Димитър Донев
Вместо реквием (Поема)

В памет на дядо ми Захари Ангелов Донев,

загинал на фронта при връх Китка през 1913 година.

1.

Мокра земя,

кал

и разстреляни селяни —

рано

        скосени

                ръкойки

                        разхвърлени.

Огнени сърпове

спорят

        и порят

                на кърпи

                        простора,

птици опърпани

крият

в крилата си

слънцето.

2.

А пред дворове

и порти протрити

славят с гъдулки убитите

и се раздават

        закръглени пити.

Майките

рожбите

        раждат

                сред нивите,

хлипа

в гърдите им

дрипава

мъката.

 

Кой ще догледа

деца недогледани?

Кой ще погали

жени непогалени

        любени —

        недолюбени,

        любили —

        недолюбили?

3.

Ронят се сълзи

от свещи

        и хора.

Стапят

се свещите,

стапят се

хората,

вдига се мъката

        скръстила

                пръсти

                        напукани.

Ти ли си майчице?

 

Плачеш ли,

плаче земята —

черна светиня.

Няма го вятъра —

южният вятър,

нейде замина.

 

Портата стара —

стара остана,

клоните голи.

Как през живота си,

още отрано

да не се молиш.

 

Чуждите ниви —

дългите нощи

те състариха.

Свърши войната.

Няма го още.

Где го убиха?

4.

Три пъти

в утрото

слънцето блесва,

блесва

        и пак се прикрива.

Три пъти

плесват

        петлите

                с крилата си

в стрехи крайпътни,

далечни

и сиви.

 

Дрехите вече

загниват в пръстта,

а неизпраната кръв

избуява над нея,

в цвят аленее

до дънер кръстат.

 

Идва задушница

        кърваво алена.

Пак ще засветят

        звездите бъкърено

и като

хиляди свещи запалени

ще догоряват

        и капят по къра.

 

А незаритите

още очаквани,

срити с пръстта

        от куршумите,

чужда земя

ще целуват завинаги,

вместо Балкана и Тракия.

5.

Слушайте хора!

Пейте за тази земя!

Тази земя,

под нозете на живите.

Ралото вбива гръбнак

и разрива пръстта,

майките сеят

        накъкрено семето.

 

Пейте за тази земя

и за ръцете корави,

късали китки от здравец,

скътвали

в кърпи некърпени

цвете

        и хляб неначенат.

 

Тази нощ

с влака

се връщат

войниците.

 

Майките, слезли

нощес от иконите,

бързат,

с напукани устни

целуват нощта

и като стадо

децата невръстни

хукват

по пътища пусти

пред тях.

 

Тази нощ

с влака

се връщат

войниците…

6.

Тихо е.

Тихо.

Бавно и плавно

на пръсти луната

качва се по стъпалата

                от облаци

и като царски придворни

звездите

правят ѝ път,

        за да мине.

 

А през баири

и свлачища орни

влачат се хора

и техните сенки

стягат сърцето

        на земната мъка.

Сякаш

от долна на горна земя

мести се пъкъла.

7.

Хора,

искам да питам.

Колко лица има мъката,

мъката —

непогребана,

дето в сърцата завинаги

живи

при мъртви погребва?

 

Казват,

че идвала

в плесен зарината

суха,

        немита,

                раздърпана

и като облак чер ронела

едри сълзи

                върху кърпите.

Казват,

но где са мъжете,

        бащите,

гдето заминаха с песен,

с песен

        и блеснали щикове.

 

Няма ги!

Няма ги!

Няма ги!

 

Вятърът свирва и хуква.

Кука сред път кукувицата —

нощната птица.

 

Няма ги!

Няма ги!

Няма ги!

8.

Стига сте плакали

чакали,

чакащи

жадни очи.

 

Трижди по-черни

са станали дните

                от влагата.

 

Слънцето вече протяга

        стопръстни лъчи,

за да обгърне

земята

        и прага ви.

 

Стига сте плакали!

 

Много са живите

на земята родени,

непогребани —

непобедени.

 

Стърмен — София

1962–1963 г.