Антон Радославов
Лихвата е кражба (2) (Част I)

Защо лихвата е кражба?

Лихвата е кражба, защото тя не е доход за извършена полезна работа, а възнаграждение за лентяйство. Лихвите не само са нетрудов доход, но преди всичко това са липсващите пари за заплати на работниците, за по-добри условия на труд и т.н. По определение на австрийския стопановед Щайнхаузер парите са мярка за свършена работа и дейността на едни действителни пари се състои в това, те да наблюдават как хората работят, сиреч те би следвало да бъдат средство, а не цел на стопанската деятелност.

Работата на един банкер-лихвар се изчерпва единствено с това да нагласи лихвения си часовник, за да може касата в неговата банка непрекъснато да звъни. За един потънал в дългове „свободен“ предприемач не остава нищо друго освен да намали заплатите на работниците си. Всъщност реалните врагове на работничеството не би трябвало да бъдат „свободните“ предприемачи, а именно банкерите-лихвари, които със средствата на „закона“ (създаван от техни послушни слуги в парламентите) тероризират, а когато решат, докарват и до фалит набелязаната жертва — „свободен предприемач“.

През XIX-ти век един френски радикален реформатор — Пиер Жозеф Прудон, водеше борба за премахване на лихварството и с това печелеше за каузата на социализма много привърженици. Но ротшилдовци и компания с помощта на медийния си слугинаж се погрижиха идеологически водач на социалистическото движение да стане някой, който не представлява опасност за банките им. Този някой беше Карл Маркс. На него бе поверена отговорната задача да отклонява вниманието на работничеството от банките.

Този висш идеолог на комунизма не закриляше експлоатираните, както някои погрешно си въобразяват, а експлоататорите.

За банкерите-лихвари няма по-опасни врагове от свободните предприемачи. За разлика от работниците, които не могат да си позволят да загубят своето работно място, предприемачът не може да бъде изхвърлен през вратата, защото тази врата е на сградата, която му принадлежи. Това важи преди всичко за предприемачите, чиято воля най-мъчно може да бъде пречупена — свободните селяни. Те могат да издържат най-дълго, защото имат в ръцете си средства, от които по никакъв начин не можем да се лишаваме като хора — това са хранителните продукти.

Карл Маркс беше един жалък предател на своето собствено социалистическо движение. За своето предателство той бе щедро възнаграждаван от една банка. И то не от коя да е, а от най-значителната банка на света. Той беше в списъка на получаващите заплата при банка Ротшилд в Лондон. Марксистите взеха на прицел своите „класови“ врагове — предприемачите, от две страни:

1. От позицията на социалистически профсъюзни функционери с постоянни искания за повишаване на заплатите.

2. От позицията на социалистически държавни функционери чрез постоянни покачвания на данъците, държавните такси и др., които ако беше необходимо биваха събирани с помощта на безпощадно финансово законодателство.

Именно стремежът да се унищожи свободното предприемачество обяснява, защо ротшилдовци и компания подкрепяха не само социализма, но от самото му създаване и неговият най-радикален вариант — болшевизма. За банкерите-лихвари, комунистите са по-подходящи за извършване на политическата им поръчка, защото те осъществяват значително по-енергично ограбването на свободните предприемачи и тяхното ликвидиране. И така, те финансираха комунистическите метежи в Русия, Унгария, Бавария (па дори и Царство България преживя националния позор, известен като „войнишко въстание“) в периода 1917–1919 г. От гледна точка на банкерите-лихвари, колкото повече „свободни“ предприемачи попаднат под тяхна зависимост, толкова по-могъщи стават техните банки. Купеният социализъм бе най-подходящ за тази тяхна цел.