Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралицата на ангелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Angels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Грег Беър. Кралицата на ангелите

Превод: Здравка Евтимова

Редактор: Валери Манолов

Формат: 16/56/84

Издателска къща „Пан“, 2001

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балканпрес“ — София

ISBN 954–657–384–1

История

  1. — Добавяне

Книга първа

1100–10111–11111111111

 

Упражнение първо:

Представете си група дървета, почернели и голи на фона на пепеляво небе с клонки, изрязани остро върху глухата сивота. Те ще останат навеки такива, каквито са умрели. Цветът им не притежава дори качеството да провокира зрението иззад затворени клепачи. Това не е зима, а нещо много повече — абсолютната сигурност, характерна за последния образ, който долавят очите на смъртника. От вас сега се очаква да си зададете въпроса: „Искам ли мир и тишина?“

 

Упражнение второ:

Вижте полето от пшеница, всеки клас от което е идеален. Това е поле от хора. Всичко най-добро, което човек притежава, го има във всеки един от тях. Да се открият и докоснат тези качества означава да се видоизмени цялото човечество. Сега попитайте себе си: „Сигурно ли е съвършенството и не сме ли съвършени само в смъртта?“[1]

1

Първите мигове на усамотение от седемдесет и два часа насам Мери Чой прекара потопена във вана, пълна с оцет. Сладко-киселият мирис на течността гъделичкаше обонянието й. Тя държеше в ръка луксозното издание на наръчника на доктор Самплър, съсредоточавайки вниманието си на раздела, отнасящ се до слабото обезцветяване на кожата, причинено от стрес. Тревожеше я сивкавата ивица, появила се по задните части на бедрата, които иначе имаха смолисточерен цвят.

— Вземахте ли оцетни бани през изминалите няколко седмици? — попита машината с укорителен тон.

— Да, доктор Самплър — отговори тя, удовлетворена от последния половин час, прекаран в киселината.

Продължителната оцетна терапия може да бъде засилена, ако се появи причинено от стрес избледняване на пигментацията. Нормалното заместване на меланина се подхранва както отвътре, така и отвън чрез заместители на витамините и цялостно поддържане на кожата. Обезцветяването може да се дължи и на носенето на прекалено тесни дрехи (отпуснете ги или сменете стила си на обличане). Друга възможна причина може да бъде и неправилното хранене, която обаче се елиминира по-трудно. Не се тревожете за петна, задържащи се върху кожата от няколко часа до ден. Те са характерни за първите години след трансформацията на тялото.

Мери сметна, че последният факт е твърде любопитен, тъй като доктор Самплър не я беше предупредил лично за подобни дребни изсветлявания на тена й. Тя остави наръчника върху ръба на ваната и се облегна назад, за да отмие трупаните цели три дни пот и аерозоли от косата си.

Това обаче не успя да премахне гледката на осемте младежи от Гребените, мъртви, намиращи се в различни етапи от своето телесно разложение. Снощи първи следствен екип се отзова на адрес Трето подножие на Гребен Изток Едно по сигнал за разложение на човешка плът, подаден от кварталните санитарни сензори. През първите два часа екипът направи подробен оглед на местопрестъплението, топлинно проследяване, както и анализ на миризмите. След това апартаментът беше замразен и превърнат в истинска гробница. Тъй като беше старши офицер на смяната, Мери бе натоварена с разследването по това тъй необичайно престъпление.

Натрупаните дебели пластове лед позволяваха на съдебните лекари да проучат и най-дребните детайли, тъй като разполагаха с неограничено време. Абсолютно всичко щеше да бъде разбито до микробиологично ниво и внимателно огледано, за да може до края на следващия или по-следващия ден да се знае по нещичко за всеки, който е посещавал жилището през последната година. Дълги списъци със следи от пърхот, косми и слюнка щяха да бъдат изготвени най-щателно и след това идентифицирани чрез личните медицински досиета на техните притежатели. Това беше съвсем законно, благодарение на поправките в конституцията внесени от Рафкайнд (Бог да поживи гадното копеле).

Мери Чой бе на двадесет и осем години, пет от които вече беше прекарала на работа в полицията. Комбинацията от добрата й подготовка и въвеждането на закони против дискриминацията на доброволно преминалите трансформация, бяха я издигнали до чин лейтенант в отдела за разследвания само за три и половина години. Тя сама бе пожелала да остане на поста следовател, защото беше избрала именно това за свое житейско поприще. Обичаше разплитането на загадки. Изпитваше наслада от това да залавя хищниците, дебнещи обществото, паразитите и непреминалите терапия несретници.

Мери вярваше, че хора като нея помагат да се удържи фронта срещу селекторите, както и всички онези, които търсеха възмездие отвъд границите на закона. Тяхното гледище оставаше неразбираемо за нея. Тя вярваше в принципите на бързото правораздаване, изразено в принудителна терапия на виновните или лишаване от свобода. Полицията разкриваше деветдесет и пет процента от престъпленията. Работа на терапевтите бе да откриват и заличават престъпните наклонности.

Два часа след пристигането й на местопрестъплението, при Мери беше доведен за разпит предполагаем свидетел. Той беше висок и слаб мъж с прошарена коса на име Ричард Фетъл, приятел на собственика на жилището — Емануел Голдсмит. По това време Мери все още не бе виждала вътрешността на апартамента, но имаше достатъчно данни за обстановката вътре от полицейските доклади. Фетъл знаеше твърде малко, за да им бъде полезен и затова беше освободен. Засега основните подозрения падаха върху собственика. Реакцията на Фетъл се запечати в съзнанието на Мери. Ужасно уплашен, опулен като риба на сухо, той отказваше да осъзнае случилото се, а страхът му бе удвоен от мисълта, че може да бъде осъден за премълчаване на факта, че неговият приятел би бил способен да извърши нещо подобно. В първия момент изпита съжаление към него, но в последствие то беше отхвърлено като необосновано.

Мери се взираше в тънките струйки вода, стичащи се по кожата му, наподобяваща тази на делфин. Сега наистина го съжаляваше. Може би се държа прекалено грубо с него. Все още не беше свикнала да работи върху убийства. Фетъл не знаеше нищо и все пак как е възможно приятел да не открие подобна склонност?

Стига толкова оцет. Тя се изправи в черната пластмасова вана и зави тялото си с хавлия, тананикайки си популярна мелодия. Малкият кремав арбайтер, купен при последното повишение на заплатата, я пресрещна с прана и изгладена униформа. Домашният секретар, активиран от Мери с едно подсвирване, започна да чете съобщенията. Синтетичният мъжки глас последва Мери през три стаи, помагайки в търсенето на сребърната спирала, която носеше на ухото си.

— Регистрирано е обаждане от младши лейтенант Теодора Фереро, но съобщение липсва — бе заключението на машината.

Не се беше чувала с Фереро от три месеца. Теодора очакваше повишение и както Мери предполагаше зубренето за изпитите й беше отнело свободното време. Двете се бяха сближили в академията, където Теодора беше преминала лека терапия и въпреки че бе относително стабилна, все още беше уязвима. Току-що преминала своята трансформация, чувстваща се също така несигурна, Мери веднага се бе сближила със своята състудентка. Оттогава насам нещата не вървяха така гладко, особено за Теодора, която три пъти бе пренебрегвана при кампаниите за повишение и беше все още с чин младши лейтенант.

— Отговори на обаждането и ако се свържеш, ми съобщи — рече Мери.

За разлика от две трети от всички онези, които се стремяха към Гребените и добре платените служби за почасова заетост, Мери Чой беше успяла, без да се подлага на терапия. До входната врата в рамка висеше последният сертификат за степен на нужда от терапия, издаден от полицейското управление на Лос Анджелис. Мери беше естествена — успя да изкара всичките тестове на агенцията за почасова работа още при първите си опити. Същото стана и с ежегодните изпити в управлението. Сертификатът представляваше разпечатка на мозъчната й дейност с отбелязани центрове на съзнанието и подсъзнанието — всички балансирани и работещи правилно. Мислите й бяха спокойни, а егото уравновесено, с други думи Мери знаеше добре коя е и какво е способна да постигне. Можеше да устоява на неуспехите, без да пада духом, зряла млада жена готова за отговорностите на едно ново повишение. Това показваше разпечатката, но Мери вътрешно допускаше и друга окончателна оценка.

Въпреки че заплатата й беше доста висока, тя живееше пестеливо и единствения лукс, който си позволяваше, беше този апартамент второ ниво на Гребен Север Две. Той беше обзаведен оскъдно, но със стил. В него преобладаваше топло сиво, кадифено-лилаво и черно. Домът й беше идеалното убежище. В него прекарваше свободното си време, изгубила увереното си Аз, разтворила се във фона на заобикалящите я предмети. Получаваше своята доза слънчева светлина по най-прекия път през огромните прозорци, на които нямаше завеси. Мери не се увличаше по изкуство и литература, нито пък завиждаше на онези, които го правеха. Нейният живот беше посветен на преследването на хора, а не на тяхното възвисяване.

В хобито си беше също толкова пестелива. Занимаваше се с дисциплини за концентрация на силата като танца на войната, чиято цел беше личността да се изрази с движение. Тези занимания протичаха в малка стая без прозорци с порести стени от бяла пяна.

Когато приключи със заниманията си, Мери внимателно облече униформата си, отделяйки особено внимание на пристягането на броните от мономолна мрежа към най-уязвимите места. Част от униформата бяха и ботушите, масажиращи краката против умора. Рангът й не позволяваше носенето на оръжие, тъй като от нея не се очакваше да взема редовно участие в престрелки. През последните петнадесет години ръстът на престъпността се беше понижил драстично поради простата причина, че преминалите терапия не се връщаха към насилието.

Очите й бяха тъмни и спокойни, но в никакъв случай празни и безизразни. Трансформираният й глас беше силен, но женствен; глас, който е в състояние да пее приспивна песен, но и да изкрещи полицейско предупреждение.

Тиха, уравновесена, висока и стройна с кожа, тъмна като нощта, Мери Чой имаше всичко на своя страна с изключение на миналото си. То лежеше забутано в ъгъла на едно чекмедже на гардероба в спалнята. Представляваше кутия със стари семейни снимки, дискове и блокове памет. Мери стоеше пред гардероба, изпитвайки неясно безпокойство за Теодора и нервно потропваше по чекмеджето. Наведе се да погали котката Лоуфър. Животното отвърна на ласката като се отри в ботушите й с дълбоко гърлено мъркане. Лоуфър беше единствената й жива връзка с детството — подарък от нейните родители по случай завършването на гимназията.

— Имате връзка с Теодора Фереро — прозвуча от машината.

— Пусни ме на видео. Ще се обадя от хола — Мери изтича към телефона като преди това се наведе, за да оправи една гънка в мономола. — Здравей, Тео — каза Мери. Замълча, след което продължи: — Радвам се, че те чувам отново. — Мери не можеше да види своята приятелка, защото нейното видео не беше включено.

— Благодаря за обаждането — прозвуча отсреща, не без известно напрежение в гласа. — Мисля, че би искала да знаеш.

— Справи ли се? — попита Мери, сигурна в успеха на своята приятелка.

— Провалих се. За трети пореден път! Беше последен шанс. Сега ми препоръчаха отново да се подложа на терапия.

Мери изглеждаше изненадана и изпълнена със състрадание.

— Пусни видеото си, моето е включено.

— Знам — отвърна Фереро. — Съзнателно не получавам образ.

— Съжалявам, не те разбрах.

— Не желая да те виждам, Мери! Не искам да ми напомняш.

— Нещо не те разбирам. Какво се е случило, Тео?

— Не можах да се справя. Това е повече от достатъчно, не мислиш ли?

— Тео, напоследък ми е много напрегнато. В момента работя над много важен случай — убийство на осем човека. Направо не съм в час, а след малко трябва да се връщам на работа.

— Съжалявам, че го казвам сега, но ти вече водиш убедително и аз се отказвам от състезанието.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Преминала си трансформация. Изглеждаш екзотично и това те защитава. От управлението никога няма да посмеят да те накарат да се подложиш на терапия, защото ще се оплачеш в агенцията и федералните ще ги разследват. Ти си недосегаема!

— Говориш глупости, Тео! — отвърна Мери, усещайки огъня, плъзнал по лицето й. Външно не би могла да се изчерви, но вътрешно го усещаше.

— Въобще не мисля така, Мери. В момента съм на косъм да прекъсна връзката.

— Тео, напълно ти съчувствам, но не си го изкарвай на мен. Помня времето, когато бяхме заедно в академията. Искам да знаеш, че държа на теб. Какво те карат да…

— Не искам да говоря с теб, не съм включила видеото, защото въобще не желая да те виждам. Ти направи невъзможно моето издигане напред. Наслаждавай се на успехите си, докато все още ги имаш, скъпа!

Телефонът от другата страна прекъсна. Мери остана смълчана пред масата, стиснала един от ръбовете на плота. Тя погледна надолу към дългите си черни пръсти, сви ги в юмрук и след това отново ги разтвори и бавно отстъпи назад. Напрежението в Теодора бе осезаемо още преди месеци и все пак не бе очаквала подобна реакция от нея. Сега вече й стана ясно защо от управлението бяха поискали да се подложи на терапия. И все пак защо?

Надявайки се да разсее този тягостен въпрос, Мери прекоси хола и включи мрежата Литвид. Тя беше пълна с вести от АСИМП, които току-що бяха получени след безкрайно дълго пътуване през пространството. Една от новините представляваше графична симулация на навлизането на сондата в орбитата на някакво тяло. Мери остана пред екрана. Не чуваше нищо от коментара, само гледаше картините, съсредоточена върху противоречивите образи, плуващи в собственото й съзнание.

Защо й беше необходимо да избере подобна екзотична физика за своята трансформация — за да извлече полза от нея или просто да задоволи вътрешна потребност? Родителите й, брат й и сестра й не бяха приели добре своята нова трансформирана дъщеря. Мери не се беше чувала с тях повече от четири години. Сега и Теодора, която Мери смяташе за най-добрата си приятелка, се отрече от нея. Тя се върна при чекмеджето, за да извади плик, в който имаше един-единствен диск. Мери се връщаше към спомените си единствено в случаите, когато имаше нужда да преодолее нещо наистина неприятно. Поставяйки диска в своя слейт[2], тя маркира образ номер 4021 в цветове, но не в триизмерна форма. Снимката показа двадесет и една годишно момиче, високо около сто шейсет и пет сантиметра с бледа на цвят кожа, кръгло лице и приятна, тиха усмивка. Носеше рокля от средата на тридесетте години, която оставяше непокрити част от корема, десния крак и лявото рамо. Сега Мери намираше онази мода странна и отблъскваща. Зад момичето се виждаше бяла дървена къща, някъде в район Пет на Сенките в Кълвър Сити. В краката на момичето се гушеше котаракът Лоуфър, поне с пет килограма по-слаб. Това беше истинската Мери Чой, едва прехвърлила двайсетте, интелигентна и амбициозна, но тиха и сдържана. По това време тя упорито и методично се занимаваше с изучаването на съдебна медицина, за да може да се класира за финансираното от агенцията за почасова работа трансформиране на лизинг.

Присвила устни, Мери върна диска отново на мястото му.

* * *

Каква гледка е лудницата, наречена Земя! Нямаш избор, раждаш се тук, където всички са луди. За бога, та лудостта сигурно ни харесва!

Бележки

[1] Разрешително за цитат: Международен Комитет за Защита Правата на Писателите У Емануел Голдсмит 2022–2045.

[2] Слейт — джобен компютър, който няма клавиатура, с него се работи посредством специална електронна писалка или чрез допир. — Бел.пр.