Петър Бобев
Зеленият вампир (8)

Веломоди

Залитайки от изтощение по своя безкраен кръгъл път, клетата жена продължаваше да натиска лоста на скърцащото колело.

Нощем вършеше тая работа тя, денем — спящата сега няма блондинка. А познаваха кога е ден и кога е нощ по бледия здрач, който се процеждаше високо горе през някаква скална пукнатинка в пещерния таван.

Нощ подир нощ — десетки, стотици, навярно хиляди нощи! Отначало се опитваше да ги брои. Но се обърка. Знаеше, беше тук отдавна, много отдавна, цяла вечност. И щеше да си остане до края. Да върти това противно дървено съоръжение, към което я бяха завързали похитителите й.

Жената, която спеше наблизо, не изглеждаше нито нещастна, нито щастлива. Подобна на цялото стадо хора добитъци, които третретретре затваряха нощем в оборите, които развъждаха така, както малгашите развъждат зебутата, кокошките и прасетата. Не роби. Робите говорят, робите търсят свободата. Тези не. Тези не знаеха какво е свобода. Когато ги натиряха навън, дори не помисляха да бягат. Работеха, без да ги надзирава някой, а вечер сами, пак без подкана, се завръщаха в оборите си, тъй както домашните животни се прибират от паша.

И все пак представляваха нещо повече от добитък, защото същността и възможностите им бяха човешки. Можеха да изпълняват самостоятелни задачи, а не само като зебутата да теглят ралото.

Когато я плениха, Веломоди попадна първо в техния обор. Опита се да ги заприказва. Напразно. На всичките й въпроси те отвръщаха с глухо ръмжене и с празни ококорени очи. Какви бяха те? Как бяха попаднали тук? Може да са били някога хора. Не и сега.

Тези хора добитъци извеждаха на паша огромните воромпатри, те пасяха и гигантските костенурки, те беряха плодове в гората и ги носеха в пещерния град. Те ловяха риба и птици.

Няколко дни след заробването й Веломоди беше изпратена с десетина бели жени да пасе костенурки. За да ги изкарат по-бързо до поляната, ги извличаха по гръб и после ги обръщаха.

Още първия ден Веломоди опита да избяга. Но я заловиха. Заловиха я не третретретре, а същите жени, с които беше излязла на работа. Същите робини не й позволиха да се спаси. Нищо не й сториха, само я задържаха.

Тя опита повторно. По-хитро, по-умело. Успя да се измъкне от пастирките на костенурки. Ала налетя на група плодоберачи, които я върнаха в пещерния обор.

Още същия ден разбра как ловуват. Из цялата околност бяха пръснати ловни приспособления: капани, примки, самострели на ловни ями, прикрити с лиани. И устройства като винтери, които позволяваха на рибата да влезе в тях, но не и да се върне обратно в реката. От всеки капан, от всяка яма водеше канал до пещерата, където дивечът падаше направо в съдове с вряла подземна вода и се сваряваше. А на хората добитъци оставаше само да разнесат готовата храна по килиите на господарите си.

Вързаха я на колелото. И оттогава все това убийствено, безкрайно въртене в отъпкания от хиляди стъпки кръгъл коловоз в скалата.

Два пъти в денонощието глухоняма руса жена им носеше храна, по същото време, когато разнасяха храна и на третретретре. Ако не са белите хора добитъци, стопаните им ще умрат от глад. Защото не вършат нищо. От толкова години живееше тук Веломоди. Очите й бяха попривикнали с мрака, а слухът й се бе развил неимоверно, както у слепците. Главно с ушите си се оправяше в черния свят, който я обграждаше.

Все още много явления в този тайнствен град оставаха неясни, ала и много бе успяла да разбере. Не толкова от лични наблюдения. Главно от разговорите си с Аз — младия лемур, с когото се бе сдружила, докато той беше още дете.

Изгаряше от огън. Преди много години. Тресеше я. А нямаше кой да й поднесе поне глътка вода, да я освободи за малко от колелото. Всеки път, когато се строполеше от изтощение на пода, заместничката й се нахвърляше върху нея, заставяше я отново да поеме задължението си.

Тогава се бе явил Аз, единственият сред това жестоко население, който бе проявил жалост. Едно момче лемурче. Бе й подал вода. И сам бе натиснал лоста, докато тя, легнала настрани, опитваше да набере нови сили.

Така започна близостта им. Странна близост! Между два свята. Бавно и настойчиво Веломоди бе успяла да го научи на своя език. Неговия не успя да усвои. Ухото й не бе нагодено да улавя високите тонове, с които разговаряха поробителите й.

Вече знаеше, че третретретре не работят, че по цели дни и нощи прекарват в бездействие, сврени всеки в своето убежище. Само ядат и пресмятат, броят богатствата си, радват им се.

Всеки сам. Никога не бе забелязала лемури заедно, в приятелска близост. Когато се срещнат двама, то е или да се сбият, или да побегнат уплашени един от друг. Събират се само когато трябва да пренесат някого в жертва на Дървото Бог. Тогава се проявява нещо като ред. Силния, оня безпощаден самец, от когото всички поотделно треперят, дава знака. Той се хвърля пръв върху набелязаната жертва. Той води дружината из гората на лов за хора. Тежко томува, който не му се подчини. В това общество, където само физическата сила е закон, Силния всъщност представляваше цялата законност. Третретретре нямат други богове — само него, кръвожадното дърво убиец. И му предлагат жертвоприношенията не от верска ревност, не от почит, не дори от страх, а от жажда за упойката, която получават от него. Защото плодовете му съдържат нещо, което предизвиква сладостна сънливост, неописуемо блаженство, райски сънища.

До тези плодове може да се достигне безнаказано само докато листата на хищника са свити, заети със смилането на плячката си. Затова третретретре ловят пленници — да омилостивят с тях жестокия си бог, та да им дарява заключената в плодовете му наслада.

А когато не успеят да хванат човек, те му предлагат свой събрат. Най-често някой вече застарял или болен, неспособен да се отбранява.

Ето и сега. Стражите още не бяха отвели новите пленници към ямата затвор, когато тълпата се нахвърли яростно върху щастливците, които бяха сварили да оберат вълшебните дарове на Дървото Бог.

То беше нещо отвратително — тая беззвучна, настървена схватка, от която се чуваха само ударите и шляпането на босите крака по пода.

Веломоди си представяше ясно какво става в момента. Всеки гледа да отмъкне късче от някой плод и да се завре в бърлогата си, преди да са му го отнели. Да залости вратата си и да го изгълта. После да се отпусне в блажената си дрямка. И да дреме, додето тялото му отново почувствува нужда от упойката.

За тази кратка забрава бяха готови на всичко. Да бродят цели нощи из горите за изпълнения с рискове лов на хора, да се бият до смърт със сънародниците си, да им отмъкват плодовете от скривалищата.

Никой не признаваше никого — ни брат, ни сестра. Ни родители. Та какви ли родители бяха те! Децата живееха при майките си, докато поотраснеха. Но щом станеха достатъчно силни, изгонваха ги от килиите и заемаха местата им. А клетите майки, останали беззащитни из подземните улици, скоро биваха отнасяни на Дървото Бог. Такава беше участта и на бащите, макар че никой не знаеше кой е баща му. Когато позастарееха, все се намираше някой, който да им отнеме дома с богатствата. Колкото и да се пазеха, колкото и да хитруваха. Когато открехнеше вратата, за да вземе храната си, изнемощелият вече не можеше да я затвори тъй бързо, че да не позволи на младите да го извлекат отвътре.

В народа на третретретре няма старци, няма почит към тях, което за един малгаш е върхът на безнравствеността.

Изглеждаше, че страстите утихват. Вратите, каменни плочи на каменни панти, се захлопваха една подир друга. Замаяните, опиянени лемури се отпускаха в сладостното си безделие.

Тогава избухна нова почти безшумна врява. Веломоди си даде ясна сметка какво става. Някой, зашеметен от упойката, бе забравил вратата си отворена. А друг, може би в схватката не сварил да се добере до блаженството, я бе открил. И се бе втурнал вътре да отмъкне каквото свари.

Малгашката знаеше. Много пъти Аз й го бе обяснявал с болка в сърцето. Алчни бяха третретретре, ненаситни да събират вещи в домовете си. Да трупат, да трупат. Толкова, че препълваха стаите си, а те се принуждаваха да спят върху награбените си богатства в най-неудобни положения, почти опрени в тавана.

Кражбата не остана незабелязана от другите. Сякаш чакали само това, безброй лемури нахлуха в оплячкосания дом. Замъкнаха с тропот и звън кой каквото докопа. И отново настана тишина. Дори обраният собственик не се показа навън. Макар и със закъснение, залости вратата на опразнената си бърлога.

Никой лемур не смее да премине по тъмните коридори сам. Излиза едва когато бъде подаден общият сигнал за жертвоприношение или за грабеж на неблагоразумен съгражданин. Който се мерне по друго време, рискува да бъде нападнат, особено когато няма пленници, и отнесен за омилостивяване на Дървото Бог.

Веломоди не преставаше да върти колелото. Беше свикнала с всичко това, ала все още непримирена. И може би тъкмо това я крепеше. Ако изгубеше надежда, ако се предадеше на отчаянието, навярно щеше да загине.

Отначало се надяваше, че мъжът й ще я потърси. Ще я намери. И ще я спаси… Но той не се обади.

Очакваше спасение и от сина си. Ратулу тогава беше още дете. Но вече трябва да е израсъл силен младеж. Уви! И Ратулу не дойде! Какво ли бе станало и с двамата? А знаеше, обикновен човек е безсилен срещу жестокостта и коварството на третретретре. Никой, попаднал в лапите им, не бе успял да се измъкне.

Но се надяваше, все се надяваше…

И преди малко. Не се и съмняваше, че двамата мъже, които лемурите отведоха навътре, са пленници, безпомощни като нея. И все пак не успя да сдържи вика си за помощ. Как ли щяха да й помогнат? Ако не утре, то след няколко дни те също щяха да заситят чудовищния глад на хищното дърво.

А тя ще си остане пак тук, все тъй вързана за колелото. Да го върти, да върти до последния си дъх, докато изгуби надежда.

Тогава защо трябваше да чака повече?

На безсловесните човеци добитъци тази мисъл не би им хрумнала. Ала Веломоди беше човек. С разум и чувства. Щом не беше в състояние да получи свобода от третретретре, тя можеше поне да им отмъсти.

А после да умре заедно с тях…

Ех, щеше да остане непогребана. И никой нямаше да отнесе трупа й в родовия гроб, както се полага на всеки малгаш.

Непогребана, превърнала се в зъл дух!

Колелото, което въртеше, бе за нея най-омразното нещо на света. То изпомпваше подземната вода, която иначе би заляла целия град. Третретретре се боят и от нея като от огън. Веломоди щеше да наводни града и да ги изгони извън пещерата, където враговете й нямаше да оцелеят, попаднали сред хората.

Тя искаше да отмъсти. Щеше да повреди водното колело. Третретретре убиват старците. А сред младите навярно няма никой, който познава устройството му и би могъл да го поправи.

Досещаше се как да го направи. Толкова години бе работила на него, бе се сраснала с него. Колелото не бива да се завърта обратно. Внушавали й го бяха непрекъснато. Всичките му части: каменните кофички и дървените скрипци, и зъбчатите колела, и дръжките му за бутане са нагласени така, че да бъдат движени напред.

Стиснала зъби, тя се дръпна рязко назад. По-право нагоре, после назад. С всичките сили, на които още беше способна. Дървената постройка изпращя зловещо. Лостът олекна. Колелото се бе откачило, бе престанало да изпомпва водата.

Бързо, да не я усетят, Веломоди отново натисна лоста напред, пое по предишния си път, ала сега вече без усилие. Повреденото съоръжение се въртеше леко като играчка.