Дейвид Зиндел
Падналите богове (10)

Глава 10
Библиотеката

Какво друго е езикът освен огледало на естествения свят, което ни позволява да определяме, обсъждаме и разбираме събитията и връзките на елементите на света? Ако математиката се разглежда като усъвършенстване на естествените езици — кристализиране на метафорите, концепциите и връзките на езика в символна система с голяма логическа точност — какво друго е тя освен прогресивно излъскване на това огледало? Бих искал да се занимая с процеса и целта на това излъскване. Смятам, че трябва да усвоим безкрайните тънкости и най-дълбоката логика на езика. Смятам, че трябва да станем истински говорители на Думата. Когато се научим да говорим за всички възможни връзки между нещата, можем да разширим метафорите на езика в неограничен брой нови връзки и форми. Едва тогава ще сме в състояние да създадем нова математика. Едва тогава ще създадем съвършено огледало в думите си и така ще сътворим за цялата природа граматика, която наистина ще е универсална.

От дневника на Омар Нараяма

Според каноните на Ордена трупът на Педар Сади Санат трябваше да се погребе в леден гроб при другите починали послушници в централното гробище на „Боря“. Но Педар имаше близки, които живееха в порутените райони на Квартала на далечниците, и тези близки — баща му, майка му, неговите чичовци, братовчеди и племенници — бяха хариджани. Те отнесоха тялото, за да го погребат с една от варварските си тайни церемонии. Освен това подадоха официална молба, настояваща за по-сериозно разследване на смъртта му. Като хариджани, разбира се, те нямаха право да искат нищо. Но представляваха опасност, от която всички се страхуваха: хариджаните имаха навик да се бунтуват и да се самоосакатяват, когато не им обръщаха внимание или се отнасяха несправедливо с тях. От време на време в период на криза на обществени места като Големия кръг пред „Хофгартен“ хариджаните поливаха робите си със свещеното си масло сиху и се запалваха. Правеха го, за да заплашват и посрамват господарите на Ордена, за да им се дадат определени привилегии. Затова тази секта бе презирана като измета на човечеството: бедни, отритнати хора, пристигнали в Никогея в търсене на лесни наркотични сатори^[1] или симулираните действителности на компютърните пространства. По ирония на съдбата Бардо Справедливия, който се отнасяше към повечето хора като към по-нисши от него в обществено, морално и интелектуално отношение, винаги беше изпитвал към хариджаните странно съчувствие. Прекалена, прекалена ирония, както би казал Бардо, защото семейството на Педар обвиняваше тъкмо него, че е допуснал смъртта на момчето. И тъй като заявлението на хариджаните го обвиняваше в неизпълнение на служебните му задължения, той бе зает да защитава действията (или бездействието) си в колегията на господарите, където се обсъждаше „хариджанският проблем“. Беше много зает, прекалено зает, за да се срещне с Данло през студените объркани дни, последвали трагедията в Дома на опасностите.

— Пет пъти ходих в светилището — оплака се една вечер Данло на Хануман. — Майстор Бардо все го няма. Как мога да науча истината за майка ми и баща ми, след като го няма?

— Ти си син на мъж, който е станал бог — отвърна приятелят му. Седеше на леглото си, подредил фигурите на шаха на шейсет и четирите черно-бели квадратчета, и играеше сам срещу себе си. Играта като че ли напълно го бе погълнала. След смъртта на Педар се беше затворил в себе си и в същото време изглеждаше по-жив от всякога, по присъщия си потаен начин. — Баща ти е Малъри Рингес — какво повече има да знаеш?

Данло наведе глава — спомни си как бе погребал приемните си братя и сестри в снега над девакската пещера.

— Всичко — отвърна той.

— За народа си ли мислиш, Данло? За девакския народ?

— Да.

— Не трябва да обвиняваш баща ти за случилото се с племето ти.

— Аз… не искам да го обвинявам.

— Не трябва да обвиняваш и себе си за случилото се с Педар.

Данло внезапно вдигна поглед и каза:

— Познаваш ме прекалено добре, струва ми се.

— Такава му била съдбата — рече Хануман. — Просто случайност.

— Но хариджаните не вярват, че е било така.

— Хариджаните са свободни да вярват в каквото си искат.

— Чух — каза Данло, — че някои от господарите също не вярват.

Хануман взе от ъгъла на дъската солницата, която заместваше липсващия бял бог, и я премести на друго квадратче. Изглеждаше спокоен и безгрижен.

— Вярно е — потвърди той. — Господарите Джурасек и Цицерон искат следствие с акашик.

— Акашиците с техните компютри — те могат да гледат във всички части на ума, нали?

— Така казват — отвърна Хануман.

— Тогава господарят Цицерон може да ни изправи пред акашишкия съд. За да провери дали някой от нас не знае защо е умрял Педар.

— Не трябва да се тревожиш за това — каза Хануман. — Бардо обеща, че няма да позволи никой от послушниците да бъде подложен на акашишки съд.

— Аз… струва ми се, че зная защо умря Педар — рече Данло и продължително изгледа Хануман.

Хануман свърши играта си, събори солницата в знак на поражение и тихо попита:

— И защо умря?

Със сподавен глас, за да не уплаши другите послушници, с накъсани потоци от думи, натежали от спомени и срам, Данло му разказа как е нарушил ахимса и е пожелал смъртта на Педар.

— Но ти изобщо не трябва да съжаляваш за това, което си пожелал — каза Хануман. — Или което си помислил. Мислите на човек са си само негови.

И продължи да успокоява Данло, че в Никогея нямало престъпления на мисълта, освен ако, разбира се, човек не принадлежал към някоя от Кибернетичните църкви.

— Трябва да знаеш, че при пречистващата церемония на Църквата се използват акашишки компютри. За да четат човешките мисли, дори най-тайните части от душата. Но винаги има начини да избегнеш такива компютри.

— Какви… начини?

— Начини — отвърна Хануман и очите му станаха непроницаеми. — Говори се, че сетиците знаят начини да контролират всеки компютър. Начините на сетиците, мисловните йоги, които предават на учениците си.

— Но ние никога няма да станем сетици — каза Данло.

— Каквито и да станем, недей да се безпокоиш за акашишкото следствие. Наистина няма защо да се страхуваш.

Данло кимна, но не каза нищо.

— Бардо трябва да се безпокои, не ние — прибави Хануман. — Глупаво е, но някои господари обвиняват него за смъртта на Педар. Хариджаните също.

— Но защо?

— За това, че е позволил на главния послушник да те разпредели при Педар за Деня на покорството. За това, че е допуснал враждата помежду ви да стигне прекалено далеч. И разбира се, за това, че е позволил на Педар да се качва всяка нощ в стаята ни.

— Съжалявам… че съм докарал толкова неприятности на Бардо.

— О, не — каза Хануман. — Бардо постоянно сам си докарва неприятности. И по същия начин винаги намира начин да се измъкне.

— Ами ако колегията на господарите го накаже? Ако направят някой друг майстор на послушниците?

— Ами ако утре някоя звезда край Никогея избухне в свръхнова и унищожи всички ни? — отвърна Хануман. — Със същия успех можеш да се страхуваш, че хариджаните ще наемат убиец, за да отмъстят за смъртта на Педар.

Данло внезапно вдигна поглед и попита:

— Ти страхуваш ли се от това, Хану? Известно време Хануман гледа към дъската, после неловко се засмя и каза.

— Струва ми се, че ти също ме познаваш прекалено добре.

— Но хариджаните не наемат убийци!

— Говори се, че някога, преди сто години, те убили господарката библиотекар. Когато им забранила да използват една от библиотеките на Ордена.

— Чувал съм… че убийството на господарката Хинда е било поръчано от хронолога. И че после обвинил в това престъпление хариджаните.

— Възможно е — отвърна Хануман.

— Но даже да искат да убият някого, хариджаните са прекалено бедни, за да си позволят да наемат убиец. Нямат никакви пари.

— Възможно е — повтори приятелят му, наведе глава и с бързи движения на малките си ръце започна да реди фигурите за нова партия. — Истината е, че не мога да повярвам, че хариджаните ще убият Бардо — или когото и да било другиго. Какво ще кажеш за една игра преди да угасят осветлението? Сигурен съм, че семейството на Педар няма да си развали съня, за да се тревожи за нас с теб.

Но докато двамата играеха шах на четвъртия етаж на Дома на опасностите — и в продължение на много дни преди това — близките на Педар Сади Санат си бяха отбелязали имената им. Бяха разговаряли с приятели и роднини за послушниците Данло уи Соли Рингес и Хануман ли Тош и в порутени стаи и апартаменти в Квартала на далечниците в Града тези две имена се предаваха сред много хариджани, които всъщност не се интересуваха от смъртта на Педар. Но хората винаги намират начини да подхранят егоизма си с чуждите нещастия и така имената на Данло и Хануман накрая стигнаха до контрабандисти и търсачи на информация, които обикновено не контактуваха с хариджанската секта. Макар че тези неколкостотин хариджани не бяха предвидили резултатите от развързването на езиците си, тъкмо това доведе до ужасния инцидент — а за Данло ужасно откритие, — случил се след десет дни в централната библиотека на Академията.

За Данло посещението на библиотеката на осемдесет и първия ден от дълбоката зима не беше ежедневно събитие. Или по-скоро причината му да използва библиотеката бе необичайна и свързана с онова, което беше научил на площад „Лави“ от Педар: искаше да научи дали онтогенезисът на баща му от човек в бог е хала или шайда. Причините на Хануман за това, че този ден придружаваше Данло, навярно бяха също толкова сериозни, но той ги пазеше в тайна и не разкриваше каква загадъчна информация търси. Както и през другите дни, рано следобед двамата отидоха в библиотеката, която се намира между „Боря“ и мрачните, нагъсто разположени сгради на академичния колеж „Лара Сиг“. Самата библиотека е по-мрачна от всички други сгради. От източния й вход, където се сливат искрящите червени плъзги от различните части на Академията, тя се извисява като почти монотонна стена от сиво-черен базалт. Всъщност представлява грозна, абсолютно правоъгълна постройка с пет етажа, но само последният в западното крило има прозорци. Тази монолитна чернота кара човек да се чувства нищожен и потиска суетата му, напомня на човешките същества, че скъпоценният им интелект не е нищо в сравнение с натрупаната през вековете мъдрост. Послушниците, калфите и майсторите, които минават през масивната врата, не могат да забравят, че трябва да служат на огромната сграда на Познанието и някой ден, ако са достатъчно способни, да прибавят своята тухла към нея. Макар че вратите — две масивни правоъгълни плочи базалт, окачени в съвършено равновесие — почти винаги са отворени, библиотеката е отблъскващо място и човек не влиза лесно там. Осемдесет и едно стъпала водят от леда на главната плъзга към входа. Те също са от базалт, плътен мрачен камък, който става много хлъзгав, ако е мокър. През няколкото хиляди години по-долните стъпала са били покрити с различни символи: успоредни вълнообразни линии, кръгове, пиктограми, преплетените триъгълници на Соломоновия печат и така нататък. Те осигуряват добра основа за мокрите обувки, но не са поставени там, та академиците да могат да се изкачват по-сигурно.

Всъщност повечето от символите са хариджански знаци. Хариджанската секта е оставила знаците си по библиотеки, ресторанти, приюти, магазини и дори частни домове из цяла Никогея, из всички градове на Цивилизованите светове. Те са стотици и означават видовете информация, жизненоважна за всеки странстващ хариджан: безплатно и неограничено използване на мозъчни машини; подходящо място за храна, кафе и разговор; внимание, тортрикс!; безплатни наркотици в замяна на услуги и така нататък. Ако познава знаците, човек може да застане пред осемдесетте и едно стъпала и да дешифрира историята на връзките между Ордена и хариджаните. Най-старите са на най-долните стъпала. Трите хиляди години на сняг и лед (и на триене с кожени обувки) съвършено са ги изгладили. „Информация, свободна за всички!“ — това е типична покана на най-старите и най-изтрити знаци. Колкото по-нагоре се изкачва човек, толкова повече и по-ясни стават надписите, както и все по-пестеливи по отношение на възможностите на главната библиотека. Много от средно старите знаци, датиращи от времето на Войната на наемните убийци, предупреждават, че информационните банки на библиотеката са строго цензурирани или ограничени за гости на Ордена. Смисълът на най-късните надписи по най-високите стъпала е ясен: „Охранявани информационни банки! Забранено за външни лица!“

На върха на стълбището, между огромните колони, поддържащи фронтона, Данло и Хануман се поклониха на седемте библиотекари, строени в официалните си тъмносини роби. Една от тях, невероятно грозна жена, ги спря преди да успеят да приближат до огромните врати. Казваше се Лилит Волу. Данло се беше срещал с нея и с другите калфи библиотекари. Лилит ги стрелна с кривогледите си очи. Подобно на зловещите каменни капчуци на прочутия джакарандийски храм, тя хвърляше свирепи погледи на всеки, който се опиташе да мине покрай нея.

— Моля, имената ви — каза Лилит. Гласът й напомняше на грухтене, сякаш бе разгонен копринокоремест глиган. Носът и също приличаше на зурла: огромен, с космати ноздри, които можеше да отваря и затваря, когато си поиска. Данло не вярваше на твърденията й, че някога народите край Примула Луз специално предизвиквали такива лицеви деформации според изискванията на отдавна забравени религиозни закони.

— Но, Лилит, нали ме познаваш?

Данло, който имаше прекрасна памет, намираше за съвсем естествено Лилит да го помни, след като веднъж, сто и осемдесет дни преди това, се бяха срещали. По време на предишните му идвания в библиотеката на тези омразни формалности го бяха подлагали други дежурни калфи. Разбира се, Лилит наистина познаваше гласа и лицето му, защото специално се бе обучавала при паметист да идентифицира всички послушници в академията.

— Моля, дайте ми имената си — високомерно повтори тя.

На стъпалата зад Данло и Хануман се беше събрала опашка — един червендалест майстор хоролог, нетърпелив и строг в червената си роба, един хайкуист, който имаше измъчения вид на човек, наскоро подложен на прекалено много компютърна симулация, и трима висши послушници, идващи от игра на хокий в Ледения купол. Данло усещаше миризмата на чистата им солена пот. Те стояха на студените стъпала, подскачаха и издишаха валма пара, докато местеха поглед между Хануман и него.

— Аз съм Хануман ли Тош — отвърна Хануман и пристъпи пред Данло.

— Много добре — можеш да минеш — рече Лилит. Данло й се усмихна преди да каже:

— А аз съм Данло. Всички ме наричат… Данло Дивия. Лилит приглади робата върху ниското си, трътлесто тяло и отвърна:

— Данло уи Соли Рингес — това е пълното ти име, нали? Облите камъни в основата на най-близката колона бяха покрити с ледена кора и Данло я подритна. Голямо парче лед се отчупи и бързо се плъзна надолу по стъпалата.

— Да — потвърди той. Срамуваше се, че изглежда, всички бяха научили за произхода му. — Данло… уи Соли Рингес.

— Моля те, всеки път преди да влезеш, казвай пълното си име — рече Лилит. — Съгласен ли си?

— Да — отвърна Данло.

— Тогава можеш да влизаш.

Официалността и сериозността й бяха колкото забавни, толкова и досадни, затова той отново й се усмихна и се поклони малко по-дълбоко, отколкото трябваше. После се обърна и последва Хануман в централната зала на библиотеката — огромно помещение от полиран камък, пълно със застоял въздух и полумрак. Въпреки кръга студени огнени глобуси над централния фонтан (или навярно заради мъждукащата им бронзовосиня светлина), трудно можеха да се разпознаят цветовете на робите на специалистите, които бързаха насам-натам. Данло не можеше да различи есхатолозите с техните сини роби от библиотекарите. Все още следвайки Хануман, той минаваше покрай архаични свитъци и ръкописи, запазени в безвъздушни прозрачни крипти. Двамата се насочиха към отсрещната стена, където западното крило се свързваше с централната зала. Там откриха трима майстори библиотекари, които седяха на пейки в малката си ниша. Данло знаеше, че трябва да са такива, защото и тримата ги изгледаха с услужлив поглед, сякаш единствената цел на живота им бе да се грижат за млади послушници.

Данло отново съобщи името си, пълното си име, и попита дали с Хануман могат да получат две клетки. Единият от библиотекарите им каза да почакат малко и те зачакаха. Плешивата глава и мършавото лице на библиотекаря му придаваха вид на жив череп. Той поглади лъскавото си голо теме, отиде до масата по средата на нишата и бързо провери картата на западното крило. Петстотин трийсет и двете клетки на огромното крило на послушниците бяха представени като инкрустирани цветни дървени правоъгълници, върху които бяха поставени малки бели фигурки — сложно резбовани парчета оникс с големината на детско пръстче. Библиотекарят продължаваше да поглажда изпъкналото си чело и да хапе устни. От мрака на западното крило се появи негов колега, влезе в нишата, провери картата, взе две от фигурките от масата и съобщи.

— Ако младите послушници искат клетки, двеста и дванайсета и двеста и тринайсета се освободиха.

Първият библиотекар взе фигурките от ръката му, върна ги в съответните правоъгълници и се загледа в лицето на Хануман. После се обърна към Данло и попита:

— И двамата ли сте първокурсници? Тогава ще ви трябва водач, нали? Съгласни ли сте за днес да имате общ водач?

По време на предишните си идвания тук Данло никога не беше възразявал, макар отлично да знаеше, че Хануман предпочита да има личен водач. (Всъщност приятелят му би бил най-доволен изобщо да няма такъв.) Всички първокурсници обаче се насърчаваха да посещават библиотеката по двойки, за да пестят силите на малобройните библиотекари. Това бе сравнително ново правило за послушниците и действаше едва от 2934-та година, времето на Пилотската война, когато сто и десет майстори библиотекари бяха напуснали Ордена, за да се присъединят към енциклопедистите от по-голямата библиотека на Ксандария. През тринайсетте години оттогава библиотекарите в Никогея — подобрите — бяха принудени винаги, когато е възможно, да съпровождат едновременно по двама послушници до клетките им.

— Съгласни ли сте? — повтори плешивият. Данло забеляза, че Хануман гледа към тримата свободни библиотекари, които седяха на пейката си. Очевидно се пазеха за онези облагодетелствани висши послушници, които биха могли да поискат личен водач.

— Съгласни сме — накрая отвърна Хануман.

— Да — потвърди Данло. — И преди сме идвали заедно.

— Много добре — каза библиотекарят. — В такъв случай, моля, последвайте ме.

Той ги поведе в западното крило по стълбище с очукани и много изтъркани стъпала и после по почти неосветени разклоняващи се каменни коридори. Най-яркото нещо, което можеше да види Данло, беше подскачащият нагоре-надолу череп на библиотекаря. Въздухът бе топъл и смърдеше на мухъл, влага и трийсет века на потни тела. Минаваха покрай безбройни врати от тъмно гнило дърво. Най-после стигнаха до вратата на двеста и дванайсетата клетка или по-скоро до вратата, която водеше към съблекалнята на клетката.

— Пристигнахме — съобщи библиотекарят и отвори вратата пред Данло. После направи още десетина крачки в мрака и стигна до вратата на двеста и тринайсета клетка, която също отвори и покани вътре Хануман. После се върна по средата между клетките и преди да влезе в своето помещение каза:

— Казвам се Баран Смит. Желая и на двама ви плодотворно пътуване.

Хануман се поклони на майстор Баран Смит, погледна Данло и се усмихна — странна, нервна усмивка, като на дете, канещо се да отвори вратата на стая в дома на родителите си, в която са му забранили да влиза. После с кратко кимване изчезна в клетката и затвори вратата зад себе си.

Както всеки път, Данло влезе в душната сумрачна съблекалня на своята клетка и изпълни обичайния ритуал: събу си обувките, съблече робата си, окачи дрехите на закачалките на стената, напълни горещия басейн с вода и се изкъпа. Стаята беше толкова малка, че ако разпереше ръце, можеше да докосне и двете стени. Когато свърши, се изправи. От тялото му капеше вода и пот. Данло се обърна с лице към черния отвор в края на помещението и докосна перото на Ахира, за да си даде кураж. Докосна и белега над окото си и мислено каза библиотекарската мантра:

„Всеки акт на познание носи напредък на света“. После прошепна „шантих“ и влезе в клетката.

Почти незабавно тя се запечата зад него. Това помещение бе още по-малко от съблекалнята. Състоеше се от нисък воден резервоар, заобиколен от таван и стени от тъмнолилави неврологици. Неврологиците представляваха кристална решетка от протеини, живата верига на напътстващия компютър на клетката. „Клетката е компютър“ — напомни си Данло. В известен смисъл влизането в послушническа клетка беше все едно да проникнеш в сърцето на компютър или по-скоро да се промъкнеш в артерията на компютърен мозък. Докато се движеше в помещението, Данло много внимаваше да не докосне неврологиците, все едно че бяха очи. Влезе в резервоара и се отпусна по гръб.

Водата бе топла като кръв, гъста и тежка от разтворените минерални соли, стотици килограми карбонати и сулфати, които увеличаваха плаваемостта й. Когато в стаята стана тъмно, Данло спокойно заплува по повърхността, като потъваше и изплуваше, подобно на носено от течението дърво в тропическо море. Скоро вълничките утихнаха и всяко движение спря. Чернотата, която го поглъщаше, беше абсолютна като в дълбокия космос. Нямаше нито звук, нито жега, нито студ, нито каквото и да е друго усещане, стимулиращо нервите му. Топлата вода докосваше всяка негова част освен лицето и разтваряше в себе си чувството му за гравитация и представата му, че е отделен организъм, откъснат от своята среда. Всъщност Данло дори не можеше да каже къде завършват мембраните на тялото му и къде започва солената вода. Това разтваряне на физическото му същество в компютърните вътрешности бе едновременно успокояващо и невероятно ужасяващо. До този момент вече бе лежал така дванайсет пъти в очакване компютърът да възпламени с информация инертните му нерви.

В началото, в момента на творението, когато енергиите на вечността избухнали напред във времето, цялата вселена се съдържала в една-единствена точка. Вселената била безкрайно гореща, безкрайно компактна и изпълнена с безкрайни възможности.

Внезапно в главата на Данло се появи светлина. Или по-скоро възприятие за светлина: формите и тъканите на искрящи сини, златни и червени образи, които са известни като светлина. Когато се разбуди и докосна мислите му, напътстващият компютър — вибриращите неврологици, които го заобикаляха — сканира мозъка му за химически и електрически процеси или, както се изразяват акашиците, започна да „чете“ ума му. И после директно възбуди хоризонталните биполярни и анакринни клетки в ретините на широко отворените му очи. Тези клетки започнаха да обработват информацията, образите и символите, които изтичаха от компютъра. После започнаха да пламтят други клетки, ганглиите, чиито много дълги аксони образуваха оптичния нерв, водещ към мозъка му.

„Аз съм окото, с което вселената се вижда сама и познава собствената си божественост“ — изведнъж си спомни да казва Хануман, също както си спомняше, че клетките на ретината са най-ефикасните и най-високо развити от всички неврони. Ретината наистина е продължение на мозъка, която му позволява да премине през тъканите и костта, за да достигне до света на светлината. Тя е виждащата част на окото, неговата знаеща част. Без кодирането на светлината в точно разчетен, вариращ волтаж, виждането не би било възможно.

Има много начини на мислене за еволюцията на вселената. Повечето от есхатолозите на Ордена преподават комбинация от силния антропичен принцип на Старата наука и теорията на Кибернетичните религии. Вселената се разглежда като Бог, развиващо се същество, което се опитва да създаде нова информация и да довърши самоорганизацията си. Исторически това е известно като „социнианска^[2] вселена“, вселена, която се опитва да се събуди и да види сама себе си, за да постигне съвършенство.

Без очи — или без фотоклетките и мрежата от неврони, свързваща задната част на очите — не би било възможно да възприемаме и интерпретираме светлината на вселената. И все пак Данло знаеше, че има и други начини на виждане. Говореше се, че пилотите можели да се включват в корабния компютър, даже да са слепи като провидци. Докато плуваше в топлата вода и гледаше кибернетичното пространство на напътстващия компютър, той не можеше да не се чуди какви ужаси трябва да понесе, ако някога стане пилот. Някой ден, мислеше си Данло, щеше да се затвори в кабината на собствения си светлинен кораб и усещането щеше да е почти същото като в резервоара със солена вода. Само че корабният компютър щеше да праща образи директно във визуалната му кора, директно в невроните в задната част на мозъка. „Виждането е акт на волята, постигнат от мозъка“ — спомни си той. Как ли щеше да е да вижда прекрасните звезди като пилотите, носещи се направо в информационните потоци на корабния компютър?

— За да го разбереш, ще трябва да почакаш, докато станеш пилот — му беше казал майстор Джонат преди няколко дни. — Цялостният интерфейс между компютър и мозък е прекалено сложен, за да бъде изпълнен правилно от послушник. А и не е безопасно.

Докато навлизаше в най-понятното от всички кибернетични пространства — в онази вселена от познание, която сетиците наричат „шихово пространство“ — Данло се чудеше как може да има по-цялостен интерфейс. Напътстващият компютър разчиташе потока на хаотичните му въпросителни мисли и му пращаше образи, звуци и други усещания. Компютърът докосваше оптичния му нерв, както и слуховия му нерв, водещ от вътрешното ухо до мозъка. Докосваше също нервите на носа, устата, гърлото и сърцето му, всички нерви в тялото. По този начин Данло виждаше от ярката светлина на творението да се образуват и сливат първите галактики; кожата му изгаряха гама–, бета– и другите лъчи на стотици милиарди звезди; усещаше горещите морета от лава на Старата Земя, които се надигаха, втвърдяваха и после внезапно се напукваха, само за да продължат да се топят и да се поглъщат сами в себе си, чак докато се образуват огромни континенти и острови от първичен базалт, треперещ под босите му крака; вкусваше солената вода и слушаше безкрайния мрачен рев на първите океани, вечните океани, от които се бяха появили първите живи същества; усещаше мириса на живот: богат аромат на хлорофил и кръв, силен, жизнен и настоятелен; следвайки чудния мирис на живот, който се развиваше, разклоняваше и разпространяваше в черната почва по цялата Стара Земя и по милиони други светове подобни на нея, Данло се опитваше да разбере еволюцията на бактериите и протистите, плесените, растенията, животните и всички извънземни царства на живот. Животът винаги се стремеше към разнообразие и странност, към нови форми на организация. Данло го усещаше навсякъде около и вътре в себе си: той пулсираше, докосваше, опитваше, изяждаше, разделяше се отново и отново; чувстваше се като зелено листо, дишащо студен, сладък въглероден двуокис и растящо нагоре клетка по клетка, за да усети слънцето; чувстваше се като волвокс, куха сфера от клетки, въртящи се като миниатюрен свят във водна капка; чувстваше се като древна калимена, като снежен червей, гърчещ се в корема на птица, и като човек — и внезапно възможностите на еволюцията станаха прекалено много и морето на безкрайните усещания на живота го погълнаха…

„Данло уи Соли Рингес?“

Данло гледаше безбройните видове организми да се разделят и разклоняват и смътно съзнаваше гласа, който го викаше. Той бавно осъзна, че е гласът — или мислите — на майстор библиотекаря. В наблюдателната стая от другата страна на стената от неврологици майстор Баран Смит следеше пътуването му в шиховото пространство. (И помагаше на Хануман в неговото пътуване.) Тъй като споделяха части от едно и също кибернетично пространство, Данло можеше да прочете няколко от мислите на майстора.

„Данло уи Соли Рингес?“

„Да?“

„Моля те, излез за малко от гледка/звук/мирис. Прекалено дълбоко си потънал в симулацията.“

„Така ли? Ако не го правя… с воля за виждане, образите ще избледнеят и изчезнат, нали?“

„Използвай усета си за тапас, за да се сдържаш, знаеш как.“

Разбира се, само за дванайсет кратки първоначални пътувания в шиховото пространство Данло не беше в състояние да усъвършенства тапас или другите кибернетични сетива. За да наблюдава и пресича пейзажа на компютърните информационни потоци, човек се нуждае от умствените дисциплини, които сетиците са развили и превърнали в кибернетични сетива. Макар че ших, усетът, който „вкусва“, чувства и организира различните концентрации на информация, е най-висш от тях, има и други. Това са пластовост, образно виждане, симулация, синтаксис и темпо. Наистина, тапас е по-скоро умствена дисциплина, отколкото сетиво, той е способността да контролираш — да сдържаш — зрителната, слуховата и обонятелната симулация. Усвояването на тапас винаги затруднява първокурсниците и тъкмо заради това трябва да присъства майстор библиотекар, който да напътства първите им пътувания в шиховото пространство.

„Не изпадай в прекалено силна зависимост от симулацията, Данло.“

„Но за да виждам/чувам/мириша, за да… симулирам историята на боговете е по-важно да преживявам областта на знание, отколкото да я познавам.“

„По-важно е, но отнема много повече време. И изтощава ума.“

„Аз… не исках да кажа, че просто е по-важно. Необходимо е да преживееш… за да разбереш — май не се изразявам ясно, нали? Искам да кажа, че е от жизнено значение да разграничаваш симулацията от истинския живот, нали?“

Макар че беше опасно да остава прекалено дълго в симулирана действителност, Данло изпитваше странно привличане към нереалните мисловни пейзажи, които компютърът рисуваше с електроните си. Да преживява информационни построения като сини води, като течащи реки от лава или като планини от скала и лед, да преживява симулирани светове, сякаш е птица, носеща се над гори от каменни дървета, които изглеждаха почти действителни с фино пресъздадените си черни клони и искрящи сиво-зелени иглички — това бе едновременно омайващо и ужасяващо. Всъщност Данло не вярваше и мразеше компютърната симулация. Най-много се страхуваше, че може да обърка нереалността с действителността, каквото и да означаваше „действителност“. „Действителността е истина — помисли си той. — Истината за вселената.“ И така, макар да се стремеше към истината, Данло пътуваше колкото може по-дълбоко през измамните светове и сюрреалности на симулацията. Правеше го, за да се изпита. Оголваше нервите си за тайнственото докосване на компютъра, защото искаше да усъвършенства това най-основно кибернетично сетиво.

Докато плуваше в топлата вода и усещаше студения вятър на компютърния пейзаж в очите си, той се мъчеше да обясни това на библиотекаря. Но не се изразяваше добре. Електронната телепатия на шиховото пространство беше лош начин за предаване на чувствата, защото човек не можеше да види лицето или движенията на другия, не можеше дълбоко да погледне в истинската му същност.

„Още си млад и ще имаш много години да се учиш на симулация. Но сега трябва да се насочиш към синтактичния си усет и да откриеш историята, която търсиш. Това е най-подходящо при издирванията на проста информация.“ „Но онова, което търся, не е просто.“ „Какво тогава искаш от днешното пътуване?“ „Не съм сигурен… В еволюцията на боговете трябва да има някаква цел. В цялата еволюция. В начина, по който от онтогенезиса на бога се появяват екологиите, новите екологии като Златния пръстен — система и цел.“ „Това е телеологично мислене, млади послушнико.“ „Но аз… трябва да науча повече за боговете. За еволюцията им. Малъри Рингес, баща ми — той е станал бог, нали? Трябва да разбера защо.“

Данло знаеше, че академиците от Ордена имат съвсем различни мнения за начина, по който трябва да се разглежда еволюцията на живота. Мнозина от механиците например избягваха и мразеха телеологията. Онези, които уважаваха древната научна философия, разглеждаха живота като резултат от безброй случайни химични и квантови явления. За тях цялата история представляваше процес на тласкане, като микросъбитията от миналото определяха и тласкаха живота към неизвестно и произволно (и безсмислено) бъдеще. Макар да ценеше суровата красота на детерминизма и случайността, Данло смяташе, че тази философия дава изопачена или по-скоро стеснена представа за действителността. Тази представа не беше принципно погрешна, но бе все едно да изследваш цветовете на картината молекула по молекула, за да възприемеш симетрията или замисъла на художника. Имаше други начини на виждане и един от тях беше телеологията. За Данло, както и за всеки добър провидец или холист, бъдещето бе също толкова реално, колкото и настоящето. Щом затвореше очи или вдигнеше поглед към небето в звездна нощ, той виждаше загатване за нещо безкрайно и прекрасно, което го теглеше към сърцето си. Или го теглеше с кървавите си нокти и клюн към корема си — дивата, атавистична част от Данло продължаваше да вижда вселената като безкрайно огромна сребърна птица, едва започваща да се събужда и да поглъща всички живи същества.

„Но телеологията е като увеличително стъкло… което разкрива посоката на историята, нали?“

Отговорът на майстор Смит — неговите насочени мисли — трябваше да е почти мигновен и Данло се изненада от тишината в главата си. Но после си спомни, че библиотекарят напътства и пътуването на Хануман, затова търпеливо го изчака отново да влезе в общото пространство на компютъра им.

„Данло уи Соли Рингес? Питаш за телеологията ли? Вярно е, има много епистемологични системи, които можеш да прилагаш, млади послушнико.“

„Фравашите наричат способността да виждаш познанието като през различни лупи, тоест чрез различни епистемологични системи, да влизаш и да поемаш различни светогледи… те наричат това «пластовост».“

„Почитаемите фраваши неправилно използват думата. Те разширяват смисъла й, за да отговаря на определени концепции от тяхната философия.“

„Но пластовостта е… прекрасен начин на виждане, нали?“

„По-точно, пластовостта е едно от кибернетичните сетива. Днес ти си тук, млади послушнико, за да се занимаваш с тези основни сетива.“

„Като например синтаксиса ли?“

„Ако не го усъвършенстваш, никога няма да станеш пилот.“

„Ами символите, словесната буря?“

„Да не би да се затрудняваш да си представяш идеопластите?“

„Не, сър, тъкмо обратното. Представям си ги… прекалено силно. Мога да ги виждам даже когато се абстрахирам от компютъра. Те пламтят в ума ми.“

Данло задържа дъха си и за няколко секунди остави главата си да потъне във водата. Плуваше в течния мрак и тишина. Когато пулсиращата нужда на мозъка му от кислород стана непоносима, Данло изплува на повърхността, пое си дъх и усети вкуса на минерални соли в устата си. Дълбокото му дишане отекна в неврологиците около него. После той се обърна към компютърното шихово пространство и призова усета си за синтаксис, за да види пътя си през словесната буря, усилваща се в ума му. Когато затвори очи, видя полета от блестящи триизмерни символи, напомнящите на скъпоценни камъни идеопласти на универсалния синтаксис. Въображението му съзря и позна идеопласта за концепцията „като“, който се приближаваше под формата на пентаграма или по-скоро на морска звезда, замръзнала в кристалното съвършенство на син топаз. Символът се свързваше с двойните диамантени решетки на идеопласта „бог“ и с още няколко. Подобно на йероглифите от древната китайска писменост, всеки идеопласт представляваше уникален графичен (и красив) израз на най-сложните или прости неща и идеи. Имаше много, много идеопласти. По време на обучението си по универсален синтаксис Данло беше запомнил около петдесет хиляди. Символизаторите казват, че броят им е потенциално неограничен и това трябваше да е така, защото самата действителност можеше да се разчленява, разглежда, кодира и пренарежда в концепции с безкрайно фини нюанси и дълбочина. Понякога наричат идеопластите „думите“ на универсалния синтаксис, но те също могат да представляват звуците на говоримия език, идеи, аксиоми, определения, формализации, логика или дори цели модели на вселената.

„Сега трябва да се насочиш към познаване, млади послушнико, иначе ще се загубиш в словесната буря.“

„Познаването“, дешифрирането и разбирането на идеопластите — четенето на символите — е най-елементарната част от синтаксиса, но не е изкуство, което се учи лесно. Компютърът поставяше във визуалното поле на Данло редове от блестящи мислени символи на многобройните учения и концепции, свързани с божественото начало. Той изучаваше връзките между идеопластите — подобно на диаманти и смарагди във фравашки гоблен, те бяха подредени в система, носеща определен смисъл. Данло познаваше идеопластите един по един и като цяло, което разкриваше поразителни сходства между извънземни и древни философии. В познаването, в почти органичните съответствия между идеопластите, в начина, по който положението на всеки един от тях оказваше въздействие върху положението и смисъла на всеки друг, той виждаше прекрасни идеи и истини, които иначе не би могъл да разбере.

Изчислителите от първите кибернетични религии разглеждали вселената като компютър. Всеки бит от материалната действителност се приемал като компонент на този универсален компютър. Затова всяко събитие в пространствовремето се смятало за резултат от процеса, при който вселената изчислявала последствията от природните закони, наричани от изчислителите „алгоритми“. Според най-старите кибернетични геологии, преди двайсет милиарда години, в момента на сътворението, вселената била програмирана да работи по тези алгоритми, докато получи отговора на някакъв основен въпрос, и после да спре.

Тъй като редовете идеопласти сега се образуваха прекалено бързо, за да може да ги познава лесно, Данло се изключи от словесната буря. Искаше да помисли насаме. Навсякъде около голата му кожа имаше чернота, топла вода и истински въздух, натежал от сол и влага, но в ума си той все още можеше да види прекалено много от идеопластите. Беше роден с майчината си „образна памет“, която често му носеше колкото радост, толкова и ужас и смут. В полето на паметта си, в което цветовете на всички образи бяха чисти и ясни като сребристата зеленина на шихово листо, особено изпъкваше един идеопласт. Той произхождаше от един от великите изрази на Упанишадите и символизираше мистичното равенство между най-дълбоката човешка същност и върховната божественост, съдържаща се в цялата действителност. Приличаше на капковиден диамант увиснал по средата на сфера от още десет хиляди подобни капки, всяка от които искреше в лилаво, червено или тъмносиньо и отразяваше светлината на всички останали. Данло не можеше да откъсне вътрешния си поглед от този прелестен идеопласт, не можеше и да забрави многото други идеопласти, свързани с него. Или по-скоро, можеше да ги забрави с изключителна трудност. Трябваше да използва един от триковете на паметистите: да си представи огромно снежно поле, върху което един по един да хвърли идеопластите, докато всички не изчезнат сред пластове бял сняг сорееш. Едва тогава можеше да прочисти паметта си. Едва тогава можеше да открие спокойното място, където мислите му бяха по-дълбоки от потока на простите символи или думи.

„Действителността зад всички неща, дълбоката действителност, която според някои е непознаваема и неизразима… ако изобщо съществува по-дълбока действителност, воля под действителността на природните закони, под снега и леда, под благословения естествен свят, как бих могъл да я позная такава, каквато е?“

В продължение на много мигове от действителното време, обективното време, което хоролозите понякога наричат „външно“, Данло плуваше във водата и размишляваше над кибернетичните геологии. Реши, че ако вселената наистина е безкраен компютър, човек не би могъл да познае дълбоката действителност поради същата причина, поради която информационните потоци на простия компютър никога не могат да „познаят“ архитекта, измислил и написал програмите. Човешкото същество или която и да е друга част от вселената не бе в състояние да излезе извън тази вселена, за да види действителността (или „Бога“, сътворил тази действителност) такава, каквато наистина е. Тъй като се стремеше към познание за истинската природа на Бога, Данло реши да научи всичко възможно за тази странна кибернетична теология, която беше оказала въздействие върху толкова много народи из галактиката на Млечния път и на толкова огромна част от човешката история.

„Николос Дару Еде, първият архитект на Кибернетичната универсална църква, както и… първият бог. Първото човешко същество, станало бог, ако е бил бог, или ако все още е, тогава къде е неговата свобода… да е и да става, след като все още е, също като всичко останало в нашата вселена, създание от материя и енергия, програмирано от бога навън… от универсалния алгоритъм на истинския Бог, нали така?“

Той отново се обърна към напътстващия компютър и остави потока на буйните си полуоформени мисли да се лее свободно. И дълго чака във вътрешното му ухо да се разнесе гласът на библиотекаря.

„Разбирате ли този въпрос, майстор Смит?“

Той чакаше ли чакаше, но напътстващият компютър беше потънал в мълчание.

„Майстор Смит, не искам да ви прекъсвам, но… Хануман добре ли е? Той търси нещо, което не би трябвало да търси, нали? Понякога става прекалено погълнат… от възможностите на компютрите.“

Данло зачака в горещата вода, но наоколо имаше само тишина и мрак. Накрая осъзна мисления упрек на майстора.

„Не трябва да питаш за приятеля си и за неговото пътуване, Данло уи Соли Рингес. Това може да ти струва достъпа до библиотеката.“

Под страх от изключване от Ордена (а понякога и от смърт), спомни си Данло, библиотекарите нямаха право да разкриват на никого нищо за пътуванията, напътствани от тях.

„Извинете, сър, но след като не отговорихте на въпроса ми…“

„За да получиш точен отговор, млади послушнико, най-добре е точно да формулираш въпросите си. Нима граматиците не учат, че цялото изкуство на универсалния синтаксис се състои в точното задаване на правилните въпроси?“

Данло се съгласи с него и започна да мисли точно, за да постави въпросите си. В кибернетичното визуално пространство, което беше ясно като синьо небе и сякаш се откриваше във всички посоки точно зад очите му, той свърза различни идеопласти. Сложните им, кристални форми се появяваха от нищото една по една. Данло ги подреди по определен начин. Или, за да използваме точната терминология на сетиците, оплете идеопластите и изтъка идеи и древни парадокси, както фравашки отец изтъкава гоблен от златни нишки. Дълбоко потънал в пластовостта, Данло с внимание и точност прилагаше правилата на универсалния синтаксис, за да оплете идеопластите в уникален въпросен ред. За стотен път от началото на послушничеството си той се удиви на силата и красотата на универсалния синтаксис. Започна да го вижда като език, който можеше да използва, за да задава въпроси не само на напътстващия компютър, но и на самата вселена. Правилата на синтаксиса произлизаха от логиката и връзките на естествения език. Както езикът кодираше концепциите в думи, универсалният синтаксис представляваше органичен език, символизиращ и свързващ познанията на всички изкуства и най-вече на изкуството на математиката. Всъщност математиката можеше да се разглежда като висша абстракция, формален език, който просто бе част от универсалния синтаксис. Можеше също да се твърди — и това беше едно от многобройните противоречия между канторите и граматиците, — че универсалният синтаксис просто е клон на безкрайното дърво на математиката. И в двете изкуства идеопластите се сплитаха в редове, било за да се направят открития за природния закон, било за да се разработят красиви нови философии или изящни математически теореми. Какво значение имаше за Данло кое изкуство съдържа другото, стига да усъвършенстваше и да се научеше да говори тайния език на вселената?

„Трудно е да се формализират… концепциите за божествата или за Бог, нали? И за вселената. Винаги стои проблемът за обяснението на собствената си същност, парадоксът на Ръсел, парадоксите.“

„Данло? Можеш ли да ме разбереш, млади послушнико? Моля те, абстрахирай се от усета си за пластовост за момент.“

„На човешкото същество… на мен ми е трудно да мисля за Бог.“

„Но ти всъщност формализира тази трудност, нали?“ „Имате предвид израза «бог не може да се почита от никой друг, освен от бог» ли?“

„Точно така. Изразът се съдържа в твоя въпросен ред. Знаеш ли, че преоткриваш една от поговорките на древния санскрит: «Надеро девам аркайер»?“ „Не, не го знаех, сър.“

„И формализирането ти на опита на схоластиците за помиряване на човешката свободна воля с Божието провидение е максимално точно.“ „Благодаря ви.“

„Обаче неточно свързваш това помиряване със съвременната кибернетична доктрина за Спирането. Съответствията са слаби и не са потвърдени от исторически факти.“

„Но нима не доказах, че… не съществува универсален алгоритъм, който да определи дали компютърът изобщо ще спре?“

„Доказателството ти е изящно, млади послушнико. Навярно дори блестящо. Но ти само възстанови нещо, което е известно от хилядолетия.“

„Но ако Бог, кибернетичната концепция за божество или за първопричина извън тази вселена, ако това божество е програмирало вселената да получи отговор… на някакъв почти невъзможен въпрос, няма начин да разберем какъв ще е този отговор. Ако наистина има отговор или решение, няма да е възможно да го научим, без да оставим вселената, възприемана като компютър, да продължава да работи, докато не спре и…“

„Продължавай, моля те.“

„И следователно Еде, възприеман като Бог… не би могъл наистина да е Бог или не би могло да се твърди, че е станал Бог, тъй като бъдещето… тъй като вселената създава бъдещето миг по миг по единствения начин, по който може да се създаде. Или познае. Не е възможно да се предвиди съдбата на Еде. Или съдбата на когото и да било. И следователно помиряването на свободната воля с детерминизма трябва… да съответства с доктрината на Спирането.“

„Така е, разбира се. Но ти никога няма да откриеш верните съответствия, ако не познаеш историята на Кибернетичната универсална църква.“

„И коя част от тази история трябва да позная?“

„Ти сам трябва да разбереш, млади послушнико.“

„Но аз…“

„Сега трябва да се заемеш с познаване, млади Данло. Моля те, извини ме, докато познаваш.“

Този път, когато се върна към словесната буря, Данло по-бързо и по-ясно позна редовете идеопласти. Той се мъчеше да освети понякога тъмната и едва доловима връзка между доктрините на Кибернетичната универсална църква и историята на Цивилизованите светове. Информацията се появяваше пред него във все нови редове от идеопласти. За Николос Дару Еде и основаването на Църквата имаше повече данни, отколкото си беше представял — блестящи, огромни, замръзнали морета от информация. „Информацията не е познание — каза си той. — И познанието не е мъдрост.“ Макар да знаеше, че тази поговорка на библиотекарите определено е вярна, в усилващата се в него словесна буря той откри и познание, и мъдрост. В идеопластите бе кристализирал трудът и мъдростта на петстотин поколения от най-добрите човешки (и фравашки) умове. Докато познаваше открития, факти и концепции, изпитвани безброй пъти през хилядолетията, Данло чувстваше, че се докосва до тези умове. Играеше си с най-обобщените кибернетични сетива, с усета си за ших. Ших беше естетиката на познанието или по-точно, връзката между мъдрост и познание. В много отношения ших бе едновременно и сетиво, и чувствителност, чувство за действителност, красота и истина, което го напътстваше сред планините и ледниците от информация. Тази информация бе съставена от много свързани помежду си пластове. Тя беше многоплоскостна и сложна — познаването й бе почти като да следваш ледените иглици на снежинка, които се разделяха безброй пъти от ослепителния й център. Информационните редове можеха да се разглеждат като прекрасни цялости, синтезиращи заключенията на различни философски системи, или да се изследва значението на всяка замръзнала точка както и на многобройните й подточки: кристализирало знание в кристали в още по-малки кристали. Всеки пласт беше построен със същата сложност като следващия. Ровенето в информационните пластове, за да открие конкретен факт, и след това бързото изкачване на повърхността, за да долови определени исторически тенденции и модели, го зашеметяваше. Ако ших не му помагаше да оценява изящността на тези модели и факти — и да избира по кои пътища през сложната тъкан на знанието си струва да мине, — редовете от идеопласти скоро щяха да го погълнат.

Според доктрината за Спирането, вселената ще спре, когато и само когато Еде, възприеман като Бог, стане голям колкото тази вселена. Онези, които вярват, че не е възможно да се предвиди спирането на вселената, трябва също да смятат, че Еде не е предопределен да стане Бог, че ще бъде подложен на същия еволюционен натиск като всеки друг организъм или божество. Твърди се, че тези невярващи са виновни за появата на Еволюционната ерес.

В продължение на много мигове компютърно време Данло научи за религията, известна като едеизъм. Ето част от тази информация: почти преди три хиляди години, на планетата Алумит живял обикновен компютърен архитект на име Николос Дару Еде. Разбира се, Еде бил обикновен в смисъл, че отдал целия си живот на една-единствена идея: той мечтаел да създаде компютри, които да просветлят, уголемят и съхранят човешкото съзнание. В други отношения Еде бил сложен човек, едновременно отличен архитект и бунтар срещу цялата архитектска етика, прагматик и мистик, плагиат на древни писания и автор, способен да създаде такива блестящи трудове, като „Пътуването на човека“ и „Универсални“. Но на първо място, той бил едновременно човек на действието и мечтател и към края на дългия си бурен живот (исторически факт е, че е живял двеста и тринайсет години) успял там, където всички други архитекти от неговото време се провалили. Той проектирал и създал компютър, произведение на изкуството и гения, което нарекъл „вечен компютър“. Нещо повече, Еде открил начин да копира и съхранява в него човешкото съзнание, без да го обезобразява. И после, докато умът и тялото му все още били здрави, той се противопоставил на Третия закон на цивилизацията. Еде — така са вярвали и проповядвали в продължение на три хилядолетия неговите последователи — този изключителен, прозорлив, непокорен човек се сбогувал с калфите си архитекти и каркирал съзнанието си в компютъра. Процесът на сканиране и качване на информацията в мозъка му го унищожило — неколцина неверници твърдят, че Еде просто открил изобретателен начин да се самоубие, но повечето други свидетелстват, че спомените и алгоритмите, съдържащи се в самото му същество, били точно копирани във вечния му компютър. Еде се уголемил, казват те, превърнал се в нещо много по-огромно от обикновен човек. От това уникално, ужасяващо събитие едва ли не за една нощ се появила религията едеизъм. Верният ученик на Еде архитектът Костос Олорън провъзгласил, че древните пророчества и целта на човешката еволюция най-после са се осъществили: човекът създал Бог или по-скоро качил същността си в компютър, предопределен да стане едно с универсалната божественост. През следващите няколко години вечният компютър на Еде — самият Еде като Бог — бързо продължил онтогенезиса си към безкрайността. Еде многократно копирал своето разрастващо се съзнание в последователност от все по-големи и по-сложни компютри, които самият той проектирал и създал, и после в безброй роботи и компютри с различни функции. (Докато Еде човекът бил майстор на компютърното оригами^[3], Еде Богът усъвършенствал това изкуство на взаимосвързване и „сгъване“ на много компютърни единици, така че да функционират като едно цяло.) Един ден дошло време Еде да напусне Алумит и да излезе във вселената. Той се въздигнал в небесата, в дълбокия космос над планетата, която вече не можела да е негов дом. Като използвал мощта си на божество, с помощта на малки самовъзпроизвеждащи се роботи, големи колкото бактерии, той разглобил астероиди, комети и други небесни отломки на съставните им елементи и ги използвал, за да създаде нова верига и неврологици. Еде поглъщал елементите на материалната действителност и започнал да се уголемява. Според доктрината на Спирането, която Костос Олорън набързо формулирал, за да попречи на други архитекти да последват пътя му, Еде Бога бил предопределен да нараства, докато не погълне цялата вселена.

И така, Еде се изправи пред вселената, й се уголеми, и видя, че лицето на Бог е собственото му лице. Тогава неуспелите божества, които са дяволите хакри от най-мрачните глъбини на пространството, от най-далечните кътчета на времето, видяха що е сторил Еде и му завидяха.

Като плуваше във водата и гледаше към тъмния гоблен на неврологиците на напътстващия компютър, Данло се замисли за подробностите от онтогенезиса на собствения си баща. Малъри Рингес никога не беше изоставил напълно човешката си плът. Той бе започнал пътуването си към божествеността по съвсем различен начин от Еде. Но както казват фравашите, всички пътища водят към едно и също място.

И така, те обърнаха очи към Бог със завист и похот за безмерните светлини, но в лицата им Бог видя високомерие и ги ослепи. Защото ето го най-древното от всички учения, ето я мъдростта: няма друг бог освен Бог; Бог е един и може да има само един Бог.

Можеше да има само един бог и както научи Данло, в Кибернетичната универсална църква, образувала се на основата на едеизма, можело да има само един архитект — или Архитект, — благословен със силата да разговаря с него. Костос Олорън, суетен и хитър човек, притежаващ огромна енергия, бил първият от тези архитекти: той се нарекъл Божи архитект, защото се предполагало, че самият Еде му поверил вечния си компютър, същия, в който за първи път каркирал божествената си душа. Като Божи архитект, Костос Олорън бил пазител на този свят компютър и нещо повече, говорело се, че от всички знатни архитекти единствено той можел да се включва в него, че единствено той можел да чете напътствията на Еде към човечеството или да получава нови откровения, широко известни като алгоритми. Тази невероятна суета на Олорън получила върховния си израз в доктрината на Единствеността: от този момент насетне и за всички времена властта на Еде над човека щяла да бъде въплътена единствено в личността на Божия архитект. През следващите хиляда и петстотин години имало шейсет и трима Божии архитекти. Мнозина от тях били надарени хора, спомогнали за разрастване на Църквата, което нямало аналог още от появата на исляма или холизма на Старата Земя. И така, едеизмът се разпространил из галактиката, яхнал гребена на третата вълна на Роенето. Той спокойно можел да стане универсална религия на човечеството, но през 536-а година от уголемяването на Еде Църквата едва не била унищожена от схизма. Воден от дълбоката (и еретична) амбиция директно да се срещне и разговаря с Еде Бога, старшият архитект Олаф Харша повел мнозинството от архитектите на бунт срещу доктрината на Единствеността. Така започнала Войната на лицата, която се превърнала в най-голямата война, водена от човешки същества, и продължила повече от двеста години.

Колкото по-дълго продължавала войната, толкова по-многобройни и свирепи ставали жестокостите, извършвани от архитекти срещу архитекти. Когато победата им била почти сигурна, старейшините на Реформистката църква неизбежно обърнали войната навътре и започнали чистка на собствените си членове, онези милиони архитекти, заподозрени в различни ереси или нечестиви помисли спрямо Църквата. Именно по това време церемонията на Пречистването станала оръжие, използвано за обезобразяването на мозъка на всеки, който дръзнел да помисли за несъгласие. Има свидетелства, че неколцина старейшини дори наемали поети-воини, за да убиват враговете си. Почти сигурно е, че правилото на поетите-воини да убиват всички хакри произлиза от таен договор между тях и старейшините на Църквата.

Докато учеше за Войната на лицата, Данло се извиваше и въртеше в резервоара. Внезапно водата му се стори прекалено гореща, прекалено гъста от разтворените минерални соли. Той отлично си спомняше онова, което му беше разказал в шиховата горичка Хануман следобеда преди смъртта на Педар. Най-тежкият грях за архитекта било да изрази желание да е нещо повече от обикновен човек и затова старейшините на Църквата със сигурност биха го смятали и за еретик, и за хакра, разбира се, ако имаха възможност да прочетат най-съкровените му мисли. В друга епоха поетите-воини биха го преследвали сред звездите, за да го убият. Данло се радваше, че живеят в по-спокойни времена, макар никога да не бе разбирал онези свои приятели, които вярваха, че такива войни вече са немислими. В края на краищата неговият баща беше повел пилотите на война срещу техни колеги пилоти и щом тази трагедия бе сполетяла Ордена, всичко беше възможно. Той дълго мисли за баща си, докато размишляваше за природата на войната във вселената.

„Човек става бог… и после има война, нали? Екология от организирано убийство. Кой знае какви екологии ще се появят от обожествяването на баща ми?“

„Би било глупаво да обвиняваме Николос Дару Еде за Войната на лицата, млади послушнико. Или да обвиняваме Малъри Рингес за проблемите, с които сега се сблъсква нашият Орден. Рингес беше най-великото човешко същество в Ордена ни и не сме ние, които можем да го съдим или обвиняваме.“

Сам в клетката си, отделен от библиотекаря със стена от лилави неврологици и цял живот от различни преживявания, Данло не можеше да не се усмихне на възхищението на майстор Смит към баща му. След влизането си в Ордена той беше открил, че има два типа академици: едните хулеха името на Рингес, а другите го почитаха като бог. Очевидно майстор Смит принадлежеше към втората категория.

„Не искам да обвинявам никого. Просто трябва да видя… взаимосвързаността между действие и факт. Начина, по който съдбите на всички са преплетени като паяжина. Паяжината на хала. Или шайда: само да дръпнеш която и да е от нишките и цялата паяжина потрепва. Когато баща ми е станал бог, той е дръпнал тази паяжина и струва ми се, вселената все още не е престанала да трепери.“

Тази мисъл роди други мисли, които се надпреварваха да ангажират ума на Данло. Скоро една от тях, мрачна и зловеща като смъртен облак над морето, препречи пътя на всички останали: докато познаваше историята на Войната на лицата, той навярно беше пропуснал нещо изключително важно за живота си и за живота на всички, които познаваше. Данло се върна в словесната буря и потърси този неуловим факт или идея. Както снежният бухал оглежда снежно поле за подскачащата бяла фигура на заека, той използва усета си за ших, за да отдели конкретно събитие, случило се към края на Войната на лицата: само сто години след като архитектите на Реформистките църкви победили Старата църква, техните мисионери за първи път стигнали на Яркона и по Цивилизованите светове бясно се разпространила ужасна чума.

Според изчисленията загинали най-малко четирийсет и девет милиарда души. На някои планети като Яркона и Симум смъртността достигнала деветдесет и шест процента. Тъй като чумата едновременно погубила населението на цели светове, мнозина умрели по-скоро от липса на грижи, отколкото от прякото въздействие на чумния вирус. Тъй като нямало кой да лекува жертвите или да компенсира течностите, изтичащи от телата им, често непосредствена причина за смъртта ставало обезводняването.

Макар че плуваше във вода, Данло усети как от порите му руква солена пот. Откакто бе дошъл в Никогея, той знаеше, че цивилизованите хора обвиняват за някои болести червеите, протозоите, бактериите и вирусите, които плуваха в тъканите и кръвта на всеки човек. Дълбоко в пещерата на най-тайните си мисли Данло едновременно беше избягвал тази идея и й се бе присмивал. Той предполагаше, че ужасът на цивилизованите от болестите не е нищо друго освен див страх от живота, живеещ в тялото на всеки. Вече не бе толкова сигурен. Когато се зачуди как някакъв прост вирус може да убие истински мъж милиард пъти по-голям от него, компютърът ангажира усета му за симулация с внезапен прилив на образи. Той „видя“ един-единствен чумен вирус, носещ се сред солните йони, водните молекули, аминокиселините, мазнините и захарите, подхранващи невроните на жив мозък. Вирусът беше прекрасно, симетрично, ужасно нещо, миниатюрен скъпоценен камък от протеин, обгръщащ тъмната спирала на ДНК. Той плуваше сред сложните, разклонени неврони и накрая се свърза с един от тях. Вирусът се плъзна в мембраната на неврона като острие на нож в кания. Там неговата ДНК проникна дълбоко в средата на неврона, в ядрото на човешката ДНК, развивала се в продължение на милиарди години от най-простите елементи.

Известно е, че с помощта на поетите-воини архитектите на Старата църква създали чумния вирус от обикновен ретровирус. След като се имунизирали, те използвали това биооръжие срещу схизматичните архитекти. Но вирусът се оказал нестабилен и случайно мутирал в радикална ДНК-структура, заразила безразборно всички архитекти и всички човешки същества.

Макар че структурата на чумната ДНК наистина била нова, ретровирусът, от който я създали, бил по-стар от човечеството. Човешките ретровируси, откри Данло, по принцип представляваха малки парченца древна ДНК, откъснали се от човешките хромозоми и опитващи се да се върнат вкъщи. В невроните на човешкия мозък (конкретно в черния дроб или в половите клетки) чумната ДНК откривала съвършен дом — тя притежавала същата химична „памет“ като ретровируса, вплитала се в ДНК на неврона и се скривала, преструвайки се на човешка ДНК. Понякога това криене можело да продължи години, докато тя успявала да надделее над химичния механизъм на неврона, за да започне да се възпроизвежда. И тогава се случвало нещо удивително и ужасяващо. Докато наблюдаваше компютърната симулация в ума си, Данло видя заразения неврон да се подува от нов живот и накрая да избухва. В мозъчните тъкани плъзнаха хиляди нови вируси. Те заразиха нови неврони, които загинаха по същия начин и на свой ред заразиха други във верига от експлозивно възпроизводство, докато не бяха унищожени цели участъци от мозъка. Смъртта и разкъсването на милиони неврони неизбежно накара мозъчната торбичка да се напълни с течности, докато накрая се притисна към черепа.

В рамките на един ден след избухването на болестта болният от чума проявява следните симптоми: треска, повръщане, диария, придружени с ужасно главоболие. После започват гърчове, тетанус, кървене от ушите и неизбежно…

„Не!“

Компютърът прати във визуалното поле на Данло образ, пъстроцветна симулация на архитект, умиращ от чума. Но Данло нямаше нужда да вижда ужасните цветове на чумата: бялата пяна от бледите устни, коричките червено-черна кръв, почернелите очни кухини и самите очи, сиви като олово, загубили светлината си в смъртта. Внезапно той разбра, че и преди е виждал смърт от чума. „Шайда е смъртта, която отвежда цял народ от другата страна на деня“ — помисли си Данло. Хайдар, Чандра, Уемайло и останалите осемдесет и петима от девакското племе бяха умрели от ужасна чума. Как обаче са били погубени от древен и изчезнал вирус, той нямаше никаква представа.

Чумният вирус не е изчезнал. Към края на Войната на лицата той заразил на практика всички човешки същества от Цивилизованите светове. Оцелелите носели вируса в хромозомите си и го предавали на потомството си. Той се впечатал в човешкия геном като пасивен, макар и паразитен сегмент от ДНК. При повечето хора вирусната ДНК се задържа в инертно състояние от потискащи гени. Само в онези няколко общества, изолирани от историческите разтърсвания, могат да се открият човешки същества, които не притежават такива гени. Тези хора се подават на контакт и със зараза от…

„Не!“

Данло се изправи в резервоара. Плочките на дъното бяха твърди и хлъзгави, тъмните вълни плискаха корема му. Тъй като беше прекъснал интерфейса с напътстващия компютър, той не виждаше абсолютно нищо, нито с ума си, нито с очите си, които горяха от течните соли.

— Не! — извика Данло на глас, яростен вик, роден дълбоко в гърлото му. Той изпълни чернотата на клетката, блъсна се в живите вътрешни стени на компютъра, отекна за миг, после стихна. Наситеният протеинов мирис на неврологиците се смесваше във влажния въздух с острата миризма на потта му.

— Шайда е мъжът, който убива други мъже — промълви Данло.

Но никой не го чу да рецитира този стих от девакската Песен на живота. Напътстващите компютри на библиотеката са чувствителни и към най-дълбоките човешки мисли, но когато човек се изключи и говори единствено на езика от гласно изречени думи, звуковите вълни се отблъскват от глухите като камък неврологици.

— Татко, татко, какво си направил?

Но никой не му отговори. Единственият звук бе дъхът му, който клокочеше в гърлото му, и плискането на топлата вода в голото му тяло.

— Майстор Смит? — изрече той. — Казвате, че не трябва да обвиняваме баща ми. Но… той е отвел експедиция при девакския народ!

После осъзна, че колкото и високо да вика, нито майстор Смит, нито който и да било друг може да го чуе. Стените на неврологиците съвършено изолираха звука и вътрешността на напътстващия компютър можеше да е най-тихото място във вселената. Тъй като искаше да накара библиотекаря по-правилно да оцени трагедиите (и престъпленията) в живота на Малъри Рингес, Данло пак се отпусна във водата, включи се в напътстващия компютър и незабавно ангажира усета си за електронна телепатия.

„Майстор Смит? Вие се възхищавате на баща ми, защото е търсил тайната на вселената. Смятал е, че древните еди… са кодирани в алалойската ДНК. Че висшите божества са каркирали тази тайна в най-старата ДНК, нали? Баща ми е мислил, че алалойската ДНК е различна от тази на цивилизованите хора. И следователно че е прекрасна и благословена.“

Данло изчака майстор Смит да му отговори, но телепатичното пространство, което споделяха, беше тихо като неподвижна вода. Предполагаше, че библиотекарят напътства търсенето на Хануман или че му се е ядосал, защото толкова внезапно се е изключил. Много пъти бе получавал предупреждения за опасностите, които крие рязкото прекъсване на интерфейса.

„И така, баща ми заминал при алалоите. При благословените деваки. И тяхната ДНК наистина била различна. Тя… е различна. Те живеели на Куейткел от пет хиляди години — Войната на лицата изобщо не стигнала до тях, нито пък чумата. О, благословени Боже! Те бяха толкова невинни, толкова редки!“

Той зачака майстор Смит да защити действията на баща му, да отрече факта, че Малъри Рингес е трябвало да знае, че алалойският народ няма имунитет срещу чумата. Зачака майстор Смит да осъди Малъри Рингес за безотговорността му, състояща се в неговото незнание, че наред с всички цивилизовани хора е носител на смъртоносна чума.

„Баща ми е убиец?“

Баща му, той го знаеше, бе лягал с девакски жени. Беше споделял семето си с тях. Съзнателно да заразиш други с такава шайда ДНК — това бе убийство. Баща му трябваше да е съзнавал, че някой ден — след четиринайсет години или след четиринайсет поколения — вирусът, заразил деваките, ще се разбуди и че това ще е краят на племето.

„Баща ми трябва да го е знаел, нали? Но не го е интересувало. Защо един бог ще се интересува дали е убил мъже или жени?“

Защо един бог трябваше да се интересува, че е убил много племена? Данло си спомняше, че всяка зима, щом морето замръзнеше, Хайдар и други от племето му посещаваха олоръните, санурите и патуините. И през годините мъжете от тези племена със сигурност бяха ходили при много други племена далеч на запад от Куейткел. Чумният вирус беше убил деваките и докато Данло плуваше в резервоара и се чудеше защо майстор Смит не му отговаря, вирусът тайно убиваше неговите братовчеди от патуинското племе. Скоро, някой ден, навярно следващата дълбока зима, ако той не направеше нищо, за да възстанови хала природата на света, вирусът щеше да убие всичките двеста и дванайсет племена на алалоите и народът му щеше да изчезне.

„Човек копнее да стане бог… и после става убийство. Убийство след убийство след убийство. Защо светът на хората не е нищо друго, освен убийство?“

След дълго очакване на отговор Данло започна да се тревожи. Хрумна му, че причината за мълчанието на майстор Смит е нещо лошо, случило се в пътуването на Хануман. Навярно приятелят му се бе загубил в словесната буря и не можеше да открие изход от шиховото пространство. Навярно беше толкова погълнат от кибернетичната самади или от някое от другите състояния на компютърно съзнание, че нямаше желание да се върне към себе си. А може би Хануман се беше опитал да проникне в тайните информационни банки на библиотеката, само за да бъде съборен в безсъзнание от охранителните компютърни програми. Бе се случвало и с други послушници. Навярно Хануман лежеше в резервоара си със затворени очи и мъртъв ум, дишайки топлата, натежала от сол вода.

„Майстор Смит, моля ви! Добре ли е Хануман?“

Майстор Смит бе казал на Данло, че не трябва да разпитва за пътуванията на други послушници, но сега той прекалено се безпокоеше, за да мисли за такива забрани. Трябваше търпеливо да чака в клетката си. Трябваше отново да се потопи в прекрасните информационни потоци на компютъра и да чака докосването на мислите на библиотекаря, но нямаше желание за повече информация. Можеше да лежи по гръб и да плува в резервоара, да чака с часове, мигове или дни, да чака безкрайно, както го бяха научили Хайдар, Трипръстия Соли и другите мъже от девакското племе. След дълго чакане обаче Данло започна да усеща някакъв слаб и далечен мирис. Макар че не можеше точно да го определи, макар че се смесваше със силната миризма на неврологиците и солената вода, той го разтревожи. Беше почти сладък и проникваше през ноздрите му дълбоко в мозъка. Зловещият мирис предизвика прилив на чувства и спомени и Данло внезапно се уплаши.

„Откакто Педар умря, Хануман вече не е същият — помисли си той. — О, Хану, Хану, защо не си самият ти?“

Когато вече не можеше да чака, Данло изскочи от резервоара и излезе от отворилата се пред него клетка. Навлече дрехите върху мокрото си тяло и отвори външната врата на съблекалнята. В коридора се заизвива пара и внезапно миризмата, която го беше разтревожила, стана много по-силна отпреди. Данло разбра, че би трябвало да я разпознае. Че би трябвало да се ужасява и отвращава от нея, както от миризмата на смърт, макар да се измъчваше, че не може да си спомни защо.

„Смърт след смърт след смърт.“

Той с всички сили се затича по коридора, стигна до тъмната гнила врата на наблюдателната стая на библиотекаря.

— Извинете, майстор Смит, Хануман добре ли е?

Изчака малко, после отново почука, после заудря по вратата с юмрук, докато не осъзна, че майстор Смит няма да му отговори. Блъскането му кънтеше в голите каменни стени на мрачния коридор. Но наблюдателната стая и самите клетки бяха построени така, че да заглушават всички външни звуци, и колкото и отчаяно да удряше или викаше, никой нямаше да го чуе.

„Кановото масло е миризма на смърт — внезапно си спомни той. — Поетите-воини използват парфюми от кана.“

С тази ужасяваща мисъл Данло пренебрегна всички правила и отвори вратата. Мирисът на каново масло стана плътен и силен, нахлу като електричество в мозъка му, гърлото му се сви и Данло се задъха. В стаята се носеше и друга миризма, богата и изпълнена с живот. Като дете много пъти бе усещал този възбуждащ мирис. Това беше мирисът на кръв — мирисът на смърт. Скръстил ръце в скута си, на малкия матрак в дъното на помещението изискано седеше майстор Смит. Данло почти очакваше да го види да плува в басейн с вода, но после си спомни, че майсторите библиотекари не се нуждаят от такива спомагателни приспособления, за да се включват в напътстващите компютри. За сметка на това майсторът плуваше в локва кръв. Подът на клетката лъщеше от кръв и матракът вече не бе бял, а почти съвсем червен. Бяха минали много години, откакто Данло беше виждал толкова много кръв — когато Хайдар бе пронизал женски шагшай върху новия сняг и после преряза гърлото му с ножа си. Данло пристъпи към майстор Смит, за да види по-добре какво се е случило. Библиотекарят изобщо не седеше, а се бе отпуснал на стената. Очите му бяха отворени и лицето му беше сгърчено от изненада, сякаш някой го бе заварил в дълбок интерфейс, неспособен да вижда, чува и да се движи. Някой трябва да беше отворил вратата също като Данло, бе се втурнал в стаята и беше прерязал гърлото му.

„Убийство след убийство след убийство.“

Макар че червенината на стаята и натрапчивата миризма на кана като че ли щяха да продължават безкрай, цялата гледка, мирис и спомен на Данло траяха само миг. Щом видя, че майстор Смит е безнадеждно мъртъв, той се обърна и изтича навън.

„Поетите-воини убиват, защото обичат да убиват.“

Втурна се към клетката на Хануман. Движеше се толкова бързо, че мократа му опашка силно го шибаше по гърба и пращаше капки вода във въздуха. Искаше да каже на приятеля си, че онтогенезисът на човек в бог е невероятно опасен и изпълнен с шайда. Искаше да му каже и други неща и ужасно се страхуваше, че никога вече няма да има време за разговор. В библиотеката имаше поет-воин — беше сигурен в това. Бе сигурен и че поетът-воин е убил библиотекаря само като начало, и че господарите му всъщност са го пратили да убие Хануман.