Александър Солженицин
Раково отделение (31)

Глава 31
Идолите на пазара

Появяваше се и присъстваше някакво вътрешно напрежение, но не уморително, а радостно. Той дори усещаше къде точно се намира — в предната част на гърдите, зад гръдния кош. Това напрежение леко го разпъваше като горещ въздух, трептеше приятно и дори звучеше — само че не със земните звуци, които долавя ухото.

Това чувство бе от друг характер; нямаше нищо общо с онова, което през миналите седмици го тласкаше вечерно време към Зоя.

Той носеше в себе си и пазеше това напрежение и през цялото време се вслушваше в жуженето му. Именно сега си спомни, че то му бе познато още от младостта, но след това го бе забравил. Що за чувство бе? Доколко постоянно и неизмамно бе? Напълно ли зависеше от жената, предизвикала го, или още и от неизвестността — от това, че все още не си станал близък с нея? Щеше ли след това да се разсее?

Впрочем изразът „да станеш близък“ сега за него нямаше никакъв смисъл.

Или все пак имаше?… Това чувство граничеше с надеждата и затова Олег го пазеше в гърдите си. То повече от всички останали чувства изпълни и украси живота му. Учудваше се на начина, по който се бе появило: присъствието на Вега правеше интересно и оцветено цялото раково отделение; бе такова, защото те… общуваха, макар Олег да я виждаше съвсем кратко и винаги бегло. Преди известно време тя отново му преля кръв. И тогава говориха, макар и не съвсем свободно, защото този път присъстваше и сестрата.

Толкова желаеше час по-скоро да се измъкне от болницата, а сега, когато наближаваше време да го изпишат, му беше жал. В Уш Терек би престанал да вижда Вега. А как би могъл да не я среща?

Днес, неделя, отново не се надяваше да я види. А денят бе топъл, слънчев, с неподвижен въздух, застинал сякаш заради болните. Олег отиде да се разходи в двора, за да подиша и да се погрее на слънцето, а и искаше да си представи какво прави тя в този неделен ден.

Сега не се придвижваше както по-рано; вече не вървеше с твърда крачка по набелязаната права, правейки остри завои в края й; вървеше бавно и внимателно; присядаше на някоя пейка и ако бе свободна, дори полягваше.

Така и днес, този път нестегнал халата си с войнишкия колан, бродеше леко прегърбен и често вдигаше глава, за да погледа дърветата, които все още не бяха се раззеленили напълно, но бяха толкова хубави!

Тревата също незабелязано бе поникнала и дори на няколко места човек би я помислил за миналогодишна, ако не бе толкова зелена.

На една от алеите Олег видя Шулубин, който седеше на някаква неудобна, доста ниска пейка без облегалка. Пръстите на ръцете му бяха сплетени на коленете. И така, както седеше с наведена глава, на уединената пейка, до която достигаха самотни слънчеви лъчи, изглеждаше като човек, който е изгубил всичко.

Олег нямаше нищо против да седне до Шулубин. Нито веднъж досега не бе имал случай да поговори с него, а му се искаше, защото от опита, придобит през лагерните години, знаеше, че най-интересни са онези, които мълчат. А не бе забравил и деня, в който Шулубин се бе намесил в негова полза.

И все пак реши да отмине. Също оттам бе научил и признал правото на всеки човек да бъде самотен.

Мина покрай него бавно, като скърцаше с ботушите по чакъла. Шулубин все пак видя ботушите и вдигна глава. Погледна към Олег безучастно, сякаш признавайки очевиден факт: „Да, ние лежим в една и съща стая.“ Олег направи още две крачки, когато Шулубин с полувъпрос му предложи:

— Ще седнете ли?

Краката на Шулубин също бяха обути не с болнични чехли, а с домашни пантофи с високи бомбета. А върху главата си нямаше шапка; сивееха редки кичури коса.

Олег се обърна, седна с такъв вид, сякаш му бе все едно дали ще се разхожда, или ще седи.

Той можеше да зададе онзи въпрос, който би му помогнал да разбере човека, но вместо него само попита:

— Значи вдругиден, Алексей Филипич?

И без отговора знаеше, че ще бъде именно вдругиден; всички в стаята знаеха, че за тогава е определена операцията на Шулубин. Силата на въпроса се състоеше в „Алексей Филипич“, тъй като никой досега не бе се обръщал към мълчаливия Шулубин така. Казано бе като от ветеран на ветеран.

— Да се погреем за последен път — кимна Шулубин.

— Не, не за последен — басово изрече Костоглотов.

Но поглеждайки бегло към Шулубин, си помисли, че наистина може би е за последен път. Силите на Алексей Филипич бяха на изчерпване, защото ядеше малко; навярно се пазеше, за да изпитва по-малко болки след това. Костоглотов знаеше каква е болестта на Шулубин и сега го попита:

— Значи решиха? Значи ще правят страничен отвор?

Стиснал зъби, Шулубин кимна с глава.

Замълчаха.

— Има рак и рак — изказа се Шулубин, гледайки пред себе си, а не към Олег. — Зависи какъв е. От всяка лошо положение има още по-лошо. Моят случай е такъв, че дори не можеш да поговориш с хората, нито да се посъветваш.

— И моят е същият.

— Не, моят е по-лош! Болестта ми е особено унизителна. Особено оскърбителна. И последствията са страшни. Ако остана жив, а след това „ако“ има голяма питанка, до мен ще бъде неприятно да се стои и да се седи, както вие сега седите. Всички ще се стараят да бъдат поне на две крачки от мен. А ако някой все пак се приближи, аз самият първо ще си помисля: но той едва ме търпи, той ме проклина. С една дума, повече не можеш да бъдеш с хората.

Костоглотов се замисли за миг, стиснал зъби.

— Въобще трудно е да се определи на кого му е по-тежко. По-трудно, отколкото да определиш кой е постигнал повече успехи в дадено съревнование. На всеки му се струва, че неговите беди са по-досадни от тези на останалите. Аз например стигам до убеждението, че съм изживял рядко неудачен живот. Но откъде да зная дали той не би могъл да бъде още по-ужасен? Как мога да твърдя това, без да имам представа какво би било, ако…?

— И не твърдете, защото ще сгрешите — Шулубин все пак се обърна и го погледна с прекалено изразителните си, кръгли очи, леко зачервени. — Най-тежкият финал на живота съвсем не е на онези, които потъват в морето или търсят вода в пустинята; най-ужасния живот е на онези, които всеки ден, излизайки от дома си, си бият главите, без да намерят изход… Доколкото разбрах, вие сте воювали, а после сте лежали, така ли?

— Другото е, че не съм успял да завърша института, не съм получил офицерско звание, живея във вечно заточение — Олег замислено редеше без жал сполетелите го нещастия, — а отгоре на всичко и рак.

— Що се отнася до рака, сме квит. А за останалото, млади човече…

— Какъв млад човек съм аз, по дяволите! Или смятате, че главата на раменете ми е първата? Че кожата ми не е преобърната?…

— За останалото ще ви кажа следното: по-малко лъжете, разбирате ли? По-малко се огъвайте, ценете се! Вас са ви арестували, а нас на събранията ни гонеха да ви обработвам е! Вас са ви осъдили, а нас ни заставяха да ръкопляскаме на произнесената присъда! И не само да посрещаме с овации, а и да изискваме висшата мярка — да ви застрелят, да изискваме! Навярно помните какво пишеше по вестниците: „като един човек се изправи съветският народ, узнал за изключително подлите злодеяния…“ Това „като един човек“, надявам се, знаете каква цена има. Различни хора сме, а изведнъж — „като един човек“! Налагаше се да се ръкопляска така, че и останалите да забележат, а преди всичко — президиумът! А на кого не му се иска да живее? Кой се изправи, за да ви защити? Кой възрази? Къде са сега те? Ако някой се въздържеше — не, разбира се, че е бил против! — въздържи се, когато гласуват за разстрела на Промпартията, следват викове: „Нека обясни!“ Онзи става с пресъхнало гърло. „Мисля, че дванадесет години след революцията могат да се намерят други средства за пресичането…“ Ах, негодяй! Съучастник! Агент!… А на следващата сутрин — известие от ГПУ. И изчезваш завинаги.

Шулубин произнесе цялата си тирада със странно движение на шията и главата си. Дори на пейката седеше като голяма неспокойна птица на стобор.

Костоглотов се постара да не изглежда възхитен от чутото.

— Алексей Филипич, цялата работа се състои в това какъв номер ще изтеглиш. Вие на наше място щяхте да бъдете същите мъченици, а ние на вашето — същите приспособенци. Но ето какво: измъчвали са се такива като вас, които са разбирали. Които и по-рано са имали представа. А на онези, които са вярвали, им е било по-леко. Макар ръцете им да са били в кръв, те не са разбирали.

Шулубин го погледна с мрачен поглед.

— А кой е вярвал?

— Например аз. До Финската война…

— И колко време вярвахте? Колко време не разбирахте? Не можеш да зададеш този въпрос на някое момче с жълто покрай устата. Но да приема, че изведнъж целият ни народ е оглупял, не мога! Не става! Случвало се е: стопанинът от балкона ругае виновните, мужиците се подсмихват в брадите си; и богаташът вижда, и управителят на имението — също. Дойде време да се кланят и всички като „един човек“. Означава ли това, че мужиците вярват на господаря? Не, не може да бъде да вярват! — изведнъж започна да се дразни Шулубин. Цялото му лице се преобрази. — Ту всички професори, всички инженери стават вредители, ту най-добрите комдиви от гражданската война се превръщат в немско-японски шпиони, ту цялата ленинска гвардия се оказва съставена от прикрити врагове, а той пак продължава да вярва? Ту приятелите и познатите се обявяват за врагове на народа, ту милиони руски воини са изменници на родината, а той вярва? Унищожават цели народи, а той пак манифестира вярата си? Но извинете, кой е самият той — глупак?! Но нима целият народ се състои от глупаци? Народът е умен, а иска да живее. Големите народи имат такъв закон: всичко да се изтърпи в името на оцеляването! И когато за всеки от нас историята попита над гроба кой е бил той, остава изборът, както е у Пушкин:

… във мръсния ни век…

В стихията си е човек —

деспот, предател и затворник.

Олег трепна. Не знаеше тези стихове, но в тях дишаше онази потресаваща, несъмнено жива плът, животът на която е вдъхнат от автора и истината.

А Шулубин вдигна големия си пръст.

— За глупака място не се е намерило в стиха. Макар именно Пушкин да е знаел, че се срещат и глупаци. Не, на нас ни е разрешено да направим избора си сред тези три категории. И след като съм повече от сигурен, че не съм лежал в затвора, както и че не съм бил деспот, тогава… — усмихна се Шулубин, — тогава значи съм…

Закашля се толкова силно, че се заклати напред-назад.

— Мислите ли, че такъв живот е по-лек от вашия? Цял век бях в лапите на страха, а сега бих бил щастлив да сменя мястото си с вашето.

Също като него и Костоглотов, прегърбен и наведен напред, седеше на ниската пейка като качулата птица на стобора.

Пред тях на земята сенките им сякаш също се люлееха.

— Не, Алексей Филипич, това е прекалено прибързана присъда. Прекалено жестока. Смятам за предатели онези, които са писали доноси и са свидетелствали. Такива също са милиони. Ако приемем, че на двама или най-много трима се пада по един доносник, колко ще излязат? Милиони! Но да записваш всеки в числото им, е следствие на прекалено прибързано решение. Прибързал е и Пушкин. Ако бурята кърши дърветата, а тревата само се огъва, нима трябва нея да обвиним, че е предала дърветата? Всеки си има свой живот. Вие самият казахте: да се оцелее, е народен закон.

Лицето на Шулубин толкова се сгърчи, че очите му почти изчезнаха; изглеждаше като слепец без големите си очи.

После ги отвори и Костоглотов отново видя онази дъга с тютюнев цвят, заобиколена от зачервеното бяло, но сега очите му изглеждаха като измити.

— Значи облагородена стадност? Страхът да останеш сам? Извън колектива. Това не е нова теория. Още през шестнадесети век Френсис Бейкън е създал учение за идолите. Говорил е, че хората не са склонни да живеят, като се ръководят се от чистия си опит, че им е по-лесно да го засенчат с предразсъдъци. Именно тези предразсъдъци са идолите. Идолите на рода, както ги е наричал Бейкън. Идолите на пещерата…

Каза „идолите на пещерата“ и Олег ясно си представи голяма дупка с огън в средата, изпълнена с дим; диваците пекат месо, а в тъмния ъгъл, почти невидим, стои син идол.

— … Идолите на театъра…

Но къде е идолът? Във вестибюла? Зад завесата? Не, по-прилично би било да се намира на театралната сцена или в центъра на парка с езерцето.

— А какви са идолите на театъра?

— Те са изградени от авторитетните чужди мнения, до чиято помощ човек прибягва, когато не може да си обясни онова, което самият не е преживял.

— О, това толкова често се случва!

— А понякога, макар самият да го е преживял, на човек му е по-удобно да не си вярва.

— И такива съм виждал…

— А още идолите на театъра означават и неумереност в приемането на доводите на науката. С една дума, това са доброволно приеманите заблуждения на останалите.

— Добре казано! — оживи се Олег. — Доброволно приемани заблуждения на другите! Така е!

— И накрая са идолите на пазара.

О, това можеше да си го представи най-лесно! — пазарната блъсканица на хората и възвисилият се над тях алабастров идол.

— Идолите на пазара — това са заблуждения, произтичащи от взаимната обвързаност на хората. Това са грешки, объркващи човека заради установения навик да се употребяват формулировки, измъчващи разума. Например казват: „Враг на народа! Не е наш! Изменник!“ — и всички се отстраняват от нещастника.

С нервни жестове ту с едната, ту с другата си ръка Шулубин съпровождаше възклицанията си и това отново напомняше неуспешните опити на птица, която иска да литне, забравила, че крилете й са подрязани.

Гърбовете им бяха нагрети от непривично силното за пролетта слънце; все още неразлистените клони на дърветата не образуваха плътна сянка. Южното небе запазваше засега все още незабулената от лятната горещина синева, по която плуваха бели като големи снежинки облачета. Но не виждайки или не вярвайки в онова, което вижда, Шулубин вдигна високо показалеца на дясната си ръка и го размаха.

— А над всички идоли се намира небето на страха! Знаете ли, понякога вечер, без всякаква следа от буря, изведнъж се задават такива сиво-черни плътни облаци, заради които се мръква по-рано, и целият свят става толкова неуютен, че ти се иска само да се скриеш под покрива и да се настаниш по-близо до огъня и близките си. Двадесет и пет години живях под такова небе и се спасих само затова, че се огъвах и мълчах. А може би мълчанието ми продължи повече, сам направете сметка… Ту мълчах заради жена си, ту заради децата, ту заради грешното си тяло. Но жена ми умря, а тялото ми е само чувал с изпражнения, в името на които ще ми направят страничен отвор. Децата ми пък израснаха необяснимо коравосърдечни, необяснимо! И ако дъщеря ми започна да ми пише — получих вече трето писмо от нея, но не тук, а докато бях у дома, то бе само заради това, че партийната организация, в която членува, изискала от нея да нормализира отношенията с баща си, разбирате ли? А от сина дори това не са изискали…

Повдигнал дебелите си вежди, разрошеният Шулубин се обърна към Олег. (Ах, ето кой бил той! Лудият мелничар от „Русалка“! „Какъв мелничар съм аз, аз съм гарван!“)

— Вече не зная, може би тези деца са ми се присънили? Може би въобще не съществуват?… Кажете, нима човек е пън?! На който му е безразлично дали е сам или в съседство с други себеподобни. А аз живея така, че ако загубя съзнание, падна на пода и умра, съседите ми няма да разберат няколко денонощия. И все пак, чуйте! — Той хвана рамото на Олег, сякаш се страхуваше, че няма да бъде чут. — Аз както преди се оглеждам, пазя се! Онова, което се осмелих да ви кажа в стаята, никога не бих го произнесъл във Фергана! Да не говорим за работното си място! Дори сегашните ми думи се дължат на факта, че вече усещам под себе си операционната маса! На трети никога не бих го казал! Така… Ето докъде ме доведоха… А аз завърших селскостопанската академия, а след нея и курсовете по истмат и диамат. Четях лекции по няколко специалности — в Москва! Но започнаха да свалят корифеите. В моята академия падна Муралов. Професорите ги прибираха по десетина наведнъж. Трябваше да си призная грешките? Аз си ги признавах! Трябваше да се отрека — отричах се! Някакъв процент все пак трябваше да оцелее. Е, аз попаднах в този процент. Потънах в чистата биология, намерих си тих пристан!… Но и там започна чистка, и то каква! Унищожиха цялата катедра. Трябва да оставя лекциите? Моля! Оставих ги. Съгласих се да бъда асистент, да бъда малък!

Най-големият мълчаливец в болничната стая говореше с потресаваща лекота! Думите му се лееха, сякаш той не знаеше по-лесно нещо от ораторстването.

— Унищожаваха се учебниците на велики учени, променяха програмите — добре, аз съм съгласен, ще учим по новите. Предложиха анатомията, микробиологията и нервните болести да се нагаждат към уменията на невеж агроном и да се съобразяват с градинарската практика — браво! Аз също мисля така, аз съм „за“! Не, налага се да се простите с асистентството — добре, не споря, ще бъда методист. Не, жертвата не е достатъчна, трябва да се простите и с методиката — добре, съгласен съм, ще бъда библиотекар, библиотекар в далечния Коканд! Колко отстъпки! Но все пак съм жив, децата ми завършиха институти. Но на библиотекарите изпращат тайни списъци — да се унищожат книгите по лъженауката генетика! Да привикваме ли? Та нима самият аз не обявих от катедрата преди двадесет и пет години теорията за относителността за контрареволюционно мракобесие? А сега съставям акт, подписва ми го парторгът и ние, специалната част, пъхаме в печката генетиката, лявата естетика, етиката, кибернетиката, аритметиката!…

А и се смееше отгоре на всичко, лудият гарван!

— … Защо са ни уличните клади, целият този излишен драматизъм! Ние го правим в тихия ъгъл, хвърляме в печицата, около която е топло!… Ето къде ме изправиха — с гръб към печката… Но за сметка на това отгледах децата… И дъщеря ми, редактор в районния вестник, написа такива лирични стихове:

Но не назад — сме обещали!

Аз да прощавам не умея! Моя

девиз е: от бой във бой! Баща ли?

И той ще си получи боя!

Като безсилни криле на птица висяха полите на халата му.

— Дааа… — промълви Костоглотов. — Съгласен съм, че не ви е било по-лесно.

— Именно — Шулубин си пое дъх, седна и заговори по-спокойно: — Кажете в какво се състои загадката в редуването на тези периоди в Историята? У един и същ народ за някакви си десет години спада цялата обществена енергия и импулсите на доблестта, сменили знака си, се превръщат в импулси на страха. Аз например съм болшевик още от седемнадесета година, същият аз разгонвах смело в Тамбов есеро-меншевистката Дума, макар да имахме възможност само да свирнем с два пръста. Аз съм участник в гражданската война. Нали тогава въобще не се замисляхме за живота си! Просто бяхме щастливи да го дадем в името на световната революция! Какво стана с нас? Как можахме да се поддадем? И на чий натиск повече? На страха? На идолите на пазара? На идолите на театъра? Е, добре, аз съм малък човек, но Надежда Константиновна Крупска? Нима тя не е разбирала, не е виждала? Защо тя не надигна глас? Каква цена щеше да има за нас едно нейно изказване, дори ако то й струваше живота? Може би ние всички бихме се променили, бихме спрели лавината, за да не продължи по-нататък? А Орджоникидзе? Та нали той бе орел! Нито Шлиселбург, нито каторгата го бяха сломили, какво тогава го спираше поне веднъж да се изкаже гласно против Сталин? Но не, те предпочитаха да умират загадъчно или да се самоубиват! Нима това е мъжество, обяснете ми?

— Аз ли, Алексей Филипич? На вас? Това вие можете да ми обясните.

Шулубин въздъхна и се опита да промени позата си върху пейката, но въпреки това отново усещаше нетърпимата болка.

— Интересно ми е друго. Ето, вие сте се родили след революцията. Но сте лежали! И какво, разочаровахте ли се от социализма? Или не?

Костоглотов разсеяно се усмихна.

Шулубин се опираше на здравата си ръка на пейката, а болната си положи върху рамото на Олег.

— Млади човече, само не правете тази грешка! Не правете извод само заради страданията си и тези ужасни години, че социализмът е виновен. Тоест както и да мислите, но, все едно, капитализмът е отхвърлен от историята завинаги.

— Там, при нас… разсъждаваха така — в частното предприемачество има много положителни неща… Че при него се живее по-леко, разбирате ли? Винаги всичко има. Винаги знаеш какво къде да намериш.

— Чуйте, но това са еснафски разсъждения! Частното предприемачество е способно да реагира бързо, но то е добро само в определени малки граници. Ако то не се стегне навреме с железни клещи, от него ще израснат хора зверове, черноборсаджии, които не признават никакви ограничения в желанията и алчността си. Преди капитализмът да бъде отречен икономически, трябва да бъде отречен от етична гледна точка! Отдавна!

— Но знаете ли — намръщи се Олег, — често казано, виждам такива хора и у нас. Алчността не е патент само на примитивните люде.

— Правилно! — Ръката на Шулубин стисна рамото на Олег. — Така че главният въпрос е — социализъм, но какъв? Ние набързо се объркахме, мислехме, че е достатъчно да се измени начинът на производство, за да се променят веднага и хората! Но не стана нищо подобно. Човекът е биологичен тип! Променя се за хилядолетия!

— И тогава какъв социализъм ни е нужен?

— Там именно е въпросът! Какъв? Загадка!! Говорят „демократичен“, но това е повърхностно указание, което не води до пътя към социализма, а само към началната форма, към вида на държавно устройство. Това е само намек, от който следва, че не бива да падат глави, но нито дума за това върху какво ще се гради социализмът. И главната цел е не в това да има изобилие от стоки, защото, ако хората продължават да бъдат биволи, ще стъпчат и тези стоки. Не е социализъм онзи, който не престава да повтаря за необходимостта от ненавист; който години наред е бил обхванат от жестокия огън на ненавистта, не може да каже изведнъж: „Край! От днес само ще обичам!“ Не, той ще си остане в плен на ненавистта и винаги ще намери кого да ненавижда. Знаете ли това стихотворение на Хервег:

Wir haben lang genum geliebt…

Олег продължи:

— Und wollen endlich hassen!^[1] Как да не го зная. В училището го изучавахме.

— Да, наистина, учили сте го! А това е страшно! Трябвало е да ви учат на съвсем обратното:

Wir haben lang genum gehasst,

Und wollen endlich lieben…^[2]

По дяволите вашата ненавист, искаме накрая да обичаме! Ето какъв трябва да бъде социализмът!

— Значи християнски, така ли? — досети се Олег.

— Християнски е прекалено натрапващо се сравнение. Не мога да си представя с кого биха се заели да построят такъв социализъм онези партии, които се наричат така, произлезли от люлката на Хитлер и Мусолини. Когато Толстой в края на миналия век решил на практика да насади християнските добродетели в обществото, дори дрехите му се оказали смешни в очите на съвременниците, а проповедите му нямали никаква връзка с действителността. А аз бих казал: именно за Русия, с нашите разкаяния, изповеди и метежи, с Достоевски, Толстой и Кропоткин^[3], има само един верен социализъм — нравственият! И той е напълно реален.

Костоглотов продължаваше да се мръщи.

— Но как може човек да разбере и да си представи „нравствения социализъм“?

— А това съвсем не е трудно! — отново се оживи Шулубин, защото, изглежда, много му се искаше да убеди Костоглотов. Заговори така, сякаш се намираше зад катедра: — Трябва да се покаже на света такова общество, в което всички отношения, основания и закони ще произтичат само от нравствените принципи! Как да се възпитават децата, накъде да се насочи трудът на възрастните, с какво да бъде запълнено свободното им време — всичко това трябва да се реши именно и единствено съобразно с изискванията на нравствеността. Научните изследвания? Да се осъществяват само ако не са във вреда на същата. Така трябва да бъде и във външната политика! Това се отнася и за границите — не трябва да се мисли доколко тяхното разширяване ще ни обогати, ще ни направи по-силни или ще издигне престижа ни, а само дали постъпката ни ще бъде нравствена.

— Е, това едва ли е възможно! Няма да ни стигнат и двеста години! Почакайте, нещо не схващам. А къде е материалната база? Икономиката трябва да бъде… да де, преди това…

— Преди? Зависи… Например Владимир Соловьов доста убедително развива теорията, че може и трябва икономиката да бъде изградена върху основите на нравствеността.

— Как?! Първо нравствеността, а след това икономиката? — учудено го погледна Костоглотов.

— Да! Чуйте, руски човече, вие, разбира се, не сте чели нито ред от Владимир Соловьов, нали?

Костоглотов кимна.

— Но поне името сте чували?

— В килиите.

— А от Кропоткин поне страница прочели ли сте? „Взаимопомощта сред хората…“?

Костоглотов отново поклати глава.

— Е, да, той не е прав, защо да го четат!… А Михайловски? Разбира се, че не, той е отхвърлен, а след това забранен и книгите му са иззети от библиотеките.

— Но кога да чета? Кога! — възмути се Костоглотов. — Цял живот превивам гръб, а от всички страни питат: чел ли си, чел ли си? В армията, а и в лагера не изпусках от ръце лопатата, а на заточението — кирката! Кога да чета?

Но светлият израз на тревожно вдъхновение не слизаше от кръглото лице на Шулубин.

— Та ето в какво се състои същността на нравствения социализъм — не да насочиш хората към щастието, защото то също е идол на пазара, а към взаимното благоразположение. И звярът е щастлив, когато разкъсва плячката си, но взаимно благоразположени могат да бъдат само хората! И това е висшето, което е достъпно за хората!

— Неее, вие ми оставете щастието! — настояваше Костоглотов. — Оставете ми го, макар само за няколко месеца преди смъртта! Иначе, по дяволите…

— Щастието е мираж! — с последни сили продължи Шулубин, който бе пребледнял. — Аз например възпитавах децата си и бях щастлив, а те плюха върху мен! В името на щастието изгарях в печката книги, в които бе събрана истината! А кой може да разшифрова така нареченото „щастие на бъдещите поколения“? Кой е разговарял с тези бъдещи поколения, за да разбере на какви идоли ще се кланят? Прекалено често в миналото са се менили представите за щастието, за да се осмелим предварително да го подготвим. Разполагайки в излишък с бял хляб и мляко, съвсем не означава, че сме щастливи, а ако разделим насъщния си с онзи, който го няма, още днес ще бъдем! Ако се грижим само за „щастието“, а и за размножаването, ние напразно ще ходим по земята и ще създадем страшно общество… Знаете ли, нещо не се чувствам добре… Трябва да отида да полегна…

Олег бе пропуснал да забележи колко безкръвно и землисто бе станало и без това измъченото лице на Шулубин.

— Почакайте, Алексей Филипич, нека да ви помогна!

На Шулубин му бе трудно дори да стане. Тръгнаха съвсем бавно. Около тях пролетта тържествуваше, но те бяха подвластни на тягостни чувства и всичко им тежеше — и собствените тела, и дрехите, и обувките, и дори слънчевите лъчи.

Вървяха мълчаливо и двамата уморени от разговора.

Едва пред стъпалата на раковото отделение, чийто вход бе в сянка, Шулубин, опирайки се на Олег, вдигна главата си, погледна веселото небе и каза:

— Само да не издъхна под скалпела. Страшно е… Колкото и да живееш, колкото и кучешки живот да водиш, все едно, ти се иска…

Влязоха във вестибюла и стъпало по стъпало заизкачваха голямото стълбище.

Олег попита:

— Всичко това през онези двадесет и пет години ли, когато сте се отричали, сте измислили?

— Да. Отричах се и мислех — отговори с отслабнал глас Шулубин. — Хвърлях книгите в печката и размишлявах. А какво? С мъката и предателството си не съм ли заслужил правото си поне да имам малки мисли?…