Дейвид Зиндел
Падналите богове (22)

Глава 22
Огнената проповед

Тогава Пробудения, останал в Урувела колкото беше пожелал, продължи странстванията си към извора Гайа^[1], придружен от множество свещеници, хиляда на брой, които преди това били монаси със сплъстени коси. Й там, в Гана, до извора. Пробудения спря с хилядата свещеници.

И там Пробудения се обърна към свещениците:

— Всички неща, о, свещеници, горят в огън. И кои, о, свещеници, са всички тези неща, които горят в огън?

Окото, о, свещеници, гори в огън, горят формите, гори съзнанието на окото, горят впечатленията, получавани от окото, и всички усещания, приятни или неопределени, възникнали в зависимост от впечатленията, получени от окото, също горят.

Из „Ученията на Пробудения“

На втория ден от дълбоката зима Бардо завърши преговорите за закупуване на катедрала в Стария град. Това наистина беше прекрасна сграда от древен камък с високо извисяващи се арки. По време на управлението на господаря Джему Флоутоу секта кристияни я построила близо до Академията с надеждата да привлече млади послушници към почитането на богочовек, когото наричали Месията. Но кристиянството било упадаща, болна религия, в чиито древни доктрини и ритуали имало също толкова жизненост, колкото в беззъб старец, отдавна минал последното си завръщане към младост. Кристияните не успели да се наложат в Никогея и затова продали красивата си черква и напуснали Града. В продължение на тринайсет века различни вложители и собственици я бяха поддържали в добро състояние. Бардо я купи от група архитекти, известна като Универсалната църква на Еде. Те също бяха напуснали Никогея, при това съвсем наскоро, не защото религията им загиваше, а тъй като се страхуваха, че светлината на Вилда скоро ще унищожи Града. Всъщност, тъй като бяха притежавали катедралата само двайсет години и изобщо не я бяха използвали, те отчаяно искаха да я продадат. И затова Бардо я купи за много по-малко пари, отколкото струваше в действителност. За да отбележи търговската си победа — и за да се подготви за годишнината от предполагаемото възнесение на Малъри Рингес в небесата — той обяви празник. На деветнайсетия ден от дълбоката зима на Огнения пръстен щеше да се проведе масово веселие, най-голямото събиране и тържество, което беше виждал Градът.

„Всички са поканени!“ Това бе посланието, записано на дискове-покани, които последователите на Бардо разпространяваха из четирите квартала на Никогея. Макар че никой не знаеше колко хора могат да присъстват на веселие на открито посред най-дълбоката зима, Бардо беше избрал най-големия от градските ледени пръстени. Естествено, когато научи, че хиляди любопитни ще се съберат на най-близкия до Академията леден пръстен, господарят Цицерон се разгневи. Но нямаше какво да направи — всички градски ледени пръстени бяха обществена собственост. Въпреки че замбоните на Ордена поддържаха всички улици и пръстени в Града (освен нелегалните), господарите на Ордена не можеха да забраняват на хората да се събират където си искат. Разбира се, те бяха в състояние да забранят на всички от Ордена да присъстват на веселието, но господарят Цицерон смяташе, че е възможно никой да се подчини на такава забрана, и затова благоразумно попречи на господарите от Тетрадата да издадат официално нареждане.

По много начини обаче той даде да се разбере, че Орденът не одобрява веселието. Отказа да заеме на Бардовата църква който и да е от подвижните затоплящи павилиони и в продължение на петнайсет дни преди празника не позволяваше на замбоните да се грижат за Огнения пръстен и съседните улици, така че ледът в целия район се покри с пукнатини и стана почти непроходим. И накрая господарят пилот свадливо заяви, че всички ресторанти и тоалетни на Ордена край ледения пръстен ще бъдат затворени. Но Бардо реши всички тези проблеми и ги превърна в свои преимущества.

Деветнайсетият ден от дълбоката зима беше ясен и ужасно студен. Небето бе съвършен синьо-черен кръг, безмълвно надвиснал над Огнения пръстен. Самият пръстен — леден кръг с диаметър четиристотин метра — блестеше като червено огледало на светлината на изгряващото иззад планините слънце. Около пръстена имаше много павилиони, големи отворени палатки от алена коприна, която плющеше на вятъра. Последователите на Пътя ги бяха издигали цяла нощ, а Бардо беше платил за тях с парите, събрани от новите рингесисти, също както бе платил и за павилионите с храни, осейващи леда на пръстена. Беше наел готвачи от най-добрите ресторанти в Града, от улични търговци бе купил огромни количества храна и напитки. Когато започна да се затопля и първите хора заприиждаха в пръстена, от павилионите вече се носеше миризмата на печени сладкиши и хляб. И на джамбалая^[2], лютиво къри и стотици други ястия. И непрестанно пристигаха все нови хора, които се трупаха на групички, ядяха апетитните деликатеси и пиеха кафе, шоколад и гореща бира. По обед се бяха събрали над три хиляди души.

После на издигнатата до южния край на пръстена дървена сцена засвириха музиканти и звуците на гошарпите и кънтящите барабани можеха да се чуят из целия Град. Улиците, водещи към пръстена, бяха изпълнени с хора. Тъй като ледът на тези плъзги бе напукан и на места покрит със сняг, те трябваше да свалят кънките си. Бардо успокои нетърпението им, като пусна сред тях стотици нови рингесисти, разнасящи кани с бира и вино. Беше отпуснал от собствените си складове сушени семена от трия и гъби теонанкатл, бе осигурил малки копринени кесийки тютюн, тоалач и марихуана, а също и други растения за пушене. Движението по „Серпентината“ покрай северния край на пръстена беше бавно и от тълпите се вдигаха облаци син дим. Стотици лули тлееха с червени и оранжеви пламъчета, милиони малки семена от трия пукаха и отделяха във въздуха психеделични пари. Навсякъде можеше да се види постоянен поток от хора, които се смееха, пееха и взаимно повдигаха духа си. Когато влизаха в ледения пръстен, повечето от тях вече бяха леко опиянени от този дим. И те се събираха рамо до рамо пред сцената, докато музиката на мантрите вибрираше в корема и по гърба им. Това бяха богати звездители, облечени в чуки и пелерини, дрипави автисти с боси, измръзнали нозе, контрабандисти, афазици, поети-воини, паратанцьори, архати и много, много академици в пъстрите кожи на съответните си професии. Там бяха почти половината от членовете на Ордена и спокойно стояха сред хибакушите, хариджаните и другите жители на Града. Хората прииждаха цял следобед — огромен развълнуван рояк от човеци и дори неколцина любопитни даргини и фраваши.

— За Бога, тук трябва да има осемдесет хиляди души! — възкликна Бардо. Той стоеше в огромен павилион в дъното на сцената. Мантра-музикантите бяха престанали да свирят и сега подиумът пустееше, което позволяваше на събралите се в павилиона да гледат към ледения пръстен. Бардо отправи очи към морето от хора, което се вълнуваше и чакаше под него, и се разсмя. — Навярно даже деветдесет хиляди — о, това ще е паметна нощ!

От дясната му страна стоеше Данло, отляво Хануман ли Тош. След вечерта в ресторанта двамата не си говореха и сега помежду им се издигаше стена от дребни любезности, официалности и напрегнато мълчание. Данло също гледаше към множеството и броеше присъстващите. Беше почти тъмно, но все още можеше да вижда черните, белите и кафявите лица, които лъщяха пред него.

— Преброих… деветдесет и шест хиляди — каза той. Трябваше да вика, за да го чуят сред рева от гласове, изпълващ пръстена. — И четирийсет и девет извънземни.

Бардо ахкаше, хъмкаше, поглаждаше брадата си и изглеждаше много доволен. С обточените си със злато черна кожена роба и пелерина той представляваше внушителна фигура. Всички рингесисти в павилиона — Суря Лал, Томас Рейн и хората от вътрешния кръг, както и много кръщелници, поднасящи горещи напитки и изпълняващи важни поръчения — гледаха към него в очакване да ръководи празненството. Той се усмихна на Хануман, оригна се и каза:

— Толкова много хора — кой някога е виждал толкова много хора?

Хануман беше облечен в официалната си роба на сетик. На главата си носеше оранжева сатенена шапка. Той мразеше всякакви шапки, дори в студени, ветровити нощи. Носеше я само за да не се вижда сетическата му хиюма — хромиран шлем от неврологици, покриващ главата му от челото до тила.

— Тук има деветдесет и шест хиляди триста деветдесет и един човека — каза той. Очите му бяха широко отворени, но слепи поради интерфейса с компютъра. Сетическата хиюма генерираше мощно поле, подхранващо мозъка му с информация. — И докато разговаряме, пристигат още.

— Време е да започнем с речите — каза Бардо. — Преди да е станало прекалено студено.

Очите на Хануман започнаха да се проясняват и той внимателно погледна към хората долу. За Данло бе очевидно, че за малко се е изключил от компютъра и че сега вижда с очите на сетик.

— Струва ми се, че бихме могли да ги отворим още повече — отвърна Хануман.

— С още музика ли? — изкънтя гласът на Бардо. Хануман кимна.

— Обаче бих предпочел да минем без импровизаторите и да отложим певците за по-късно. Сега ще е най-добре да повикаме концертистите. Трябва да свирят не повече от петнайсет минути.

— И после речите, така ли?

— И после речите — потвърди Хануман. — Но не трябва да са повече от пет.

— Включително моята ли? — попита Бардо, намръщи се и заудря с крака по дървото с такава сила, че цялата сцена се разтресе.

— Твоята реч — поясни Хануман — ще мине като част от церемонията с калата. И остават още пет.

— Речта на Данло, разбира се — каза Бардо, усмихна се на Данло и вдигна огромната си ръка, облечена в златна кожена ръкавица. — И на братовчедка ми. И не трябва да пропускаме Томас Рейн. Предполагам, че ще се наложи да включим и Джонатан Хър.

Хануман поклати глава.

— Аз бих променил реда в зависимост от пола. Първо трябва да е Томас Рейн, после Суря и Данло. А след това трябва да позволим и на Нирвели да говори. Чувал ли си я? Тя има изящен стил, мощен глас — като всяка куртизанка.

— Предпочитах да говори Тамара — възрази Бардо. — Но тя ми каза, че тази вечер имала ангажимент. Жалко.

Данло и Хануман се спогледаха. И двамата знаеха, че Тамара е отклонила предложението да присъства на веселието, защото не обича Хануман.

— Някой ден ще убедим Тамара да сподели своите спомени — отвърна Хануман. — Но тази вечер от името на куртизанките ще трябва да говори Нирвели.

— Ти ли ще си последен? — попита Бардо.

— Така ще е най-добре.

— За Бога, иска ми се да можехме просто да спазим първоначалния план.

Хануман се усмихна и каза:

— Когато съставяхме плана, заложихме в него възможности за промяна, защото знаехме, че може да се наложи.

Бардо отново се намръщи. Беше очевидно, че не му е приятно да позволява на Хануман да му помага, в ръководството на веселието. Всъщност Хануман бе истинският архитект на всичко, което ставаше тази вечер. Тъкмо той беше предложил да раздадат наркотици на хората, той бе уредил фравашките напеви, мелодичните поеми и телесната музика, които да отворят тълпата за техните думи. Той беше майстор на надайога, йогата на звука, и грижливо бе разположил решетките сълки, които изпълваха ледения пръстен със симфонии, барабанен ритъм и мистични мелодии, които въздействаха на тялото и мозъка. Той беше подредил лазерите и дисковидните лунни светлини и бе надзиравал монтирането им около пръстена. Той беше свързал Цялата тази апаратура със скрития под сцената главен компютър, а после се бе включил в него, за да контролира всичко. Като сетик, Хануман беше чувствителен и към най-незначителните промени в съзнанието на хората и можеше да чете настроението им със същата лекота, с каквато алалойският ловец разпознава следите на мечка в снега. Можеше да променя това настроение и съзнание. Манипулирането на масите хора представляваше непростимо нарушение на сетическата етика. Данло мразеше това негово умение, но в същото време то го омайваше. Той видя, че Хануман мило се усмихва на Бардо, и внезапно разбра, че приятелят му се готви да го предаде.

— Тревожа се — каза Бардо на Хануман, изду тлъстите си бузи и изпусна огромен облак пара. — Тревожа се, че ще се компрометираш. Тук има и други сетици. Със сигурност ще открият, че си замесен във всичко това.

— Възможно е — отвърна Хануман.

— Е, ще те отлъчат от Ордена.

— Това ли е най-ужасната участ, която може да ме сполети?

— Значи си готов да напуснеш Ордена, така ли?

— На Ордена ли трябва да остана верен — попита Хануман, — или на Пътя на Рингес?

— За Бога, надявам се, не ме обвиняваш, че насила съм те накарал да вземеш такова решение!

— Никой не ме е насилвал за нищо — отвърна Хануман.

— Знаеш ли, надявам се — каза Бардо, — че на никого няма да не му се наложи да вземе такова решение.

— И това не е несправедлива надежда. Аз също я споделям. Тазвечерното веселие би трябвало да сближи Ордена и Пътя.

— Или да ни унищожи — каза Бардо.

— Не — увери го Хануман, — няма такава вероятност.

— Е, даже да ни унищожи, надявам се, че хората никога няма забравят Пътя на Рингес.

— След тази вечер няма да го забравят — отвърна Хануман, обърна глава и срещна погледа на Данло. Лицето му бе студено, бледо и изпълнено с очакване.

После Хануман се усмихна и каза:

— Сто хиляди души и нито един от тях няма да забрави онова, което ще чуе и види тази вечер.

Те влязоха в павилиона и на сцената се качиха деветима концертисти, облечени в дрехи с нагревателни елементи. Музикантите застанаха в полукръг с лице към тъмното множество и пръстите им затанцуваха по клавишите на инструментите. Леденият пръстен завибрира от протяжна, ниска, гръмовна музика. Въздействието й беше ужасно. Тя изпразваше ума от всякакви мисли и караше сърцата на хилядите да кънтят в мозъците им. Трансовият концерт продължи точно петнайсет минути. После музикантите напуснаха сцената.

Бяха се договорили ораторите да говорят по всеки аспект на рингесизма, стига да са искрени и обръщенията им да са кратки. Блестящ и сериозен в сребърните си кожи, Томас Рейн трябваше пръв да излезе на сцената. Както на всяко друго събиране, той разказа за паметисткото изкуство и сподели размислите си за природата на древните еди. Рейн омаловажи опасностите на калата и в същото време възхвали нейните достойнства. Последва го Суря Сурата Лал. Данло я видя как излиза от затоплящия павилион и застава на самия край на сцената. Дребната жена студено погледна насъбралите се и заговори за същността на човешкото, за своята любов и омраза към прекалено човешкото си тяло. Суря говореше с брутална искреност. Всички хора, каза тя, изживявали целия си живот в глад, болка и похот. И най-вече в страх от смъртта. Но имало начин да надмогнат тялото и да постигнат безсмъртие. Това бил Пътят на Рингес: да жертват тялото и същността си, за да станат богове. Всички хора, каза тя, трябвало да отворят сърцата си за огромната и чудотворна саможертва на Малъри Рингес, всички хора трябвало да умрат, за да заживеят истински, всички хора трябвало да приемат в себе си образа на Малъри Рингес и да го почитат като откровение за онова, в което можели да се превърнат.

Когато свърши, беше ред на Данло. Той излезе на проскърцващата сцена и застана там, където усети, че го поглъща ревът на стоте хиляди гласа. Безразсъдно се беше облякъл само по спортната си камелайка. Вятърът развяваше косите му и той чу някой долу да вика: „Данло Дивия!“ Данло наистина съзнаваше колко див изглежда. Сетивата и умът му се бяха съсредоточили върху онова, което лежеше пред него: мрачният въздух, обливащ го на студени вълни, които го пронизваха до костите; стотиците хиляди погледи, които изгаряха да срещнат очите му; думите, които изричаха устните му и достигаха до всяка точка на ледения пръстен. Както бе казал на Бардо в обсерваторията, той добре беше обмислил речта си. Бе я изгладил дотолкова, доколкото можеха да се изгладят думи. Говореше с изключителна искреност, макар че ако някой го попиташе, навярно би казал, че говори прекалено свободно, с прекалена игривост и страст, неподхождащи за цивилизован човек. Когато свърши с разказа за великото си възспоменувание на древните еди, Данло беше потен, въпреки студа. Потеше се, трепереше и се усмихваше на хората, които тропаха с крака и го аплодираха. Аплодисментите им се превърнаха в рев, който отекна в слабините му и болезнено прониза ушите му. Никога не бе чувал толкова жив и ужасен звук, никога не си беше представял, че човешки същества са способни да го издадат.

— Добре говори — каза му Бардо, когато се върна в павилиона.

Данло му кимна, после си облече парката, сложи си кожената шапка и маската за вятър. Искаше да изслуша останалите речи заедно с множеството, затова мълчаливо се поклони на Бардо и Томас Рейн, излезе от павилиона и се спусна по стъпалата в задната част на сцената. После мина по края на ледения пръстен, за да се влее в тълпата. С черната маска за вятър на лицето никой не разпозна в него човека, току-що говорил за възспоменуването си и за Единствения спомен. Данло бавно си проби път към средата на пръстена. Навсякъде около него се разнасяше миризма на сирена, сладкиши и хляб, смесваща се с опияняващия аромат на тоалач, семена на трия и гореща бира. Всички изглеждаха възбудени. Облечени в нагревателните си копринени дрехи, неколцина паратанцьори танцуваха в екстаз, но повечето хора стояха на местата си, подскачаха от крак на крак върху утъпкания сняг и гледаха към южната част на пръстена. Данло не можеше да не си помисли, че никоя важна церемония не трябва да се провежда с лице на юг. Сто хиляди души не гледаха накъдето трябва, докато бъбреха помежду си и протягаха шии към сцената. Той беше по-висок от повечето и ясно можеше да види Нирвели, разперила ръце като птица крилете си. Тя говореше за щастието от възспоменуването на древните еди. Примадоната бе гъвкава и красива жена с кожа черна като космоса и говореше за щастието като сила, която е в състояние да преобрази както индивида, така и цели цивилизации, а някой ден навярно и цялата вселена.

„Всичко оживява от щастие, от чисто щастие и създаването на щастие е целта на вселената.“

Когато дойде редът на Хануман, хората около Данло и навсякъде по пръстена се смълчаха. Те не биха могли да знаят какво им предстои. И все пак сигурно изпитваха някакво предчувствие за велико събитие, защото когато на сцената излезе Хануман, се затвориха всички усти и замръзнаха всички погледи. Данло също гледаше омаян как приятелят му застава на самия ръб на подиума. В своите развяващи се на вятъра оранжеви дрехи и с напрегнатото си излъчване, от стотина метра разстояние той приличаше на пламък на тъмния фон на хоризонта. И после отметна глава назад, вдигна лице към небесата, протегна ръце нагоре и гласът му изкънтя:

— В този момент той ни гледа и докато стоим под звездите, той го знае.

Данло се беше чудил дали Хануман ще говори за великото си възспоменувание и скоро стана ясно, че наистина ще говори за това, но непряко. Гласът му падаше върху Данло като сребриста триизмерна мрежа от звук. Двайсет и трите огромни, блестящи решетки сълки около пръстена улавяха екотите и вибрациите и ги сливаха в съвършен холофоничен звук. Данло чуваше думите така, сякаш Хануман стоеше до него и му шепнеше в ухото. Или сякаш викаше в сърцето му. Такъв е характерът на тази техника, с която толкова се злоупотребява — тя прави така, че не е възможно да разграничиш симулираните звуци и образи от събитията в действителния свят. Тази вечер всички хора на ледения пръстен преживяваха думите на Хануман по един и същ начин. И почти всички ги преживяваха индивидуално. На скрити места около пръстена бяха монтирани стотици компютърни очи, които се насочваха към лицата на хората и ги четяха. Миг по миг чувствата и мисловните нагласи на стоте хиляди души се анализираха и кодираха в информация. Хануман тайно беше донесъл сетически компютър, който я използваше. Бе разработил ужасно сложна програма, която определяше думите му в зависимост от конфигурацията на всяко от лицата. Или по-скоро обагряше гласа и интонацията му, подчертаваше сричките и кодираше тези звуци в решетките сълки, така че думите да докосват всеки човек по уникален начин. Така всеки чуваше една и съща реч и все пак за всекиго тя беше различна. Това бе триумф на сетическото изкуство. Данло се удивляваше, че Хануман успява да манипулира толкова много хора по толкова много различни начини, и се ужасяваше, че е в състояние да направи такова нещо. Стоеше зад някакъв дебел контрабандист, слушаше приятеля си да говори за страданието и злото в света и се питаше какви ли шепоти и ридания чуват хората около него. После се приближи към сцената, за да чува по-добре, но ужасният глас на Хануман го заобикаляше и преследваше като облак бръмчащи мухи, без изобщо да се променя:

— И какво е първото нещо, което ще види Малъри Рингес, щом погледне към нас? Ще види, че всеки от нас страда, че всеки от нас гори в болката на чистото съществувание.

На Данло му дойде наум, че заради кожената маска за вятър компютърните очи не могат да четат лицето му и следователно Ханумановият компютър не е в състояние да определя специфичните звукови ключове, за да манипулира настроението му. Навярно единствено той от всички хора — хора с голи лица, чуваше сребърния глас на Хануман такъв, какъвто е в действителност.

— Всички неща горят — каза Хануман и гласът му се понесе във въздуха. — Горят атомите, електроните и ядрата. Горят планинските скали. Гори въздухът, горят всички звезди във всички галактики по небето. Звездите във Вилда избухват в огън една по една. И в огъня на какво горят всички тези неща? Те горят в огъня на чистото съществувание, те пламтят в чисто съзнание, в първичния стремеж да съществуват, да се организират във форми, да се свързват с други форми, да еволюират.

Данло затвори очи, за да чува по-ясно гласа на Хануман. Прекрасен, мощен глас, белязан от модулациите на хиляди други гласове от други епохи и други места. В този единствен красив глас той чуваше радостта и заплахата на поета-воин, както и замечтаните нотки на автиста, благородството, властността и жестокостта на царете от Старата Земя, напевността и тържествеността на свещеника, монотонната величественост на равина, произнасящ кадиш за покойник. В пулсиращите гласни струни на Хануман Данло чуваше напевите и барабана на шамана от горите и степите на Еразия. В гласа на Хануман сякаш се вливаха всички мъдрости и философии и го подсилваха, зареждаха го с електрическа енергия. В думите му имаше безкрайна тънкост, съвършенството на многовековно общуване. И все пак, въпреки цялата еволюция на сетическото изкуство, в глъбините на Ханумановия глас вибрираше един-единствен първичен звук. Това бе воят на животно, ревящо от глад, болка или копнеж при вида на зимната луна. Той се откъсваше от гърлото на Хануман, както трябваше да се е откъсвал из саваната на Афарика преди милион години. Цялата история беше само развитие на този единствен вой. Данло слушаше приятеля си да говори и воят се усилваше, задълбочаваше и увиваше, докато не стана висок и пронизителен като безспирното ридание на дете, което плаче за майка си. Този плач се криеше във всяка една от думите на Хануман, навярно се криеше в гърдите, клетките и атомите на стоте хиляди души, застанали в снега, и във всички мъже и жени, които някога бяха живели или щяха да живеят по всички звезда и светове из галактиките. Този протяжен, мрачен и безкраен плач, изтръгващ се от сърцето на Хануман, бе ужасен и гореше като огън в ушите на Данло.

— Горят всички живи неща на света — продължаваше Хануман. — Горят дърветата по планинските склонове и бактериите, които са прекалено малки, за да ги видиш с голо око, и снежните червеи, и хлъзгарите, и агнетата на шагшаите, които плачат за майчиното си мляко. Тигрите из нощните гори — те пламтят толкова ярко, че изгарят очите. Горите и вие, които тази вечер слушате тези думи. И в огъня на какво горим всички ние? Горим в огъня на чистото съществувание, пламтим в чисто съзнание, в първичния стремеж да съществуваме, да се организираме в нови форми, да се свързваме с други форми, да еволюираме. Горим в огъня на страстта за живот, на болка, страх, раждане, старост и смърт. На омраза, нещастия, мъка, скръб и страдание. Какво друго е човечеството освен възел пламъци, изгарящи от носталгия за безкрайното? Ние горим от стремеж да превъзмогнем самите себе си и от ужас да не се провалим в еволюцията си. Пламтим в огъня на нашите възможности, на онова, което можем да станем. В огъня на ужас, копнеж и отчаяние.

Тук Хануман отпусна ръце и спря, за да си поеме дъх. После отново ги вдигна и ги протегна напред към ледения пръстен, сякаш призоваваше, сякаш викаше някаква сила, която само той беше в състояние да види. Данло не можеше да откъсне поглед от него. Всички наоколо гледаха, тропаха с крака и кашляха от студения въздух. После развяващата се роба на Хануман избухна в пламъци и хората едновременно нададоха страшен вик. Робата на Хануман гореше така, сякаш беше напоена със сиху — оранжеви пламъци се издигаха без дим, гърчеха се около тялото му и изцяло го обгръщаха. Данло очакваше да го види да се задъхва от болка, кожата му да почернява и да се пропуква. Но разбира се, не се случи нищо подобно. Хануман протегна ръце и тъжно се усмихна — Данло имаше изключително зрение и от сто метра разстояние можеше да види тази усмивка на извратено състрадание. Хануман оставаше недокоснат от пламъците, защото пламъци нямаше и имаше само светлина, оформена от решетките сълки. Това бе само илюзия, симулация на огън, макар че изглеждаше съвсем реална.

— Всички неща горят — каза Хануман, — горим всички, ние и всичко ни показва, че е така. Горят очите ни, гори всичко, което виждаме. Гори съзнанието на окото, горят образите, получавани от окото, горят всички усещания или мисли, които тези образи предизвикват в нас.

Внезапно на много места по пръстена много хора сякаш избухнаха в тъмночервени пламъци. Огнени езици започнаха да облизват ужасеното лице на автиста до Данло, обгърнаха и някакъв хоролог, чиято червена роба неочаквано запламтя. Данло преброи поне сто такива човешки факли преди да се откаже и да се съсредоточи върху онова, което казваше Хануман.

— И от какво горят очите ни? От огъня на страстта за живот, от болка, страх, раждане, старост и смърт. От омраза, нещастия, мъка, скръб и страдание. Цялото ни същество гори да види нашите възможности и онова, което можем да станем. Изгаряме в ужас, копнеж, страх и отчаяние.

Вече хиляди души горяха в илюзорни пламъци. Някои крещяха от страх. За миг като че ли щяха да избухнат безредици и паника. Но после десетки хариджани и паратанцьори вдигнаха ръце над главите си и екстатично затанцуваха. Множеството беше обхванато от масова религиозна страст. Всяко голямо събиране на хора винаги изпада в групово опиянение, индивидуалната личност отстъпва пред груповото съзнание. Хората около Данло копнееха да се превърнат в част от това съзнание, да творят това съзнание, тази висша идентичност, това възпламеняващо религиозно безумие. И затова се докосваха, гледаха се, пляскаха с ръце, усмихваха се и се олюляваха по утъпкания сняг. И стоте им хиляди гласа запяха като един — протяжен мрачен рев, който разцепи нощта като зимен гръм. Хората оставиха отделните си същности да изгорят като хиляди клечки кибрит, самоунищожавайки се във всепоглъщащо възвисяване. Леденият пръстен беше обгърнат от огъня, запален от Хануман. И от друг вид огън. Между Данло и сцената се вълнуваше стена от сребристочервени пламъци. Ако беше истински огън от горещи, блестящи газове, никой не би могъл да вижда през него. Но това бе само светлина и накъдето и да погледнеше, Данло виждаше мъже и жени, танцуващи, друсащи се и гледащи нагоре към Хануман. В очите им гореше ужас, копнеж и страх, но лицата им излъчваха емоция, която беше пълна противоположност на отчаяние.

Хануман протегна пламтящите си ръце към Данло и другите и даде знак за тишина.

— Твърди се, че имало начин да се освободим от този огън. Ако горят очите ни, трябвало да ги покрием с влажни кърпи. Ако горят ушите ни, трябвало да ги натъпчем с восък. Трябвало да измислим как да избегнем образите, звуците, миризмите, информацията и всички неща, които могат да докоснат тялото ни или които бихме могли да докоснем самите ние. Твърди се, че трябвало да отхвърлим усещанията и всички мисли или идеи, които породят в ума ни тези усещания. Трябвало да измислим как да избегнем съзнанието на ума и самия ум. Трябвало да измислим как да избегнем всички неща на света, за да не се докоснем до тях и до изгарящия си копнеж за тях. Твърди се, че така можело да се избавим от страстта и чрез отсъствието на страст да станем свободни, и така да осъзнаем, че сме свободни, и после в живота да няма нищо, което да ни кара да страдаме и горим.

При тези думи пламъците, които го обгръщаха, като че ли придобиха по-горещ, синкав цвят. Той енергично закрачи по сцената, като жестикулираше и зовеше с ръце, сякаш го изгаряше истински огън, и отвън, и отвътре. От време на време заставаше съвършено неподвижен като човек, притежаващ огромна енергия. И после отново се раздвижваше, даваше словесен израз на страстите си и всичко в него бе живо, предизвикателно и свръхестествено.

— Твърди се, че трябвало да се откажете от всички неща, за да угасите огъня в себе си, но така би направило растение, буда или камък, не човешко същество. Истинското човешко същество гори, за да стане нещо повече, и докато горите, вие принадлежите на живота. Трябва да потънете в собствения си пламък. Как бихте могли да желаете да станете нещо ново, ако първо не се превърнете в пепел? Ето какво си спомних, какво почувствах и какво видях: всеки, който иска ярко да засияе, трябва да изтърпи огъня. За истинското човешко същество друг път няма.

По целия леден пръстен кобалтови и сини пламъци скачаха от дреха на дреха, от човек на човек. Стигнаха и до Данло и той също сякаш бе обгърнат в огън. Пламъци скачаха от кожите му, от очите му, от дивата му коса и пращяха по бялото му перо. Сега почти всички на леда горяха в този общ тъмносин огън.

„Всеки мъж и жена е звезда.“

Тези думи бяха толкова близки на Данло, колкото артериите, пулсиращи в ушите му. Цялото му тяло гореше в блестящ син огън. Той вдигна пламтящите си ръце пред очите си и се удиви, че в огъня няма никаква топлина. Въпреки пламъците въздухът около него продължаваше да е леден и пръстите на ръцете и краката му пареха не от огън, а от хапещ студ.

— Всеки мъж и жена е звезда! — извика Хануман. От пламъците около него внезапно се откъсна кобалтово огнено кълбо. — Звездната светлина е най-горещият огън, чистият огън, пречистващият огън, който ще изпепели най-слабите и най-низки части от нас. Всеки, който излъчва светлина, трябва да изтърпи огъня. Ние трябва да изгаряме от копнеж за по-висша организация на съществуванието ни, да горим за повече и по-дълбоко съзнание, да горим за повече живот. Всеки от нас трябва да потъне в собствените си пламъци. Едва тогава ще се роди по-огромна същност, която ще е господар на огъня. Едва тогава ще бъде разбрано пламтенето за безкрайните светлини. Едва тогава човешкото същество може да стане истинско. Едва тогава богът може да остави раждане, старост и смърт да изгорят и да изчезнат. Трябва да ви говоря за бога във всеки от нас. Този бог е господар на огъня и светлината. Този бог е огън и светлина и не е нищо друго освен огън и светлина. Всеки от нас е този бог. Всеки мъж и жена е звезда, която гори с безпределни възможности. Тази вечер трябва да ви говоря как да станете тази звезда, този вечен и безкраен пламък. Единствено като се превърнете в огън, вие ще се освободите от пламъците. Единствено като се превърнете в огън, вие ще се освободите от болката, от страха, от омразата, мъката, скръбта, страданието и отчаянието. Това е пътят на боговете. Това е пътят на Рингес — да гори с огъня на ново съществувание, да сияе с ново съзнание, ярко като всички звезди, огромно, съвършено и нерушимо като цялата вселена. Това е пътят на Малъри Рингес, който ни гледа, нас, всички хора в Града, където някога е бил човек като мен и вас.

Хануман свърши и застана с протегнати над главите на хората ръце като за тържествен благослов, после ги вдигна към небето. Беше едновременно изтощен и ликуващ, задъхан, потен и разтреперан от студ. Гореше и се извиваше в сфера от син огън, който изпълваше целия леден пръстен. Горяха павилионите, масите с храна, чашите с пенлива черна бира, лулите с тоалач, кабинките на тоалетните и ледът под краката на хората — всичко и всички бяха обгърнати в синкави пламъци. Пламтеше и самият въздух. И изведнъж тази огнена топка избухна нагоре в нощта. Хануман вдигна поглед и всички едновременно го последваха. Лилави и сини пламъци се носеха високо над ледения пръстен. Огнен стълб се издуваше, пламтеше и струеше от леда към небето. Тъмночервени, медни и розови пламъци скачаха от мъж на жена и подхранваха огромния огнен стълб, който се издигаше над тях. Внезапно хората около Данло ахнаха и извикаха в един мощен глас. Данло също бе увлечен от мига, от топазовите пламъци, свързващи го с това зрелище, въпреки всичките му съмнения. Той не беше знаел, че Хануман е програмирал компютрите си да генерират такава невероятна илюзия, изобщо не бе предполагал, че е възможно такова нещо. Данло вдигна длан над очите си. Сега огненият стълб бе широк половин километър и като че ли достигаше до върховете на планините. В небето изчезваха оранжеви, зелени и червени нишки. За този огън сякаш нямаше граници, сякаш можеше да става все по-буен и по-ярък и да възпламени цялата атмосфера. Но всъщност имаше граници. Решетките сълки, които Бардо беше взел под наем от някакъв отстъпник фантаст, можеха да излъчват илюзиите си само донякъде. На три хиляди метра над Града пламъците угасваха в нощта — граници за възможностите на тази сложна техника, които Хануман ли Тош очевидно не можеше да приеме. Както скоро всички щяха да видят, той се опита да направи още по-невероятна илюзия или по-скоро масова илюминация, която никой нямаше да забрави. Внезапно пламъците изчезнаха и в небето остана само мрак. За очите на Данло и за очите на стоте хиляди присъстващи, замаяни от огъня, хората, пъстрите павилиони, всичко наоколо внезапно потъна в море от вибрираща чернота. И внезапно отново блесна светлина, внезапен поток от ослепителна светлина, който прониза мозъка на Данло и го накара да притисне длан към очите си. Бяха се включили лунните светлини около ледения пръстен. Беше го наредил Хануман и заедно с лазерите те излъчваха мощни реки от светлина. Стотиците лъчи се докосваха и преплитаха в сияен купол, който изпълни небето. Фотони прогаряха въздуха, разпръскваха се и се отразяваха от малките ледени кристали високо в атмосферата. Лунните светлини осветяваха осемдесет километра над планетата и се отразяваха в микроорганизмите и йонизираните газове на Златния пръстен. Отвсякъде се сипеше дъжд от светлина, очертаваше ледения пръстен и небесата над Града — истинска искряща златна катедрала от светлина. „Хану, Хану, защо предаваш себе си?“

Данло стоеше и гледаше нагоре към прекрасните светлини като се чудеше за всичко, което Хануман беше казал и направил. Всъщност Хануман бе предал Бардо и Пътя на рингес, защото бяха планирали да включат лунните светлини едва накрая, когато Бардо обявеше началото на церемонията на калата.

„Единствено като се превърнете в огън, вие ще се освободите от пламъците.“

Данло внезапно усети горещия си дъх под маската за вятър и свали мокрото парче кожа от лицето си. Никой не го забеляза, никой не разпозна в него сина на Малъри Рингес. Всички погледи бяха приковани към светлините в небето. Хиляди обувки тропаха по снега, във въздуха се носеха стонове, кашляне и приглушени викове. Ахване, по-дълбоко от вятър се изплъзна едновременно от десетки хиляди усти и се понесе над ледения пръстен. Колко хора, зачуди се Данло, щяха да повярват в думите на Хануман? Колко щяха да вдигат поглед към златното небе и да се отворят за онова, което Хануман им беше посочил като истина?

„Всеки мъж и жена е звезда.“

Близо до Данло стоеше странстващ кантор от Ордена, изцяло облечен в сиво. Лицето му бе тясно като резен лед и той гледаше с уморения, предпазлив поглед на човек, видял всичко, което може да се види. На яката на пътната му роба бяха избродирани гербовете на много планети: Яркона, Солскен, Алумит, Арцит и други места, където бе разпространявал чистото си математическо изкуство. Очевидно беше пътуващ учен, неуспял да стане майстор, и подобно на всички като него обречен да се скита по планетите на Цивилизованите светове, да преподава в елитните училища на Ордена и да мечтае за деня, в който може да се върне в Никогея. И ето че най-сетне се бе завърнал, не триумфално като майстор, а като поклонник в отпуска, търсещ свещения град на младостта си. На пръв поглед все още изглеждаше млад — нямаше бръчки и тялото му беше мускулесто. Но бе далеч от младостта, Данло ясно можеше да го види. Очите му бяха ярколилави и блестяха със светлината на луминесциращи колонии от бактерии, имплантирани в ирисите му. Тази мода беше отминала преди век. Наскоро бяха възстановявали плътта на бедния, изхабен мъж и бяха развили изпъкналите му нови мускули с помощта на изкуствена гравитация. Той бе тромав, чувстваше се неспокоен в новото си тяло и всичко в позата му говореше за стари навици и установени рефлекси, за броня на тялото и ума, изграждана в продължение на повече от два живота страдание. А че е страдал, можеше да забележи всеки. Страдаше от горчивината и разочарованието на живота. Изгаряше от всички видове мъка, скръб и отчаяние. И все пак дори тази празна човешка обвивка стоеше под сътворените от Хануман светлини и лицето му оживяваше от златно сияние. Бе прекалено горд, за да изпадне в екзалтация, и въпреки това небесните светлини докосваха душата му съживяваха цялото му същество и навярно го караха да се чуди дали всички тайни и възможности на вселената все още могат да станат негови.

„Всеки мъж и жена е звезда.“

Щом този циничен старец от Ордена можеше да гледа нагоре към небето и да гори, за да стане нещо ново, какво ли беше с всички други? Накъдето и да се обърнеше, Данло виждаше блесналите от възхита и надежда лица на множеството, сто хиляди лица, пламтящи от копнеж, от непреодолимата потребност да се освободят от страданието си. Хануман им беше казал, че само ако изтърпят свещения огън достатъчно дълго, могат да се освободят от пламъците си. Че могат да станат чист огън и светлина и да са свободни да творят собствените си възможности.

„Всеки мъж и жена е звезда.“

Данло си запробива път към сцената, покрай стари шапки и мирис на парфюм, пот и възбуда. Промушваше се покрай изпаднали в благоговение жени, зяпнали към небето. Самият той имаше очи единствено за Хануман и го откри, застанал в края на подиума. Хануман обаче все още стоеше неподвижен като статуя, вдигнал ръце и отметнал глава. Очите му бяха затворени и лицето му се гърчеше, сякаш бе изпаднал в дълбок екстаз. Или още по-дълбоко в огъня, който никога не можеше да се угаси.

— Хану, Хану — промълви Данло, — защо не можа да им кажеш истината?

„Всеки мъж и жена е звезда.“

Всъщност всички неща горяха с уникален живот и също както човешките същества страдаха повече от снежните червеи или камъните, болката на боговете беше безкрайно по-силна от онази, която би могъл да познае който и да е мъж или жена. Цялата вселена изгаряше в болка, от Паво Индус до Облака от галактики Голяма мечка. Никой бог, колкото и блестящ или огромен да е, не можеше да избяга от тази болка и Данло искаше да го каже на Хануман. Искаше да му каже, да каже на всички, че да, те могат да станат богове, ако такъв е геният им, ако такава е съдбата им, но само студените и вечни бездни на древните еди могат да ги изцелят от страданието им. Но сцената вече не бе негова и моментът да каже истината беше отминал.

След малко Хануман отвори очи и се усмихна. Множеството избухна в безкрайни овации. От този шум се разтърси целият леден пръстен. После Хануман се върна в павилиона. Лунните светлини все още блестяха, когато на сцената се втурна разяреният Бардо, произнесе речта си и после изигра ролята си на наставник на масова (и фалшива) церемония на калата. Групи нови рингесисти разнасяха кани с морска вода. (Трябва да се отбележи, че Джонатан Хър тайно вървеше сред хората и раздаваше истинска кала на всеки, който търси древните еди. Братството на калата — и много, много други — скоро се събра до сцената и потъна в истинско възспоменуване.) Пиеха солената вода ритуално, механично. Потвърдиха, че Малъри Рингес е станал истински бог и че някои ден ще се върне в Никогея. Разкриха, че е дал на човечеството тайните на древните еди, за да насочи цялата раса по пътя към божественост. Повтаряха, че човешките същества могат да станат богове, ако, и единствено ако, следват Пътя на Рингес. След чудесата на Хануман церемонията изглеждаше куха и безсмислена. Хората пиеха водата и изповядваха веруюто, но всъщност бяха приковали очи в небесните светлини и на лицата им бе изписана възхита.