Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Матрёнин двор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)
Допълнителна корекция
kipe (2015 г.)

Издание:

Александър Солженицин. Един ден на Иван Денисович. Повест. Разкази

Редактори: Слава Николова, Пенка Кънева

Художник: Александър Алексов

Художествено оформление: Петър Добрев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Елена Куртева

 

Дадена за набор 18.IX.1990 г.

Формат 1/32 70/100.

Печатни коли 15,50

Издателски коли 1,2,36.

УИК 11,28.

Подписана за печат 25.X.1990 г.

Излязла от печат 16.XI.1990 г.

Цена 2,50 лв.

Интерпринт, София, 1990

ДП „Балкан“ — София

 

Александр Солженицын. Одинь день Ивана Денисовича

„Советский писатель“, Москва, 1963

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: NomaD)
  2. — Корекция

1

През лятото на 1953 година се връщах от прашната и гореща пустиня без определена цел — просто в Русия. Нито в едно нейно кътче не ме очакваше никой, нито ме викаше, защото бях закъснял десетина годинки с връщането си. Просто ми се искаше да ида в Средна Русия, в умерения пояс — без горещини, с ромон на листа в горите. Искаше ми се да потъна, да се загубя в сърцевината на Русия, ако такава има, ако такава живее.

Година по-рано отвъд Уралския хребет можех да се хвана само да мъкна тарги. Дори за електромонтьор нямаше да ме вземат на някой по-голям строеж. А мен ме влечеше да учителствувам. Казваха ми хора, видели и патили, че няма смисъл да си харча парите за билет, залудо ще бия пътя.

Но нещо вече започваше да се пораздвижва. Когато се качих по стълбите на …ския областен отдел за народна просвета и попитах къде е отдел кадри, с учудване видях, че кадрите тук вече не са зад черна, тапицирана с кожа врата, а зад стъклена преградка, като в аптека. Приближих се плахо до прозорчето, поздравих и попитах:

— Кажете, не ви ли трябват математици за някое място по-далеч от железопътна линия? Искам да се заселя там завинаги.

Огледаха всяка буква в документите ми, сноваха от стая в стая, обадиха се някому по телефона. И за тях това беше рядкост — нали всички молят да ги пратят в град, и то в по-голям. И неочаквано взеха, че ми дадоха едно селце — Високо поле. Самото име радваше душата.

Името не лъжеше. На едно хълмче сред падинки, отвъд които се издигаха пак хълмове, цялото заобиколено с гора, с езеро и яз наблизо. Високо поле беше такова място, където човек с радост е готов и да живее, и да умре. Дълго седях там в горичката на един пън и си мислех, че от все сърце искам да не трябва всеки ден да закусвам и обядвам — само да мога да остана тук и нощем да слушам как клоните шумолят по покрива — и отникъде не се чува радио, и целият свят мълчи.

Уви, там не печаха хляб. Там не продаваха нищо за ядене. Цялото село мъкнеше с чували храна от областния град.

Върнах се в отдел кадри и замолих пред прозорчето. Отначало дори не искаха да говорят с мен. После все пак засноваха от стая в стая, обадиха се по телефона, помърмориха и написаха в заповедта ми: „Торфопродукт“.

Торфопродукт ли? Ах, Тургенев не е знаел, че на руски може да се скалъпи такова нещо!

На гара Торфопродукт, една временна, но вече овехтяла сива барака, висеше строг надпис: „Качването във влака само откъм гарата“! С гвоздей върху дъската беше надраскано: „И без билети“. А до касата със същото меланхолично остроумие беше изрязано с нож за вечни времена: „Билети няма“. Точният смисъл на тези допълнения оцених по-късно. До Торфопродукт можеше да стигнеш лесно. Но не и да заминеш оттам.

И на това място са живели и преживели революцията девствени, непроходими гори. После ги изсекли — работниците по торфодобива и съседния колхоз. Председателят му Шашков повалил не един и два хектара гора и я продал на сметка в Одеска област.

Между торфените низини се е пръснало безредно селището — еднакви бараки от тридесетте години и къщички от петдесетте, — с резба по фасадите, със застъклени веранди. Но в тези къщички не можеше да се види преграда, стигаща до тавана, и, значи, нямаше да мога да намеря стая с четири истински стени.

Над селището димеше фабричен комин. От единия до другия край минаваше теснолинейка и локомотивчетата, които също бълваха гъсти кълба пушек, свиреха пронизващо и влачеха по нея вагони с кафеникав торф, торфени плочи и брикети. Със сигурност можех да кажа, че вечер над вратата на клуба ще се дере радиото, а по улицата ще се люшкат пияни и няма да се размине, без някой да намуши някого с нож.

Ето къде ме доведе мечтата ми за тих руски кът. А там, откъдето бях пристигнал, можех да живея в измазана с глина къщурка, която гледа към пустинята. Там духаше нощем толкова свеж вятър и само звездният свод се простираше над главата.

Не можах да заспя на пейката в чакалнята и щом съмна, тръгнах пак из селището. Сега видях едно пазарче. В този ранен час имаше само една жена, продаваше мляко. Купих бутилка и почнах веднага да пия.

Порази ме нейният език. Тя не говореше, а умилно пееше — тъкмо с ония думи, тъгата по които ме прокуди от Азия:

— Пий, пий, като ти е душицата поревнала. Не си комай тукашен ти?

— Ами вие откъде сте!?

И аз научих, че наоколо не е само торфени находища, че отвъд железопътната линия им хълм, а_зад хълма — село и това село е Талново, което си е отколе тук, още от времената на господарката-„циганка“, когато наоколо е извисявала върхари стройна гора. А нататък се нижат село след село: Часлици, Овинци, Спудни, Шевертни, Шестимирово — кое от кое по-затънтени, все по-далеч от железопътната линия, все по-близо до езерата.

Успокоителен вятър ме лъхна от тези имена. Те ми обещаваха отколешна Рус.

И аз помолих новата си позната да ме заведе след пазара в Талново и да ми намери къща, където да остана на квартира.

Изглеждах изгоден квартирант: освен наема от училището обещаваха да дадат за през зимата един камион торф. По лицето на жената се изписа вече не умилна загриженост. Тя самата нямала място (те с мъжа й възпитавали престарялата й майка), затова ме поведе при едни свои роднини, после при други. Но и там не се намери отделна стая, беше тясно и шумно.

Така стигнахме до пресъхваща заприщена рекичка с мостче. По-мил кът не бях видял в цялото село; две-три върби, разкривена къщурка, а по водата плуваха патици, на брега излизаха гъсоци и се отърсваха.

— Пък да се отбием и у Матрьона — каза жената, вече изморена от мен. — Ама там не е уредно, запуснато е, че тя боледува.

Къщата на Матрьона беше съвсем наблизо, с четири прозорчета, едно до друго, на студената северна стена, с покрив от шинда, на два ката и с таванско прозорче, украсено с резба. Но шиндата гниеше, дървените стени бяха посивели от старост, също и портата, навремето много здрава, с изпопадали летви на навеса.

Вратичката беше залостена, но жената не почука, ами провря ръка и махна мандалото — просто изобретение срещу добитъка. В дворчето нямаше навес, но в тая къща много от постройките бяха под един покрив. От входната врата вътрешна стълба водеше към широк чардак с висок навес. Вляво няколко стъпала водеха към просторна стая, в която нямаше печка, а друга стълба — към долния етаж. Вдясно почваше къщата, с таван и мазе.

Строена беше отдавна, но солидно, за голямо семейство, а сега в нея живееше самотна шестдесетгодишна жена.

Когато влязох, тя лежеше върху руската печка до вратата, покрита с някакви тъмни дрипи, толкова скъпоценни в живота на отрудения човек.

В широката стая и особено в най-хубавата й част — при прозорците, върху столчета и пейки бяха наслагани саксии и сандъчета с фикуси. Те бяха запълнили самотата на стопанката като безмълвна, но жива тълпа. Бяха се разрасли на свобода, отнемайки оскъдната светлина на северната страна. На остатъка от светлина и зад оджака кръглото лице на стопанката ми се видя жълто и болнаво. И по мътните й очи личеше, че болестта я е съсипала.

Докато говореше с мен, тя си лежеше върху печката, ничком, без възглавница, с лице към вратата, а аз стоях долу. Не се зарадва, че ще има квартирант, оплакваше се от невярната болка, която в момента я поотпускала: болестта я поваля не всеки месец, но повали ли я — държи ме и по два, и по три дена, та не ще мога ни да се вдигна, ни да ви ошетам. А за къщата не ми се свиди, живейте си.

Заизрежда други стопанки, при които ще ми е по-спокойно и по-сгодно, и ме пращаше да ги обиколя. Но аз вече виждах, че моят жребий беше да се настаня в тази сумрачна стая с мътно огледало, в което не можеш да се огледаш, с два ярки евтини плаката за разпространение на книгата и за реколтата, окачени на стената за украшение.

И макар че Матрьона Василиевна ме накара да поскитам още из селото, макар че като дойдох за втори път, пак дълго не скланяше:

— Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам? — но вече ме посрещна на крака и в очите й дори сякаш се пробуди задоволство от туй, че съм се върнал.

Спогодихме се за наема и за торфа, който ще ми докара училището.

Едва по-късно научих, че вече от дълги години Матрьона Василиевна не припечелва отникъде ни рубла. Пенсия не й даваха. Роднините почти не й помагаха. А в колхоза работеше не за пари, а за чертички. За чертички, с които отбелязваха трудодните й в омазнена книжка.

Така се настаних у Матрьона Василиевна. Не разделихме стаята. Нейният креват беше в ъгъла при вратата, до печката, аз пък сложих походното си легло до единия прозорец, поотдръпнах от светлината любимите Матрьонини фикуси и поставих масичка до другия. Електричество в селото имаше — още през двадесетте години го прокарали от Шатура. Тогава вестниците пишеха за „лампичката на Илич“, а селяците пулеха очи и казваха: „Цар Огън!“

Може според някои по-заможни селяни къщата на Матрьона да не ставаше за живеене, но за нас двамата през тази есен и зима тя си беше добра: от дъждовете още не течеше и студените ветрове не отвяваха веднага топлото от печката, ами едва призори, особено когато вятърът духаше откъм поразкъртената стена.

Освен Матрьона и мен в къщата живееха още — котката, мишките и хлебарките.

Котката беше стара и най-важното — куца. Матрьона я беше прибрала от жалост и котката си беше свикнала. Ходеше на четири крака, но доста накуцваше: единия си крак пазеше, болен беше кракът. Когато котката скачаше от печката на пода, звукът от докосването й до пода не беше котешки мек както обикновено, а силен едновременен удар на три крака: туп! — толкова силен удар, че не можах да свикна веднага и все трепвах. Подлагаше и трите си крака заедно, та да запази четвъртия.

Но не затова имаше мишки в къщата, че куцата котка не се справяше с тях: тя се спускаше като мълния подире им в ъгъла и ги донасяше в зъбите си. Недостъпни бяха мишките за котката, защото някой навремето, още когато били заможни, облепил стаите на Матрьонината къща с грапави зеленикави тапети, и не с един пласт, ами с цели пет. Тапетите се бяха слепили здраво, но на много места се бяха отделили от стените и къщата като да си имаше кожа. Между гредите и кожата на тапетите мишките си бяха направили ходове и нагло трополяха, тичайки по тях, сновяха дори по тавана. Котката се обръщаше сърдито подир шума им, но не можеше да ги хване.

Понякога котката ядеше и хлебарки, но от тях й ставаше лошо. Единствената граница, която хлебарките признаваха, беше преградката, отделяща руската печка и кухничката от голямата стая. В нея стая те не изпълзяваха. Затова пък в кухничката през нощта гъмжеше от тях и ако късно вечер влезех да пия вода и запалвах лампата — целият под и голямата пейка, и дори стената бяха почти целите кафеникави и шаваха. Донасях от кабинета по химия боракс, смесвахме го с тесто и ги тровехме. Хлебарките намаляваха, но Матрьона се боеше да не отрови заедно с тях и котката. Преставахме да хвърляме отрова и хлебарките отново се размножаваха.

Нощем, когато Матрьона вече спеше, а аз работех на масата, рядкото бързо трополене на мишките под тапетите се губеше в плътното, единно, непрекъснато като далечен шум на океан шумолене на хлебарките отвъд преградката. Но бях свикнал с него, защото то не криеше нищо лошо, в него нямаше лъжа. Шумоленето беше техният живот.

И с грубата плакатна красавица свикнах; тя непрекъснато ми подаваше от стената Белински, Панфьоров и още цял куп книги, но — мълчеше. С всичко в къщата на Матрьона свикнах.

Матрьона ставаше в четири-пет часа заранта. Часовникът й беше на двадесет и седем години, преди толкова бил купен от селкоопа. Винаги избързваше, но Матрьона не се тревожеше — само да не изостава, та да не окъснее заран. Тя светваше лампата зад преградката и тихо, внимателно, като се мъчеше да не вдига шум, палеше руската печка, отиваше да издои козата (това й беше всичкият добитък — тая мръснобяла криворога коза), ходеше за вода и готвеше в три чугунени тенджери: в една — за мен, в друга — за себе си, в трета — за козата. За козата избираше в мазето най-ситните картофи, за себе си ситните, а за мен — колкото кокоше яйце. Песъчливата й зеленчукова градина, неторена отпреди войната и всяка година засаждана с картофи, с картофи и пак с картофи, не раждаше едри.

Почти не чувах сутрешната й шетня. Спях много, събуждах се на късна зимна светлина и се протягах, подавах глава изпод одеялото и кожуха. Освен тях лагерната ватенка на краката и отдолу натъпканият със слама чувал ми пазеха топло дори в онези нощи, когато студът се блъскаше откъм север в мизерните ни прозорчета. Като чуех зад преградката сдържано шумолене, всеки път казвах бавно:

— Добро утро, Матрьона Василиевна!

И всеки път едни и същи доброжелателни думи стигаха до мен иззад преградката. Тя почваше с някакво ниско топло мъркане, както говорят бабичките в приказките:

— М-м-мм… и на вас също!

И след малко:

— А закуската ви е готооова.

Какво има за закуска, не ми казваше, защото беше лесно да отгатна: картови небелени или картовена (така произнасяха всички в селото) чорба, или каша от ечемичен булгур (тая година в Торфопродукт друг булгур не се намираше, че и за ечемичения се биеха — като най-евтин, угояваха с него свинете и го купуваха с чували). Яденето невинаги беше добре посолено, често загоряло, оставяше налепи по небцето и венците, даваше ми киселини.

Но то не беше по вина на Матрьона: в Торфопродукт нямаше масло, маргаринът се разграбваше веднага, лесно се намираше само лой. А и руската печка, както я гледах, не я биваше за готвене: яденето се вари, без да го вижда домакинята, тенджерата не се нагрява равномерно. Но тя навярно затуй е стигнала до прадедите ни чак от каменния век, защото, запалена веднъж на разсъмване, цял ден пази в себе си топли кърмата и поилото за добитъка, яденето и водата за човека. И върху нея се спи на топло.

Изяждах покорно всичко, което ми беше сготвила, намерех ли нещо нередно — косъм, парченце торф или краче от хлебарка, — търпеливо го изваждах. Не ми даваше сърце да укоря Матрьона. В края на краищата нали ме бе предупредила: „Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам?“

— Благодаря — напълно искрено казвах аз.

— Че за какво? С парите си — обезоръжаваше ме тя с лъчезарна усмивка. Гледаше ме простодушно с избелелите си светлосини очи и питаше: — Ами за вечеря кво да ви сготвя?

Хранех се два пъти на ден, както на фронта. Какво можех да си поръчам за вечеря? Пак същото — картови или картовена чорба.

Примирявах се, защото животът ме бе научил не в яденето да намирам смисъла на ежедневното съществуване. По-скъпа ми беше тази усмивка на кръглото й лице, която напразно се опитвах да уловя, след като най-после събрах пари за фотоапарат. Срещу студеното око на обектива лицето на Матрьона добиваше напрегнат или подчертано суров израз.

Само веднъж успях да я снема как се усмихва на нещо си, загледана през прозореца навън.

Тази есен Матрьона изживя много огорчения. Наумиха я съседките да си действува за пенсия. Сам-саменичка беше, а откак бе започнала често да боледува — и от колхоза я бяха отписали. Цял куп неправди бяха струпали върху Матрьона: болна беше, а не я смятаха за инвалид; четвърт век бе работила в колхоза, но нали не беше в завод — нямаше право на лична пенсия — можеше да си действува само за наследствена от мъжа си — тоест, че няма вече кой да я храни. Но мъжът й беше изчезнал ето вече дванадесет години, още от началото на войната, и не беше лесно сега да събере документи от разни места за неговия сташ и колко е получавал. Голям зор беше да й дадат тия бележки; и да пишат в тях все пак, че е получавал поне триста рубли на месец; и да й се издаде документ; коя година е раждана и че живее сама и никой не й помага; и после да ги занесе всичките в пенсионното; и пак да ходи да оправят, което са сбъркали; и пак да ги носи. И да ходи да пита — ще й дадат ли пенсия.

Тичането й се затрудняваше от това, че пенсионното отделение беше на двадесет километра източно от Талново, селсъветът — на десет километра на запад, а съветът на селището — на един час път на север. И така от канцелария на канцелария я разкарваха два месеца — ту за точка, ту за запетайка. Всяко ходене — ден. Отиде в селсъвета, а секретаря го няма, ей тъй на, няма го и толкоз, както става по селата. На другия ден, значи, пак върви. Той пък секретарят е там, ама печатът не е в него. Трети ден ходи. А четвърти път трябва да идеш, защото негова милост в бързината подписал не тая бележка, дето трябвало, щото Матрьона си ги държи всичките заедно.

— Мотаят ме, Игнатич — оплакваше ми се тя след такова безплодно ходене. — Душицата ми излезе.

Но челото й не оставаше дълго омрачено. Бях забелязал: тя имаше сигурно средство да си върне доброто настроение — работата. Веднага хващаше лопатата и почваше да вади картови. Или с чувал под мишница отиваше за торф. Понякога — с кошница за ягоди в далечната гора. И след като се бе кланяла не на канцеларските маси, а на горските храсти, с превит от товара гръб се прибираше вкъщи вече успокоена, от всичко доволна, със своята добра усмивка.

— Сложих вече нишан, Игнатич, зная отде да взимам — казваше тя за торфа. — Едно местенце намерих — за чудо и приказ!

— Матрьона Василиевна, че моят торф няма ли да стигне? Цял камион.

— Амиии, твоят торф! Още толкоз, че още толкоз — та дано стигне. Тук зимата като зафучи, че като забръска в прозорците, колкото по̀ палиш, толкоз повече на вятъра отива. Друга година що торф довличахме! Аз и сега да съм домъкнала три камиона, ама вардят. Една жена вече и по съдилища я повлякоха.

Наистина така беше. Вече се усещаше заплашителното дихание на зимата. Наоколо се простираха гори, а дърва нямаше откъде да вземеш. Навсякъде из блатата боботеха екскаватори, но и торф не продаваха на населението, караха само на началството и на ония, дето се навъртаха край началството, и по един камион на учителите, на лекарите, на работниците от завода. На талновчани гориво не им се полагаше — и дума не биваше да отварят. Председателят на колхоза обикаляше селото, гледаше хората в очите взискателно или простодушно и говореше за всичко друго, само не за горивото. Защото той се беше запасил. Сякаш зима не идеше.

Е, навремето са крали дърва от помешчика, сега влачеха торф от тръста. Жените се наговаряха по пет, по шест, та да си дават кураж. Ходеха денем. През лятото бяха накопали торф навсякъде и го бяха складирали на стифи да съхне. Това му е хубавото на торфа, че като го изкопаят, не могат веднага да го извозят. Той съхне до есента, понякога и чак докато падне сняг, ако пътищата не се разкалят. И през това време жените го крадяха. На един път отнасяха в чувала по шест парчета торф, ако беше още влажен, — или по десет, ако беше сух. Такъв чувал, влачен понякога три километра (и тежък десетина кила), стигаше за едно палене. А зимата има двеста дни. А трябва да се пали: сутрин руската печка, вечер „холандката“.

— Бе що да си кривим душата! — сърдеше се Матрьона на някакъв невидим човек. — Откак нямаме коне, което не довлечеш на гърбината си, няма да го имаш вкъщи. Гърбът ми никога не заздравява. Зиме шейната влачи, лете съчки мъкни, тъй де, право казвам, бога ми!

Жените ходеха по няколко пъти на ден. В добри дни Матрьона донасяше по шест чувала. Моят торф беше складирала открито, а своя криеше под пруста и всяка вечер заковаваше дъската, през която го пускаше.

— Само ако се сетят, проклетниците — усмихваше се тя, изтривайки потта от челото си, — иначе за нищо на света няма да го намерят.

А тръстът какво можеше да стори? Не им отпускаха щат за пазачи, та да поставят по всички блата. Налагаше им се навярно да пишат в сведенията големи добиви, а после да ги намаляват: шкарто от натрошаването, от дъждовете. От време на време, като ги прихванеше, събираха патрули и хващаха жените, когато се прибираха в селото. Жените захвърляха чувалите и се разбягваха коя накъдето види. Понякога, по донос, правеха обиски из къщите, съставяха актове за присвоения торф и заплашваха, че ще ги дадат под съд. Жените преставаха за известно време да носят торф, но зимата наближаваше и хукваха пак с шейничките по нощите.

Изобщо като наблюдавах Матрьона, забелязвах, че освен шетането и готвенето тя всеки ден трябваше да свърши и някоя друга, немалка работа; закономерната последователност на тези работи тя помнеше и събудеше ли се сутрин, винаги знаеше с какво ще бъде запълнен днешният ден. Освен торфа, освен събирането на гнили пънове, изкоренени от трактора в блатото, освен боровинките, които слагаше за зимата в шишета („Подслади си душата, Игнатич“ — черпеше ме тя), освен ваденето на картофи, освен тичането около пенсията трябваше да намира отнякъде и сенце за своята единствена, мръснобяла коза.

— Защо не държите крава, Матрьона Василиевна?

— Еех, Игнатич — обясняваше ми Матрьона, застанала с нечиста престилка на прага на кухнята, с лице към масата ми. — За мен стига и млякото от козата. Пък, ако завъдя крава, ушите ще ми изяде. Край линията не дават да се коси — там си има други стопани, в гората не може — там се разпорежда лесничейството, и в колхоза не ми дават — не си вече колхозничка, думат. То и там, дорде белчо не дойде — само за колхоза косят, пък за тях си изпод снега, а то трева ли е?… Едно време разгарът на сенокоса беше по плитководие, от Петровден до Илинден. Тогава, казваха, тревата била медена…

Така да събере трева за една мършава коза, беше за Матрьона мъка голяма. Тръгваше от сутринта с чувал и сърп, обикаляше запомнени места, където тревата растеше по синорите, покрай пътищата, на островчета сред блатото. Натъпкваше чувала с тежка прясно окосена трева, замъкваше я вкъщи и я разстилаше в дворчето. От чувал трева излизаше една вила сено.

Председателят — наскоро изпратен от града — веднага взел, че намалил на всички инвалиди градините. На Матрьона оставил декар и половина песъчлива земица, а другият декар си пустееше отвъд оградата. А когато не достигаше работна ръка, когато жените вече много се опираха, жената на председателя идваше при Матрьона. И тя беше гражданка, енергична, със сиво три четвърти палто, със строг поглед, като да беше военна.

Влизаше в къщата и без да поздрави, строго гледаше Матрьона. Матрьона се смущаваше.

— Даа — казваше натъртено жената на председателя. — Другарко Григориева, трябва да се помогне на колхоза! Трябва утре да идете да карате тор!

На лицето на Матрьона се появяваше извинителна полуусмивка — като че ли й беше съвестно заради жената на председателя, която не можеше да й плати за труда.

— Ами добре — провличаше тя. — Нали знаете… болна съм. И във вашите работи вече нямам дял. — И веднага бързо се поправяше: — В колко часа да дода?

— И вила си донеси! — нареждаше й председателшата и си отиваше, шумолейки с коравата си пола.

— Виж ти! — мърмореше Матрьона подире й. — И вила си донеси! В колхоза ни лопати има, ни вили. Пък аз без мъж живея, мен кой ще ми направи нова вила?…

И разсъждаваше после цяла вечер:

— Бе то иска ли дума, Игнатич! Трябва, разбира се, да помогне човек — ако не наторят, каква ще им е родитбата? Ама и работата им пет за четири: застанат женорята, подпрат се на лопатите и чакат кога ще свирне от фабриката дванайсе. Че като се разбъбрят, че като заброят кой излязъл на работа, кой не. Пък аз тъй разбирам — като работиш, едно да се чува: ох, о-ле-ле, че то обед станало, че то вече мръкнало.

На сутринта отиваше с вилата си.

Не само колхозът, но и разни далечни роднини или просто съседки идваха от вечерта при Матрьона и казваха:

— Утре, Матрьона, ще додеш да ми помогнеш. Да извадим картофите, колкото са останали.

И Матрьона не можеше да откаже. Зарязваше своята работа, отиваше да помогне на съседката, а като се върнеше, разказваше без сянка на завист:

— Оле, Игнатич, какви едри картофи има. Драго ми беше да ги вадя, не ми се тръгваше от нивата, бога ми!

Не минаваше без Матрьона и нито една оран на градините. Талновските жени бяха установили съвсем точно, че да прекопаеш градината си сам с лопата, е по-трудно и повече време иска, отколкото да се впрегнат шест жени в ралото и да изорат шест градини. Та и за това викаха Матрьона на помощ.

— Е, платихте ли й? — случваше ми се да попитам след това.

— Тя пари не взима. Насила трябва да й ги напъхаш. Още повече грижи се струпваха върху Матрьона, когато дойдеше неин ред да нахрани козарите: единият глухоням здравеняк, другият — момчурляк с неизменна наплюнчена цигара в зъбите. Хранеше ги веднъж в месец и половина, но това я вкарваше в големи разноски. Матрьона отиваше в селкоопа, купуваше консерви риба, харчеше пари и за захар и масло, които тя самата не вкусваше. Оказа се, че жените се надпреварвали коя по-добре да нахрани козарите.

— Бой се от шивача и от козаря — обясняваше ми тя. — Из цяло село ще те разнесат, ако не им угодиш.

И върху този живот, изпълнен с грижи, връхлиташе от време на време тежката й болест, Матрьона лягаше и денонощие-две лежеше като труп. Не се оплакваше, не стенеше, но и почти не помръдваше. В такива дни Маша, близка приятелка на Матрьона още от младите години, идваше да нагледа козата и да запали печката. А Матрьона не пиеше, не ядеше и не искаше нищо. Да се викне вкъщи лекар от амбулаторията в селището, беше за Талново чудо невиждано, пък и неприлично пред съседите — виж я ти госпожата, ще рекат. Викахме веднъж лекарката, тя пристигна много ядосана, каза на Матрьона, като й поолекне, да дойде в амбулаторията. Матрьона отиде пряко воля, направиха анализи, пратиха ги в районната болница и повече не се обадиха. Виновна си беше, разбира се, и Матрьона.

Работата я връщаше към живота. Скоро Матрьона почваше да става, отначало се движеше бавно, после по-чевръсто.

— Не си ме виждал ти мен преди, Игнатич — оправдаваше се тя. — Чувал не ми се опираше, осемдесет кила за нищо ги имах. Свекърът ми викаше: „Матрьона, ще си прекършиш кръста!“ Като товарехме греди, не ставаше нужда деверът да ми помага да кача моя край на колесарката. Кон имахме, военен, Волчок се казваше, здравеняк…

— Защо военен?

— Нашия го взеха на фронта, вместо него ни дадоха друг — ранен. Пък той се случи един щур. Веднъж се уплаши и понесе шейната към езерото, мъжете се разбягаха, пък аз го хванах за юздата и го спрях. С много овес беше зобен тоя кон. Нашите селяни обичаха да си хранят конете. Които коне са зобени с овес, товар не им се опира.

Но Матрьона съвсем не беше безстрашна. Боеше се от пожар, от святканица, а най-вече, кой знае защо, от влак.

— Като тръгна за Черусти, че като изпълзи откъм Нечаевка оня ми ти влак, като опули ония очища, релсите бучат, а мен треска ме тресе, коленете ми се разтреперват. Бога ми! — сама се чудеше и свиваше рамене Матрьона.

— Дали не е затуй, че билети не дават, Матрьона Василиевна?

— През прозорчето ли? Само първа класа ти пъхат. А влакът — а-а да тръгне! Хукнем като щури: бе, хора, разберете, бива ли така! За мъжете — лесно — изкатерят се по стълбичките на покрива. А ние намерихме една врата незаключена и се натъпкахме ей тъй на, без билети — а вагоните все втора класа, един след друг и сичките празни — ако щеш, се изтегни на някоя пейка. А защо не даваха билети, пустите му търтеи — не се знай…

 

Все пак тая зима животът на Матрьона се подреди като никога. Почнаха най-сетне да й плащат към осемдесет рубли пенсия. Сто и нещо получаваше от училището и от мен.

— Бреей! Сега Матрьона живот ще живее! — вече почнаха да й завиждат някои съседки. — Че то дъртата повече пари де ще ги дява.

Поръча си Матрьона нови валенки. Купи си нова памуклийка. И си уши палто от поизносен железничарски шинел, който й беше подарил машинистът от Черусти, мъжът на бившата й храненица Кира. Селският шивач-гърбушко подплати сукното с памук и стана такова хубаво палто, каквото през целия си живот Матрьона не беше носила.

А в средата на зимата Матрьона заши в хастара на това палто двеста рубли за погребението си. И стана по-весела:

— И аз малко нещо се куртулисах, Игнатич.

Мина декември, мина януари — два месеца болестта не я закачи. Почна Матрьона по-честичко да ходи вечер при Маша да поседи, семки да си хапне. У дома си гости вечер не канеше, за да не пречи на работата ми. Само на Кръстовден, като се върнах от училище, заварих вкъщи веселба и ме запознаха с трите родни сестри на Матрьона, които я наричаха като по-голяма — кака или дидя. До този ден малко бях чувал да се говори вкъщи за сестрите — дали не се бяха страхували, че Матрьона ще ги моли за помощ?

Само едно събитие или поличба омрачи за Матрьона този празник: беше ходила пет километра далеч на черква, на водосвет. Сложила котлето си между другите, а като свършил водосветът и жените се заблъскали да си вземат котлетата, Матрьона не сколасала да се вреди между първите, а накрая котлето й го нямало. И вместо него никаква друга съдинка не била оставена. Изчезнало котлето, сякаш нечиста сила го отнесла.

— Бе, жени! — обикаляла Матрьона молещите се. — Не е ли взела някоя по погрешка чужда светена вода? В котле?

Никой не се обадил. Момчетата понякога си правят такива шеги, имало там и момчета. Матрьона се върна натъжена.

Не можеше да се каже за Матрьона, че е дълбоко вярваща. Беше дори по-скоро езичница, суеверията надделяваха в нея: че на Свети Иван Постни не бива да се влиза в градината — иначе другата година няма да има родитба; че ако се вдигне вихрушка, значи, някой някъде се е обесил, притиснеш ли си крака о вратата — чакай гост. Докато живях при нея, никога не я видях да се моли, веднъж поне да се прекръсти. А всяка работа почваше с „божия помощ!“ и на мен, като тръгвах за училище, все бързаше да ми каже „хайде, с божия помощ!“. Може и да се молеше, но насаме — срамуваше се може би от мен или се боеше да не ме притесни. В къщата имаше икони; делник бяха тъмни, а по време на вечерня и в празник от сутринта Матрьона палеше кандилото.

Само че греховете й бяха по-малко, отколкото на куцата котка — оная душеше мишките…

Като се пооправи малко нейният мъчен животец и Матрьона взе да слуша по-внимателно моето радио (не останах и аз без радиоточка).

Като чу по радиото, че са измислили нови машини, Матрьона замърмори от кухнята:

— Все нови, нови, със старите не щат да работят, ами старите де да ги дяваме?

Предаваха как разпръсват облаци със самолети — Матрьона, легнала на печката, клатеше глава:

— Ох, ле-ле, ще обърнат нещо, дали зимата, дали лятото.

Шаляпин изпълняваше руски песни. Матрьона стоя, слуша и отсъди решително:

— Чудато пее, не е по нашенски.

— Какво приказвате, Матрьона Василиевна, я се вслушайте!

Послуша още, сви устни:

— Не. Не е тъй. Не ги извива по нашенски. И с гласа си играе.

Но ме и зарадва Матрьона. Предаваха веднъж концерт от романси на Глинка. И изведнъж, след около пет камерни романса, Матрьона, прихванала престилката си, излезе иззад преградката, разнежена, с плувнали в сълзи избледнели очи:

— Виж, това е по нашенски… — прошепна тя.