Петя Божилова
Жега в Мадрид (13)

I. Делян

Бай Димо вдигна чашата, пълна догоре с ледена Mahou и се усмихна широко над отрупаната с чинии масичка:

— Хайде, наздраве, моето момче!

— Наздраве, бай Димо!

Делян отпи от бирата и набоде на вилицата вдигащата пара наденичка.

— Защо настояваше да дойдем тук, в кафето на гарата? — попита той. — В Мадрид има толкова хубави заведения!

— Тук исках да те почерпя аз! — врътна глава мъжът срещу него. — Тук, на „Аточа“, дето за пръв път в живота си щех да падна от глад! И то заради моя… Нема значение!

Бай Димо махна снизходително с ръка и продължи:

— И дето ти, чуждия и незнайния, ме усети и пожали!… Такива вкусни манджи като тогавашните нивга не бех ял!

Протегна вилицата си към препълнената чиния, набоде една от уханните наденички и с видимо удоволствие отхапа половината.

— Хапвай, хапвай! — побутна той чинията към младежа. — Ето тук още и руска салата, и маслинки, и чушлета, и картофки!… От сичко, дето имаше на тезгяха, посочих на момчето да турне в чиниите, да си не тръгнеш гладен!

Младежът огледа със задоволство свежото, гладко избръснато лице и живите очи под прошарените вежди. Това ли беше същият онзи мъж, който трепереше на ескалатора! „Ето го вече с първата спечелена тук заплата. А щом са платили еднакво и на двамата с Хари, значи, че се е представил чудесно!“

— Кажи ми, Бай Димо — облегна се назад той и отпи от чашата си, — какво ти направи най-силно впечатление през този първи месец тук, в Испания?

— Какво ли?

Мъжът глътна остатъка от наденичката и също отпи няколко големи глътки от халбата:

— Много неща! Но най-напред жегата! Голема жега, големо нещо!

— Горещичко е тук!… Особено в началото! Аз дойдох през февруари и първите месеци пак ми пареше под краката!

— Много ми хареса и как пътуват тук с рейсовете и влаковете!

— Общественият транспорт в Мадрид е много добре уреден — съгласи се младежът. — А абонаментните карти са голямо удобство.

— То туй е верно! — врътна глава мъжът. — Но аз друго искам да кажа! Че като гледам испанците как чекат един зад друг на опашка, па как се качват само от предните врати, па как поздравяват шофьора, па той как им се усмихва…

Бай Димо се разсмя с глас, отпи с наслада от потната халба и избърса устните си с хартиена салфетка.

— И се сещам — продължи ухилен той — как ний след пазар чекаме рейса от Враца за село. Той като спре, па ний като се юрнем! Секи се бута да влезе и вика: „Ти що се блъскаш, бе?“ Пък кога влезне вътре, се тупне отпред, до вратите, а назад рейса — празен, празничък!… Имаме си една кондукторка, Перулина. Тя, горката, се съдира да вика по нас: „Вървете назад, бе, какво чекате тука? Банбони ли да ви раздавам?“

Делян се разсмя така, че немирният, неподстригван скоро кичур падна на очите му. Той го отметна нетърпеливо с пръсти и отново впери поглед в ухиленото лице срещу него.

— Миналата неделя тука — продължи бай Димо — тръгнах с рейса от Гуадалахара за Мадрид. Мислех да ида до нашата, тъй де, до гръцката църква. Седнах на седалката и извадих картата на метрото да погледна, че още не мога много, много да се оправям. Ходили бехме веднъж с Ламбо с ренфето, но с рейс — никога. Та отворих си аз картата и се замислих за моите хора в България. Отплеснах се в своите си кахъри и хич и не се сещах да турна картата обратно в портмонето. По едно време една нежна женска ръчичка ме побутна лекичко. Сепнах се аз и гледам — девойчето, което седеше до мен, сочи картата, усмихва ми се и нещо ме пита на испански. Загрижило се, милото, дали немам нужда от помощ… Ама ти хич и не посегаш към чиниите! Хапвай де!

— Нали слушам!

— Пак си слушай! Не ядеш с ушите си, я!

Делян се подсмихна и протегна вилицата към наденичките:

— Какво стана след това? Да не се загуби в метрото?

— Загубих си ума! — врътна глава мъжът. — Притесних се като ученик, дето са го дигнали на дъската, пък той учебник не е пипал! И малкото думи, де знаех на испански, отидоха, та се не видеха! Само посочих на картата спирката Коломбия. Девойчето, горкото, като ме виде, че бъкел не зная от езика й, слезна с мене от рейса на Авенида Америка, вкара ме в метрото, заведе ме на опашката да си зема билет, накрая ме свали на перона на девятката и докато не се качих във вагончето, не миряса. Чак когато стигнах църквата, се сетих, че имам абоно за целия месец и не требваше да си купувам билет!

— Добре, че не си купил нова карта за месеца!

— Смееш ми се ти, ама аз се бех ошашавил целия! Къде ти у нас такива обноски!

— Е, тука възрастните са на почит! — вметна дяволито Делян.

— Възрастен викаш, а? — засмя се незлобиво мъжът. — Че да не съм млад, я! Сега на Димитровден петдесет и девет ще сторя… С моята баба Живка вече тридесет и пет години, как се водим!

— Защо й викаш така? — смъмри го младежът. — На теб тя е съпруга, а не баба!

Лицето на мъжа изведнъж стана сериозно и възрастно:

— Да знаеш само колко си прав, момчето ми! Откак се родиха внуците, тя, горката, стана баба на сички ни: и на тех, и на щерките, и на зетьовете. Че и аз тъй зех да й викам накрая… Ама тя самичка си е крива! Като е рекла: внученцата това, дечицата — онова, денем и нощем тех мисли и за тех говори! Да има начин, хлебеца ще им дъвчи и в устенцата ще им го слага! Комшиите, па и целото село и те са тъй!

Бай Димо врътна заканително с глава, отпи от халбата и изтри устата си със салфетката:

— Е, затуй ми се ще да поработя некой друг месец тук, в Испания! Да сбера некой сентим и да я доведа тук, да види баби що се викат!

— Че тука баби има ли? — засмя се младежът. — Възрастни госпожи — да, но баби!

— Те това искам да й покажа на моята Живка! Как къде по-стари от нас, па се пременят в неделя, па се хванат за ръчички, па излезнат на разходка, па поседнат някъде да хапнат… Хем те си земат тяхното от живота, хем на младите не се пречкат из краката!

— Моят дядо обича да казва — вметна Делян, — че цялата философия на живота се състои в това: да знаеш кога и колко да дадеш, кога и колко да вземеш, и кога и колко да приказваш.

— Ей, момче! — плесна се по челото бай Димо. — Добре, че ме подсети! Без малко да си я върна обратно!

Наведе се с пъшкане, вдигна раницата си от пода, бръкна в нея и извади плосък правоъгълен предмет, грижливо увит във вестник:

— Като рече: „да дадеш“, та се сетих!… Донесъл съм ти тук нещичко, да ти спомня за бай ти Димо от Неделчино! А, дано ти хареса!

— Благодаря! — усмихна се Делян и започна да отвива пакета. — Ще ми бъде приятно да имам нещо за спомен от…

Млъкна, впери очи в правоъгълното късче дърво в ръцете си и прекара ръка по него. Мадоната и младенецът го погледнаха изпод пръстите му, а извитата лоза изшумя над главите им.

— Изумен съм!… Те са живи! Виж, Богородица ми протяга ръка, а младенецът диша, гърдичките се повдигат… Гроздето над главите им ухае… Кой те е научил на това, бай Димо?

— Дървото, момчето ми. То ми приказва, аз го слушам и после зема, та направя туй, дето ме е учило… До сега не ме е лъгало. Друга направа е то, не като човешката!

Делян неохотно откъсна очи от иконата и я зави грижливо във вестника.

— Един ден ще ти направим изложба тук! — каза той разпалено. — Като на нашия Иван Христов! Трябва да видиш неговите скулптури от бразилски кедър!

— Да ги видя — съгласи се мъжът. — Ще идем некой ден, когато ти можеш. Ама аз да стегам изложби… Не е туй за мене работа. Но ми е драго, че туй, де ти дадох, ти хареса!

Младежът отвори раницата, пъхна внимателно пакета в нея и се ухили до ушите:

— Това е първият ми сватбен подарък!

Бай Димо подскочи цял на стола, вирнал вилицата с набодената наденичка като Нептун своя тризъбец:

— Защо не казваш, бе, момче? Кога пристига девойчето?

— На трети септември!

— Че то не останало! Защо мълча до сега?

— Как да не е останало! Има почти цяла седмица! Това са пет дълги и предълги дни!

— Дълги са ти на тебе ушите! — врътна глава мъжът. — Булка ще си имаме, значи. Браво! Ще му направя аз подарък на девойчето… Може сън да не спя, но ще му го направя! Наумил съм си нещо!

Русо, пълно момиче, с проблясваща под долната устна обица, затвори стъклената врата на заведението и закачи на металните дръжки табелка с надпис: „затворено“.

— Сменили са го — кимна към него бай Димо.

— Летен сезон е. Част от персонала сигурно е в отпуск.

— Може. А може и да си е отишло… кажи — речи месец има вече, откак ти ме прибра от улицата.

— Видяхте ли се след това с братовчед ти? — попита любопитно Делян. — Човекът, който трябваше да те чака на „Мендес Алваро“!

Мъжът сви вежди, бръкна в джобчето на ризата си и извади пакет Fortuna.

— С нашия Димчо ли? Видехме се. Такова виждане… да пази Господ!

— Защо, бай Димо? Какво се е случило?

— Какво ли?… Ще ти кажа!

Бай Димо запали цигара и смукна от дима.

— Качил се нашият — продължи той, въздишайки дълбоко — да работи на един покрив. И, нали е юнак, не се е вързал ни с въже, ни с нищо! Да земе да се пързулне и да тупне като круша от четири метра височина. То пак добре, че бил малкият дявол! Ребра има само две пукнати и китката на левата ръка строшена. На главата му, нали е дебела, нищо й нема!

— Това може да се случи с всеки, за съжаление.

— Може! Но туй, де иде после, със секи не може да стане!

Делян вдигна любопитно вежди.

— Решил нашият — смукна бай Димо от цигарата — вместо да лежи и да се лекува, да иде при шефа си да го заплашва! Подучил го некой пишман гангстер да го изнудва, пари да му иска! И човекът земе, та го изхвърли като мръсно коте на улицата, дето той преди месец и нещо заряза мене.

— Твоят братовчед може и да е имал известно основание — вметна младежът — Ако е имало нарушение на мерките за безопасност…

— Може и да е имало — врътна глава мъжът. — Не им знам мерките! Но акъла на моя братовчед съм го мерил много пъти и съм го видел отдавна! Късичък му е на горкия! Както и да го крои и за кърпе нема да му стигне, да си скрие с него срамотиите! Ами да благодари на Господ, че му е дал по-свестна женица!

— Тя знае ли?

— Знае, как да не знае! Нали нема очи да ми се обади на мене, ревнал на нея: „Аман, заман! Без работа съм, без пари, ръчицата ми отиде! Само бати може да ми помогне!“ И тя при кого да иде? Свела вирнатото носле и — при моята баба Живка!

— Ти отново я наричаш „баба“! Нали обеща нещо?

— Прав си, момчето ми! — всмукна мъжът от цигарата. — Ама пак се ядосах с моя хубостник!

— Какво направи с него след това? Издърпа ли му ушите?

— Море, ушите!… Пръчката щех да зема! И колкото му е посинен задника от падането, дважди по-син щеше да стане! Ама мойта баба Живка като ми изплака тогава: „Да го намериш, Димчо! Още днес да го намериш и да ни го върнеш тука, да си го лекуваме! И да не земеш да го качиш на рейса, да се блъска два дни на жегата! Самолетен билет му земи!“ А, викам й, този път не е познал! На самолета тебе ще кача, малко само да стъпя на нозете си! А той, щом може цел ден да оди да се занимава с глупости и да хапе ръката, де му е дала хлеба, ще може и два дни де се вози! На заем брашно тъпкано се връща!

Бай Димо поклати глава, натисна фаса в малкия стъклен пепелник и вдигна очи към младежа:

— Та такива ми ти работи с нас, момчето ми! — въздъхна той. — Ама ти що тая вечер нещо…

Лицето му изведнъж се проясни и той се наведе напред, ухилен до ушите:

— Бе чудя се аз целата нощ: какво не е като предния път? А то — само моите фасове в пепелника!

— Отказах цигарите — засмя се и Делян.

— Само така! Браво на девойчето! Не е пристигнало още, а ти вече мирно си застанал! Какво ли ще е, като дойде!