Дийн Кунц
Драконови сълзи (3)

1

Тръгнаха по крайбрежната магистрала, защото на кръстовището на магистралите за Коста Меза и Сан Диего се беше преобърнала цистерна с течен азот и беше превърнала платната им в паркинги. Хари натискаше „Хондата“, преминаваше от една лента в друга, минаваше вихрено на жълто, пресичаше на червено, сякаш срещу него не излизаха коли от страничните улици, караше по-скоро като Кони, отколкото с обичайния си маниер.

Чувството на обреченост владееше безмилостно всяка негова мисъл като кръжащ лешояд в кухнята на Кони говори уверено за уязвимостта на Тик-так. Но всъщност колко уязвим можеше да бъде един тип, ако със смях можеше да отблъсне куршумите и огньовете?

— Добре че не е като във филмите — каза Хари, — показват огромни прилепи на пълнолуние и обезкървените им жертви и пак твърдят, че това не може да се случи, че вампири не съществуват. Или както свещеника, който вижда как главата на момиченцето се завърта на триста и шейсет градуса, леглото й се повдига във въздуха, но пак не вярва, че дяволът съществува и отваря книгите по психология, за да й постави диагноза. На коя буква ще го сложиш?

— На „И“, под заглавие „идиотска лайняна история“ — отговори Кони.

Прекосиха моста над един от задните канали на пристанището Нюпорт Харбър. В черната вода блещукаха светлините на къщите и корабите.

— Странно — каза Хари, — цял живот смяташ, че хората, които вярват на подобни истории, са като идиоти, прекарали операция на мозъка, но после се случва нещо подобно и веднага си готов да възприемеш и най-фантастичната идея. Дълбоко в сърцето си продължаваме да сме диваци, които обожествяват луната и знаят, че животът е много по-странен, отколкото ни се иска да вярваме.

— Още не съм възприела теорията ти, психясал супермен такъв.

Хари я погледна. На светлината от таблото лицето й напомняше на скулптура, изобразяваща богиня от древногръцката митология, от твърд бронз с патината на времето.

— Ако не е моята теория, тогава какво?

Вместо да му отговори, Кони отбеляза:

— Ако ще караш като мене, по-добре гледай в пътя.

Съветът беше добър и той го послуша точно навреме, за да не направи „Хондата“ на тон и половина пихтия от удар в разкапан стар „Мерцедес“, който сякаш караше бабата на Матусаил. Отзад имаше лепенка: „ИМАМ РАЗРЕШИТЕЛНО ДА УБИВАМ“. Гумите изсвистяха, колата рязко отскочи. Докато задминаваха, достолепната бабичка зад волана изкриви лице и им показа среден пръст.

— Дори бабите вече не са баби — въздъхна Кони.

— Ако не е моята теория, тогава какво? — настояваше той.

— Не зная. Просто казвам, че ако ще се плъзгаш по гребена на вълната на хаоса, по-добре да не се замисляш за подводните течения, защото тогава голямата вълна ще те залее.

Хари са замисли и известно време караше мълчаливо.

От лявата им страна стремително пробягваха хотелите и административните сгради на Нюпорт Сентър. Сякаш колата стоеше неподвижно, а се движеха те като осветени огромни кораби, отплавали в нощта към незнайни пристанища. Моравите и редиците палми бяха неестествено зелени и прекалено съвършени, за да са истински. Всичко напомняше за гаргантюански сценичен декор. Като че ли неотдавнашната буря бе връхлетяла върху Калифорния от друго измерение, беше потопила света в нещо особено и оставила зад себе си следа от черна магия.

— Ами майка ти и баща ти? — попита Кони. — Онзи тип е казал, че ще унищожи всички, които обичаш и после тебе.

— Те са на неколкостотин мили нагоре по крайбрежието и са вън от играта.

— Не знаем докъде може да стигне той.

— Ако може да стигне чак дотам, той наистина е Бог. Във всеки случай помниш ли какво ти казах за психичния датчик, който ти лепва? Както лесничеите бележат елените или мечките, за да проучат миграционните навици. Това ми се струва вярно. А то означава, че може да не намери майка ми и баща ми, ако аз не го отведа при тях. Може би за мене знае само това, което съм му показал, откакто ми е сложил датчика днес следобед.

— Значи дойде първо при мене, защото…

„Защото те обичам?“ — зачуди се той, но не каза нищо.

Изпита облекчение от думите й, които отведоха мислите му в друга посока:

— … защото заедно се справихме с Ордегард. И ако е контролирал Ордегард, на мене ми е почти толкова сърдит, колкото и на тебе.

— Трябваше да те предупредя — обясни Хари. — И двамата сме в тази игра.

Усети, че тя го изучава внимателно, но остана безмълвна. Хари се престори, че не забелязва аналитичния й поглед. След малко Кони наруши мълчанието:

— Смяташ, че Тик-так може да се настрои на нашата вълна и да ни чуе, да ни види винаги, когато поиска? Сега например?

— Не зная.

— Не може да е всезнаещ като Бога — продължи Кони. — Затова може би сме само мигащи точки на пулта в неговия мозък и той ни вижда и чува, когато ние виждаме и чуваме него.

— Може би. Сигурно. Кой знае?

— Да се надяваме, че е така. Защото ако ни вижда и чува през цялото време, нямаме никакъв шанс да хванем това мръсно изчадие. Щом почнем да се приближаваме, той ще ни изгори, както е изгорил апартамента ти.

На главната търговска улица на Корона Дел Мар и по тъмното крайбрежие на Нюпорт Коуст, където бяха определени общински парцели за ново строителство и огромните багери приличаха на праисторически чудовища, заспали изправени, Хари усети пълзяща тръпка по гърба. Тя се засили по крайбрежната магистрала към Лагуна Бийч. Сякаш някой го наблюдаваше също както котката дебне мишка.

Лагуна беше колония на художници и туристически рай. Красотата й още беше известна, макар и донякъде помръкнала. Беше осеяна със златисти светлини, наметната с мека мантия от зеленина, с назъбени хълмове, спускащи се от изток надолу към Тихоокеанското крайбрежие, изящна като прекрасна жена, тръгнала по стъпалата към прибоя. Но тази вечер красавицата изглеждаше по-скоро опасна.

2

Къщата се издигаше над морето. Западната стена от цветно стъкло разкриваше неподправената първичност на небето, морето и прибоя.

Когато Брайън искаше да спи през деня, електрическите щори автоматично се спускаха и закриваха слънцето. Но сега беше нощ и докато Брайън спеше, през огромните прозорци се виждаше тъмното небе, още по-тъмното море и фосфоресциращите вълни, които се приближаваха към вълнолома като призрачни войници.

Когато спеше, Брайън винаги сънуваше.

Сънищата на повечето хора бяха черно-бели, но неговите бяха цветни. Всъщност спектърът на цветовете в сънищата му беше по-богат отколкото наяве — приказно разнообразие от оттенъци и нюанси, които придаваха загадъчна сложност на всяко видение.

Насън стаите никога не бяха безлични пространства, нито пейзажите само импресионистични петна. Всяко местенце в сънищата му се изпълваше с ярки, дори болезнено ярки подробности. Ако сънуваше например гора, всяко листо изпъкваше с жилките си, със собствената пъстрота. Ако в съня му валеше сняг, всяка снежинка беше неповторима.

В края на краищата той не сънуваше както всички останали. Беше задрямал бог. Съзидател.

През онази вечер във вторник сънищата на Брайън както винаги се изпълваха с насилие и смърт. Творчеството му намираше най-ярък израз във въображаемите форми на разрушението.

Вървеше по улиците на измислен град — много по-сложен лабиринт от който и да е истински град, огромно пространство, осеяно нагъсто с островърхи покриви. Когато децата го зърваха, мигом ги поразяваше толкова съвършена зараза, че личицата им мигом се покриваха със сълзящи рани и от разцепената им кожа бликваше кръв. Когато докосваше здрави и силни мъже, те избухваха в пламъци и очите им се стопяваха в орбитите. Пред очите му млади жени се състаряваха и умираха за секунди, превръщаха се от обекти на желание в непотребни купчини, проядени от червеите. Когато Брайън се усмихна на продавача, застанал пред бакалницата на ъгъла, човекът падна на тротоара и се загърчи в агония. От ушите, ноздрите и устата му изпълзяха пълчища хлебарки.

За Брайън това не беше кошмар. Сънищата му доставяха удоволствие и винаги се събуждаше освежен и развълнуван.

Градските улици потънаха в безчислените стаи на безкраен бардак. Във всяка богато украсена стая седеше по една красавица и го чакаше, за да му достави удоволствие. Жените се просваха пред него голи и го молеха да го облекчат, но той не пожела да легне с нито една от тях. Вместо това ги убиваше една по една по различни начини с неизчерпаема изобретателност в жестокостите, докато не се задави от кръвта им.

Сексът не го интересуваше. Властта носеше много по-голямо удовлетворение, а безспорно най-голямо удовлетворение изпитваше от властта да убива.

Никога не се уморяваше от виковете им за пощада. Гласовете им напомняха за квиченето на малките животинки, които се научиха да се плашат от него, когато беше дете и тъкмо бе започнал да Става. Беше роден да владее както света на сънищата, така и реалния свят, да помогне на човечеството да си възвърне загубената смиреност.

Събуди се.

В продължение на няколко дълги, сладостни минути Брайън остана неподвижен сред разхвърляните черни чаршафи. На фона на омачканата коприна изглеждаше бледен като проблясващата пяна на ръба на всяка вълна, която се разбиваше долу под прозорците му. Еуфорията от кървавия сън продължи още малко. Отмалата след оргазма изобщо не можеше да се сравнява с нея.

Копнееше за деня, когато ще може да прояви жестокостта си към реалния свят също както успяваше в сънищата си. Гъмжилото от хора наистина заслужаваше наказание. В своята самовлюбеност горделиво бяха решили, че светът е създаден за тях, за собственото им удоволствие и го бяха завладели. Но не те, а той беше връх на творението. Те трябваше да бъдат укротени и броят им да намалее.

Но Брайън все още беше млад, не можеше изцяло да контролира мощта си, беше в процес на Ставане. Все още не смееше да пристъпи към съдбовното си призвание — прочистването на земята.

Стана от леглото гол. Прохладният въздух галеше кожата.

Освен лъскавото, свръхмодерно, черно лакирано легло с копринените чаршафи, в просторната стая нямаше други мебели, освен две черни нощни шкафчета в същия стил и лампи от черен мрамор с черни абажури. Нямаше стереоуредба, телевизор или радио. Нямаше стол за отпускане и четене. Книгите не го интересуваха, защото в тях не се намираше знанието, което търсеше, а и не предлагаха развлечение, каквото можеше сам да си достави. Когато създаваше и насочваше призрачните тела, в които патрулираше из външния свят, предпочиташе да лежи в леглото, загледан в тавана.

Не притежаваше часовник. Не му беше нужен. Беше толкова добре синхронизиран с механизма на вселената, че винаги знаеше часа, минутата и секундата. Това беше част от дарбата му.

Цялата стена срещу леглото беше от горе до долу огледална. Из цялата къща имаше огледала. Обичаше да гледа собственото изображение на божествено Ставане с цялата му красота, благодат и мощ.

Иначе стените бяха боядисани в черно. И таваните бяха черни.

На черните лакирани полици на голямата библиотека стояха десетки половинлитрови стъкленици с формалдехид. Вътре плуваха очи, които Брайън не забравяше и в мигове на най-дълбока потиснатост. Някои от тях бяха човешки, принадлежаха на мъже, жени и деца, получили присъдата си от него — различни оттенъци на синьо, кафяво, черно, сиво и зелено. Други бяха на животните, чрез които още преди години за пръв път изпита могъществото си — мишки, гущери, змии, костенурки, котки, кучета, птици, катерички, зайци. Дори в смъртта някои очи светеха с мек блясък в бледочервено, жълто или зелено.

Оброчни очи. Жертвоприношения от поданиците му. Символи на признанието на мощта и превъзходството му, на неговото Ставане. Във всеки миг на денонощието очите неизменно се обръщаха към него с признателност, възхищение и обожание.

„Погледнете ме и треперете, казва Господ. Защото аз съм милостта, но аз съм също и гневът. Аз съм опрощението, но съм и отмъщението. И каквото и да дойде при вас, то ще дойде от мене.“

3

Въпреки бръмчащите вентилатори помещението миришеше на кръв, жлъчка, чревни газове и остро дезинфекционно средство, от което Кони примижа.

Хари пръсна върху лявата си длан освежител за уста. Притисна я върху носа си, за да може миризмата на мента поне отчасти да спре дъха на смърт.

Предложи освежителя на Кони. Тя се поколеба, после прие.

Мъртвата жена лежеше гола, с отворени очи върху наклонената маса от неръждаема стомана. Патологоанатомът беше направил голям триъгълен разрез в коремната й кухина и повечето органи бяха внимателно извадени.

Това беше една от жертвите на Ордегард в ресторанта. Казваше се Лора Кинсейл. Тридесетгодишна. Била е красива, когато е станала сутринта от леглото. Сега представляваше ужасяваща фигура от кошмарен карнавал.

От флуоресциращите лампи очите й имаха млечен отблясък. В тях се отразяваше образът на микрофона от тавана и гъвкавия метален кабел, на който висеше. Устните бяха полуотворени, сякаш се канеше да се изправи, да заговори в микрофона и да добави някои забележки към протокола за аутопсията си.

Лекарят и двамата му помощници продължаваха да работят, въпреки късния час. Довършваха аутопсиите на Ордегард и двете му жертви. Изглеждаха уморени — физически и психически.

През всички години на работа в полицията Кони така и не беше срещнала някой от закоравелите патологоанатоми, които толкова често се появяват във филмите и по телевизията, кълцат труповете докато си разменят груби шеги и лапат пица, без да ги е грижа за трагедията на останалите. Напротив, работата им изискваше професионална дистанция и все пак редовният контакт с жертвите на насилието им се отразяваше по един или друг начин.

Главният лекар Тийл Бонър беше петдесетгодишен, но изглеждаше по-възрастен. На безпощадната флуоресцираща светлина лицето му беше по-скоро жълтеникаво, отколкото загоряло. В торбичките под очите сякаш можеше да се събере багажът за цял семеен пикник.

Бонър спря рязането, за да им каже, че машинописката вече е снела текста на записа за аутопсията на Ордегард и могат да го намерят в папка на бюрото му в кабинета зад стъклената преграда в дисекционната зала.

— Не съм написал резюмето, но всички факти са изложени.

Кони с облекчение влезе в кабинета и затвори вратата. В малкото помещение имаше вентилатор и въздухът й се стори сравнително свеж.

Не беше като в моргите на големите градове, където има няколко дисекционни зали и професионално подредено помещение за журналисти и политици. В по-малките градове насилствената смърт все още не вдигаше такъв шум както в големите центрове.

Хари седна и се зачете в доклада, а Кони застана до стъклената преграда и се загледа в тримата мъже, надвесени над трупа в дисекционната.

Смъртта на Джеймс Ордегард беше причинена от три огнестрелни рани в гръдния кош, което вече беше известно на Кони и Хари, защото и трите куршума бяха изстреляни от револвера на Хари. Изстрелите бяха причинили пробив и разкъсвания в левия бял дроб, тежка рана на голямото черво, срязване на чревните артерии, пълно отрязване на бъбречната артерия, дълбоко разкъсване на стомаха и черния дроб с частици от кости и олово и скъсване на сърдечния мускул, напълно достатъчно да причини внезапно спиране на сърдечната дейност.

— Нещо особено? — попита Кони с гръб към него.

— Като какво например?

— Като какво ли? Не питай мене. Нали ти смяташ, че трябва да има следа от вселяването.

Тримата наведени над Лора Кингсейл в дисекционната много приличаха на лекари, които се борят да запазят живота на пациента. Позите бяха същите, само темпото се различаваше. Единственото, което можеха да запазят обаче, беше отчета за точния начин, по който куршумът е наранил смъртоносно една крехко човешко тяло, за това как е умряла Лора. Изобщо не можеха да се докоснат до по-големия въпрос: защо? Дори Джеймс Ордегард и неадекватните му мотиви не можеха да обяснят защо, той също беше част от отговора на въпроса как. Да се обяснява защо беше задача на свещеници и философи, които безпомощно се бореха с този въпрос всеки ден.

— Направили са краниотомия — съобщи Хари, седнал, на скърцащия стол на лекаря.

— И?

— Никакви видими повърхностни хематоми. Не се наблюдава необичайно количество гръбначномозъчна течност, няма данни за прекомерно налягане.

— Направена ли е церебротомия? — заинтересува се Кони.

— Не може да не е — Хари започна да прелиства страниците, — А, ето я.

— Мозъчен тумор? Абсцес? Разкъсвания?

Хари дълго мълча, зачетен в доклада. После каза:

— Не, нищо подобно.

— Кръвоизлив?

— Няма данни.

— Емболия?

— Не.

— Епифизна жлеза?

Понякога епифизата се изместваше и се притискаше от мозъчната тъкан около нея, което води до извънредно ярки халюцинации, а понякога и до параноя и изблици на насилие. Но при Ордегард тя беше на мястото си.

Загледана в аутопсията от разстояние, Кони се сети за сестра си Колийн — мъртва от пет години, умряла при раждане. Струваше й се, че смъртта на Колийн е не по-малко безсмислена от края на горката Лора Кинсейл, направила грешката да избере неподходящ ресторант за обяд.

Изобщо всяка смърт й изглеждаше безсмислена. Двигател на вселената беше лудостта и хаосът. Всичко се раждаше, за да умре. Къде беше логиката и разума?

— Нищо — заключи Хари и хвърли доклада обратно на бюрото.

Пружините на стола отново изскърцаха при ставането.

— Никакви необясними белези по тялото, никакво необичайно физиологично състояние. Дори и Тик-так да се е вселил в Ордегард, по трупа не е оставил никакви следи.

Кони премести поглед от стъклената преграда:

— И сега какво?

* * *

Тийл Бонър издърпа една от преградите в хладилното помещение.

Вътре се намираше голото тяло на Джеймс Ордегард. На места бялата кожа беше посиняла. Дългите разрези от аутопсията бяха зашити с черен конец.

Кръглото като луна лице. Вкочанените устни бяха застинали в изкривена усмивка. Поне очите му бяха затворени.

— Какво искахте да видите? — попита Бонър.

— Дали още е тук — отвърна Хари Лекарят хвърли поглед към Кони:

— Че къде другаде може да бъде?

4

Подът на спалнята беше покрит с черни керамични плочки. На места проблясваше като водна повърхност от смътните отражения на нощните светлини зад прозорците. Брайън усещаше прохладата му с босите си стъпала.

Приближи до стъклената стена към океана. Огромните огледала отразяваха черно върху черно, през напластените сенки голото му тяло трептеше като струйка дим.

Застана до прозореца и се втренчи в непрогледно черното море и катраненото небе. Чисто абаносовата гледка се нарушаваше само от гребените на вълните и сякаш заскрежените облаци, които изглеждаха така от отразените светлини на Лагуна Бийч. Къщата му се намираше в най-западната част на града.

Пейзажът беше съвършен и спокоен, защото в него липсваше човешкият елемент. Никакви мъже, жени, деца, никакви постройки, машини или други творения на човешка ръка. Толкова тихо и тъмно. Толкова чисто.

Копнееше да изтреби човешкия род и всичко създадено от него от по-голямата част на земята, да натика хората в няколко резервата. Но все още не владееше мощта си изцяло, все още Ставаше.

Премести поглед от небето и морето към бледия плаж в подножието на отвесната скала.

Опря чело на стъклото и си представи живо същество. Създаде го само като си го представи. На плажа точно над и чертата на прилива пясъкът се размърда и се надигна. Оформи се конус с размерите на човек, а после стана човек. Скитникът. Лицето с белезите. Очите на влечуго.

Такъв човек никога не бе съществувал в действителност. Скитникът беше изцяло плод на въображението на Брайън. Чрез това и други творения Брайън можеше да се разхожда по света, без да се излага на опасности.

Измислените тела можеха да бъдат ранявани, изгаряни и мачкани, без да му причинят никаква вреда, но собственото му тяло беше изненадващо уязвимо. И при най-лекото порязване потичаше кръв. Дори от лек удар ставаше синина. Предполагаше, че след като Стане, неуязвимостта и безсмъртието ще дойдат като последни дарове, признак за възнесението му към божественото. Още една причина да изгаря от нетърпение да изпълни мисията си.

Сега остави в реалното си тяло само частица от, съзнанието си, останалото прехвърли в скитника на нощния плаж. От прегърбената фигура вдигна очи нагоре към кацналата на скалата къща. Забеляза собственото си голо тяло, загледано надолу.

В еврейския фолклор има същество, наречено „голем“. Направен от кал във формата на човек, надарен с живот, той най-често е средство за отмъщение.

Брайън можеше да създава безкрайно разнообразие от „големи“ и чрез тях да дебне плячката, да прочиства стадото, да прави уборка на света. Не можеше обаче да влиза в телата на живи хора и да контролира съзнанието им, въпреки че много му се искаше. Вероятно и тази способност щеше да придобие, когато най-накрая Стане.

Оттегли съзнанието си от „голема“ на плажа и без да го изпуска от поглед преобрази формата му. Размерите му се утроиха, заприлича на влечуго с огромни ципести криле.

Понякога ефектът надминаваше намеренията му, творението придобиваше собствен живот и се противопоставяше на опитите му да го обуздае. Затова винаги се упражняваше. Усъвършенстваше техниката си и изпробваше мощта си, за да я засили.

Веднъж създаде „голем“, вдъхновен от филма „Пришълец“ и го използва да нападне десет бездомни, които се бяха приютили под един надлез на магистралата за Сан Франциско. Възнамеряваше да убие двама светкавично и да остави у останалите спомена за могъществото му и за безмилостна присъда. Но тогава се въодушеви от дивия им ужас при необяснимата поява на филмовия герой. Опияни се от усещането как ноктите му разкъсват плътта им, от бликналата гореща кръв, потеклата каша от червата, над която се виеше пара, трошенето на костите, крехки като тебешири в чудовищните му ръце. Писъците на умиращите отначало бяха пронизително остри, после станаха слаби, разтреперани, еротични. Отдаваха му живота си както се отдаваха любовници, толкова изтощени от силата на страстта, че само въздишаха, шепнеха и потръпваха. За няколко минути той беше създаденото от самия него същество — само остри като бръсначи зъби и нокти, гръбнак с шипове и биеща опашка. Съвсем забрави истинското си тяло, където всъщност намираше покой умът му. Когато се освести, откри, че е избил и десетимата под магистралата и стои изправен сред потоци кръв, обезобразени тела, откъснати глави и крайници.

Не изпита шок или страх от степента на причиненото насилие. Учуди се само, че ги е избил в безумна ярост. Ако искаше да изпълни мисията си и да Стане, трябваше да се научи да се контролира.

Използваше пирокинезата, за да подпалва телата. Обгръщаше ги с толкова силни пламъци, че дори костите им се изпаряваха. Винаги се освобождаваше от телата, върху които се упражняваше, защото не желаеше обикновените хора да знаят, че се разхожда между тях, поне докато не усъвършенства могъществото си и не се справи изцяло с уязвимостта си.

Ето защо засега се насочваше към бездомници. Дори и да се оплачеха, че ги измъчва демон, който свободно променя формата си, жалбите им щяха да прозвучат като бълнувания на умопобъркани алкохолици и наркомани. А когато изчезваха от лицето на земята, никой нямаше да се загрижи или да се помъчи да открие какво им се е случило. Но някой ден и то съвсем скоро щеше да вселява свещен ужас и да произнася божествената си присъда над хора от всички слоеве в обществото.

Затова се упражняваше.

Като фокусник, който усъвършенствува ловкостта си.

Контрол. Контрол.

На плажа крилатото същество се издигна над пясъка, откъдето се появи. Плесна криле в мрака като палава фигурка, която се връща на корниза на катедралата, която украсява. Закръжи пред прозореца и надникна вътре с огнените жълти очи.

Макари напълно безмозъчен преди Брайън да въплъти част от себе си в него, птеродактилът представляваше внушителна гледка. Огромните кожести криле раздвижваха въздуха и го държаха без усилие по въздушните течения над скалата.

Брайън усещаше очите в бурканите зад себе си. Втренчени. Те го гледаха с изумление, възхита и обожание.

— Изчезвай — заповяда той на птеродактила с театрален жест пред публиката си.

Крилатото влечуго се превърна в пясък и се посипа върху плажа.

Достатъчно игри. Имаше да върши работа.

5

„Хондата“ на Хари беше паркирана близо до кметството под една улична лампа.

Излезлите след дъжда ранни пролетни пеперуди кръжаха близо до светлината и хвърляха огромни, изкривени сенки върху колата.

Докато пресичаха тротоара към „Хондата“, Кони се обърна към Хари:

— Пак същият въпрос. И сега какво?

— Искам да отида в къщата на Ордегард и да я огледам.

— Защо?

— Нямам нишка. Но не се сещам какво друго мога да направя. Освен ако ти нямаш някаква идея.

— Да можех.

Като се приближиха до колата, Кони зърна нещо, което висеше на огледалото за обратно виждане — правоъгълно, блестящо под сенките върху предното стъкло. Доколкото помнеше, на огледалото нямаше вързан талисман или освежител на въздуха.

Кони влезе в колата първа и огледа сребристия правоъгълник преди Хари. Той се люлееше, прибързан с червена панделка към огледалото. Първоначално Кони не разбра какво представлява. Взе предмета в ръка, поднесе го към светлината и видя, че е ръчно изработена тока с югозападни мотиви.

Хари седна зад волана, тръшна вратата и забеляза предмета в ръката й.

— О, Боже — изпъшка Хари. — Исусе Христе, Рики Естефан.

6

Дъждът обрули повечето рози, но няколко оцеляха през бурята и сега се полюшваха на нощния вятър. Листенцата улавяха светлината от кухненските прозорци и сякаш я усилваха, проблясваха като радиоактивни.

Рики седеше до кухненската маса, откъдето беше махнал инструментите и материалите. Беше привършил вечерята си преди повече от час и оттогава пийваше портвайн на дребни глътки. Искаше му се да му се замая главата.

Преди раняването не беше пияница, но все пак, когато му се приискаше алкохол, пиеше текила и бира, но не повече от чашка „Соза“ и бутилка „Текате“. След коремните операции обаче дори глътка ракия или друг концентрат го удряше в сърцето и стомаха и по цял ден не можеше да се оправи. Същото беше и с бирата.

Знаеше, че добре понася ликьорите, но за да се напие с „Бейлис Айриш Крийм“, „Крем дьо Мент“ или „Мидори“ трябваше да погълне толкова захар, че да развали зъбите си дори преди черния дроб. Обикновените вина също не му допадаха, но портвайнът вършеше работа — достатъчно сладък за деликатния му стомах, но не прекалено, за да причини диабет.

Добрият портвайн беше неговото утешение. Е, добрият портвайн и малко самосъжаление от време на време.

Гледаше кимащите рози в мрака и от време на време отместваше очи по-наблизо, за да погледне отражението си в прозореца. Стъклото не беше идеално огледало, върху него се очертаваше безцветна прозрачна фигура като дух. Може би все пак отражението беше точно, защото сега Рики представляваше призрачна сянка на самия себе си и в известен смисъл беше мъртвец.

На масата стоеше бутилка „Тейлърс“. Той напълни отново чашата си и отпи.

Понякога, както сега, му беше трудно да повярва, че отразеното в прозореца лице е неговото. Преди раняването беше щастлив човек, рядко се замисляше за преживяванията си и никога не се вглъбяваше в себе си. Дори когато се възстановяваше, запази чувството си за хумор и оптимизъм за бъдещето, който никакви болки не можеха да сломят.

Лицето му заприлича на сегашното отражение в прозореца чак след като Анита го напусна. Бяха минали повече от две години, но още не можеше да повярва, че го е оставила и да реши как да се справя със самотата, която го съсипваше по-неумолимо от куршум.

Рики вдигна чашата, опря я до устните си и усети, че нещо не е наред. Може би несъзнателно долови липсата на типичния за портвайна аромат или пък лекия неприятен дъх на това, което сега беше в чашата. Спря преди да отпие и забеляза, че вътре има два-три тлъсти, влажни преплетени червея. Бяха живи и лениво се мърдаха един върху друг.

Рики се сепна и изкрещя. Чашата се изплъзна от пръстите му. Не се разби, защото падна от ниско, само се наклони и червеите се изтърсиха върху полираната дървена маса.

Той наклони стола си назад, запремигва…

…и червеите изчезнаха.

На масата блестеше само разлятото питие.

Рики скочи, подпря ръце на облегалката на стола и се загледа невярващ в локвичката рубиненочервен портвайн.

Беше сигурен, че е видял червеите. Не си измисляше. Не беше пиян. По дяволите, още не беше усетил питието.

Отпусна се пак на стола и затвори очи. Изчака секунда-две. Погледна. Виното още блестеше върху масата.

Колебливо докосна локвичката с показалец. Мокра, истинска. Разтърка палеца и показалеца, капката се размаза по кожата.

Провери бутилката „Тейлърс“, за да е сигурен, че не е изпил повече, отколкото смяташе. Стъклото беше тъмно, затова я вдигна към светлината. Беше отворил нова литрова бутилка и течността стигаше точно под гърлото. Беше изпил само две чашки.

Поразен както от неспособността си да намери обяснение, така и от самата случка, Рики отиде до мивката, отвори шкафа отдолу и извади влажен парцал от стойката от вътрешната страна на вратичката. Избърса разлятото вино от масата.

Ръцете му трепереха.

Ядосваше се на себе си, че се страхува, въпреки че страхът беше обясним. Тревожеше се, че може би е получил „лек церебрален инцидент“. Така лекарите наричаха мозъчния удар, за който единственият симптом е кратка халюцинация с червеи. Пред дългите дни и месеци в болницата най-много се страхуваше от удар.

При тежката коремна операция и дългото залежаване след нея най-опасният страничен ефект се свързваше с евентуалната поява на кръвни съсиреци в краката и по шевовете на вените и артериите. Ако някой се откъснеше и стигнеше до сърцето, можеше да последва внезапна смърт. Ако пък стигнеше до мозъка и попречеше на оросяването, резултатът можеше да бъде частична или пълна парализа, ослепяване, загуба на говора и ужасяваща загуба на интелектуални способности. Лекарите му даваха много лекарства да предотвратят съсирването на кръвта, сестрите провеждаха с него пасивни упражнения, когато се налагаше да лежи дълго време неподвижно по гръб, но въпреки всичко нямаше ден от продължителното му възстановяване, в който да не мисли с ужас, че може внезапно да престане да се движи или да говори, да не знае къде се намира, да не е в състояние да познае жена си или да си припомни името си.

Тогава поне се утешаваше с мисълта, че каквото и да се случи, Анита ще се погрижи за него. Сега и това нямаше. Отсега нататък трябваше да се бори с трудностите сам. Ако го повалеше удар и останеше ням инвалид, трябваше да се остави в ръцете на непознати.

Страхът му беше обясним и въпреки това Рики разбираше, че е донякъде ирационален. Беше оздравял. Разбира се, белезите останаха. Изпитанието го лиши от някои неща, но не беше по-болен от хората по улицата и вероятно по-здрав от мнозина. От последната операция бяха изминали повече от две години. Вероятността от мозъчна емболия беше колкото при всеки човек на неговата възраст. Тридесет и шест. Толкова млади мъже рядко получаваха тежък удар. Статистически беше по-вероятно да почине при катастрофа, от инфаркт, от насилствена смърт или може би дори поразен от светкавица.

Не се страхуваше толкова от парализа, афазия, слепота или друг физически недъг. Най-много се плашеше от самотата и необичайната гледка на червеите още веднъж му показа колко ужасно ще бъде да е сам, ако се случи нещо лошо.

Каза си, че не бива да се поддава на паника. Остави парцала и изправи преобърнатата чаша. Можеше да си налее още едно питие и да премисли. Отговорът щеше да изплува. Не можеше да няма обяснение за червеите. Можеше да се дължи на осветлението и ако обърнеше чашата точно както преди, щеше да възстанови обстоятелствата около зрителната измама.

Взе бутилката „Тейлърс“ и я наклони към чашата. Мина му през ума, че макар и да я беше погледнал на светлината само преди няколко минути, можеха да се излеят мазни, сплетени, гърчещи се червеи. От гърлото потече само портвайн.

Остави бутилката и вдигна чашата. Поднесе я към устните си, но се поколеба. Отврати се от мисълта, че ще пие от чаша, където е имало студени лигави червеи.

Ръката му пак се разтрепери, по челото му внезапно изби пот. Ядоса се, че реагира толкова глупаво. Портвайнът се разплиска по стените на чашата. Проблясваше като течна драгоценност.

Пак поднесе чашата към устните си и глътна мъничко. Сладко и чисто. Още една глътка. Вкусно.

От него се изтръгна лек, треперлив смях.

— Тъпанар — каза си той и се почувства по-добре, че може да се шегува със себе си.

Реши, че с портвайна добре ще вървят ядки или бисквити. Остави чашата и се запъти към кухненския шкаф, където държеше кутии с печени бадеми, смесени ядки и пакети солени бисквити. Отвори шкафа. Вътре гъмжеше от тарантули.

От години не беше реагирал така бързо и енергично. Дръпна се от шкафа и се удари в плота отзад.

Шест или осем огромни паяка пълзяха по кутиите с бадеми и смесените ядки и изследваха пакетите бисквити. Бяха по-големи от обичайните размери на тарантулите, колкото разполовени пъпеши — щъкащи обитатели на кошмар, преживян от човек, който се ужасява от паяци.

Рики стисна очи. Отвори ги. Паяците си стояха.

Заедно с лудешкото биене на сърцето си и пресекливото си дишане чуваше как косматите крачка на тарантулите пълзят по целофановите опаковки. Хитиново тик-тик-тик на краката или долните челюсти върху кутиите и пакетите. Тихо, зловещо съскане.

Изведнъж осъзна, че звуците идват от другаде. Шумът се чуваше не от отворения шкаф, а от шкафовете точно над и зад Рики.

Погледна през рамо към чамовите шкафове, в които би трябвало да има само чинии, купички и чаши. Вратичките им се открехваха от някакъв вътрешен натиск, отначало само един пръст, после два. Рики не успя да помръдне, когато шкафовете се отвориха докрай. По главата и раменете му се посипа порой от змии.

Рики изпищя и се помъчи да избяга. Подхлъзна се по гърчещия се килим от влечуги и падна сред тях.

Имаше всякакви змии — тънки като нишки, дебели и мускулести, черни, зелени, жълти, кафяви, едноцветни и пъстри, с червени очи, с жълти очи, някои с качулки като кобри, гледаха го, надсмиваха се над него, раздвоените им езици трептяха, съскаха, съскаха. Сигурно сънуваше. Халюцинации. Огромна черна змия, дълга поне четири стъпки го ухапа. Божичко, тя се впи в опакото на лявата му ръка, зъбите потънаха дълбоко в плътта, потече кръв. И все пак всичко това можеше да е сън, кошмар, ако не беше болката.

Никога насън не беше изпитвал болка, особено толкова силна като сегашната. Тя прониза лявата му ръка, последвана от още по-остро пробождане като токов удар през китката чак до лакътя.

Не беше сън. Случваше се наяве. По някакъв начин. Но откъде се бяха появили? Откъде?

Змиите го бяха напълзели и се гърчеха върху него. Ухапа го още една. Зъбите разкъсаха ръкава на ризата и се забиха под лявото рамо. Болката се утрои. Друга го захапа през чорапа по глезена.

Рики с мъка се изправи на крака. Отърси от себе си змията под лявото рамо. Другата около глезена също падна, но първата се задържа върху лявата му ръка, сякаш беше закована. Рики я сграбчи и се помъчи да я откъсне. Прониза го убийствена болка, едва не припадна, но змията не се отдели от кървящата му ръка.

Влечугите около него се виеха и съскаха. Не забеляза, а и не чу гърмящи змии сред тях. Нямаше достатъчно познания да определи останалите видове. Не знаеше кои са отровни и дали изобщо има отровни, включително трите, които го ухапаха. Отровни или не, повечето щяха да го ухапят, ако не се измъкнеше бързо.

Грабна сатър от поставката за ножове на стената. Сложи лявата си ръка на най-близкия плот. Неумолимата черна змия се пльосна с цялата си дължина по плочките. Рики замахна със сатъра и преряза змията. Стоманеното острие иззвъня по фаянсовата повърхност на плота.

Отвратителната глава продължаваше да виси на ръката му. От черното тяло бяха останали само няколко пръста. Блесналите очи бяха още живи и го гледаха. Рики хвърли сатъра и се помъчи да отвори със сила устата на змията и да измъкне впитите зъби от плътта си. Крещеше и проклинаше, обезумял от болка, бореше се с влечугото, но напразно.

Змиите на пода се размърдаха от виковете.

Рики се хвърли към свода между кухнята и коридора. Риташе по пътя си влечугите, преди да се навият и да скочат върху него. Някои вече се бяха приготвили и го нападнаха, но плътните широки панталони с цвят каки го предпазиха.

Страхуваше се, че ще се промъкнат по обувките му под крачола нагоре по краката, но успя да стигне до коридора благополучно.

Змиите останаха зад него. Не го преследваха. Две тарантули паднаха от шкафа в кошмарния възел от влечуги на пода. Змиите ги нападнаха. Паяците заритаха отчаяно и изчезнаха под виещите се тела.

Туп!

Рики подскочи от изненада.

Туп!

Досега не беше свързал странния звук от тази вечер с паяците и змиите.

Туп!

Туп!

Значи някой си играеше с него, но това вече не беше игра. Беше смъртно сериозно. Невъзможно, фантастично като сън, но сериозно.

Туп!

Рики не различи източника на звука, не беше сигурен дори дали идва отгоре или отдолу. Стъклата издрънчаха, всеки удар отекваше глухо в помещенията. Усети, че се приближава нещо по-лошо от паяците и змиите, нещо, което не желаеше да среща.

Задъхан, с главата на черната змия все още върху лявата ръка, Рики тръгна към входната врата в края на коридора.

Ухапаната на две места ръка пулсираше чудовищно с всеки забързан удар на сърцето. Господи, не биваше така, лудешкият пулс само разпространяваше отровата още по-бързо, ако изобщо имаше отрова. Трябваше да се успокои, да поеме дълбоко дъх, да ходи, не да тича, да отиде при някой от съседите, да се обади по телефона на бърза помощ.

ТУП!

Можеше да се обади от спалнята, но не му се влизаше там. Вече нямаше вяра в собствения си дом. Да, може да е лудост, но къщата сякаш беше оживяла и се надигаше срещу него.

ТУП, ТУП, ТУП!

Къщата се разтърси като че ли от силно земетресение. Рики едва се удържа на краката си. Политна и се удари в стената.

Керамичната статуетка на Богородица падна от масичката, където я беше поставил като в иконостас, както правеше някога майка му. След раняването страхът го накара да прибегне до защитните средства на майка си срещу жестокостите на този свят. Статуетката се разби на пода до краката му.

Голямото кандило от червено стъкло се разтърси и замята призрачни сенки по стените и тавана.

ТУПТУПТУПТУП!

Рики стоеше на две крачки от входната врата, когато дъбовият под изскърца зловещо, надигна се и пропука гръмотевично. Той отстъпи назад.

Нещо тресна под къщата и разби пода като яйчена черупка. В първия момент прахът, треските и разпраните дъски не му позволиха да зърне това, което изникна в коридора.

После Рики различи в дупката един човек. Краката му бяха потънали в пръстта на трийсетина сантиметра под къщата. Въпреки че стоеше под Рики, мъжът изглеждаше грамаден и излъчваше заплаха. Неподстриганите коси и брада бяха невчесани и мръсни. Белези покриваха видимата част от лицето му. Черният шлифер се издуваше като мантия от вятъра, проникнал през дупката и счупените дъски.

Рики разбра, че пред него стои скитникът, който Хари беше забелязал във вихъра. Описанието съвпадаше, с изключение на очите.

От вида на гротескните очи Рики замръзна сред отломъците на Богородицата, парализиран от страх и от твърдото убеждение, че е полудял. Напразни щяха да са опитите да отстъпи или да хукне назад, защото скитникът се измъкна от дупката светкавично като змия, готова за удар. Той сграбчи Рики и го повдигна с такава нечовешка сила, че всякаква съпротива беше безсмислена. Блъсна го в стената. Можеше да счупи и гръбнака на Рики, и мазилката.

Лице в лице със скитника, чийто тежък дъх усещаше, Рики се втренчи в очите. Беше онемял от ужас. Това не бяха кървавите локви, които Хари му описа. Всъщност изобщо не бяха очи. В празните кухини се виеха две змийски глави с по две жълти очички и с трептящи раздвоени езици.

„Защо точно мене?“ — не можеше да си обясни Рики.

Като от кутийка с дяволче на пружинка, змиите изскочиха от очните кухини на скитника и ухапаха Рики по лицето.

7

Между Лагуна Бийч и Дана Пойнт Хари караше толкова бързо, че дори Кони, която иначе обичаше високите скорости и рискованите преживявания, си сложи колана и издаваше нечленоразделни звуци от уплаха при някои от най-острите завои. Колата беше негова, не служебна, затова нямаше буркан. Нямаше и сирена, но крайбрежната магистрала не беше много оживена в десет и половина вечерта във вторник и клаксонът и превключването на фаровете бяха достатъчни да разчистят пътя му.

— Може би трябва да се обадим на Рики и да го предупредим — каза Кони, докато още бяха в южната част на Лагуна.

— Нямам телефон в колата.

— Спри в някой сервиз или магазин, някъде.

— Не мога да губя време. Пък и сигурно телефонът му не работи.

— Защо?

— Ако Тик-так не иска…

Засилиха се нагоре по един хълм и прекалено бързо взеха завоя. Задните гуми се забиха в чакъла покрай магистралата и го разпръснаха под двигателя и резервоара. Задният калник забърса мантинелата, колата се върна на платното и вихрено се понесе напред, без дори да натиснат спирачките.

— Тогава да се обадим на полицията в Дана Пойнт — предложи Кони.

— Със сегашната скорост, ако не спираме за телефон, ще стигнем преди тях.

— Може да ни пратят подкрепление.

— Няма да имаме нужда от него, ако за проклетия закъснеем и Рики вече е мъртъв.

На Хари му призляваше от опасения. Беше бесен на себе си. Беше изложил Рики на опасност, като се отби при него. Тогава не знаеше какви беди може да му навлече, но по-късно можеше да се сети за него, когато Тик-так обеща: „всичко и всички, които обичаш“.

За мъжете понякога е трудно да признаят, че обичат друг мъж, макар и съвсем по братски. Двамата с Рики Естефан бяха партньори и няколко пъти се бяха измъквали на косъм от смъртта. Продължаваха приятелството си и Хари го обичаше. Нещата бяха съвсем прости. Но американската традиция на мъжествена самостоятелност не му позволяваше да си признае.

Глупости, ядоса се Хари.

Всъщност му беше трудно да признае, че обича когото и да било — мъж или жена, дори родителите си — защото любовта водеше до големи обърквания. Тя предполагаше задължения, обвързване, споделени емоции. Когато признаваш на някого, че го обичаш, трябва да го допуснеш в живота си съвсем близо до тебе и да търпиш неговата разхвърляност, безразборен вкус, объркани мнения и неизяснено отношение към куп неща.

Докато профучаваха покрай Дана Пойнт и се тресяха по неравностите на пътя, Хари възкликна:

— Божичко, наистина понякога съм идиот.

— Кажи ми нещо ново — предложи Кони.

— Пълен глупак.

— Продължаваме да плуваме в познати води.

Имаше само едно извинение за несъобразителността си за Рики и заплахата да го превърне в мишена — от пожара в апартамента му преди по-малко от три часа Хари само реагираше, без да поема инициативата. Нямаше друг избор. Събитията се развиваха толкова бързо и неочаквано, странностите се трупаха една върху друга и той нямаше време да помисли. Лошо извинение, но Хари се залови за него.

Не беше наясно дори как да мисли за такива необикновени неща. Дедуктивното размишление, най-полезното средство за всеки детектив, не можеше да се приложи към свръхестественото. Мъчеше се да разсъждава индуктивно и така достигна до теорията за социопата с паранормални възможности. Но това не го задоволяваше, защото според него индуктивното мислене граничеше с интуицията, а в интуицията липсваше всякаква логика. Обичаше неоспоримите доказателства, разумните предпоставки, логичните заключения и ясните изводи — всичко ясно и точно.

Завиха на ъгъла на улицата, където живееше Рики. Изведнъж Кони попита:

— Какво е това по дяволите?

Хари я погледна.

Кони гледаше в шепата си.

— Какво? — не разбра той.

На дланта й се гушеше нещо. С треперещ глас Кони промълви:

— Само преди секунда не държах това нещо, откъде по дяволите дойде?

— Какво е то?

Кони протегна ръка под осветлението на уличната лампа пред къщата на Рики. Глава на керамична статуетка. Счупена при врата.

Хари рязко натисна спирачките, гумите се отъркаха о ръба на тротоара и предпазният колан се впи в гърдите му.

— Сякаш ръката ми рязко се затвори, като спазъм и се появи това, отникъде, за Бога — обясни Кони.

Хари позна предмета. Главата на статуетката на Богородица в центъра на иконостаса в коридора на Рики.

Обзет от мрачни предчувствия, Хари отвори вратата и излезе от колата. Извади оръжието.

Улицата беше спокойна. Лампите светеха приветливо в повечето къщи, включително и у Рики. В хладния въздух долиташе музика от съседска стереоуредба, толкова тиха, че мелодията не можеше да се различи. Вятърът шумолеше и шепнеше в листата на големите палми в предния двор на Рики.

Сякаш искаше да каже, че няма нищо тревожно, всичко е наред, всичко тук е спокойно.

Все пак Хари държеше револвера.

Забърза по пътеката под нощните сенки на палмите към закритата от бугенвилиите врата. Усещаше, че Кони плътно го следва със заредено оръжие.

„Дано Рики е жив — горещо се молеше Хари, — дано само да е жив.“

От много години не беше произнасял нещо толкова близо до молитва.

Зад решетката входната врата беше открехната. Тънка ивица светлина очертаваше сянката на решетката върху площадката пред входа.

След раняването Рики беше обхванат от мания за сигурност, макар и да смяташе, че никой не забелязва и би бил ужасен, ако знаеше, че страхът му е очевиден. Заключваше здраво всичко. Отворената врата, макар и само един-два пръста, беше лош знак.

Хари се помъчи да огледа антрето през процепа. Но заради решетката не можеше да се приближи достатъчно.

Прозорците от двете страни на входа бяха с плътно спуснати пердета, които се припокриваха в средата.

Хари погледна Кони.

Тя посочи предния вход с револвера си.

При други обстоятелства биха се разделили — Кони би отишла да охранява задния вход, докато Хари влиза отпред. Но сега нямаха намерение да залавят психопата, защото този тип не можеше да бъде хванат натясно, заобиколен и обезвреден с белезници. Искаха само да оцелеят и да спасят Рики, ако не беше вече прекалено късно.

Хари кимна и внимателно отвори решетката. Пантите изскърцаха. Пружината издаде протяжен и жаловит звук.

Надяваше се, че ще се промъкне тихо, но когато решетката го издаде, той бутна с ръка входната врата и я отвори. Смяташе да се вмъкне снишен колкото е възможно по-бързо. Вратата се отвори надясно. Хари я блъсна с рамо. Нещо отвътре я спря, но отворът беше достатъчен. Хари влезе. Пукот. Стържене. Тропот. Вратата се отвори изцяло и разблъска по пътя някакви боклуци. Хари влетя толкова агресивно, че едва не пропадна в дупката на пода в коридора.

Припомни си разбития коридор в сградата в Лагуна над ресторанта. Но ако и тук разрушенията бяха причинени от граната, тя трябваше да е избухнала под къщата. Взривът беше избил нагоре дъските и изолационният пласт. Не се долавяше обаче овъгленият, химически дъх на бомба.

Лампата на тавана осветяваше голата земя под разбития дъбов паркет и пласта отдолу. Кандилото се държеше на самия ръб на масичката с иконостаса и червеното му стъкло хвърляше светлини и сенки.

По средата на коридора лявата стена беше опръскана с кръв, не чак потоци и все пак достатъчно за битка на живот и смърт. На пода под кървавите петна, близо до стената лежеше тялото на човек в неестествено сгърчена поза, от която смъртта личеше веднага.

Трупът се виждаше достатъчно ясно, за да може Хари без колебание да разпознае Рики. Никога преди не бе изпитвал такава болка в сърцето. Студена топка се сви в стомаха му и краката му омекнаха.

Докато Хари заобикаляше дупката на пода, Кони влезе в къщата след него. Видя тялото, не каза нищо, но посочи към свода пред дневната.

Хари изпитваше непреодолимо желание да приложи обичайната полицейска процедура, въпреки че в случая нямаше смисъл да търси убиеца. Тик-так, каквото и да представляваше, не би се крил по ъглите или скачал от задните прозорци, когато можеше да изчезне с вихър или огнен стълб. А и дори да го намереха, какво можеха да направят с оръжие? Все пак беше успокоително да работи, сякаш просто бяха първите пристигнали на обикновено местопроизшествие. Редът възтържествуваше над хаоса чрез полицията, методичността, обичая и ритуала.

Точно зад свода отляво се намираше купчина черна кал, не по-малко от стотина килограма. Човек би помислил, че е дошла изпод къщата като гейзер при взрива, но антрето и коридора не бяха опръскани. Сякаш някой внимателно беше пренесъл калта с кофи и я беше струпал върху килима в дневната.

Колкото и да беше любопитна купчината кал, Хари й хвърли само бегъл поглед и продължи напред. По-късно щеше да помисли за нея на спокойствие.

Претърсиха двете бани и спалните, но намериха само една тлъста тарантула. Хари много се стресна от паяка, едва не стреля в него. Ако насекомото беше тръгнало към него, вместо да изпълзи под шкафа, сигурно щеше да го разкъса на парчета с куршум, още преди да е осъзнал какво точно представлява.

Южна Калифорния, пустиня преди хората да я водоснабдят и да направят големи територии обитаеми, беше отличен развъдник за тарантули, но те живееха в безлюдните каньони и запустелите, обрасли в храсталаци райони. Въпреки страховития си вид, тези паяци бяха срамежливи същества, прекарваха по-голямата част от живота си под земята и рядко се показваха на повърхността и то само през размножителния период. Дана Пойнт или поне този квартал беше прекалено цивилизовано място, за да представлява интерес за тарантулите. Хари се зачуди как този паяк е стигнал чак до града — беше не на място колкото би бил и примерно един тигър.

Двамата мълчаливо обиколиха къщата още веднъж. Минаха през антрето, коридора и покрай мъртвото тяло. И най-беглият поглед показваше, че на Рики вече никой не можеше да помогне. Под краката им хрущяха парченца от керамичната религиозна статуетка.

Кухнята беше пълна със змии.

— Уф, отвратително — изпъшка Кони.

Една змия пълзеше под свода. Други две се виеха между краката на стола и масата. Повечето бяха в далечния край на помещението — преплетено гъмжило от навити влечуги. Бяха поне трийсет-четирийсет, ако не и шейсет. Няколко като че ли ядяха нещо.

Още две тарантули пълзяха близо до ръба на плот с бели плочки и гледаха гърчещите се змии долу.

— Какво по дяволите се е случило тук? — запита се гласно Хари и не се учуди, че гласът му трепери.

Змиите като че ли забелязаха Хари и Кони. Повечето не проявиха интерес, но няколко все пак се отделиха от, останалите и се плъзнаха напред да проверят.

Плъзгаща се врата отделяше кухнята от коридора. Хари побърза да я затвори.

Провериха гаража. Колата на Рики. Влажно петно върху бетона, където течеше покрива и неизсъхнала локва. Нищо друго.

Обратно в коридора Хари най-накрая коленичи до тялото на приятеля си. Беше отлагал ужасяващия оглед колкото е възможно по-дълго.

— Ще проверя дали в спалнята има телефон — каза Кони.

Хари я изгледа разтревожен:

— Телефон? Не, за Бога, да не си посмяла.

— Трябва да съобщим за убийството.

— Слушай — поде Хари, като погледна ръчния си часовник, — вече е единайсет часа. Ако се обадим, ще се вържем да стоим тук часове наред.

— Но…

— Нямаме време за губене. И без това не мога да си представя как ще намерим Тик-так преди изгрев-слънце. Шансовете ни са нищожни. Дори и да го намерим, не зная как ще се справим с него. Все пак би било глупаво да не опитаме, нали?

— Да, прав си. Просто не ми се иска да седя и да чакам да ме очистят.

— Добре тогава. Зарежи телефона.

— Просто… просто ще те изчакам.

— Внимавай за змиите — предупреди я Хари, докато Кони тръгваше по коридора.

После се обърна към Рики.

Състоянието на трупа беше още по-лошо, отколкото очакваше. Забеляза главата на змията с впити зъби на лявата ръка и потръпна. Двойките дупчици по лицето сигурно бяха следи от ухапвания. Ръцете бяха извити назад в лакътя. Костите не бяха просто счупени, бяха направо натрошени на прах. Рики Естефан беше така пребит, че трудно можеше да се установи конкретната причина за смъртта. Все пак ако вече не е бил мъртъв, когато главата му е била извита на сто и осемдесет градуса, със сигурност е умрял в този миг. Шията беше разкъсана, по нея личаха синини, главата се люшкаше свободно, брадичката опираше върху рамото.

Очите ги нямаше.

— Хари? — извика Кони.

Загледан в празните очни кухини, Хари не можа да й отговори. Устата му пресъхна и гласът му се изгуби в сподавен вик.

— Хари, я погледни това.

Беше видял достатъчно от това, което беше изстрадал Рики, дори прекалено много. Сега гневът към Тик-так се затъмняваше само от беса, който изпитваше към самия себе си.

Хари се надигна, обърна се и видя отражението си в огледалото със сребърни украшения над иконостаса. Лицето му изглеждаше пепеляво. Приличаше на мъртвец като трупа на пода. Част от него наистина умря, когато се наведе над тялото. Сякаш беше изгубил част от себе си.

Срещна погледа си в огледалото, но веднага отмести очи настрани, за да не вижда ужаса, объркването и първобитния си гняв. Човекът в огледалото не беше този, който Хари Лайън познаваше… или искаше да бъде.

— Хари? — пак извика Кони.

Намери я в дневната, приклекнала до купчината кал. Всъщност това не беше кал, а около сто килограма влажна, пресована пръст.

— Погледни, Хари.

Кони посочи към необяснимата особеност, която не бяха забелязали при първия оглед на къщата. Купчината като цяло беше безформена, но от нея се простираше човешка ръка — не истинска, а направена от влажна пръст. Беше голяма, силна, с тъпи квадратни пръсти, оформена до най-малките подробности, сякаш изрязана от голям скулптор.

Ръката се подаваше от ръкав, също направен от пръст, но с всичко необходимо — ръб, подгъв и три копчета от пръст. Дори повърхността на материята беше изразително предадена.

— Разбираш ли нещо? — попита Кони.

— Да пукна, ако ми е ясно.

Докосна с пръст ръката и после го мушна по-силно. Не изключваше отдолу да се намира истинска ръка, покрита с пръст. Но се излъга, имаше само пръст, която се разсипа при допира. Явно беше по-крехка, отколкото изглеждаше, останаха само ръкавът и два пръста.

В паметта изплува някакъв свързан с гледката спомен и пак изчезна като бегло съзряна риба, която проблясва с всичките си цветове и потъва в мрачните дълбини на езерото. Хари гледаше остатъка от ръката и усещаше, че е на прага да разбере нещо изключително важно за Тик-так, но колкото повече се мъчеше да избистри спомените си, толкова по-напразни бяха усилията му.

— Да се махаме оттук — предложи той.

Последва Кони по коридора и не погледна към тялото.

Беше на ръба на психическия срив. Едва сдържаше гнева си. За пръв път се чувстваше така. Новите чувства винаги го тревожеха, защото не знаеше докъде ще го доведат. Предпочиташе емоционалният му живот да е спретнато подреден като папките за убийствата в службата или колекцията му от компактдискове. Още един поглед към Рики можеше да накара гнева му да прелее и да го обхване истерия. Изпитваше желание да се разкрещи, все едно на кого, да вика, докато не го заболи гърлото, а също да удари някого, да удря, да блъска и да рита. Нямаше подходящ обект и затова му се прииска да насочи гнева си към неодушевените предмети, да чупи и мачка всичко наоколо, колкото и да беше безсмислено и дори да привлече крайно нежеланото внимание на съседите. Единственото нещо, което го възпираше да не даде воля на гнева си, беше представата как би изглеждал обхванат от лудостта, с обезумели очи, освирепял. Не можеше да понесе мисълта, че някой ще го види така необуздан, особено когато този някой беше Кони Гъливър.

Излязоха отвън и тя затвор и предната врата. Двамата тръгнаха по улицата.

Тъкмо стигнаха до колата, когато Хари спря и огледа квартала.

— Слушай.

Кони се намръщи:

— Какво?

— Колко е спокойно.

— Е, и какво?

— Не може да не се е вдигнал страшен шум — каза Хари.

— Взривът е разкъсал пода на коридора — съгласи се Кони, — а и той сигурно е крещял, викал е за помощ.

— Тогава защо не са дошли любопитни съседи да видят какво става? Градът не е голям, хората добре се познават и не се преструват на глухи, когато наоколо става нещо лошо. Те идват на помощ.

— А това значи, че не са чули нищо — заключи Кони.

— Как е възможно?

В близкото дърво пропя нощна птица.

От една къща продължаваше да долита тиха музика. Този път различи мелодията. „Наниз перли“.

Може би на една пресечка от тях някакво куче се обади с нещо средно между изпъшкване и вой.

— Не са чули нищо… Как е възможно? — повтори Хари.

Още по-нататък голям камион се заизкачва по далечната магистрала. Двигателят му звучеше като пренесен с машината на времето бронтозавър.

8

Кухнята му беше само в бяло — бяла боя, бели плочки на пода, бели мраморни плотове, бели уреди. Единственото разнообразие идваше от полираните хромови и стоманени повърхности там, където се налагаше да има метални рамки или плочи, но и те отразяваха други бели повърхности.

Спалните трябва да са черни. Сънят беше черен, освен когато сънищата се разиграваха в театъра на ума. Въпреки че бяха изпъстрени с най-различни цветове, сънищата му винаги малко тъмнееха. Небето в тях винаги изглеждаше черно или оловносиво от буреносни облаци. Сънят беше като кратка смърт. Смъртта беше черна.

Но кухните трябва да са бели, защото в тях е храната, а храната е свързана с чистотата и енергията. Енергията беше бяла — електричеството, светкавицата.

Облечен с червен копринен халат Брайън седна на бял стол с бяла тапицерия пред бяла лакирана маса с дебело стъкло отгоре. Харесваше халата. Имаше още пет също като този. Фината коприна, хлъзгава и прохладна, галеше кожата. Червеното беше цветът на властта и могъществото — червената кардиналска шапчица, червената кралска мантия, обточена със злато и хермелин, червената роба с избродирани дракони на китайския император.

Вкъщи, когато не му се разхождаше гол, Брайън се обличаше само в червено. Беше скрит крал, таен бог.

Когато излизаше в света, носеше безцветни дрехи, защото не желаеше да привлича вниманието. Докато не Станеше, притежаваше известна уязвимост и най-умното беше да остане анонимен. Когато напълно разбиеше и овладееше мощта си, най-накрая щеше да може да се появява с подобаващи одежди и всички щяха да коленичат пред него, да се извръщат със страхопочитание или да бягат от ужас.

Перспективата беше вълнуваща. Да бъдеш признат. Да бъдеш известен и почитан. Скоро.

На бялата кухненска маса почна да яде шоколадов сладолед с глазура и черешов пълнеж с ликьор, поръсен с кокосово брашно и натрошена карамелизирана захар. Обичаше сладкото. Също и солено. Пържени картофи, сиренки, хрупкави солени бисквитки, фъстъци, царевични пръчици, пръжки. Ядеше сладко и солено, нищо друго, защото вече никой не можеше да му казва с какво да се храни.

Баба Дракман би получила удар, ако можеше да го види с какво се тъпче. Беше го отгледала почти от раждането му, докато не навърши осемнайсет години. Не допускаше никакви отклонения от режима на хранене. Три яденета дневно, никакво хапване между тях. Зеленчуци, плодове, зърнени храни, тестени изделия, спагети, риба, пилешко, никакви червени меса, обезмаслено мляко, замразено кисело мляко вместо сладолед, минимално количество сол, минимално количество захар, минимално количество мазнини, минимално количество удоволствия.

Дори омразното й куче, нервен пудел на име Пиер, беше принуден да яде според правилата на баба, а те изискваха от него да бъде вегетарианец. Баба Дракман вярваше, че кучетата ядат месо, само защото това се очаква от тях, че думата „месояден“ е безсмислен етикет, лепнат от невежи учени и че всеки вид — особено кучетата, кой знае защо — има сили да се издигне над естествения си нагон и да живее по-спокойно от обикновено. В паничката на Пиер се появяваше ту нещо на зърна, ту на кубчета, ту като въглени. Най-много до вкуса на месото се доближаваше имитацията на говеждо от соев сос с белтъчини на прах, които съсипваха всичко. Повечето време Пиер изглеждаше напрегнат и нещастен, сякаш го влудяваше копнежът за нещо, което не познаваше и затова не можеше да го удовлетвори. Сигурно затова кучето беше толкова злобно, прокрадваше се безшумно и нервно се изпикаваше на най-неподходящи места, като например в шкафа на Брайън върху обувките му.

Баба Дракман беше безпощадна с правилата си. Имаше правила за всичко — ресането, обличането, ученето, държанието при всякаква ситуация. Десет мегабайтов компютър едва ли би побрал пълния каталог на бабините правила.

Кучето Пиер също трябваше да научи правилата за себе си. На кои столове може да седи и на кои не може. Никакъв лай. Никакъв вой. Хранене по график, никакви отпадъци. Ресане два пъти в седмицата, мирувай, не се върти. Седни, търколи се, престори се на умрял, не драскай с нокти по мебелите…

Още четири или петгодишен Брайън разбра по свой детски начин, че баба му е властническа натура, спечена и проклета и внимаваше как се държи с нея. Беше възпитан и послушен, преструваше се, че я обича, но не я допускаше до вътрешния си свят. Когато в детството му за пръв път плахо се прояви неговата особеност, беше достатъчно досетлив да скрие напъпилия си талант от нея, защото знаеше, че реакцията й може да е… опасна за него. Пубертетът доведе до растеж не само на тялото, но и на тайните му способности. Все пак ги пазеше за себе си и изучаваше силата си с помощта на малки животинки, които измираха чрез най-разнообразни и удовлетворяващи мъчения.

Преди две години, само няколко седмици след осемнайсетия му рожден ден, странната и динамична вътрешна сила пак се надигна в него, както правеше от време на време. Все още не се чувстваше достатъчно силен да се справи с целия свят, но усети, че е готов да се справи с баба Дракман. Тя седеше в любимото си кресло, вдигнала крака върху отоманка. Хрупаше сурови моркови, отпиваше от чаша минерална вода и четеше статия за смъртното наказание в „Лос Анжелис Таймс“, като добавяше искрените си коментари за необходимостта да се проявява състрадание дори към най-закоравелите престъпници. Точно тогава Брайън реши да използва отскоро придобитата си способност за пирокинеза и я подпали. Ама как само пламна! Въпреки че по костите й имаше по-малко мазнина, отколкото на един бръмбар, тя гореше като лоена свещ. Едно от железните й правила беше никога да не повишава глас у дома, но сега писъците й едва не избиха прозорците, макар и да не продължиха особено дълго. Пламъкът беше контролиран, обхвана само баба му и дрехите й, иначе едва опърли креслото и отоманката. Тялото й обаче гореше с ослепителен бял пламък и Брайън трябваше да присвива очи, докато я гледаше. Подобно на гъсеница, потопена в спирт и подпалена с кибрит, тялото на баба му съскаше, гърчеше се, разгаряше се, а после потъмня и се сбръчка. Все пак той не прекрати горенето, докато овъглените остатъци не се превърнаха в пепел, пепелта в сажди, а саждите най-накрая не изчезнаха с последно изпукване на зеленикави искри.

После измъкна Пиер от скривалището му и също го изгори.

Беше прекрасен ден.

Той сложи край на баба Дракман и нейните правила. Оттогава Брайън живееше според собствените си правила. Скоро целият свят също щеше да им се подчини.

Стана и отиде до хладилника. Беше пълен със сладкиши и други десерти. Никакви гъби, никакви диетични храни. Взе буркан маслен крем, върна се до масата и изсипа от него върху мелбата.

„Бим-бам, вещицата е мъртва, дъртата зла вещица, вещицата е мъртва“ — тананикаше си доволно Брайън.

С фалшификации в гражданския регистър успя да осигури официален смъртен акт на баба си, промени възрастта си на двайсет и една години (за да избегне съдебното назначаване на настойник) и се обяви за единствен наследник според завещанието й. Беше лесно като детска игра, защото за него не съществуваше преграда или заключена врата. Чрез Най-великата и Най-Тайната си Сила можеше да отиде където си поиска, да прави каквото му хрумне и никой не можеше да го проследи. След като стана пълноправен собственик на къщата, той поръча да я ремонтират и обзаведат по негов вкус, като премахна всичко, което можеше да му напомня за дъртата вещица и нейните моркови.

През последните две години похарчи значително повече от наследството си, но разточителството не представляваше никакъв проблем. Можеше да си набави необходимото количество пари по всяко време. Не изпадаше често в нужда, защото благодарение на Най-великата си и Най-Тайната си Сила можеше също да си вземе практически и всичко друго, без опасност да го заловят.

— За твое здраве, бабо — каза Брайън и вдигна пълната лъжица със сладолед и шоколадов крем.

Не беше способен, макар и само засега, да лекува нараняванията си или да заличава синините, но вече беше в състояние да поддържа теглото и тонуса си само чрез съсредоточаване върху този въпрос за няколко минути. Регулираше обмяната на веществата като с обикновен термостат. Тази способност му вдъхваше вяра, че след още един-два подема в растежа силата му ще му позволи да лекува нараняванията си и да стане съвършено неуязвим.

Затова въпреки огромното количество сладкиши и солени бисквити фигурата му беше стройна. Гордееше се с жилавата си мускулатура, която беше една от причините с удоволствие да се разхожда гол из къщата и да улавя неочаквано изображението си в някое от многобройните огледала.

Знаеше, че жените биха харесали тялото му. Ако жените го интересуваха, можеше да притежава която си поиска, дори без да използва необикновената си сила.

Но сексът изобщо не го вълнуваше. Сексът беше преди всичко най-голямата грешка на стария бог. Хората бяха така погълнати от него, че тяхното безкрайно, безумно размножаване съсипа света. Именно заради секса новият бог трябва да прочисти стадото и да оправи планетата. Освен това Брайън стигаше до оргазъм не чрез секса, а чрез насилственото прекратяване на нечий човешки живот. Когато използваше „голем“ да убие някого и после връщаше цялото си съзнание обратно в истинското си тяло, черните копринени чаршафи често блестяха от влажни потоци семенна течност.

Какво ли би помислила баба за това!

Брайън се изсмя.

Можеше да прави какво си поиска, да прави каквото си поиска, а къде беше през цялото време мърморещата му баба? Изгоряла, мъртва, изчезнала завинаги — ето къде.

Беше двадесетгодишен и можеше да доживее до хиляда, две хиляди или дори да остане безсмъртен. След като поживееше достатъчно дълго, най-вероятно изобщо щеше да забрави за баба си за своя радост.

„Дърта тъпа крава“ — измърмори той и се изкиска. Беше вълнуващо да говори за нея както му хрумне и то в нейната собствена къща.

Огромната мелба си беше цяло ядене, но Брайън я омете без остатък. Използването на способностите беше много уморително и затова му трябваха повече сън и повече калории на ден от обикновените хора. Поспиваше често и непрекъснато хапваше, но предполагаше, че потребността от храна и сън съвсем ще изчезне, когато Ставането завършеше и той се превърнеше най-накрая в нов бог. След като приключеше Ставането му, може би никога нямаше да спи и да яде по необходимост, а щеше да го прави само за удоволствие.

Изгреба и последната лъжичка и облиза съда.

Баба Дракман ненавиждаше това.

Облиза всичко най-старателно. Съдът заблестя като току-що измит.

— Мога да правя всичко, което поискам — каза си той, — всичко.

На масата в един буркан с консервираща течност очите на Енрике Естефан го гледаха с обожание.

9

На път в северна посока по нощната магистрала, докато Рики лежеше мъртъв в пълната със змии къща в Дана Пойнт, Хари каза:

— Аз съм виновен за това, което му се случи.

От седалката до него Кони се обади:

— Я не говори глупости.

— Не са глупости.

— Да не искаш да кажеш, че си виновен и за това, че преди три години се е отбил в магазина на път към къщи?

— Благодаря ти за желанието да ми помогнеш да се почувствам по-добре, но не приемам.

— Ами да те накарам да се почувстваш по-зле тогава? Виж, това нещо, с което се сблъскваме, този Тик-так е непредсказуем, не знаеш какъв ще е следващият му ход.

— Защо, може и да се досетя. Струва ми се, че налучквам нещо. Като че ли вече зная какво мога да очаквам. Само че вървя една стъпка зад този проклет кучи син. Щом видях токата, разбрах, че съвсем естествено се е насочил към Рики. Това беше част от заплахата му. Просто я забелязах прекалено късно.

— Нали точно това казвам? Може би няма как да изпреварим този тип. Той е нещо ново, съвършено ново и мисли съвсем различно от нас двамата или от който и да е скитник, не отговаря на нито един познат психологически модел, затова няма как де предвидиш намеренията или действията му. Виж, Хари, не можеш да се чувстваш отговорен за такова нещо.

Хари й се тросна, без да има желание да я обижда, нито да прехвърля вината върху нея, но вече не можеше да сдържа гнева си:

— Това е проблемът на днешния свят, Божичко, точно това! Никой не иска да поеме отговорността за каквото и да било. Всеки иска да има право да бъде и да върши каквото поиска, но никой не желае да плаща.

— Прав си.

Кони очевидно говореше напълно сериозно, съгласието й не целеше само да го насърчи, но Хари вече бе набрал инерция.

— В днешно време никога не си виновен, ако животът ти се е объркал, ако си подбел семейството или приятелите си. Ти си пияница? Ами сигурно имаш генетично предразположение. Или си неудържим сластолюбец и сменяш по сто партньора годишно? О, сигурно не си получавал достатъчно обич в детството си, може би родителите ти не са проявявали любвеобилност. Чисти измишльотини.

— Точно така — подкрепи го Кони.

— Пръснал си черепа на някой продавач в магазина или си пребил до смърт старица само за двайсет мизерни долара? Е, не че си лош човек, ти не си виновен! Виновни са родителите ти, учителите, обществото, цялата западна култура, но не и ти, никога ти, как е възможно да се допусне подобно нещо, колко безсърдечно, колко безнадеждно старомодно.

— Да беше водещ на радиопредаване, щях да те слушам всеки ден — обади се Кони.

Задминаваше по-бавните коли, дори когато трябваше да пресича непрекъсната линия. Никога преди не го беше правил, дори със служебна кола с буркан и сирена.

Чудеше се какво става с него. Не можеше да си представи как се чуди за това и в същото време продължава да го прави. Почна да изпреварва пикап с изображение на Скалистите планини от външната страна и влезе в насрещното платно без никаква видимост, въпреки че пикапът караше с поне пет мили над разрешената скорост.

Хари продължаваше да излива гнева си:

— Можеш да изоставиш жена си и децата, без да плащаш издръжка, да завлечеш кредиторите си с милиони, да размажеш главата на някого само защото е хомосексуалист или се е държал пренебрежително…

— … да захвърлиш бебето си в кофата за боклук, защото не си убедена в радостта от майчинството — включи се Кони.

— … да укриваш данъци, да мамиш социалните грижи…

— … да продаваш наркотици на ученици…

— … да изнасилиш дъщеря си и пак да твърдиш, че жертвата си ти. Не си виновен. Каквато и жестокост да извършиш, можеш да се надяваш на съчувствие, да хленчиш, че си жертва на расизма или на обратния расизъм срещу белите, на дискриминация на основата на пола, възрастта, класата, на предразсъдъците срещу дебелите, грозните, тъпите или прекалено умните. Обрал си банката или си застрелял ченгето, защото си жертва. Има хиляди начини да бъдеш жертва. Да, разбира се, така обезценяваш искрените жалби на истинските жертви, но какво значение има това по дяволите, нали живеем само веднъж. Нека се порадваме на живота, а кой го е грижа за истинските жертви, за Бога, та нали те са губещата страна.

Хари бързо доближаваше един „Кадилак“, който караше с малка скорост.

Имаше място за изпреварване, но изведнъж пътя му запречи също толкова бавен джип с две лепенки на задното стъкло: „АЗ ПЪТУВАМ С ИИСУС“ и „БАРОВЕ, БИКИНИ И БИРА“.

Не можеше пак да пристъпи непрекъснатата линия, защото насрещното движение го заслепяваше с фаровете.

Замисли се дали да не натисне клаксона, за да накара „Кадилака“ и джипа да карат по-бързо, но нямаше търпение да ги изчака.

Банкетът до магистралата беше необичайно широк на това място и Хари се възползува от него. Увеличи скоростта, изви волана и изпревари „Кадилака“ от дясната му страна. Хари не можеше да повярва, че върши всичко това. Нито пък шофьорът на „Кадилака“. Хари погледна наляво и забеляза как човекът в другата кола го гледа изумено — смешно човече с тънки мустачки и лошокачествена перука на темето. „Хондата“ се притисна вдясно до ерозиралата пръст, обрасла с храсталаци и див бръшлян. Дори на най-широкото място колата едва се задържаше на пътя, а банкетът бързо се стесняваше. „Кадилакът“ забави, за да го пропусне. Хари натисна съединителя. Банкетът се стесни още повече. Право пред него се изпречи знак на калифорнийската пътна полиция „СПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Спирането обаче беше сигурно, ако се удареше в него. Хари рязко изви и се върна на платното. Промуши се пред „Кадилака“, овладя колата и продължи на север. Отляво се простираше огромния Тихи океан, черен като настроението му.

— Много хладнокръвно! — каза Кони.

Хари не знаеше дали тя говори саркастично или одобрително. Съществуваха и двете възможности, като се вземе предвид слабостта й към високите скорости и риска.

— Искам да кажа — упорстваше Хари, като се стремеше да поддържа гнева си, — че не искам да съм такъв, винаги да соча с пръст другите. Когато отговорността е моя, искам да се задавя с нея.

— Чух.

— Аз съм отговорен за Рики.

— Както кажеш.

— Ако бях умен, той сега щеше да е жив.

— Нямам нищо против.

— Сега тежи на съвестта ми.

— Съгласна.

— Аз отговарям.

— Сигурно съм, че ще се печеш в ада заради това.

Хари не можа да се сдържи и се изсмя. Смехът беше мрачен и за миг му се стори, че ще премине в сълзи за Рики, но Кони не му позволи.

— Цяла вечност ще киснеш в яма с кучешки бълвоч — каза тя, — ако смяташ, че си го заслужаваш.

Хари не искаше гневът му да се уталожва, но не можеше да си наложи, както всъщност трябваше. Погледна Кони и се изсмя по-силно.

Кони продължи:

— Ако си толкова лош, ще трябва да ядеш личинки и да пиеш демонска жлъчка поне хиляда години…

— Мразя демонската жлъчка…

— … и със сигурност ще трябва да позволяваш на сатаната да ти прави клизма… — Кони също се смееше. — … и да гледаш „Хъдсън Хоук“ десет хиляди пъти…

— Е, не, дори адът си има граници.

Двамата се смееха. Смехът беше отдушник на напрежението и продължи доста време.

Когато най-накрая млъкнаха, Кони първа наруши тишината:

— Добре ли си?

— Чувствам се отвратително.

— И все пак по-добре?

— Малко по-добре.

— Ще се оправиш.

— Може би — съгласи се Хари.

— Сигурна съм. Като че ли истинската трагедия е в това, че всичко се казва и отминава. Дори най-лошите рани заздравяват, отминава и най-безутешната тъга. Животът продължава, няма вечна болка, макар и понякога да ни се струва, че трябва да има.

Продължиха на север. Морето беше отляво. Отдясно се виждаха тъмни възвишения, осеяни със светлините на къщите.

Пак бяха в Лагуна Бийч, но Хари не знаеше накъде са се запътили. Искаше му се да върви непрекъснато по стрелката на компаса, по цялото крайбрежие, покрай Санта Барбара, Биг Сър, над Златните врати, към Орегон, Уошингтън, Канада, може би чак до Аляска, далече-далече, да види снега и да усети хапещия арктически вятър, да погледа отблясъка на лунната светлина по ледниците, после да мине право през Беринговия проток, колата да прекоси водите като във вълшебна приказка, после по замръзналия бряг на някогашния Съветски съюз и оттам към Китай, да спре там, за да опита вкусната сечуанска кухня.

— Гъливър? — обади се Хари.

— Да.

— Харесваш ми.

— Не си изключение.

— Истина ти казвам.

— Е, тогава и аз те харесвам, Лайън.

— Реших, че може би не е лошо да ти го кажа.

— Радвам се, че го направи.

— Това обаче не означава, че ще ходим сериозно или нещо подобно.

Кони се усмихна:

— Добре. Между другото, къде ще ходим сега?

Хари едва овладя изкушението да й предложи патица с подправки в Пекин.

— В жилището на Ордегард. Предполагам, че не помниш адреса.

— Не само, че го помня, но и вече бях там.

— Кога? — изненада се Хари.

— На път към службата, след като излязох от ресторанта, докато ти пишеше рапортите. Там няма нищо особено, не е приятно, но не смятам, че ще намерим нещо полезно.

— Тогава не си знаела за Тик-так. Сега ще гледаш на нещата от друг ъгъл.

— Може би. Още две пресечки направо и после надясно.

Хари изпълни указанията и колата тръгна нагоре по хълмовете, през мръсни и извити улици с палми и обрасли евкалипти. Бяла сова с огромни криле прехвръкна от комина на една къща върху заострения покрив на друга. Беззвездното небе изглеждаше толкова ниско, че сякаш Хари дочуваше как стърже по билото на източните възвишения.

10

Брайън отвори вратата и излезе на балкона към спалнята.

Както всички останали врати в къщата, тази също не беше заключена. Въпреки че беше по-благоразумно да не се отличава от останалите по нищо, докато не Стане, не се страхуваше от никого, никога не бе изпитвал подобен страх. Другите момчета бяха страхливци, но не и той. Силата му го изпълваше с увереност, каквато никой в историята не бе имал. Знаеше, че никой не може да го възпре при изпълнението на мисията му. Пътят му към върховния престол беше предначертан и трябваше само мъничко търпение, за да приключи Ставането.

Часът преди полунощ беше хладен и влажен. По парапета на балкона блестяха капчици роса. От морето духаше свеж бриз. Червеният халат беше привързан хлабаво около кръста, но полите му шумоляха по краката като кървави струи.

Светлините на Санта Каталина на двайсет и шест мили на запад се закриваха от гъста, макар и невидима мъгла на повече от двайсет мили от брега. След дъжда небето продължаваше да е навъсено и не пропускаше звезден или лунен лъч. Не се виждаха ярко осветените прозорци на съседите, защото къщата му беше най-отдалечената и задният двор бе заобиколен от три страни с морски скали.

Мракът го обгръщаше ласкаво като финия копринен халат. Бученето, плясъкът и безкрайното движение на прибоя звучаха успокояващо.

Като магьосник пред самотен олтар навръх висока скала, Брайън затвори очи и установи контакт със силата си.

Престана да усеща хладния нощен въздух и студената роса по парапета на балкона. Вече не усещаше галещия халат по краката и не чуваше вълните на брега отдолу.

Първо потърси петте болни добичета, които чакаха брадвата. Беше ги белязал с псионен енергетичен знак, за да ги намира по-лесно. Сякаш със затворени очи се рееше над земята, а като погледна надолу, забеляза пет по-особени светлинки, аури, които се различаваха от всички останали енергийни източници по южния бряг. Мишените на кървавите му развлечения.

Чрез ясновидство или, по-точно, „далековидство“ можеше да ги наблюдава един по един в окръжаващата ги среда. Не можеше да ги чува, което от време на време му създаваше неудобства, но предполагаше, че ще развие ясновидство и на петте сетива, когато най-накрая Стане новият бог.

Брайън погледна Сами Шамроу, чиито мъчения отложи заради неочакваната необходимост да се справи с онова ченге, което се правеше на много умен и на герой. Алкохоликът не се свиваше в сандъка под надвесените клони на олеандъра на улицата, нито смучеше втората двулитрова бутилка вино, както очакваше Брайън. Вместо това той се движеше в долната част на Лагуна, носеше нещо като термос, олюляваше се пиянски пред затворените кепенци на магазините и за миг се облегна по дърветата да си поеме дъх и да се ориентира. После тежко измина още десетина-двайсет стъпки и се подпря на тухлена стена. Явно се чудеше дали да повърне. Реши да не го прави и пак се потътри напред. Яростно примигваше с проточена напред глава. По лицето му беше изписана необичайна решителност, сякаш си бе наумил някаква смислена цел, макар и най-вероятно да се скиташе напосоки, воден от ирационални, тъпи магарешки мотиви, които изглеждаха обясними само за просмукан от алкохола мозък като неговия.

Брайън остави Сам Шамроу и погледна нафукания герой и по асоциация мръсницата-полицайка с него. Двамата седяха в „Хондата“ на героя. Завиваха по алеята нагоре по хълма към някаква модерна къща с потъмняла от времето кедрова облицовка и многобройни големи прозорци. Говореха си. Не чуваше думите им. Оживени. Сериозни. Ченгетата слязоха от колата, без да усещат, че са под наблюдение. Брайън се огледа. Позна квартала, защото бе прекарал целия си живот в Лагуна Бийч, но не знаеше чия е къщата.

След няколко минути щеше да посети Лайън и Гъливър по-пряко.

Накрая се насочи към Джанет Марко и парцаливото й дете. Те се гушеха в очукания си „Додж“ на паркинга до Методистката църква. Момчето сякаш спеше на задната седалка. Майката седеше зад волана, отпусната на облегалката и предната врата. С широко отворени очи следеше какво става около колата.

Беше обещал да ги убие призори и възнамеряваше да спази определения от самия него краен срок. Нямаше да е лесно да се справи с тях и с двете ченгета, след като изразходва толкова енергия, за да измъчва и убие Енрике Естефан. Но ако подремнеше един-два пъти до изгрев-слънце и хапнеше няколко пакета пържени картофи, бисквити и може би още една мелба, сигурно щеше да се справи с всички тях по най-възхитителен и удовлетворяващ начин.

При обичайни обстоятелства би се показал във формата на „голем“ поне два-три пъти през последните шест часа от живота на майката и сина, за да ги хвърли в неописуем ужас. Убиването представляваше чиста наслада, беше изпълнено с тръпка и водеше до оргазъм. Но часовете и понякога дните на мъчения преди повечето убийства бяха почти толкова приятни, колкото върховният миг, когато най-накрая бликваше кръвта. Страхът, ужасът и страхопочитанието, които вселяваше у добичетата, го възбуждаха. Харесваше смайването, неверието и истерията при техните жалки, но неизменни опити да се укрият. Но с Джанет Марко и момчето й трябваше да пропусне предварителната игра и да ги посети още само веднъж, на зазоряване, когато щяха да си платят с болка и кръв за това, че замърсяват земята с присъствието си.

Брайън трябваше да запази енергията си за нафуканото ченге. Искаше му се да го подложи на по-страшни мъчения от обикновено. Да го унижи. Да го пречупи. Да го превърне в хленчещо, разсополивено бебе. В наперения герой се криеше страхливец както във всички останали. Брайън смяташе да го накара да се влачи по корем, да покаже колко е слаб, да стане ясно, че не е нищо друго освен мекотело, бъзливец, който се крие зад полицейската значка и оръжието. Преди да убие двете ченгета, щеше да ги изтощи докрай, да ги разкъсва на части, да ги накара да прокълнат часа, в който са се родили.

Прекрати далековидството и се оттегли от „Доджа“ на църковния паркинг. Цялото му съзнание се върна в тялото на балкона към спалнята.

Високите вълни идваха от неосветената западна посока и се разбиваха на брега. Те му напомниха за сънуваните сияйни градове, които се подчиняваха на волята му и давеха милиони обезумели хора в потоци от стъкло и разчупена стомана.

След като завършеше Ставането, никога повече нямаше да има нужда да почива или да пести енергията си. Могъществото му щеше да се равнява на вселената — безкрайно възобновимо и неизчерпаемо.

Върна се в черната спалня и плъзна зад себе си балконската врата.

Изхлузи червения халат.

Изтегна се гол на леглото и подпря глава на две възглавници с черни калъфки, напълнени с гъши пух.

Поеми дълбоко дъх няколко пъти. Затвори очи. Отпусни тялото. Проясни мисълта. Отпусни се.

След по-малко от минута беше готов да твори. Насочи значителна част от съзнанието си към страничния двор на модерната къща с потъмнялата от времето кедрова облицовка и многобройните прозорци горе на хълма, където спря „Хондата“ на ченгето.

Най-близката улична лампа беше на половин пресечка. Отвсякъде падаха плътни сенки.

В най-закътаната част моравата се раздвижи. Тревата потъна в пръстта, сякаш работеше невидим плуг. Земята закипя с тих, припляскващ звук, сякаш се пукаха мехурите на гъсто тесто. Цялото й съдържание — трева, почва, камъни, мъртви листа, червеи, бръмбари, кутия от пури с перата и натрошените кости на папагал, заровена кой знае кога от някое дете — се надигна в черна, гъмжаща колона с размерите на едър мъж.

Първо най-отгоре се оформи главата на приведената фигура. Отначало се появи мазната невчесана коса. После брадата. Разпука се устата. Щръкнаха криви, изгубили цвета си зъби. Устни със сълзящи рани.

Едното око се отвори. Жълто. Злобно. Нечовешко.

11

Той е в тъмната алея, тича напред, търси миризмата на онова нещо, което убива. Знае, че я е загубил, но продължава да души заради жената, заради момчето, заради това, че е добро куче, добро.

Празна консерва, миризма на метал, ръжда. Дъждовна локва с мазни капчици отгоре. Във водата плува умряла пчела. Интересно. Не чак колкото умряла мишка и все пак интересно.

Пчелите летят, жужат, нараняват като котките, но тази пчела е мъртва. За пръв път вижда умряла пчела. Интересно — виж ти, пчелите умирали. Не помни да е виждал умряла котка и се замисля дали котките умират като пчелите.

Странно, може би котките умират.

Какво може да ги убие?

Котките могат да се катерят по дървета и места, където не може да стигне никой други да одраскат носа ти с острите си нокти толкова бързо, че не забелязваш приближаването на лапата. Затова ако има нещо, което да убива котките, то със сигурност не е добро и за кучетата, въобще не е добро, по-бързо е от котките и е лошо.

Интересно.

Продължава по алеята.

Някъде на място, където живеят хора, се готви месо. Облизва муцуна, защото е още гладен.

Хартийка. Обвивка от бонбон. Мирише хубаво. Притиска я с лапа и я облизва. Вкусът е приятен. Ближе, ближе, ближе, но няма повече, само прашинка сладост върху хартийката. Винаги е така, няколко близвания или хапки и всичко свършва. Рядко е толкова, колкото му се иска и никога повече.

Подушва хартийката за всеки случай, тя се лепва на носа му и той тръсва глава, за да я махне. Тя се превърта във въздуха и полита с вятъра нагоре, надолу и настрани като пеперуда. Интересно. Изведнъж оживя и полетя. Как е възможно? Много интересно. Тръгва след нея, настига я, подскача, но не улучва и изведнъж страшно му се приисква да я има, трябва да я има, скача, щраква челюсти, пропуска. Какво става, какво е това? Хартийка, пък лети като пеперуда. Наистина, ама наистина има нужда от нея. Засилва си, скача, щрак и я хваща, но това е само хартия и затова я изплюва. Гледа я, гледа я дълго, много дълго, чака, готов за скок, нали не е глупак, но тя повече не помръдва като мъртвата пчела.

Нещо като полицай и вълк! Нещото, което убива.

Странната, омразна миризма изведнъж долита откъм морето. Той потръпва. Души и търси. Лошото нещо е някъде там в мрака, стои в нощта близо до морето.

Тръгва по следата. Отначало миризмата е слаба, почти се губи от време на време, после се засилва. Започва да се вълнува. Приближава се, не е съвсем близо, но идва все по-близо. Движи се от алеята през улицата към парка и излиза пак на улицата. Лошото нещо е най-странното, най-интересното нещо, което някога е подушвал.

Ярки светлини. Би-бип-бииииииип. Кола. Близо. Можеше да е мъртъв в локвата като пчелата.

Преследва миризмата на лошото нещо, движи се все по-бързо с наострени уши, оглежда се, но все още разчита на обонянието.

После губи следата.

Спира, обръща се, души наоколо. Вятърът не е променил посоката и продължава да духа откъм морето. Но вече не носи миризмата на лошото нещо. Изчаква, души, чака, обръща се, изскимтява раздразнено и пак души, души, души.

Лошото нещо вече не е навън в мрака. Отишло е някъде, може би там, където живеят хора и вятърът не преминава през него. Също като котка, покатерена на дърво, не може да се достигне.

Върти се малко на място задъхан, не знае какво да прави и точно тогава по тротоара се появява невероятно странен мъж. Той се препъва и се блъска в разни посоки. В ръката си носи някакво много особено шише и си мърмори нещо. Човекът излъчва повече миризми, отколкото е подушвал по хората. Повечето са лоши, сякаш много смърдящи мъже са в едно тяло. Прокиснало вино. Мазна коса, кисел дъх, лук, чесън, дъх на свещи, боровинки. Вестникарско мастило, олеандър. Влажни панталони. Влажна фланела. Засъхнала кръв, едва доловима миризма на човешка урина, ментова дъвка в единия джоб, старо парче шунка и мухлясал комат, забравени в друг джоб, изсъхнала горчица, кал, трева, лек дъх на повръщано, прокиснала бира, разпаднали се платнени обувки, развалени зъби. Освен това пърди както се тътри напред, пърди, мърмори, обляга се на едно дърво за малко, пръдва, после се помъква пак напред, обляга се на стената на някакво място, където живеят хора и се изпърдява още няколко пъти.

Всичко това е интересно, наистина, но най-интересното е, че сред многобройните миризми човекът носи и следа от дъха на лошото нещо. Той самият не е лошото нещо, в никакъв случай, но го познава, идва от място, където го е срещал неотдавна, носи допира на лошото нещо.

Без съмнение миризмата е същата, странна и зла, като дъха на морето в студена нощ, желязна ограда в горещ ден, мъртви мишки, светкавица, гръмотевица, паяци, кръв, тъмни дупки в земята — като всички тези неща и все пак не точно като тях.

Мъжът се препъва покрай него и той се отдръпва с подвита опашка. Но човекът дори не го забелязва, само се олюлява и завива зад ъгъла по алеята.

Интересно.

Наблюдава.

Чака.

Най-накрая тръгва по следата.

12

Хари изпитваше неприятно чувство в къщата на Ордегард. На входната врата висеше бележка, че влизането е забранено до приключване на полицейското следствие, но двамата с Кони нарушиха процедурата. Тя носеше връзка шперцове в торбичка и успя да се справи с ключалките на Ордегард по-бързо, отколкото един политик би намерил оправдание за изхарчването на един милиард долара.

По правило Хари се отвращаваше от подобни методи. За пръв път, откакто двамата работеха в екип, й позволяваше да използва шперцове. Нямаше обаче време да спазва правилата. До зазоряването оставаха по-малко от седем часа, а издирването на Тик-так не беше напреднало никак.

Къщата с три спални не беше голяма, но пространството беше добре организирано. Както отвън, така и отвътре нямаше остри ъгли. Стаите бяха със заоблени краища и в повечето от тях поне една стена беше извита. Навсякъде се виждаха закръглени, ослепително бели корнизи. Почти всички стени бяха боядисани с блестяща бяла боя и изглеждаха като перлени. Боята в трапезарията създаваше илюзията за тапицерия с бежова кожа.

Обстановката напомняше за вътрешността на кораб и целеше да успокоява, ако не и да създава уют. Хари обаче се чувстваше неспокоен, не само защото кръглоликият убиец бе живял там или защото проникнаха вътре незаконно, а поради още някакви смътни засега причини.

Може би мебелите спомагаха за засилване на опасенията му. Скандинавски стил, модерни, строги, без украшения, с жълт кленов фурнир, ъгловати, за разлика от заоблените помещения. Резкият контраст с архитектурното оформление направо бодеше очите с острите ръбове на столовете, масичките и канапето. Берберският килим беше съвсем тънък, почти не се усещаше, че не се стъпва направо на пода.

Обиколиха дневната, трапезарията, кабинета и кухнята. Хари забеляза, че по стените няма никакви произведения на изкуството. Никакви декоративни елементи. По масите нямаше нищо, с изключение на керамични лампи в черно и бяло. Никакви книги или списания.

Атмосферата беше някак монашеска, сякаш обитателят на жилището се покайваше за греховете си.

Ордегард като че ли представляваше две съвършено отделни личности. Органичните контури и материалите в къщата насочваха към силно чувствена натура, добре овладяла себе си и емоциите си, спокойна и донякъде с вкус към удоволствията. От друга страна, неумолимата еднаквост на мебелите и пълната липса на украса подсказваха, че е бил студен, груб към себе си и към останалите, затворен и замислен човек.

— Какво смяташ? — попита Кони в коридора към спалните.

— Страшничко.

— Казах ти. Но защо, по-точно?

— Контрастите са… прекалени.

— Да. И сякаш не е обитавано.

Най-накрая откриха една картина в голямата спалня срещу леглото. Била е първото нещо, което Ордерагд е виждал като се събуди и последното, преди да заспи всяка вечер. Представляваше репродукция на прочуто произведение, което Хари бе виждал, но не помнеше заглавието. Струваше му се, че художникът е Франсиско де Гойя, дотолкова знаеше от „Оценяване на изкуството 101“. Картината излъчваше заплаха, действуваше на нервите и предаваше чувство на ужас и отчаяние не на последно място заради сюжета — огромно, демонично същество, което разкъсва и поглъща окървавено и обезглавено човешко тяло.

Дълбоко смущаваща, прекрасно композирана и нарисувана, картината несъмнено беше велико произведение на изкуството, но беше по-подходяща за музей, отколкото за частен дом. Трябваше да се смали от огромно изложбено пространство със сводест таван, а тук, в стая с обикновени размери картината налагаше присъствието си. Мрачната й енергия почти парализираше.

— С кого мислиш, че се е отъждествявал? — попита Кони.

— Какво искаш да кажеш?

— Демонът или жертвата?

Хари се замисли и отвърна:

— И с двамата.

— Самоизяждане.

— Да. Собствената му лудост го е поглъщала.

— И не е могъл да спре.

— Нещо по-лошо. Не е искал. Едновременно садист и мазохист.

— Но как ще ни помогне това да разберем какво се е случило? — запита Кони.

— Никак, доколкото виждам — отбеляза Хари.

— Тик-так — обади се скитникът.

Двамата се обърнаха рязко от изненадващия нисък и стържещ глас. Скитникът се намираше само на няколко пръста разстояние. Не беше възможно да е доближил толкова безшумно, но това беше факт.

Тик-так удари с дясната ръка Хари в гърдите. Силата на удара беше като на строителен кран. Хари политна назад. Блъсна се в стената на спалнята и прозорците издрънчаха. Зъбите му изтракаха. Едва не прехапа езика си. Падна по очи, устата му се напълни с прах и власинки от килима. Помъчи се да поеме дъх.

С огромни усилия повдигна лице от килима и видя, че краката на Кони висят във въздуха. Тик-так я притискаше до стената и яростно я разтърсваше. Темето и обувките й отмерваха зловещ ритъм.

Рики, а сега Кони.

„Първо всички, които обичаш…“

Хари се изправи на четири крака. Власинките го задавиха. Кашлица продра гърдите му, сякаш ребрата стягаха сърцето и дробовете му в желязно менгеме.

Тик-так крещеше в лицето на Кони, но Хари не различаваше думите, защото ушите му пищяха.

Стрелба.

Кони беше успяла да измъкне револвера си и да го изпразни във врата и лицето на нападателя. Куршумите лекичко го олюляха, но хватката му не отслабна.

С изкривено от болката в гърдите лице Хари се подпря на семплия шкаф в модерен датски стил и с мъка се изправи на крака. Виеше му се свят и хриптеше. Измъкна револвера си, макар и да знаеше, че да се стреля срещу такъв противник е безполезно.

Тик-так още крещеше и държеше Кони във въздуха, после я метна през плъзгащата се стъклена врата към балкона. Тя полетя като изстрелян снаряд. Закаленото стъкло се разби на хиляди парченца.

Не. Не можеше да се случи на Кони. Не можеше да загуби Кони. Немислимо беше.

Хари стреля два пъти. На гърба на черния шлифер на Тик-так зейнаха две дупки.

Трябваше да е засегнат гръбнакът на скитникът. Парченцата кости и куршумите трябваше да са разкъсали всички жизненоважни органи. Трябваше да падне както Тарзан скочи от Емпайър Стейт Билдинг.

Вместо това скитникът се извърна.

Не извика от болка. Дори не изстена.

Само каза: „Нафукан герой“.

Запазената му способност да говори беше загадка, дори чудо. В гърлото му се виждаше рана с размера на сребърен долар.

Освен това Кони беше пръснала част от лицето му. От липсващата тъкан зееше голяма кухина от лявата страна, от челюстта точно до окото. Лявото ухо също беше отнесено.

Не течеше и капчица кръв. Нямаше оголена кост. Плътта не беше червена, а черно-кафява и много особена.

Усмивката му изглеждаше по-ужасяваща от всякога, защото разкъсаната лява буза разкриваше прогнилите зъби отляво. В калциевата им клетка езикът му се гърчеше като змиорка в рибарска мрежа.

— Въобразяваш си, че си много лош, голям герой, страхотно ченге, истински мъж — каза Тик-так.

Въпреки че беше дълбок и стържещ, гласът му странно звучеше като на ученик, който предизвиква връстник да се бият и дори страховитият му вид не успяваше изцяло да прикрие детинското в поведението му.

— Но ти си нищо, господин никой, само уплашено нищожно човече.

Тик-так пристъпи към него.

Хари насочи револвера към огромния нападател и…

… се озова седнал на един стол в кухнята на Джеймс Ордегард. Оръжието още беше в ръката му, но дулото се притискаше под брадичката, сякаш се канеше да се самоубие. Допирът на стоманата беше леден, мерникът се впиваше болезнено в костта. Пръстът му стоеше готов на спусъка.

Хари отпусна револвера, сякаш откри, че държи отровна змия и скочи от стола.

Не помнеше да е отивал в кухнята, да е изтеглял стола и да е сядал. Сякаш за миг бе пренесен там и подтикнат към самоубийство.

Тик-так беше изчезнал.

В къщата цареше тишина. Неестествена тишина.

Хари тръгна към вратата…

…и пак се озова седнал на същия стол, държеше револвера, беше захапал пъхнатото в устата дуло.

Изумен извади оръжието от устата си и го сложи на пода до стола. Дланта му беше влажна. Избърса я в панталоните.

Изправи се. Краката му трепереха. Изби го пот, киселият дъх на несмляната пица се надигна в устата му.

Не разбираше какво точно му се случва, но беше сигурен, че не изпитва желание да се самоубие. Искаше да живее. Завинаги по възможност. Не би пъхнал дулото в устата си доброволно никога.

Обърса с трепереща ръка изпотеното си лице и…

… пак седеше на стола с револвера в ръка, притискаше дулото към дясното си око и гледаше в тъмното дуло. Пет стоманени пръста към вечността. Пръстът му стоеше на спусъка.

Боже Господи!

Сърцето му биеше така лудо, че усещаше пулса си във всяка натъртено място по тялото.

Внимателно прибра револвера в кобура под омачканото сако.

Чувстваше се като омагьосан. Магията му се струваше единственото обяснение на случилото се. Магьосничество, шаманство, будизъм — изведнъж му се прииска да повярва на всичко, ако вярата можеше да откупи пощада от произнесената от Тик-так присъда.

Облиза устни. Бяха сухи, напукани и горяха. Погледна ръцете си. Бяха бледи, а лицето сигурно беше още по-бледо.

Изправи се на треперещите си крака, поколеба се за миг, после се запъти към вратата. Изненада се, че стигна до нея, без да се озове необяснимо пак на стола.

Спомни си четирите изстреляни в скитника куршума, които намери в джоба на ризата си, а също и вестника, който откри под мишницата си на излизане от магазина вечерта. Досещаше се, че озоваването му на кухненския стол три пъти, без никакъв спомен да е отивал дотам е всъщност резултат от прилагането на същия номер като с куршумите и вестника. Обяснението на това явление му се мержелееше… но му се изплъзна.

Измъкна се от кухнята без повече инциденти и реши, че магията е развалена. Втурна се към спалнята. Оглеждаше се предпазливо за Тик-так, но скитникът като че ли си беше отишъл.

Страхуваше се, че ще намери Кони мъртва, с извита глава като на Рики и с изтръгнати очи.

Кони седеше на балкона сред блестящите парченца стъкло. Беше все още жива, слава Богу, държеше главата си с две ръце и пъшкаше тихичко. Нощният вятър рошеше късата й тъмна коса, лъскава и мека. Хари поиска да я докосне, да я погали.

Хари приклекна до нея и попита:

— Добре ли си?

— Къде е той?

— Отиде си.

— Искам да го изкормя.

Хари почти се засмя от облекчение на куража й.

— Да го изкормя — продължи Кони, — да му напъхам червата отзад и да го накарам да диша със задника си.

— Сигурно няма да го спреш.

— Поне ще го забавя.

— А може би дори и това няма да успея.

— Откъде по дяволите се появи?

— Оттам, където отиде. Изпари се във въздуха.

Кони изпъшка още веднъж.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Хари.

Тя най-накрая повдигна лице. Десният ъгъл на устата й кървеше. Гледката накара Хари да се разтрепери от гняв и от страх. Цялата дясна страна беше зачервена, като че ли я бяха удряли жестоко и методично. Сигурно утре щеше да е огромна синина.

Ако оцелееха до утре.

— Божичко, как ми трябва сега един аспирин — промърмори Кони.

— И на мене.

От джоба на сакото Хари извади флакона „Анацин“, който взе от шкафчето й в банята преди няколко часа.

— Истински скаут — похвали го тя.

— Ще ти донеса вода.

— Мога и сама.

Хари й помогна да се изправи. От косата и дрехите й се посипаха стъкла.

Прибраха се от балкона вътре. Кони спря пред картината на стената. Обезглавеният човешки труп. Гладният демон с безумен втренчен поглед.

— Тик-так имаше жълти очи — промълви тя, — не като преди, когато просеше пред ресторанта. Жълти очи, ярки, не със зеници, а с черни цепки.

Тръгнаха към кухнята да налеят вода и да изпият лекарството. Хари изпита ирационалното чувство, че очите на демона от картината на Гойя се обърнаха да ги проследят и че чудовището излезе от картината и ги проследи в къщата на мъртвеца.