Дийн Кунц
Драконови сълзи (4)

2

Значи този смрадлив човек, по-смрадлив от гнилите портокали, които падат от дърветата и се изпълват с мърдащи неща, по-смрадлив от отдавна умряла мишка, по-смрадлив от всичко на света, толкова смрадлив, че причиняваше неудържими кихавици, минава от улица на улица, влиза в една алея и остава зад себе си облаци от миризми.

Кучето го следва на няколко стъпки — любопитно, но все пак на разстояние, души следата на нещото, което убива, смесена с всички останали миризми.

Спират зад място, където хората готвят.

Хубави аромати, едва ли не по-силни от миризмата на човека, аромати, от които огладняваш, много аромати, много. Сирене, пилешко, моркови, сирене. Сиренето е хубаво, лепи се по зъбите, но е много вкусно, много по-добро от дъвките по улиците, които също се лепят по зъбите, но не са така вкусни. Хляб, грах, захар, ванилия, шоколад и още много неща, от които те заболява челюстта и устата се напълва със слюнка.

Понякога идва при такива места, върти опашка, скимти и му подават по нещичко вкусно. Но най-често го гонят, хвърлят каквото им падне, крещят, тропат. Хората са много особени за толкова неща, едно от които е храната. Повечето си я пазят и не искат да ти дадат, а после я хвърлят в кофи и тя засмърдява и от нея ти става лошо. Ако преобърнеш кофите, за да намериш храна, преди да се е развалила, хората тичат към тебе, крещят и те гонят като че ли си котка или нещо подобно.

Той не става за такава гоненица за развлечение. Котките са за тази работа. Той не е котка. Той е куче. Струва му се съвсем очевидно.

Хората понякога са много особени.

Сега смрадливият човек чука на вратата, пак чука и вратата отваря дебел мъж, облечен в бяло и обгърнат от миризми, от които ти потичат лигите.

— Божичко, Сами, изглеждаш по-зле от обикновено — казва дебелакът в бяло.

— Само малко кафе — моли смрадливият и подава шишето, което носи. — Не искам да те притеснявам, честно, много ми е неприятно, но имам нужда от мъничко кафе.

— Помня, когато почна преди години…

— Малко кафе да изтрезнея.

— … работеше в онази малка рекламна агенция в Нюпорт Бийч…

— Трябва бързо да изтрезнея.

— … преди да ти порасне работата и да отидеш в Лос Анжелис, а там винаги изглеждаше блестящ, обличаше се страхотно, с най-хубавите дрехи.

— Ще умра, ако не изтрезнея.

— Е, сега каза истината — казва дебелият.

— Само един термос кафе, Кени. Моля те.

— Няма да изтрезнееш само от кафе. Ще ти сложа малко храна в една торба, но нали ще ми обещаеш, че ще я изядеш.

— Да, да разбира се, обещавам и малко кафе, моля ти се.

— Отстъпи встрани от вратата. Не искам шефът да те види и да разбере, че ти давам нещо.

— Разбира се, Кени, веднага. Много съм ти благодарен, наистина, защото трябва да изтрезнея.

Дебелият се оглежда около миризливия и казва:

— Сдобил си се с куче, Сами?

— А? Кой, аз ли? Куче? По дяволите, не.

Смрадливият се обръща, оглежда се, видимо е изненадан.

Може би ще го изрита или ще го пропъди, но дебелият не е като него. Дебелият е добър. Всеки, който мирише на толкова вкусни неща, трябва да е добър.

Дебелият се обляга на касата, осветява го лампата в мястото, където има храна. С глас на човек, който дава ядене, той се провиква:

— Хей, приятелче, как си?

Хората вдигат такива шумове. Не разбира думите, но знае, че хората понякога издават такива шумове.

Затова завърта опашка, което винаги допада на хората, накланя глава и си придава вид, при който хората обикновено почват да ахкат.

Дебелият казва:

— Ах, не си уличен помияр, приятелче. Какви хора са били тези дето са те изоставили? Гладен ли си? Хващам се на бас, че умираш от глад. Ще се погрижа за тебе, приятелче.

Хората често го наричат „приятелче“, най-често така се обръщат към него. Помни, че като малко кученце му викаха „Принс“, но то беше много отдавна. Жената и момчето й го наричат „Рошльо“, но все пак най-често се обръщат към него с „приятелче“.

Още по-усилено почва да върти опашка и да скимти, за да покаже, че дебелият му харесва. Разтреперва се да покаже, че е безопасен, че е добро куче, много добро, добро. На хората това им допада.

Дебелият казва нещо на миризливия, после изчезва там, където има храна и затваря вратата.

— Трябва да изтрезнея — казва смрадливият, но говори на себе си.

Трябва да се чака.

Не е лесно да се седи и само да се чака. Чакането на котка под дърво е още по-трудно. А най-трудно е да се чака за храна. Времето, което минава откакто хората тръгват да ти носят нещо за ядене до връщането им, изглежда толкова дълго, че сякаш можеш да подгониш котка, да се затичаш след кола, да подушиш всяко куче в околността, да гониш опашката си, докато ти се завие свят, да обърнеш куп кофи с лоша храна, може би да поспиш и пак да трябва да чакаш, докато ти донесат храната.

— Виждал съм неща, които хората трябва да познават — мърмори миризливият.

Той стои встрани от човека, продължава да върти опашка, опитва се да не души всички миризми от мястото с храната, защото от тях чакането става още по-непоносимо. Но миризмите напират. Не може да не ги подуши.

— Човекът с плъховете е истински. Истински е.

Най-накрая дебелият се връща с някаква особена бутилка и плик за миризливия. Освен това носи чиния, отрупана с остатъци.

Той маха с опашка, трепери, мисли, че остатъците са за него, но не иска да проявява излишна смелост, не иска да се запъти към храната, а после да излезе, че не е за него, дебелият да го изрита или нещо подобно. Изчаква. Изскимтява да не би дебелият да го забрави. Тогава човекът слага чинията на земята, което значи, че остатъците са за него. Това е много хубаво, о, няма по-хубаво нещо.

Прокрадва се до чинията и се нахвърля на храната. Шунка. Говеждо. Парчета хляб, потопени в сос. Да, да, да, да, да, да, да.

Дебелият прикляква, иска да го погали и да го почеше зад ушите. Позволява му, въпреки че стои нащрек. Някои хора обичат да дразнят с храната, държат я под носа ти, подават я, показват, че искат да те погалят, а после те ритат или нещо още по-лошо.

Помни едни момчета, които му подаваха храна. Момчетата се смееха, бяха весели. Парчета месо. Хранеха го с ръце. Всички го галеха, чешеха го зад ушите. Подуши ги, не долови нищо лошо. Облиза ръцете им. Щастливи момчета, миришеха на лятно слънце, пясък и морска вода. Застана на задните си крака, завъртя се в кръг, препъваше се, само да ги си разсмее и да им достави удоволствие. И те наистина се смееха. Бореха се с него. Той дори се търколи по гръб. Откри корема си. Остави се да го погалят. Добри момчета. Може би някое от тях щеше да го прибере у дома и да го храни всеки ден. После го грабнаха зад врата. Едно от тях държеше пламък на малка пръчица. Опитваха се да подпалят козината му. Той се заизвива, заквича, заскимтя, помъчи се да се освободи. Пламналата пръчица угасна. Запалиха друга. Можеше да ги ухапе. Но това щеше да е лошо. А той беше добро куче. Добро. Подуши опърлената козина, но не се подпали, затова трябваше да запалят още една пръчица и тогава той избяга. Не можеха да го настигнат. Обърна се и ги погледна. Засмени момчета. Миришеха на слънце, пясък и морска сол. Щастливи момчета. Сочеха го и се смееха.

Повечето хора са добри, но не всички. Понякога успява да подуши недобрите веднага. Те миришат… на студено… на лед… на зимен метал… на морето, когато е сиво, няма слънце и плажът е пуст. Но има случаи, когато недобрите миришат точно като добрите. Хората са най-интересните същества на този свят. И най-плашещите.

Дебелият от мястото с храната е добър. Не го удари по носа. Не го ритна. Не го подпали. Само му даде хубава храна, да, да, да, да. И се засмя весело, когато го близна по ръката.

Накрая дебелият показва, че засега няма повече храна. Заставаш на задните си крака, скимтиш, подскачаш, търкаляш се, показваш корем, приклякваш и се молиш, танцуваш в кръг, кимаш с глава, махаш, махаш, непрекъснато махаш, с опашката, тръскаш глава, ушите ти шляпат, правиш всички номера, за да получиш храна, но той не дава нищо повече. Влиза вътре и затваря вратата.

Е, нали се нахрани. Не ти трябва повече ядене.

Това не значи, че не можеш да искаш още.

Затова чакай. До вратата.

Той е добър човек. Ще се върне. Как може да те забрави, да забрави танца, въртенето на опашката и молещото скимтене?

Чакай.

Чакай.

Чакай. Чакай.

Постепенно си припомня, че правеше нещо интересно, преди да се натъкне на дебелия с храната. Но какво беше то?

Интересно…

После се сеща: миризливият.

Странният миризлив човек е в далечния край на алеята, в ъгъла, седнал е на земята между два храста, облегнат на стената на мястото с храната. Яде от плик и отпива от голямо шише. Мирише на кафе. Храна.

Храна.

Запътва се към миризливия, защото може би ще успее да получи още нещо за ядене, но изведнъж спира, защото подушва лошото нещо. Върху смрадливия. Но и в нощния въздух. Миризмата пак е много силна, студена и ужасна, носи се от нощния вятър.

Нещото, което убива, пак е навън.

Вече не маха с опашка, обръща гръб на миризливия и забързва по нощните улици. Следи миризмата сред хилядите други, върви натам, където изчезва земята, където има само пясък и после вода, към бучащото, студено, много тъмно море.

3

Съседите на Джеймс Ордегард, също както съседите на Рики Естефан, не бяха чули нищо. Нямаше никаква реакция на стрелбата и счупените стъкла. Когато Хари отвори предната врата и се огледа по улицата, нощта изглеждаше спокойна. От далечината не долитаха сирени.

Сякаш сблъсъкът с Тик-так беше в сън, сънуван само от Хари и Кони. Ала те разполагаха с достатъчно доказателства, че е станал наяве — празните гилзи от изстреляните куршуми, изпочупените стъкла на вратата към балкона в спалнята, порязвания, драскотини и натъртени места, които щяха да станат синини.

Първият порив на Хари, а и на Кони, беше да се махнат колкото е възможно по-бързо, преди да се е върнал скитникът. Но и двамата знаеха, че Тик-так лесно ще ги намери и другаде, а им се искаше да си изяснят последиците от сблъсъка с него.

Пак в спалнята на Джеймс Ордегард под зловещия поглед на демона от картината на Гойя, Хари потърси още едно доказателство. Кръв.

Куршумите на Кони улучиха Тик-так поне три, ако не и четири пъти и то от близко разстояние. Те отнесоха част от лицето му и го раниха тежко в гърлото. А след като скитникът хвърли Кони през плъзгащата се стъклена врата, Хари изстреля два куршума в гърба му.

Би трябвало навсякъде да е оплискано с кръв като бар, залян с бира след пиянско сбиване. Ала по стените и по килима нямаше нито капчица.

— Е? — попита Кони от вратата с чаша вода в ръка. Хапчетата бяха заседнали в гърлото й. Тя се мъчеше да преглътне тях или пък заседнала буца страх, въпреки че обикновено се справяше лесно със страха. — Намери ли нещо?

— Няма кръв. Само тази… кал или пръст.

Стри я между пръстите си — на пипане и по миризмата наистина беше влажна пръст. Частици от нея бяха пръснати по килима и леглото.

Хари обиколи стаята приведен. Спираше при по-големите бучки и ги опипваше.

— Времето лети — забеляза Кони.

— Не ми казвай колко е часът — каза й Хари, без да я поглежда.

Все пак тя не се въздържа.

— Няколко минути след полунощ. Вещерски час.

— Разбира се.

Хари продължи да търси. В една от бучките намери червей. Беше още влажен и блестеше, но беше умрял.

Изрови топче разложена растителност, която приличаше на листа от фикус. Те се разцепиха като столистно тесто, а в средата се показа черно бръмбарче със сковани крачка и зелени като изумруди очи.

До едно от нощните шкафчета Хари откри леко обезформен куршум от тези, които Кони изстреля в Тик-так. По него беше полепнала влажна пръст. Хари го взе, завъртя го между пръстите си и го загледа замислено.

Кони се приближи, за да погледне какво е намерил.

— Разбираш ли нещо?

— Не съм съвсем сигурен… макар че…

— Какво?

Хари се поколеба, пак погледна пръстта по килима и леглото.

Припомняше си някои предания — почти приказки, но с по-силен религиозен оттенък, отколкото приказките на Ханс Кристиан Андерсен. Като че ли бяха еврейски по произход. Легенди за кабалистичната магия.

— Ако съберем цялата разхвърляна наоколо пръст и я притиснем здраво… смяташ ли, че по количество точно ще запълни дупката в гърлото и раната по лицето? — попита Хари.

Кони намръщено отвърна:

— Може би. Е… какво искаш да кажеш?

Хари се изправи и пъхна в джоба си куршума. Знаеше, че няма нужда да й припомня за необяснимата купчина пръст в дневната на Рики Естефан или изящно оформените ръка и ръкав, които се подаваха от нея.

— Не съм още съвсем сигурен. Трябва да помисля още малко.

Минаха през къщата на Джеймс Ордегард и угасиха светлините. Мракът зад тях сякаш беше одушевен.

Отвън океанският въздух плакнеше среднощния свят, но не го очистваше. Хари винаги бе усещал свежестта и чистотата на тихоокеанския бриз, но сега не го възприемаше така. Беше изгубил вяра, че силите на природата неотменно слагат ред в житейския хаос. Тази нощ прохладният вятър му напомняше за нечисти неща: гранитни надгробни плочи, оголени кости във вечната прегръдка на ледената пръст, лъскави крила на бръмбари, които се хранят с мърша.

Чувстваше се смазан и уморен. Може би изтощението обясняваше мрачните, зловещи мисли. Каквато и да бе причината, Хари все повече се доближаваше до убеждението на Кони, че естественият порядък на нещата е всъщност хаосът, че не можеш да го овладееш, а можеш само да се плъзгаш по ръба на страховитата му смъртоносна вълна.

На моравата между входната врата и алеята, където бе паркирана „Хондата“, двамата едва не се спънаха в голяма купчина прясно разровена пръст. Нямаше я, когато влизаха в къщата.

Кони извади фенерче от жабката на „Хондата“, върна се и насочи лъча към купчината, за да я огледат по-внимателно. Първо Хари внимателно я обиколи, взираше се от всички страни, но не намери следа от изваяна ръка или друга част от човешко тяло. Този път всичко бе унищожено.

Разрови купчината с ръце и намери сплъстени мъртви, и гниещи листа като топчето, което откри в спалнята на Ордегард. Трева, камъчета, умрели червеи. Размекнати, плесенясали парчета от кутия за пури. Корени и пръчки. Папагалски костици, включително добре запазената мрежа от костите на сгънатото крило. Хари не беше наясно какво точно очаква да намери — може би направено от пръст сърце с всички подробности, както ръката в дневната на Рики, което продължава да бие зловещо.

Седнаха в колата, той запали двигателя и пусна отоплението. Дълбок вътрешен хлад го бе сковал.

Докато чакаше да се стопли, загледан в черната купчина пръст на тъмната морава, Хари разказа на Кони за отмъстителното чудовище от преданията и легендите — „големът“. Тя слушаше безмълвно, не толкова скептично, колкото при приказките му за социопата с психични способности и демонична власт да обсебва други хора.

Хари млъкна и чак тогава се обади Кони:

— Значи той прави „голем“ и го използва да убива, а в същото време си седи някъде на сигурно място.

— Може би.

— Прави „голем“ от пръст.

— Или от пясък, стара четка или кой знае още какво.

— И го прави с мисловната си сила.

Хари не отговори.

— С мисловната си сила или с някакво вълшебство като в приказките? — настоя Кони.

— Господи, нямам представа. Всичко е толкова шантаво.

— А продължаваш ли да мислиш, че може да се вселява в хора и да ги използва като марионетки?

— Май че не. Досега нямаме никакви доказателства.

— Ами Ордегард?

— Не мисля, че има някаква връзка между Ордегард и Тик-так.

— Така ли? Но нали поиска да отидем в моргата, защото смяташе…

— Вярно е, но сега съм на друго мнение. Ордегард е бил най-обикновен идиот като типовете от твоята колекция. Вчера следобед го застрелях на тавана и това беше всичко.

— Но Тик-так се появи в къщата на Ордегард…

— Защото ние бяхме там. Той има начин да научава къде се намираме. Дойде заради нас, не заради нещо, свързано с Джеймс Ордегард.

От таблото струеше топъл въздух, но не успяваше да стопи леда, който сякаш Хари усещаше в стомаха си.

— Просто само за няколко часа попаднахме на двама психопати — каза той. Първо на Ордегард, после на този тип. Лош късмет, нищо повече.

— Направо за книгата на рекордите — съгласи се Кони. — Но ако Тик-так не е Ордегард, ако не ти се е разгневил за това, че застреля Ордегард, защо тогава се насочи към тебе? Защо иска да умреш?

— Не зная.

— А там, в апартамента ти, преди да го изгори, не ти ли каза, че можеш да го застреляш и да решиш, че с това си приключил?

— Да, каза нещо подобно — Хари се мъчеше да си припомни още какво му наговори скитникът „голем“, но не успяваше. — Сега си давам сметка, че изобщо не спомена името на Ордегард. Това беше само мое предположение… Не. Ордегард се оказа лъжлива следа.

Страхуваше се, че Кони ще го попита как да попаднат на вярната, тази, която ще ги отведе при Тик-так. Но тя сигурно бе разбрала колко е объркан, защото замълча.

— Стана много горещо — обади се Кони.

Хари премести регулатора на отоплението.

Вътрешно още трепереше от студ.

На светлината от таблото забеляза ръцете си. Бяха оцапани с пръст като на погребан приживе човек, който е разровил пръстта, за да се измъкне.

Хари излезе на заден ход от алеята и бавно подкара по стръмните възвишения на Лагуна. В късния час улиците бяха пусти. Повечето къщи бяха тъмни. Сякаш пътуваха през съвременен град-призрак, чиито жители изведнъж са изчезнали както екипажа на кораба „Мария Целеста“ — в тъмните къщи леглата бяха празни, телевизорите светеха в изоставените стаи, в притихналите кухни бяха сервирани ястия, които нямаше кой да изяде.

Хари хвърли поглед към часовника на таблото. Дванайсет часа и осемнайсет минути.

Малко повече от шест часа до зазоряване.

— Толкова съм уморен, че не мога да мисля — призна Хари. — А, по дяволите, трябва да помисля.

— Да отидем някъде да пием кафе и да хапнем. Трябва ни енергия.

— Да, права си. Къде?

— „Грийн Хаус“. По Тихоокеанската магистрала. Едно от малкото заведения, отворени по това време.

— „Грийн Хаус“. Аха, сещам се.

Мълчаливо се спуснаха по още едно възвишение, после Кони поде разговор:

— Знаеш ли какво ми се видя най-странно в къщата на Ордегард?

— Какво?

— Напомни ми за моя апартамент.

— Така ли? И защо?

— Не ми се подигравай, Хари. Нали тази вечер видя и двете жилища.

Хари наистина бе забелязал известна прилика, но не му се искаше да размишлява върху това.

— Той има повече мебели от тебе.

— Не кой знае колко повече. Никакви дрънкулки, никакви украшения, никакви семейни снимки. И в двете жилища виси само по една картина.

— Но разликата е много голяма, огромна — при тебе е плакат с пейзаж от птичи поглед, ярък, жизнерадостен, с подчертано чувство за свобода. Изобщо не прилича на демона, който дъвче човешки тела.

— Не съм съвсем сигурна. Картината в неговата спалня е за смъртта, за човешката съдба. А моят плакат може би пък не е чак толкова жизнерадостен. Може би и той е за смъртта, за падането, без да се отвори парашутът.

Хари извърна поглед към нея. Кони не го гледаше. Беше отметнала глава назад, със затворени очи.

— Не си по-склонна към самоубийство от мене — възрази й Хари.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Дрън-дрън.

Хари спря на червен светофар по магистралата и пак я погледна. Тя още не беше отворила очи.

— Кони…

— Винаги съм търсела свободата. А коя е най-висшата свобода?

— Казвай.

— Най-висшата свобода е смъртта.

— Не ми дрънкай фройдистки приказки, Гъливър. Едно от нещата, които много харесвам у тебе е, че не се опитваш да правиш психоанализа на всеки.

Кони събра сили да се усмихне. Явно си спомни, че му бе казала същото в закусвалнята, след като Хари застреля Ордегард, когато се чудеше дали е толкова твърда, колкото изглежда.

Кони отвори очи и каза:

— Зелено.

— Не съм готов да тръгна.

Тя го изгледа.

— Първо искам да разбера дали ме поднасяш или наистина смяташ, че имаш нещо общо с изрод като Ордегард.

— Питаш за глупостите ми, че трябва да обичаш хаоса и да го приемаш? Е, сигурно е така, ако трябва да оцелееш в този шибан свят. Но тази вечер се замислих, че може би обичах да се плъзгам по гребена на вълната с тайната надежда, че тя ще ме погълне.

— Обичах?

— Струва ми се, че хаосът вече не ми е по вкуса.

— Заради Тик-так ли?

— Не. Просто… знаеш ли, веднага след работа, преди да изгори апартамента ти и всичко да се обърка, открих една причина да осмисля живота си, за която не съм и подозирала.

Светофарът пак светна червено. Няколко коли вихрено минаха по магистралата. Кони ги проследи с поглед.

Хари не проговори, защото се страхуваше, че ако я прекъсне, тя нямаше да довърши започнатия разговор. През изминалите шест месеца полярно студената й сдържаност изобщо не проявяваше признаци на стопяване до краткия миг в нейния апартамент, когато като че се канеше да сподели нещо лично и съкровено. После бързо пак охладня, ала сега ледът сякаш се пропукваше. Толкова му се искаше да го допусне в своя свят, че силата на желанието му явно показваше колко силна нужда изпитва от общуване и колко добре Кони досега е прикривала интимните си преживявания. Хари бе готов да прекара последните шест часа от живота си на този светофар, ако е необходимо, за да разбере особената жена, която той бе сигурен, че се крие зад твърдата броня на опитен полицай.

— Имала съм сестра — почна да разказва Кони, — едва тази вечер узнах за нея. Умряла е. Преди пет години. Но е родила дете. Дъщеричка. Елинор. Ели. Сега вече не искам да бъда погълната от вълните, не ми се плъзга по гребена на хаоса. Само искам да получа възможност да видя Ели, да я опозная, да разбера мога ли да я обичам, макар и отсега да ми се струва, че ще мога. Сигурно това, което ми се случи в детството, не е прегорило в мене способността да обичам. Вероятно съм способна не само да мразя. Трябва да разбера. Това е най-силното ми желание.

Хари беше изумен. Ако я беше разбрал правилно, тя изобщо не бе изпитвала нищо подобно на любовта, която той вече изпитваше към нея. Нямаше обаче значение. Независимо от съмненията й, той бе сигурен в способността й да обича и в това, че ще намери място за племенницата си в своето сърце. И ако можеше да направи това за едно момиченце, защо да не го направи и за него?

Кони срещна погледа му и се усмихна:

— Божичко, човек ако ме слуша, ще реши, че съм като онези невротички, които се изповядват в следобедните предавания по телевизията.

— Нищо подобно. Аз… аз искам да те чуя.

— Остава да ти кажа колко обичам да правя секс с мъже, които се обличат като майките си.

— Наистина ли?

— Не съм никакво изключение — изсмя се Кони.

Хари искаше да разбере какво значат думите й „това, което ми се случи в детството“, но не посмя да попита. Преживяното може и да не беше нейната същност, но поне така смяташе Кони, и тя щеше да го сподели само по свое желание. Освен това в главата му напираха още хиляда, десет хиляди други въпроси и ако почнеше, наистина щяха да останат на кръстовището, докато не дойдат изгрева, Тик-так и смъртта.

Светофарът показваше зелено. Хари навлезе в кръстовището и зави надясно. На две пресечки в северна посока спря пред „Грийн Хаус“.

Двамата с Кони излязоха от колата и Хари забеляза мръсен скитник в сянката на ъгъла до ресторанта, близо до алеята, която завиваше към задната част на сградата. Не беше Тик-так, беше по-дребен и жалък на вид екземпляр. Седеше между два храста, пиеше горещо кафе от термос и яростно мърмореше нещо под носа си.

Скитникът ги изгледа как се приближават към входа на ресторанта. Погледът му беше трескав, напрегнат. Кървясалите му очи приличаха на очите на толкова много други бездомници — изгарящи от параноичен страх. Може би вярваше, че е преследван от зли извънземни и излъчват микровълни, за да замъгляват мисълта му. Или от чудовищната банда от десет хиляди и осемдесет и двама съзаклятници, които всъщност застреляли Джон Кенеди и оттогава тайно управляват света. Или от сатанински японски бизнесмени, които ще изкупят всичко отвсякъде, ще превърнат останалите в роби и ще сервират вътрешните органи на американчетата сурови като гарнитура към ястието суши в токийските ресторанти. Като че напоследък половината от нормалното население — или най-малкото тези, които минават за нормални в наши дни — вярват в някоя откровено налудничава параноична теория за заговор или нещо подобно. Подобни фантазии бяха типични за повечето оглупели от алкохол или наркотици скитници като този.

Кони се обърна към него:

— Чуваш ли ме или блуждаеш някъде?

Скитникът й хвърли яростен поглед.

— Ние сме ченгета. Загря ли? Ченгета. Само да пипнеш колата, докато ни няма, не ти мърдат три месеца принудително лечение — никакво пиене, никакви наркотици, нищо.

Принудителното лечение явно беше единствената ефикасна заплаха за подобни отрепки. Те вече бяха стигнали до дъното, бяха свикнали по-силните да ги подритват и обиждат. Нямаше какво да губят, освен възможността да потърсят забрава в евтиното вино или каквото и да е друго, което беше по джоба им.

— Ченгета ли? — попита скитникът.

— Браво — похвали го Кони. — Разбрал си. Ченгета. Три месеца без нито една доза, ще ти се сторят като три века.

Миналата седмица в Санта Ана пиян скитник беше използвал оставената служебна кола, за да изрази социалния си протест като остави изпражненията си на предната седалка. Или пък погрешно ги беше взел за извънземни, за които дар във формата на човешки изпражнения е признак на доброжелателно отношение и покана за междугалактично сътрудничество. Каквато и да бе причината, Кони искаше направо да го убие и Хари трябваше да използва цялата си дипломатичност и красноречие, за да я убеди, че принудителното лечение е по-жестоко.

— Заключи ли вратите? — попита тя Хари.

— Да.

Двамата влязоха в ресторанта, а скитникът повтори зад тях замислено:

— Ченгета?

4

Брайън изяде бисквитите и пържените картофи, после за кратко използва Най-Великата си и Най-Тайна сила, за да си осигури пълна уединеност, застана на ръба на терасата и се изпика през парапета в притихналото море. Често изпитваше желание да прави такива неща на публични места, дори понякога направо на оживените улици, защото знаеше, че неговата Най-Велика и Най-Тайна Сила няма да позволи да го открият. Облекчи мехура си, освободи защитата и се върна в къщата.

Само храната не стигаше да възстанови изгубената енергия. В края на краищата все още Ставаше бог, а според Библията първият бог е имал нужда от почивка на седмия ден. Преди да направи още чудеса, Брайън трябваше да поспи поне един час.

В осветената само от една нощна лампа спалня той постоя пред лакираните черни полици, където очи от най-различни видове и цветове плуваха в консерванти. Усети немигащите им вечни погледи. Тяхното обожание.

Развърза колана на червения халат и го изхлузи на пода.

Очите го обичаха. Обичаха го. Чувстваше любовта им и я приемаше.

Отвори един буркан. Очите в него принадлежаха на жена, която трябваше да бъде прочистена от стадото, защото можеше да изчезне от света, без някой да го е грижа за нея. Очите бяха сини, някога са били красиви, но сега цветът бе избелял и лещите бяха помътнели.

Брайън бръкна в течността, извади едното око и го задържа в лявата си ръка. Приличаше на зряла фурма — меко, но не размекнато и влажно.

Притисна го с длан към гърдите си и леко почна да го търкаля между зърната напред-назад. Не натискаше прекалено, не искаше да го повреди и все пак копнееше мъртвата жена да го види в цялото великолепие на неговото Ставане, да докосне всяка гладка повърхност, извивка и пора. Топчицата беше приятно хладна по топлата му кожа и оставяше влажна следа. Брайън сладостно потръпна. Плъзна окото надолу по плоския си корем, започна да описва кръгове и за миг го задържа в пъпа.

Извади и другото синьо око от буркана. Задържа го в дясната ръка и задвижи двете очи по тялото си — по гърдите, встрани, по бедрата, пак нагоре към корема и гърдите, от двете страни на врата, по лицето. Нежно въртеше влажните и гъбести топчици по бузите в неспирни кръгове. Толкова е приятно да си обект на обожание. Толкова прекрасно за мъртвата жена да получи благоволението да се докосне до Ставащия бог, който я бе осъдил.

По тялото му личаха влажни следи от консервиращата течност, но след като тя се изпари, можеше лесно да повярва, че те всъщност са сълзите, които мъртвата жена е проляла върху кожата му в израз на ликуване от свещения допир.

Другите очи по лавиците гледаха от отделните си стъклено-течни вселени и сякаш завиждаха на сините очи, които бяха получили възможност за съприкосновение.

На Брайън му се искаше майка му да дойде и да види очите, които го обичаха, обожаваха, почитаха и не можеха да се отделят от него.

Ала тя не можеше да погледне и да види, разбира се. Упоритата сбръчкана вещица пак щеше да се уплаши от него. Той я отвращаваше, макар и дори на нея би трябвало да е ясно, че той Става личност с трансцендентна духовна власт, съдник с меч, подбудител на Армагедон, спасител на света, заразен от прекалено много хора.

Върна сините очи в буркана и завинти капака.

Бе задоволил един вид глад с бисквити и пържени картофи, друг глад като разкри величието си пред паството в бурканите и видя страхопочитанието им. Сега беше време да поспи малко и да презареди акумулатора — изгревът наближаваше и той трябваше да изпълни обещанието си.

Мушна се в неподредените постелки и посегна да угаси нощната лампа, но се отказа. Лишените от тела обожатели в бурканите можеха да го виждат по-добре, ако стаята не бе изцяло затъмнена. Мисълта, че ще му се възхищават и обожават, дори когато спи, му доставяше удоволствие.

Брайън Дракман затвори очи, прозя се и почти мигновено заспа както винаги. Сънища: разпадат се големи градове, горят къщи, рухват паметници, масови гробници от натрошен бетон и стоманени конструкции, докъдето виждат очите, а небето е затъмнено от орляците прииждащи лешояди.

5

Той тича в тръс, после забавя стъпката и накрая уморено пълзи под сенките, докато все повече се доближава до нещото, което убива. Миризмата е силна, остра, гадна. Не на мръсно като онзи смрадлив човек. Различна е. И посвоему по-лоша. Интересно.

Не го е страх. Не го е страх. Не го е страх. Той е куче. Има остри зъби и нокти. Силен е и бърз. Да души и да проследява, е в кръвта му. Той е куче, хитро и безпощадно и не бяга от нищо. Роден е да преследва, не да бъде преследван. Гони безстрашно всичко, което си поиска, дори котки. Дори да драскат носа му, да го хапят и да го унижават, все пак той преследва котките без страх, защото е куче, може би не чак толкова хитър като котките, но той е куче.

Минава покрай редица гъсти олеандри. Красиви цветове. И плодове. Плодовете не се ядат. От тях ти става лошо. Познава се по миризмата. Също листата. И цветовете.

Цветовете никога не се ядат. Веднъж опита. Но в цвета имаше пчела, оттам влезе в устата му, забръмча и го ужили по езика. Много лош ден, по-зле от котките.

Продължава да пълзи. Не го е страх. Не. Не. Той е куче.

Място, където има хора. Високи бели стени. Тъмни прозорци. Близо до покрива има квадратче бледа светлина.

Промушва се покрай мястото.

Тук миризмата на лошото нещо е силна и все повече се засилва. Почти изгаря носа. Като амоняк, но не съвсем. Студена миризма, мрачна, по-студена от лед и по-тъмна от нощта.

Спира на половината път покрай високата бяла стена. Ослушва се. Души.

Не го е страх. Не го е страх.

Нещо отгоре изкрещява: „Ухуууууууууу“.

Страх го е. Врътва се и се затичва обратно.

Ухууууууууууууу.

Чакай. Звукът му е познат. В нощта лети сова и търси плячка.

Уплаши се от една сова. Лошо куче. Лошо куче. Лошо.

Спомни си момчето. Жената и момчето. Пък и… миризмата, мястото, мигът са интересни.

Пак се връща и пълзи покрай мястото, където има хора, бели стени, бледа светлинка отгоре. Стига до желязна ограда. Тясно е да се промуши. Не чак толкова като тръбата, където гониш котката, заклещваш се, котката продължава, а ти се извиваш, риташ, мъчиш се дълго в тръбата, мислиш, че никога няма да се освободиш и после се сещаш, че котката може да се върне по тъмната тръба и да издраска с нокти носа ти, а ти си безпомощен и неподвижен. Тясно е, но не чак толкова. Завърта се, рита със задните крака и се промушва.

Стига до края на мястото, завива и вижда нещото, което убива. Зрението му не е така остро като обонянието, и все пак различава мъж, млад на вид. Знае, че е лошото нещо, защото издава странната тъмна и студена миризма. Преди изглеждаше различно, не беше млад човек, но миризмата е същата. Със сигурност това е нещото.

Замръзва.

Не го е страх. Не го е страх. Той е куче.

Лошото нещо, което е млад мъж върви към мястото, където има хора. Носи торби с храна. Шоколад. Сладкиши. Пържени картофи.

Интересно.

Дори лошото нещо яде. Било е отвън, яло е и сега влиза вътре. Може би част от храната е останала. Може да помаха с опашка, да изскимти дружелюбно, да седне и да изпроси нещичко вкусно да, да, да, да.

Не, не, не, не. Лоша идея.

Но пък има шоколад.

Не. Забрави за него. От такива лоши идеи ти одраскват носа. Или нещо по-лошо. Умряло като пчелата в локвата или мишката в канавката.

Нещото, което убива, влиза вътре и затваря вратата. Страшната му миризма отслабва.

Също и миризмата на шоколад. Е, няма как.

Ухууууууууу.

Това е само сова. Кой ще се уплаши от сова? Не и куче.

Известно време души около мястото, където има хора — трева, пръст и плоски камъни, каквито хората обичат да слагат около местата си. Храсти. Цветя. Различни видове забързани бръмбари в тревата. Няколко неща, на които хората сядат… до едното от тях има парче бисквит. Шоколадов. Добре, добре, излапа го. Души наоколо, отдолу, насам-натам, но няма повече.

Гущерче! Стрелва се по камъните, хвани го, хвани го, хвани го, хвани го. Оттук, оттам, между краката ти, ето сега, идва, не, изчезва. Къде ли е сега? Ето го, бързо, не го изпускай, хвани го, хвани го, искаш го, трябва ти и хоп… тряс по желязната ограда.

Гущерът изчезва, но оградата мирише на прясна човешка урина. Интересно.

Тя е от нещото, което убива. Не е приятна. Не е и лоша. Просто е интересна. Нещото, което убива, прилича на хората, пикае като тях, затова сигурно е човек, нищо че е особен и различен.

Следва пътя на лошото нещо от мястото, където се е изпикало до вратата. Ниско долу на, голямата врата има вратичка почти с неговите размери. Души я. Вратичката мирише на друго куче. Миризмата е съвсем слаба, едва доловима, но със сигурност е кучешка. Много отдавна оттук е минавало куче. Интересно. Толкова отдавна, че трябва да души, да души и пак да души, за да разбере нещичко. Мъжко куче. Нито малко, нито прекалено голямо. Интересно. Нервно куче… или може би болно. Отдавна. Интересно.

Помисли.

Врата за хора. Врата за кучета.

Мисли.

Значи това не е място, където има само хора. То е място, където има хора и кучета. Интересно.

Мушва нос в студената метална вратичка и тя се отваря навътре. Той пъхва глава само колкото да подуши и да се огледа.

Място, където хората държат храна. Тя е скрита, не се вижда, но улавя миризмата. Най-силна обаче е миризмата на лошото нещо, толкова е силна, че той губи интерес към храната.

Миризмата го отвращава и плаши, но в същото време любопитството му го тласка напред. Промушва се през отвора, металната вратичка се плъзва по гърба му и после се затваря с леко изщракване.

Вътре е.

Ослушва се. Бръмчене, тракане, лек звук. Като от машини. Иначе е тихо.

Не е много светло. Само в някои от машините просветват лампички.

Не го е страх. Не, не, не.

Пропълзява от едно тъмно пространство в друго, присвива очи в мрака, ослушва се, души, но не намира нещото, което убива, докато не се изправя отдолу под стълбата. Поглежда нагоре и разбира, че нещото е някъде горе.

Тръгва по стълбата, спира, продължава, спира, поглежда обратно към долния етаж и се чуди също както при преследването на котки: какво прави тук? Ако няма храна, ако няма женска в горещината, ако няма никой да го гали, да го чеше и да си играе с него, защо е тук? Всъщност не знае отговора. Може би просто е в кучешката природа да любопитства какво има зад следващия ъгъл, зад следващия хълм. Кучетата са особени. Те са любопитни. Животът е особен и интересен и той има чувството, че всяко ново място или всеки нов ден могат да му покажат нещо толкова различно и особено, че само като го види и подуши, ще разбере света по-добре и ще бъде по-щастлив. Има чувството, че го чака нещо прекрасно, толкова хубаво, че не може да си го представи, но по-добро от храната, от женските в горещината, от галенето, чесането, играта, тичането по плажа с разрошена от вятъра козина, преследването на котки и дори от хващането на котка, ако това изобщо е възможно. Дори друг, в това страшно място със силната миризма на нещото, което убива, от която му се киха, той все пак има усещането, че прекрасното е някъде съвсем наблизо.

И не забравяй жената и момчето. Те са добри. Обичат го. Затова сигурно ще намери начин да спре лошото нещо да не ги тревожи повече.

Качва се по-нагоре по стълбите и стига до тясно пространство. Тръгва напред и души вратите. Зад една от тях има мека светлина. И още нещо, много тежко и горчиво — миризмата на нещото, което убива.

Не го е страх, не го е страх, той е куче, гонче и ловец, добро и смело, добро куче, добро.

Вратата е открехната. Мушва нос в отвора. Може да бутне вратата и да влезе, но се колебае.

Тук няма нищо прекрасно. Може би някъде другаде в това място, където има хора, може би зад някой друг ъгъл, но не и тук.

Защо не си тръгне, да излезе на алеята и да погледне дали дебелият не му е оставил още храна.

Така би постъпила котка. Да се измъкне. Да избяга. Той не е котка. Куче е.

Дали обаче на котките им издраскват носовете и те кървят и ги болят дни наред? Интересна мисъл. Никога не е виждал котка с одраскан нос, никога не е успявал да се приближи достатъчно, за да издраска някоя от тях.

Но той е куче, не е котка, затова бутва вратата. Тя се отваря лесно. Влиза вътре.

Младият мъж, който е лошото нещо, лежи върху черен плат над пода. Изобщо не помръдва, не издава никакъв звук, очите му са затворени. Умрял ли е? Мъртво лошо нещо върху черен плат.

Приближава се и души.

Не. Не е умрял. Спи.

Нещото, което убива, яде, пикае и сега спи. Затова много прилича на другите хора, също и на кучетата, но то не е нито човек, нито куче.

Ами сега?

Гледа заспалото лошо нещо, представя си как може да скочи отгоре му, да излае в лицето му, да го събуди, да го изплаши и може би тогава то ще спре да идва при жената и момчето. Може дори да го ухапе, лекичко, поне веднъж да постъпи като лошо куче, само за да помогне на жената и момчето, да го ухапе по брадичката. Или по носа.

Заспало, нещото не изглежда толкова страшно. Не толкова силно и бързо. Той не помни защо се уплаши толкова преди.

Оглежда черната стая. Горе светлината се отразява в много очи, които плуват в шишета — очи на хора без хора, очи на животни без животни. Интересно е, но не е хубаво, никак даже.

Пак се чуди какво прави тук. Разбира се, това място е като тръбата, където се заклещваш, като дупка в земята, където живеят едри паяци и хич не обичат да си пъхаш носа при тях. После разбира, че заспалият млад мъж, който е лошото нещо, е като онези смеещи се момчета, които миришеха на пясък, слънце и морска сол. Такива хора те галят и те чешат зад ушите, а после се опитват да те подпалят.

Глупаво куче. Глупаво направи, че дойде. Добро, ама глупаво.

Лошото нещо мърмори в съня си.

Той се дръпва назад, обръща се, подвива опашка и тихо излиза от стаята. Слиза по стълбите, маха се оттам, не го е страх, не го е страх, само е внимателен, не го е страх, но сърцето му бие лудо.

6

В делничните дни Таня Дилейни работеше като болногледачка в „гробарската“ смяна — от полунощ до осем часа сутринта. Понякога й се струваше, че е по-добре да работи на истинско гробище. Дженифър Дракман беше по-страшна от всичко, което според Таня можеше да се види на гробищата.

Таня седеше на кресло близо до леглото на сляпата жена и кротко четеше роман от Мери Хигинс Кларк. Обичаше да чете и по природа беше нощна птица, затова нощната смяна й допадаше. Случваше се да прочете цял роман за една смяна и да почне друг, когато Дженифър спеше спокойно.

Друг път Дженифър не можеше да заспи, мяташе се, бъбреше несвързано, обзета от ужас. Тогава Таня знаеше, че бедната жена губи разсъдъка си, но нямаше от какво да се страхува. Ужасът на пациентката обаче се предаваше донякъде и на болногледачката. Таня я побиваха тръпки, потреперваше и се вглеждаше неспокойно през тъмния прозорец, сякаш там нещо се таеше и чакаше да скочи вътре при всеки неочакван звук.

Ала тази сряда в ранните си часове не бе изпълнена с крясъци, измъчени писъци и безсмислен низ от думи, сякаш религиозен фанатик бъбри маниакално молитвите си на неразбираем език. Дженифър спеше, макар и неспокойно, измъчвана от лоши сънища. От време на време изпъшкваше, без да се събуди. Хващаше се със здравата си ръка за пръчките на леглото и безуспешно се мъчеше да се повдигне. С костеливите си бели пръсти, вкопчени в желязото, с атрофиралите мускули, които едва се виждаха по измършавелите й ръце, с изпитото и бледо лице, със зашитите клепачи над празните очни кухини, Дженифър приличаше не на болна в леглото, а на мъртвец, който се мъчи да излезе от ковчега. Бълнуваше, без да вика, почти шепнешком, но много настоятелно. Гласът й сякаш долиташе от небитието и се разнасяше из стаята като дух при спиритически сеанси: „Той ще ни избие всичките… не ни избие… ще ни избие всичките…“

Таня потръпна и се помъчи да се съсредоточи върху приключенския роман, макар и да изпитваше известни угризения, че не обръща внимание на пациентката. Можеше поне да отвори вкопчените пръсти, да пипне челото на Дженифър, за да разбере няма ли треска, да й прошепне нещо успокоително, да се помъчи да я извади от кошмара и да се увери, че заспива по-спокойно. Таня беше добра медицинска сестра и обикновено се втурваше да успокои пациентите, измъчвани от кошмари. Но сега остана в креслото с романа в ръка, защото не искаше да рискува да буди Дженифър. Болната можеше да се разсъни и да изпадне в поредния ужасяващ пристъп на крясъци, плач без сълзи, виене и нечленоразделни писъци, от които кръвта на Таня се смразяваше.

Пак дочу призрачния глас на заспалата Дженифър: „…светът е подпален… потоци кръв… огън и кръв… Аз съм майка на Ада… Боже, помогни ми, аз съм родила Ада…“

Таня искаше да засили отоплението, но стаята и без това беше доста топла. Студът беше вътрешен, не идеше отвън.

„…такъв студен ум… мъртво сърце… бие, но е мъртво…“

Таня се замисли какво ли е преживяла горката жена, за да изпадне в това състояние. Какво бе видяла? Какво бе изстрадала? Какви спомени я преследваха?

7

„Грийн Хаус“ на Тихоокеанската магистрала включваше голям ресторант в типичен калифорнийски стил с прекалено много папрати и саксии дори за вкуса на Хари и немалък бар, където постоянните посетители се справяха с излишната растителност, като от време на време сипваха по малко уиски в саксиите. По това време ресторантът беше затворен.

Известният бар работеше до два часа. Беше обзаведен в черно, сребърно и зелено в декоративен стил, който нямаше нищо общо със съседния ресторант. Личеше измъчен опит да се постигне шик. Но заедно с пиенето сервираха и сандвичи.

Сред повехналите и пожълтели растения трийсетина клиенти пиеха, бъбреха и слушаха джаз в изпълнение на квартет. Музикантите свиреха умерено осъвременени аранжименти на прочути парчета от златния век на джаза. Две двойки, които не осъзнаваха, че музиката е по-приятна за слушане, смело танцуваха на не особено мелодичната музика с непрекъснато сменящ се ритъм и импровизации, които биха затруднили дори Фред Астер или Баришников.

Когато Хари и Кони се появиха на входа, управителят на салона ги изгледа подозрително. Беше на трийсет и няколко години, с костюм марка „Армани“, ръчно рисувана копринена вратовръзка и красиви обувки, които изглеждаха толкова меки, сякаш бяха направени от кожата на неродено теле. Имаше маникюр, зъбите му бяха безупречно направени, косата фризирана. Той даде дискретен знак на един от барманите, несъмнено да му помогне да изхвърли натрапниците на улицата.

С изключение на засъхналата кръв в ъгълчето на устата и синината, която вече почваше да се оформя от едната страна на лицето й, Кони изглеждаше сравнително прилично, макар и с малко поомачкани дрехи. Хари обаче представляваше жалка гледка. Дрехите му бяха провиснали и обезформени от дъжда. Гънките по тях бяха повече от бръчките по египетските мумии. Иначе бялата риза сивееше, цялата на петна и миришеше на пушек от пожара в дома му. Ожулени, смачкани и кални обувки. Влажна кървава драскотина с размер на четвърт долар на челото. Небръснат от осемнайсет часа. Кални ръце от ровенето на купчината пръст на моравата при къщата на Джеймс Ордегард. Хари разбираше, че с този външен вид се намира на опасно близко разстояние по социалната стълбица от скитника пред бара, когото Кони заплаши с принудително лечение, само на едно-две стъпала над него, но под унищожителния поглед на управителя усети, че се сгромолясва още по-ниско.

Само ден по-рано Хари би се ужасил до смърт от мисълта, че може да се появи на публично място в такъв вид. Сега обаче не му пукаше особено. Прекалено погълнат бе от тревогата как да оцелее и нямаше време да проявява придирчивост към прическата си или към вида на дрехите.

Още преди да ги изхвърлят безславно от „Грийн Хаус“, двамата мълниеносно показаха служебните си карти.

— Полиция — заяви Хари.

Нищо не действува по-ефикасно от служебната карта — нито шперц, нито парола, нито доказана синя кръв, нито кралски произход. Вярно, пред нея вратите най-често се разтварят неохотно и все пак не се хлопват.

Помогна също характерът на Кони:

— Не само полиция — допълни тя, — ами вбесена полиция след отвратителен ден. Не сме в настроение да отказват да ни обслужат, само защото някакъв нафукан тъпанар си въобразява, че можем да обидим отбраната му клиентела.

Любезно ги поканиха на ъглова маса, която случайно бе в сянката и далеч от повечето клиенти.

Сервитьорката пристигна веднага, съобщи, че се казва Бамби, набърчи носле, усмихна се и взе поръчките. Хари помоли за кафе и сандвич със сирене.

Кони пожела нейния сандвич с малко синьо сирене и много суров лук.

— Кафе и за мене и освен това два двойни коняка „Реми Мартен“ — поръча тя и се обърна към Хари. — Строго погледнато, не сме на работа. Ако се чувстваш така отвратително като мене, имаш нужда от нещо по-силно от кафе и сандвич.

Докато чакаха сервитьорката да изпълни поръчката, Хари отиде до тоалетната, за да измие окаляните си ръце. Наистина се чувстваше отвратително, както подозираше Кони, а огледалото показа, че изглежда дори по-зле, отколкото се чувства. Не можеше да повярва, че посивялото лице с хлътнали очи и отчаян поглед е неговото.

Енергично затърка ръцете си, но част от мръсотията упорито остана под ноктите и по кокалчетата. Сякаш беше автомонтьор.

Наплиска се със студена вода, но видът му не се освежи или ободри. Тежкият ден бе оставил своя отпечатък може би завинаги. Загубата на къщата и всички вещи, потискащата смърт на Рики и странната верига от свръхестествени събития бяха разклатили вярата му в разума и реда. Сегашното му мрачно изражение можеше да се запази задълго, при положение, че не му оставаха само няколко часа живот.

Объркан от необичайния си образ, едва не помисли огледалото за вълшебно както често става в приказките — врата към друг свят, прозорец към миналото или бъдещето, затвор за душата на злата царица, вълшебно говорещо огледало като в приказката за Снежанка, което казало на злата й мащеха, че не е най-красивата на света. Хари сложи ръка върху огледалото, топлите му пръсти докоснаха студените си изображения, но не се случи нищо свръхестествено.

Все пак като се имат предвид последните дванайсет часа, не беше лудост да очаква вълшебство. Сякаш бе попаднал в капана на някаква приказка, нещо като по-мрачен вариант на „Червените обувчици“, където героите са подложени на ужасни физически мъчения и накрая са възнаградени с щастие, но не на този свят, а в рая. Сюжетът е доста незадоволителен, ако не си съвсем сигурен, че раят е горе на небето и те чака.

Единственият признак, че не бе попаднал в плен на детска измислица, беше липсата на говорещо животно. Приказките са населени с много повече говорещи животни, отколкото съвременните американски филми с убийци-психопати.

Приказки. Вълшебства. Чудовища. Психопати. Деца.

Изведнъж Хари почувства, че е на ръба на прозрение, което би разкрило нещо извънредно важно за Тик-так.

Вълшебства. Психопати. Деца. Чудовища. Приказки.

Прозрението му се изплъзна.

Хари се напрегна. Напразно.

Осъзна, че вече не докосва леко с пръсти отражението в огледалото, а притиска с все сили. Дръпна ръката си. Върху огледалото остана лек влажен отпечатък, после бързо се изпари.

Всичко изчезва. Включително Хари Лайън. Може би на зазоряване.

Излезе от тоалетната и се върна на масата при Кони.

Чудовища. Вълшебства. Психопати. Приказки. Деца.

Оркестърът свиреше потпури от Дюк Елингтън в съвременен джазов аранжимент. Звучеше ужасно. Елингтън просто нямаше нужда от опити за подобряване.

На масата стояха две чаши димящо кафе и два коняка, които проблясваха като течно злато.

— Сандвичите ще дойдат след няколко минути — обясни Кони, докато той издърпваше черен дървен стол, за да седне.

Психопати. Деца. Вълшебства.

Нищо.

Реши да престане да мисли за Тик-так известно време. Да остави подсъзнателното да работи на спокойствие.

— „Трябва да знам“ — обърна се той към Кони със заглавието на песен на Пресли.

— Какво да знаеш?

— „Кажи ми защо“ — още една песен.

— А?

— „Сега или никога“.

Кони разбра и се усмихна.

— Аз съм фанатична обожателка на Пресли.

— Досетих се.

— Свърши ми добра работа.

— Вероятно възпря Ордегард да не ни метне още една граната и спаси живота ни.

— За краля на рокендрола — каза Кони и вдигна чашата.

Оркестърът престана да измъчва мелодиите на Елингтън и направи почивка — значи все пак може би имаше Бог на небето в края на краищата и благословен ред във вселената.

Хари и Кони се чукнаха с коняка и отпиха.

— Защо точно Елвис? — попита той.

Кони въздъхна:

— Ранният Елвис беше наистина голяма работа. Олицетворяваше свободата, желанието да бъдеш такъв, какъвто си, да не те подритват, само защото си различен. „Не ме настъпвай по сините велурени обувки“. Песните от първите му десет години вече бяха златни шлагери, когато бях едва седем или осемгодишна, но вече ги усещах. Разбираш ли?

— Седем или осем? Май е множко за такова малко дете. Искам да кажа, че много от песните му са за самотата, и съкрушеното сърце.

— Разбира се. Той беше човекът от мечтите ми — чувствителен бунтар, учтив, но без никакво желание да го унижават, едновременно романтичен и циничен. Израснах по детски домове, при приемни родители и разбирах какво значи да си самотен, а сърцето ми знаеше какво е мъка.

Сервитьорката донесе сандвичите. Помощникът доля чашите им с кафе.

Хари пак се почувства човек. Мръсен, изпомачкан, ударен, уморен, уплашен и все пак човек.

— Добре — каза той, — разбирам да си луд по ранния Елвис, да знаеш наизуст ранните му песни. А по-късните? „Млъкни“?

Както поливаше сандвича си с кетчуп, Кони обясни:

— Краят му посвоему е не по-малко интересен от началото. Американска трагедия.

— Трагедия ли? Да се превърнеш в дебел гастрольор в Лас Вегас, облечен в гащеризони с пайети?

— Естествено. Красивият и смел крал, изпълнен с надежди, велик… поради трагична грешка се сгромолясва неудържимо и умира на четиридесет и две години.

— Върху тоалетната чиния.

— Не твърдя, че това е шекспирова трагедия. В нея има нещо абсурдно. Точно затова е американска. Нито една друга страна в света няма нашия усет към абсурда.

— Републиканците и демократите едва ли ще използват извода ти в предизборните си кампании.

Сандвичът беше вкусен. Хари продължи с пълна уста:

— И каква е била трагичната грешка на Елвис?

— Отказал е да порасне. Или не е можел.

— А не трябва ли творецът да се помъчи да съхрани детското у себе си?

Кони отхапа от сандвича и поклати глава:

— То не е същото като да си останеш вечно дете. Разбираш ли, младият Елвис е искал свобода, страстно се е стремял към нея, точно като мене. Успял е да постигне пълната свобода на прави всичко, каквото си поиска, чрез музиката. Но когато я е получил, когато не е могъл да бъде свободен вечно… какво е станало?

— По-добре ти кажи.

Явно Кони бе размишлявала по въпроса.

— Елвис е загубил ориентирите си. Според мен се е влюбил в славата повече, отколкото в свободата. Истинската свобода, свободата с всички отговорности… тя е достойна мечта за възрастния. А славата е само евтина тръпка. Трябва да си незрял, за да може славата да ти доставя истинско удоволствие, не си ли съгласен?

— Не бих се стремил към нея. Не че имам шанс да я получа.

— Само едно дете може да вземе за диаманти евтините, лъскави дрънкулки. Елвис приличаше на възрастен, говореше като възрастен…

— Със сигурност пееше като възрастен в най-добрия си период.

— Да. Но емоционалното му развитие е изоставало. Възрастният е бил само черупка, маскарад. Затова винаги пътуваше с голям антураж като собствен детски клуб, ядеше главно сандвичи с пържени банани и фъстъчено масло — детска храна — и наемаше цели увеселителни паркове, когато искаше да се позабавлява. Затова не можеше да не позволи на хора като полковник Паркър да се възползуват от него.

Възрастни. Деца. Изоставане в развитието. Психопати. Слава. Вълшебства. Приказки. Изоставане в развитието. Чудовища. Маскарад.

Хари вдигна глава, умът му работеше трескаво.

Кони продължаваше да говори, но гласът й сякаш долиташе отдалече:

— … затова краят на живота на Елвис показва колко капани…

Психично обременено дете. Очаровано от чудовища. С вълшебна сила. Изоставаме в развитието. Прилича на възрастен, но това е само маскарад.

— … колко лесно можеш да изгубиш свободата си и никога да не си я възвърнеш…

Хари остави сандвича.

— Господи, мисля, че се сещам кой е Тик-так.

— Кой?

— Чакай. Нека помисля още малко.

От масата до оркестъра долетя остър пиянски смях. Двама мъже, прехвърлили петдесетте, с богаташки вид и две руси момичета по на двайсетина години. Мъчеха се да преживеят собствената си приказка. Застаряващите мъже мечтаеха за съвършен секс и за завистта на останалите мъже, момичетата мечтаеха да ги пуснат през златната врата с благословеното си незнание, че фантазиите им са банални, скучни и безвкусни.

Хари разтърка очи и се помъчи да сложи в ред мислите си.

— Не забеляза ли нещо детинско в него?

— В Тик-так ли? В тоя вол?

— Това е неговият „голем“. Говоря ти за истинския Тик-так, за този, който прави „големите“. За него това е игра. Играе си с мене както палавите момчета откъсват крилете на мухата и я гледат как се мъчи да литне или пък измъчват бръмбари с клечка кибрит. Крайният срок е на зазоряване, часът за атака — детинско, като че е на игрище и се забавлява.

Спомни си още от това, което Тик-так говореше в спалнята на апартамента му, точно преди да избухне пожарът: „Вие хората сте много забавна играчка… голям герой… въобразяваш си, че можеш да застреляш, когото си поискаш, да блъскаш когото ти хрумне…“

Да блъскаш когото ти хрумне…

— Хари?

Той примигна и трепна.

— Някои социопати са били тормозени като деца. А други просто се раждат такива.

— Имат нещо объркано в гените — съгласи се Кони.

— Да предположим, че Тик-так се е родил лош.

— В никакъв случай не е бил ангелче.

— Да предположим също, че невероятните му способности не се дължат на странен лабораторен експеримент. Може би причината е пак объркване на гените. Ако силата му е вродена, тя го е отделила от останалите както славата е отделила Пресли и той не се е научил как да порасне, не е изпитал такава потребност. Дълбоко в сърцето си е все още дете. Играе детски игри. Зли детски игри.

Хари си спомни огромния скитник, изправен в спалнята му с почервеняло от гняв лице, който крещеше: „Чу ли ме, герой такъв, чу ли ме, чу ли ме, чу ли ме, ЧУ ЛИ МЕ, ЧУ ЛИ МЕ…?“ Поведението му изглеждаше ужасно заради размерите и силата на скитника, но сега, като се връщаше назад, Хари разбираше, че в думите му има нещо като детско заклинание.

Кони се наведе през масата и помаха с ръка пред лицето му.

— Не се вцепенявай, Хари. Чакам откровението. Кой е Тик-так? Да не би да смяташ, че наистина е дете? Не ми казвай, че търсим ученик, за Бога! Или пък ученичка!

— Не. По-голям е. Млад е, но не е ученик.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото го видях.

Да блъскаш когото ти хрумне…

Разказа на Кони за младия човек, който се промуши под кордона около ресторанта, прекоси тротоара и се доближи до разбитата витрина, където Ордегард бе стрелял. Маратонки, джинси, тениска с надпис на бирата „Тикейт“.

— Зяпаше вътре, очарован от кръвта, от труповете. В него имаше нещо зловещо… погледът му беше отнесен… и облизваше устните си сякаш… сякаш, не, не знам, сякаш в кръвта и труповете имаше нещо еротично. Не ми обърна никакво внимание, когато му казах да се дръпне зад бариерата, вероятно дори не ме чу… като че беше изпаднал в транс… облизваше устни.

Хари грабна чашата и допи коняка на една глътка.

— Разбра ли името му? — попита Кони.

— Не. Издъних се. Не се справих както трябва.

В паметта му изплува как сграбчи момчето и го блъсна назад от тротоара, може би го бе ударил, но не беше сигурен, може би беше забил коляно в слабините му, беше извил ръцете му и го беше натиснал надолу, за да го изблъска зад въжето.

— След това ми стана неприятно — обясни Хари, — бях отвратен от себе си. Не можех да повярвам, че съм способен на такава грубост. Сигурно още съм бил под въздействието на случката на тавана, Ордегард едва не ме очисти и когато видях как момчето се опива от кръвта, реагирах като… като…

— Като мене — довърши Кони и се зае със сандвича.

— Да. Като тебе.

Не му се ядеше повече, но Хари отхапа от сандвича, защото може би щеше да има нужда от повече енергия.

— Все пак не разбирам откъде си сигурен, че онова момче е Тик-так — поне Кони.

— Зная, че е той.

— Само защото е бил малко особен…

— Не само това.

— Предчувствие ли?

— Нещо много повече от предчувствие. Наречи го „полицейски инстинкт“.

Кони се загледа втренчено в него, после кимна:

— Добре. Помниш ли как изглеждаше?

— Доста ясно, струва ми се. Може би на около деветнайсет години, във всеки случай не повече от двайсет и една.

— Височина?

— Два-три сантиметра по-нисък от мене.

— Тегло?

— Към шейсет и няколко килограма. Слаб. Не, не е така, не слаб, не хилав. Слаб, но мускулест.

— Цвят на кожата?

— Светъл. Прекарва повечето време в затворени помещения. Гъста коса, тъмнокестенява или черна. Хубаво момче, прилича малко на Том Круз, но в него има нещо ястребово. Необикновени очи. Сиви. Сякаш сребърни с капка по-тъмен оттенък.

— Мисля си — предложи Кони, — защо не отскочим до Нанси Кан. Тя живее тук, в Лагуна Бийч…

Нанси беше художничката, която работеше в тяхната служба и рисуваше портрети по словесни описания. Притежаваше дарбата да слуша и правилно да тълкува нюансите в свидетелските описания на заподозрените. Скиците й с молив често се оказваха забележително сполучливи портрети на заловените престъпници.

— … ти ще й опишеш момчето, тя ще го нарисува, ще занесем портрета на полицията в Лагуна и ще питаме дали познават този малък негодник.

— Ами ако не го познават? — усъмни се Хари.

— Тогава ще тръгнем от врата на врата и ще показваме рисунката.

— От врата на врата ли? Къде?

— По къщите и апартаментите в квартала, където си го срещнал. Възможно е да живее в съседство. Дори да не е така може би често ходи натам, има приятели в квартала…

— Това момче няма приятели.

— … или роднини. Някой може да го разпознае.

— Хората няма да се зарадват, че ги будим посред нощ.

Кони се намръщи.

— Да не искаш да чакаме изгрева?

— Май че не.

Оркестърът пак заемаше мястото си.

Кони преглътна остатъка от кафето, бутна стола, изправи се, извади сгънати банкноти от джоба си и хвърли няколко на масата.

— Нека платя половината — предложи Хари.

— Аз черпя.

— Не, наистина, трябва да платя половината.

Кони го изгледа подигравателно.

— Искам да са ми чисти сметките с всички. Нали знаеш — настоя той.

— Един път пристъпи правилата, Хари. Объркай сметките. И знаеш ли какво… ако пукне зората и се събудим в ада, ти ще черпиш на закуска.

Тя се запъти към вратата.

Управителят с костюма „Армани“ и ръчно рисуваната копринена връзка благоразумно се скри в кухнята, като я видя да се приближава.

Хари тръгна след Кони и погледна часовника си. Беше един часа и двайсет и две минути след полунощ.

Оставаха може би пет часа до зората.

8

Върви през нощния град. Хората в тъмните си места спят около него.

Прозява се и се чуди дали да не легне под някой храст и да се наспи. В сънищата се появява друг свят, хубав свят. Там той има семейство, което живее на топло и му се радва, храни го всеки ден, играе с него винаги, когато му се играе, нарича го Принс, взема го на разходка с колата, позволява му да показва глава през прозореца и ушите му да се ветреят, никога не го рита. Светът в сънищата е добър, въпреки че дори в него не може да улови котка.

После си спомня младия човек, който е лошото нещо, черното място, очите на хора и животни без тела и вече не му се спи.

Трябва да направи нещо, но не знае какво. Усеща, че лошото нещо ще нарани жената и момчето и то много зле. В него има много гняв. Омраза. Би им подпалило козината, ако имаха козина. Той не знае защо. Не знае кога, как или къде. Но трябва да направи нещо, да ги спаси, да бъде добро куче, добро.

И така…

Направи нещо!

Добре.

И така…

Докато размишлява как да постъпи с лошото нещо, може да потърси още малко храна. Може усмихнатият дебел мъж да му е приготвил остатъци зад мястото, където хората ядат. Може би още стои пред отворената врата, оглежда се и търси приятелчето, за да го приюти на топло, да го храни всеки ден, да си играе с него всеки път, когато на него му се доиграе, да го води на разходка с кола и да му позволява да провира глава през прозореца.

Сега бърза. Мъчи се да подуши дебелия. Стои ли отвън? Чака ли го?

Души неуморно, минава покрай кола, която мирише на ръжда, смазка и бензин и е паркирана на голямо празно пространство. После дори през затворените прозорци долавя миризмата на жената и момчето. Спира и поглежда. Момчето спи, не се вижда. Жената е облегната на вратата, главата й е опряна на прозореца. Будна е, но не го забелязва.

Може би дебелият мъж ще хареса жената и момчето, ще приюти всички в своето място и могат да си играят заедно всички, да ядат, когато им се прииска, да се разхождат с коли и да показват главите си от прозореца, да се замайват от миризмите, които носи вятърът. Да, да, да, да, да, да. Защо не? В света на сънищата има семейство. Защо да няма и в този свят?

Развълнуван е. Това е хубаво. Наистина е хубаво. Усеща прекрасното нещо някъде съвсем наблизо, зад ъгъла. Винаги си е знаел, че ще дойде. Добре. Да. Добре. Да, да, да, да, да.

Мястото, където хората ядат с чакащия дебел човек не е далече от колата, затова може би трябва да залае, за да го видят жената и момчето и да ги заведе при дебелия.

Да, да, да, да, да, да.

Но чакай, чакай, може много да се забави, докато ги накара да го последват. Понякога хората много бавно разбират какво иска. Дебелият може да си отиде. А ако стигнат дотам и него го няма, ще застанат на алеята, без да знаят защо и ще помислят, че той е глупаво куче, много глупаво куче. Ще се чувства унизен както под дърво, на което се е покатерила котка.

Не, не, не, не, не. Дебелият не може да си е отишъл, не е възможно. Ако той си отиде, няма да бъдат заедно на някое приятно, топло място или на разходка с кола.

Какво да направи, какво да направи? Вълнува се. Да лае ли? Или пък да не лае? Стой, тръгни, да, не, почни да лаеш, недей?

Пишка му се. Трябва да се изпишка. Вдига крак. Ах. Да. Мирише силно. Полива тротоара, от него се вие пара. Интересно.

Дебелият мъж. Не го забравяй. Чака в алеята. Иди първо при дебелия, преди да е влязъл вътре и изчезнал завинаги и го доведи тук, да, да, да, да, защото жената и момчето няма да отидат никъде.

Добро куче. Умно куче.

Тръгва си от колата. Затичва се. Към ъгъла. Завива. Малко по-нататък. Още един ъгъл. Алеята зад мястото, където хората ядат.

Задъхан и развълнуван, изтичва до вратата, където дебелият му подаде остатъците. Затворена е. Човекът си е отишъл. Наоколо няма никаква храна.

Изненадан е. Беше толкова сигурен. Всички заедно в света на сънищата.

Почва да драска по вратата, драска, драска.

Дебелият не се появява. Вратата остава затворена.

Лае. Чака. Лае.

Нищо.

Добре. Ами сега?

Все още е развълнуван, но не колкото преди. Не чак толкова, че да му се допишка и все пак не го свърта. Разхожда се пред вратата по алеята, скимти от досада и объркване, малко се натъжава.

От далечния край на алеята долитат гласове. Той знае, че единият е на миризливия, който смърди на всичко лошо едновременно, включително на допира на нещото, което убива. Подушва миризливия дори от това голямо разстояние. Не знае чии са другите гласове и не може да подуши другите хора от вонята на миризливия.

Може би единият е дебелият човек, който търси приятелчето си.

Възможно е.

Той размахва опашка и хуква към края на алеята, но когато стига дотам, вижда, че дебелият не е там и спира да размахва опашката си. Само мъж и жена, които никога не е виждал. Застанали са до една кола пред мястото, където хората ядат заедно с миризливия. И тримата говорят.

— Наистина ли сте ченгета? — пита миризливият.

— Какво направи на колата? — тросва се жената.

— Нищо. Нищо не съм направил на колата.

— Само да намерим вътре някаква гадост, ще те убия.

— Не, изслушайте ме, за Бога.

— Принудително лечение за тебе, боклук такъв.

— Как ще вляза в колата, като е заключена?

— Значи си опитал, а?

— Само исках да разгледам, да се уверя, че наистина сте ченгета.

— Ще ти покажа аз на тебе дали сме ченгета, тъпако.

— Хей, пусни ме!

— Божичко, как вониш!

— Пусни ме, пусни ме!

— Хайде, пусни го. Добре, успокой се — казва мъжът, който не мирише чак толкова.

Души, души и усеща нещо по непознатия, което го има и по смрадливия. Изненадва се. Допирът на нещото, което убива. Съвсем скоро непознатият е бил близо до лошото нещо.

— Вониш на бунище — казва жената.

По нея също има от миризмата на това, което убива. И по тримата. Миризливия, другия мъж и жената. Интересно.

Приближава се, души.

— Изслушайте ме, моля ви, трябва да говоря с полицаи — казва миризливият.

— Хайде, говори — подканя го жената.

— Казвам се Сами Шамроу. Трябва да съобщя за едно престъпление.

— Може ли да предположа какво е? Сигурно някой е откраднал новия ти „Мерцедес“.

— Имам нужда от помощ!

— И ние, приятелче.

Тримата не само носят допира на лошото нещо, те също миришат на страх — същия страх като на жената и момчето, които го наричат Рошльо. Страхуват се от лошото нещо, всичките.

— Някой ще ме убие — продължава миризливият.

— Да, това ще съм аз, ако не ми се махнеш от погледа.

— Спокойно, не прибързвай!

Миризливият обяснява:

— В него няма нищо човешко, въпреки че му викам човека с плъховете.

Може би тези хора трябва да се срещнат с жената и момчето в колата. Всички те се страхуват поотделно. Заедно може би ще престанат. Заедно може да живеят на топло място, да си играят през цялото време, да го хранят всеки ден, да се разхождат с кола всички, с изключение на миризливия — той трябва да тича след колата или да престане, да вони толкова, за да не те кара да кихаш.

— Наричам го човека с плъховете, защото е направен от плъхове. Всъщност той е куп плъхове, които се разбягват във всички посоки.

Но как? Как да ги събере с жената и момчето? Как да ги накара да разберат — хората понякога толкова бавно схващат.

9

Когато кучето дойде да души около краката им, Хари не знаеше дали е с оня жалък скитник, Сами, или е само. Не беше ясно колко необуздан може да стане скитникът и дали ще се наложи да употребят сила, а кучето можеше тогава да се намеси. Не изглеждаше опасно, но кой знае.

Всъщност Сами като че беше по-опасен. Уличният живот и причините, които го бяха довели до него, го бяха съсипали беше не просто слаб, а измършавял, подарените от Армията на спасението дрехи висяха свободно, костите му сякаш тракаха, като ходеше, но това не означаваше, че е немощен. Сами потръпваше от прилив на енергия. Клепачите на широко разтворените очи сякаш бяха потънали назад. Лицето му беше изопнато, устните непрекъснато се мърдаха и оголваха лошите му зъби. Сигурно искаше да се усмихва предразполагащо, но вместо това плашеше.

— Аз му казвам човека с плъховете, той самият не се нарича така. Никога не съм го чувал да се нарича някак. Не зная откъде се е пръкнал, къде крие кораба си, просто изведнъж се появява, хоп, и пристига, това садистично копеле, гаден мръсник…

Сами изглеждаше слаб, но напомняше на роботен механизъм, който е презареден, схемите му са прегрели и всеки момент ще гръмне, ще се разпадне на зъбни колела, пружини и пневматични тръби и те ще се изстрелят като смъртоносни снаряди из целия квартал. Не беше изключено да има нож, ножове или дори пистолет. Хари беше виждал треперещи човечета, които сякаш само да ги духнеш и ще паднат, а после се оказва, че са се надрусали с наркотик, който превръща котетата в тигри, и можаха да ги укротят трима яки мъжаги.

— … разбирате ли, не ми пука дали ще ме убие, само ще се отърва. Просто ще се напия и ще го оставя да ме убие, няма и да усетя какво прави с мене — бъбреше Сами и се приближаваше все по-плътно до тях, проследяваше всяка тяхна стъпка ту наляво, ту надясно, набираше се с всички сили. — Но тези вечер, както вече здравата се бях натряскал и смучех втората двулитровка, изведнъж се сетих кой трябва да е човекът с плъховете, по-точно какво е той — извънземен!

— Извънземен — каза Кони с отвращение. — На тия тиквеници само извънземни им се привиждат. Махай се оттук, глупако, или кълна се в Бога, ще те…

— Не, не, изслушайте ме. Винаги сме знаели, че те ще дойдат, нали? Винаги сме знаели и ето, те са тук. Дойдоха първо при мене и ако не предупредя света, всички ще загинат.

Хари сграбчи Сами за ръката и се помъчи да го отстрани от пътя им, но вече се опасяваше за Кони не по-малко, отколкото за скитника. Ако Сами приличаше на пренавит часовников механизъм, който всеки момент ще се скъса, то Кони беше като цяла атомна централа на ръба на аварията. Тя беснееше, че скитникът ги бави по пътя към Нанси Кан, полицейската художничка, защото мъчително усещаше как зората напира от изток. Хари също се дразнеше от Сами, но за разлика от Кони, нямаше намерение да го удря с коляно в слабините или да го блъсне във витрината на някой от съседните ресторанти.

— … не искам да поема отговорността за това, че извънземните ще изтребят целия свят. И без това достатъчно тежи на съвестта ми, не мога да понеса мисълта, че ще съм отговорен, колко хора досега съм подвел…

Ако Кони удареше скитника, никога нямаше да стигнат до Нанси Кан и да се опитат да открият Тик-так. Щяха да се вържат тук най-малко за един час, докато арестуват Сами, като се стараят да не се задушат от вонята му и да не се стигне до полицейски методи на усмиряване (няколко от клиентите на бара бяха долепили лица на стъклото). Щяха да изгубят ценни минути.

Сами сграбчи Кони за ръкава.

— Изслушай ме, жено, само ме изслушай!

Кони се дръпна рязко и сви юмрук.

— Не! — извика Хари.

Тя с мъка се овладя миг преди да нанесе удара.

От устата на Сами хвърчаха слюнки, докато бъбреше неспирно:

— … даде ми трийсет и шест часа да живея, човекът с плъховете, но сега остават двайсет и четири, ако не и по-малко…

Хари се помъчи да задържи Кони с една ръка, защото тя пак посегна да удари Сами, а с другата отстрани скитника. Тогава кучето се хвърли върху него. То се умилкваше задъхано и въртеше опашка. Хари се отдръпна, отърси се и кучето падна пак на тротоара на четири крака.

Сами дърдореше трескаво, вкопчен с две ръце в ръкава на Хари. Молеше се да привлече вниманието му, сякаш не забелязваше, че Хари вече се е заслушал.

— … очите му са като на змия, зелени и ужасни, ужасни. Казва, че ми остава да живея още трийсет и шест часа, тик-так, тик-так…

Хари потръпна от ужас и изненада при последните думи. Изведнъж му се стори, че океанският бриз застудя.

Сепната, Кони се отказа от намерението си да удари Сами.

— Чакай, чакай, какво каза?

— Извънземни! Извънземни! — разкрещя се Сами ядосано. — Хич не ме слушаш, дяволите да те вземат.

— Това за извънземните наистина не го слушам — заяви Кони. Кучето скочи върху нея.

Тя го потупа по главата и го отдалечи.

— Хари, тоя каза ли онова, което мисля, че чух?

— Аз също съм гражданин на тази държава — изпищя Сами. Потребността да даде показания беше достигнала до отчаяна решителност. — И аз имам право да ме изслушат.

— Тик-так — повтори Хари.

— Точно така — потвърди Сами. Дърпаше ръкава на Хари толкова силно, сякаш искаше да го откъсне. — „Тик-так, тик-так, времето тече, утре на зазоряване ще си мъртъв, Сами.“ А после направо пред очите ти се разпада на купчина плъхове.

„Или на боклуци, понесен от вихъра или огнен стълб“ — помисли Хари.

— Добре, чакай, нека поговорим — обади се Кони. — Успокой се, Сами, хайде да поприказваме. Извинявай за това, което ти казах, наистина. Само се успокой!

Сами сигурно бе решил, че тя се преструва и се мъчи да му отвлече вниманието, защото не отговори на неочакваната проява на интерес и загриженост от нейна страна. Той запристъпва смутено. Дрехите му се ветрееха на мършавото тяло. Приличаше на плашило, блъскано от вятъра на празника Вси светии.

— Извънземни, глупачко, извънземни, извънземни, извънземни!

Хари хвърли поглед към „Грийн Хаус“ и видя пет-шест души, които зяпаха през прозорците към тях.

Представи си каква гледка представляват тримата — раздърпани, разгорещени, разкрещели се за извънземни. Изживяваше може би последните си часове, преследваше го нещо паранормално и невероятно зло, но поне за миг отчаяната му борба да оцелее се превърна в уличен фарс.

Добре дошли в деветдесетте години. Америка в края на хилядолетието. Господи!

До тях долиташе музика. Квартетът изпълняваше суинг, като че „Канзас Сити“, но в някакъв странен аранжимент.

Сред застаналите до прозореца беше и управителят в костюма марка „Армани“. Вероятно в момента се проклинаше, че е повярвал на фалшиви карти и всеки момент щеше да повика истинската според него полиция.

Една преминаваща кола намали ход, шофьорът и пътникът до него зяпнаха.

— Тъпачка, тъпачка, тъпачка! — крещеше Сами към Кони.

Кучето захапа десния крачол на Хари и едва не го събори на земята. Той се олюля, но запази равновесие и успя да се изтръгне поне от Сами. Кучето го задърпа с всички сили. Хари се дръпна и по чудо не падна, когато кучето рязко го пусна.

Кони все още се мъчеше да успокоява Сами, а той непрекъснато повтаряше, че тя е тъпачка, но поне нямаше изгледи да се сбият.

Кучето затича в южна посока, спря на няколко крачки под една улична лампа, погледна назад и излая. Вятърът разроши козината и опашката му. То се премести малко по-нататък, този път спря в сянката и пак излая.

Сами забеляза, че кучето отвлича вниманието на Хари и гласът му стана подигравателен, саркастичен:

— О, разбира се, така е, обръщаш по-голямо внимание на проклетото куче, отколкото на мене! Кой съм аз в края на краищата, уличен боклук, едно куче е по-важно от мене, защо да слушаш измет като мене. Хайде, Тими, хайде, виж какво иска Ласи, може би татко е затиснат от преобърнат трактор на проклетото шосе! — Сами почна да имитира репликите от известния филм.

Хари не можа да сдържи смеха си. Никога не би очаквал подобни думи от човек като Сами. Чудеше се какво ли е правил, преди да стигне до улицата.

Кучето изквича умолително и смехът на Хари секна. Подви рунтавата си опашка, наостри уши, вдигна въпросително глава и я завъртя. Почна да души нощния въздух.

— Става нещо — каза Кони и тревожно се огледа по улицата.

Хари също усети. Имаше промяна във въздуха. Особено налягане. Нещо. Полицейски инстинкт. Полицейски и кучешки инстинкт.

Кучето подуши нещо и зави от страх. Завъртя се на тротоара, щракна с челюсти във въздуха и после затича към Хари. За миг му се стори, че ще го блъсне да седне на земята, но кучето се стрелна към „Грийн Хаус“, мушна се в лехата пред входа и се скри сред азалиите. Виждаха се само очите и носа му.

Сами последва примера на кучето, обърна се и хукна към близката алея.

— Хей, накъде, чакай! — развика се Кони и се затича след него.

— Кони — обади се Хари с предупредителна нотка, макар и да не знаеше за какво точно я предупреждава, но усещаше, че никак не е хубаво да се разделят точно в този момент.

— Какво? — обърна се тя към него.

Зад нея Сами изчезна на завоя.

Точно тогава всичко спря.

Един камион на пътна помощ, който очевидно беше тръгнал да изтегли закъсал шофьор и тежко се изкачваше по южното платно на крайбрежната магистрала, изведнъж спря точно под върха, без да изскърцат спирачки. Ръмжащият мотор замлъкна тутакси, не се чу никакъв звук на двигател, който постепенно заглъхва. Фаровете обаче продължаваха да светят.

По същото време едно „Волво“ на трийсетина метра зад камиона спря и онемя.

В същия миг вятърът изчезна, не постепенно, а сякаш някакъв космически вентилатор бе спрял внезапно. Хиляди и хиляди листа престанаха да шумолят като по команда.

Замлъкна уличното движение, спряха да се полюляват дърветата. Музиката от бара секна в миг.

На Хари му се стори, че е оглушал напълно. С такава пълна тишина не се беше сблъсквал дори в затворени помещения, какво оставаше за обстановката на открито, където градският ритъм и безбройните природни шумове изпълняваха безконечната тонална симфония дори в сравнително тихите часове между полунощ и изгрева. Не чуваше дори дъха си, но после осъзна, че приносът му към извечната тишина е изцяло доброволен — промяната толкова го изуми, че той бе спрял да диша.

Изчезна не само звукът, замря също всякакво движение в нощта. Не само камионът и „Волвото“ бяха застинали. Дърветата по тротоара и храстите пред „Грийн хаус“ също сякаш бяха замръзнали. Листата не само не шумоляха, те изобщо не помръдваха. Да бяха изваяни от камък, пак биха изглеждали по-раздвижени. Преди малко над прозорците на „Грийн Хаус“ фестонираният платнен навес шумолеше на вятъра, а сега беше застинал в движение, сякаш направен от метал. Отсреща мигаща неонова реклама във формата на стрела стоеше неподвижно в едно положение.

— Хари? — извика Кони.

Той се сепна, както би сторил от всеки звук, с изключение на приглушеното биене на собственото му сърце.

Забеляза объркването и тревогата си, отразени в нейното лице.

Тя се приближи до него и попита:

— Какво става?

Освен че трепереше нехарактерно, гласът й беше смътно различен от преди — с равен тон и малко по-неизразителен.

— Да пукна, ако знам — отвърна той.

Гласът му звучеше също като нейния. Сякаш излизаше от някакво механично устройство за възпроизвеждане на човешката реч — изключително хитроумно, но не съвършено.

— Сигурно той го прави — каза Кони.

— Само не знам как — съгласи се Хари.

— Тик-так.

— Да.

— По дяволите, това е лудост.

— Не споря.

Кони посегна да издърпа револвера си, после пак го пусна в кобура. Сцената беше обгърната със зловеща атмосфера — очакване, изпълнено със страх. Но поне засега нямаше срещу какво да стреля.

— Къде е този тип? — зачуди се Кони.

— Имам предчувствие, че ще се появи.

— Няма спор — съгласи се тя и посочи към камиона на пътна помощ на шосето. — Божичко… погледни!

Отначало Хари помисли, че тя се изненадва от неподвижността на камиона, както на всичко останало, но после разбра какво е предизвикало още по-голямо учудване. Температурата на въздуха беше достатъчно ниска, за да се сгъстят изгорелите газове на колите (но не и дъха им), От ауспуха на камиона се извиваха димни струйки, но те нито се разпръскваха, нито се изпаряваха. Хари мярна още един едва забележим сиво-бял дух зад по-отдалеченото „Волво“.

След като вече разбра какво може да очаква, Хари се огледа за още чудеса и почна да й ги показва. Вятърът бе понесъл леки отпадъци — обвивки от дъвки и бонбони, пръчица от близалка, изсъхнали кафяви листа, заплетен червен конец — и макар вече да нямаше какво да ги поддържа във въздуха, те висяха над земята. Сякаш въздухът се бе превърнал изведнъж в прозрачен кристал и ги беше сковал завинаги. Само на една ръка разстояние над главата му висяха неподвижни две зимни пеперуди, бели като снежинки. Меките им перлени криле блестяха на светлината на уличната лампа.

Кони почука по часовника си и го показа на Хари. Беше марка „Таймекс“ с класическа форма — кръгъл и със стрелки. Имаше и допълнителна червена секундна стрелка. Бе спрял на един часа двайсет и девет минути и шестнайсет секунди.

Хари провери своя цифров часовник. Той също показваше един и двайсет и девет. Мигащата светлинка, която отброяваше секундите, сега светеше непрекъснато.

— Времето… — Кони не успя да довърши изречението, огледа смаяно притихналата улица, преглътна мъчително и накрая намери сили да продължи. — Времето е спряло… просто е спряло. Така ли?

— Я повтори?

— Май е спряло за останалия свят, но не и за нас.

— Времето не… не може… да спре ей така.

— Тогава какво е това?

Никога не беше обичал особено физиката. Макар и да изпитваше известна слабост към природните науки поради непрестанния им стремеж към ред във вселената, Хари не беше достатъчно осведомен за тях във времето, когато науката беше всепризнат повелител. Все пак помнеше достатъчно от уроците в училище, беше гледал немалко образователни програми и чел доста научнопопулярни бестселъри, за да съобрази, че изводът на Кони не обяснява редица неща, които им се случваха.

Така например, ако времето беше спряло, защо двамата още бяха в съзнание? Как можеха да възприемат явлението? Защо не бяха замръзнали в движение като увисналите във въздуха боклуци или пеперуди?

— Не — възрази Хари с несигурен глас, — не е така просто. Ако времето е спряло, нищо не би се движило, нали така? Дори елементарните частици. А без движение на елементарните частици… на молекулите на въздуха… искам да кажа, няма ли молекулите на въздуха да станат като от желязо? Как тогава дишаме?

Като реакция и двамата дълбоко и с радост поеха дъх. Въздухът имаше лек химически привкус, малко особен като тембъра на гласовете им, но все пак явно можеше да поддържа живота.

— Също и светлината — продължи Хари. — Светлинните вълни биха спрели да се движат. И тогава не бихме виждали нищо в мрака.

Всъщност последиците от спирането на времето сигурно щяха да са неизмеримо по-катастрофални от тишината и неподвижността, обхванали света през онази мартенска нощ. Според Хари времето и материята бяха неотменна част от мирозданието и ако по някакъв начин се прекъснеше потокът на времето, материята веднага щеше да спре да съществува. Вселената щеше да се свие — нали? — щеше с трясък да се прибере навътре, да се превърне в топчица от извънредно плътно… по дяволите, каквото и да беше плътното нещо отпреди големия взрив, създал вселената.

Кони се повдигна на пръсти, протегна ръка и лекичко хвана с палец и показалец крилото на една от пеперудите. Пак стъпи на цяло стъпало и доближи насекомото до лицето си, за да го разгледа по-отблизо.

Хари не беше сигурен дали тя ще успее да промени местоположението на пеперудата. Нямаше да се учуди, ако насекомото остане съвършено неподвижно в застиналия въздух, сякаш приковано като метален предмет, който е запоен към стоманена стена.

— Не е меко като пеперуда — забеляза Кони, — като че е направено от тафта… или е колосано.

Тя разтвори пръсти и пусна насекомото. То не отлетя, а увисна там, където го беше оставила.

Хари леко побутна пеперудата с опакото на ръката и очаровано загледа как се отмества на няколко пръста и пак застива във въздуха. Остана пак съвършено неподвижно, само че на ново място.

Начинът, по който въздействаха върху нещата, изглеждаше доста нормален. Сенките им се движеха, въпреки че сенките на останалите неща оставаха неподвижни. Можеха да влияят върху света и да преминават през него, както обикновено, но не можеха да взаимодействат с него. Кони успя да премести пеперудата, но с докосването не я привлече в тяхната действителност, не я съживи.

— Може би времето не е спряло — каза тя. — Може би просто е забавило хода си за всички и всичко освен нас.

— И така не е.

— Откъде знаеш?

— Е, не съм сигурен. Мисля обаче… ако възприемаме времето с много по-висока скорост, заради която ни се струва, че светът около нас е неподвижен, тогава всяко наше движение има невероятна относителна скорост. Нали съм прав?

— Е и какво от това?

— Искам да кажа, че тази скорост е много по-висока, отколкото на изстрелян куршум. Скоростта е разрушителна. Ако взема в ръка куршум и ти го подхвърля, няма да те нараня изобщо. Но с над хиляда метра в секунда куршумът ще пробие доста голяма дупка в тялото ти.

Кони кимна, загледана замислено в увисналата пеперуда.

— Значи ако ставаше въпрос за възприемане на времето с различна скорост, докосването ми щеше да унищожи пеперудата.

— Да. Май е така. Пък и би наранила ръката си.

Тя погледна ръката си — нямаше и следа.

— … освен това ако светлинните вълни се разпространяват по-бавно от обикновено… лампите нямаше да светят така ярко. Щяха да са по-мътни и… червеникави, според мене, почти като инфрачервени. Може би. Молекулите на въздуха щяха да се движат лениво…

— Все едно да дишаме вода или сироп ли?

Хари кимна:

— Да, струва ми се. Не съм съвсем сигурен. Дяволите да го вземат, не зная дали дори Алберт Айнщайн би успял да си обясни положението, ако беше сега при нас.

— Както вървят нещата, може да цъфне всеки момент.

Никой не бе излязъл от камиона и от „Волвото“, което според Хари означаваше, че хората вътре са заклещени в променения свят също като пеперудите. В по-далечното „Волво“ виждаше само сенчестите силуети на двама души на предните седалки, но мъжът зад волана на камиона се виждаше по-добре, защото беше спрял на улицата почти право срещу тях. Нито сенките в колата, нито шофьорът бяха помръднали и милиметър, откакто се възцари неподвижността. Хари предполагаше, че ако не бяха в една скоростна лента с колите си, хората щяха да изхвърчат през предните стъкла и да се пльоснат върху шосето в мига, когато гумите рязко спряха да се въртят.

На прозорците на „Грийн Хаус“ шестимата продължаваха да надничат в същите пози, в които ги завари Паузата. (Хари предпочиташе да нарича явлението Пауза, а не Спиране, защото предполагаше, че рано или късно Тик-так пак ще задвижи всичко. Ако причината беше Тик-так. Но пък ако не беше той, кой тогава? Господ?) Двама седяха на маса, останалите четирима стояха по двойки от двете страни на масата.

Хари прекоси тротоара и влезе между храстите, за да ги разгледа по-отблизо. Кони го придружи. Застанаха право срещу стъклото, може би на една стъпка под хората вътре в бара.

Освен сивокосата двойка на масата, там стояха една блондинка и застаряващият й кавалер — една от шумните и весели двойки, седнали преди до оркестъра. Сега мълчаха като мъртъвци. От другата страна на масата бяха изправени управителят и един сервитьор. Шестимата с присвити очи се бяха наклонили леко към прозореца.

Никой не примигна, докато Хари ги разглеждаше. Не помръдна нито едно мускулче. Не трепваше дори и косъм. Дрехите им бяха като изваяни от мрамор.

Застиналите им изражения преминаваха от развеселеност през изумление и любопитство и обърканост върху лицето на управителя. Те обаче не реагираха на невероятния покой в нощта. Не го усещаха, защото бяха част от него. По-скоро гледаха над главите на Хари и Кони — там, където двамата стояха, след като Сами и кучето избягаха. Лицата им изразяваха реакциите им на прекъснатата улична сцена.

Кони вдигна ръка и помаха пред стъклото, право пред очите на зяпачите. Шестимата изобщо не реагираха.

— Не ни виждат — заключи Кони смаяно.

— Може би ни виждат изправени на тротоара в мига, когато всичко спря. Сигурно са замръзнали точно в този момент на възприятията и не са видели нищо оттогава.

Двамата едновременно погледнаха през рамо към потъналата в мъртвешки покой улица зад тях. Еднакво се страхуваха от неестествената тишина. Тик-так се бе появил отзад с изумителна ловкост в спалнята на Джеймс Ордегард и тогава платиха изненадата си с много болка. Сега още не се виждаше, макар и Хари да беше сигурен, че ще се появи.

Кони пак погледна вътре в бара и почука по стъклото. Звукът й се стори метален, не точно като почукване с кокалчетата на ръката по стъкло. Същата разлика както при разликата в гласовете.

Хората отвътре не трепнаха.

Според Хари те бяха попаднали в по-сигурен затвор, отколкото най-изолирания човек в най-дълбоката килия в най-полицейската държава в света. Като мухи в кехлибар, хванати в капан в безсмислен миг от живота им. Безпомощно увисналите им тела и блаженото състояние на съвършено неразбиране положението изглеждаха ужасно уязвими.

Хари го побиха студени тръпки от жалкото им положение, макар и те очевидно да не го съзнаваха. Разтри врата си, за да ги прогони.

— Ако все още ни виждат там, на тротоара — попита Кони, — какво ще се случи, когато всичко се раздвижи отново, а ние не сме на същото място?

— Сигурно според тях ще сме се изпарили пред очите им.

— Господи!

— Доста ще се стреснат, естествено.

Кони извърна поглед от прозореца и застана с лице срещу Хари. Челото й беше набръчкано от тревога. В тъмните й очи се четеше призрачност, а мрачният й глас не съответстваше на тембъра и тона.

— Хари, това копеле не е от категорията на ловките мошеници, които избиват лъжици с поглед и гадаят бъдещето по заведенията в Лас Вегас.

— Знаем, че притежава истинска сила.

— Сила ли?

— Хари, това е нещо повече от сила. Думата е прекалено слаба, чуваш ли ме?

— Да — увери я той с успокояващ тон.

— Само ако пожелае, той може да спре времето, да угаси двигателя на света, да блокира скоростната кутия, да направи гадорията, която сега гледаме. А то е… божия сила. Какви шансове имаме срещу такова нещо?

— Имаме.

— Какви? По какъв начин?

— Имаме — настоя упорито той.

— Така ли? Аз пък си мисля, че този тип може да ни размаже като бръмбари по всяко време и отлага, само защото му е приятно да измъчва насекомите.

— Това не са думи на тази Кони Гъливър, която познавам — каза Хари по-остро, отколкото бе възнамерявал.

— Може вече да не съм такава.

Кони пъхна палец в устата и отгриза нокътя.

Никога преди не я беше виждал да си гризе ноктите. Този признак на изнервеност го изненада не по-малко, отколкото ако беше избухнала в плач.

— Сигурно вълната е била прекалено голяма за мене, заля ме и аз загубих самообладание — горчиво отбеляза Кони.

Хари не можеше да повярва, че тя ще загуби самообладание при каквито и да било обстоятелства, дори при сегашните особени и страховити случки. Как можеше да загуби самообладание, когато цялата бе изтъкана от самообладание, представляваше петдесет килограма живо тегло от самообладание?

Кони отмести очи, огледа улицата, приближи до азалиите и ги бутна с една ръка, за да намери скритото куче.

— На пипане не са като листа. По-твърди са. Като че от картон.

Хари застана до нея, наведе се и погали кучето. Паузата го бе сковала също както хората в бара.

— Козината му е като от жички.

— Струва ми се, че искаше да ни каже нещо.

— И на мене. Сега.

— Защото явно знаеше, че нещо ще се случи, когато се напъха под храстите.

Хари си спомни мислите си в тоалетната в „Грийн Хаус“: „единственият признак, че не съм попаднал в капана на приказките, е липсата на говорещо животно.“

Странно, колко трудно е да разбиеш представите на човека за собствената му нормалност. След сто години фройдистка психоанализа хората бяха свикнали да мислят, че нормалността е крехко притежание и че всеки е потенциална жертва на неврози или психози поради тормоз, изоставеност или дори стреса на всекидневието. Ако бе видял случките от последните тринайсет часа на филм, нямаше да повярва. Щеше да е убеден, че главният герой — самият той — би се огънал под напора на толкова много свръхестествени събития и срещи, съчетани със силна физическа болка. И все пак беше тук — всички мускули и поне половината стави го боляха, но умът му беше бистър.

После осъзна, че може би не е в състояние да прецени ума си. Колкото и невероятно да звучеше, не бе изключено вече да е овързан с каиши в психиатрия и с гума в устата, да не би да прехапе езика си в изблика на лудост. Притихналият, неподвижен свят може би беше само една халюцинация.

Много приятна мисъл, няма що.

Кони дръпна ръка от азалиите, но те не се върнаха в предишното си положение. Наложи се Хари да ги подреди така, че да закрият пак кучето.

Изправиха се и огледаха видимата част от Тихоокеанската магистрала, редиците фирми от две страни и тесните мътни пространства между сградите.

Светът представляваше огромен часовников механизъм със счупен ключ, скъсана пружина и ръждясали зъбни колела. Хари се помъчи да си внуши, че почва да свиква с особеното положение, но напразно. Ако наистина свикваше, откъде идваше студената пот по челото, под мишниците и надолу по гърба? Пълната тишина в нощта не успокояваше, защото зад привидното спокойствие се таеше натрупано насилие и внезапна смърт. С всяка несекунда ставаше все по-зловещо.

— Омагьосване — каза Хари.

— Какво?

— Като в приказките. Целият свят е омагьосан.

— А къде, по дяволите, е вещицата? Ето това искам да знам.

— Вещици има в приказките. А тук има магьосник, вещер.

Кони вече беснееше:

— Няма значение. Къде е той, по дяволите? Защо си играе с нас и още не се показва?

Хари погледна ръчния си часовник и се убеди, че червеният индикатор за секундите още не примигва и часът не се е променил — един и двайсет и девет.

— Всъщност дали се бави или не зависи от това как гледаш на времето. Вероятно може да се каже и че изобщо не се е забавил.

Кони също погледна часовника си — един и двайсет и девет.

— Добре, хайде да помислим. Или смяташ, че той чака да го потърсим?

Някъде в нощта се чу първият страничен звук, откакто настъпи Паузата. Смях. Ниският, стържещ смях на „голема“-скитник, който бе изгорял като лоена свещ в апартамента на Хари и после пак се появи да ги притиска в къщата на Ордегард.

Пак по навик посегнаха към револверите си. Сетне и двамата се сетиха колко безполезно е оръжието срещу такъв противник и отпуснаха ръце.

На юг от тях, на ъгъла на пресечката нагоре по хълма, от другата страна на улицата Тик-так се появи в познатата до болка външност на скитник. Разликата само беше в по-големите размери — над седем фута вместо шест и половина — и сплъстената коса и брада бяха по-дълги от последната им среща. Лъвска глава. Бичи врат. Масивни рамене. Невероятно широк гръден кош. Ръце като тенис ракети. Черният шлифер напомняше палатка.

— Защо ли толкова исках да го видя? — промърмори Кони.

Хари си бе задал същия въпрос наум.

Призрачно зловещият смях заглъхна. Тик-так слезе от отсрещния тротоар и се запъти по диагонал право към тях.

— Какъв е планът? — попита Кони.

— Какъв план?

— Винаги трябва да има план, по дяволите.

Наистина, Хари с изненада установи, че само са чакали „голема“, без да помислят как ще действат. От толкова години двамата работеха като полицаи, бяха добър екип и знаеха как да реагират на всякаква ситуация, практически на всяка заплаха. Обикновено не обсъждаха стратегията си — просто действаха инстинктивно, всеки беше убеден, че другият също ще предприеме правилен ход. В редките случаи, когато се налагаше да обсъдят план за действие, бяха достатъчни няколко кратки изречения, разговор между партньори, които се разбират от половин дума. Но изправени пред почти неуязвимия противник от безкръвна пръст, камъчета, червеи и бог знае още какво, пред жестокия и безмилостен побойник, само един от безкрайната армия, която истинският им враг можеше да създаде, инстинктът и мислите им се объркаха, можеха да стоят парализирани и да чакат идването му.

„Да бягаме!“ — помисли Хари и почти хукна, когато грамадният „голем“ спря по средата на улицата, на около петдесет крачки от тях.

Очите му сега бяха съвсем различни. Не просто блестящи, а изгарящи. Сини. Като нажежени газове. Подскачаха в очните кухини, хвърляха синкави отблясъци по скулите, от които брадата му приличаше на нишки син неон.

Тик-так разпери огромните си ръце и ги вдигна над главата като пророк от Стария завет, застанал на върха на планината пред последователите си отдолу, за да им предаде послания, дошли свише. Като че в огромния му шлифер се криеха каменни плочи със сто божи заповеди.

— След като светът се раздвижи отново, ще ви дам един час — заяви Тик-так. — Ще броя до петдесет, за да ви дам преднина. Ако оцелеете през този час, ще ви подаря живота и повече няма да ви измъчвам.

— Божичко! — прошепна Кони. — Той наистина е дете, измисля ужасни игри.

Това го правеше толкова опасен, колкото всеки друг социопат. Дори повече. Някои малки деца, които още не познават чувството на състрадание, могат да проявяват извънредно голяма жестокост.

Тик-так продължи:

— Ще ви търся навсякъде, но няма да използвам триковете си, ще търся само с очи — и той посочи горящите сини орбити — с уши — посочи и тях — и с разума си — почука главата си с показалец. — Без трикове. Без специални сили. Така е по-забавно. Едно… две… най-добре е да се затичате, не мислите ли така? Три… четири… пет…

— Не е възможно — изуми се Кони, но все пак се обърна и хукна.

Хари я последва. Затичаха по алеята, завиха покрай „Грийн Хаус“, почти се сблъскаха с мършавия скитник, който нарече себе си Сами, замръзнал в опасно нестабилна поза с вдигнат крак. Стъпалата им глухо отекваха по настилката. Минаха покрай Сами и се втурнаха по тъмната алея. Звукът наподобяваше тичане, но беше особен. Ехото също не приличаше на истинското — не беше толкова звънко и по-бързо заглъхваше.

Докато тичаше, измъчван от най-различни болки при всяка стъпка, Хари се мъчеше да измисли начин да оцелеят през този час. Но както Алиса, двамата бяха прекрачили през огледалото в царството на Червената Кралица. Плановете и логиката не помагаха в света на Лудия шапкар и Мартенския котарак, където владееше хаос и презрение към разума.