Петър Бобев
Зеленият вампир (4)

Третретретре

Отец Доминик, разгневен от бягството на носачите, мислеше как да ги накаже после, когато се завърне в селото им. Дали да ги отлъчи от църквата, което всъщност нямаше да ги уплаши особено, защото не те него, а той тях търсеше, или да се оплаче на властите, да ги съди за обезщетение, което пък щеше да го злепостави като духовен пастир.

Разсъмваше се. Мракът пълзеше към най-гъстите шубраци. Разлетяваха се птици и пеперуди. Дневните лемури излизаха от укритията си да се погреят на слънце и да пооправят козината си. Заскрибуцваха цикади. Наоколо ровеха едри попови прасета, каквито в родината си не бе виждал, гонени от тромави нелетящи овчарски яребици. Притичваха страхливи тенреци и земеройки.

А това? Дори той, привикнал с чудесата на тоя остров, трепна. Хамелеон, дълъг цял метър, ще речеш, истински динозавър, възкръснал отпреди десетки милиони години, стоеше на клона над главата му и без да мръдне, като препариран, нещо повече — като механична играчка го разглеждаше с едно око, докато в същото време не отместваше другото от клекналата на една крачка пред него дървесна жаба. Според малгашите хамелеонът е безсмъртно същество, което не се храни. Живее само от въздуха.

Днес и този отново доказа свръхестествената си способност. Отец Доминик само се досети какво е станало, без да долови кога гърбавият ловец бе изстрелял и прибрал като харпун езика си със залепналата за него жаба. Друго не видя, само празното място на жертвата и доволното преглъщане на хищника.

Минута след това на освободеното място кацна едра пеперуда комета с удължени като опашка крила. Кратко премерване на хамелеонското око и тя също изчезна в беззъбата му уста. Само опашката й остана да виси извън нея.

Внезапно мисионерът трепна, дочул човешки гласове. Дали не се връщаха носачите му, засрамени от постъпката си? На пътеката излязоха двама души, малгаш и европеец. Та той ги познаваше! Единият беше оня особняк българин, който предпочиташе дружбата с туземците, когато не кръстосваше гората. Твърдеше, че е ботаник. И документите му бяха от ЮНЕСКО, но каква ли друга задача изпълняваше зад официалната си мисия? Какви ли скрити намерения спотайваше в главата си? Нима самият отец Доминик би се натикал в тая джунгла, ако не го примамваше насам тайната на Лудия брат?

Той разлисти молитвеника, така да го заварят новодошлите — съсредоточен в молитва.

Ратулу приклекна пред него.

— Живей до дълбока старост, уважаеми отче!

Мисионерът си даде вид, че се е сепнал от неочакваната им поява.

— Бъди благословено, чадо мое!

И го прекръсти.

После се обърна към Стамов:

— Каква приятна изненада, мосю! Как така ни събра бог в тоя пущинак?

Биологът протегна ръка.

— Здравейте! Аз нали все из тоя пущинак се ровя. Такъв ми е занаятът. В градовете листче не остана, та камо ли работа за ботаници. Ами вие? Тук няма човешки души за спасяване.

Мисионерът подуши иронията в думите му. Дали не бе срещнал носачите и от тях да бе разбрал какво се е случило? По-добре беше да се придържа, доколкото е възможно, до истината.

— Напуснаха ме негодниците! Зарязаха ме безпомощен тук. Уплашиха се от някакви привидения. Третретретре и разни други караконджовци…

— Третретретре! — озърна се настръхнал Ратулу.

Отец Доминик се засмя:

— Очите на страха са големи. Все им се привиждат зли духове…

Иван Стамов запита сериозно:

— Вие не вярвате ли в съществуването на тия тайнствени същества?

— Нима пък вие вярвате? Човек на положителната наука!

— Положителна наука не значи отрицание на всичко, което не си видял. Ето и вие, не сте видял бога, а вярвате в него.

— Мосю, не светотатствувайте! Бог е едно, злият дух на диваците — друго.

Стамов вдигна ръка.

— Не става дума за духове. А за реално същество. За каквото говорят навред по света местните хора. Йети в Тибет, човекоподобна маймуна курупира в Амазония, горският дух патон в Калифорния, агове в Африка…

— И никой досега не ги е фотографирал — усмихна се отец Доминик. — Нито е донесъл скелет или поне едно зъбче от тях.

— Допреди години никой не бе виждал окапи, горската жирафа, и латимерията, и архитевтиса, гигантския кракен. Но се оказа, че съществуват…

Мисионерът се прекръсти три пъти:

— Зле е тръгнал светът, щом като културни хора почнат да вярват в зли духове.

Стамов поклати глава.

— Нали ви казах, не говоря за духове, а за живо същество. Не знам дали има снежни хора, за които допускат, че са последните оцелели австралопитеци, едни от най-древните прадеди на човека. На нас тримата…

Отец Доминик се прекръсти пак:

— Моля ви! Недейте с тая дарвинова ерес! Прадеди! Може на вас. И на Ратулу… Не и на мен…

Стамов го схвана като шега.

— Аз не се срамувам, че съм произлязъл от маймуна. Напротив, гордея се с постигнатото. Иначе, ако всичко ми беше дадено наготово от бога, подхвърлено като на просяк, щях да се чувствувам обидно.

И подметна:

— Нима не сте чували за говорещи лемури? За превърнати в лемури хора?

Двамата разговаряха на френски, затова Ратулу не ги разбираше добре. Той се бе загледал в нещо под съседния храст.

И изведнъж прошепна с пръст на устата:

— Третретретре!

Двамата се обърнаха към него.

— Ето! — той посочи влажната пръст. — Следите му!

Биологът се наведе. Наистина стъпките личаха ясно. Почти човешки, само че по-малки, по-тесни, с раздалечен от останалите пръсти палец. И само по показалеца се виждаше отпечатък на остър хищен нокът.

— Безспорно лемур! — рече замислен Стамов. — Ходи изправен. И по-едър от познатите видове.

Той се обърна към мисионера:

— Чувал ли сте за хадропитека? Голям човекоподобен лемур, от който са намерени само кости. Не е изключено и досега да се крие из най-затънтените джунгли. Запазил се е поради суеверния страх на малгашите. Адмирал дьо Флакур, като се завърнал от Мадагаскар, разказвал и за него. Затова го взели на подбив, сравнявайки го с Джонатан Суифт.

— Хадропитекът, доколкото схващам, е животно — възрази мисионерът.

— Че кой спори? Животни сме и ние с вас, най-висшите, както настояват някои, но животни. Род Хомо в семейство Хоминиде от надсемейство Хоминоидеа, подраздел Антропоидея, раздел Приматес. А хадропитекът е представител, може би също така най-висшият, в разреда Просимиа — полумаймуни. Ненапразно се твърди, че всяка легенда съдържа частица истина. Така смята и науката, науката без предубеждения. Малгашите са потомци на преселници откъм Индонезия. Преселението е започнало около десетия век преди нашата ера. А преди това? Вероятно е имало някакво негроидно население. Съществуват толкова предания за битки със свирепи джуджета. Не можем ли да приемем, че новодошлите са заварили някакво коренно население с дребен ръст, което при отстъплението си в горите се е съпротивлявало ожесточено. Оттогава останал споменът за злите горски духове стопани на земите.

Отец Доминик запита с явно недоверие:

— Да не би пък да ме уверявате, че това са вашите хадропитеки?

Стамов не чу въпроса му. Стоеше слисан над пресните дири, опипваше ги, измерваше ги.

Накрая се обърна към малгаша:

— Брате, на вярна следа сме попаднали! Да се надяваме, че ще намерим и майка ти!

При тия думи отец Доминик трепна. Значи напразно ги бе разубеждавал в съществуването на косматите джуджета, за които никой не биваше да знае. Защото това знание можеше да се окаже във връзка с другото знание, с неговата тайна. И да провали всичките му планове.

Той премисляше бързо, съпоставяше, сравняваше, издирваше случайно изтървана от българина дума. И подозрението му се усилваше все повече. Как не се бе усъмнил досега? Европеец, който се върти около пещерата на Лудия брат, около съкровището на Мисон…

Затова реши да го изненада с прекия си въпрос. Така и следователят обърква обвиняемия.

— Кажете ми направо, мосю Стамов, какво точно търсите тук?

Ботаникът се усмихна:

— Аз самият отдавна се опитвам да си отговоря. Официално издирвам във флората на Мадагаскар нови непознати видове. В същото време пък не мога да се отърва от идеята си да открия нервна система у растенията… А сега съм тук, защото с Ратулу сме тръгнали да дирим Зеления вампир…

— Какво?

— Дървото човекоядец! За пръв път ли чувате и за него? Побратимът ми ме убеждава, че то расте пред пещерата на третретретре.

Забавно му беше, като гледаше изуменото лице на събеседника си. И не можеше да си представи какво въздействие имаше това шеговито подмятане.

Мисионерът се сви, сгърчи се, зъл, настървен. Като звяр, готов за скок. Значи… Значи подозренията му се оправдаваха. Третретретре — това са косматите джуджета! И дървото човекоядец пред пещерата им! Нима нещо друго можеше да привлече нататък потайния българин, освен съкровището на Мисон?

Какво трябваше да стори сега? И то срещу тъй наглото предизвикателно изявление на съперника му? А че му беше съперник — вече не се съмняваше. Как трябваше да постъпи, за да го отстрани от пътя си? Защото не възнамеряваше да дели с никого. Цял живот бе мечтал само за това, за богатството — той, потомственият селски ратай. И сега — да дели! Нямаше да отстъпи, щеше да се бори… С всички средства…

Постепенно яростта му утихна. С ярост нищо не се постига. А с ум. Трябваше да се престори и той на наивник. Пък и друго не му оставаше. Сам, без носачи, без водачи не би достигнал целта. Сякаш бог му изпращаше на помощ тия двамата. Да се присламчи към тях, да стигне дотам. А после все щеше да измисли как да се отърве от тях…

Той прие най-смирен вид:

— Тъй и тъй изпуснах кръщавката. Те, съплеменниците на Ратулу, дори ще са доволни. На спокойствие, без мен да извършат езическите си ритуали. А сам не съм в състояние да се прибера, не познавам пътя. Имате ли нещо против да ме вземете със себе си? Пък и аз съм любопитен да видя дали съществуват вашите третретретре. Още по-любопитен съм относно дървото човекоядец…

Стамов се обърна към Ратулу:

— Съгласен ли си, братко?

Малгашът вдигна рамене:

— Трима са по-добре от двама в гората.

Така решиха да продължават заедно. Отец Доминик натика в една торба най-необходимото му за из пътя, а останалия багаж уви с непромокаемата наметка. Не свали от гърба си, въпреки че му тежеше, жилетката с динамитните патрони, които му бяха нужни не толкова за самоотбрана, колкото за разкъртването на пещерата, където беше скрито съкровището. В предстоящото пътуване, изпълнено с взаимно дебнене, тъкмо те можеха да се окажат най-необходими.

Поеха нагоре — отпред Ратулу, следван от Стамов и мисионера. Още от момче, като парижко гаменче, не понасяше никого зад тила си.

Ратулу спря. На пътеката лежеше, свряла главата и краката под черупката си, голяма лъчиста костенурка, наречена така поради подобните на символични слънца рисунки върху всяко от щитчетата й.

— Добра поличба! — рече той. — Слънчевият знак!

Без да бъдат суеверни, спътниците му се ободриха от малгашкото предзнаменование. Но скоро се наложи да намалят хода. Пътеката стана по-стръмна, полазила по ръба на тясната клисура, в чието дъно на десетина метра под тях се провираше между каменните блокове, хвърляше се от праг на праг пенлив поток. От самия му бряг, залавяйки се с острите си шипове от храст на храст, от дърво на дърво, се издигаше нагоре тънка лиана, за да развие зеления си кичур над върха на най-високото дърво над пропастта.

Ратулу цъкна с език:

— Лианата достига най-високото, защото я крепят други.

Не му възразиха Малгашкият фолклор е пълен с мъдрост. Задъхани от наклона, от жегата и душната влага, те продължиха да лазят нагоре.

Само мисионерът си помисли самоуверено: „Дано така ме подкрепяте и вие!“

Когато най-сетне достигнаха височината, пред очите им през пролуката на дървесните корони блесна отново острият връх.

— Амбихимицинго! — обясни Ратулу. Това значеше „Откъдето се вижда всичко“.

— Какво? — запита Доминик.

— Името на върха. В полите му има стръмни скали. Там е пещерата на третретретре. А пред нея — Зеленият вампир!

Мисионерът потръпна от нетърпение. Пигмеи, дърво хищник. И съкровището!

Динамитът щеше да разгони пигмеите, да разкърти скалите.

— Колко ни остава? — осведоми се за кой ли път той.

Ратулу се усмихна:

— Повече от едно сваряване на ориз.

„Сваряване на ориз“ е малгашка мярка за време. Горе долу четвърт час. А беше ясно, че пътешествието им щеше да трае още дълго.

— Тази вечер! — сериозно отвърна момъкът.

Отстрани на пътеката се виждаше камениста грамада.

Зърнал недоумяващите им погледи, Ратулу допълни:

— Който стигне тук, оставя камък. От благодарност към духовете.

Стамов добави:

— А у нас са правели грамади за проклятие.

Отново поеха напред.

Внезапно ботаникът спря, забелязал, че непентесите край потока затварят капачките си.

— Днес ще завали по-рано — рече той.

Ратулу кимна:

— И то голям дъжд! Хайде да побързаме! „Майката на водите“ ще се разгневи. „Майката на водите“ на малгашки ще рече река.

Двамата европейци знаеха какво означава по тия места наводнение, затова почти тичешком се спуснаха подир водача си.

След като преминаха малка долчинка, обгоряла от пожар и вече отново обрасла от шубрак от диви портокали, по които подскачаха дневни лемури, шумни като ученици през междучасие, навлязоха в блатото.

Те знаеха, че такова място гъмжи от крокодили. Затова, преди да нагази във водата, Ратулу заудря шумно с длани по повърхността й, последван прекалено усърдно от другарите си. Надяваха се така, по малгашки, да подплашат страшните влечуги, да ги прогонят от брода.

Може би успяха. Никой не ги нападна. Само пиявиците.

Ратулу подхвърли една от своите неизчерпаеми поговорки:

— Когато се вардиш от крокодили, не виждаш пиявиците.

Тогава плисна дъждът. Както обикновено с гръмотевици и вой на вятъра. Само водните капки бяха необикновени. Не капки, а водопади. Вече не се виждаше нищо, само вода — отгоре и отдолу.

Пред страха, че отзад може да бъде изненадан от някое влечуго, сега отец Доминик застана между тях.

Внезапно Стамов, който вървеше последен, извика. Доминик и Ратулу се обърнаха начаса. После малгашът се върна назад, а мисионерът хукна с всички сили през тресавището, което всеки миг набъбваше, надигаше се заплашително от прииждащото наводнение. Бе видял падналия във водата българин и малгаша, който се опитваше да го измъкне, докато наоколо им се струпваха, подали само очи и ноздри над водата, десетина огромни крокодила.

Както тичаше, хлъзгаше се, падаше и ставаше, мисионерът неволно си припомни чутата наскоро малгашка поговорка: „При оранта всеки гущер сам си пази опашката да не му я отреже плугът.“ Сега, в бедствието, и той щеше сам да се спасява. Нима трябваше да изчака ония двамата, та да загине ведно с тях?

Само той знаеше как успя да се измъкне от мочура и да поеме отново нагоре покрай другия бряг на рекичката. Рекичка! Всъщност това вече не беше и бухнала при наводнение река, това беше стихия, която се носеше с рев, повлякла камъни, изкоренени дървета и трупове на удавени диви свине.

Пътеката, по която се катереше, вече се бе превърнала в някаква червена пързалка. При всяка крачка той падаше и отново се свличаше назад. Вместо напред — назад, към настигащата го стихия. А бурята не преставаше. И вятърът, и дъждът, и скърцането на дърветата, и ревът на водата, и трясъците на мълниите — всичко се сливаше в едно адско боботене. Изглеждаше оглушал, онемял, затъпял.

Останало бе едно желание, един стръвен порив — напред! Нагоре!

Когато достигна края на стръмнината, дъждът секна. Облаците се разкъсаха и слънцето отново напече, блеснало в милиони брилянти по водните капки върху тревите и цветята.

Земята димеше, водните пари се носеха в мъгливи повлекла, замрежили погледа. От дърветата отлитаха спотайвалите се досега птици. Закрещяха лемури.

А долу, излязла от коритото, реката продължаваше да реве и да се пени.

Отец Доминик забърза. След щастливото си избавление вече не можеше да сдържа радостната си възбуда пред опияняващата близост на мечтаната цел.

Колкото и да ускоряваше крачките си, едва привечер достигна подножието на върха, който се открояваше внушителен и причернял върху аленото зарево на заника. Пое към показания от Ратулу каменен откос, като го сверяваше през минута със старинната карта. Нямаше съмнение! Всичко съвпадаше! Всичко обещаваше успех! Не само лъчистата костенурка!

Закъсня малко — с не повече от половин час. Когато най-сетне се добра до площадката пред пещерата, навън бе притъмняло съвсем. Входът й, тъй примамлив с онова, което криеше, както споменаваше Лудия брат, не можеше да се забележи сред естествените скални пукнатини.

Най-важното! Същото дърво, човекоядец или не, за което разказваше пергаментът, стоеше на означеното място. По-право не дърво, а гигантско подобие на агава, разперило тъмнозелени триметрови листа, осеяни с остри шипове. В средата на огромната им розетка се извисяваше петметрово стъбло, отрупано с бели цветове, от които се носеше упойващо ухание.

От цялата околност, дива и сурова, лъхаше спотаена невидима заплаха. И въпреки неудържимото му нетърпение, здравият разум все пак надделя.

Трябваше да почака до утре! Струваше му се, че наоколо се мяркат някакви безшумни сенки. Обяснението беше напълно естествено — внушение, следствие на суеверните брътвежи на малгаша и подозрителните подмятания на българина, с които като че ли умишлено целеше да го уплаши.

Пещерата нямаше да му избяга за една нощ. Той се покатери на най-близкото дърво, върза за един клон торбата с провизиите, за друг — жилетката с динамита и се разположи в едно разклонение.

Из гората виеха полумаймуни. От вейка на вейка скачаха макакови лемури. Ето един от тях се метна във въздуха, но отгоре му връхлетя хищна птица. Сова или ястреб — човекът не видя. В същия миг, като че ли напук на всички аеродинамични закони, лемурът прекъсна полета си и падна отвесно надолу. С тая ловка маневра спаси живота си. Тупна като топка на земята, а оттам светкавично се покатери по най-близкото стъбло.

Отец Доминик притихна, зърнал с края на окото си бавно приближаващия подобно на боа лемур ай-ай.

Без да го забележи, иначе тъй предпазливото животинче достигна на два метра от него. Спря се и започна да почуква по кората със средния си пръст. Ама какъв пръст! Сякаш само кост. По-скоро метална кука! После, чул каквото очакваше, лемурът загриза със зъби кората и мушна сухия си пръст вътре. Закачи тлъстата личинка и я измъкна начаса.

Като че ли най-много легенди се разказват за ай-ай. Малгашите са убедени, че който го убие, все едно подписва смъртната си присъда. Говорят и друго. Ако заспиш и той ти направи възглавница от съчки под краката — ще загинеш скоро, но ако възглавничката се окаже под главата — ще забогатееш.

Мисионерът вече нямаше нужда от никаква възглавничка. Богатството беше близо. Оставаше само да протегне ръка…

А цял живот не му бе вървяло. Време беше най-сетне да му провърви. Заслужаваше го. След толкова лишения и изпитания.

Нежелан бе дошъл на тоя свят. От никого. Даже майка му, родната му майка, го бе зарязала. Едни бедни селяни бяха отгледали подхвърленото дете. И да искаха, не биха могли да го глезят. Щом проходи, го изпратиха подир гъските. После — с овцете. Не бе навършил десет години, когато го дадоха чирак при селския чорбаджия.

Година, две, три. Когато навърши тринайсетте, взе първото си самостоятелно решение. Избяга в града. Търсеше спасение там, а колко жестоко го посрещна той! Никой не му протегна ръка, никой не му предложи работа, никой не му даде коричка хляб.

Щеше да потъне от срам, когато измъкна неизядена кифла от кофата за смет. После почна редовно да претърсва тия кофи. Това беше първата крачка. Да не разчиташ на своя труд, а да се ползуваш от чуждото, макар и захвърлено. После от случайни другари научи повечко. Убеди се, че такива като него са лишени от правото да изкарват хляба си. А се срамуваха да просят. Просията им изглеждаше обидна, унизителна. Предпочитаха сами да си присвояват това, което име нужно. Проумя цената на парите. На тия пари, които се спотайват в чуждите джобове и които, за да ги ползува, трябва да си ги вземе оттам. С ловкост или със сила. А в града това не е чак толкова трудно. На село всички те познават. Следят всяка твоя крачка. В големия град никой не те познава, никой не се интересува от теб. Ражда се някаква стръв за придобиване. Да придобиваш, да трупаш вещи, да задръстиш дома си с вещи, потребни и непотребни, само и само да задоволяваш чувството си на притежател. Чувство, раздуто до абсурд. Че ти имаш повече от другите. Неудържим нагон за самоизтъкване. „Хипертрофиран култ към вещите — както казваше абат Амброзий. — Разкошът е всесилна съблазън на Сатанаила.“

С чувство, че оправя несправедливостта, Доминик измъкна първия чужд портфейл. После, окуражен, се залови с по-сериозни акции.

Докато попадна при следователя. И добре, че там се случи и абат Амброзий. Доверчив беше абатът. Той го отърва от следствие и на своя отговорност го отведе в манастира, той го направи монах.

Игуменът обичаше често да го поучава, да разсъждава гласно пред него, виждайки безспорната му интелигентност:

— Няма защо да кастрим клонките на отровното дърво, а да отсечем корените му.

За него цялото зло в града произтичаше от тая, както той я наричаше, „апокалиптична, сатанинска урбанизация“…

Отец Доминик не свари дори да извика. Отгоре му се нахвърлиха цяла тълпа дребни космати същества, които запушиха устата му, овързаха ръцете му и го свлякоха от дървото. Бяха се приближили безшумно, докато той се бе отдал на спомените.

Ех, ако ги бе усетил малко по-рано, щеше да възпламени поне един динамитен патрон! От тия, които останаха в жилетката му на клона.

Сега нямаше нищо. Безсилен бе да се съпротивлява срещу неподозираната сила на тия мълчаливи джуджета, които, без да губят време, го повлякоха към пещерата си.

Скалата се разцепи, каменната врата се завъртя безшумно и ги пропусна в тъмния отвор.