Исабел Алиенде
Градът на зверовете (19)

19
Защитата

Както често се случваше на високото плато, със залеза на слънцето температурата рязко падна. Войниците, свикнали с топлината на ниските земи, трепереха в своите дрехи, които бяха все още влажни от вечерния дъжд. Никой не спеше, по заповед на капитана всички трябваше да бъдат на пост около лагера. Стояха нащрек, стиснали оръжията с двете си ръце. Вече не се страхуваха само от демоните на джунглата или от появата на Звяра, а също и от индианците, които можеха всеки момент да се върнат, за да отмъстят за своите мъртви. Те имаха предимството на огнестрелните оръжия, но другите познаваха терена и притежаваха ужасяващото умение да изникват от нищото, като наказани души. Ако не бяха телата, струпани заедно до едно дърво, щяха да мислят, че те не са хора и че куршумите не могат да им навредят. Войниците чакаха тревожни утрото, за да си тръгнат, излитайки от тук възможно най-рано; в мрака времето течеше много бавно и шумовете от заобикалящата ги гора ставаха страховити.

Кейт Колд, седнала с кръстосани крака до спящото в палатката на жените дете, мислеше как да помогне на своя внук и как да излезе жива от Окото на Света. През платнището на палатката се процеждаше слабата светлина на огъня и писателката можеше да различи силуета на Надя, завита с жилетката на баща си.

— Ще изляза сега… — прошепна момичето.

— Не можеш да излизаш! — спря я писателката.

— Никой няма да ме види, мога да ставам незабележима.

Кейт Колд хвана момичето за ръцете, убедена че тя бълнува.

— Надя, чуй ме… Не си невидима. Никой не е невидим, това са фантазии. Не можеш да излезеш оттук.

— Напротив, мога. Не вдигайте шум, госпожо Колд. Пазете детето докато се върна, после ще го предадем на племето — прошепна Надя. В нейния глас имаше толкова сигурност и спокойствие, че Кейт не посмя да я задържи.

Надя Сантос се съсредоточи първо в онова мисловно състояние на невидимост, както се бе научила от индианците — доведе тялото си до нещо нематериално, до прозрачен дух. След това отвори тихо платнището на палатката и се измъкна навън, предпазвана от сенките. Промъкна се като потайна невестулка на няколко метра от масата, където професор Льоблан и капитан Ариосто играеха на карти, мина пред въоръжените пазачи, които обикаляха лагера, мина покрай дървото, на което беше вързан Алекс, и никой не я видя. Момичето се отдалечи от колебливия кръг светлина, идваща от лампите и огъня, и изчезна между дърветата. Скоро крясъкът на една кукумявка прекъсна квакането на жабите.

 

Алекс, също като войниците, трепереше от студ. Краката му бяха изтръпнали, а ръцете — подути от въжетата, стегнати около китките му. Болеше го челюстта, чувстваше обтегнатата си кожа, вероятно имаше ужасна подутина. Напипваше с езика си счупения зъб и усещаше издутия си венец, където беше попаднал ударът с приклада на капитана. Опитваше се да не мисли за многото часове на мрак, които се простираха пред него, нито за възможността да бъде убит. Защо Ариосто го беше отделил от останалите? Какво възнамеряваше да прави с него? Искаше да се преобрази в черния ягуар, да притежава силата, жестокостта, гъвкавостта на голямата котка, да се превърне в мускули, нокти и зъби, за да застане пред Ариосто. Помисли си за бутилката лечебна вода, която чакаше в чантата му, и че трябва да излезе жив от Окото на Света, за да я отнесе на майка си. Споменът за семейството му беше смътен, като размития образ на снимка, излязла не на фокус, в която лицето на майка му беше едва едно бледо петънце.

Започна да клюма, победен от умората, когато изведнъж усети, че го докосват малки ръчички. Изправи се стреснат. В тъмнината успя да разпознае Бороба, която душеше във врата му, прегръщаше го и скимтеше тихичко в ухото му. „Бороба, Бороба“ — прошепна момчето, толкова развълнувано, че очите му се напълниха със сълзи. Беше само една маймунка с размерите на катеричка, но присъствието й предизвика в него вълна от надежда. Остави се на ласките на животинчето, истински ободрен. Тогава си даде сметка, че усеща и нечие друго присъствие — едно невидимо и мълчаливо присъствие, прикрито в сянката на дървото. Първо помисли, че е Надя, но след това си даде сметка, че това бе Уалимаи. Дребният старец стоеше спотаен до него, можеше да усети мириса му на пушек, но колкото и да напрягаше зрението си, не го виждаше. Шаманът постави едната си ръка на гърдите му, сякаш търсеше туптенето на сърцето. Тежестта и топлината на тази приятелска ръка дадоха на момчето сила, почувства се по-спокоен, престана да трепери и започна да мисли по-ясно. Ножчето, ножчето, прошепна. Чу изщракването на метала при отварянето и скоро острието на ножчето започна да се хлъзга по въжетата. Не мърдаше. Беше тъмно, а и Уалимаи никога не бе използвал нож, можеше да нареже китките му, но след минута старецът вече бе прерязал шнура и го хвана за ръка, за да го отведе в гората.

В лагера капитан Ариосто бе приключил играта на карти и бутилката водка вече беше празна. На Людовик Льоблан не му хрумваше как да продължи да отвлича вниманието му, а до разсъмването оставаха още много часове. Алкохолът не беше замаял военния, както очакваше — наистина имаше стоманени вътрешности. Предложи му да използват радиопредавателя и да видят дали могат да се свържат с поделението в Санта Мария де ла Ювия. Доста време въртяха копчето на апарата посред един оглушителен статичен шум, но беше невъзможно да се свържат с оператора. Ариосто беше разтревожен; за него не беше изгодно да отсъства от поделението, трябваше да се върне колкото може по-рано, необходимо бе да направлява версиите на войниците за случилото се в Тапирауа-тери. Какво щяха да разказват неговите мъже? Трябваше да изпрати рапорт на началниците си в армията и да се срещне с пресата преди да са тръгнали слухове. Омайра Торес си беше тръгнала, мърморейки за вируса на морбили. Ако проговореше, той щеше да изгори! „Каква глупава жена!“ — измърмори капитанът.

Ариосто заповяда на антрополога да се върне в палатката си, направи една обиколка из лагера, за да се увери, че неговите мъже стояха на пост, както се полагаше, и след това се насочи към дървото, на което бяха вързали американското момче, склонен да се позабавлява малко за негова сметка. В същия момент миризмата го удари като с бухалка. Попадението го просна по гръб на земята. Опита да вдигне ръка към колана си, за да извади оръжието, но не можа да помръдне. Плисна го зловонна вълна, сърцето му избухна в гърдите и после — нищо. Потъна в безсъзнание. Не успя да види Звяра, изправен на три крачки от него, който го напръска директно със смъртоносната смрад на своите жлези.

Задушаващото зловоние на Звяра нахлу в останалата част на лагера, поваляйки първо войниците, а после и онези, които бяха защитени от платнището на палатките. След по-малко от две минути никой не бе останал на крака. За няколко часа страховита тишина завладя Тапирауа-тери и близката джунгла, където дори птиците и животните избягаха, уплашени от смрадта. Двата Звяра, които бяха атакували едновременно, се оттеглиха с обичайната си мудност, но тяхната миризма се задържа през по-голямата част от нощта. В тези часове никой в лагера не успя да разбере какво се е случило, защото едва на следващата сутрин разсъдъкът им се възвърна. По-късно видяха следите и успяха да стигнат до някои заключения.

 

 

Алекс с Бороба, покатерена на раменете му, следваше Уалимаи, като се движеше под сенките, пазеше се от растенията, докато мигащите светлини на лагера не изчезнаха напълно. Шаманът напредваше, сякаш бе посред бял ден, може би следвайки своята съпруга — ангел, която Алекс не можеше да види. Промушваха се между дърветата доста време и най-накрая старецът стигна до мястото, където беше оставил Надя да го чака. Надя Сантос и шаманът бяха общували чрез крясъците на кукумявка през голяма част от вечерта и нощта, докато тя успя да излезе от лагера, за да се срещнат. Като се видяха, младите приятели се прегърнаха, а в същото време Бороба се залепи за стопанката си, надавайки радостни писъци. Уалимаи потвърди това, което вече знаеха: племето наблюдаваше лагера, но се бяха научили да се страхуват от магията на нааб и не смееха да се изправят срещу тях. Войните бяха толкова близо, че бяха чули бебешкия плач, така както чуваха и зова на мъртвите, които още не бяха получили достойно погребение. Духовете на убитите мъже и жената продължаваха да стоят залепени за телата, каза Уалимаи; те не могат да се отделят, без подходяща церемония и без да бъдат отмъстени. Алекс му обясни, че единствената възможност за индианците беше да атакуват нощем, защото през деня нааб-ите щяха да използват птицата от шум и вятър, за да обикалят Окото на Света, докато ги открият.

— Ако нападнат сега, някои ще умрат, но иначе цялото племе ще бъде унищожено — каза Алекс и добави, че той е готов да ги води и да се бори заедно с тях, затова беше посочен — и той също е войн.

— Вожд за война: Таама. Вожд за преговори с нааб: ти — отвърна Уалимаи.

— Късно е за преговори. Ариосто е убиец.

— Ти каза, че някои нааб са злосторници, а други нааб са приятели. Къде са приятелите? — настоя магьосникът.

— Баба ми и някои мъже от лагера са приятели. Капитан Ариосто и неговите войници са неприятели. С тях не можем да преговаряме.

— Баба ти и нейните приятели трябва да преговарят с нааб-ите неприятели.

— Приятелите нямат оръжия.

— Нямат ли магия?

— В Окото на Света нямат много магии. Но има други приятели с много магия далеч оттук, в градовете, в други части на света — обясни Александър Колд, отчаян от ограниченията на езика.

— Тогава трябва да отидеш при тези приятели — обобщи старецът.

— Как? Хванати сме тук!

Уалимаи повече не отговори на други въпроси. Остана клекнал да гледа нощта, съпроводен от своята съпруга, която беше приела най-прозрачна си форма, така че нито едно от двете деца не можеше да я види. Алекс и Надя прекараха останалото време без да спят, силно притиснати, опитвайки се да си предадат взаимно топлина, без да говорят, защото имаше много малко за казване. Мислеха за участта, отредена на Кейт Колд, Сесар Сантос и другите членове на тяхната група; мислеха за обречените хора от мъглата, мислеха за ленивците столетници и за златния град; мислеха за лековитата вода и кристалните яйца. Какво щеше да стане с тях двамата, заобиколени от джунглата?

Изведнъж до тях достигна полъх от ужасната миризма, омекотена от разстоянието, но съвършено разпознаваема. Скочиха на крака, но Уалимаи не помръдна, сякаш го беше очаквал.

— Това са Зверовете! — възкликна Надя.

— Може би да, а може би не — каза невъзмутимо шаманът.

 

 

Остатъкът от нощта се проточи много дълго. Преди разсъмване силно застудя и на двамата младежи, свити на топка заедно с Бороба, им тракаха зъбите, докато старият магьосник, неподвижен, с поглед, изгубен в сенките, чакаше. При първите признаци на развиделяването се събудиха маймуните и птиците и тогава Уалимаи даде знак за тръгване. Следваха го между дърветата известно време, докато стигнаха до лагера, когато слънчевата светлина вече пробиваше през листата. Огънят и лампите бяха загасени, нямаше признаци на живот и миризмата все още просмукваше въздуха, сякаш сто сорили в един и същи момент бяха опръскали мястото. Закривайки лицата си с ръце, навлязоха в очертанията на онова, което доскоро беше кроткото селище Тапирауа-тери. Палатките, масата, кухнята — всичко лежеше разпиляно по земята; навсякъде се търкаляха остатъци от храна, но нито една маймуна или птица не чоплеше между тях, защото не се осмеляваха да пристъпят сред страховитото зловоние на Зверовете. Дори Бороба се отдръпна надалеч, крещейки и подскачайки. Уалимаи показа същото безразличие към миризмата, каквото бе демонстрирал предишната нощ към студа. Младежите нямаха друг изход, освен да го последват.

Нямаше никой — нито следа от членовете на експедицията, нито от войниците, нито от капитан Ариосто, нито от телата на убитите индианци. Оръжията, екипировката, включително и фотоапаратите на Тимоти Брус, бяха там; видяха също голямо петно кръв, което тъмнееше в земята близо до дървото, на което бяха вързали Алекс. След кратък оглед, който изглежда му достави голямо удовлетворение, старият шаман се обърна да си върви. Двете деца тръгнаха след него, без да задават въпроси, така замаяни от миризмата, че едва се държаха на краката си. Колкото повече се отдалечаваха и изпълваха дробовете си с чистия въздух на планината, толкова по-бързо се съвземаха, но слепоочията им пулсираха и им се гадеше. Бороба се присъедини към тях малко по-нататък и малката група се насочи навътре в джунглата.

 

 

Няколко дни преди това, при вида на „Птиците от шум и вятър“, кръстосващи небето, жителите на Тапирауа-тери избягали от селището си, изоставяйки оскъдното си имущество и домашните животни, които щели да затруднят възможностите им да се крият. Придвижили се под прикритието на растителността до сигурно място и там изградили временните си жилища в короните на дърветата. Военните части, изпратени от Ариосто, минали много близо до тях, без да ги забележат, обаче всички движения на чужденците били наблюдавани от войните на Таама, скрити сред джунглата.

Ииоми и Таама дълго спорили относно нааб и дали е уместно да се доближат до тях, както ги посъветвали Ягуар и Орлицата. Ииоми смятала, че народът й не може вечно да се крие в дърветата като маймуните: дошло е времето да посетят нааб и да получат техните подаръци и техните ваксини, това е неизбежно. Таама смятал, че е по-добре да умрат в битка; но аргументите на Ииоми като вожд на вождовете в крайна сметка натежали. Тя решила да бъде първата, която да се доближи до нааб, и затова пристигнала сама в лагера, накичена с короната от жълти пера, за да покаже на чужденците кой тук е властта. Присъствието сред чужденците на Ягуар и Орлицата, които се били завърнали от свещената планина, я успокоило. Те били приятели и можели да превеждат; така онези нещастни същества, облечени в мръсни парцали, нямало да се чувстват толкова изгубени пред нея. Нааб-ите я посрещнали добре, несъмнено били впечатлени от величествената й стойка и броя на бръчките й — доказателство за многото, което бе преживяла, и за придобитите познания. Независимо от храната, която й предложили, старата жена била принудена да изиска от тях да си тръгнат от Окото на Света, защото там пречели; това била последната й дума, нямала намерение повече да преговаря. Оттеглила се величествено със своята гаванка с месо и ориз, сигурна, че е сплашила нааб-ите с тежестта на огромното си достойнство.

Като видели успеха от посещението на Ииоми, останалите от племето добили кураж и последвали нейния пример. Така се върнали на мястото, където било тяхното село, сега отъпкано от чужденците, които очевидно не познавали и най-елементарното правило на вниманието и възпитанието: едно шабоно не трябва да се посещава, ако не си поканен. Там индианците видели големите блестящи птици, палатките и странните нааб, за които били чували толкова страховити истории. Тази чужденци с вулгарни маниери заслужавали по няколко хубави удара със сопа по главата, но по заповед на Ииоми индианците се въоръжили с търпение по отношение на тях. Приели храната и подаръците им, за да не ги обидят, след това отишли да ловуват и да събират мед и плодове — така можем да се отблагодарят за получените подаръци, както било редно.

На следващия ден, когато Ииоми била сигурна, че Ягуар и Орлицата все още са там, разпоредила на племето да се яви отново пред нея, за да се ваксинира. Нито тя, нито който и да било от тях беше в състояние да обясни какво се е случило след това. Не знаеха защо децата чужденци, които толкова бяха настоявали да се ваксинират, изведнъж скочили, за да попречат. Чупи непознат шум, като от кратки гърмежи. Видем, че при счупването на стъклениците от тях излязла Рааканариуа и в своята невидима форма нападнала индианците, които паднали мъртви, без да бъдат докоснати от стрела или тояга. По време на свирепата битка, останалите избягали кой както могъл, разстроени и объркани. Вече не знаели кои са техни приятели и кои са техни врагове.

Най-накрая Уалимаи успял да им даде някакви обяснения. Казал, че децата — Орлица и Ягуар, са приятели и трябва да им помогнат, но всички останали можело да са неприятели. Казал, че Рааканариуа се движи на свобода и може да приеме всякаква форма: необходими били много мощни заклинания, за да я отпратят обратно в царството на духовете. Казал, че трябва да потърсят помощ от боговете. Тогава двата гигантски ленивеца, които все още не се били върнали в свещената тепуи и бродели в Окото на Света, били повикани и заведени през нощта в разрушеното селище. Те никога не биха се доближили до обиталището на индианците по своя собствена инициатива, не го били правили хиляда хиляди години. Наложило се Уалимаи да ги накара да разберат, че това вече не е селото на хората от мъглата, защото то било осквернено от присъствието на нааб, а и от убийствата, извършени на неговата земя. Тапирауа-тери трябвало да се построи отново, далеч оттам, на друго място в Окото на Света, където душите на хората и духовете на предците ще се чувстват добре, където злото няма да заразява благородната земя. Зверовете се заели да напръскат лагера на нааб, унищожавайки наред и приятели, и неприятели.

Войните на Таама трябвало да изчакват много часове, докато миризмата се разсее достатъчно, за да могат да се доближат. Прибрали първо телата на индианците и ги отнесли, за да ги подготвят за подходящо погребение, после се върнали да търсят останалите и ги отнесли, влачейки ги, включително и трупа на капитан Ариосто, смазан от страховитите удари на един от боговете.

Нааб-ите започнаха да се събуждат един по един. Намираха се на една поляна в гората, захвърлени на земята и толкова замаяни, че не помнеха дори собствените си имена. Още по-малко си спомняха как са стигнали дотук. Кейт Колд дойде на себе си първа. Нямаше представа къде се намира, нито какво се е случило с лагера, с хеликоптера, с капитана и преди всичко с внука й. Спомни си за бебето и го потърси наоколо, но не го намери. Помогна на останалите, които малко по малко се съвземаха. Всички имаха ужасно главоболие, повръщаха, кашляха и плачеха, боляха ги ставите, чувстваха се като пребити, но по никого от тях нямаше следи от насилие.

Последният, който отвори очи, беше професор Льоблан — той беше така разтърсен от преживяното, че не можеше да стане на крака. Кейт Колд си помисли, че една чаша кафе и глътка водка ще им дойдат добре, но нямаха нищо, което да сложат в устата си. Дрехите, косите и кожата им все още бяха пропити от смрадта на Зверовете; трябваше да се довлекат до някоя близка рекичка и да стоят дълго потопени във водата. Петимата войници бяха объркани без своите оръжия и своя капитан, така че когато Сесар Сантос пое командването, му се подчиниха без да гъкнат. Тимоти Брус, достатъчно притеснен, че е бил толкова близо до Звяра и не го е фотографирал, искаше да се върне в лагера, за да си търси апаратите, но не знаеше в каква посока да тръгне и никой не изглеждаше склонен да му прави компания. Флегматичният англичанин, съпровождал Кейт Колд във войни, катаклизми и в много произшествия, рядко губеше отегченото си изражение, но последните събития бяха успели да развалят и неговото настроение. Кейт Колд мислеше само за своя внук, Сесар Сантос — за своята дъщеря. Къде бяха децата?

Водачът огледа околността много внимателно и намери счупени клонки, пера, костилки и други следи от хората от мъглата. Стигна до заключението, че индианците са ги довлекли до това място, спасявайки по този начин живота им, защото иначе щяха да умрат, задушени или смазани от Зверовете. Но в такъв случай не можеше да си обясни защо индианците не се бяха възползвали от възможността да ги убият, отмъщавайки по този начин за своите мъртви. Ако беше в състояние да разсъждава, професор Льоблан щеше да е принуден да ревизира още веднъж своята теория относно жестокостта на тези племена, но нещастният антрополог стенеше, проснат по корем на земята, полумъртъв от гаденето и мигрената.

Всички бяха сигурни, че хората от мъглата ще се върнат, и точно това се случи — изведнъж цялото племе изникна от гъсталака. Невероятната им способност да се придвижват в абсолютна тишина и да се материализират за части от секундата им послужи, за да обкръжат чужденците, преди те да успеят да се окопитят. Войниците, виновни за смъртта на индианците, трепереха като деца. Таама се приближи и ги преряза с поглед, но не ги докосна; може би си мислеше, че тези червеи не заслужават истински бой от толкова благороден войн като него.

Ииоми застана отпред и започна дълга реч на своя език, от която никой не разбра нищо, после хвана Кейт Колд за ризата и започна да крещи нещо на два сантиметра от лицето й. Единственото, което хрумна на писателката, бе да хване старицата с шапката от жълти пера за раменете и на свой ред да й крещи на английски. Така двете баби стояха известно време, отправяйки си неразбираеми оскърбления, докато Ииоми се умори, обърна се и отиде да седне под едно дърво. Останалите индианци също седнаха, разговаряйки помежду си, ядейки плодове, орехи и гъби, които откриваха между корените и си ги подаваха от ръка на ръка, докато Таама и неколцина от неговите войни стояха нащрек, но без да нападат никого. Кейт Колд забеляза бебето, което бе пазила, в ръцете на едно младо момиче и се зарадва, че това създание бе оцеляло от фаталното зловоние на Звяра и се намираше отново сред своите.

По обед се появиха Уалимаи и двете деца. Кейт Колд и Сесар Сантос се затичаха да ги посрещнат, прегръщайки ги с облекчение, защото бяха започнали да си мислят, че повече никога няма да ги видят. С помощта на Надя диалогът стана по-лесен; тя можеше да превежда и така някои неща се изясниха. Чужденците научиха, че индианците все още не свързват смъртта на своите другари с огнестрелните оръжия, защото никога не ги бяха виждали. Единственото, което искаха, бе да построят отново селището си на друго място, да изядат пепелта на своите мъртви и да възстановят мира, на който винаги се бяха радвали. Искаха да върнат Рааканариуа на мястото й сред демоните и да изгонят нааб-ите от Окото на Света.

Професор Льоблан, който се беше посъвзел малко, но все още бе замаян от неразположението, взе думата. Беше загубил австралийското си сомбреро с перцата и беше мръсен и смрадлив като всички останали, с дрехи, напоени с миризмата на Зверовете. Надя преведе думите му, перифразирайки ги така, че индианците да не си помислят, че всички нааб са толкова арогантни като това човече.

— Можете да бъдете спокойни. Обещавам, че лично ще се заема със защитата на хората от мъглата. Светът слуша, когато Людовик Льоблан говори — увери ги професорът.

Добави, че ще публикува своите впечатления за това, което бе видял, не само в статия за Интернешънъл Джеографик, а ще напише също и друга книга. Благодарение на него, увери ги той, Окото на Света ще бъде обявено за индиански резерват и защитено от всякакъв вид експлоатация. Те ще видят кой е Людовик Льоблан!

Хората от мъглата не разбраха нито дума от това дърдорене, но Надя обобщи като каза, че този човек е един нааб приятел. Кейт Колд добави, че тя и Тимоти Брус ще помогнат на Льоблан за постигането на неговите цели, с което също бяха приобщени към категорията на нааб-ите приятели. Най-накрая, след безкрайни преговори, за да разберат кои са приятели и кои — неприятели, индианците приеха да заведат всички на следващия ден обратно при хеликоптера. Надяваха се, че дотогава зловонието на Зверовете в Тапирауа-тери ще е отслабнало.

Ииоми, практична както винаги, даде заповед на войните да отидат на лов, докато жените приготвяха огъня и няколко хамака, за да прекарат нощта.

— Ще ти повторя въпроса, който ти зададох преди, Александър: какво знаеш за Звяра? — попита Кейт Колд своя внук.

— Не е един, Кейт, няколко са. Приличат на гигантски ленивци; много древни животни са, може би от каменната ера или от по-отдавна.

— Виждал ли си ги?

— Ако не ги бях виждал, нямаше да мога да ти ги опиша, не мислиш ли? Видях единайсет от тях, но смятам, че има един или двама, които бродят по тези земи. Изглежда, че имат много забавен метаболизъм — живеят много години, може би векове. Възприемат, имат добра памет и — няма да повярваш, говорят — обясни Алекс.

— Взимаш ме за канарче! — възкликна баба му.

— Истина е! Да кажем, че не са много красноречиви, но говорят на същия език като хората от мъглата.

По-нататък Александър Колд й разказа, че в замяна на защитата от индианците тези същества съхраняват тяхната история.

— Веднъж ми каза, че индианците не се нуждаят от писменост, защото имали добра памет. Ленивците са живата памет на племето — добави момчето.

— Къде ги видя, Александър?

— Не мога да ти кажа, това е тайна.

— Предполагам, че живеят на същото място, където намери лечебната вода… — подпита напосоки баба му.

— Може би да, а може би не — отговори иронично момчето.

— Трябва да видя тези Зверове и да ги снимам, Александър.

— За какво? За една статия в списание? Това ще е краят на тези нещастни същества, Кейт, ще дойдат да ги уловят, за да ги затворят в зоологическата градина или да ги изучават в лаборатории.

— Трябва да напиша нещо, затова са ме наели…

— Напиши, че Звярът е една легенда, чиста измислица. Уверявам те, че много дълго време никой няма да се върне да ги търси. Ще забравят за тях. По-интересно е да напишеш за хората от мъглата — този народ, който е останал непроменен повече от хиляди години и може да изчезне всеки момент. Разкажи, че са щели да ги инжектират с вируса на дребната шарка, както са постъпвали и с други племена. Може да ги направиш прочути и така да ги спасиш от унищожение, Кейт. Можеш да станеш защитничка на хората от мъглата и с малко хитрост да привлечеш Льоблан за съюзник. Твоето перо е в състояние да донесе малко справедливост по тези земи, можеш да разобличиш злодеи като Кариас и Ариосто, да поставиш въпроса за ролята на военните и да изправиш Омайра Торес пред съда. Трябва да направиш нещо, докато не се е появила друга сган, която ще извършва престъпления по тези земи при същата отколешна ненаказуемост.

— Виждам, че доста си пораснал през тези седмици, Александър — призна Кейт Колд очарована.

— Можеш ли да ми викаш Ягуар, бабо?

— Като марката автомобили?

— Да.

— Всеки с вкуса си. Мога да ти викам както искаш, само ако ти не ми викаш бабо — отвърна тя.

— Така да бъде, Кейт.

— Така да бъде, Ягуар.

Тази вечер нааб-ите споделиха с индианците скромната им вечеря, състояща се от печена маймуна. Откакто птиците от шум и вятър бяха пристигнали в Тапирауа-тери, племето беше загубило своята зеленчукова градина, своите банани и своята маниока и тъй като не можеха да запалят огън, за да не привлекат неприятелите си, вече няколко дни караха без храна. Докато Кейт Колд се опитваше да обменя информация с Ииоми и другите жени, професор Людовик Льоблан, очарован, разпитваше Таама за техните навици и военни изкуства. Надя, която беше натоварена да превежда, си даде сметка, че Таама притежава злодейско чувство за хумор — той разказваше на професора цяла серия измислици. Каза му, между другото, че той бил третият съпруг на Ииоми и че никога не бил имал деца, което разруши теорията на Льоблан за генетичното предимство на „мъжкарите алфа“. В едно близко бъдеще тези разкази на Таама щяха да станат основа на друга книга на прочутия професор Людовик Льоблан.

На следващия ден хората от мъглата, начело с Ииоми и Уалимаи, и Таама с неговите войни в ариергард, заведоха нааб-ите обратно в Тапирауа-тери. На сто метра от селото видяха тялото на капитан Ариосто, което индианците бяха сложили между два дебели клона като храна на птици и животни, както правеха с онези същества, които не заслужаваха погребална церемония. Беше толкова смазано от лапите на Звяра, че не съществуваше сила, която да накара войниците да го откачат и да го закарат обратно в Санта Мария де ла Ювия. Решиха да се върнат след време, за да приберат костите му и да го погребат по християнски.

— Звярът е раздал справедливост — промълви Кейт.

Сесар Сантос заповяда на Тимоти Брус и на Александър Колд да съберат всичкото оръжие на войниците, което беше разхвърляно из лагера, за да избегнат друг изблик на насилие в случай, че някой си изпусне нервите. Но нямаше никаква вероятност това да се случи, тъй като от зловонието на Зверовете, което продължаваше да се излъчва от дрехите им, всички те се чувстваха разнебитени и без сили. Сантос организира товаренето на оборудването в хеликоптера, без палатките, които заровиха, защото сметна, че е невъзможно да се отстрани лошата миризма от тях. Сред разхвърляните палатки Тимоти Брус събра фотоапаратите си и няколко филма; онези, които взе капитан Ариосто, обаче бяха неизползваеми, тъй като военният ги беше осветил. Алекс, от своя страна, откри раницата си, в която невредима се намираше бутилката с лечебната вода.

Членовете на експедицията се подготвиха за връщане в Санта Мария де ла Ювия. Не разполагаха с пилот, защото този хеликоптер бе пристигнал, управляван от капитан Ариосто, а другият пилот беше заминал с първия хеликоптер. Сантос никога не бе управлявал подобна машина, но беше сигурен, че щом може да лети на своя шумен малък самолет, ще успее да се справи и с това.

Беше настъпил моментът на раздялата с хората от мъглата. Направиха го, разменяйки си подаръци, какъвто беше обичаят сред индианците. Едните се разделиха с колани, мачетета, ножове и кухненски прибори, другите свалиха от себе си пера, костилки, орхидеи и гердани от зъби. Алекс даде компаса си на Таама, който го закачи на врата си като украшение, а той подари на американското момче сноп стрели, намазани с отровата кураре, и един триметров лък, който едва успяха да вместят в ограниченото пространство на хеликоптера. Ииоми отново хвана за ризата Кейт Колд, за да й изкрещи с всички сили една реч, а писателката отговори със същата страст на английски. В последния момент, когато нааб-ите се готвеха да се качат в птицата от шум и вятър, Уалимаи връчи на Надя една малка кошничка.