Антон Радославов
Лихвата е кражба (7) (Част I)

Мир по-лош от война

Първата световна война променя вътрешното и световното положение на Европа. Създаденият „мир“ не възстановява предвоенните си позиции, напротив, той още повече допринася за нейния упадък. Воюващите страни изразходват през войната 240 милиарда златни долара. Съглашенците задлъжняват към САЩ с 18 милиарда златни долара.

Димитър Ризов в „Европейската криза“, София, 1938 г., пише:

„Преди войната, въпреки противоречията и борбата между нейните империализми, все пак Европа бе едно цяло, господствуващо над света. Всички европейци — конкуренти помежду си, допринасяха за нейното материално процъфтяване, вливащи в нейната съкровищница богатства от целия свят, черпени от всяко кътче на земята. Войната наруши нейното единство. Мирът не възстанови това единство, защото бе мир — война. Европа бе господарка на световния пазар преди войната. През войната тя обедня, поради загубата на убитите, инвалидите и измрелите от болести, вследствие намаление на търговията и изчерпване на нейните златни богатства, които до голяма степен се преляха в Съединените щати, Япония, Южна Америка, Австралия и пр. Само в Съединените Щати като резултат на европейската война в 1918 година имаше нови 20 000 милионери, в сравнение с 1914 година.“

„Банкерите-лихвари налагат Версайския, Сен-Жерменския, Ньойския и Трианонския «мирни» договори“. В своите „Военни мемоари“ Лойд Джордж описва действителната картина:

„Собствениците на националните банки са изместили дипломатите, политиците, юристите, журналистите и дават своите разпореждания със самочувствието на абсолютни повелители, които знаят, че никой не може да има възражения срещу жестоките им декрети.“

(Schluss mit Inflation, Deflation, Hochzins und Krieg von Fred Josef Irsigler, Wynberg, Sued — Afrika, 1986)

Целта е ясна: създаване на драконовски, несправедлив мир, за да се стигне неизбежно до нова, доходоносна война и по този начин да създадат по-благоприятни условия за по-сетнешно разпространение на марксистките диктатури. В своя меморандум до „мирната“ конференция от 25 март 1919 година английския премиер Лойд Джордж пише:

„Запазването на мира зависи от това да няма никакви причини за отчаяние, които постоянно биха подстрекавали духа на патриотизма, на справедливостта или на «fair play». Нашите условия могат да бъдат сурови, даже жестоки и безмилостни, за да се получи удовлетворение, но същевременно те могат да бъдат така справедливи, щото страната, на която те ще бъдат наложени, да чувствува в сърдцето си, че няма никакаво право да се оплаква. Но несправедливост и надменност, проявени в часа на триумфа, няма да бъдат никога забравени и простени. По тази причина, аз се обявявам категорично против това да се откъснат от германска власт повече германци, отколкото е необходимо, за да се подчинят на една друга нация. Не мога да си представя никаква по-голяма причина за една бъдеща война, отколкото ако германския народ, който, безспорно, се прояви като една от най-здравите и мощни раси в света, бъде обграден от няколко по-малки държави, много от които се състоят от народи, които никога преди това не са имали някакво здраво правителство, но всеки един от които включва в себе си широки маси от германската народност, които искат да се присъединят към своята родина. Предложението на полската комисия да се подчинят 2 100 000 германци на надзора на един народ от друга вяра, който още никога в развитието на своята история не е доказал, че е способен да създаде здраво самоуправление, ще трябва да предизвика, според моите схващания, рано или късно една нова война в източна Европа…“

(„100 документа към предисторията на войната Издание на Германска информационна служба“)

Преди започването на Първата световна война банкерите-лихвари са убеждавали английското, френското, руското и италианското правителства, че ще спечелят войната в най-кратко време и че плячката ще бъде колосална. Но тя продължава повече от 4 години и милиони хора (повечето от тях от бялата раса) намират смъртта си. За банкерите-лихвари е от особена важност германското правителство да признае вината си за войната, за да могат да скрият истината. Немското правителство и народ, изправени пред избора между живота и смъртта, предпочитат живота. И англоамериканските политици с пълната подкрепа на световните медии представят това изтръгнато „признание за вина“ от Германия, като „доказателство“, че тя е планирала и удължила войната.

За каква „вина“, обаче, става дума? Димитър Ризов дава един изчерпателен отговор по тоя въпрос:

„През 1912 г., четиридесет години след създаването на Бисмаркова Германия, оборота на германската търговия надгонва вече другите велики сили и отстъпва само на английския, но износа на германски стоки е равен на английския. За времето от 1887 до 1911 г., в производството на въглища, чугун и стомана, Германия догонва и надминава производството на Англия и Франция… Германия бързо заема задморски пазари: В Австралийския съюз, Китай, Алжир, Канада, Британска Индия, Балканите, Предна Азия и пр. В чуждите колонии Германия изнася несравнено повече, отколкото техните метрополии. Две трети от германския износ отива в Европейските страни, Англия, Франция, Австро-Унгария, Балканите и пр. Само Англия поглъща 1/7 от германската износна търговия — около един милиард златни марки. С подчертано и признато военно надмощие по суша, вече догонваща мощта на военната и търговска флота на световната империя Великобритания, Германия наистина се срещаше по всички световни пазари и пътища с Англия…“

По-нататък, по повод на „мирните“ договори, Димитър Ризов пита:

„Кой закон на правото може да се примири с продължение на умишлените и фаталните грешки на 1919–1920 г., които създадоха изкуствени държави и продължават да поставят области, населени с милиони чужди на държавата етнически и идеологически народи, под икономически и политически гнет? И тези милиони съзнателни жители да търпят, щото господствуващата държава да води една политика явно предизвикателна и в съюз със смъртни врагове на тяхната обща родина? Кой закон на мира и справедливостта е съвместим с икономическото и финансово задушаване на Германия и други страни? В същност, търпението на страдащите и предизвикваните безкрайно ли е? И тяхна ли ще бъде вината за събитията, които се тласкат от враждебни тям ръце? Правото не е ли насочено и срещу тези, които методично предизвикват конфликти чрез лошото третиране на победените?“

(„Европейската криза“, стр. 42–44)

Тогавашният американски президент Удроу Уилсън прогласява програмата си за мир, в името на която САЩ участват във войната — мир без победители и победени, без контрибуции, самоопределение на народите и т.н., и т.н. Лъжи, лъжи, лъжи… Стегната в обръч, Германия отправя предложение за мир на 3 октомври 1918 г. до президента Уилсън въз основа на неговите 14 точки. Тогавашният държавен секретар на САЩ — Лансинг, отговаря на 5-ти октомври, че съюзните сили приемат предложението. Започват едни преговори между съюзниците от Антантата… Военните действия продължават! Чак на 7 ноември 1918 г., съглашенците връчват своите условия за примирие на германската делегация, но вече от 18 точки. Тези нови условия, обаче, нямат нищо общо с условията, уговорени между германското правителство и Лансинг, който има мандат от съюзниците в Антантата за това. Граф Оберндорф, пратеник на германското военно командуване, заявява на началник — щаба на френската армия — ген. Вейган:

„Ние очаквахме тежки условия, но представените тук са невъзможни. Вие хвърляте Германия в болшевизъм“.

(„Европейската криза“, стр. 19)

През това време в германските градове Кил, Хамбург, Берлин, Мюнхен, са в пуснати в ход социалистически метежи. Републиката е обявена. Соцалистите вземат властта. Кайзер Вилхелм II е принуден да напусне Германия. Накрая германската делегация подписва 18-те точки на примирието, но с уговорката, че ще протестира пред Уилсън, задето неговите 14 точки не са залегнали в основите на примирието. На 11 ноември 1918 г. военните действия спират и откъм двете воюващи страни. С големи усилия германските военни предотвратяват опасността социалистическата революция в Германия да прерасне в болшевишка. С това е спасена, не само Германия, но и Европа от болшевизма. За сметка на това банкерите-лихвари разпореждат блокада на Германия, докато не подпише наложения от тях „мирен“ договор. Блокадата на Германия трае от ноември 1918 до края на юни 1919 г. — умишлено продължение на една прекратена вече война, с което вече се цели изтощението и унищожението на самия германски народ. Ръководителят на германската делегация Брокдорф-Ранцау подава оставка, тъй като е против политиката на отстъпчивост у новото социалистическо правителство относно съдържанието на „мирния“ договор. На 28 юни 1919 г. германските социалисти подписват „договора“. След това „мирни“ договори са изнудени да подпишат Австрия, България и Унгария. На 23 ноември 1926 година, след приемането на Германия в Обществото на народите, Райхстагът гласува резолюция да се направи предложение в О. Н. или пред арбитражния съд в Хага за издирване и изясняване виновността на участниците в Първата световна война. Никакъв резултат…