Исабел Алиенде
Градът на зверовете (8)

8
Експедицията

Групата отново потегли нагоре по реката. Този път бяха тринадесет възрастни и две деца в две моторни лодки, и двете принадлежащи на Мауро Кариас, който ги бе предоставил на разположение на Льоблан.

Алекс изчака сгоден момент, за да разкаже на четири очи на баба си странния диалог между Мауро Кариас и капитан Ариосто, който Надя му бе превела. Кейт го изслуша внимателно и не показа недоверчивост, както се опасяваше внукът й, напротив, изглеждаше много заинтригувана.

— Не ми харесва Кариас. Какъв ли ще е планът му, за да премахне индианците? — попита.

— Не зная.

— Единственото, което можем да направим за момента, е да изчакваме и да стоим нащрек — реши писателката.

— Същото казва и Надя.

— Това момиче трябваше да бъде моя внучка, Александър.

Пътуването по реката приличаше на предишното — от Манаос до Санта Мария де ла Ювия, въпреки че пейзажът се бе променил. Момчето беше решило да прави вече като Надя и вместо да се бори срещу комарите с мазила против насекоми, ги оставяше да го нападат, надвивайки изкушението да се чеше. Махна си също и ботушите, като се убеди, че те бяха постоянно мокри и че пиявиците го хапеха независимо дали бе с тях, или без тях. В началото не си даваше сметка за това, докато баба му не му посочи краката: чорапите му бяха окървавени. Свали ги и видя гадните твари впити в кожата му, набъбнали от кръв.

— Не боли, защото инжектират упойка, преди да смучат кръвта — обясни Сесар Сантос.

После му показа как да маха пиявиците, горейки ги с цигара, за да не останат зъбите им впити в кожата, с риск да предизвикат инфекция. Този метод се оказа малко сложен за Алекс, понеже не пушеше, но мъничко от горещия тютюн на лулата на баба му имаше същият ефект. Беше по-лесно да ги махаш от себе си, отколкото да живееш потънал в мисли, как да ги избегнеш.

От самото начало Алекс имаше чувството, че между възрастните в експедицията съществува осезаемо напрежение: никой не се доверяваше на никого. Също така не можеше да се освободи от усещането, че е шпиониран, че има хиляди очи, наблюдаващи всяко движение на лодките. Постоянно поглеждаше през рамото си, никой обаче не ги следваше по реката.

Петимата войници бяха кабоклос, родом от тази област; Матууе — водачът, нает от Сесар Сантос, беше индианец и щеше да им служи за преводач с племената. Другият чист индианец беше Каракауе, помощникът на Льоблан. Според доктор Омайра Торес Каракауе не се държеше като останалите индианци и вероятно никога нямаше да може да се върне в своето племе.

Между индианците всичко се поделяше и единствената собственост бяха малкото оръжия или примитивните инструменти, които всеки един можеше да носи със себе си. Всяко племе имаше едно шабоно — голяма обща колиба с овална форма, покрита със слама и отворена към вътрешно патио. Живееха всички заедно, делейки както храната, така и грижите по отглеждането на децата. Контактът с чужденците обаче започваше малко по малко да унищожава племената: те не само заразяваха с болести телата им, но по своеобразен начин заразяваха и душите им. Щом индианците се докосваха до мачете, до нож или до какъвто и да било друг метален предмет, животът им завинаги се променяше. Само с едно мачете можеха да умножат хилядократно добива от малките градини, където отглеждаха маниока и царевица. С един нож всеки войн се чувстваше като бог. Индианците страдаха от същата страст към стоманата, каквато чужденците изпитваха към златото. Каракауе беше преодолял етапа на мачетето и се намираше в този на огнестрелните оръжия: не се отделяше от своя старомоден пистолет. Такъв като него, който мислеше повече за себе си, отколкото за общността, нямаше място в племето. Индивидуализмът се смяташе за един вид безумие, все едно че си обсебен от някакъв демон.

Каракауе беше мрачен и неразговорчив, отговаряше само с една или две думи, когато някой му зададеше неизбежен въпрос; не се разбираше нито с чужденците, нито с кабоклосите, нито с индианците. Служеше на Людовик Льоблан с неохота и в очите му блестеше неприязън, когато трябваше да се обърне към антрополога. Не се хранеше с останалите, не пиеше и капка алкохол и се отделяше от групата, когато лагеруваха нощем. Надя и Алекс го изненадаха веднъж, когато ровеше в багажа на доктор Омайра Торес.

— Тарантула — каза вместо обяснение.

Александър и Надя решиха, че трябва да го наблюдават.

 

 

Колкото повече напредваха, толкова навигацията ставаше все по-трудна, защото реката се стесняваше, устремена в бързеи, които заплашваха да преобърнат лодките. На други места водата беше като застояла и в нея плуваха трупове на животни, гнили стволове и клони, които пречеха да се върви напред. Налагаше се да гасят моторите и да продължават с гребла, използвайки прътове от бамбук, за да отстранят отломките. Няколко пъти се оказваше, че това са големи каймани, които, погледнати отгоре, приличаха на дънери. Сесар Сантос обясни, че когато водата е ниска, се появяват ягуарите, когато е висока, идват змиите. Видяха двойка гигантски костенурки и една змиорка, дълга метър и половина, която според Сесар Сантос атакувала със силен електрически заряд. Растителността беше гъста и отделяше миризма на разлагаща се органична материя, но понякога по здрач се разтваряха едни големи цветове, увити около дърветата, и тогава въздухът се изпълваше със сладък аромат на ванилия и мед. Бели чапли ги наблюдаваха неподвижни от високите си пасбища, които се стелеха покрай бреговете на реката, и отвсякъде пърхаха пеперуди с ярки цветове.

Сесар Сантос имаше навика да спира лодките под дървета, чиито клони бяха надвиснали над водата, и бе достатъчно да протегнеш ръка, за да откъснеш плодовете им. Алекс никога не ги бе виждал и не поиска да ги опита, но останалите ги ядяха с наслада. Един път водачът отклони плавателния съд, за да откъсне растение, което, както каза, действало удивително за зарастване на рани. Доктор Омайра Торес се съгласи с него и препоръча на американското момче да натърка белега на ръката си със сока на растението, макар че всъщност това вече да не беше необходимо, защото раната бе зараснала добре. Едва личеше една червена линия, която изобщо не го притесняваше.

Кейт Колд разказа, че много хора са търсили в този район митичния град Ел Дорадо, където според легендата улиците били павирани със злато и децата играели със скъпоценни камъни. Много авантюристи прониквали в джунглата и се качвали по Амазонка и река Ориноко, без да успеят да достигнат до сърцето на това прелестно място, където светът бил все така невинен, както при появата на човешкия живот на планетата. Умирали или се отказвали, отблъснати от индианците, насекомите, зверовете, тропическите болести, климата и трудностите на терена.

Намираха се вече на венецуелска територия, макар че тук границите не означаваха нищо — навсякъде се ширеше същият праисторически рай. За разлика от река Негро, водите на тези реки течаха самотни. Не ги кръстосваха други плавателни съдове, не виждаха канута, нито наколни жилища, нито едно-едничко човешко същество. За сметка на това флората и фауната бяха великолепни, фотографите ликуваха — никога не бяха имали в обсега на обективите си толкова видове дървета, растения, цветя, насекоми, птици и животни. Видяха зелени и червени папагали, елегантни фламинго, кълвачи с толкова големи и тежки клюнове, че едва ги удържаха на крехките си черепи, стотици канарчета и папагалчета. Много от тези птици бяха застрашени от изчезване, защото трафикантите ги ловяха безмилостно, за да ги продават контрабандно в други страни. Различни видове маймуни със своите почти човешки изражения и игри сякаш ги поздравяваха от дърветата. Имаше елени, мечки мравояди, катерици и други малки бозайници. Разнообразни великолепни папагали — или гуакамаяс, както също ги наричаха — ги следваха в продължение на дълги разстояния. Тези големи пъстроцветни птици летяха с невероятна грация над лодките, сякаш бяха любопитни да видят странните същества, които пътуваха на борда им. Льоблан стреля по тях със своя пистолет, но Сесар Сантос успя да му нанесе внезапен удар по ръката, отклонявайки куршума. Изстрелът изплаши маймуните и птиците, небето се изпълни с крила, но малко след това папагалите невъзмутимо се върнаха.

— Не се ядат, професоре, месото е горчиво. Няма причина да се убиват — каза укорително Сесар Сантос на антрополога.

— Харесват ми перата — отвърна Льоблан, смутен от намесата на водача.

— Купете си в Манаос — каза сухо Сесар Сантос.

— Гуакамаите могат да се опитомяват. Майка ми има една в къщата ни в Боа Виста. Придружава я навсякъде, като лети винаги на два метра над главата й. Когато майка ми отива на пазар, гуакамаята следва автобуса, докато слезе, чака я на едно дърво докато пазарува и после се връща с нея като любимо кученце — разказа доктор Омайра Торес.

Алекс още веднъж се убеди, че музиката на неговата флейта вълнува маймуните и птиците. Бороба изглеждаше особено привлечена от флейтата. Когато свиреше, маймунката замръзваше неподвижна и заслушана, с тържествено и любознателно изражение; понякога скачаше отгоре му и дърпаше инструмента, молейки за музика. На Алекс това му харесваше, възхитен, че най-сетне може да разчита на нечий интерес, след като години наред беше воювал със сестрите си да го оставят на мира, за да се упражнява с флейтата. Членовете на експедицията чувстваха успокоение от музиката, която ги съпровождаше, а в това време пейзажът ставаше все по-враждебен и мистериозен. Момчето свиреше без усилие, звуците се лееха сами, сякаш този деликатен инструмент имаше памет и помнеше съвършеното майсторство на предишния си стопанин — прочутия Джоузеф Колд.

 

 

Усещането, че са следени, завладя всички. Без да го споменават, понеже онова, което не се изрича, сякаш не съществува, те дебнеха природата наоколо. Професор Льоблан прекарваше деня с бинокъл в ръка, изучавайки бреговете на реката; напрежението го бе направило още по-неприятен. Единствените, които не се бяха заразили от колективната изнервеност, бяха Кейт Колд и англичанинът Тимоти Брус. Двамата бяха работили много пъти заедно, бяха обиколили половината свят заради пътеписите си, бяха присъствали на различни войни и революции, бяха катерили планини и слизали на морското дъно, така че много малко неща можеха да нарушат съня им. Освен това им харесваше да демонстрират безразличие.

— Не ти ли се струва, че ни наблюдават, Кейт? — попита я внукът й.

— Да.

— Не се ли страхуваш?

— Има различни начини да надмогнеш страха, Александър. Нито един не действа — отвърна тя.

Едва беше произнесла тези думи, когато един от войниците, който пътуваше на нейната лодка, падна безмълвно в краката й. Кейт Колд се надвеси над него, без отначало да разбира какво се е случило, докато не видя нещо като дълъг шип, забит в гърдите на мъжа. Увери се, че е умрял мигновено: бодилът беше минал точно между ребрата и бе пронизал сърцето му. Алекс и Кейт алармираха останалите от екипажа, които не си бяха дали сметка за случилото се — толкова мълчалива бе атаката. Миг по-късно половин дузина огнестрелни оръжия се изпразниха срещу гъсталака. Когато се разпръснаха пукотевицата, барутният дим и глъчката на птиците, които покриха небето, видяха, че в джунглата не бе помръднало нищо. Онези, които изстреляха смъртоносното копие, се спотайваха неподвижни и мълчаливи. С рязко дръпване Сесар Сантос измъкна острието от тялото и всички видяха, че то бе дълго приблизително един фут и бе здраво и гъвкаво като стомана.

Водачът нареди да продължават с пълен ход, защото в тази част реката беше тясна и плавателните съдове бяха лесна мишена за стрелите на нападателите. Не спряха през следващите два часа, докато не прецени, че са в безопасност. Едва тогава успяха да разгледат копието, украсено със странни знаци с червена и черна боя, които никой не успя да разшифрова. Каракауе и Матууе твърдяха, че никога не са ги виждали, че не принадлежат на техните племена, нито на друго, което да им е известно, но смятаха, че всички индианци от областта използват сербатанас^[1]. Доктор Омайра Торес обясни, че дори ако копието не беше уцелило сърцето с такава впечатляваща точност, при всички случаи щеше да убие човека за няколко минути, макар и по по-мъчителен начин, защото върхът му е напоен в кураре — смъртоносна отрова, използвана от индианците, за да ловуват и за да воюват, срещу която не е известна противоотрова.

— Това е недопустимо! Тази стрела можеше да улучи мен! — протестира Льоблан.

— Вярно е — съгласи се Сесар Сантос.

— Вината е ваша! — добави професорът.

— Моя? — попита Сесар Сантос, объркан от необичайния обрат, който приемаше сюжетът.

— Вие сте водачът! Вие сте отговорен за нашата сигурност, затова ви плащаме!

— Не сме на туристическо пътешествие, професоре — отвърна Сесар Сантос.

— Правим обратен завой и веднага се връщаме. Давате ли си сметка каква би била загубата за научния свят, ако нещо се случи на Людовик Льоблан? — възкликна професорът.

Ужасени, членовете на експедицията запазиха мълчание. Никой не знаеше какво да каже, докато не се намеси Кейт Колд.

— Ангажирали са ме, за да напиша статия за Звяра и смятам да го направя с отровни стрели или без тях, професоре. Ако желаете да се върнете, можете да го направите пеша или с плуване, както предпочитате. Ние ще продължим в съответствие с плана — каза тя.

— Дърта нахалница, как се осмелявате да… — изпищя професорът.

— Внимавайте как ми говорите, човече — прекъсна го със смразяващ тон писателката, като го хвана здраво за ризата, парализирайки го с погледа на страховитите си сини очи.

Алекс си помисли, че антропологът ще удари шамар на баба му и се приближи, готов да му попречи, но не стана нужда. Погледът на Кейт Колд успя като с магическа пръчка да успокои духа на сприхавия Льоблан.

— Какво ще правим с тялото на този нещастен човек? — попита лекарката, сочейки трупа.

— Не можем да го вземем, Омайра, нали знаеш, че разлагането при този климат е много бързо. Предполагам, че трябва да го хвърлим в реката… — предложи Сесар Сантос.

— Духът му ще се ядоса и ще ни преследва, за да ни убие — намеси се покрусен индианският водач Матууе.

— Тогава да направим като индианците, когато трябва да отложат една кремация — да го оставим на открито, за да се възползват от останките му птиците и животните — реши Сесар Сантос.

— Няма ли да има церемония, както се полага? — настоя Матууе.

— Нямаме време. Едно подобаващо погребение ще отнеме няколко дни. Освен това този човек беше християнин — обясни Сесар Сантос.

Най-накрая решиха да го увият в брезент и да го сложат върху малка платформа от кората на дънер, която поставиха в короната на едно дърво. Кейт Колд, която не беше религиозна жена, но имаше добра памет и помнеше молитвите от детството си, импровизира кратък християнски ритуал. Тимоти Брус и Жоел Гонсалес филмираха и заснеха тялото и погребението като доказателство за случилото се. Сесар Сантос издялка кръстове по дърветата на брега и отбеляза на картата по най-добрия възможен начин мястото, за да го открие, когато след това се върнат да вземат костите, за да ги предадат на семейството на починалия в Санта Мария де ла Ювия.

 

 

От този момент нататък пътуването тръгна все по на зле. Растителността стана още по-гъста и слънчевата светлина стигаше до тях само когато се движеха по средата на реката. Пътуваха така наблъскани и притеснени, че не можеха да спят на плавателните съдове, и независимо от опасността, която представляваха индианците и дивите зверове, се налагаше да нощуват на брега. Сесар Сантос разпределяше хранителните продукти, организираше лова или риболова и определяше дежурствата между мъжете за нощна стража. Изключи от тях професор Льоблан, понеже беше очевидно, че и при най-малкия шум той си изпускаше нервите. Кейт Колд и доктор Омайра Торес настояха те също да участват в охраната, струваше им се обидно да бъдат освободени заради това, че са жени. Тогава двете деца също поискаха да се включат, отчасти понеже се опитваха да шпионират Каракауе. Бяха го видели да слага в торбите си шепи с патрони и да обикаля около радиостанцията, с която от време на време с големи мъки Сесар Сантос успяваше да се свърже с радиста от Санта Мария де ла Ювия, за да съобщи своето местоположение. Растителният купол на джунглата действаше като чадър, осуетявайки преминаването на радиовълните.

— Кое е по-лошото, индианците или Звярът? — попита Алекс шеговито Людовик Льоблан.

— Индианците, младежо. Те са канибали — не само изяждат враговете си, но и мъртвите от собственото си племе — отговори надуто професорът.

— Така ли? Никога не съм чувала за това — отбеляза иронично доктор Омайра Торес.

— Четете книгата ми, госпожице.

— Доктор… — поправи го тя за хиляден път.

— Тези индианци убиват, за да си осигурят жени — увери ги Льоблан.

— Може би вие бихте убили за това, професоре, но не и индианците, защото не им липсват жени, по-скоро са им в излишък — отвърна лекарката.

— Проверил съм го със собствените си очи: нападат други шабонос, за да откраднат момичета.

— Доколкото знам, те не могат да принудят момичетата да останат с тях против волята им. Ако поискат, те си отиват. Когато две шабонос воюват, то е защото едното е направило магия, за да навреди на другото, за отмъщение; или понякога си обявяват церемониални войни, по време на които се удрят с тояги, но не с намерението да убият някого — прекъсна ги Сесар Сантос.

— Бъркате, Сантос. Вижте документалния филм на Людовик Льоблан и ще разберете моята теория — заяви Льоблан.

— Ясно ми е, че сте раздавал мачете и ножове в едно шабоно и сте обещал на индианците да им дадете още подаръци, ако играят пред камерите според вашите инструкции… — подхвърли водачът.

— Това е клевета! Според моята теория…

— Други антрополози и журналисти също са идвали по Амазонка със собствените си представи за индианците. Имаше един, който засне документален филм, в който момчетата вървяха облечени като момичета, гримираха се и използваха дезодорант — добави Сесар Сантос.

— Е! Този колега винаги е имал малко странни идеи… — призна професорът.

Водачът показа на Алекс и Надя как да зареждат и да ползват пистолетите. Момичето не прояви голяма сръчност, нито интерес; изглеждаше неспособна да улучи целта и от три крачки разстояние. Алекс обаче беше очарован. Тежестта на пистолета в ръката му създаваше усещане за непобедимост; за първи път разбираше пристрастяването на толкова много хора към оръжията.

— Родителите ми не понасят огнестрелните оръжия. Мисля, че ще припаднат, ако ме видят с това — каза.

— Няма да те видят — увери го баба му, докато го снимаше.

Алекс отстъпи, престори се, че стреля, както правеше, когато беше дете.

— Най-сигурният начин да пропуснеш целта е да се прицелиш и да стреляш прибързано — каза Кейт Колд. — Ако ни нападнат, точно това ще направиш, Александър, но не се тревожи, защото никой няма да те наблюдава. Най-вероятно е, че дотогава всички вече ще сме мъртви.

— Не вярваш, че бих могъл да те защитя, нали?

— Не. Предпочитам да умра убита от индианците край Амазонка, отколкото от старост в Ню Йорк — отговори баба му.

— Уникална си, Кейт — усмихна се момчето.

— Всички сме уникални, Александър — прекъсна го тя.

 

 

На третия ден от плаването забелязаха на една малка полянка на брега семейство елени. Животните, свикнали със сигурността на гората, не изглеждаха смутени от присъствието на плавателните съдове. Сесар Сантос заповяда да спрат и уби единия с пушката си, а останалите побягнаха уплашени. Същата вечер пътешествениците щяха да хапнат много добре — еленското месо бе високо ценено, въпреки жилавостта си, и вечерята щеше да се превърне в пиршество след толкова дни на рибна диета. Матууе бе взел със себе си отрова, която индианците от неговото племе хвърляха в реката. Когато отровата попадаше във водата, рибите се парализираха и можеха лесно да се извадят с копие или със завързана за лиана стрела. Отровата не оставяше следи в месото на рибата, нито във водата — останалите риби се съвземаха след няколко минути.

Намираха се на едно спокойно място, където реката образуваше малка лагуна, идеално, за да се отпуснеш за няколко часа, да хапнеш и да възстановиш силите си. Сесар Сантос ги предупреди да внимават, защото водата бе мътна и няколко часа преди това бяха видели каймани, но всички се чувстваха прегрели и жадни. Пазачите дълго бъркаха във водата с прътове и като не откриха следи от каймани, всички решиха да се изкъпят, с изключение на професор Людовик Льоблан, който по никакъв повод не би влязъл в реката. Бороба, маймунката, беше враг на банята, но Надя я караше от време на време да се намокри, за да й махне бълхите. Покатерено на главата на своята стопанка, животинчето надаваше викове на неподправен страх всеки път, когато някоя капка достигаше до него.

Членовете на експедицията цамбуркаха известно време, докато Сесар Сантос и двама от неговите хора разфасоваха елена и палеха огън, за да го изпекат.

Алекс видя как баба му съблече панталоните и блузата си, за да плува по бельо, без всякакъв свян, въпреки че като се намокреше, изглеждаше почти като гола. Опита се да не я гледа, но скоро разбра, че тук, сред природата, толкова далеч от познатия свят, срамът от тялото нямаше място. Беше израснал в близък контакт с майка си и сестрите си и в училище беше свикнал с компанията на другия пол, но напоследък всичко женско го привличаше като някакво далечно и забранено тайнство. Знаеше причината — това бяха хормони, които бушуваха и не го оставяха да мисли на спокойствие. Юношеството е голяма бъркотия — най-лошата между лошите, реши. Би трябвало да измислят апарат с лазерни лъчи, където да влезеш за минута и — пуф! — да излезеш преобразен като възрастен. Носеше бушуващ ураган в себе си: понякога крачеше еуфорично, като цар на света, готов да се бие с голи ръце с лъв; друг път се чувстваше като най-обикновен скапаняк. Откакто започна това пътуване обаче, не се беше сещал за хормоните, нито пък му бе оставало време да се пита дали си струва да се живее — въпрос, който по-рано го връхлиташе най-малко веднъж на ден. Сега сравняваше тялото на баба си — слабо, възлесто, с набръчкана кожа — с меките позлатени извивки на доктор Омайра Торес, която носеше ненатрапчив черен бански, и с все още детската грация на Надя. Помисли си как се променя тялото в различните възрасти и реши, че и трите жени бяха по свой начин еднакво красиви. Изчерви се при тази мисъл. Никога не би предположил, две седмици по-рано, че може да смята за привлекателна собствената си баба. Дали хормоните не разбъркваха и мозъка му?

Един ужасяващ вопъл извади Алекс от тези толкова важни размишления. Викът идваше от устата на Жоел Гонсалес — единия от фотографите, който отчаяно се бореше с нещо в калта до брега. В началото никой не можа да разбере какво става, виждаха само как ръцете на мъжа се размахват във въздуха и как главата му се потапя и отново се показва. Алекс, който участваше в отбора по плуване на своето училище, беше първият, който с две-три загребвания стигна до него. Като се доближи, видя абсолютно ужасен как една змия, дебела колкото издут пожарникарски маркуч, се увива около тялото на фотографа. Алекс хвана Гонсалес за едната ръка и се опита да го извлече към твърдата земя, но тежестта на мъжа и змията бяха прекалено големи за него. Опита се с две ръце да отдели животното, теглейки с всичка сила, но пръстените на влечугото стегнаха още повече неговата жертва. Спомни си ужасяващото преживяване със змията сурукуку, която преди няколко нощи се беше увила около крака му. Това беше хиляди пъти по-лошо. Фотографът вече не се бореше, нито викаше — беше в безсъзнание.

— Татко, татко! Анаконда! — извика Надя, чийто глас се смеси се с виковете на Алекс.

Междувременно Кейт Колд, Тимоти Брус и двама от войниците се бяха приближили и всички заедно се бореха със силната змия, за да я отделят от тялото на нещастния Гонсалес. Цялата тази бъркотията вдигна тинята от дъното на лагуната, преобръщайки тъмната и гъста като шоколад вода. В суматохата не се виждаше какво става — всеки дърпаше нещо и крещеше разпореждания без никакъв резултат. Усилията им изглеждаха безполезни, докато не дойде Сесар Сантос с ножа, с който бе рязал месото на елена. Водачът не посмя да го използва напосоки от страх да не нарани Жоел Гонсалес или някой от другите хора, които се бореха с влечугото; трябваше да изчака момента, когато главата на анакондата се показа за кратко от калта, за да я отреже с точен замах. Водата се обагри с кръв и придоби ръждив цвят. Бяха им необходими още пет минути, за да освободят фотографа, защото стягащите пръстени продължаваха рефлекторно да го притискат.

Изтеглиха Жоел Гонсалес до брега, където той продължи да лежи проснат като мъртъв. Професор Льоблан толкова се беше изплашил, че стреляше напосоки във въздуха от едно защитено място, допринасяйки още повече за бъркотията и всеобщия смут, докато Кейт Колд не му взе пистолета и не го заплаши, за да млъкне. Докато останалите се бореха във водата с анакондата, доктор Омайра Торес се беше покатерила обратно в лодката, за да си вземе куфарчето, и сега беше коленичила до припадналия мъж със спринцовка в ръка. Действаше мълчаливо и спокойно, сякаш нападението на една анаконда беше съвсем нормална случка в живота й. Инжектира адреналин на Гонсалес и щом се увери, че диша, започна да го преглежда.

— Има много счупени кости и е в шок — каза. — Да се надяваме, че дробовете му не са пробити от някоя кост и че не му е счупен вратът. Трябва да го обездвижим.

— Как да направим това? — попита Сесар Сантос.

— Индианците използват кори от дърво, кал и лиани — каза Надя, все още трепереща от това, на което бе станала свидетел.

— Много добре, Надя — окуражи я лекарката.

Водачът даде необходимите нареждания и лекарката, подпомогната от Кейт и Надя, бързо омота ранения от бедрата до врата в парцали, напоени с прясна кал. Сложиха отгоре широки ивици кора и го овързаха. С изсъхването на калта този примитивен пакет, щеше да има същия ефект като един модерен ортопедичен корсет. Жоел Гонсалес, замаян и унесен, все още не си даваше сметка какво се бе случило, но беше дошъл в съзнание и успяваше да изрече отделни думи.

— Трябва да отведем веднага Жоел в Санта Мария Де ла Ювия. Оттам ще могат да го закарат със самолета на Мауро Кариас в болница — реши лекарката.

— Това е ужасна нелепица! Имаме само две лодки. Не можем да изпратим едната обратно — противопостави се професор Льоблан.

— Какво?! Вчера искахте да разполагате с лодката, за да избягате, а сега не искате да я изпратите с моя тежко ранен приятел? — попита Тимоти Брус, който полагаше усилия, за да запази спокойствие.

— Без специални грижи Жоел може да умре — обясни лекарката.

— Не преувеличавайте, драга ми госпожо. Този човек не е толкова зле, само е изплашен. С малко почивка ще се възстанови след няколко дни — каза Льоблан.

— Много благоразумно от ваша страна, професоре — процеди Тимоти Брус, стискайки юмруци.

— Стига, господа! Утре ще решим. Вече е твърде късно за плаване, скоро ще мръкне. Трябва да лагеруваме тук — реши Сесар Сантос.

Доктор Омайра Торес се разпореди да запалят огън близо до ранения, за да го поддържат сух и топъл през нощта, която винаги беше студена. За да му помогне да понесе болките, му сложи морфин, а за да предотврати инфекциите, започна да му дава антибиотици. Смеси няколко лъжици вода и малко сол в една бутилка и нареди на Тимоти Брус да дава на приятеля си с лъжичка от течността, за да избегне обезводняването, тъй като беше очевидно, че няма да може да гълта твърда храна в близките дни. Английският фотограф, който рядко сменяше изражението си на безволев кон, беше истински притеснен и се подчини на разпорежданията й с майчинска загриженост. Дори зле настроеният професор Льоблан трябваше дълбоко в себе си да се съгласи, че присъствието на лекарката в авантюра като тази беше задължително.

Междувременно трима от войниците и Каракауе бяха извлекли тялото на анакондата до брега. Като я премериха, видяха, че е дълга почти шест метра. Професор Льоблан настоя да се снима с анакондата, увита около тялото му по такъв начин, че да не се вижда, че й липсва главата. След това войниците одраха кожата на влечугото и я окачиха на един ствол, за да я изсушат; по този начин можеха да увеличат дължината й с около двадесет процента и туристите щяха да платят добра цена за нея. При това не им се наложи да я носят в града, защото професор Льоблан, след като се убеди, че няма да му я дадат гратис, предложи да я купи там, на място. Кейт Колд прихна да се смее като чу внука си да казва, че със сигурност след няколко седмици антропологът щял да показва на конференциите си анакондата като трофей и да разказва как я е уловил с голи ръце. Така си беше спечелил славата на герой сред студентите по антропология в целия свят, впечатлени от идеята, че убийците имат два пъти повече жени и три пъти повече деца от миролюбивите хора. Теорията на Льоблан за предимствата на всевластния мъжкар, способен да извърши всякакво насилие, за да предаде гените си, привличаше много отегчените студенти, осъдени да живеят опитомени сред цивилизацията.

Войниците потърсиха главата на анакондата в лагуната, но не успяха да я намерят — тя бе потънала в тинята на дъното или течението я беше отнесло. Не се осмеляваха да ровят прекалено много, защото се твърдеше, че тези влечуги винаги се движели по двойки, и никой нямаше желание да се сблъска с друг подобен екземпляр. Доктор Омайра Торес обясни, че индианците, както и кабокло си приписват на змиите лечебна и пророческа сила. Сушаха ги, стриваха ги и използваха праха, за да лекуват туберкулоза, плешивост и заболявания на костите, както и за да им помага при тълкуване на сънищата. Главата на един екземпляр с подобни размери щеше да бъде оценена много високо, увери тя, жалко, че се беше загубила.

Мъжете нарязаха месото на влечугото, осолиха го и се заловиха да го пекат, нанизвайки го на шишове. Алекс, който дотогава беше отказвал да пробва пираруку, мравояд, кълвач, маймуна или тапир, усети внезапно любопитство да опита какво ли е на вкус месото на такава огромна водна змия. Изчисли преди всичко колко щеше да порасне престижът му пред Сесилия Бърнс и приятелите му в Калифорния, когато узнаят, че е вечерял анаконда посред амазонската джунгла. Позира пред кожата на змията с парче от месото й в ръка, настоявайки баба му да остави фотографско свидетелство. Животното, доста овъглено, защото никой от членовете на експедицията не беше добър готвач, се оказа, че има месо като на риба тон, и вкус, напомнящ донякъде на пиле. В сравнение с елена, беше безвкусно, но Алекс реши, че във всеки случай е за предпочитане пред гумените палачинки, които приготвяше баща му. Внезапният спомен за семейството му го разтърси като шамар. Остана с набученото на клечка парче анаконда, загледан замислено в нощта.

— Какво виждаш? — попита го Надя шепнешком.

— Виждам майка ми — каза момчето и от устните му се откъснаха издайнически хлипания.

— Как е?

— Болна, много болна — отговори той.

— Твоята има болно тяло, моята — болна душа.

— Можеш ли да я видиш? — попита Алекс.

— Понякога — каза тя.

— Това е първият път, когато мога да видя някого по този начин — обясни Алекс. — Имах много странно усещане, сякаш виждах майка ми напълно ясно на един екран, без да мога да я докосна или да говоря с нея.

— Всичко е въпрос на практика, Ягуар. Човек може да се научи да вижда със сърцето си. Шаманите като Уалимаи могат също така да пипат и да говорят отдалеч, със сърцето — каза Надя.