Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (13)

…

Задължението на Харл се бе закотвило в съзнанието му с болезнена яснота. Трябваше да закара кораба в Куинсленд и когато стигнат там, да застане пред крал Горбодук и принцесата, да ги погледне в очите и да им каже какво се бе случило с Ай. Харл постепенно осъзнаваше, че историята му не беше съвсем за вярване. Тогава?

На хората от екипажа поне им бе спестена неговата отговорност. Сега, много часове след нападението на чудовището, те все още безпрекословно се подчиняваха на Харл. Слънцето залязваше, но той ги принуди да продължат гребането. Имаше намерение да им нареди да гребат до Куинсленд и през нощта, за да избегне някоя дива проява на скръб, която би се разразила, ако ги остави свободни.

Те се трудеха като луди, като слепи, същински движещи се трупове с бледи от преглътнатия шок лица, които нито знаят, нито ги интересува дали корабът е в правилна посока. От време на време някое гребло излизаше от такта, чукваше се в друго или плясваше несръчно във водата. Никой не обръщаше внимание на нарушения ритъм, нито даваше признаци, че е забелязал. Торла ръмжеше едва чуто някаква погребална песен, докато натискаше веслата — горко на първия, с когото щеше да се срещне в бой.

В пурпурната палатка, върху сандъка с личното съкровище на Ай — този сандък също беше проблем за Харл, друг проблем, който щеше да се яви, щом се разнесат мъката и гнева, — лежеше крилатият му шлем. Той беше всичко, останало от него…

Преди десет години Ай беше истински принц, а неговият баща — истински крал. Тогава брадата на Ай едва бе почнала да набожда и Харл за пръв път беше взет на служба като дясна ръка на принца. По онова време завистта и нейният брат-близнак — предателството, бяха започнали да се разпростират като чума сред братята, братовчедите и чичовците на Ай. Тази чума помете баща му и по-голямата част от рода. Кралството също загина и беше разделено между чужденци.

Наследството на Ай се смали до един боен кораб, но това не промени отношението на Харл към младия крал. Харл не се оплакваше също така от книгите и четенето. Нито дори от молитвите към човека-бог, слугата-бог, който беше проповядвал любов и милост и бе свършил с клинове на ръцете и краката…

Над кораба или може би под него ненадейно премина някаква сила, едно насочено движение, което го разлюля и отшумя след миг. Първата мисъл на Харл бе, че драконът се връща и надигайки се от дълбините е остъргал с туловището си корабното дъно. Другите мъже явно си помислиха същото, тъй като мигом оставиха греблата и грабнаха оръжията.

Не се виждаше обаче никакъв дракон или каквото и да било друго създание. Със скорост, в която имаше пръст нещо свръхестествено, около кораба се образува мъгла и го обгради изцяло. Червената светлина на залязващото слънце се превърна в бледо сияние. С готова брадвичка в ръка Харл се огледа наоколо и забеляза, че дори ритъмът на вълните беше вече по-различен. Въздухът бе станал по-топъл и мирисът на море се бе променил.

Мъжете се оглеждаха диво в странната мека светлина. Опипваха мечовете си и шептяха глухи заклинания.

— Гребете бавно напред! — нареди Харл, прибирайки обратно в калъфа на колана си безполезната брадвичка. Опита се да придаде увереност на гласа си. Всъщност искаше да държи мъжете заети, макар за първи път чувството му за ориентация да го беше напуснало.

Той предаде кормилното весло на Торла и отиде до носа. Преди още гребците да бяха направили петдесет гребвания, той вдигна ръка да ги спре. За миг водата заклокочи около греблата. На не повече от един хвърлей със стрела се бе появил приятен песъчлив бряг, изскочил сякаш от сивотата. Беше невъзможно да се каже до коя страна бяха стигнали.

Когато мъжете видяха брега, замърмориха още по-силно. Знаеха прекрасно, че само преди минути не се виждаше никаква суша.

— И все пак там пред нас има твърда земя.

— Изглежда твърда. Но не бих се учудил, ако изчезне сред облаци дим.

— Магия!

Магия естествено, никой не захвана да обсъжда това. Някаква магия, добра или лоша, бе станала. Друг е въпросът какво да правят при това положение и дали изобщо да правят нещо. Харл спря да се преструва, че всичко му е ясно и че знае какво върши, и свика съвет. След кратки разисквания решиха да гребат в обратна на брега посока, за да видят дали ще могат да се измъкнат от омагьосаното място, в чийто плен бяха попаднали.

Слънцето отдавна трябваше да е залязло, но бледата светлина продължаваше да се процежда. Дори стана по-ярка, а пък додето гребяха и мъглата взе да изтънява.

Тъкмо излязоха от нея и Харл беше започнал да се надява, че са се отървали от магията, когато установиха, че корабът се приближаваше право към една черна, гладка и безкрайна стена, издигнала се насред морето! Стената беше леко вдлъбната и нейният край или пък ръб не се виждаше. Тя се простираше докъдето стигаше погледът и ограждаше морето и мъглата над него. От подножието на стената мъжете видяха, че тя образуваше огромен купол над малкия им кораб. Високо горе над главите им светеше нещо подобно на слънце и хвърляше отблясъци върху бялата мъгла и черната вода.

Мъжете занареждаха молитви към всички познати богове и демони. Някой извика, че са стигнали до звездите на края на света. Почти счупиха греблата, за да обърнат пак кораба си.

Харл беше потресен не по-малко от останалите, но се закле наум, че ще умре, преди да се остави те да разберат това. Един от мъжете се тръшна на палубата, прикрил лицето си с длани и застена: „Магия, магия!“ Харл го срита грубо и го вдигна на крака, като междувременно обмисляше обзелата го в този миг идея.

— Е, магия, и толкоз! — кресна Харл. — Не истински звезди и небе, а нещо, което магията ни навира в очите. Та, мисля си, ако има някакви магьосници тук, дето ни мислят злото, те също трябва да могат да бъдат убивани като хората. Ако ли пък искат да се забавляват с нас, е, добре, и ние знаем някои игрички!

Останалите малко се поокопитиха от думите му.

Там, зад тях, сред скриващата всичко мъгла, светът сигурно беше все още цял и нормален, та човек да може да го погледне, без да си изгуби ума.

С почти уверен глас Харл даде заповед да гребат в посока към брега, който бяха видели по-рано. Хората заработиха с желание, а мъжът, който одеве почти беше припаднал, дърпаше сега греблата най-усърдно, като се оглеждаше наляво и надясно в очакване някой от другарите му да го подиграе. Но по всичко изглеждаше, че поне засега шегите щяха да му бъдат спестени.

Отново доближиха полегатия бряг. Той изглеждаше съвсем материален и стабилен. Когато корабът зави леко и застана успоредно на сушата, Харл първи скочи в плитчините с меч в ръка. Водата се оказа по-топла, отколкото очакваше и когато пръските на една вълничка намокриха устата му, той откри, че бе и прясна. Но този път ни най-малко не се изненада от тази дребна подробност.