Петя Божилова
Жега в Мадрид (17)

II. Ивана

Ивана затвори бързо вратата на остъклението, за да не влиза нажеженият от включената фурна въздух и приседна на стола. Каква жега! Последният ден на август, а сякаш беше разгарът на лятото! Трябваше наистина да отделят пари и да поставят климатик и в трапезарията, още през юни! Но с пътуването на Марето… „Е, бодна я под лъжичката, другият месец ще имаш по-малко разходи! Нали няма да има по кого да харчиш…“

Избърса лицето си с чистата кухненска кърпа, която стискаше на топка в ръцете и натисна копчето на дистанционното. Телевизорът забръмча тихо и екранът светна. Сто четиридесет и седма серия на мексиканските „Нежни сърца“ беше вече започнала. Елена се пъчеше като паун пред масивното тройно огледало, пристегната в бляскава бяла рокля, а две слаби като тръстики моделиерки се превиваха угоднически от двете й страни. Богатият, но глупав като гъсок Габриел най-после беше прилъган да сключи преследвания сто и тридесет серии брак и подготовката за сватбата беше в разгара си. Преди нея, обаче, щеше да има друга, също далечна и нереална. На Марето. На тяхното Маре…

Ивана бръкна в джоба на тънката памучна рокля, извади шишенцето с валидол и отви капачето. Само четири таблетки. Нищо, за утре имаше друга опаковка, неразпечатана още, скрита от Илия в едно ъгълче на най-долното чекмедже на кухненския шкаф. В това същото чекмедже, в което той грижливо криеше от нея втора опаковка от своите хапченца против високо кръвно. Първите опаковки бяха изпити за два дни. Толкова ги деляха от последния разговор с Марето. Или по-точно опит за разговор. Те двамата с Илия се бяха опитали да й обяснят, че за всички ще бъде по-хубаво, ако направят сватбата тук, в родния им град. Тяхната мила и внимателна дотогава дъщеричка ги беше отрязала, без дори да ги доизслуша: „Делян е най-важният човек в живота ми! Единствено ТОЙ ме интересува! Вашата сватба за мен е без значение!“

— Дано и ти дъщеря да имаш, дъще! — извика Ивана с два дни закъснение. — И тя като теб да постъпи!… След всичко, което направихме за теб, сега…

Сложи малките хапчета под езика си и сплете треперещите си пръсти. Бялата рокля на екрана се деформира, размаза и разля като голямо петно от водни боички и потече от ъглите на възпалените й очи. Ивана подсмръкна, взе от масата кърпата, превърнала се на мокра топка и изтри с нея лицето си.

— Боли ли, дъще? — чу се гласът на майка й. — Сега изрязаната си ти и твоите уста редят клетви… Виждаш ли как се завъртя колелото!

Ивана свали кърпата и вдигна лице към една от увеличените черно — бели снимки на стената. Късогледите й очи не можеха да различат лицата на двете прилепени една към друга фигурки, но тя знаеше наизуст всяка чертичка. По-малкото петънце над белия копринен облак беше нейното, а по-голямото над строгия черен костюм — на наведения към нея Илия. От двете страни се виждаха крайчецът на пъстрата рокля на майка й и джоба на сивото бащино сако, но лица нямаше. Лично тя ги беше изрязала, когато увеличиха малката обща снимка. Искаше и в спалнята, и на масата, и на стената да бъдат само те двамата с Илия.

— Твоята дъщеря поне ти каза, че ще се омъжва — продължи гальовно гласът. — А помниш ли ти как отиде на кино и си дойде след два дни… с твоя юнак! И как не те упрекнах в нищо, само те проклех и ти дъщеря да имаш!

— Вече разбирам на майка си сълзите — прошепна Ивана и скри ръце в кърпата. — Вече разбирам защо баба пее тъй хубаво^[1]… Ех, майчице! Защо си отиде, когато най-много имам нужда от теб!

Гърленият глас на мексиканския певец тъжно възвестяваше края на поредния епизод.

Ивана вдигна глава и погледна големите черни стрелки на стенния часовник. Илия трябваше отдавна вече да си е вкъщи! Какво беше това извънредно съвещание в началото на учебната година! И защо ли толкова се бавеха, какви въпроси решаваха? Не й харесваше това, никак не й харесваше!

Плъзна разсеяно поглед по екрана на телевизора. Нова серия, ала същият будоар, същата недовършена бяла рокля. Натисна рязко копчето на дистанционното и се изправи на треперещите си крака. Трябваше да допече пилето и да изглади дрехите. Добре, че лятната ваканция свършваше! Утре щеше да бъде отново сред колегите и двете с Нинова щяха да започнат подготовката на тържеството за Петнадесети септември. Освен това повече от половината от нейните седмокласници искаха да кандидатстват в езикови гимназии. Още миналата седмица започнаха да звънят загрижени майки и да молят децата им да идват на допълнителни уроци. Само при нея, не искаха и да чуят за друг учител! „Ще поема всички, които мога! Ще приемам дори и в събота! Така няма да имам време да мисля за друго. Поне през деня…“

Погледна навън през светещото от чистота стъкло на прозореца. Посивялата от прах площадка между двата панелни блока беше пуста, дори врабчетата се бяха изпокрили някъде от жегата. Само дядо Христо, вдовецът от съседния блок, седеше пред вечния негов казан и пъхаше съчки в огъня. Фигурката му й стори по-дребна и самотна от всякога. Защо ли му трябваше толкова зимнина на сам човек? Или стъклените буркани бяха неговите ученици и той убиваше чрез тях излишните му вече дни?… „Живот!… Докато сме двамата с Илия ще е добре, а след това…“

Избърса мокрото от пот лице с кърпата. Взе дистанционното, поседя малко, вперила невиждащ поглед в угасналия екран и го върна обратно на шкафчето до кухненския диван. Отвори книгата на масата, погледна заглавието „Време разделно“, въздъхна и я остави до дистанционното. След това вдигна глава, скочи от стола, грабна готварската престилка, преметната на облегалката и влезе в кухненския бокс. Първо — лицето, да се измият следите от сълзи и да му се залепи усмивката! След това да се допече пилето! Слава Богу, че течеха последните часове от ваканцията!

 

 

— Как така не си гладен! — намръщи се Илия. — Леля ти Ивана за какво е пекла в жегата цяла тава крем карамел!

— Бързаме, чичо Илия! — погледна го умолително Росен. — Наистина! Мама ме чака долу на входа!

— Да се качи и тя! Ще вечеряте тук, с нас!

— Не може! — отстъпи детето към вратата. — Тати чака в магазина! Ивана надникна от кухненския бокс:

— Да не сте тръгнали да купувате вече креватчето?

— И това ще стане! — чу се от коридора гласът на Росен. — Ще го видя тогава Светльо как ще ми се надува!

Външната врата хлопна и тропотът на припрените му стъпки заглъхна надолу по стълбите.

— Припка като козленце! — поклати глава Ивана и седна на масата. — Сякаш не беше до вчера на легло!

— За къде бързат така? Да не би да сменят мебелите на стаята му?

— Защо да ги сменят? Нали ги купиха преди по-малко от година?

— Ти спомена за някакво креватче.

Ивана се усмихна леко и взе филийка хляб от плетеното панерче.

— Всяко зло за добро — отбеляза тя със задоволство и отчупи залче от филията. — Откакто излязоха от болницата, Таня не спира да говори за второ дете!

— Тя сега е само да носи дете! — промърмори Илия. — Да я духнеш и ще падне! По-добре е да помисли за една хубава почивка!

— И това вече е решено. Нали знаеш, че Таня винаги обмисля всичко! В неделя заминават с Георги на Златните пясъци.

— И те заминават… Всички заминават нанякъде…

Илия остави лъжицата до чинията и избърса влажното си чело с хартиената салфетка под зоркия поглед на жена си.

— Да не ти е лошо? — попита го тя, като огледа изпитателно посивялото му лице и непобутнатата храна пред него.

— Не, не! Само съм уморен, нищо повече! Това съвещание днес…

— Колко?

— Двама.

Илия въздъхна тежко, разбърка с лъжицата пълната чиния и добави унило:

— Само за последния месец още трима осмокласници са си взели отпускните…

— И като добавим отпадналата паралелка първи клас…

— Знаеш, че Евтимова се пенсионира…

— Да, знам. Едната бройка…

— … Но един учител сме принудени да съкратим. Няма начин!

Ивана остави ножа и вилицата и го погледна в очите.

— Това беше ясно на всички — каза тя с равен глас. — Само ти не искаше да го видиш. „Ти, неуморимият борец за справедливост. С оловните кръгове под очите и скритите хапчета в чекмеджето.“

— Не съм гладен.

Илия отмести чинията с изстиналата супа и погледна гузно строгото лице срещу него като момиченце, направило беля:

— Знам, че цял следобед си се пекла край печката, но не мога да преглътна дори залък!

— Я почакай малко!

Ивана скочи чевръсто от стола и излезе от трапезарията. След няколко минути се появи пак с едно тъмнокафяво тумбесто двулитрово шише в ръце. Изправи го в средата на масата и се мушна в кухненския бокс.

— Има малко руска салата от вчера — чу се гласът й оттам. — Сега ще нарежа и два домата, а ти дай чашките!

След минута на масата бяха добавени две купи със салата и две чисти порцеланови чинии.

— Можеш да отвориш бутилката — усмихна се тя на стреснатото лице срещу нея. — И да налееш и на мен две глътки.

Мъжът й отвори послушно бутилката и направи опит да отговори на усмивката:

— Явно днес имаме някакъв празник. И аз, както винаги, напълно съм забравил за него!

Ивана вдигна малката чашка, пълна с кехлибарената течност от бутилката:

— Наздраве!

— За какво ще пием? — протегна ръка и Илия. Чашите се целунаха с мек кристален звън.

— За това, че сме живи и здрави, че сме още тук и можем да държим чашките!… И, че още ни е сладък хлябът!

Илия отпи една глътка и изправи глава ококорен:

— Какво е това чудо? Какво си донесла?

— Ракията на мама — каза тихо Ивана и отпи глътчица. — Черешовата. От онова дърво, което изсъхна, когато тя почина.

— От тази, която сварихме, когато се роди Марето ли?

— Да, същата. На абитуриентския бал скрих една бутилка. Сънувах тогава един сън…

Гласът на Ивана секна и тя жадно изпи чашата с вода, която Илия й беше напълнил.

— Сънувах мама — продължи тя по-спокойно. — Беше като жива. Помоли ме да скрия последната бутилка и да я отворим, когато се зажени Марето…

Напълни щедро изпразнената чашка на мъжа си и пийна от своята.

— Това е елексир — каза блажено той. — Нектар като този и боговете на Олимп не са близвали! Но удря направо в главата!

— Наистина — усмихна се тя и изтри ъгълчетата на очите си — Както казал Вуте на професора, удря те в слабото място… И моята глава вече се замота.

— Е, спалнята е близо.

— Да… „Лягаме и не мислим за нищо… Поне до сутринта.“

Ръката на Илия се протегна и нежно стисна нейната:

— Моето умно, грижовно момиче! Не зная какво щях да правя без теб!

„И аз не зная какво бих правила без теб… И не искам да го узнавам!“

Илия дръпна ръката си и изпи на един дъх чашата вода пред него. След това избърса челото си и закова влажните си зеници в нейните:

— Съкращаваме Елена Нинова.

Ивана зяпна срещу него с чашката в ръка:

— Какво?

— Тя е единствената с полувисше образование от целия колектив!

— Ти… ти чуваш ли се какво говориш?

— Тя е единствената без диплома за висше образование!

— И единствената, която има издадени две книги с разкази! И чийто театрален кръжок се посещава дори през лятната ваканция!…

— Всички други са висшисти.

— И единствената, чиито уроци по български език са заснети и се използват като учебен материал в учителския институт!

— Кажи ми ти кого! — изви вежди Илия. — Кажи едно име, което да съобщя утре на целия колектив!

— Янакиев! — извика Ивана. — Ди джея с вечно сцепените дънки и розовите слипове! Който седи трета година в първи курс и също няма висше образование! А възпитание няма и основно!

Вдигна чашката с трепереща ръка и отпи голяма глътка огън, който се разля по гърдите й. Усети, че се задушава, притвори очи и започна да разкопчава най-горното копче на роклята. Пръстите й не я слушаха.

— И на теб ли да обяснявам, че той преподава английски език! — прозвуча отчаяният вопъл на Илия. — И, че имаме обявено още едно вакантно място!… И, че ако той си отиде, ще станат две! И тогава…

— И тогава ще закрием още две паралелки — каза дрезгаво тя. — Защото учениците ни масово ще тръгнат към други училища… С разширено изучаване на езика…

Отвори очи и плъзна поглед към прозореца. Поседя няколко минути така, като дишаше дълбоко и се мъчеше да издиша тихо и безшумно. Гадеше й се, глътките ракия пареха стомаха й като въгленчета. Днес го беше хранила само с валидол.

— Извинявай! — наруши мълчанието Илия. — И днес си го излях на теб. Както винаги.

— Че къде другаде да го излееш! — врътна тя глава. — Мен за Елена ме заболя, затова и аз…

— Зная, че е най-добрата ти приятелка.

— Но не знаеш, че съпругът й е безработен!… Че дъщеря й най накрая е бременна след два неуспешни опита in vitro! Че е затънала до гуша в кредити, а здравето й…

Вдигна отново малката чашка и сипа на горчилката в гърлото няколко капки огън.

— Не те обвинявам — каза тя с надебелен език. — Само се мъча да ти обясня защо реших съкратената да съм аз!

Остави чашката на масата и заговори бързо-бързо на изуменото лице срещу нея:

— Ще продължа само моя седми клас, за да подготвя децата за изпитите! Ще давам уроци вкъщи, ще гледам Роско… А може и да помагам на Таня и Георги на щанда! Не съм го правила, но ако трябва, ще се науча! С всичко ще се справя! Досега учех другите, че срамна работа няма! Дошло е време и аз да усвоя урок!

Взе вилицата и я забоде с решителен жест в чинията с руската салата:

— Трябва да сме доволни, че сме живи и здрави! — добави тя с уверен глас, сякаш да убеди самата себе си. — Значи, всичко е наред!

— Да. Всичко е наред.

Тонът на Илия беше толкова спокоен и равен, че по гърба й, въпреки изпитата ракия, полазиха студени тръпки.

— Дъщеря ми отлита на хиляди километри — продължи той. — Съпругата ми ще продава дини, а училището ми с всеки изминал ден опустява. Но иначе всичко е наред. И ние трябва да сме доволни.

— Боже мой! Какви са тези приказки!

— Аз съм пълен неудачник!

Ивана подскочи като гумена топка от стола и се извърна цяла към него със забодени на кръста ръце:

— Кого наричаш неудачник! — блеснаха очите й — Себе си ли? Ти, който цял живот си бил…

— Кръгъл идиот! И аз, и цялото ми заблудено поколение!

Ивана усети, че й премалява и стисна облегалката на стола така, че пръстите я заболяха:

— Само едно ми кажи! — задъха се тя. — Колко телеграми получи за рождения си ден? И колко телефонни обаждания! И факсове! И… Отвсякъде, от целия свят! И ти… ти имаш наглостта да наричаш такава личност „неудачник“!

— А колко от тях бяха от България? И колко пишеха, че ще се завърнат?

— Това не означава, че си се провалил ти! Че ние…

Гласът й секна и тя отвори широко посинелите си устни. Не й достигаше въздух.

— Че ние и двамата сме глупчовци — чу Ивана гласът на Илия някъде отдалеч и усети как горещите му ръце я гушват и люлеят като бебе. — Двама стареещи, леко пияни глупчовци…

Устните й усетиха допира на студено мокро стъкло. Тя жадно отпи от водата и промърмори със затворени очи:

— Не трябваше да казваш това… Ние…

— Ш-ш-т. Съвещанието е закрито… До утре сутринта в девет!

Усети как ръцете му внимателно я слагат на диванчето и се отдръпват от нея. Отвори очи и зачака мълчаливо таванът да спре да се върти над главата й.

„Не трябваше да вземам двете таблетки наведнъж… Сега се стягам и се изправям. Все едно, нищо не е било.“

Подпря се внимателно на лакти, седна на омачканата покривка на дивана и облиза напуканите си устни. Главата й тежеше като олово, а ушите й бучаха. „Ще издържиш, момиче. Само да си легне…“

— Гладна съм — усмихна се тя на сивото лице срещу нея.

— И аз. Изведнъж огладнях като вълк!… Знаеш ли кой филм ще дават по Канал 1?

Когато Ивана влезе в малката спалня, минаваше полунощ. Илия спеше дълбоко, легнал по гръб, отхвърлил лекия чаршаф и отпуснал ръце над мургавата си глава. „Като бебе. Добро, мило и чисто бебе…“ Измъкна внимателно завивката изпод едрия му гръб и грижливо го зави. На сутринта щеше да захлади. Мисълта й се прехвърли в къщата на Диана, при Марето. Какво ли правеха сега?

Загаси нощната лампа и притихна, заслушана в свиренето на щурците, което нахлуваше през широко отворения прозорец. Знаеше, че до сутринта няма да заспи.