Петя Божилова
Жега в Мадрид (18)

III. Дона

— Какъв сив пясък! — възкликна Дона и се извърна цялата, за да погледне през задното стъкло. — Сякаш целият плаж е покрит с пепел!

— В това няма нищо чудно! — поясни Педро, който седеше зад волана и не отместваше поглед от гладката асфалтирана лента на пътя. — Остров Тенерифе е един угаснал вулкан.

— Имаме и плажове със златен пясък! — засмяха се от предната седалка луничките на Пилар. — Като вашите в България. Само че пясъкът тук е докаран от Сахара.

— От Сахара?

„Всъщност е логично. Нали Канарските острови са по-близо до африканския бряг, отколкото до европейския.“

— На колко километра сме от Испания?

— Ние сме в Испания!

— Искам да кажа — от Европа — смути се Дона. — От континента.

— Тук казваме „от полуострова“ — засмя се Педро. — И мерим разстоянията в часове. Санта Крус де Тенерифе е на два часа път със самолет от Мадрид. И на един час часова разлика.

Черният мерцедес зави по широката, тиха улица и спря пред гаража на голяма триетажна къща, оградена с бяла, циментова ограда.

— Какъв бял град! — възкликна Дона, като слезе от колата. — Като сметана! И колко прохладен!… А Мадрид е оранжев и горещ!

— Температурата тук, на острова, е почти една и съща през цялата година — усмихна се Педро, поласкан от детинския й възторг. — Горе, на Тейде, е зима, а долу на плажовете — лято.

Дона го изгледа недоверчиво.

— Ще ти покажем! — мъжът очевидно се забавляваше. — Ще отидем един ден до обяд на ски, а след обяд — на плажа. А на обяд можем да минем през банановата плантация на свекърва ми. Да си откъснем десерта направо от дървото, като маймунките!

— Моля те, Педро!

Пилар бръкна в бездънната пъстра торба, която беше преметнала през рамо, извади от нея малка синя папка и връзка ключове и ги подаде с усмивка на Дона:

— Това са план-указател, пътеводител и туристически справочник на Санта Крус. А това тук са ключовете на къщата. Първият етаж е наш, вторият — на една моя леля. А мансардата на третия етаж сме приготвили за теб.

— Точно под звездите — засмя се Педро и вдигна капака на багажника. — Сега качваме куфарите и ти я показваме!

— Нека оставим това за по-късно! — помоли се Дона. — Искам първо да разгледам града сама. И да кажа „здравей“ на Атлантическия океан. Ще го видя за първи път в живота си!

— Водата на океана е студена — каза сериозно Педро. — А утрините тук са прохладни и през август. Вземи си връхна дреха!

— И плика със сандвичите! — пъхна Пилар в ръцете й пакета, който бяха увили предната вечер.

Дона закопча жилетката си, вдигна очи от разгънатата карта, която държеше на коленете си и плъзна поглед по островърхия паметник, който стърчеше пред нея.

— И тук — площад „Испания“ — промърмори тя под нос. — Логично. Макар че не сме на полуострова, сме в държавата. А тук, на картата, малко по-надолу от кръгчето на площада, пише: Морска гара. Сигурно е на океана, щом е морска… А това, което чуват ушите ти, не е бурията на духов оркестър, а сирената на кораб… А пък миризмата, която те кара да кихаш, не е от баницата на Велика, а от водораслите и от другите му там океански елементи…

Телефонът в чантата й бръмна като пчеличка и засвири. Дунавско хоро. Дона трепна, бръкна припряно в дълбоката велурена чанта и натисна копчето.

— Ало! Доне? — звънна в ухото й гласът на Боряна. — Пристигнахте ли вече? Къде си сега?

— Седя на площад „Испания“, Боби. Само че на хиляди километри от Мадрид. И тъй като го няма магарето на Санчо Панса да ми отговаря, си говоря сама на себе си!

— На всички познати съм се изпохвалила! — звънеше като утринна камбана гласът на Боряна. — В какво райско място си! За което толкова хора могат само да мечтаят!

— Човек трябва много да внимава с мечтите си! — въздъхна Дона. — Да не се чуди и мае, когато се сбъднат!… Вие как сте там, в Аранхуес?

— Чудесно! Багаж стягаме!

— Ясно, дали са отпуска на Стоил. Къде заминавате?

— Заминава само майка, Доне. За България! Току що презаверихме билета!

— Я ми разкажи какво става — усмихна се Дона, заразена от свежия утринен смях в ухото си. — Само да се наместя по-удобно на пейката.

— Валето се обади снощи. Една седмица не беше звъняла, ти знаеш, сърдита и на нас, и на цяла Испания. А снощи изведнъж: „Мамо, не мога да стоя тук нито минута повече!“ И плаче, та се къса! Аз, само като й чух гласеца и сърчицето ми слезе в гащите, а баща й — а-ха да ревне и той. „Какво става, бе, дете?“, питам аз, а телефонът подскача в ръката ми. А то какво било? Казали им от училището, че няма пари. За тия дечица, дето трябва другия месец да заминат за това там, олимпиада ли беше, състезание ли, не помня. Там хората си ги поемат и им осигуряват всичко, нищо, че са чужди. Само трябва да стигнат! Четири билета трябват само за дечицата!

— Няма ли спонсори?

— Ходила учителката. Прекъснала си ваканцията и обикаляла. Вчера й прекипяло на жената и не издържала, заплакала пред тях. А нашата — на нас. „Сега разбирам, майче, защо сте оставили всичко и сте се махнали от тази скапана държава!“ Нали си я знаеш, ядоса ли се, не си мери приказките! Майчушка! А Стоил, като я чу, само три думи й рече: „Ти си мисли ученето! Парите са моя грижа!“

— Нали нямаше да й изпраща? — засмя се Дона.

— Нямаше! Затуй още снощи отиде в Money Gram и прати и за четирите дечица „Само да тръгнете, тати, й вика, ще ви изпратя да имате и за в джоба! Но искам да покажете какво можете! А пък аз тука морето може и тая година да си го гледам на картичка!“ Тогава пък ревнах аз: „Само да си посмял, викам му, да не ме заведеш поне за една седмица! Директно си хващам самолета! А пък ти тука, като те свие дископатията, сам си се оправяй!…“ Накрая карахме, варахме, пак до майка опряхме. Ние оставаме тук, на фронта, а тя — там! Тила с детето да пази!

— Къде е тя сега?

— Ето я тука! Изправила се е до мене като стълб! Зор дава да те чуе!

— Къде са моите момиченца? — викна бодро от слушалката Велика. — Дето и океана прелетяха като пойни птиченца?

— Свили са се на една пейка, Вили — преглътна Дона. — И ти пожелават от сред океана лек път! Да носиш много здраве на България.

— А ти — горе главата! Знаеш ли какво казваше мойта майка едно време, като увисех нос? — „Всичко ще се оправи, чедо! Само на кьосето брада и мустаци няма да поникнат!“

— Дай ми малко от твоя кураж, Вили! Наистина имам нужда от него сега!

— Мерак требва, момиче! Колко пъти да ти го казвам! Мерака щом не те оставя, на всичко колая ще намериш! Това да помниш от леля си Велика!

— Ти си велика, лельо Велико!

Силният глас секна изведнъж, изместен от тихото бип-бип на разпадналата се връзка.

Към невидимия океан, скрит зад стволовете на дърветата пред нея, подухваше хладен, утринен ветрец. Дона се сви в ъгъла на пейката, мушна брадичка в яката на жилетката и сведе очи към картата, разгъната на коленете й. Ръката сякаш сама бръкна в джоба, извади лъскавото метално химикалче, с което от седмици не се делеше и наниза думите на бялото поле, точно над надписа „План на Санта Крус де Тенерифе“:

Испания

Зад гърба ми — връх белоснежен,

Голи дървета до мен.

А в градината — зелена нежност

До разцъфнал невен.

Бели кончета чакат ездачи,

Черни бикове — за клане.

Красива — да я оплачеш.

И да паднеш на колене!

(Донка Калчева)

Две продълговати, пожълтели листа, извити като банани и назъбени като плетените дантели на Велика, прошумяха край студените й ходила и се увиха около крака на бялата каменна пейка. „От някакъв вид палма са. И те умират… Нищо, че са в рая…“

Вдигна малкия сив телефон, поколеба се за миг и набра един номер:

— Извинявай, че звъня толкова рано.

— Какво прави моята най-добра ученичка? — долетя от слушалката бодър женски глас.

— Лети над света, Мяо Син! Носена от вятъра като попарен лист.

— Вятърът носи и здравите семена, момиче! А какво да бъдеш ти, сама си решаваш!

— Ти ми обеща чудо, Мяо Син! Къде е то? Дойдох на края на света, но не го намирам!

— Знаеш ли колко сперматозоиди се изхвърлят със семенната течност при една еякулация? При един-едничък полов акт само?

— Това е последната ми грижа в момента — измърмори Дона.

— А трябва да ти е първата! Непрестанно! Защото те са милиони! И от всички тях майката природа е избрала твоя, момиче! От това по-голямо чудо има ли! А теб на всичкото отгоре те изпратиха в едно райско кътче на земята!

— Няма да издържа дълго сама, Мяо Син!… Рай за самотници няма!

— Брей, че умница се извъди! Я ми кажи тогава, като толкова много знаеш, ако ти самата не можеш да търпиш своята компания, кой друг ще може?

— Ти не разбираш, Мяо Син! Аз имам нужда да обичам някого! Да му давам любов, нежност…

— Започни от себе си!

— Лесно ти е на теб! — не скри Дона раздразнението си. — Сама ти е най-добре! Днес — в Мадрид, утре — в Париж… След това сигурно ще летиш за Тибет!

— А ти си на Тенерифе! — смъмри я чудатата българка-китайка. — И ако не съумееш да бъдеш добре там, значи, наистина си избрала да бъдеш осланен лист! А той и на челото на Далай Лама да падне, освен за тор, за друго не става!

— Само не ми се карай, моля те!

— Ще ти се карам, и още как! За да те накарам да се отвориш! Семката, като се отвори, от нея тръгва стръкче, което дори асфалта може да пробие! Стига само да поиска!… Хайде, сега, чао, че влизам в самолета!

— Не я слушай, Боже! — прошепна Дона на отчетливото бип-бип в слушалката. — Не на корав асфалт, а на кораво рамо искам да легна! Да затворя очи и за миг поне да забравя каква силна и смела семчица съм… И с колко тона лъскав асфалтобетон съм се борила!

Отпусна ръце на сгретите под картата колене и вдигна поглед към широката алея пред нея. Мракът се беше вдигнал и скрил в широките, преплетени една в друга зелени корони и по асфалта скачаха и се боричкаха бляскави слънчеви зайчета. Вятърът от към океана беше стихнал, оставил след себе си тежкия, сладникав мирис на риба, водорасли и презрели южни плодове, смесен с десетки други аромати, които обонянието на непривикналия европеец не можеше да определи.

Дона разкопча жилетката си и плъзна пръст по очертанията на картата. В този миг мелодията на Дунавското хоро прозвуча приглушено някъде от дъното на дълбоката велурена торба, където беше пуснала телефона. „Ще ми стигне ли днес денят да стигна все пак до тази морска гара?…“

— Да? — натисна тя зеленото копче. — Здравей, Деляне!… Разбира се, че можеш да дадеш телефонния ми номер! Ще помогна, с каквото мога!

Облегна се на пейката, мушна длани под къдравата грива и я преметна на циментовата облегалка като рошав, черен губер.

— Мило, наивно момиче! — усмихна се тя, примижала от слънчевото зайче, скочило в миглите. — Твоят приятел не би допуснал това: женски крак да обикаля и покрив да му търси! Този мъж би осигурил подслон дори и в Ада. Не е проблем за него къде ще замръкне. Просто му е дошло до гуша самичък да осъмва! Затова звъни от хиляди километри… А може би и заради нещо друго, което и двамата още не знаем…

Скочи от пейката, свали жилетката, сгъна я небрежно и я пъхна в дълбоката велурена торба, която й служеше за всичко. „Много бързо се сгорещи, Доне!, изтри тя влажното си чело. Слънчицето не е напекло чак толкова! А пък как само те зачопли под лъжичката!… Не е от глад! Нали си изпапка сандвичите!“

— Права си, Мяо Син — каза тя на гугутката, която изпърполи в клоните над главата й. — Само трябва да си отваряш очите и ушите за хубавото! И да бъдеш мъдра като семчицата, която вярва на слънцето и вятъра, но слуша себе си! Тогава чудото непременно се случва! И ти не го пропускаш! А това е също толкова важно, колкото и самото чудо!

Сгъна с решителен жест предпазните слънчеви очила и пъхна калъфчето на дъното на чантата, под жилетката. Нямаше нужда от тях. Нито от карта!… Впрочем, картата й трябваше, но за нещо съвсем различно!

Разгъна я на пейката, извади химикалчето, което блесна като слънчев лъч и написа на полето й с едри, красиви букви:

АКО СТЕ ТОЧКА ОТ КРЪГА

И МЯСТОТО ВИ ОПРЕДЕЛЕНО Е,

А ВАШЕТО ПРИЗВАНИЕ

И ВДЪХНОВЕНИЕ

И ВАШАТА ЛЮБОВ

И СВОБОДА

СА НЯКЪДЕ В БЕЗКРАЙНОТО ПРОСТРАНСТВО,

ИЗВЪН КРЪГА —

ИМА ЛИ ЗНАЧЕНИЕ

ДАЛИ СТЕ ЦЕНТЪР НА КРЪГА

ИЛИ НЕ СТЕ?

И ДОКОГА?…

Сгъна картата, мушна я в джоба на широката ленена пола, преметна велурената чанта през слабото, разголено рамо и тръгна под слънчевите зайчета, които се прескачаха по широката бяла алея. Там, някъде пред нея, зад шумоленето на дърветата и под крясъка на чайките я очакваше ОКЕАНЪТ.