Дийн Кунц
Драконови сълзи (2)

2

По-голямата част от времето сляпата жена прекарваше не просто в мрак, а в съвсем различен свят от този, в който се беше родила. Понякога вътрешният й свят се превръщаше в царство на най-ярки фантазии с розови и кехлибарени дворци, нефритени замъци, луксозни апартаменти в нови сгради и имоти в Бел Еър с огромни пищни морави. Там тя беше кралица и всевластна господарка или пък прочута актриса, манекенка, известна писателка или балерина. Преживяваше вълнуващи, романтични, вдъхновяващи приключения. Друг път обаче вътрешният свят ставаше империя на злото с мрачни коптори, усойни влажни катакомби, пълни с разлагащи се трупове, опустошени сиви и унили пейзажи като лунни, кратери, обитавани от чудовищни, зли същества. Тогава тя винаги бягаше, криеше се и се страхуваше, никога не беше могъща или прочута, а най-често беше гола и трепереше от студ.

От време на време вътрешният й свят губеше конкретни очертания. Превръщаше се в мъгла от цветове, звуци и аромати, без форма, без повърхност. Тя се носеше през него замаяна. Често пъти чуваше музика — Елтън Джон, „Три Дог Найт“, Нилсон, Марвин Гей, Джим Крос, гласовете от нейното време. Цветовете се въртяха и избухваха в такт с песните. В реалния свят никога не би могла да се получи такава ослепителна игра на светлината.

Но дори през аморфните фази вълшебната измислена страна потъмняваше и ставаше страшна. Цветовете помътняваха, музикалните тонове се объркваха и почваха да звучат зловещо. Струваше й се, че я отнася ледена, вихрена река, която я задавяше с горчивите си води. Тя се бореше да поеме дъх, не успяваше, после внезапно се издигаше на повърхността, поемаше глътка въздух с кисел вкус, плачеше в паника и се молеше за спасение на топъл, сух бряг.

От време на време, както сега, успяваше да изплува от измислените светове и осъзнаваше заобикалящата я действителност. Приглушени гласове в съседни стаи и коридори. Скърцане на гумени подметки. Боров дъх на дезинфекционни средства, мирис на лекарства и понякога (но не сега) остра миризма на урина. Усещаше хладния допир на чисти колосани чаршафи до пламналата си плът. Когато освобождаваше дясната си ръка от завивките и я протягаше пипнешком, усещаше стоманените предпазни решетки до болничното легло.

Отначало се напрегна да различи някакъв непознат звук. Не се опита да се изправи, а се хвана за решетката и замря, напрегнато заслушана в това, което й се стори, че е рев на огромна тълпа на далечна арена. Не. Не беше тълпа. Пожар. Пращене, шумолене и съскане от унищожителни пламъци. Сърцето и заби лудо, но най-накрая разбра, че звукът не е от пожар, а напротив — оглушителен порой, буря.

Изпита известно облекчение, но после нещо прошумоля до нея и пак се напрегна.

— Кой е? — попита тя и се изненада от пресипналия си, неуверен глас.

— А, Дженифър, с нас си.

„Дженифър, казвам се Дженифър.“

Отговори й женски глас. Жената сигурно бе прехвърлила средната възраст, говореше професионално, но внимателно.

Дженифър почти разпозна гласа, беше сигурна, че го е чувала и преди, но не се успокои.

— Коя сте вие? — настойчиво попита тя, притеснена, че не може да произнася думите ясно.

— Аз съм Маргарет, мила.

Към леглото се приближи скърцането на гумени подметки.

Дженифър се сви, очакваше едва ли не удар, макар и да не знаеше точно защо.

Една ръка я хвана за китката. Дженифър изтръпна.

— Спокойно, миличка. Само искам да премеря пулса ти.

Дженифър се отпусна и се заслуша в дъжда.

След малко Маргарет пусна ръката й:

— Ускорен, но ясен и ритмичен.

Паметта на Дженифър бавно почна да се прояснява.

— Ти си Маргарет?

— Точно така.

— Дневната сестра.

— Да, миличка.

— Значи е сутрин?

— Почти три часа следобед. Дежурството ми свършва след един час. После ще те поеме Анджелина.

— Защо винаги се чувствам толкова объркана, когато… се събуждам?

— Не се тревожи, миличка. Нищо не можеш да промениш. Пресъхнало ли ти е гърлото? Искаш ли нещо за пиене?

— Да, ако обичаш.

— Портокалов сок, „Пепси“, „Спрайт“?

— Един сок.

— Ей сегичка ще се върна.

Стъпките заглъхнаха. Отвори се врата. Остана отворена. През шума на дъжда долетяха забързаните звуци от вътрешността на сградата, различни хора тичаха по задачите си.

Дженифър се помъчи да се намести по-удобно в леглото и разбра не само колко е отслабнала, но и че лявата й страна е парализирана. Не можеше да помръдне левия си крак и дори само пръстите. Лявата й ръка беше безчувствена.

Обзе я дълбок, ужасен страх. Почувства се безпомощна и изоставена. Отчаяно се помъчи да си припомни как се е озовала в това положение и на това място.

Повдигна дясната си ръка. Знаеше, че трябва да е тънка и крехка, но й се стори тежка.

С дясната ръка опипа брадичката и устата. Устните й бяха сухи и напукани. А някога не бяха такива. Мъжете ги целуваха.

В обърканата й памет проблесна спомен — нежна целувка, прошепнати любовни думи. Беше само частица, без подробности, без никаква връзка.

Докосна дясната буза и носа. После провери лявата страна на лицето — усещаше допира с връхчетата на пръстите, но бузата не чувстваше нищо. Мускулите отляво сякаш бяха… извити.

След кратко колебание прокара ръка по очите. Проследи контурите с пръсти и усети, че треперят.

Внезапно си спомни не само как се е озовала на това място, но и всичко останало. Целият й живот още от детството премина през ума й за миг — повече отколкото искаше да си спомни, повече отколкото можеше да понесе.

Махна ръката си от очите и изпъшка отчаяно. Чувстваше се смазана под тежестта на спомените.

Маргарет се върна с тихо проскърцване на обувките.

Чашата издрънка, когато сестрата я остави на нощното шкафче.

— Само ще повдигна леглото, за да ти е по-удобно да пиеш.

Моторчето забръмча, леглото под главата на Дженифър се повдигна, докато не я постави в седнало положение.

Бръмченето спря. Маргарет попита:

— Какво има, мила? Струва ми се, че си се мъчила да плачеш… ако можеше.

— Още ли идва? — прошепна Дженифър с разтреперан глас.

— Разбира се. Най-малко два пъти седмично. Преди няколко дни ти дори усети посещението му. Не помниш ли?

— Не. Аз… аз…

— Много е предан.

Сърцето на Дженифър сякаш щеше да изхвръкне. Нещо притисна гърдите й. Гърлото й така се сви от страх, че едва успя да проговори:

— Не искам… не искам…

— Какво има, Джени?

— … не искам повече да идва!

— О, не, не ти вярвам.

— Не го пускай.

— Но той е толкова всеотдаен.

— Не. Той е… той е…

— Най-малко два пъти седмично, седи при тебе по няколко часа, все едно дали си с нас или си вглъбена в себе си.

Дженифър потръпна при мисълта, че той стои в стаята, до леглото й, когато тя е унесена.

Напипа ръката на Маргарет и я стисна с всички сили.

— Той не е като теб и мен — разгорещено каза Дженифър.

— Джени, не се разстройвай излишно.

— Той е различен.

Маргарет сложи длан върху ръката й и лекичко я стисна, за да я ободри:

— Хайде, Джени, стига вече.

— Той не е човек.

— Как така? Ти не знаеш какво говориш.

— Той е чудовище.

— Миличката. Хайде, скъпа, отпусни се.

Една ръка докосна челото на Дженифър, почна да оглажда бръчките и да отмята назад косите.

— Не се вълнувай. Всичко ще е наред. Ще се оправиш, миличка. Само сега се успокой, отпусни се, тук си на сигурно място, ние те обичаме и ще се погрижим за тебе…

След малко Дженифър се поуспокои, но страхът й не намаля.

От аромата на портокали устата й се напълни със слюнка. Маргарет задържа чашата, а Дженифър изпи сока със сламка. Устата й трудно се подчиняваше. От време на време преглъщаше с усилие, но сокът беше студен и вкусен.

Изпразни чашата и сестрата попи устните й с хартиена салфетка.

Заслуша се в успокоителното трополене на дъжда. Надяваше се, че той ще подействува добре на нервите й. Излъга се.

— Да пусна ли радиото? — попита Маргарет.

— Не, благодаря ти.

— Мога да ти почета, ако искаш. Стихове. Винаги ти е приятно да слушаш поезия.

— Хубаво.

Маргарет придърпа един стол до леглото и седна. Търсеше нещо определено в книгата, шумоленето на страниците при обръщането звучеше приятно.

— Маргарет? — каза Дженифър, преди сестрата да почне да чете.

— Да?

— Когато той дойде на посещение…

— Какво има, миличка?

— Ще останеш в стаята с нас, нали?

— Разбира се, ако желаеш.

— Добре.

— Сега искаш ли да послушаш малко Емили Дикинсън?

— Маргарет?

— Мммм?

— Когато той дойде на посещение и аз съм… унесена… никога не ме оставяш насаме с него, нали?

Маргарет замълча. Дженифър си представяше неодобрителното й изражение.

— Нали така? — настоя Дженифър.

— Не, миличка. Никога.

Дженифър разбра, че сестрата лъже.

— Моля те, Маргарет. Струва ми се, че си добър човек. Моля те.

— Но, миличка, той наистина те обича. Идва постоянно, защото те обича. Твоят Брайън изобщо не те заплашва с нищо.

Тя потръпна при споменаването на неговото име.

— Зная какво си мислиш — че съм полудяла… объркана…

— Малко стихове от Емили Дикинсън ще ти се отразят добре.

— Наистина съм объркана за много неща — продължи Дженифър и с изненада установи колко бързо отслабва гласът и, — но не по този въпрос. По него изобщо не съм объркана.

Сестрата почна да чете с прекалено изкуствен глас, който не разкриваше изцяло мощната, скрита ъгловатост на Дикинсън: „За Любовта не знаем друго, освен че друго няма…“

3

Половината от голямата маса в просторната кухня на Рики Естефан беше покрита с мушама и върху нея се виждаха мъничките златарски инструменти, които използваше за направата на сребърни украшения — ръчна бормашинка, гравьорски инструмент, точило, буфер и други, по-малко известни сечива. От едната страна бяха спретнато подредени шишенца с течности и кутии със загадъчни вещества, а до тях четчици за рисуване, памук и стоманена тел.

Хари прекъсна работата на Рики върху два предмета: изумително богато украсена брошка със скарабей и масивна тока за колан с индиански символи, вероятно мотиви на племето навахо или хопи. Втората му кариера.

В гаража стоеше пресата и матриците. Но Рики обичаше да довършва ръчно детайлите. Често сядаше да работи до кухненския прозорец, където можеше да се наслаждава на розовата градина.

Отвън въпреки мрачния сив порой, пищните цветове блестяха жълти, алени и кораловочервени. Някои бяха едри като грейпфрути.

Хари остави кафето си на свободния край на масата и седна. Рики постави чашата си между кутийките, шишенцата и инструментите. Бавно се намести на стола като престарял човек, измъчван от жесток артрит.

Само преди три години Рики Естефан беше полицай, един от най-добрите и партньор на Хари. Освен това беше хубавец, с гъста черна коса, а не като сега с жълтеникавобели кичури.

Животът му се промени в мига, когато случайно влезе в магазин за готови храни в момент на обир. Нападателят беше наркоман, който се нуждаеше от пари. Той може би подуши присъствието на ченге още щом Рики пристъпи прага или може би беше в настроение да премахне всеки, който би забавил прехвърлянето на парите от касата в джобовете му. Каквато и да беше причината, нападателят изстреля четири куршума срещу Рики. Единият не улучи, друг попадна в лявото бедро и още два в корема.

— Как ти върви търговията с накитите? — попита Хари.

— Доста добре. Продавам всичко изработено, а поръчките за токи са повече, отколкото мога да изработя.

Рики отпи от кафето и го задържа в устата да се наслади на вкуса, преди да преглътне. Диетата му не включваше кафе. Ако прекаляваше с него, можеше да съсипе стомаха си или каквото бе останало от него.

Лесно е да те прострелят, но да оцелееш е ужасно. Имаше късмет, че нападателят разполага с малокалибрен пистолет, но за беля стреля почти от упор. Първо Рики изгуби далака си, част от черния дроб и малка част от дебелото черво. Хирурзите положиха много усилия да изчистят коремната кухина, но куршумите разнесоха фекални частици и Рики бързо разви остър дифузен травматичен перитонит. Едва оцеля. Получи газова гангрена, не можаха да я овладеят с антибиотици и се наложи втора операция, при която загуби жлъчката и част от стомаха. Последва инфекция на кръвта. Температурата му беше като на осветената страна на Меркурий. Още веднъж перитонит и отстраняване на нова част от червото. През цялото време Рики запази забележително присъствие на духа и в края на краищата се почувства щастлив, че е запазил достатъчно голяма част от стомашно-чревната си система, за да си спести унижението да ходи с прикрепена пластмасова торбичка до края на живота си.

Когато влезе в магазина, Рики не беше на работа. Носеше оръжие, но не очакваше да се сблъска с такава неприятност. Беше обещал на жена си Анита да купи на връщане от работа четвърт мляко и тубичка мек маргарин.

Нападателят така и не го съдиха. Докато вниманието му бе отвлечено от Рики, собственикът на магазина, господин Во Тай Хан, грабна пистолета си изпод тезгяха и пръсна черепа на нападателя със смъртоносен изстрел.

Разбира се, с това историята не свърши, нали беше последното десетилетие от хилядолетието. Родителите на наркомана съдиха господин Хан за това, че ги е лишил от любовта, присъствието и финансовата подкрепа на починалия им син. Нямаше никакво значение, че убитият наркоман не беше в състояние да им предложи нищо подобно.

Хари отпи глътка кафе. Беше ароматно и силно.

— Имаш ли новини от господин Хан?

— Да. Съвсем сигурен е, че ще спечели при обжалването.

Хари поклати глава:

— Човек никога не знае какво могат да направят съдебните заседатели.

Рики се поусмихна:

— Прав си. Имам късмет, че не съдиха и мене.

Едва ли имаше късмет в нещо друго. Когато го простреляха, двамата с Анита бяха женени само от осем месеца. Тя остана при него още една година, докато той се изправи на крака, но после разбра, че до края на живота си Рики ще е грохнал старец и го изостави. Беше на двайсет и шест години. Живееше й се. Освен това старото брачно условие „при болест и здраве, докато смъртта ни раздели“ вече не се смяташе за задължително до изтичането на доста дълъг изпитателен срок, примерно десет години — също както нямаш право на пенсия, ако си работил във фирмата по-малко от пет години. Последните две години Рики прекара сам.

Сигурно беше заради Кени Дж. Дей. По радиото пуснаха още една негова песен, не толкова мелодична като първата. Хари се почувства неспокоен от нея. Може би всяка песен щеше да го накара да се почувства неспокоен в този момент.

— Какво става? — попита Рики.

— Откъде знаеш, че става нещо?

— Ти ли ще тръгнеш на гости по приятели през работно време без причина? Кога си пропускал да се отчетеш пред данъкоплатците със съзнателност?

— Наистина ли съм толкова изпълнителен?

— Сериозно ли ме питаш?

— Сигурно е било адски досадно да се работи с мене.

— Понякога — усмихна се Рики.

Хари му разказа за Джеймс Ордегард и смъртта сред манекените.

Рики слушаше. Почти не говореше, но малкото му приказки бяха съвсем уместни. Знаеше какво значи да си добър приятел.

Хари спря и се загледа в розите под дъжда, като си даваше вид, че е свършил.

— Това не е всичко — отбеляза Рики.

— Не — призна Хари, Взе кафеника, доля чашите и пак седна, — имаше и един скитник.

Рики го изслуша също толкова сериозно, колкото и при предишната история. Нямаше вид, че не му вярва. В погледа и в отношението му не проличаваше и капка съмнение. Търпеливо изчака края на историята и попита:

— Какво мислиш?

— Може да ми се е привидяло, да е халюцинация.

— Възможно ли е? На тебе?

— Но, за Бога, Рики, може ли да е било наистина?

— Беше ли скитникът по-странен от нападателя в ресторанта?

В кухнята беше топло, но Хари го побиха тръпки. Обви с две ръце чашата кафе.

— Да. Беше по-странен. Не кой знае колко по-различен, но изглеждаше по-лошо. Работата е там… мислиш ли, че трябва да помоля за отпуск по болест, за да направя няколко сеанса при психиатър?

— Откога повярва, че тези промивачи на мозъци знаят какво вършат?

— Изобщо не съм повярвал. Но не ми допада мисълта, че някое ченге може да се разхожда с пистолет в ръка и да има халюцинации.

— Опасен си единствено за себе си, Хари. Рано или късно ще се съсипеш от тревоги. Виж, що се отнася до оня тип с червените очи — случва се на всеки поне веднъж в живота да се сблъска с необяснимото, да се докосне до неизвестното.

— Не на мене — твърдо заяви Хари и поклати глава.

— Дори и на тебе. Е, ако този тип почне да ти се явява с вихър час по час и да те пита може ли да се срещнете в интимна обстановка или да те целуне в устата, тогава може би ще имаш проблеми.

По покрива на къщата трополеше пороят.

— Много съм натегнат — каза Хари, — признавам си.

— Точно така. Натегнат си. По тебе няма хлабава гайка, човече.

Двамата с Рики се загледаха безмълвно в дъжда за няколко минути.

Накрая Рики сложи предпазни очила и се зае със сребърната тока. Включи ръчния буфер с размер на електрическа четка за зъби, който не пречеше на разговора и почна да почиства пастата и почти невидимите сребърни стружки от гравирания детайл.

След малко Хари въздъхна:

— Благодаря, Рики.

— Моля ти се.

Хари занесе чашата и чинийката в мивката, изплакна ги и ги остави в машината за миене на съдове.

Хари Коник младши пееше по радиото за любов.

Над мивката имаше още един прозорец. Силният дъжд шибаше розите. По измокрената поляна се пръскаха ярки листенца като конфети.

Хари се върна пак до масата, Рики угаси буфера и се надигна.

— Недей, Рики, сам ще се оправя — каза Хари.

Рики кимна. Изглеждаше изтощен.

— До скоро.

— Още малко и ще почне сезонът — каза Рики.

— Хайде да отидем на мач на „Ейнджълс“ през първата седмица.

— С удоволствие — съгласи се Рики.

Двамата обичаха бейзбола. В структурата и развитието на играта имаше успокоителна, логичност — противоотрова срещу ежедневието.

На предната площадка Хари сложи обувките си и завърза връзките. От облегалката на най-близкия стол го наблюдаваше гущера, който бе изплашил при идването си или друг точно като него. По всяка змийска извивка на тялото проблясваха лъскави зелени и пурпурни люспи, сякаш върху бялото дърво някой бе пръснал шепа полускъпоценни камъни.

Хари се усмихна на малкото драконче.

Беше възвърнал равновесието си и се чувстваше спокоен.

Излезе под дъжда като мина от последното стъпало на тротоара. Погледна към колата и забеляза, че някой е седнал на седалката до шофьора. Тъмна, приведена фигура. Буйна коса и рошава брада. Натрапникът гледаше в друга посока, но после се обърна към Хари. Макар и през измокреното от дъжда стъкло и на разстояние около трийсет стъпки, скитникът можеше да бъде разпознат безпогрешно.

Хари понечи да се върне към къщата и да повика Рики Естефан, но промени решението си като се сети колко внезапно изчезна скитникът предишния път.

Пак погледна колата с надеждата, че привидението се е изпарило. Но натрапникът продължаваше да седи вътре.

В широкия черен шлифер той изглеждаше прекалено едър за колата, сякаш се намираше в увеселителна количка в лунапарк.

Хари бързо закрачи по тротоара, като прескачаше сивите локви. Когато наближи колата, успя да различи вече добре познатите белези на маниакалното лице и червените очи.

— Какво правиш тук? — попита Хари като доближи колата.

Отговорът на скитника се чуваше ясно дори през затворения прозорец:

— Тик-так, тик-так, тик-так…

— Махай се! — заповяда Хари.

— Тик-так, тик-так…

Хари се поколеба заради нещо неопределено и все пак вбесяващо в усмивката на скитника:

— … тик-так…

Хари измъкна револвера си и обърна дулото към небето. Сложи лявата си ръка върху дръжката на вратата.

— … тик-так…

Течните червени очи плашеха Хари. Приличаха на кървави мехури, които можеха да се пръснат и да потекат по мръсното лице. Нечовешкият им вид влудяваше.

Хари рязко отвори вратата, преди да се е изпарила смелостта му.

Отвътре го блъсна силен студен вятър и той отстъпи две крачки назад. Духаше от колата, сякаш вътре бе затворена полярна буря. Затвори насълзените от вятъра очи.

Вихърът премина след няколко секунди. Зад отворената врата на колата седалката до шофьора беше празна.

Хари виждаше достатъчно от мястото си, за да разбере, че скитникът вече не е вътре, но въпреки това обиколи колата и погледна през всички прозорци.

Спря отзад, извади от джоба ключовете, отвори багажника и веднага насочи към него револвера. Нищо: резервна гума, крик, гаечен ключ, чантичка с инструменти.

Хари огледа тихия квартал и бавно усети дъжда, който за малко бе забравил. От небето направо се изливаше отвесна река. Беше прогизнал до кости.

Блъсна капака на багажника, после предната врата. Заобиколи откъм мястото на шофьора и седна зад волана. Дрехите му жвакнаха при сядането.

При първата среща на улицата в Лагуна Бийч скитникът издаваше нечистоплътна миризма, дъхът му вонеше отвратително. Но в колата нямаше и следа от миризмата му.

Хари заключи вратите. Пъхна револвера в кобура на рамото под мокрото спортно сако.

Трепереше.

Потегли от улицата пред къщата на Енрике Естефан и включи силно отоплението. От мократа му коса се стичаха вадички по врата. Обувките набъбнаха и го стегнаха.

Спомни си мекия блясък на червените очи през прозореца на колата, сълзящите рани по мръсното, изпъстрено с белези лице, изпочупените жълти зъби и внезапно разбра какво го влуди в усмивката на скитника, когато се спря миг преди да отвори вратата. Заплашителният му вид не се дължеше на явно лудост. Това не беше ухилената физиономия на ненормален човек. Беше усмивка на хищник, на стрелнала се акула, на дебнеща пантера, на вълк, излязъл под лунната светлина, на нещо много по-ужасно и смъртоносно от обикновен ненормален скитник.

По целия път до Центъра за специални проекти В Лагуна Нигуел пейзажът и улиците изглеждаха познати. Нямаше нищо загадъчно в колите около него, нищо извънземно в играта на фаровете в металния блясък на дъжда или в металния тропот на студените капки върху колата, нищо зловещо в силуетите на палмите на фона на оловното небе. Въпреки всичко Хари бе обхванат от чувство за нещо необичайно, мъчеше се да избегне мисълта, че се е сблъскал с нещо… свръхестествено.

Тик-так, тик-так…

Замисли се върху другите думи на скитника при появата му във вихъра: „Ще си мъртъв при зазоряване.“

Погледна ръчния си часовник. Стъклото беше замъглено от влагата и циферблатът трудно се различаваше, но се виждаше колко е часът — три и двайсет и осем.

Кога изгряваше слънцето? В шест часа? В шест и половина? Някъде по това време. Оставаха най-много петнайсет часа.

Метрономът на чистачките зазвуча като зловещия ритъм на погребални тъпани.

Невероятно. Скитникът не можеше да го е проследил чак до къщата на Енрике от Лагуна Бийч. Значи той не беше реален, беше измислен и затова не представляваше никаква опасност.

Хари не изпита облекчение от тази мисъл. Ако скитникът беше въображаем, нямаше опасност да умре на зазоряване. Но доколкото виждаше, оставаше само едно възможно обяснение, а то никак не го успокояваше — преживяваше психически срив.

4

Половината от кабинета на Хари изглеждаше успокоително. Попивателната и поставката за писалки стояха точно под прав ъгъл успоредно на ръба на бюрото. Месинговият часовник показваше същото време като ръчния. Чистите листа на палмата, на китайските вечнозелени растения и на останалите цветя в саксиите блестяха.

Синият екран на монитора също вдъхваше успокоение. Всички служебни формуляри се съхраняваха в паметта на компютъра. Хари можеше да ги попълни и разпечата, без да използва пишеща машина. С подобна остаряла техника разстоянието между редовете неизбежно се получаваше неравномерно.

Хари се справяше с писането отлично, а изреченията успяваше да съчини почти със скоростта на писане. Всеки можеше да попълва празните места във формулярите и да отбелязва с кръстчета нужния отговор, но не всеки умееше да пише тази част, която Хари наричаше „изпит по съчинение“. Никой друг детектив не можеше да се мери с Хари по яркост и сбитост на изложението.

Пръстите му летяха по клавиатурата. На екрана се изписваха стегнати изречения. Хари Лайън за пръв път се почувства спокоен, откакто сутринта закусваше в дома си английски кифлички с лимонов мармалад и се радваше на гледката с безупречно поддържаната зеленина в квартала. Когато задъханото преследване на Джеймс Ордегард беше описано в ясна проза, без оценъчни глаголи и прилагателни, епизодът вече не изглеждаше и наполовина толкова странен, колкото при реалното му преживяване. Хари ковеше думите, а те успокояваха.

Успя да се отпусне дотолкова, че да си позволи малко повече небрежност от обичайното. Разкопча яката на ризата и леко разхлаби възела на вратовръзката.

Спря писането само за да отиде в края на коридора и да вземе чаша кафе от автомата. Дрехите му все още бяха влажни и безнадеждно измачкани, но вледененият му мозък се отпусна.

По пътя обратно към кабинета с чашата кафе в ръка пак забеляза скитника в другия край, където се пресичаха два коридора. Минаваше отляво надясно по напречния коридор и гледаше съсредоточено напред, без да се обръща към Хари, сякаш беше в сградата по друга работа. Само с няколко крачки се скри зад ъгъла.

Хари забърза по коридора, за да види къде изчезна човекът, като внимаваше да не разлее кафето. Повтаряше си, че не е видял същия човек. Имаше само бегла прилика, нищо повече. Останалото довършиха въображението и разклатените нерви.

Аргументите му звучаха неубедително. Фигурата в края на коридора имаше същия ръст като неговия отмъстител, същите мечешки плещи, същия огромен гръден кош, същата мръсна коса и невчесана брада. Дългият черен шлифер се развяваше като мантия. Лъвското му самообладание напомняше за някакъв луд пророк, изскочил направо от времената на Стария завет в съвременността.

Хари рязко спря в края на коридора, олюля се, примигна и усети как горещото кафе се разлива по ръката му. Погледна надясно, където изчезна преди малко скитникът. Единствените хора в коридора бяха Боб Уонг и Луис Янси, дошли временно на работа в центъра от службата на шерифа на окръг Ориндж. Двамата се съветваха, надвесени над кафява картонена папка.

— Къде отиде? — попита ги Хари.

Те замигаха.

— Кой? — проговори Боб Уонг.

— Оня рошавият с черния шлифер, скитникът.

Двамата мъже изглеждаха объркани.

— Скитникът? — повтори Янси.

— Е, ако не сте го видели, поне сте го помирисали.

— Сега ли? — попита Уонг.

— Ами да. Преди две секунди.

— Никой не е идвал насам — отсече Янси.

Хари знаеше, че не го лъжат, че не участвуват в някакъв грандиозен заговор. Все пак му се прииска да ги подмине и да провери всички стаи по коридора.

Въздържа се, само защото двамата вече го загледаха любопитно. Хари подозираше, че представлява прекрасна гледка — раздърпан, блед, с безумен поглед.

Полудяваше от мисълта за външния си вид. Целият му живот се основаваше на принципите на умереността, реда и самообладанието.

Неохотно се върна в кабинета си. От горното чекмедже извади коркова подложка, сложи я върху попивателната и остави мократа чашка кафе.

В долното чекмедже на единия от шкафовете с папки държеше хартиени салфетки и шишенце почистваща течност. С няколко салфетки избърса ръцете си от кафето, после подсуши и чашата.

С удоволствие забеляза, че ръцете му не треперят.

Каквото и да ставаше, Хари щеше да го разгадае и да се справи с него в крайна сметка. Можеше да се справи с всичко. Както винаги досега. И винаги занапред. Самообладание. Ето разковничето.

Няколко пъти пое дъх бавно и дълбоко. Приглади косата си с две ръце.

Притъмнялото оловно небе беше докарало здрача по-рано от обикновено. Беше само няколко минути след пет часа, имаше още цял час до залеза, но денят се бе изгубил в продължително смрачаване. Хари включи флуоресцентното осветление.

Постоя минута-две до замъгления прозорец. Тонове дъжд се изливаха върху паркинга. Гръмотевиците и светкавиците отдавна бяха отминали. Поройният дъжд спираше вятъра. Тропическата му сила напомняше с неумолимостта си за дребните митове за божии наказания, ковчези и потънали континенти под разбушували се морета.

Малко поуспокоен Хари се върна до бюрото, седна на стола и се обърна към компютъра. Тъкмо се канеше да извика от паметта на компютъра документа, който пишеше, преди да отиде за кафе, когато забеляза, че всъщност екранът не беше празен както би трябвало да се очаква.

В негово отсъствие някой бе създал нов документ. Той се състоеше от една-единствена дума, разположена в средата на екрана: „ТИК-ТАК“.

5

Беше почти шест часът, когато Кони Гъливър се върна в службата от мястото на произшествието. Използва служебната кола на полицейския участък в Лагуна Бийч. Ядосваше се на журналистите и особено на един телевизионен репортер, който нарече нея и Хари „Жената и мъжа прилепи“ по аналогия с филмовия герой Батман, човекът-прилеп, поради кой знае каква причина. Може би защото отчаяното преследване на Джеймс Ордегард вдигна много шум или просто защото таванът, където засякоха онзи мръсник, беше пълен с прилепи. Журналистите от електронните медии невинаги имаха ясни логични причини или убедителни аргументи за някои казани или направени от тях неща. За тях новинарството не беше свещенодействие или обществен дълг, а шоубизнес там се искаше повече шумотевица и блясък, отколкото цифри и факти. Кони знаеше всичко това от опит и трябваше да се примири, но все пак се ядосваше и почна да излива яда си Върху Хари в мига, когато пристъпи прага на кабинета.

Хари почти бе привършил писането. Последния половин час се размотаваше и я чакаше. Беше решил да й разкаже за скитника с червените очи, отчасти защото тя беше негов партньор, а Хари ненавиждаше криенето на тайни от партньора. Двамата с Рики Естефан винаги си споделяха всичко. Точно това бе една от причините да го посети, преди да се върне в службата. Другата причина беше, че Хари ценеше прозорливостта и съветите на Рики. Кони също имаше право да научи, все едно дали скитникът беше истински или беше симптом на психически срив.

Ако мръсната, призрачна фигура беше въображаема, може би разговорът с някого щеше да пукне балона на илюзията и скитникът повече никога да не се появи.

Освен това Хари искаше да й разкаже, защото това му даваше мотив да прекара с нея известно време извън службата. Общуването между партньорите се препоръчваше, защото укрепваше връзката между полицаите, чийто живот зависеше от колегата. Трябваше да поговорят за следобедната случка, да я възстановят заедно и по такъв начин да я превърнат от болезнено преживяване в завършен анекдот, с който да забавляват новодошлите години наред.

В действителност му се искаше да прекара известно време с Кони, защото беше почнал да се интересува от нея не само като колега, но и като жена. Самият той се изненадваше. Двамата бяха пълни противоположности. Непрекъснато си повтаряше, че тя го вбесява. Но сега не можеше да не мисли за очите й, за лъскавата коса, за сочната уста. Не искаше да си признае, но новото му отношение напоследък все повече си пробиваше път и днес окончателно се оформи в главата му.

В това нямаше нищо чудно. Едва не го убиха. И то неведнъж. Нищо не прояснява мислите и чувствата така, както докосването до смъртта. А днес Хари не само докосна смъртта — тя го прегърна и притисна здраво.

Рядко му се случваше да преживява толкова различни и силни чувства едновременно: самотност, страх, болезнени съмнения в себе си, радост от оцеляването, силно желание, което изпълваше сърцето и учестяваше дишането малко повече от обикновено.

— Къде да се подпиша? — попита Кони, когато той й каза, че е написал рапорта.

Хари разстла разпечатаните формуляри върху бюрото, включително собствения доклад на Кони. Беше й го написал както винаги, което противоречеше на служебните инструкции. Това беше едно от малкото правила, които Хари нарушаваше. Двамата обаче разпределяха работата според уменията и предпочитанията си и Хари просто го биваше повече в писането. Нейните изложения бяха по-скоро гневни, отколкото тържествено неутрални, сякаш всяко престъпление представляваше лично посегателство срещу нея. Понякога Кони използваше думи като „тъпак“ и „лайнар“ вместо „заподозрения“ и „арестувания“, което със сигурност щеше да даде възможност на адвоката му да се развихри в съдебната зала.

Кони подписа всички книжа на бюрото, включително чисто написания от нейно име рапорт, без да ги чете. Това допадаше на Хари. Значи тя му имаше доверие.

Докато Кони драскаше подписа си, Хари реши да отидат на някое специално място, въпреки че дрехите му бяха омачкани и влажни. Може би в уютен бар с богато тапицирани сепарета, дискретно осветление, свещи по масите и потпури на пиано, но не с някой от зализаните пианисти, които свиреха кръчмарски аранжименти на популярни мелодии и на всеки половин час пееха „Чувства“ — химнът на опиянените и оглупели от сантименталност във всички петдесет щата.

Кони не преставаше да беснее, че са я сравнили с Батман и изобщо, че е попаднала в ръцете на журналистите и затова Хари доста трудно намери пауза да вмъкне поканата си да пийнат по нещо и да вечерят. Но така имаше достатъчно време да я наблюдава. Кони в никакъв случай не ставаше по-малко привлекателна от дългото вглеждане в нея. Напротив, Хари разгледа чертите й една по една и установи, че е много по-хубава, отколкото му се струваше. Лошото беше, че умората пролича още по-ясно — зачервени очи, бледо лице, тъмни сенки, прегърбени от тежкия ден рамене. Хари се усъмни, че ще поиска да пийнат по нещо и да поговорят за случката по обяд. Колкото повече забелязваше изтощението й, толкова по-уморен се чувстваше самият той.

Гневът й от склонността на репортерите да превръщат трагедията в забавление му напомни, че Кони започна деня ядосана от нещо, което не пожела да сподели.

Ентусиазмът на Хари се поохлади. Той се зачуди дали всъщност трябва да има романтични чувства към колега. В службата разделяха екипите, в които отношенията се сближаваха прекалено извън работно време, все едно дали бяха хомосексуални или между мъж и жена. Утвърдените правила обикновено се основаваха на дългогодишен горчив опит.

Кони подписа документите и го погледна от горе до долу.

— Като че ли за пръв път си се отказал от твърдото решение да пазаруваш в „Брукс Брадърс“ и си минал на вехтошари.

После го прегърна. Прегръдката би могла да разпали отново страстта му, ако не беше чисто приятелски жест.

— Как ти е коремът?

„Само тъпа болка, нищо повече, благодаря. Нищо, което да ми попречи, да те любя страстно, разгорещено, до изпотяване.“

— Добре — отговори гласно Хари.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Божичко, колко съм изморена.

— Аз също.

— Струва ми се, че ще спя сто часа.

— Поне десет.

Кони се усмихна и за негова изненада нежно го щипна по бузата:

— До утре сутрин, Хари.

Той я изпрати с поглед. Кони още беше облечена в износените спортни обувки, сините джинси, блузата на кафяви и червени карета и кафявото кадифено сако, но след десет часа носене, дрехите изглеждаха още по-зле. И все пак не би изглеждала по-съблазнителна дори в прилепнала рокля с пайети и дълбоко изрязано деколте.

Стаята опустя без нея. Под флуоресцентните лампи мебелите и листата на растенията хвърляха студени, остро очертани сенки.

Зад замъгления прозорец здрачът отстъпваше на вечерния мрак, но границата между тях беше едва забележима заради навъсеното, дъждовно време. Дъждът продължаваше и в тъмнината.

Хари бе преминал пълния кръг от физическо и умствено изтощение през страстни желания и отново до изтощението. Сякаш се бе върнал в пубертета.

Изключи компютъра, угаси лампите, затвори вратата и занесе екземпляри от рапортите в дежурната стая.

По пътя под потискащия дъжд се молеше на Бога да успее да заспи без сънища. Тогава щеше да се събуди на сутринта освежен и може би да намери очевидния отговор на загадката на скитника с алените очи.

На половината път до дома посегна да пусне радиото, за да послуша музика. Но точно преди да натисне бутона, ръката му замря. Уплаши се, че вместо шлагер от някоя класация ще чуе припяването на скитника: тик-так, тик-так, тик-так…

6

Дженифър сигурно беше задрямала. Сънят обаче беше обикновен, не делириумът на измислените светове, които така често й предлагаха убежище. Когато се събуди, не се налагаше да се отърсва от натрапчиви видения — храмове със смарагди, диаманти и сапфири или възторжена публика, очарована от виртуозния и глас в измисления „Карнеги Хол“. Чувстваше кожата си лепкава от влагата, а в устата й киселееше от портокаловия сок и тежкия сън.

Продължаваше да вали. Дъждът барабанеше сложни ритми по покрива на болницата. Или на частния санаториум по-точно. Към ритмите се присъединяваха атоналните мелодии на шумоленето, гъргоренето и плискането на пороя.

Лишена от зрение, Дженифър нямаше как да разбере точния час или сезона. Но двайсетгодишната слепота беше развила острото й чувство към денонощните ритми, затова можеше да отгатне годишното време и деня с изумителна точност.

Дженифър знаеше, че пролетта наближава. Сигурно беше март, краят на дъждовния сезон в южна Калифорния. Не само знаеше деня от седмицата, но и подозираше, че е привечер, между шест и осем часа.

Може би вече бе вечеряла, макар и да не помнеше. Понякога съзнанието й се проясняваше само дотолкова, че да гълта, когато я хранят с лъжица, но не достатъчно, за да усеща вкуса на храната. Но при тежките кататонични състояния я хранеха с венозни системи.

Стаята тънеше в тишина и все пак Дженифър усещаше чуждо присъствие поради някакво неопределимо изменение в налягането или поради подсъзнателно възприемана миризма. Остана неподвижна, мъчеше се да диша като дълбоко заспала. Чакаше непознатия да се раздвижи, да се изкашля или въздъхне, за да й подскаже кой е.

Гостът не я улесни. Постепенно Дженифър заподозря, че е насаме с него.

Знаеше, че е най-добре да се преструва на заспала.

С мъка запазваше пълно спокойствие.

Накрая повече не можеше да понася неизвестността и се обади:

— Маргарет?

Никакъв отговор.

Разбираше, че тишината е измамна. Помъчи се да си спомни името на сестрата от следващата смяна:

— Анджелина?

Никой не отговори. Чуваше се само дъждът.

Той я измъчваше. Тормозът беше психически, но представляваше най-ефикасното му оръжие срещу нея. Дженифър бе преживяла толкова физически и емоционални страдания, че вече имаше някакви вътрешни средства за защита против тях.

— Кой е? — настоя Дженифър.

— Аз съм — отвърна той.

Брайън. Нейният Брайън.

Гласът му беше мек, нежен, дори музикален и в никакъв случай не заплашителен и въпреки това кръвта й се смрази.

— Къде е сестрата? — попита Дженифър.

— Помолих я да ни остави двамата насаме.

— Какво искаш?

— Само да съм с тебе.

— Защо?

— Защото те обичам.

Думите звучаха искрено, но Дженифър знаеше, че не е така. Той не беше способен на искреност.

— Иди си — помоли го тя.

— Защо ме нараняваш?

— Зная какво си.

— Какво съм?

Дженифър замълча.

— Как можеш да знаеш какво съм? — продължи той.

— Кой знае по-добре от мене? — възкликна прегракнало Дженифър, обзета от огорчение, самопрезрение, омраза и отчаяние.

Ако се съдеше по гласа, той стоеше някъде до прозореца, по-близо до плясъка на дъжда, отколкото до тихите звуци от коридора. Дженифър се ужаси, че той може да дойде до леглото, да поеме ръката й и да докосне бузата или челото й.

— Искам да дойде Анджелина — каза тя.

— Още не.

— Моля те.

— Не.

— Тогава си иди.

— Защо ме измъчваш? — попита той отново.

Гласът му оставаше нежен както винаги, мелодичен като на певец, без сянка от гняв или досада, изпълнен единствено с тъга.

— Идвам два пъти седмично. Седя до тебе. Какво ще съм без тебе? Нищо. Напълно го съзнавам.

Дженифър прехапа устни и не отговори.

Изведнъж усети, че той се движи. Не чу нито стъпки, нито шумолене на дрехи. Можеше да е по-тих от котка, когато пожелаеше.

Знаеше, че се приближава до леглото.

Отчаяно се молеше да изпадне пак в унес, да се затвори в ярките си фантазии или мрачните кошмари, нямаше значение в кой от измислените светове на увредения й мозък, само не в ужасната действителност в прекалено уединената стая в санаториума. Но Дженифър не можеше съзнателно да се пренесе във виденията. Може би най-жестокото проклятие на жалката й обездвиженост бяха периодичните приливи на ясно съзнание.

Разтрепери се и зачака.

Слухът й се напрегна.

Той беше безшумен като привидение.

Оглушителните удари на дъжда върху покрива се накъсаха, но Дженифър разбираше, че не са престанали. Светът внезапно попадна в лапите на свръхестествена тишина.

Страх обзе цялото й същество, дори парализираните крайници от лявата страна.

Той я хвана за лявата ръка.

Дженифър пое уплашено дъх и се помъчи да се освободи.

— Не — каза той и стисна по-здраво.

Беше силен.

Тя повика сестрата, макар и да разбираше, че е безсмислено.

Той я държеше с една ръка и галеше пръстите й с другата. Нежно масажираше китката. Галеше набръчканата кожа над лакътя.

Дженифър сляпо изчакваше и се мъчеше да не мисли какви жестокости могат да последват.

Той я ощипа по ръката. От гърдите й се изтръгна неволна молба за милост. Но той я ощипа по-силно и после още веднъж. Все пак се стараеше да не оставя синини.

Дженифър търпеше и се чудеше как ли изглежда лицето му — грозно, обикновено или красиво. Интуитивно долавяше, че няма да й хареса, ако по чудо зрението й се върнеше, за да погледне за миг в омразните му очи.

Той пъхна пръст в ухото й. Нокътят беше дълъг и остър като игла. Завъртя го и застърга, натискаше с всички сили, докато болката от натиска стана непоносима.

Дженифър запищя, но никой не отговори.

Той докосна съсухрените й гърди, които бяха изгубили някогашната си форма от продължителното лежане и венозното хранене. Но дори с изгубената си сексуалност зърната бяха източник на болка, а той знаеше как да причинява агонизиращи страдания.

Въпросът обаче не беше толкова в болките, които й причиняваше… а в това, което можеше да измисли по-нататък. Той беше безкрайно изобретателен. Истинският ужас се дължеше на очакването пред неизвестността.

Дженифър викаше някого, който и да е, викаше за помощ, за избавление. Молеше се на Бога да й прати смърт.

Писъците и молбите й потъваха в небитието.

Най-накрая притихна и се примири.

Той я пусна, но Дженифър остро усещаше присъствието му до леглото.

— Обичай ме — каза Брайън.

— Моля те, иди си.

И още по-нежно:

— Обичай ме.

Ако от очите на Дженифър можеха да се отронят сълзи, тя щеше да заплаче.

— Обичай ме и няма да има защо повече да ти причинявам болка. От теб искам само да ме обичаш.

Дженифър беше също толкова неспособна да го обича, колкото да се разплаче с повредените си очи. По-лесно бе да заобича усойница, скала или студеното, безразлично междузвездно пространство.

— Имам нужда само от любов — настоя той.

Дженифър знаеше, че той не може да обича. Всъщност нямаше представа какво означава да обичаш. Искаше го, само защото бе невъзможно да го получи, защото беше загадка за него, великото неизвестно. Дори да беше в състояние да го заобича и да го убеди в любовта си, Дженифър нямаше да се избави, защото получената най-накрая любов нямаше да го трогне, щеше да се превърне в отрицание на самата себе си и той щеше да продължи да я измъчва просто по навик.

Изведнъж трополенето на дъжда се възобнови. Гласове в коридора. Скърцащи колела на количките, с които разнасяха вечерята.

Мъчението свърши. Засега.

— Тази вечер не мога да остана по-дълго — обади се Брайън. — Не обичайната вечност.

Той се изсмя на забележката си, очевидно доволен от остроумието си, но за Дженифър тя прозвуча като мрачно и предизвикателно ръмжене.

— Работата най-неочаквано се разрасна — обясни той. — Толкова много се натрупа. Страхувам се, че е време да бягам.

Както винаги преди тръгване той се наведе над парапета на леглото и я целуна по безчувствената лява страна. Дженифър не можеше да усети натиска или повърхността на устните му по бузата, а само лека прохлада като докосване на крилце на пеперуда. Подозираше, че по все още чувствителната дясна страна целувката щеше да й се стори същата, може би само малко по-студена.

На тръгване той реши да излезе шумно. Дженифър се заслуша в отдалечаващите се стъпки.

След малко Анджелина дойде да й даде вечерята. Меки храни. Картофено пюре със сос. Пюре от говеждо. Пюре от грах. Ябълков сос с канела и карамелизирана захар. Сладолед. Все неща, които се преглъщат лесно.

Дженифър не сподели нищо за преживяното. От горчив опит знаеше, че никой няма да й повярва.

Сигурно имаше ангелска външност, защото всички, с изключение на нея му се доверяваха от пръв поглед и му приписваха само най-благородни подбуди и най-добри намерения.

Не знаеше дали някога ще има край на мъките.

7

Рики Естефан изпразни половин кутия макарони в голяма тенджера с вряща вода. Надигна се облак пара и апетитна миризма. На другото колело на печката къкреше по-малка тенджера с ухаещ сос за спагети.

Рики регулира газовия пламък и точно тогава дочу странен шум от предната част на къщата. Нещо тупна, не особено силно, но съвсем отчетливо. Той наостри слух и зачака. Тъкмо реши, че така му се е сторило, когато пак чу шума: туп.

Тръгна по коридора към предната врата, запали лампата на предната площадка и погледна през шпионката. Не се виждаше жива душа.

Отключи вратата, отвори я и предпазливо подаде глава да се огледа наоколо. Мебелите по терасата не бяха изпопадали. Не духаше вятър и окачената на вериги люлка висеше неподвижно.

Дъждът продължаваше да плющи. На улицата под синкавата светлина на живачните лампи се стичаха потоци почти на равнището на тротоарите. Те блестяха на осветлението като разтопено сребро, потекло към шахтите в края на улицата.

Рики се разтревожи, че шумът е бил признак на причинена от бурята повреда, но тя едва ли би била възможна в безветрено време.

Затвори вратата, заключи и пусна резето и веригата. Беше развил здравословна параноя след раняването и оцеляването по чудо. Е, здравословна или не, параноята беше безспорен факт, доказан по най-различни начини. Непрекъснато се заключваше, вечер пускаше пердетата плътно да не би някой да надникне през прозорците.

Страхът го притесняваше. Някога беше толкова силен, способен и самоуверен. Когато Хари си тръгна, Рики се преструваше, че е вглъбен в работата си над токата до кухненската маса. Но щом чу изщракването на входната врата, той се прокрадна по коридора да спусне резето още докато приятелят му се намираше на площадката. Лицето му гореше от срам, но мисълта да остави вратата незаключена дори за няколко минути го ужасяваше.

Сега се обърна с гръб към вратата и пак чу загадъчния шум. Туп.

Този път му се стори, че идва от дневната. Запъти се да провери.

В дневната бяха запалени две настолни лампи. Кехлибарената им светлина създаваше уют. По сводестия таван се мяркаха сенките на абажурите и поддържащите ги жици.

Рики обичаше цялата къща да е осветена, докато не отиде да си легне. Вече му беше неприятно да влезе в тъмна стая и чак тогава да запали осветлението.

Всичко беше наред. Надникна дори зад канапето, за да се увери… е, да се увери, че нищо не липсва.

Туп.

В спалнята?

От дневната се минаваше в малък вестибюл със семпло, но красиво украсен таван. Оттам три врати водеха към банята за гости, тясната спалня за гости и неговата скромна спалня. И в трите помещения светеше по една лампа. Рики провери навсякъде, дори в шкафовете, но не намери нищо, което би могло да причини шума.

Дръпна подред пердетата, за да види дали прозорците са добре затворени и дали стъклата са на място. Всичко беше наред.

Туп.

Този път като че ли звукът идваше от гаража.

От нощното шкафче до леглото Рики грабна револвер. „Смит и Уесън“, трийсет и осем милиметров, „Чийфс Спешъл“. Знаеше, че е зареден. Завъртя барабана и провери за всеки случай. И петте гнезда бяха пълни с куршуми.

Туп.

Усети остра болка в долната лява част на корема, болезнено дърпане и извиване, което му беше добре познато. Въпреки че къщата беше малка, потрябва му цяла минута да стигне до вътрешната врата към гаража в края на коридора, точно до кухнята. Облегна се на вратата, долепи ухо до ключалката и се заслуша.

Туп.

Звукът определено идваше от гаража.

Внимателно подхвана резето с палеца и показалеца… после се поколеба. Не му се влизаше в гаража.

По челото му избиха капки пот.

„Хайде, хайде“ — помъчи се да си даде кураж, но сам не си повярва.

Мразеше се. Помнеше ужасната болка от куршумите, пронизали корема и червата му, не забравяше агонията при последвалите инфекции и мъчителните месеци в болницата под сянката на смъртта, знаеше колко много мъже и жени при същата ситуация са се предавали, а той е издържал и въпреки всичко се мразеше.

Туп.

Като се проклинаше, Рики отключи, отвори вратата и напипа ключа на осветлението. Пристъпи прага на гаража.

Вътре имаше достатъчно място за две коли. Синята му „Мицубиши“ беше паркирана в далечния край. Пред нея имаше работна маса, лавици с инструменти, шкафове с провизии и газова горелка за малките отливки, които използваше за токите.

Тук дъждът трополеше по-силно, защото покривът на гаража нямаше двойна изолация. От бетонния под лъхаше студ.

В по-близката половина на гаража нямаше никой. Нито един от шкафовете не беше достатъчно голям, за да се скрие вътре човек.

С револвера в ръка Рики обиколи колата, погледна вътре в нея и дори се наведе и надникна отдолу. Нямаше никой.

Външната врата на гаража беше заключена отвътре. Също и единственото прозорче, но през него и без това можеше да мине не повече от петгодишно дете.

Зачуди се дали шумът не идва от покрива. Изчака до колата една-две минути, загледан нагоре в гредите. Нищо. Само дъжд, дъжд, дъжд, безспирно барабанене на дъждовни капки.

Рики се почувства глупаво. Върна се обратно и заключи вътрешната врата към гаража. Отиде в кухнята с револвера и го сложи върху телефонния секретар.

Пламъците под тенджерите бяха угаснали. За миг помисли, че газта е свършила, но после забеляза, че регулиращите кранове са в изключено положение.

Беше сигурен, че газта беше пусната, когато излезе от кухнята. Пак завъртя крановете. Сините пламъци изсъскаха под тенджерите. Регулира височината им и се загледа в тях. Пламъците не намаляха от само себе си.

Някой си правеше шеги с него.

Върна се до телефона, взе револвера и реши пак да претърси къщата. Но след като веднъж беше проверил всяко кътче, вече знаеше със сигурност, че е сам.

След кратко колебание пак претърси навсякъде, но резултатът беше същият.

Пак отиде в кухнята. Този път никой не беше спрял газта. Сосът вреше силно, дори беше почнал да залепва по дъното. Рики остави револвера настрани. Взе вилица, набоде парченце от макароните, подуха, за да изстине и го опита. Бяха малко преварени, но не бяха лоши.

Изтърси съдържанието на тенджерата в голяма цедка над мивката, разтърси я, за да се оттече водата, после изсипа макароните в чиния и ги заля със соса.

Някой си правеше шеги с него.

Но кой?

8

Дъждът се процеждаше през олеандровите листа, капеше по пластмасовите чували за боклук, които Сами беше опънал над сандъка и се оттичаше към празния парцел или към алеята. Под парцаливите постелки също беше постлал пластмасови чували, така че бедният му дом беше относително сух.

Но дори и да бе затънал във вода до кръста, Сами Шамроу пак не би забелязал, защото вече беше привършил двулитрова бутилка вино и започваше втора. Не усещаше никаква болка или поне така си внушаваше.

Всъщност се чувстваше доста добре. Евтиното вино го сгряваше, освобождаваше го временно от самопрезрението и угризенията и му напомняше за невинните преживявания и наивните надежди от детството. Две дебели свещи с аромат на боровинки, отмъкнати от нечий боклук и забучени в тиган, изпълваха убежището му с приятно ухание и мека светлина, не по-малко уютна от сиянието на скъпите антикварни лампи от „Тифани“. Тясното пространство в сандъка беше по-скоро успокояващо, отколкото клаустрофобично. Непрестанният тропот на дъжда приспиваше. Ако не бяха свещите, можеше да се почувства като в утроба — удобно сгушен, безтегловен в околоплодната течност, обграден от тихия звук на майчиното кръвообращение във вените и артериите, не само безгрижен за бъдещето, но напълно незапознат с него.

Дори когато човекът с плъховете отмести висящия парцал, който служеше за завеса на единствения отвор в сандъка, Сами не изплува от фалшивото вътреутробно блаженство. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че е изпаднал в беда, но беше прекалено упоен, за да изпитва страх.

Сандъкът беше с размери осем на шест стъпки, колкото голям килер. Дори едрият човек с плъховете можеше да се промъкне покрай Сами, без да блъсне свещите, но той предпочете да остане приведен на входа, като придържаше завесата с една ръка.

Очите му изглеждаха съвсем различно от преди. Лъскаво черни. Без бяло. Искрящи жълти зеници като точици в средата. Приличаха на далечни фарове по нощната магистрала към ада.

— Как си, Сами? — попита човекът с плъховете.

Гласът му звучеше необичайно заинтересован:

— Справяш се, нали?

Макар и винената пелена да беше притъпила инстинкта на самосъхранение на Сами Шамроу дотолкова, че да го откъсне от чувството за страх, той знаеше, че би трябвало да се страхува. Затова остана неподвижен. Само впери поглед към входа, сякаш в сандъка се беше промъкнала гърмяща змия.

Човекът с плъховете проговори:

— Само исках да ти кажа, че няма да се появявам известно време. Имам много работа. Затрупан съм. Първо трябва да се погрижа за по-неотложни дела. А като свърша, ще съм толкова изтощен, че ще спя цял ден.

Липсата на чувство за страх не означаваше, че Сами е станал смел. Не дръзваше да проговори.

— Можеш ли да си представиш колко ме изтощава тази работа, Сами? Не? Прочистване на стадото, отделяне на сакатите и болните — никак не е приятно, уверявам те.

Човекът с плъховете се усмихна и поклати глава. От брадата му се разлетяха блестящи дъждовни капчици и опръскаха Сами.

Дори в успокоителната утроба на виненото замайване, Сами все пак успя да се учуди на внезапната словоохотливост на човека с плъховете. Но колкото и да беше изненадващ, монологът на огромния мъж странно напомняше нещо познато, дочуто отдавна на друго място, но не можеше да се сети кога, къде и от кого. Сами изпита усещането за нещо вече преживяно не от стържещия глас или от самите думи, а от тона на откровенията, необичайната сериозност, ритъма на речта.

— Да се справя с напаст като вас е много изтощително — заяви човекът с плъховете. — Повярвай ми. Изтощително. Щеше да е много по-лесно да ви ликвидирам още при първата среща, да ви накарам да пламнете от само себе си или да се взривите. Нали би било чудесно?

„Не! Ярко, вълнуващо, разбира се интересно, но не и чудесно“ — помисли Сами, въпреки че страхът му още се таеше потиснат.

— Но за да изпълня повелята на съдбата си — продължи човекът с плъховете, — да стана това, което се иска от мене, трябва да ви покажа гнева си, да ви накарам да треперите и да се унижавате пред мене, да разберете смисъла на проклятието си.

Сами си спомни къде бе чувал подобни приказки. От друг скитник. Може би преди година и половина или две години В Лос Анжелис. Един тип на име Майк имаше месиански комплекс, вярваше, че е избран от Бога, за да накара света да плати за греховете си. Най-накрая си повярва дотам, че намушка с нож трима-четирима души, които чакаха на опашка пред едно кино, където прожектираха първоначалната режисьорска версия на „Прекрасните приключения на Бил и Тед“ с двайсет минути изрязан дотогава материал.

— Знаеш ли в какво се превръщам, Сами?

Сами само се вкопчи във втората двулитрова бутилка.

— Превръщам се в нов бог — не дочака отговор човекът с плъховете. — Необходим е нов бог. Аз съм избран. Предишният бог беше прекалено милостив. Нещата се изплъзнаха от контрол. Мой дълг е да Стана и след Ставането да управлявам по-строго.

На светлината на свещите дъждовните капчици по косата, веждите и брадата на човека с плъховете блестяха, сякаш объркан занаятчия го бе украсил със скъпоценни камъни като яйце на Фаберже.

— Като се справя с по-неотложните присъди и си почина, ще те навестя пак — обеща човекът с плъховете. — Просто не исках да останеш с впечатлението, че съм те забравил. Не ми се ще да се чувстваш изоставен и пренебрегнат. Бедният, бедният Сами. Няма да те забравя. Това не е празно обещание, това е свещеното слово на новия бог.

После човекът с плъховете сътвори зловещо чудо, за да докаже, че той не е забравен дори в безпаметната забрава на винения океан. Затвори очи и когато пак повдигна клепачи, очите вече не бяха в абаносово черно и жълто, а представляваха снопчета мазни бели червеи, които се гърчеха в кухите орбити. Отвори уста и се разкриха остри като бръснач зъби. От тях капеше отрова, лъскав черен език трепкаше като на раздразнена змия. Отвътре изригна дъхът му с отвратителна воня на разлагаща се плът. Главата и тялото набъбнаха, пукнаха се, но този път не се разпаднаха на орда плъхове. Вместо това човекът с плъховете и дрехите му се разпиляха на стотици хиляди черни мухи, които изпълниха сандъка, забръмчаха злобно и се заблъскаха в лицето на Сами. Крилата им свистяха толкова силно, че дори заглушиха плющенето на дъжда и после…

Изчезнаха.

Изпариха се.

Завесата увисна надолу — тежка и мокра.

Колебливите пламъчета на свещите заиграха по дървените стени.

Въздухът ухаеше на восък с дъх на боровинки.

Сами отпи няколко едри глътки направо от бутилката, вместо да отлее в мазния буркан от конфитюр, който използваше като чаша. Виното се разля по наболата четина на брадата му, но това не му направи впечатление.

Единственото му желание бе да остане безчувствен, отчужден. Ако през последните десет минути бе запазил връзка с чувството си за страх, несъмнено щеше да се подмокри.

Освен това смяташе, че е много важно да запази позицията на отчужден наблюдател, за да помисли върху току-що изреченото от човека с плъховете без излишни емоции. При предишните срещи съществото почти не говореше и никога не разкриваше мотивите или намеренията си. А сега бърбореше за прочистване на стадото, съд, божественост.

Ценна беше информацията, че умът на човека с плъховете е изпълнен с налудничави мисли също както задръстената глава на стария Майк, убиеца на киномани. Въпреки способността си да се появява от небитието и да се разтваря във въздуха, въпреки нечовешките си очи и превъплъщението в различни форми, този разбъбрил се бог вече не изглеждаше по-особен от безбройните наследници на Чарлс Мансън и Ричард Рамирес, които чуваха вътрешни гласове, убиваха за удоволствие и пълнеха хладилници с отрязаните глави на жертвите си. Ако в основата си беше като останалите психопати, тогава дори с необикновените си таланти той оставаше уязвим като тях.

Дори през замъгленото от виното съзнание Сами разбираше, че това прозрение може да се окаже полезно средство за оцеляване. Проблемът обаче беше, че никога не се беше справял добре с оцеляването.

От мислите за човека с плъховете го заболя глава. По дяволите, самата перспектива да оцелее му причиняваше мигрена. Кой искаше да оцелее? И защо? Само щеше да отложи смъртта за по-късно. Всяко оцеляване не е нищо друго, освен краткосрочно тържествуване. Накрая всички чака забрава. И единствено болка междувременно. Според Сами най-ужасното при човека с плъховете не беше това, че убива хората, а че явно му харесва да ги кара първо да страдат и ги подлага на страдания, вместо тихо да отстрани жертвите си от света.

Сами наклони бутилката и наля вино в бурканчето на пода, което притискаше с краката си, за да не се разлее. После го поднесе към устните си. В блещукащата рубинена течност потърси непрогледен, спокоен, съвършен мрак.

9

Мики Чан седеше сам в едно сепаре в дъното и гледаше съсредоточено супата.

Кони го забеляза веднага щом бутна входната врата на китайското ресторантче в Нюпорт Бийч и се запъти към него между черните лакирани столове и масите със сребристосиви покривки. Между лампите на тавана се извиваше рисуван дракон в червено и златно.

Дори и да я беше видял, Мики се преструваше, че не я забелязва. Загребваше внимателно от супата, преглъщаше и после пак загребваше с лъжицата, без да отделя поглед от чинията.

Беше дребен, но жилав. Наближаваше петдесетте. Косата му беше късо подстригана. Кожата му имаше цвят на дребен пергамент.

Оставяше кавказките си клиенти да вярват, че е китаец, но всъщност беше бежанец в Съединените щати от Виетнам след падането на Сайгон. Според слуховете бил детектив в отдел „Убийства“ в сайгонската полиция или офицер в южновиетнамската държавна сигурност, което сигурно отговаряше на истината.

Някои твърдяха, че в стаята за разпити бил кошмарен, прибягвал до всякакви средства, за да пречупи волята на заподозрян престъпник или комунист, но Кони се съмняваше в истинността на тези истории. Мики й харесваше. Беше твърд, но имаше излъчване на човек, който е преживял огромна загуба и е способен на дълбоко съчувствие.

Кони приближи до масата. Мики проговори, без да вдига поглед от супата:

— Добър вечер, Кони.

Тя седна в сепарето срещу него.

— Загледал си се в чинията, сякаш там е смисълът на живота ти.

— Така е — отвърна той все още с лъжица в ръка.

— Наистина ли? Според мен там има само супа.

— Смисълът на живота може да се открие и в чиния супа. Супата винаги почва с някакъв бульон, който е като жизнения сок на дните ни.

— Бульон?

— Понякога в него има фиде, друг път зеленчуци, белтък, парчета пилешко или скариди, гъби, може би ориз.

Мики така и не вдигаше поглед към Кони и тя осъзна, че е почнала да се вглежда в супата му почти също толкова напрегнато.

— Понякога е горещ, понякога студен — продължи Мики. — Случва се нарочно да е студен и тогава е вкусен, дори без следа от топлина. Но ако трябва да се сервира горещ, а е изстинал, вкусът му е неприятен или се пресича в стомаха, а може би и двете.

Силният му, но мек глас имаше хипнотизиращ ефект. Кони очарована гледаше гладката повърхност на супата, забравила всичко друго в ресторанта.

— Помисли си — каза Мики, — преди да се изяде, супата има стойност и смисъл. А след като бъде погълната, губи стойност за всички, освен за този, който я е изял. Тя престава да съществува, след като постигне целта си. Остава само празната чиния. А чинията символизира или недостиг и нужда, или приятно очакване на още супа.

Кони го зачака да продължи. Едва премести поглед от супата му, когато усети, че сега Мики я наблюдава. Тя срещна погледа му и попита:

— Това ли е?

— Да.

— Смисълът на живота?

— Целият.

Кони се намръщи:

— Не разбирам.

— И аз — сви рамене Мики. — Измислям си разни такива работи както ми хрумне.

Кони примигна:

— Какво?

— Ами нали това се очаква от китайски частен детектив — ухили се Мики, — пророчески думи, непроницаеми философски наблюдения, неразгадаеми поговорки.

Не беше китаец, нито пък истинското му име беше Мики Чан. Когато пристигна в Съединените щати и реши да използва опита си в полицията, за да стане частен детектив, той усети, че виетнамските имена звучат прекалено екзотично, не вдъхват доверие и западняците не могат да ги произнесат. А очевидно не можеше да разчита на приличен доход само от клиенти с виетнамски произход. Две от любимите му американски неща бяха филмчетата за Мики Маус и филмите с Чарли Чан, пък и имаше смисъл официално да промени името си. Заради Дисни и Руни, Мантъл и Спилейн американците харесваха хората на име Мики, а благодарение на немалко стари филми името Чан подсъзнателно се свързваше със следователски гений. Очевидно Мики добре си знаеше работата, защото фирмата му процъфтяваше, радваше се на безупречна репутация и имаше десет служители.

— Побърка ме — каза Кони и посочи супата.

— Не си първата.

— Ако можех да натисна където трябва — развесели се Кони, — щях да накарам съда да смени името ти на Чарли Маус. Щях да те видя тогава.

— Радвам се, че все още можеш да се усмихваш — отбеляза Мики.

Красива млада сервитьорка с гарвановочерна коса и бадемови очи се появи до масата и попита Кони дали ще поръча вечеря.

— Само бутилка „Дин Тао“, моля — каза Кони и се обърна към Мики, — Хич не ми е до усмивки, честно казано. Направо ми съсипа деня с този телефонен разговор рано сутринта.

— Да съм ти съсипал деня? Аз?

— Че кой друг?

— Не беше ли един господин с „Браунинг“ и няколко гранати?

— Значи вече си чул.

— Кой не е? Дори в южна Калифорния подобни истории се появяват преди прегледа на спорта.

— Може би, ако няма кой знае какви други събития.

Мики довърши супата.

Сервитьорката донесе бирата.

Кони внимателно наля в изстудената халба, за да не се образува пяна, отпи и въздъхна.

— Съжалявам — искрено каза Мики. — Зная колко ти се искаше да имаш семейство.

— Но аз наистина имах. Само че всички са си отишли.

* * *

Между третата и осемнайсетата си година Кони израсна по детски домове и временни приемни родители, един от друг по-отчайващи и засилващи необходимостта да е твърда и да не се предава. Характерът й отблъскваше евентуалните осиновители и затова не можеше да се спаси чрез осиновяване. Някои от чертите й, които самата тя смяташе за положителни, тревожеха останалите. От най-ранна възраст проявяваше самостоятелност, сериозността й не отговаряше на възрастта. Всъщност не можеше да бъде дете. За да съответствува на възрастта си, трябваше да се преструва на дете, защото в действителност беше възрастен човек в детско тяло.

Допреди седем месеца не се беше замисляла кои са нейните родители. Никога не бе познала родителска грижа. Каквато и да е била причината, бяха я изоставили като съвсем малка и тя нямаше никакви спомени от тях.

Но в един слънчев неделен следобед, когато отиде да скача с парашут на пистата в Перис, механизмът заяде. Падаше от височина четири хиляди стъпки към голата като ада кафеникава пустиня отдолу, напълно убедена, че вече е мъртва и остава само мигът на смъртта. Парашутът се отвори в последната секунда преди забавянето да стане фатално. Приземи се тежко, но имаше късмет — отърва се само с изкълчен глезен, одраскана лява ръка, натъртвания и внезапно желание да разбере нещо за произхода си.

Всеки излизаше от живота без ни най-малка представа накъде се е запътил, затова й се стори изключително важно да научи поне как е влязла в него.

В извънработно време можеше да използва служебните канали, връзки и компютри, за да проучи миналото си, но предпочете Мики Чан. Не искаше да намесва колегите си в търсенето, да им създава допълнителна работа и да събуди любопитството им, ако се натъкнеше на нещо, което не би желала да сподели с тях.

Както се оказа, след шестмесечно ровене в служебните папки, откритото от Мики никак не беше приятно.

Когато й подаваше доклада си в изискания офис на Фашън Айлънд с френски мебели от деветнайсети век и в стил Бидермайер, Мики й каза:

— Ще бъда в съседния кабинет, трябва да продиктувам няколко писма. Обади ми се, като приключиш.

Азиатската му сдържаност и подтекстът, че може би ще има нужда да е сама, само бегло успяха да й подскажат колко горчива е истината.

Според доклада на Мики съдът я отнел от родителите й заради системен физически тормоз. Наказвали я за неизвестни простъпки, или може би само за това, че е жива — биели я, обръснали й главата, слагали й кърпа през очите, връзвали я, заключвали я в килера по осемнайсет часа, счупили три пръста на ръцете.

Когато съдът лишил родителите й от права върху нея, тя още не можела да говори, защото те не я научили или пък не желаели да я научат. Но после бързо наваксала, сякаш се опиянявала от бунта, олицетворяван от самото проговаряне.

Така и не успяла обаче да застане лице в лице с майка си и баща си и да ги обвини открито. Двамата решили да се спасят от прокурора с бягство и загинали при катастрофа с челен удар близо до границата между Калифорния и Аризона.

Кони прочете първия доклад на Мики с мрачен интерес. Повечето хора биха се почувствали много по-потресени от съдържанието му, но тя имаше достатъчен полицейски опит и се беше сблъсквала с подобни и дори още по-страшни неща безброй пъти. Не остана с впечатлението, че насочената срещу нея омраза се е дължала на нейни лоши черти или недостатъци в сравнение с останалите деца. Просто понякога така се случваше. И то доста често. Поне разбра най-накрая защо дори на крехката тригодишна възраст е била прекалено сериозна и умна за годините си, прекалено самостоятелна, просто ужасно твърда, за да отговори на представите на осиновителите за сладко и миличко момиченце.

Не беше изключено тормозът да е бил още по-жесток, отколкото го описваше сухият език на доклада. Обикновено съдилищата проявяваха доста голяма търпимост към родителската жестокост, преди да предприемат мерки. Освен това Кони беше изгубила всички спомени за преживяното и за сестра си, което очевидно беше проява на отчаяние.

Повечето деца след подобни преживявания израстваха много объркани и дори неадекватни заради потиснатите спомени и чувството за малоценност. Кони имаше късмета да е от силните. Не се съмняваше в човешките си достойнства и в индивидуалните си качества. Нямаше да е лошо, ако беше по-нежна, по-спокойна, не толкова цинична и по-засмяна, но Кони се харесваше и такава, каквато бе сега.

В доклада на Мики се съдържаха не само лоши вести. Кони за пръв път научи, че е имала сестра. Колийн. Констанс Мери и Колийн Мари Гъливър, родени с разлика от три минути. Еднояйчни близначки. Съвършено еднакви. И двете тормозени, и двете отнети от родителите, но изпратени в различни детски домове и тръгнали всяка по своя път.

Когато точно преди месец седеше в офиса пред бюрото на Мики, радостна тръпка обзе Кони при мисълта, че съществува толкова близко до нея същество. Еднояйчни близначки. Изведнъж разбра защо понякога сънува, че е двама души едновременно и се раздвоява в сънищата си. Мики все още търсеше следите на Колийн, но Кони вече се надяваше, че не е сама на този свят.

* * *

Но сега, няколко седмици по-късно, съдбата на Колийн стана известна. Била осиновена, израсла в Санта Барбара и умряла преди пет години на двайсет и осем годишна възраст.

Сутринта, когато научи, че е загубила сестра си за втори път и то завинаги, Кони изпита непозната дотогава мъка.

Не заплака.

Рядко плачеше.

Вместо това се справи с мъката както обикновено се, справяше с всички разочарования, неуспехи и загуби — намери си работа, съзнателно се затрупа с работа и се ядоса. Горкият Хари. Цяла сутрин търпеше изблиците й на гняв, без да има ни най-малка представа на какво се дължи. Учтивият, разумен, миролюбив и търпелив Хари. Нямаше да разбере колко перверзно благодарна беше за възможността да преследва оня тип с кръглото лице, Джеймс Ордегард. Кони намери по-подходяща мишена за гнева си и изля натрупаната енергия, която не можеше да освободи с плач.

Сега отпи от бирата и каза:

— Сутринта спомена за снимки.

Прислужникът отнесе празната чиния от супата.

Мики постави на масата кафяв плик.

— Сигурна ли си, че искаш да ги видиш?

— Защо не?

— Така или иначе никога няма да я видиш. Образът може да засили чувството на загуба.

— Вече я приех.

Кони отвори плика. От него се изсипаха десетина снимки.

На тях се виждаше Колийн от пет-шест годишна до около двайсет и пет години, почти на колкото е била в края на живота си. Дрехите й бяха съвсем различни от гардероба на Кони, прическата нямаше нищо общо с нейната, беше снимана в дневни, кухни, морави и плажове, които Кони никога не бе виждала. Но в основното — височина, тегло, цвят, черти на лицето, дори изражение и несъзнателни стойки на тялото — Колийн беше съвършената двойничка на Кони.

Кони изпитваше особеното чувство, че разглежда собствени снимки от живот, който не помни.

— Откъде ги намери? — обърна се тя към Мики Чан.

— От Ладбрукови. Денис и Лорейн Ладбрук. Семейството, осиновило Колийн.

Кони пак почна да прехвърля снимките. Неизменната усмивка или смях на Колийн я порази. Кони притежаваше съвсем малко снимки. Повечето бяха групови снимки на децата от дома. Като че ли нямаше снимка, на която е само тя и се усмихва.

— Какви са Ладбрукови? — заинтересува се Кони.

— Занимават се с търговия. Работят заедно, имат собствен магазин за канцеларски материали в Санта Барбара. Приятни хора според мене — тихи и непретенциозни. Не могли да имат собствени деца, осиновили Колийн и я обожавали.

Кони помръкна от ревност. Мечтаеше за любовта и годините нормален живот, които е имала Колийн. Ирационално чувство, да завижда на мъртвата си сестра. И срамно. Но не можеше да се овладее.

— Ладбрукови не могат да се съвземат от смъртта й, въпреки че са минали пет години — обясни Мики. — Не са знаели, че е близначка, от детския дом не са им дали информация.

Кони сложи снимките обратно в плика. Не беше в състояние да ги гледа повече. Ненавиждаше самосъжалението, но завистта й бързо се превръщаше точно в такова чувство. Душеше я нещо, сякаш върху гърдите й бяха струпани камъни. По-късно в уединението на апартамента си може би щеше да пожелае да прекара по-дълго време с прекрасната усмивка на сестра й.

Сервитьорката пристигна с китайско ястие „мо го гай пан“ и ориз за Мики.

Той не обърна никакво внимание на пръчиците за хранене и взе поставената до тях вилица.

— Кони, Ладбрукови искат да се срещнат с тебе.

— Защо?

— Както ти казах, не знаели, че Колийн има близначка.

— Не съм убедена, че идеята е добра. Не мога да им заместя Колийн. Различна съм.

— Не вярвам, че искат точно това.

Кони отпи от бирата и каза:

— Ще си помисля.

Мики се съсредоточи в поднесеното ястие, сякаш беше най-вкусното нещо, приготвено и сервирано някъде в западното полукълбо.

На Кони й призля от вида и миризмата на яденето. Знаеше, че не храната, а реакцията й не е наред. Имаше куп причини да е в подобно настроение. Беше преживяла тежък ден.

Най-накрая се осмели да зададе последния ужасен въпрос:

— Как е умряла Колийн?

Мики се вгледа в нея преди да отговори:

— Канех се да ти съобщя още сутринта.

— Не бях подготвена.

— При раждане.

Кони очакваше да чуе която и да е от глупавите и безсмислени причини, поради които смъртта може да покоси привлекателна двайсет и осем годишна жена в мрачните последни години на хилядолетието. Но тъкмо за такъв отговор не беше подготвена и се сепна.

— Имала е съпруг.

Мики поклати глава:

— Не. Била е самотна майка. Не зная подробности или кой е бащата, но ми се струва, че Ладбрукови не се притесняват от това, не смятат, че хвърля сянка върху паметта й. В техните очи Колийн е светица.

— А детето?

— Момиченце.

— Оцеляло ли е?

— Да.

Мики остави вилицата, пи вода, попи уста с червена салфетка, като през цялото време следеше Кони с поглед. После продължи:

— Казва се Елинор. Елинор Ладбрук. Наричат я Ели.

— Ели — механично повтори Кони.

— Много прилича на тебе.

— Защо не ми каза сутринта?

— Ти не ми даде. Нали ми затвори телефона?

— Не е вярно.

— Е, почти го направи. Беше много рязка. Искаше да ти разкажа останалото вечерта.

— Извинявай. Когато разбрах за смъртта на Колийн, реших, че всичко е свършило.

— Сега имаш семейство. Леля си.

Кони възприе факта на съществуването на Ели, но все още не разбираше какво значение би имал за собствения й живот, за бъдещето. След толкова години самота беше изумена от новината, че със сигурност има друг човек от нейната плът и кръв в огромния и бурен свят.

— Съвсем различно е да имаш семейство, макар и само един роднина — каза Мики.

Кони предполагаше, че разликата ще е огромна. По ирония на съдбата по обяд едва не я убиха, преди да разбере, че има още една изключително важна причина да оцелее.

Мики сложи още един кафяв плик на масата:

— Окончателният доклад. Адресът и телефонният номер на Ладбрукови, когато ти потрябват.

— Благодаря ти, Мики.

— И сметката. Тя също е вътре.

— Все пак ти благодаря — усмихна се Кони.

Кони почна да се измъква към края на сепарето, за да стане.

— Странно нещо е животът — отбеляза Мики. — Толкова сме свързани с хора, за чието съществуване дори не подозираме, невидими нишки водят до отдавна забравени лица, до хора, с които не се срещаме с години… и дори никога.

— Да. Странно.

— И още нещо, Кони.

— Какво?

— Има една китайска поговорка: „Понякога животът е горчив като драконови сълзи…“

— Поредната ти измишльотина?

— О, не. Поговорката е истинска.

Седнал в голямото сепаре, дребничкият Мики Чан с нежното си лице, бръчките и бликащите от добро настроение очи й заприлича на малък Буда.

— Но това е само част от поговорката — тази, която разбираш. Тя обаче продължава… „Понякога животът е горчив като драконови сълзи. Дали обаче драконовите сълзи са горчиви или сладки, зависи изцяло от начина, по който човек възприема вкуса им.“ С други думи, животът е труден, понякога жесток, но той е също това, което ти самият направиш от него.

Мики допря тънки длани, без да преплита пръсти като за източна молитва и кимна към Кони с престорена тържественост:

— Нищо чудно мъдростта да пробие път в ума ти на твърдоглав янки.

— Всичко е възможно — съгласи се тя.

Кони си тръгна с двата кафяви плика. Уловената от фотоапарата усмивка на сестра й. Обещанието за племенница.

Отвън дъждът продължаваше да плющи с такава сила, че тя се замисли дали някъде по света не се е появил нов Ной, който вече подкарва двойките животни по стълбичката към ковчега.

Ресторантът се намираше в нов търговски център. Голям навес пазеше тротоара от дъжда. Отляво на изхода стоеше мъж. С периферното зрение Кони забеляза, че е висок и едър, но всъщност не го погледна, докато той не я заговори.

— Смилете се над бедния човек, моля ви! Смилете се над бедния човек, госпожо.

Кони тъкмо се канеше да излезе на дъжда и да пресече, но гласът му я спря. Беше мек, нежен, дори музикален и рязко контрастираме с размерите на човека, когото бе зърнала с крайчеца на окото.

Обърна се и се изненада колко едър и грозен е мъжът. Зачуди се как успява да преживее с просия при тази външност. Необикновените размери, невчесаната коса и рошавата брада напомняха за Распутин, макар че лудият руски свещеник би изглеждал като хубавичко момче пред него. Лицето му бе обезобразено от ужасни, лошо зарасли белези, закривеният нос бе изпъстрен от спукани капиляри. По устните зееха рани. Само бегъл поглед към болните зъби и венци й напомниха за един труп, който се наложи да ексхумират заради изследвания за отрова девет години след погребението. И най-вече очите. С перде. Плътни, мръснобели мембрани. Отдолу едва се виждаха тъмните кръгли ириси. Външността му беше толкова отблъскваща, че според Кони повечето хора биха се уплашили и избягали от него вместо да се доближат и да пуснат пари в протегнатата ръка.

— Смилете се над бедния човек! Смилете се над слепеца! Подайте на по-нещастния от вас!

Гласът дори сам по себе си беше необикновен, но от човек с подобна външност ставаше два пъти по-необикновен. Ясен и мелодичен, той принадлежеше на роден певец, който би могъл да изпее и най-лиричната песен. Може би само заради гласа мъжът успяваше да преживее като просяк, въпреки външния си вид.

При други обстоятелства, независимо от гласа Кони би му наредила да се маха, макар и не толкова учтиво. Някои просяци оставаха без дом не по своя вина. В прекараното по обществени заведения детство тя бе изпитала на гърба си какво значи да си бездомен в известен смисъл и затова изпитваше състрадание към невинните жертви. Но в ежедневната си работа се сблъскваше с достатъчно много хора от улицата, за да няма никакви илюзии за тях. Мнозина от тях бяха с тежки психически отклонения и така или иначе трябваше да попаднат в психиатриите, където ги насочваха доброжелатели. Други бяха стигнали до окаяното си съществуване заради алкохол, наркотици или хазарт.

Кони подозираше, че във всяка обществена прослойка, от най-богатите до бездомните, истински невинните са подчертано малцинство.

Застаналият пред нея просяк явно бе направил всичко възможно сам да се докара дотук и все пак Кони кой знае защо забърка в джобовете на сакото. Намери няколко двайсет и петцентови монети и омекнала от стоенето десетдоларова банкнота. За още по-голямо свое учудване тя му подаде десетте долара и задържа монетите.

— Бог да ви благослови, госпожо. Бог да ви благослови, да ви съхрани и да ви озари със сияйното си лице!

Учудена от себе си Кони се обърна с гръб към него и забърза към колата си под дъжда.

Замисли се какво я беше прихванало. Всъщност не беше трудно да се сети. През деня получи не един подарък. При преследването на Ордегард животът й бе пощаден. Психопатът си получи заслуженото. Освен това се появи петгодишната Елинор Ладбрук. Ели. Племенницата й. Кони не помнеше много други толкова добри дни и затова предположи, че късметът й я предразположи да подари нещо при първа възможност.

Собственият й живот, ликвидираният психопат и новата насока за бъдещето — нелоша сделка за десет долара.

Влезе в колата и тръшна вратата. Вече държеше ключовете в дясната ръка. Запали двигателя и натисна енергично съединителя, защото колата сякаш протестираше против лошото време.

Изведнъж усети, че лявата й ръка е стисната здраво в юмрук. Не помнеше да я е свивала. Сякаш ръката сама се бе затворила с мигновен спазъм.

В ръката й имаше нещо.

Кони разтвори пръсти да види какво държи.

Лампите на паркинга хвърляха достатъчно светлина през мокрото предно стъкло, за да различи смачкания предмет.

Десетдоларова банкнота. Омекнала от старост.

Кони я загледа отначало с объркване, после с растящо недоверие. Сигурно беше същата банкнота, която даде на просяка.

Но нали я даде на скитника, нали видя как мръсната му лапа ги стиска, докато бъбреше някакви думи на благодарност.

Ужасена погледна през страничния прозорец на колата към китайския ресторант. Просякът го нямаше там.

Огледа целия тротоар. Никъде не го видя.

Постепенно доброто й настроение изчезна. Обзе я страх.

Нямаше представа защо трябва да се страхува. Но после съобрази. Инстинкт на ченге.

10

Пътят от службата до дома се оказа по-дълъг, отколкото очакваше Хари. Уличното движение вървеше бавно, по оживените кръстовища имаше големи задръствания.

Още повече време загуби, когато спря да купи нещо за вечеря в „7-Илевън“. Един хляб. Горчица.

При всяко влизане в магазин за хранителни стоки Хари се сещаше за Рики Естефан, който бе влязъл за четвърт мляко, но всъщност купи огромна промяна на целия си живот. Сега обаче не се случи нищо, само чу историята за бебето и рождения ден.

На касата стоеше малко телевизорче за развлечение, когато няма много клиенти. Редът на Хари дойде по време на новините. Млада майка от Чикаго беше обвинена в убийството на бебето си. Роднините й организирали голямо тържество по случай рожден ден, но бавачката не дошла и майката решила, че няма да може да отиде на рождения ден и да се позабавлява. Затова хвърлила двумесечното си бебе в шахтата за отпадъци, излязла и танцувала до припадък. Адвокатът й заявил, че тезата на защитата ще бъде депресия след раздяла.

Още един пример за продължаващата криза в колекцията на Кони от ужасии и жестокости.

На касата работеше млад слаб мъж с тъжни тъмни очи. С ирански акцент той възкликна:

— Накъде е тръгнала тази страна?

— Понякога и аз се чудя — отвърна Хари, — но пък във вашата бивша страна не позволяват на лудите да се разхождат, а ги затварят.

— Вярно е — съгласи се продавачът, — но и тук понякога е същото.

— Не мога да споря.

Докато минаваше през едната от двете летящи стъклени врати с хляба и горчицата в пластмасова торба, Хари изведнъж осъзна, че под дясната мишница носи сгънат вестник. Спря на изхода, измъкна вестника и се загледа в него с недоумение. Беше сигурен, че не е вземал вестник, още по-малко да го е сгъвал и слагал под мишница.

Върна се при касата. Остави го там и той се разгъна.

— Платих ли за него? — попита Хари.

Продавачът озадачен отговори:

— Не, господине. Дори не съм видял кога сте го взели.

— Не помня да съм го вземал.

— Искахте ли го?

— Не, всъщност не.

После забеляза заглавието отгоре на първа страница: „ПРЕСТРЕЛКА В РЕСТОРАНТ В ЛАГУНА БИЙЧ“. И подзаглавието: „ДВАМА УБИТИ, ДЕСЕТ РАНЕНИ“. Беше вечерният вестник, който пръв разказваше за кървавата оргия на Ордегард.

— Почакайте — промени решението си Хари. — Да. Да, май ще го взема.

Хари никога не четеше за себе си във вестниците, когато неговите случаи се появяваха в новините. Беше ченге, не знаменитост.

Даде на продавача двайсет и пет цента и прибра вечерния вестник.

Все още не проумяваше как вестникът се е озовал сгънат под мишницата му. Загуба на паметта? Или нещо по-особено, по-пряко свързано с другите необясними събития през деня?

* * *

Когато Хари отвори входната врата и пристъпи мокър в антрето на жилището, домът му се стори приветлив както никога преди. Беше спретнато и подредено убежище, до което хаосът на външния свят нямаше достъп.

Събу обувките си. Бяха прогизнали и сигурно съсипани. Може би трябваше да вземе галоши, но според прогнозата щеше да завали чак вечерта.

Чорапите също бяха мокри, но не ги махна. Реши да забърше плочките в антрето след като се преоблече с чисти и сухи дрехи.

Спря в кухнята да остави хляба и горчицата на шкафа до дъската за рязане. По-късно щеше да си направи сандвичи със студено пилешко. Умираше от глад.

Кухнята блестеше. Хари се радваше, че отдели време сутринта да почисти след закуската. Гледката на неприбраните съдове щеше да му е неприятна сега.

От кухнята мина в трапезарията и после по късия коридор към спалнята с вечерния вестник в ръка. Спря на прага, запали лампите… и откри скитника на леглото си.

Заешката дупка, в която бе попаднала Алиса, изобщо не можеше да се сравнява с усещането за потъване в пропаст при вида на скитника.

Изглеждаше още по-едър от предишните срещи навън и по коридора в службата. По-мръсен. По-отвратителен. Не беше полупрозрачен като привидение. Всъщност с буйната рошава коса и брада, с наслоените пластове мръсотия и набразденото от белези лице и с тъмните дрехи, които бяха толкова измачкани и зацапани, че напомняха за платното, увито около египетските мумии, той изглеждаше по-реален от самата стая. Приличаше на фигура, нарисувана до най-малката подробност от фотореалист и наложена върху картина на художник-минималист, изобразяваща спалня.

Скитникът отвори очи. Бяха като кървави локви.

Той се изправи и каза:

— Въобразяваш си, че си нещо особено. Но и ти си само едно животно, ходеща мръвка като всички останали.

Хари пусна вестника, издърпа револвера от кобура и извика:

— Не мърдай!

Натрапникът не му обърна никакво внимание, преметна крака и стана.

По покривката, възглавниците и дюшека останаха отпечатъците от главата и тялото на скитника. Призраците можеха да вървят през снега, без да оставят следи, а халюцинациите бяха безтегловни.

— Още едно болно животно.

Ако не друго, поне гласът му беше по-дълбок и стържещ, отколкото на улицата в Лагуна Бийч — гърленият глас на звяр, който се е научил да говори с големи усилия.

— Смяташ се за герой, а? Голяма работа! Голям герой! Ама ти си нищо, пикльо, ето това си ти. Нищо!

Хари не можеше да повярва, че ще се случи пак същото. Не беше възможно да се повтори само за един ден и, за Бога, не в собствената му спалня.

Отстъпи крачка назад от прага и каза:

— Ако не легнеш веднага на пода по корем с ръце на гърба, веднага, Бог ми е свидетел, че ще ти пръсна черепа.

Скитникът заобиколи леглото и тръгна към Хари.

— Въобразяваш си, че можеш да застреляш, когото си поискаш, да блъскаш, когото ти хрумне и няма кой да те спре, но с мен номерът няма да мине, мен не можеш да застреляш и това да е краят.

— Спри! Веднага! Чуваш ли?

Натрапникът не спря. Огромната му сянка се движеше по стената.

— Ще ти разпоря корема, ще извадя червата и ще те накарам да ги помиришеш преди да пукнеш.

Хари държеше револвера с две ръце. Стойка на стрелец. Знаеше какво прави. Стреляше добре. На такова малко разстояние можеше да улучи пърхащо врабче, какво остава за тази горила. Имаше една-единствена възможна развръзка. Натрапникът щеше да се пльосне като парче месо, по стената щеше да се разплиска кръв. Друг сценарий беше невъзможен. И все пак Хари чувстваше, че никога не е бил изложен на такава опасност. Беше много по-уязвим, отколкото сред манекените в лабиринта на тавана.

— Вие хората — каза скитникът, докато заобикаляше края на леглото, — сте много забавна играчка.

Хари за последен път му заповяда да спре.

Но той продължаваше. Беше може би на десет стъпки, осем, шест.

Хари откри огън. Изстрелите следваха един след друг бързо и уверено, без пауза, през която откатът да отклони дулото. Един, два, три, четири. Трясъкът в малката спалня беше оглушителен. Хари беше сигурен, че всеки изстрел попада в целта — три в тялото, четвъртият в основата на гърлото от разстояние не повече от една ръка, от който главата се завъртя като в комичен трик.

Скитникът не падна, не се олюля назад. Само леко се поклащаше при всеки изстрел. Изстрелът в гърлото почти от упор разтвори ужасна рана. Куршумът сигурно го бе пронизал докрай с още по-кошмарна рана отзад на врата и със счупване или разкъсване на гръбнака. Кръв обаче не бликна, не потече, дори не се процеди, сякаш сърцето отдавна бе спряло да тупти и кръвта се беше втвърдила по съдовете. Скитникът продължаваше да се приближава. Не можеше да бъде спрян, както не може да се спре експресен влак. Налетя на Хари, изкара му въздуха, повдигна го, понесе го назад и го блъсна в стената на коридора. Ударът беше толкова силен, че зъбите на Хари изтракаха шумно и револверът падна от ръката му.

Болката се разпространи от кръста към раменете на Хари като разтварящо се японско ветрило. За миг му се стори, че ще изгуби съзнание, но ужасът предотврати припадъка. Притиснат до стената, с висящи във въздуха крака, замаян от разрушителната сила на удара, Хари се чувстваше безпомощен като дете в желязната хватка на нападателя. Ако успееше обаче да запази съзнание, може би щеше да възвърне силите си или да измисли нещо да се спаси, каквото и да е — ход, номер, нещо за отвличане на вниманието.

Скитникът се надвеси над Хари и го притисна още по-силно. Кошмарното лице се доближи до неговото. Около незаздравелите белези се виждаха разширени пори с размер на главичката на кибритена клечка, задръстени от мръсотия. От разширените ноздри стърчаха твърди черни косми.

Дъхът на нападателя вонеше на масов гроб, от който излизат газове при разлагане. Хари се задави от отвращение.

— Уплаши ли се, малко човече? — попита скитникът.

На способността му да говори явно не се бяха отразили нито дупката в гърлото, нито разкъсаните гласни струни.

— Уплаши се, а?

Да, Хари беше уплашен, би бил идиот, ако не се уплаши. Никаква стрелкова подготовка или полицейски опит не можеха да го подготвят за срещата лице в лице с този отвратителен тип и Хари нямаше нищо против да си признае, беше готов да го изкрещи от покрива, ако скитникът пожелаеше, но не можеше да проговори.

— Изгрев-слънце е след единайсет часа — каза скитникът. — Тик-так.

В рошавата му брада нещо мърдаше. Пълзеше. Сигурно някакви буболечки.

Скитникът разтърси Хари и го блъсна още веднъж в стената.

Хари се помъчи да повдигне ръце и да го отблъсне, да се освободи от хватката му. Все едно да се мъчи да отмести бетонен зид.

— Първо всичко и всички, които обичаш — изхили се скитникът.

После се обърна, без да изпуска Хари и го метна през прага на спалнята.

— А после тебе!

Задъхан и замаян, Хари вдигна очи и видя скитника, запълнил цялата врата, с втренчен поглед. Револверът се търкаляше в краката му. Той го изрита в стаята към Хари. Револверът се завъртя и спря до килима. Не можеше да го достигне.

Хари се замисли дали ще успее да стигне до оръжието преди това мръсно копеле. После реши, че няма смисъл. Четири изстрела, четири попадения, нито следа от кръв.

— Чу ли ме? — настоя скитникът. — Чу ли ме? Чу ли ме, герой такъв? Чу ли ме?

Не спираше за отговор, непрекъснато повтаряше въпроса с все по-гневен и странно присмехулен тон, все по-силно и по-силно:

— Чу ли ме, герой такъв? Чу ли ме, чу ли ме, чу ли, чу ли? Чу ли ме? ЧУ ЛИ МЕ, ЧУ ЛИ, ЧУ ЛИ, ЧУ ЛИ, ГЕРОЙ ТАКЪВ, ЧУ ЛИ, ЧУ ЛИ?

Скитникът се тресеше силно. Лицето му потъмня от ярост и омраза. Вече дори не гледаше към Хари. Обърна очи към тавана и продължаваше:

— ЧУ ЛИ МЕ, ЧУ ЛИ МЕ?

Яростта му сякаш бе станала толкова голяма, че вече не се насочваше само към един човек. Като че ли крещеше на целия свят и на отвъдните светове. Гласът варираше между гръмотевичен бас и пронизителен писък.

Хари се помъчи да се изправи на крака, като се подпираше на леглото.

Скитникът повдигна дясната си ръка и между пръстите му прехвърча зелена искра. Над дланта затрептя светлина и изведнъж ръката му пламна.

Тръсна китка и хвърли огнено кълбо в стаята. То улучи пердетата и ги подпали.

Очите му вече не приличаха на кървави локви. От орбитите изскачаха огнени езици и облизваха веждите. Сякаш беше само сламено чучело, гореше отвътре.

Хари се изправи. Краката му трепереха.

Единственото му желание беше да се махне оттам. Пердетата горяха на прозореца. На вратата стоеше скитникът. Нямаше спасение.

Нападателят се обърна и тръсна китка като фокусник с гълъби в цирка. Още едно нагорещено до бяло кълбо се завъртя в стаята, удари се в нощното шкафче и се пръсна като коктейл „Молотов“. Посипаха се пламъци. Огледалото се разклати. Дървото се разцепи, чекмеджетата се отвориха, пожарът плъзна по тях.

От брадата на скитника се заизвива пушек, от ноздрите му излязоха пламъци. Закривеният му нос се пукна и почна да се топи. Устата му беше разтворена като за вик, но от нея излизаха само съскане, пукане и пращене от пожар. Дъхът му се превърна в истински фойерверк. Посипаха се искри във всички цветове на дъгата, а после от устата изригнаха пламъци. Устните му се свиха и овъглиха като парченца прегоряла сланина. Тлеещите зъби се оголиха.

Хари видя как пламъците от нощното шкафче се извиват към тавана. Килимът също гореше на места.

Горещината стана непоносима. Скоро въздухът щеше да се изпълни със задушлив дим.

От трите дупки от куршумите в гърдите на скитника изригнаха ярки пламъци в червено и златно вместо кръв. Той още веднъж тръсна китка и в ръката му се появи трето съскащо огнено кълбо.

Запрати го към Хари. Той се сниши. Кълбото мина над главата му на съвсем малко разстояние. Хари закри лице с ръка и извика, когато изпепеляващата маса профуча покрай него. Леглото се подпали, сякаш завивките бяха напоени с бензин.

Когато Хари вдигна поглед, на прага нямаше никой. Скитникът бе изчезнал.

Грабна револвера от пода и хукна към коридора. Пламъците по килима близнаха обутите му крака. Зарадва се, че чорапите му бяха прогизнали.

Коридорът беше празен, което беше хубаво, защото никак не му се искаше нов сблъсък с… с каквото и по дяволите вече да се беше сблъскал, при положение, че куршумите не помагаха. Кухнята беше отляво. Поколеба се, после се изправи на прага, готов за стрелба. Огън обгръщаше шкафовете. Пердетата се виеха като полите на танцьорки в ада. Кълба дим се носеха към него. Хари не спря. Антрето отпред, дневната отдясно, където можеше да е онова нещо, нещо, не скитник. Не му се минаваше под свода. Страхуваше се, че съществото ще се нахвърли върху него и ще го сграбчи с горящите си ръце, но трябваше да действува бързо — всичко се изпълваше с дим и той се закашля от недостига на чист въздух.

Хари се запромъква към антрето с долепен до стената гръб и с лице към свода. Държеше оръжието пред себе си по-скоро по заучен навик, отколкото заради вяра в неговата ефикасност. Пък и в барабана оставаше един-единствен куршум.

Дневната също гореше. В средата стоеше огнената фигура, обгърната отвсякъде от пламъци, с прострени ръце да обхване разбушувалата се стихия. Очевидно не изпитваше болка, може би дори беше във възторг. Сякаш всяко изгарящо докосване на огъня му доставяше извратено удоволствие.

Хари беше сигурен, че съществото го наблюдава сред пламъците. Страхуваше се, че може внезапно да се хвърли пак срещу него и както бе разперило ръце да го притисне до стената.

Промъкна се странично през свода в малкото антре. Обви го задушлив и заслепяващ пушек откъм спалнята. Последното, което Хари успя да види, бяха прогизналите обувки. Грабна ги със същата ръка, с която държеше револвера. От гъстия дим в антрето не проникваше никаква светлина дори от буйните пламъци зад него. Очите му пареха и се насълзиха. Принуди се да ги затвори здраво. В непрогледния мрак имаше опасност да загуби чувство за ориентация дори в тясното пространство на антрето.

Мъчеше се да не вдишва. Отровният въздух щеше да го накара да падне на колене, да се задави и да му се завие свят. Но откакто излезе от спалнята, не беше вдишал дори глътка чист въздух, затова нямаше да издържи дълго, най-много няколко секунди. В мига, когато грабна обувките, Хари заопипва за бравата, но не можа да я намери в тъмнината. Трескаво я затърси, почти изпадна в паника, но с лявата ръка я напипа. Заключена. Беше пуснато и резето. Дробовете го пареха като подпалени. Гърдите го боляха. Къде ли беше резето? Трябваше да е над бравата. Искаше да диша, намери резето, трябваше да диша, не можеше, отключи резето, усети пълзящ вътрешен мрак, много по-опасен от външния, рязко отвори вратата и се хвърли навън. Още бе обгърнат от дима, излязъл през вратата в хладната нощ. Наложи се да завие надясно, за да намери чист въздух. Усети първото вдишване, студено като лед, в дробовете.

В градината на двора, където се виеха алеи между азалиите, живия плет и лехите със сочни английски иглики, заобиколени от П-образната сграда, Хари енергично запримигва, за да проясни зрението си. Забеляза няколко съседи да излизат от апартаментите си на първия етаж, а на площадката към апартаментите на втория етаж стояха още двама. Вероятно вниманието им бе привлечено от изстрелите, защото в този квартал стрелбата не беше нещо обичайно. Гледаха го изумени от виещия се гъст дим през входната врата, но му се стори, че не чува никой да вика „пожар“ и затова се развика. Останалите подеха неговия вик.

Хари се втурна към една от двете алармени инсталации на площадката на първия етаж. Пусна револвера и обувките и натисна лоста, за да счупи матовото стъкло. Чу се тревожен звън.

От дясната му страна прозорецът на собствената му дневна, който гледаше към двора, се пръсна. По бетонената площадка се посипаха стъкла. Избиха се стълбове пушек и пламъци. Хари очакваше горящия човек да прескочи счупения прозорец и да продължи преследването.

Изведнъж нелепо му хрумна песента от един филм: „На кого ще се обадиш? НА ЛОВЦИТЕ НА ДУХОВЕ!“

Сякаш се намираше във филм на Дан Акройд. Сигурно би се разсмял, ако не беше толкова уплашен, че сърцето му едва не изхвръкна.

В далечината се чуха сирени. Воят им бързо приближаваше.

Хари затича от врата на врата и ги заблъска с юмруци. Още приглушени взривове. Странно стържене на метал. Непрекъснат сигнал за тревога. Последователно чупене на стъкла, сякаш полудялата буря блъскаше със стотици чукове. Хари не се огледа за източника на звуците. Тичаше да обиколи вратите.

Когато воят на сирените заглуши всички останали звуци и вече се доближи само на няколко пресечки, Хари се увери, че всички в сградата са предупредени и са излезли. Хората се бяха пръснали из градината в двора. Някои бяха втренчени в покрива, други се оглеждаха към улицата за пожарната — ужасени, уплашени, онемели или разплакани.

Хари хукна обратно към първата алармена инсталация и грабна оставените там обувки. Грабна револвера, прескочи азалиите, мина през разцъфтелите иглики и шляпна през няколко локви по бетонената пътека.

Чак тогава забеляза, че дъждът е спрял през няколкото минути, които прекара в апартамента си. От фикусите и палмите още се процеждаше вода, храстите също бяха мокри. Разрастващият се пожар хвърляше отблясъци, от които хилядите капчици по листата изглеждаха рубинени.

Хари се обърна и погледна като съседите си сградата. Беше изумен колко бързо се разпространява пожарът. Вече беше обхванал апартамента над неговия. През счупените прозорци се извиваха кървави пламъци, които облизваха стърчащите остатъци от стъкло по рамките. Кълбеше се дим, ужасяваща светлина пулсираше и се разпръскваше сред мрака на нощта.

Хари обърна поглед към улицата и с облекчение видя, че пожарните вече са пристигнали в обширния комплекс Лос Кабос. На по-малко от една пресечка разстояние сирените млъкнаха, но светлините продължаваха.

На улицата се струпаха хора от съседни сгради, но бързо направиха път на пристигащите линейки.

Силна горещина привлече вниманието на Хари пак към неговата сграда. Пожарът разруши покрива.

Като в страшна приказка от върха се издигаше огънят. Силуетът му се открояваше като фигура на дракон на фона на тъмното небе. Опашката му сияеше в жълто, оранжево и пурпурно, разперените огромни криле имаха червеникав оттенък, люспите блестяха, а алените очи искряха и отправяха предизвикателство към всички рицари и бъдещи преследвачи.

11

На път към къщи Кони спря да купи пица с чушки и гъби. Изяде я на кухненската маса. Залъците преглъщаше с бира „Коорс“ от кутия.

От седем години живееше в малък апартамент в Коста Меза. В спалнята имаше само легло, нощно шкафче и лампа. Нямаше гардероб — дрехите й бяха толкова малко, че спокойно можеше да ги прибере заедно с обувките в единствения шкаф. В дневната имаше голямо черно кожено кресло, лампа на пода за четене от едната страна и опряна до стената маса от другата. Срещу креслото на масичка с колелца стояха телевизорът и видеото. Отделената за хранене част от кухнята беше мебелирана с обикновена маса и четири сгъваеми стола с възглавнички. Повечето шкафове бяха празни, в тях държеше само минимален брой съдове за готвене на бързи ястия, няколко купички, четири големи чинии, четири чинии за салата, четири чаши с чинийки, четири стъклени чаши — все по четири, защото такъв беше размерът на най-малките сервизи на пазара и консерви. Никога не посрещаше гости.

Вещите не я интересуваха. Беше израсла без тях. Преминаваше от един детски дом в друг и от едни приемни родители при други само с ожулен платнен куфар.

Всъщност вещите я караха да се чувства обременена, обвързана, хваната в капан. Не притежаваше никакви украшения. Единствената украса по стените беше един афиш в кухнята — снимка, направена от парашутист от пет хиляди стъпки височина, със зелени полета, безкрайни хълмове, пресъхнало речно корито, тук-таме дървета, две шосета и два черни пътя като тънки нишки, които се пресичаха като линии в абстрактна картина. Четеше жадно, но всички книги взимаше от библиотеката. Всички видеокасети взимаше под наем.

Имаше кола, но тя беше колкото средство за свобода, толкова и стоманен албатрос.

Търсеше и жадуваше единствено свобода, а не накити, дрехи, антикварни предмети или произведения на изкуството, но понякога се оказваше, че свободата се намира по-трудно от оригинал на Рембранд. Усещаше свободата в дългото, опияняващо свободно падане преди разтварянето на парашута. Яхнала мощен мотоциклет на пуста магистрала също изпитваше чувство за известна свобода, но още по-добре се чувстваше на велосипед сред огромната пустиня, където от всички страни се виждаха единствено пясъци, самотни скали и обрулени храсти чак до хоризонта.

Докато ядеше пицата и пиеше бирата, извади снимките от плика и пак ги разгледа внимателно. Милата й сестра, толкова си приличаха.

Замисли се за Ели, детето на сестра й, което живееше в Санта Барбара с Ладбрукови. Нямаше я на снимките, но сигурно приличаше на Кони не по-малко от самата Колийн. Помъчи се да си изясни какви чувства изпитва от съобщението, че има племенница. Както каза Мики Чан, беше чудесно да имаш семейство, да знаеш, че не си сам на този свят, след като цял живот не си имал никого. Обзе я приятно вълнение при мисълта за Ели, но то изчезна заради страха, че племенницата може да се окаже по-тежко бреме от всички вещи на този свят.

Ами ако се срещне с Ели и я хареса?

Не. Въпросът не беше в харесването. И преди се беше случвало да бъде мила с хората и да получава от тях същото. Любовта. Ето какво я тревожеше.

Подозираше, че любовта, макар и благословено чувство, може да е и тежка верига. Губи ли се свободата, когато обичаш или когато те обичат? Не знаеше, защото никога не беше давала и получавала такова силно и дълбоко чувство като любовта или най-малкото онова чувство, за което бе чела в безброй велики романи. Там пишеше, че любовта може да е капан, жесток затвор, а и в живота се беше сблъсквала със сломени от нея хора.

Толкова дълго беше живяла сама.

Но в самотата се чувстваше добре.

Промяната предполагаше ужасен риск.

Загледа се в усмихнатото лице на сестра си с почти истински цветове на снимката „Кодак“. Отделяха я само лъскавата повърхност на фотографията и… петте дълги години след смъртта й.

Най-тъжните думи, изречени или написани в света, са тези: „а можело е и да се случи.“

Никога нямаше да се види със сестра си. Можеше обаче да се запознае с племенницата си. Но трябваше да събере смелост.

Извади от хладилника още една бира, върна се до масата и седна да погледа още малко лицето на Колийн. Но то беше закрито от вестник. „Реджистър“, Едно заглавие привлече вниманието й: „ПРЕСТРЕЛКА В РЕСТОРАНТ В ЛАГУНА БИЙЧ… ДВАМА УБИТИ, ДЕСЕТ РАНЕНИ“

Загледа се продължително и стреснато във вестника. Само преди минута не беше там, не беше никъде в дома й, защото изобщо не го беше купувала.

Когато отиде за втората бира до хладилника, изобщо не се обърна с гръб към масата. Беше сигурна, че в апартамента няма никой друг. Но дори някой да се беше промъкнал, не можеше да не го забележи в кухнята.

Кони докосна вестника. Беше истински, но допирът я смрази, сякаш докосна бучка лед.

Взе го в ръце.

Миришеше на пушек. Страниците бяха потъмнели до кафяво по разрязаните ръбове, към средата цветът ставаше жълтеникав и съвсем избледняваше. Сякаш вестникът беше измъкнат от пожар миг преди да пламне.

12

Короните и на най-високите палми се губеха във виещия се пушек.

Изумените и разплакани жители бързо се отдръпнаха пред пожарникарите в защитни облекла в черно и жълто и високи гумени ботуши. Те бързо разгънаха маркучите и ги задърпаха през алеите и цветните лехи. Дотичаха още пожарникари с брадви в ръце. Някои носеха кислородни апарати, за да влязат в изпълнената с дим сграда. Бързото им пристигане означаваше, че повечето апартаменти ще бъдат спасени.

Хари Лайън погледна към неговото крило в южната част на сградата. Прониза го остра болка от загубата. Всичко пропадна. Подредените по азбучен ред книги, компактдисковете на спретнати купчинки в чекмеджета според вида музика и после според името на автора или изпълнителя, чистата бяла кухня, внимателно гледаните растения, двайсет и деветте тома на дневника, който си водеше ежедневно от деветгодишна възраст (отделен том за всяка година)… Всичко пропадна. Прилоша му от мисълта как хищният огън си пробива път през стаите и над малкото оцелели предмети се трупат сажди и как светещата чистота се превръща в разпиляна мръсотия.

Спомни си за „Хондата“ в гаража зад сградата и се запъти натам, но спря, защото му се стори глупаво да рискува живота си, за да спасява колата. Освен това беше председател на сдружението на жилищните собственици. В такъв момент трябваше да остане със съседите, да ги успокои, да ги утеши, да ги посъветва за застраховките и други неща.

Пъхна револвера, за да не уплаши пожарникарите и изведнъж се сети за думите на скитника, когато го притискаше до стената и не му даваше да диша: „Първо всичко и всички, които обичаш… а после тебе!“

Замисли се върху казаното и възможните последствия. По гърба му пропълзя ледена тръпка, по-страшна от всяка дотогавашна уплаха, толкова черна, колкото беше ярък пожарът.

Все пак тръгна към гаражите. Внезапно изпита отчаяна нужда от колата.

Хари заобикаляше пожарникарите и когато зави покрай сградата, въздухът беше изпълнен с хиляди горящи частици като пърхащи светулки в завихрените от горещината въздушни течения. Някъде горе на покрива нещо изпращя зловещо. Последва оглушителен трясък. По тротоара и храстите се посипа порой от горящи отломки.

Хари закри с ръце главата си. Страхуваше се, че косата му ще се подпали. Надяваше се дрехите му да са още влажни. Измъкна се от падащия огън невредим и блъсна желязната врата, която беше още студена от дъжда.

Мократа алея зад сградата беше осеяна със стъкла от изпочупените задни прозорци и с дъждовни локви, където се отразяваха медночервените отблясъци от неукротимата стихия под покрива на сградата. Хари се затича сред змиевидните отражения.

Задната алея беше все още празна, когато стигна до вратата на гаража и я отвори рязко. Само след миг обаче се появи пожарникар и му извика да се дръпне.

— Полиция! — отговори Хари.

Надяваше се по такъв начин да спечели няколкото секунди, от които се нуждаеше, въпреки че не спря да покаже полицейската си значка.

Дългият покрив на гаражите вече се бе подпалил на места от падащите отломки. Тънък дим се процеждаше в неговия двоен гараж през напоената с катран хартия между гредите.

Ключовете. Хари изведнъж се уплаши, че ги е оставил на масичката в антрето или в кухнята. Закашля се от лютивата струйка дим, отчаяно потупа джобовете си и с облекчение дочу дрънкането на ключовете в джоба на спортното сако.

„Първо всичко и всички, които обичаш…“

Излезе на заден ход от гаража, смени скоростите, зави покрай пожарникаря и избяга по алеята две секунди преди приближаващата се пожарна кола да я блокира. Броните им едва не се удариха, когато Хари излетя с „Хондата“ на улицата.

Мина три-четири пресечки с нехарактерна за него безразсъдност — промушваше се между другите коли, минаваше на червено. Изведнъж радиото се включи от само себе си. Сепна го дълбокия, стържещ глас на скитника от колоните:

— Сега трябва почивка, герой такъв. Трябва почивка.

— Какво по дяволите?

Отвърна му само съскането на статично електричество в радиото.

Хари отпусна съединителя. Посегна да изключи радиото, но се поколеба.

— Много съм уморен… малко ще дремна…

Съскане.

— Така че разполагаш с един час…

Съскане.

— …но ще се върна…

Съскане.

Хари не можеше да се съсредоточи в оживеното движение по улицата, непрекъснато гледаше към осветеното радио. То грееше в мека зелена светлина, но му напомни за ярките червени очи на скитника — първо кървави, после огнени.

— …голям герой… просто ходеща мръвка…

Съскане.

— …стреляй по когото си искаш… много си важен… но да стреляш по мене… никога… не по мене… не по мене…

Съскане. Съскане. Съскане.

Колата премина през пълна с вода дупка в платното. Фосфоресциращи бели струи плиснаха около колата като ангелски крила.

Хари докосна радиото. Не изключваше възможността да го удари ток или нещо по-лошо, но не се случи нещо. Изключи радиото и съскането спря.

Не се опита да мине на червено при следващия светофар. Бавно се нареди в чакащата редица коли. Мъчеше се да подреди мислите си за преживяното през последните няколко часа.

На кого ще се обадиш?

Не вярваше в призраци или преследвачи на призраци.

Въпреки всичко трепереше и то не само от влажните дрехи. Включи отоплението.

На кого ще се обадиш?

Призрак или не, поне скитникът не беше халюцинация. Не беше признак на умопомрачение. Беше истински. Може би не човек, но истински.

Тази мисъл беше странно успокояваща. Хари се страхуваше най-много не от свръхестественото или от неизвестното, а от вътрешния хаос на лудостта. Сега обаче заплахата изглеждаше, че идва от външен противник — безкрайно необичаен и ужасяващо могъщ — но поне външен.

Светна зелено, колите потеглиха и той огледа улиците на Нюпорт Бийч. Забеляза, че е тръгнал на запад към крайбрежието и на север от Ървин. За пръв път осъзна накъде се е запътил. Коста Меза. Апартамента на Кони Гъливър.

Изненада се. Горящото привидение обеща да унищожи всичко и всички, които Хари обичаше и то преди да съмне. Все пак Хари предпочете да отиде при Кони преди да се обади на родителите си в Кармел Вали. Преди известно време бе забелязал, че интересът му към нея е по-голям, отколкото имаше желание да признае, но може би това не изразяваше цялата сложност на чувствата му дори пред самия него. Знаеше, че я харесва, макар и причината да представляваше загадка за него, като се има предвид колко различни един от друг бяха двамата и колко затворена в себе си е Кони. Хари не беше сигурен също и в дълбочината на чувството, знаеше, само че е дълбоко — достатъчно дълбоко, за да се превърне в най-голямото откровение в ден изпълнен с откровения.

Мина покрай пристанището Нюпорт Харбър. През пролуките между търговските сгради от лявата страна забеляза високите мачти на яхтите, които се люшкаха в мрака и платната им плющяха. Приличаха на гора от заострени върхове на църкви. Напомняха, че както мнозина други от неговото поколение той е израсъл без определена вяра, а вече като възрастен така и не бе успял да открие вяра за себе си. Не че отричаше съществуването на Бога, но не намираше начин да повярва.

Когато се сблъскаш със свръхестественото, на кого иде се обадиш? Ако не на Ловците на духове, тогава на Бога. Ако не на Бога… на кого ще се обадиш?

През по-голямата част от живота си Хари насочваше вярата си към реда, но редът беше само условие, а не сила, която можеш да призовеш на помощ. Въпреки жестокостите, с които го сблъскваше работата му, той продължаваше въпреки всичко да вярва в човешката почтеност и смелост. Това го крепеше и сега. Отиваше при Кони Гъливър не само да я предупреди, но и да потърси от нея съвет, да я помоли за помощ в обгърналия го мрак.

На кого ще се обадиш? На партньора си.

Спря на следващия червен светофар и пак се изненада, но този път не от себе си. Колата се бе затоплила и вече не трепереше така силно. Все пак усещаше някаква твърда студенина над сърцето. Последната изненада беше в джоба на ризата му, до гърдите — не емоции, а нещо осезаемо, което можеше да извади и да погледне. Четири безформени тъмни бучки. Метал. Олово. Не можеше да проумее как се бяха озовали в джоба, но знаеше какво представляват тези предмети — изстреляните в скитника куршуми, четири оловни парчета, обезобразени от сблъсъка при висока скорост с плът, кости и хрущял.

13

Хари свали сакото, връзката и ризата, за да се изчисти колкото е възможно в банята на Кони. Ръцете му бяха толкова мръсни, че се сети за ръцете на скитника и яростно ги затърка. Изми косата, лицето, гърдите и ръцете си в мивката. Част от умората сякаш се отми заедно със саждите и пепелта. После приглади косата си с нейния гребен.

Не можеше да направи кой знае какво с дрехите. Избърса ги със суха кърпа, за да почисти падналата върху тях мръсотия, но петната и гънките останаха. Бялата риза сивееше и миришеше съвсем слабо на пот и по-остро на дим, но се наложи да я сложи отново, защото нямаше с какво да се преоблече. Не помнеше някога да се е появявал в толкова раздърпан вид.

Помъчи се да спаси достойнството си като закопча горното копче на ризата и затегна възела на вратовръзката.

Физическото му състояние го тревожеше повече от смайващия вид на дрехите. Коремът го болеше там, където се беше забила ръката на манекена. Тъпа болка пулсираше ниско долу в кръста и стигаше чак до средата на гръбначния стълб — спомен от силата, с която скитникът го блъсна в стената. Лявата ръка отзад по трицепса също беше натъртена, защото падна върху нея, когато нападателят го хвърли от коридора в спалнята.

Докато бягаше, за да спаси живота си, адреналинът в кръвта му заглушаваше болките, но сега неподвижността ги събуди. Тревожеше се, че мускулите й ставите могат да почнат да се сковават. А беше сигурен, че до края на нощта ще трябва още много пъти да проявява гъвкавост и подвижност с надеждата, че ще го спасят.

В шкафчето за лекарства намери шишенце „Анацин“. Изтърси четири болкоуспокояващи таблетки върху дланта си, после запуши шишенцето и го пъхна в джоба на сакото.

Върна се в кухнята и помоли Кони да му даде чаша вода, за да изпие хапчетата, но тя му подаде кутия „Коорс“.

Хари отказа:

— Трябва мисълта ми да е ясна.

— Една бира няма да ти попречи. Може дори да помогне.

— Не пия много.

— Не те карам да се наливаш с водка венозно.

— Предпочитам вода.

— О, не бъди инат, за Бога.

Той кимна, прие бирата и преглътна четирите таблетки с голяма глътка от студената течност. Вкусът му се стори прекрасен. Може би имаше нужда точно от това.

Беше изгладнял. Взе парче студена пица от отворената кутия върху шкафа. Отхапа голям залък и задъвка енергично, забравил обичайните си добри обноски.

За пръв път влизаше в апартамента й и забеляза спартанската обстановка.

— Как наричат този стил във вътрешната архитектура — ранномонашески?

— Кой се интересува от вътрешна архитектура? Просто проявявам известна любезност към хазяина. Ако пукна при изпълнение на служебния дълг, ще може само за един час да почисти и още на следващия ден да го даде под наем.

Кони се върна до кухненската маса и се загледа в подредените върху нея шест предмета. Омекнала от старост десетдоларова банкнота. Вестник с променен от топлината цвят и обгорял край. Четири безформени оловни парчета.

Хари се доближи до нея и попита:

— Е, какво ще кажеш?

— Не вярвам в духове, призраци, демони и други подобни глупости.

— Аз също.

— Видях онзи тип. Беше само просяк.

— Още не мога да повярвам, че си му дала десет долара — каза Хари.

Кони наистина се изчерви. Никога преди не я беше виждал да се изчервява. Първото нещо, което я притесни в негово присъствие, беше тази проява на състрадание от нейна страна.

— Беше някак си… магнетичен.

— Значи не е бил „само просяк“.

— Сигурно, щом успя да измъкне десетачка.

— Едно нещо искам да ти кажа — заяви Хари и натъпка последното парче пица в устата си.

— Казвай.

— Видях го как гори жив в моята дневна — поде Хари още с пълна уста, — но не вярвам, че там ще намерят овъглени кости. Дори и да не се беше обадил по радиото в колата, пак щях да съм сигурен, че ще го видя отново — също толкова огромен, мръсен, странен и недокоснат от огъня.

Хари посегна за още едно парче пица.

— Май току-що ми каза, че не вярваш в духове — отбеляза Кони.

— Така е.

— Тогава какво?

Той се загледа в нея замислено, докато дъвчеше:

— Тогава вярваш ли ми?

— Част от всичко това се случи на мене, нали?

— Да. Дано да е достатъчно, за да ми повярваш.

— Тогава какво? — повтори Кони.

Искаше му се да седне, да отпусне крака, но смяташе, че на стола по-бързо ще се схване. Затова се облегна на шкафа до мивката.

— Мислех си… всеки ден работим по разследвания, ходим по улиците, срещаме се с хора, които не са като нас, които смятат, че законът е само измислица за принудително подчинение на невежите маси. Те се интересуват единствено от себе си, задоволяват собствените си желания, без да ги е грижа какво ще причинят на останалите.

— Мошеници, мръсници — това ни е работата — съгласи се Кони.

— Престъпни типове, социопати. Имат много имена. Като хората от шушулките от „Нахлуването на крадците на тела“ — ходят сред нас и се преструват на цивилизовани, обикновени човешки същества. Но колкото и да са на брой, все пак са нищожно малцинство и изобщо не са обикновени. Тяхната цивилизованост е само лустро, фасада, която прикрива люспестата, пълзяща жестока действителност, от която сме произлезли — съзнанието на древните влечуги.

— Е, и какво? Това не е ново — прекъсна го нетърпеливо Кони. — Намираме се на тънкия ръб между реда и хаоса. Всеки ден гледаме надолу в бездната. Да се закрепя на ръба, да проверя себе си, да докажа, че не съм от тях, да не падна долу в хаоса, да не стана, да не мога да стана като тях — ето защо работата е толкова вълнуваща. Затова съм ченге.

— Така ли? — изненада се Хари.

Той беше станал ченге по съвсем други причини. Да пази истински цивилизованите, да ги защищава от мръсниците сред тях, да поддържа спокойствието и красотата на реда, да осигурява приемственост и напредък — това бяха причините, поради които Хари бе станал полицай или поне част от тях. В никакъв случай обаче сред причините не беше намерението да доказва, че не е от хората с оживяло съзнание на древни влечуги.

Докато говореше, Кони отмести очи от Хари и се загледа в кафяв плик с размери девет на дванайсет, който лежеше на един от столовете. Хари се зачуди какво ли съдържа.

— Когато не знаеш откъде си, когато не знаеш дали можеш да обичаш — тихо промълви Кони, сякаш повече на себе си, — когато искаш единствено свобода, трябва да си наложиш да поемеш отговорност, голяма отговорност. Свободата без отговорност е чиста проба диващина.

Гласът й беше не само тих, беше кобен.

— Може и да произлизаш от диваци, не е сигурно, но все пак знаеш със сигурност, че можеш да мразиш истински, дори когато не можеш да обичаш и това те плаши, защото показва, че и ти можеш да пропаднеш в бездната…

Хари спря да дъвче пицата, приковал поглед върху Кони.

Знаеше, че тя се разкрива както никога преди. Само не разбираше какво точно разкрива.

Кони като че ли се събуди от транс, премести поглед от плика към Хари и в нежния й глас прозвучаха твърди нотки:

— Е, добре, светът е пълен с такива лайнари, мръсници, социопати, все едно как ги наричаш. Какво искаш да кажеш?

Хари преглътна пицата.

— И така, представи си, че най-обикновено ченге си върши работата и изведнъж се натъква на социопат, който е много по-лош от обикновените мръсници, несравнимо по-лош.

Кони междувременно отиде до хладилника и извади още една бира.

— По-лош? В какъв смисъл?

— Този тип има…

— Какво?

— Има… дар.

— Какъв дар? Да не би да си играем на загадки? Хайде, изплюй камъчето, Хари.

Той пристъпи към масата и прокара пръст по четирите оловни парчета. Те изтракаха по пластмасовата повърхност. Звукът сякаш отекна във вечността.

— Хари?

Искаше му се да сподели теорията си, но не му се почваше. Каквото и да кажеше, то несъмнено щеше завинаги да разруши образа му на олицетворение на невъзмутимостта.

Отпи голяма глътка от бирата, пое дълбоко дъх и почна:

— Представи си, че имаш работа със социопат, може би дори социопат с психични отклонения, който притежава паранормални способности и всеки опит да му се противопоставиш е все едно да се бориш почти с божество. Психични способности.

Кони зяпна. Забрави да дръпне пръстена на кутията с бира, за да я отвори, въпреки че беше пъхнала показалеца си в него. Сякаш позираше на художник.

Хари продължи, преди Кони да успее да го прекъсне:

— Не искам да кажа, че може да отгатне произволно избрана карта от колодата, да каже кой ще е новият световен шампион по футбол или с поглед да повдигне във въздуха молив. Не става дума за такива дреболии. Може би той е способен да се появява от нищото и да се разтваря във въздуха. Да разпалва пожари, да гори, без да изгаря, да поема куршуми, без да умира. Може би е способен да ти сложи психичен датчик също както в резерватите слагат електронни датчици на елените и така да те следи, дори когато си извън полезрението му, все едно къде се намираш или накъде бягаш. Зная, зная, абсурдно е, лудост е, все едно да попаднеш във филм на Спилбърг, само че по-мрачен, може би в нещо от Джеймс Камерън по Дейвид Линч. И все пак може да е истина.

Кони недоверчиво поклати глава. Отвори хладилника, прибра обратно бирата и каза:

— Май тази вечер не бива да пия повече от две.

Хари отчаяно искаше да я убеди. Усещаше колко бързо лети нощта, колко бързо приближава зората.

Кони се обърна с гръб към хладилника и попита:

— И откъде може да има такива смайващи способности?

— Кой знае? Може да е живял продължително време под електропроводи с високо напрежение и магнитните полета са причинили промени в мозъка му. Може в млякото му като бебе да е имало прекалено много диоксин или е ял ябълки, заразени с особен отровен препарат, къщата му да е точно под дупка в озоновия слой, с него да експериментират извънземни, за да подготвят хубава статия за „Нашънъл Инкуайърър“, да се е тъпчел с шоколади, да е прекалил с рап музиката! Откъде да знам каква е шибаната причина?

Кони го гледаше втренчено. Поне вече не беше зяпнала.

— Говориш сериозно.

— Да.

— Знам, защото за пръв път през тези шест месеца, откакто работим заедно, употребяваш мръсна дума.

— О, съжалявам.

— Разбира се — каза Кони, като успя да пусне саркастична нотка дори при тези обстоятелства. — Но този тип… той е само просяк.

— Не вярвам това да е истинският му вид. Мисля, че може да се превръща в каквото пожелае, да се появява във всякакви форми, защото външният вид не е неговата същност… а само привидност, която иска ние да видим.

— Е това не е ли вече призрак? — попита Кони. — И не се ли съгласихме, че и двамата не вярваме в призраци?

Хари грабна десетдоларовата банкнота от масата.

— Ако толкова греша, как ще ми обясниш това?

— Дори и да си прав… как ти ще го обясниш?

— Телекинеза.

— Това пък какво е?

— Способност да преместваш предмети в пространството и времето само с напрягане на ума.

— Тогава защо не видях банкнотата да лети във въздуха към ръката ми?

— То не става така. Повече прилича на телепортирането. Премества се от едно място на друго мигновено, без да изминава физическото разстояние между двете.

Кони разпери ръце с досада.

— Просвети ме, Скоти!

Той погледна ръчния си часовник. Осем и тридесет и осем. Тик-так… Тик-так…

Знаеше, че говори като лунатик, по-подходящ за следобедните телевизионни програми или нощните открити линии по радиото, отколкото за полицейска работа. Но освен това знаеше, че е прав или че поне се върти около истината, дори и да не е стигнал до същинския й център.

— Виж какво — разсърди се Хари, грабна обгорелия вестник и го размаха под носа й, — още не съм го чел, но ако го прехвърлиш, сигурно ще намериш какво да прибавиш към колекцията си от чудовищни истории за новите тъмни векове.

Хвърли вестника, от който се разнесе миризма на дим.

— Хайде да видим, какви бяха най-новите ти истории, прочетени в други вестници или чути по телевизията? Сигурно помня някои от тях.

— Хари…

— Не че искам да ги помня. Напротив, Бог ми е свидетел, че искам да ги забравя.

Той почна да крачи почти в кръг.

— Нямаше ли една история за тексаски съдия, който осъдил едно момче на трийсет и пет години затвор за кражба на кутия бира? И в същото време в Лос Анжелис разбеснели се демонстранти пребили на улицата едно момче до смърт и операторите от телевизията заснели всичко, но никой не пожелал да разнищва историята, за да не тревожи обществеността с търсенето на убийците, защото побоят бил протест срещу несправедливостта?

Кони отиде до масата, дръпна единия от столовете, обърна го с облегалката напред и седна. Загледа се в обгорелия вестник и останалите предмети.

Хари не спираше да крачи. Гласът му ставаше все по-настойчив:

— А нямаше ли друга история за жената, която накарала приятеля си да изнасили единайсетгодишната й дъщеря, защото искала да има четвърто дете, но не можела да забременее и затова решила, че ще бъде майка на роденото от дъщеря й извънбрачно бебе? Къде се случи това? Не беше ли в Уисконсин? Или в Охайо?

— Мичиган — мрачно отговори Кони.

— И още една за оня тип, който обезглавил шестгодишния си доведен син с мачете…

— Пет. Петгодишен.

— … и бандата момчета, намушкали една жена сто и тридесет пъти, за да откраднат само един мизерен долар…

— Бостън — прошепна Кони.

— … о, да, и прелестната история за бащата, който пребил детето си в предучилищна възраст до смърт, защото момчето не знаело азбуката след буквата И. И още жената в Арканзас или Луизиана, или Оклахома, която посипала кашичката на бебето с натрошени стъкла, защото се надявала бащата да получи заради заболяването отпуска от военния флот и да прекара известно време у дома.

— Не в Арканзас — обади се Кони, — в Мисисипи.

Хари спря и приклекна пред стола, лице в лице с Кони.

— Разбираш ли, приемаш всички тези невероятни неща, въпреки че са невероятни. Знаеш, че са се случили. Живеем през деветдесетте години, Кони. Парадът в края на хилядолетието, новите тъмни векове, когато всичко може да се случи и то обикновено се случва, когато немислимото е не само възможно, но и приемливо, когато всяко чудо на науката се съпътства от проява на човешка жестокост, която не трогва никого. На всяко блестящо технологично нововъведение се противопоставят хиляди зверства, причинени от човешката омраза и глупост. На всеки учен, който търси лекарство против рака, се падат пет хиляди изроди, които са готови да размажат черепа на някоя старица заради дребните монети в портмонето й.

Кони разтревожена отмести погледа си от него. Взе един от сплесканите куршуми. Намръщено започна да го върти между палеца и показалеца.

Уплашен от неумолимата скорост, с която минутите се променяха на кварцовия циферблат на часовника, Хари не можеше да спре.

— Затова кой може да твърди, че някъде по света не съществува учен, който е открил начин да усили възможностите на мозъка и да овладее способностите, които винаги сме подозирали, че притежаваме, но никога не сме използвали? Той може да си е инжектирал това средство. Или онзи, когото преследваме, е обект на експеримент и когато е разбрал в какво се е превърнал, е избил всички в лабораторията, всички, които знаели тайната. Може би сега се разхожда сред нас, най-отвратителният и страшен човек от породата си.

Кони остави безформеното парче олово и пак погледна Хари. Очите й бяха красиви.

— Това за експеримента ми звучи правдоподобно.

— А може да е нещо съвсем друго, нещо, което не можем да си представим, съвършено различно.

— И ако съществува такъв човек, може ли да бъде спрян?

— Той не е Бог. Каквито и да са способностите му, все пак е човек… и то дълбоко разстроен. Не може да няма слабости, уязвими страни.

Хари все още беше приклекнал пред стола й. Кони сложи ръка на бузата му. Нежният жест го изненада. Тя се усмихна.

— Имаш страхотно развинтено въображение, Хари Лайън.

— Ами, да, винаги съм обичал приказките.

Кони пак се намръщи и дръпна ръката си. Сякаш съжаляваше за моментната нежност.

— Дори да е уязвим, не можем да се справим се него, ако не го намерим. Къде ще търсим този Тик-так?

— Тик-так?

— Не знаем истинското му име — обясни Кони, — затова Тик-так изглежда подходящо засега.

Тик-так. Звучеше съвсем като име на злодей от приказките. Румпелщилцхен, майка Гьодел, Кокалчето и… Тик-так.

— Добре — Хари се изправи и пак закрачи, — Тик-так.

— Как ще го намерим?

— Не съм сигурен. Но зная откъде да почнем. Градската морга в Лагуна Бийч.

Кони трепна:

— Ордегард?

— Да. Искам да видя резултатите от аутопсията, ако са я направили, и да говоря по възможност със съдебния лекар. Искам да зная дали се открили нещо необикновено.

— Необикновено? Какво например?

— Един господ знае. Нещо извън обичайните неща.

— Но Ордегард е мъртъв. Той не беше само… привидност. Беше истински и сега е мъртъв. Не може да е Тик-так.

Безбройните приказки, легенди, митове и фантастични романи даваха възможност на Хари да черпи най-различни обяснения.

— Може би Тик-так притежава способността да се вселява в други хора, да се намества в умовете им, да контролира телата им, да ги използва като марионетки и после да ги изхвърли или да се измъкне от тях, когато умрат. Може да е контролирал Ордегард, после да се е преместил в скитника и сега не е изключено и скитникът да е мъртъв, наистина мъртъв, костите му да лежат овъглени в дневната ми, а Тик-так да се появи в друго тяло следващия път.

— Обладаване?

— Нещо подобно.

— Почваш да ме плашиш — призна Кони.

— Почвам? Ама и ти си желязна. Слушай, Кони, точно преди да разруши апартамента ми, Тик-так каза нещо от рода на: „въобразяваш си, че можеш да застреляш когото си поискаш и да приключиш, но с мен не е така, ако застреляш мене, това не е краят.“

Хари потупа дръжката на револвера в кобура на рамото.

— И кого застрелях днес? Ордегард. А Тик-так ми казва, че това не е краят. Затова искам да разбера има ли нещо необичайно в трупа на Ордегард.

Кони изглеждаше смаяна, но не невярваща. Влизаше в неговия ритъм.

— Искаш да разбереш има ли признаци на вселяване.

— Да.

— А какви точно са признаците на вселяването?

— Всичко странно.

— Например черепът на трупа да е празен, да няма мозък, само пепел? Или числото 666 прогорено отзад на врата?

— Да беше толкова очевидно, но се съмнявам, че не е.

Кони се изсмя. Нервно. Неравно. Кратко.

Тя се изправи.

— Добре, хайде да вървим в моргата.

Хари се надяваше, че разговорът със съдебния лекар или бързият преглед на резултатите от аутопсията ще му дадат необходимите сведения, без да се налага пак да погледне трупа. Не желаеше пак да зърне кръглото като луна лице.

14

Голямата кухня на клиниката „Пасифик Вю“ в Лагуна Бийч беше цялата в бели плочки и неръждаема стомана, чиста като в болница.

„Ако тук се промъкнат плъхове или хлебарки — помисли Джанет Марко, — трябва да се научат да се прехранват с дезинфекционни средства, амонячна вода и восък.“

Въпреки стерилната си чистота, кухнята не миришеше на болница. Трайните аромати на шунка, печена пуйка, подправки за плънката и печени картофи се смесваха с уханието на канела от кифличките, които печаха за закуска. Освен това беше топло и топлината беше много приятна след донесения студ от мартенската буря.

Джанет и Дани вечеряха в единия край на дългата маса в югоизточния край на кухнята. Не пречеха не никого и в същото време удобно можеха да наблюдават работата в кухнята.

Джанет беше очарована от голямата кухня, където всичко действуваше като по часовник. Работниците бяха усърдни и изглеждаха доволни от работата. Завиждаше им. Искаше й се да намери работа в „Пасифик Вю“ — в кухнята или другаде. Но не знаеше какви са изискванията. Освен това се съмняваше, че собственикът, господин Ишигура, колкото и да беше добър, ще наеме човек, който живее в кола, мие се в обществените тоалетни и няма постоянен адрес.

Обичаше да наблюдава кухненските работници, но от време на време гледката я подлудяваше.

Все пак не можеше да обвинява господин Ишигура, собственик и управител на „Пасифик Вю“, защото той беше като божи дар във вечери като тази. Едновременно пестелив и добър, той се изумяваше от прахосничеството и от мисълта, че някой може да е гладен в тази процъфтяваща страна. След вечерята на стотина пациенти и служители винаги оставаше достатъчно храна за десет-дванайсет души, защото рецептите не можеха да се усъвършенстват до точната бройка на порциите. Господин Ишигура раздаваше останалата храна безплатно на някои бездомни.

Храната също беше хубава, много хубава. „Пасифик Вю“ не беше обикновено болнично заведение. Беше първокласно. Пациентите или бяха богати, или имаха богати роднини.

Господин Ишигура не афишираше щедростта си и вратата му не беше отворена за всекиго. Когато видеше на улицата човек, който му се струваше несправедливо обиден от съдбата, той му предлагаше безплатните обеди и вечери в „Пасифик Вю“. Заради подбора беше възможно човек да се нахрани, без да се налага да дели масата с някой от сприхавите и опасни алкохолици и наркомани, които отблъскваха от църковните и благотворителни кухни.

Джанет не се възползуваше винаги от предложеното гостоприемство на господин Ишигура. Всяка седмица можеше да изяде седем обеда и седем вечери в „Пасифик Вю“, но тя се ограничаваше до не повече от два обеда и две вечери. В останалото време успяваше да се погрижи за себе си и за Дани и се гордееше с всяко ядене, което купуваше с изкарани от нея пари.

Тази вечер във вторник двамата с Дани седяха заедно с трима възрастни мъже, старица с набръчкано като смачкан плик лице, но с пъстър шал и яркочервена барета и окаян младеж с обезобразено лице. Всички бяха окъсани, но не мръсни, непригладени, но миришеха на чисто.

Джанет не разговаряше с никого, въпреки че й се искаше да поприказва. Толкова отдавна не беше бъбрила с никого, освен с Дани, но се плашеше от празните приказки с други хора.

Освен това се страхуваше да не попадне на прекалено любопитни. Не желаеше да отговаря на въпроси за себе си и за миналото си. В края на краищата беше убийца. И ако полицията беше намерила трупа на Винс в пустинята на Аризона, не беше изключено да я издирват.

Не се налагаше да разговаря дори с Дани, той нямаше нужда от напомняния да се храни или да се държи прилично. Макар и само петгодишно, момчето беше възпитано и знаеше как да се държи на масата.

Джанет страшно се гордееше с него. Докато се хранеха, тя от време на време приглаждаше косата му, докосваше го по вратлето или го потупваше по рамото, за да разбере колко се гордее с него.

Божичко, колко го обичаше. Толкова малък, толкова невинен, толкова търпелив при непрекъснатите изпитания. Нищо не бива да му се случи. Трябва да има възможност да порасне и да стане човек.

Джанет можеше да се радва на вечерята само доколкото успяваше да сведе до минимум мислите за полицая. Този, който можеше да изменя формата си. Който се превърна почти във върколак от филмите. Който се превърна във Винс, докато наоколо бурята гърмеше и трещеше и който спря Рошльо насред въздуха.

След днешната среща в алеята Джанет подкара на север под поройния дъжд, извън Лагуна Бийч към Лос Анжелис. Отчаяно се мъчеше да увеличи разстоянието между тях и загадъчното същество, което искаше да ги убие. То каза, че може да ги открие навсякъде и тя му повярва. Но чакането на смъртта беше непоносимо.

Стигна само до Корона Дел Мар, следващия град по крайбрежието и осъзна, че трябва да се връща. В Лос Анжелис трябваше да разучи кои квартали са най-подходящи за ровене в боклука, когато минават боклукчиите, за да търси консервни кутии преди тях, къде полицията проявява най-голяма търпимост, къде се връщат консерви и бутилки, къде да намери друг благодетел като господин Ишигура и още много неща. В момента не разполагаше с достатъчно пари и не можеше да си позволи да стопи оскъдните им спестявания, докато научи хватките на новото място. Или в Лагуна Бийч, или никъде.

Може би най-лошото в живота на бездомните бедняци е липсата на възможност за избор.

Зави обратно към Лагуна Бийч. Мислено се укоряваше за похабения бензин.

Паркираха в една странична улица и прекараха целия дъждовен следобед в колата. На сумрачната светлина от бурята Джанет почете на Дани от дебела книга с приказки, която бе намерила в една кофа за боклук. Рошльо дремеше на задната седалка. Дани обичаше да му четат. Седеше очарован, а по лицето му пробягваха сребристите и перлени отблясъци от дъждовните струи по предното стъкло.

Сега вече дъждът беше спрял, денят свърши, вечерята приключи и беше време да се връщат в стария „Додж“, за да пренощуват. Джанет се чувстваше изтощена и знаеше, че Дани ще заспи моментално. Но тя се страхуваше да затвори очи, да не би полицията да ги намери и изненада в съня.

Събраха мръсните чинии и ги занесоха както винаги в мивката. Точно тогава към тях се приближи готвачката на име Лорета. Джанет не знаеше фамилното й име. Лорета беше едра жена на около петдесет години. Кожата й беше гладка като порцелан, без нито една бръчка, сякаш не знаеше какво е грижа или тревога. Ръцете й бяха силни и зачервени от кухненската работа. Носеше тенджера с остатъци от месото.

— Още ли се навърта тук кучето? — попита Лорета. — Оня сладур дето идва с вас последните няколко пъти?

— Рошльо — обади се Дани.

— Привърза се към момченцето ми — обясни Джанет, — сега е навън на алеята, чака ни.

— Е, приготвила съм му нещичко — каза Лорета и посочи остатъците.

Една красива руса сестра, както стоеше до работното място на месаря и пиеше чаша мляко, дочу разговора им.

— Наистина ли е сладък?

— Чуден е — отговори Лорета, — не е от някаква порода, но трябва да го снимат по филмите, такава муцунка има.

— Луда съм по кучетата — каза сестрата. — Имам три. Обожавам кучетата. Може ли да го видя?

— Разбира се, елате — засуети се Лорета, после се спря и се усмихна на Джанет. — Имаш ли нещо против Анджелина да го види?

Явно Анджелина беше сестрата.

— Господи, не, разбира се, защо? — учуди се Джанет.

Лорета тръгна към изхода. В тенджерата имаше не мас и лой, а отбрани парченца шунка и пуйка.

Отвън под конуса жълта светлина от лампата на охраната търпеливо ги чакаше Рошльо. Главата му беше обърната надясно, едното ухо стоеше щръкнало, а изражението му беше сякаш въпросително. Студеният вятър, първото раздвижване на въздуха, след като бурята премина, разрошваше козината му.

Анджелина тутакси се възхити:

— Ама той е чуден!

— Мой е — каза Дани толкова тихо, че едва ли го чу друг, освен Джанет.

Рошльо сякаш разбра похвалата на сестрата, ухили се и пухкавата му опашка заудря по настилката.

Може би наистина разбираше. Още в мига, когато го срещнаха, Джанет разбра, че Рошльо е умно кученце.

Анджелина взе от ръцете на готвачката тенджерата, избърза пред всички и приклекна пред кучето.

— Много си сладък. Я виж тук, приятелче. Добре ли изглежда? Хващам се на бас, че ще ти хареса.

Рошльо изгледа Джанет, сякаш искаше разрешение да пирува с остатъците от месото. Сега беше само улично куче, но очевидно някога е бил гледан в къща. Проявяваше въздържаност, която се придобива само от обучение и способност да отвръща на любовта, която при кучетата, а може би и при хората, се развива, когато са обичани?

Джанет кимна.

Чак тогава кучето се нахвърли на яденето и лакомо захапа парчетата и изрезките.

Неочаквано Джанет Марко изпита близост към кучето, която я изненада. Родителите й се отнасяха към нея с жестокостта, която някои болни хора проявяват към животните. Всъщност сигурно биха се отнесли по-добре към някое куче или котка. Винс не беше по-добър. Макар и да нямаше признаци да е бито или гладувало, кучето явно беше изоставено. Нямаше каишка, но не бе израсло на улицата, защото искаше да се хареса и чакаше обич. Изоставянето също е форма на тормоз. Иначе казано, Джанет и кучето имаха много общи преживявания, страхове и страдания.

Тя реши да го задържи, независимо от свързаните с това неприятности и разходи. Връзката между тях беше достойна за уважение — и двамата бяха живи същества, способни на смели и самоотвержени постъпки, а и двамата бяха изпаднали в нужда.

Докато Рошльо ядеше с кучешка енергичност, младата руса сестра го галеше, чешеше го зад ушите и му говореше галени думи.

— Казах ви, че е сладък — обади се готвачката Лорета със сияещо лице и скръсти ръце върху огромните си гърди. — Само е за филми. Страхотен сладур.

— Мой е — повтори разтревожен Дани, но пак толкова тихо, че само Джанет го чу.

Той стоеше до нея и я държеше здраво. Джанет го прегърна, за да му вдъхне увереност.

По средата на яденето Рошльо изведнъж вдигна очи от тенджерата и любопитно се загледа в Анджелина. Ухото му пак щръкна. Подуши колосаната бяла униформа и тънките ръце, после зароби глава под коленете й и се отърка в белите й обувки. Пак подуши ръцете й, близна пръстите, почна да пръхти и да скимти. Заподскача на място все по-възбуден.

Сестрата и готвачката се засмяха. Мислеха, че Рошльо реагира само на хубавата храна и оказаното му внимание, но Джанет разбра, че той реагира на нещо друго. Сред веселите гърлени звуци имаше кратки изскимтявания, сякаш долавяше някаква неприятна миризма. Освен това престана да върти опашка.

Без никакво предупреждение и за ужас на Джанет кучето се изплъзна от гальовните ръце на Анджелина, стрелна се покрай нея, промуши се край Дани, после между краката на готвачката и хукна право през отворената врата към кухнята.

— Рошльо, не! — извика Джанет.

Кучето не й обърна внимание, продължи напред и всички хукнаха след него.

Работниците в кухнята се опитаха да го уловят, но той се оказа много бърз. Измъкваше се и правеше лъжливи движения. Зъбите му изтракваха по плочките на пода. Пъхаше се под работните маси, търкаляше се, подскачаше, непрекъснато сменяше посоките, за да избегне протегнатите ръце. Проявяваше ловкостта на змиорка, задъхваше се, правеше ухилени физиономии и очевидно се забавляваше.

Все пак това не беше само игра. В същото време Рошльо настойчиво търсеше нещо, следваше някаква губеща се следа, душеше пода и въздуха. Като че ли не прояви интерес към фурните с кифличките, от чиито гъст аромат можеха да му потекат дигите. Не подскачаше към шкафовете с храната. Интересуваше го нещо друго, което за пръв път подуши по младичката руса сестра на име Анджелина.

— Лошо куче — непрекъснато повтаряше Джанет, която се присъедини към преследването, — лошо куче, лошо куче!

Рошльо я погледна обидено няколко пъти, но не спря.

Една санитарка, без да знае какво става в кухнята, бутна летящата врата с количка със съдове и кучето мигновено се възползува от отвора. Стрелна се покрай санитарката и се изгуби по коридорите на клиниката.

* * *

Лошо куче. Не е вярно. Добро куче. Добро.

Мястото с храната е пълно с толкова вкусни аромати, които му пречат да проследи другата миризма толкова бързо, колкото му се иска. Но от другата страна на летящата врата има много дълго място, към което излизат други от двете му страни. Тук миризмите, които причиняват глад, не са толкова силни.

Много други миризми, повечето човешки и то не особено приятни. Остри миризми, солени, сладки миризми, от които ти прилошава, кисели.

Бор. Кофа с бор в много дългото тясно място. Бързо пъха нос в кофата с бора, чуди се как вътре се побира цяло дърво, но там няма дърво, само вода, мръсна на вид, но мирише като цял бор или цяла гора и всичко това само в една кофа. Интересно.

Бързай.

Пиш. Подушва пиш. Човешки. На различни хора. Интересно. Десет, двайсет, трийсет различни миризми на пиш. Не са силни, но се усещат, много повече хора, отколкото е подушвал преди. Много може да се каже по миризмата му — какво е ял човекът, къде е бил днес, дали е бил разгонен наскоро, здрав ли е или болен, ядосан или щастлив, добър или лош. Повечето хора тук отдавна не са се разгонвали и са болни, някои от тях тежко болни. Никак не е приятна миризмата на техния пиш.

Подушва също кожени обувки, паркетин, политура, кола, рози, маргаритки, лалета, карамфили, лимони, десетина-двайсет вида пот, хубав шоколад, лоши газове, прах, влажна пръст в саксия, сапун, лак за коса, мента, пипер, сол, лук, остър и кисел дъх на термити в една от стените, кафе, гореща мед, гума, хартия, стружки от подострен молив, лепенка, още борове в кофа, друго куче. Интересно. Друго куче. Някой има куче и носи миризмата му с обувките си. Интересно куче, женско. Следата продължава по дългото тясно място. Интересно. Безброй още миризми — светът му е съставен предимно от миризми — включително тази особена миризма, странна и лоша, миризма, която те кара да оголиш зъби, враг, омразно същество, вече подушвана, миризма на полицай, вълча миризма, миризма на полицай и вълк, ето я, тук е, пак се появи, оттук, оттук, следвай я.

Хората го гонят, защото не е оттук. На толкова много места хората решават, че не си оттам, въпреки че не миришеш така лошо като повечето от тях, дори от чистите и въпреки че не си голям, не вдигаш толкова шум и не заемаш толкова голямо пространство като тях.

Лошо куче, казва жената и го обижда, защото жената му харесва, момчето също, нали го прави заради тях, трябва да намери онова нещо с лошата особена миризма на полицай и вълк.

Лошо куче. Не е вярно. Добро куче. Добро.

Жена в бяло, минава през вратата, изглежда изненадана, мирише на изненадана, мъчи се да го спре. Мигновено изръмжаване. Тя отскача. Хората толкова лесно се плашат. Толкова лесно е да ги измамиш.

Дългото тясно място се среща с друго тясно място. Още врати, още миризми, амоняк и сяра, още миризми на болест, още различни видове пиш. Хората живеят, но и пишкат тук. Толкова е особено. Интересно. Кучетата не пишкат там, където живеят.

Жена в тясното място, носи нещо, изглежда изненадана, мирише на изненадана, казва: „Ох, виж го колко е сладък“.

Помахай й с опашката. Защо не? Но не спирай.

Тази миризма. Особена, Омразна. И силна, все по-силна.

Отворена врата, мека светлина, пространство с болна жена на легло. Влиза, изведнъж става предпазлив, оглежда се наляво и надясно, защото мястото направо вони на особената миризма, лошото нещо, пода, стените и особено един стол, на които е седяло лошото нещо. Тук е било дълго време, не само веднъж, много пъти.

Жената пита: „Кой е?“

Тя мирише лошо. Лека кисела миризма. Болест, но и още нещо. Тъга. Дълбоко, притаено, ужасно страдание. И страх. Най-силно от всичко остра, бурна, желязна миризма на страх.

„Кой е? Кой е тук?“

Тичане по дългото тясно пространство отвън, идват хора.

Страхът е толкова гъст, че особената лоша миризма почти изчезва сред тази миризма на страх, страх, страх, страх.

„Анджелина? Ти ли си? Анджелина?“

Лошата миризма, миризмата на нещото е навсякъде около леглото, нагоре по него. Нещото е стояло тук и е разговаряло с жената, неотдавна, днес, докосвало я, докосвало е белия плат около нея, гадният му остатък е тук, тук върху леглото, силен и гъст, на леглото с жената и е интересно, о, толкова е интересно.

Хуква пак към вратата, обръща се, засилва се към леглото, скача, полита, с една лапа се хваща за рамката, но успява да се пребори, достига болната, потънала в страх жена и се простира отгоре.

* * *

Една жена изпищя.

Джанет не се страхуваше, че Рошльо ще ухапе някого. Беше добро и дружелюбно куче. Нямаше вид, че може да причини зло на когото и да било, освен може би съществото, с което се сблъскаха днес по алеята.

Но когато се втурна в меко осветената болнична стая след Анджелина и видя кучето върху леглото на пациентката, за миг Джанет помисли, че то напада жената. Дръпна Дани към себе си, за го предпази от ужасната гледка, но веднага разбра, че Рошльо само е стъпил върху пациентката и я души, енергично я души и нищо повече.

— Не — крещеше жената-инвалид, — не, не!

Сякаш върху нея бе скочило не куче, а нещо друго от мрака на преизподнята.

Джанет се засрами от суетнята. Чувстваше се отговорна и се страхуваше от последствията. Съмняваше се, че двамата с Дани ще имат повече достъп до храната в кухнята на „Пасифик Вю“.

Жената в леглото беше слаба — дори не слаба, изтощена — и много бледа, имаше излъчване на призрак под светлината на лампата. Косата й беше побеляла, без блясък. Приличаше на много стара, съсухрена старица, но нещо неуловимо в нея накара Джанет да помисли, че е много по-млада, отколкото изглежда.

Очевидно беше много слаба. Мъчеше се леко да се повдигне от възглавниците и да отпъди кучето с дясната си ръка. Усети, че пристигат и преследвачите на Рошльо и обърна глава към вратата. Измършавялото й лице сигурно някога е било красиво, но сега изглеждаше мъртвешко и кошмарно, поне от една гледна точка.

Очите.

Нямаше такива.

Джанет неволно потръпна и се зарадва, че е закрила главата на Дани.

— Махнете го от мене! — пищеше жената по-ужасена, отколкото можеше да се уплаши от едно куче. — Махнете го от мене!

Отначало на сиво-розовите сенки клепачите на жената-инвалид изглеждаха просто затворени. Но когато светлината падна право върху изпитото лице, ужасното й състояние стана очевидно. Клепачите й бяха зашити като на труп. Хирургическият конец отдавна се беше разтопил, но горният и долният клепач се бяха сраснали. Под кожните гънки нямаше нищо, затова те бяха хлътнали в очните кухини.

Джанет беше сигурна, че жената не се е родила без очи. От зрение я бе лишило някакво ужасно преживяване, не природата. Колко ужасни трябва да са били раните, за да решат лекарите, че е невъзможно да сложат стъклени очи, та макар и само по козметични съображения? Мрачната интуиция подсказа на Джанет, че сляпата разтреперана пациентка се е сблъскала с някой по-лош от Винс и по-хладнокръвен от жестоките родители на Джанет.

Анджелина и един санитар се втурнаха към леглото. Нарекоха сляпата „Дженифър“ и почнаха да я успокояват. Рошльо пак скочи на пода и ги изигра с нов, неочакван ход. Вместо да хукне през вратата право към коридора, той се промъкна в банята, която беше обща със съседната стая и оттам излезе в коридора.

Хванала Дани за ръка, Джанет първа се затича след него, не само защото се чувстваше отговорна за случилото се и се страхуваше, че привилегията да се хранят в „Пасифик Вю“ е на път да им бъде отнета завинаги, а защото изпита желание да се махне от здрачната, задушна стая и страшната й обитателка с изсъхнала кожа и без очи. Стигнаха до главния коридор и оттам във фоайето.

Джанет се проклинаше, че е допуснала кучето в живота им. Най-лошото не беше дори унижението от преследването, а вниманието, което то привличаше. Джанет се страхуваше от вниманието. Да се снишава, да бъде незабележима, да се крие в ъглите и сенките на живота беше единственият начин да намали тормоза, на който беше изложена. Освен това искаше да остане буквално прозрачна за всички, поне докато мъртвият й съпруг прекара под пясъците в Аризона още година-две.

Рошльо тичаше прекалено бързо, въпреки че муцуната му беше ниско долу до пода и душеше на всяка стъпка.

Нощната администраторка във фоайето беше млада жена от латиноамерикански произход с бяла униформа и конска опашка с червена панделка. Беше се надигнала от мястото си, за да види източника на приближаващата се тупурдия. Прецени ситуацията и задействува бързо. Завтече се към входната врата в мига, когато Рошльо влетя във фоайето. Отвори я и кучето изхвърча на улицата като стрела.

Вече отвън, задъхана, Джанет спря до стъпалата пред входа. Клиниката беше на изток от крайбрежната магистрала, на една наклонена улица с индийски лаври и бутилкови дървета. От живачните лампи струеше синкава светлина. Когато неравномерният вятър разлюляваше клоните, по паважа запълзяваха сенките на листата.

Рошльо беше на около десетина метра, облян от синкавата светлина. Непрекъснато душеше тротоара, храстите, дънерите на дърветата, платното. Най-голямо внимание обръщаше на нощния въздух. Явно търсеше някаква губеща се миризма. От дърветата бурята беше откъснала десетки бодливи червени цветове, сякаш апокалиптичен прилив бе отнесъл цели колонии морски анемонии-мутанти. Кучето ги подуши и кихна. Напредваше на пресекулки, несигурно, но неотклонно се движеше на юг.

— Рошльо! — извика Дани.

Кучето се обърна и ги изгледа.

— Върни се! — помоли го Дани.

Рошльо се поколеба. После тръсна глава, пак започна да души въздуха и тръгна след преследвания призрак.

Дани с мъка преглъщаше сълзите:

— Мислех си, че ме харесва.

Думите на момчето накараха Джанет да съжали за неизречените клетви по адрес на кучето по време на преследването. Тя също го повика.

— Той ще се върне — увери тя Дани.

— Няма.

— Може би не сега, но по-късно, утре или другиден ще се върне у дома.

Гласът на детето трепереше от тъга:

— Как може да се върне у дома, когато няма дом, където да ни намери?

— Нали имаме колата — неуверено възрази Джанет.

Повече от всякога разбираше, че ръждясалият стар „Додж“ съвсем не е подходящ за дом. Невъзможността да даде нещо по-добро на детето си внезапно я изпълни със скръб, от която я заболя сърцето. Прилоша й от страх, гняв, объркване и силно отчаяние.

— Кучешките сетива са по-изострени от нашите — каза Джанет. — Ще ни открие. Ще ни открие, непременно.

Дърветата хвърляха черни сенки върху тротоара, напомняха за мъртвите листа през следващите есенни сезони.

Кучето стигна до ъгъла, зави и изчезна от погледа им.

— Ще ни намери — повтори Джанет, но самата тя не вярваше.

* * *

Вонящи бръмбари. Мокра дървесна кора. Тръпчива миризма на влажен бетон. Печено пиле в някое близко място, където живеят хора. Мушката, жасмин, мъртви листа. Плесенясал кисел дъх на земни червеи, заровени в прогизналата кал на цветните лехи. Интересно.

Повечето миризми сега са като след дъжд, защото дъждът очиства света и оставя своя отпечатък. Но и най-силният дъжд не може да отмие всички стари миризми, наслоени една върху друга, дни и седмици трупани миризми на птици, буболечки, кучета, растения, гущери, хора, червеи и котки…

Долавя дъха на котешка козина и замръзва на място. Стисва зъби, издува ноздри. Напряга се.

Смешно е това с котките. Всъщност не ги мрази, но те така подканят да ги преследваш, толкова е трудно да устоиш. Няма нищо по-приятно от котка в най-добрата й форма, с изключение може би на момче, което хвърля топка за игра и после нещо вкусно за ядене.

Почти е готов да подгони котката, да я проследи, но после носът му засмъдява от спомена за предишни одрасквания и рани, които болят дни наред. Спомня си лошото за котките — как могат бързо да се стрелнат, да те одерат и после бързо да се изкатерят по стена или дърво, където не можеш да ги настигнеш, а ти седиш отдолу и лаеш, носът те боли и кърви, чувстваш се глупаво, докато котката ближе козината си, гледа те, после се намества да спи и трябва да си отидеш, да захапеш стара пръчка или да прехапеш няколко гущера на две, за да се успокоиш.

Дим от кола. Мокър вестник. Стара обувка, пълна с миризма на човешки крака.

Мъртва мишка. Интересно. Мъртва мишка, която се разлага в канавката. Отворени очи. Оголени ситни зъбки. Интересно. Странно колко неподвижни са мъртвите неща. Освен ако не са мъртви отдавна, защото тогава в тях има голямо движение и все пак се движат не те, а разни неща в тях. Мъртва мишка с вкочанена опашка, щръкнала право нагоре във въздуха.

Интересно.

Нещото като полицай и вълк.

Рязко повдига глава и търси слабата миризма. Това нещо има миризма, каквато никога преди не е подушвал. Ето защо е интересна. Отчасти е човешка, но само отчасти. Освен това е миризма на нещо, което убива. Тя понякога се излъчва от хора, от някои страшно зли кучета по-големи от тебе, от койоти и гърмящи змии. Всъщност в нито една предишна миризма не е имало толкова силен дъх на убиец, затова трябва да е внимателен. Миризмата му е своеобразна: като морето в студена нощ и все пак не точно като него; като желязна ограда в горещ ден и все пак не точно като нея; като мъртвата и разлагаща се мишка и все пак не точно като нея; като светкавица, гръмотевица, паяци, кръв и тъмни дупки в земята, интересни, но страшни и все пак не точно като тях. Едва доловимата миризма е тъничка нишка в богатия гоблен на нощните миризми, но той я следва.