Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (16)

…

Пясъчният бряг преминаваше в равнина с камениста почва и рядка трева, от онази, дето вирее на сянка. Харл остави по-голямата част от екипажа на самия бряг, за да брани кораба, ако се наложи и се отправи с шестима избраници към вътрешността.

Изследователската група не отиде далеч. Едва бяха прехвърлили първия хълм, когато видяха една висока фигура да се насочва към тях сред мъглата. Фигурата дойде по-близо и се превърна в мъж с впечатляваща осанка, облечен в бяла роба, каквато носеха Добрите Магьосници от древните религии.

Без да показва и най-малка изненада или страх от срещата си със седемте въоръжени морски вълка, човекът ги наближи и спря, вдигайки ръка в мирен жест.

— Казвам се Лукас — рече той простичко на родния език на Харл, с лош акцент, но при своите пътувания Харл бе чувал и по-развалени говори.

— Нека зададем няколко „остри въпроса“ на тоя — рече Торла и веднага се хвана за кинжала.

Човекът в магьосническо одеяние повдигна вежди и леко помръдна дясната си ръка. Вероятно жест на възражение, а може би даваше или пък се приготвяше да даде сигнал някому.

— Нека изчакаме — изръмжа Харл. — В тази мъгла цяла армия би могла да лежи скрита на хвърлей стрела оттук.

Той приветливо кимна на Лукас и съобщи своето име и тези на придружителите си.

Човекът в бялата дреха се поклони и рече вежливо:

— Къщата ми е наблизо. Позволете ми да ви предложа гостоприемството си.

— Благодарим ти за предложението — рече Харл и хич не хареса несигурната нотка в гласа си. Вдъхващият доверие вид на човека го обърка. На Харл му се щеше да попита в коя страна се бяха озовали, но не искаше да издава невежеството си.

— Приканвам ви — рече Лукас, — да дойдете всички в къщата ми и да се нахраните до насита. Ако желаете да оставите хора да пазят кораба ви, ще наредя да им бъдат занесени на място освежителните напитки и ястията.

Харл измърмори нещо неясно и за момент се поколеба. Опита се да си представи как Ай би посрещнал тази странна покана. На Лукас не му бяха необходими качества на ясновидец, за да се досети, че седемте моряка са пристигнали току-що по вода, но щом знае колко човека бяха общо и колко кораба имаха, трябва да беше шпионирал.

— Почакай ни тук — рече му най-сетне Харл. — След малко ние и седмината ще дойдем с теб. — Двама останаха при Лукас, докато Харл и другите се върнаха отвъд възвишението да обяснят на своите положението. Някои от тях също изявиха желание да сграбчат веднага магьосника и да му зададат остри въпроси.

Харл поклати глава:

— Това можем да свършим по всяко време. Чародеите са упорити и горделиви хора, а изтече ли веднъж кръвта на човек, после трудно се връща обратно във вените, ако се окаже, че е била пусната по погрешка. Ще го наблюдаваме отблизо, докато научим повече. Ако ви дадат храна и напитки, отнесете се вежливо към приносящите. — Нямаше нужда да предупреждава мъжете да бъдат по-осторожни. Те и без това бяха готови да нападнат дори собствената си сянка.

Харл и шестимата му спътници наобиколиха Лукас и тръгнаха към вътрешността заедно с него. В негласно разбирателство те създаваха впечатлението, че обграждането е случайно и непреднамерено и техният гостоприемен домакин всъщност не им е пленник. Явно и Лукас нямаше намерение да протестира, тъй като не показваше никакъв признак на тревога.

С всяка измината крачка мъглата ставаше все по-гъста. Още не бяха извървели и сто крачки, и пътят им бе препречен от ниски скали. Горе, върху невисок хълм, сред мъглата се издигаше имението на чародея — проста каменна постройка, съвсем нова наглед, едноетажна, но с доста солиден вид. Къщата наподобяваше на малка крепост. По-внимателният оглед обаче даваше да се разбере, че не можеше да става и дума за крепост, понеже прозорците бяха ниски и широки, а голямата врата не бе защитена нито с преградна стена, нито от ров с вода отпред.

На входа се появиха няколко души в облекло на слуги и се поклониха на приближаващия Лукас и гостите му. Харл забеляза с известно облекчение, че нито един от прислугата ни най-малко не се различаваше външно от обикновен човек. Момичетата бяха миловидни, съвсем земни и живи. Те оглеждаха воините и се кикотеха помежду си, след което потънаха в къщата.

— Тези не са никакви вещици от приказките — изрева Торла, — макар да съм сигурен, че знаят някои магически номера.

Торла мина през вратата заедно с останалите, следвайки по петите човека с бялата дреха. Харл влезе последен, като се озърташе с ръка върху брадвичката. Не можеше да се чувства спокоен с един човек, поканил седем въоръжени чужденци у дома си.

Вътре обаче нямаше нищо, което да засили съмненията на Харл. От входа се отиваше направо в огромна зала, в която бяха наредени маси и пейки — в нея можеха да се съберат повече посетители от целия екипаж на кораба. На огромното огнище един вдъхващ доверие слуга въртеше на шиш голямо животно. Печеното вече беше потъмняло до кафяво и от него капеше мазнина. Беше почти готово, което означаваше, че е било сложено да се пече отдавна.

Макар през прозорците да влизаше доста светлина, по стените имаше множество факли, които ярко осветяваха цялата трапезария. През завесите, закриващи задния край на помещението, Харл виждаше от време на време слуги, които изпълняваха задачи из отдалечени навътре стаи, издълбани вероятно в самата скала. Естествено, не можеше да се каже колко въоръжени мъже можеха да се крият из тези стаи или пък някъде отвън, но дотук Харл не бе съгледал дори едно-единствено оръжие, освен ножовете за хранене. Друг кротък слуга бе поставил осем прибора върху дългата маса и сега нареждаше скъпите, но не чак натруфени сребърни блюда и бокали.

Лукас се отправи към края на масата и свърна към мястото на домакина. Няколко от моряците го последваха отблизо, при което той се обърна към тях с подканящ жест:

— Моля, седнете. Има вино и бира — по избор.

— Бира! — изрева Харл, поглеждайки многозначително хората си. Беше чувал за силни отрови и упойващи вещества, чийто вкус лесно се смесвал с този на виното. Но дори виното да беше чисто, той не можеше да позволи яснотата да напусне мислите им. Виковете на другите като ехо повториха избора на Харл, макар Торла да изглеждаше малко нещо разочарован.

Компанията се настани и отнякъде чевръсто изскочиха две девойки, които дойдоха да налеят бокалите им.

Харл строго наблюдаваше неговият бокал да бъде напълнен от същия съд, от който щеше да сипят и на чародея. Едва тогава той отпи малка преценяща глътка.

Бирата не беше нито силна, нито слаба, но… Да, имаше нещо особено във вкуса й. И все пак, каза си Харл, на едно място като това, където всичко е толкова странно, може ли бирата да е другояче? И си позволи още една глътка.

— Бирата в твоята страна е силна и добра — изтъкна той, за да направи комплимент, — та не е чудно, че имате много силни мъже тук, които сигурно служат на силен крал.

Лукас леко се поклони:

— Всичко, което казваш, е истина.

— А как е името на вашия крал? — запита Харл.

— Сегашният ни крал се казва Планетарен Командир. — Чародеят облиза устни. — А вие кому служите?

Тих стон се разнесе над масата. Бокалите се вдигнаха едновременно и после по същия начин тропнаха долу, но вече значително олекнали. Всички, освен този на Харл. Досега не беше забелязал и най-малкия тревожен признак. Като си помисли, нямаше причина да се безпокои. Но все пак реши твърдо да не пие повече. Поне засега.

— Кому служим ние? — попита той, обръщайки се сякаш към целия свят. — Добрият ни млад господар вече е мъртъв.

— Младият Ай е мъртъв! — изрева Торла като ранен звяр. Едно младо момиче дойде да напълни бокала му. Торла я сграби и се опита да я притегли в скута си. Но когато тя със слабите си ръце удържа неговата мечешка прегръдка и му позволи само да я подържи кротко, на лицето му бавно се изписа комично изражение.

Харл се учуди. Неговият ум беше съвсем ясен… И все пак трябваше да е по-внимателен, по-предпазлив, отколкото беше. Нали така?

— Тъжна новина е тази за смъртта на Ай — рече Лукас тихо. — Би била наистина тъжна…, ако беше вярна. — Чародеят се беше свлякъл ниско в стола си, напълно отпуснат, сякаш бе забравил достойнството си.

Странно, но никой не се засегна от двусмисленото му подмятане, което ги уличаваше донякъде в лъжа. Мъжете просто отпиха пак и промърмориха нещо с погребален тон.

— Видяхме го как умря! — рече Харл.

— Тъй ли?

Харл беше свил големите си ръце в юмруци, спомняйки си колко безсилни бяха срещу дракона.

— Видяхме го да загива по такъв начин, че, по дяволите, смъртта му почти не е за вярване!

Лукас се наведе напред заинтригуван:

— И как се случи това?

Харл му разказа със заекване. От приказването гърлото му пресъхна и, забравяйки какво беше решил, отпи от бокала. Дори в собствените му уши истината за дракона звучеше като нескопосна лъжа. Как тогава щеше да му повярва крал Горбодук?

Когато разказът на Харл завърши, Торла се надигна, сякаш за да говори. Момичето изпадна от скута му и се приземи с писък върху меките си задни части. С лице, излъчващо несвойствена загриженост, той се наведе, за да й помогне. Но тя му се изплъзна и Торла просто остана приведен. После седна отново, тръсна глава на масата и… захърка.

Другарите на Торла — поне тези, които още не бяха на границата на заспиването — се разсмяха. Всички те бяха уморени… Не. Нещо не беше наред. Не би трябвало да са пияни от един-два бокала с бира. А ако ли пък бяха пияни наистина, то някои от тях щяха да почнат да се заяждат. Харл, който размишляваше учуден върху това противоречие, отпи още една глътка и реши, че е най-добре да се изправи в цял ръст.

— Вашият крал не е мъртъв — повтаряше чародеят монотонно. — Не е мъртъв. Не е мъртъв! Защо е нужно да вярвате, че е?

— Защо ли? Та ние видяхме как… как драконът го отнесе. — Но Харл вече не беше толкова сигурен какво беше видял и дали си спомняше всичко точно. Какво ставаше тук? Той се олюля на краката си и почти извадил меча си, изграчи:

— Предателство! Ставайте!

Очите на хората му се бяха опулили като стъклени. Лицата им изглеждаха глупаво. Някои понечиха да се вдигнат и да откликнат на неговия призив, но после се гътнаха назад и седнаха отново. Полягайки върху масата, те заизтърваха оръжията си, които се плъзгаха и падаха на пода.

— Магьоснико! — изломоти един от мъжете, обръщайки умоляващо очи към Лукас. — Кажи ни пак, че нашият крал е жив.

— Той е жив и ще живее!

— Той… той е… — На Харл не му стигнаха силите да произнесе, че кралят е мъртъв. Ужасен незнайно от какво, той залитна назад. Мечът му излезе от ножницата и се озова в ръката му. Да нарани някого за нищо беше чудовищно престъпление, но той бе толкова изплашен, че бе способен на всичко.

— Не приближавай! — предупреди той чародея.

Магьосникът също беше станал, без да се страхува, тъй като между него и Харл се намираше масата. От пазвата на дрехата си той извади маска на животинска глава със зурла и я закрепи на лицето си. Гласът му долетя отново, вече по-плътен:

— Тук никой не ще ви причини вреда. Аз споделих с вас питието, което прави мъжете миролюбиви. Седни долу и разговаряй с мен!

Харл се обърна и хукна към вратата. Навън мъглата засвистя в дробовете му. Той тича, докато стигна хълма, от който се виждаше акостиралият кораб, и откри, че мъжете, които бе оставил там, или бяха мъртви, или спяха. Половин дузина получовеци-полузверове със сиви зурли подреждаха телата им в редица на брега. Онези от екипажа, които все още се движеха, не оказваха съпротива, а се оставяха да ги водят като впрегатни волове.

Беше се случило нещо много лошо. Инстинктивно Харл потърси меча и брадвичката си, но си спомни, че ги беше изтървал някъде.

— Всичко е наред — разнесе се успокояващият глас на Лукас зад гърба му. Когато Харл се обърна, чародеят продължи: — Твоите хора просто спят. Имат нужда от почивка. Не ги буди.

— Аха, така значи! — Харл въздъхна с облекчение. Той подозираше, че няма нужда да се безпокои, не и на този чуден остров с пенлива бира и искрящ въздух, с приятелски настроени люде, които винаги казваха истината. Той видя, че зверовете със зурлите са просто хора с маски на лицата, като тази на чародея. Те се отнасяха внимателно с неговите хора. Харл погледна Лукас с доверие, очаквайки онзи да му съобщи още добри новини.

Лукас въздъхна зад маската:

— Ела — рече той и поведе Харл надолу към самия край на брега, до водата, където морският пясък беше идеално измит от малките вълнички.

С показалеца си чародеят нарисува върху мокрия пясък една гротескна глава:

— Представи си, че това е драконът, който си мислиш, че си видял. Какво точно смяташ, че се случи тогава?

Харл изстена и падна уморено на колене, взирайки се безпомощно в рисунката. Вече можеше да се отпусне и се почувства адски изтощен — трябваше да поспи. Но точно сега бе нужно да се съсредоточи върху това, което му показваше чародеят.

— Той сграбчи Ай — рече Харл. — С уста.

— Така ли? — Пръстът на чародея надраска нова фигурка. Хваната между зъбите на дракона, тя размахваше безпомощно крака и ръце. Още докато рисуваше, малките вълнички заливаха рисунката, размеквайки и заличавайки линиите.

— Така — съгласи се Харл. Бе седнал в крайно неудобна поза.

— Но сега всичко е изтрито — рече поучително чародеят. — Изтрито. И когато това ужасно нещо изчезне, тогава може да бъде нарисувана истината, такава, каквато аз и ти я искаме, и да заеме своето място.

Вълничките идваха и идваха, отмивайки дракона. И Харл вече можеше да заспи. Най-после.