Петър Бобев
Закъсняла почит

Стоях умислен до гроба на майка ми. Скоро до мене спря една инвалидна количка. Новодошлият се пресегна с мъка, сложи върху съседния паметник разкошен букет кали, после се отпусна изморен върху облегалката на количката.

Така унесени в своите спомени, ние мълчахме дълго.

Непознатият въздъхна тежко.

— Закъсняла почит! — промълви той унило. — Безполезна, но…

От учтивост запитах:

— Ваш близък?

Инвалидът ме изгледа продължително.

— Баща ми.

И добави с изненадваща рязкост:

— Аз го убих!

Схванал смайването ми при тези думи, той побърза да се доизкаже:

— О, не точно така… Но все пак… Ще ви разкажа всичко… Нали сме тук, на гробищата, сред сенките на миналото. Нека да извикаме още една сянка. Пък вие съдете… Още имам някои близки тук, но пред тях не смея… Като че ли пред чужди хора е по-леко…

Приближи количката си до мене и продължи:

— Позабравих родния език, но простете, отдавна не съм говорил… А съм роден в този град. Живеехме ей там, до гарата, където сега се зеленее новата градинка. Тогава, когато бях дете, на същото място бяха струпани сиенитните блокчета, с които после настлаха булеварда. От тези павета си правехме крепости и водехме истински сражения с децата от другата махала. С прашки. Така израснах неусетно, с малко учене и повече четене на романи, шляене по улиците, ходене на кино. Майка ми беше умряла отдавна, аз дори не я помня, а баща ми толкова искаше да ме изучи… Какво не опита бедният, но напразно. Не ми допадаше учението и туй то. Класната стая беше тясна за душата ми. Мечтаех за далечни странствувания, за романтични приключения, за подвизи. Понякога, в изблик на гняв, баща ми се заканваше: „Мисли му, овчар ще те направя!“ Пък аз се подсмивах в себе си. Защото вече бях решил. Целият ни план беше готов. Двамата с приятеля ми Стефан всяка вечер се примъквахме до глухата линия към Военната рампа, завирахме се под изоставените вагони и разучавахме осите им. И една нощ успяхме да се сврем незабелязано под спалния вагон на експреса. Заприиждаха пътниците. От нашето закритие ние виждахме само скъпите излъскани обуща на мъжете и обутите в копринени чорапи глезени на дамите, които се изгубваха нагоре по стъпалата, сякаш се възнасяха на някакво небе, а след тях се провлачваха грубите кундури на носачите с елегантните куфари, облепени с хотелски марки от цял свят. „Стефо — пошепнах аз, — и ние някога ще се върнем с такива куфари.“ Другарят ми не отговори, а се изплю шумно. След малко влакът потегли. Това може би беше най-вълнуващата, най-романтичната авантюра в живота ми. Гърмяха колелата, гърмяха релсите, гърмяха стоманените ресори, сякаш в това малко пространство между вагона и литналите назад релси вреше цял ад. Гръм и трясък? Едва се удържах да не падна, вкопчан с премалели пръсти в стоманените пружини. Два-три пъти спирахме, но дорде си поемем дъх, пак потегляхме напред в черния гърмящ ад. Когато най-сетне пристигнахме в Истанбул, двамата, ни живи, ни умрели, излязохме изпод вагона и се дотътрахме до една градина. Едва седнали, и заспахме. Събудихме се надвечер. Бяхме премалели от глад. Повлякохме се към пристанището. Лодки, гемии, параходи! И викове, крясъци! Толкова пъстри носии, толкова различни народности, толкова непознати езици! Главите ни се замаяха. Случайно дочухме български думи. Един готвач на открито, вдигнал капака на димяща тенджера, хвалеше щедро гозбата си: „Вземи едно шерденче, та да ме поменуваш!“ Ала клиентът, също българин, навярно хамалин от пристанището, все заничаше към другата тенджера с по-евтиното ястие. Ние приближихме гузно, привлечени като от магнит към примамливата пара, разправихме набързо патилата си и готвачът ни нахрани богато. Да е жив и здрав! Но за беда, додето ние лапахме лакомо, хамалинът доведе един полицай. „Хъшлаци такива! — провикна се той. — Ще бягате от бащите си, а?“ По чудо се отървахме. Два дни се лутахме, докато намерим работа — да пренасяме с чували въглища на един параход. Ама каква работа! Още там ни се нацепиха ризите по гърбовете. И когато стоварихме последния чувал, не се върнахме на брега, а се завряхме в трюма. Сбараха ни чак в открито море. Не ни биха, само ни пратиха да помагаме на огнярите. Свалиха ни в Кайро. След това вече не помня колко пъти ни гониха от корабите — и ние пак тръгвахме да просим, да крадем плодове, да товарим параходи…

Увлечен от разказа му, аз слушах мълчаливо. А той сякаш ме бе забравил. Разбрах, говореше повече за себе си, да се изприказва, да му олекне:

— Тогава сме минали през много хубави места… Но красотата не се забелязва, когато стомахът е празен, когато тялото е смазано от умора, когато очите се слепват за сън… Всъщност какво видях по пътя? Все едни и същи тъмни, задушни корабни трюмове, едни и същи каменни кейове, задръстени с товари, едни и същи торби с въглища, едни и същи скърцащи мостчета от пристана до палубата. Нищо друго… А един ден в Аден, от който впрочем помня само табелката с името, моряците откриха приятеля ми зад струпаните сандъци. Свалиха го тозчас на брега. Навярно и аз трябваше да го последвам, да не се делим, но не се реших. Тъй е в скитничеството — сближиш се с някого, смяташ, че нямаш по-близък от него и… го загубиш. Все едно не е съществувал, а си го зърнал само ей тъй, като на филм… Най-сетне след няколко месеца се домъкнах до Сидней… Сидней, какъв прекрасен град, попълзял върху дългия полуостров между двата сини залива, със светли сгради и блестяща зеленина из парковете, с цветя и бял пясък по алеите. Сидней, южната кралица! Впрочем, знаете ли какво представлява Австралия? Трепнах, изненадан от въпроса.

— Все ще мога да я намеря на глобуса.

И се усмихнах виновно, а събеседникът ми продължи:

— Бях постигнал мечтата си — Австралия! Благодатна, обетована земя! Оставаше ми само да забогатея, да стана милионер. Но как се става милионер? В романите, които бях чел, това не се споменаваше. Ща не ща, поех към вътрешността на континента. Временно, додето посъбера малко пари, склоних да стана… овчар. Не се чудете! В джеба си нямах нито пенс. Уви! Думите на баща ми се сбъднаха много рано. От сутрин до късна вечер, от мрак до мрак, препусках след угоените мериносови овци по еднообразната, скучна до втръсване равнина, осеяна с редки евкалиптови гори. Тези странни гори, без сенки, израсли над тучните поляни. Чудновато дърво е евкалиптът — известно ви е, нали?

— Било най-високото дърво на света, доколкото си спомням.

— Ценно, много ценно дърво. Твърдо, нараства бързо — до сто и петдесет метра. Евкалипти и овце, това е валутата на страната. И аз, бедният скитник, препусках из степта да угоявам тази валута. Труд, труд, до премаляване и… нито едно приключение, никаква опасност: ни звяр, ни разбойник. Ако бях овчар в България, поне с вълци щях да се боря. А тук? Най-страшните ни врагове бяха… зайците. Навярно сте слушали за тях. Пренесените от Европа домашни зайци избягали на свобода, подивели и тъй като в Австралия няма едри хищници, се намножили толкова, че станали национално бедствие. Такива пакостници, макар и по-малобройни, бяха кенгурите. Унищожаваха посевите, изгризваха пасищата, не оставяха трева за овцете. Как не опитвахме да се справим с тях: устройвахме хайки, залагахме капани, заразявахме ги с болести, стреляхме ги — напусто. Някога мечтаех да ходя на лов за тигри, а бях станал обикновен ловец на зайци и кенгури, ловец на най-безобидните твари на земята. Накрай захванах да сънувам тези купища убити животни. Затова зарязах занаята и станах стригач. Обикалях от ферма на ферма да стрижа стадата. И тази работа не беше лесна. Овцете са яки, охранени. Не се дават леко. Но и аз сред природата бях загрубял. Другарите ми събличаха до двеста руна на ден, а пък аз достигнах двеста и петдесет. Посъбрах някой и друг фунт, облякох се по-добре. Тръгнах по вечеринки. Там се запознах със Силва, една мила девойка. Харесахме се. Ала баща й, фотограф в градчето, не искаше зет-стригач, та ако ще би най-добрият стригач в околността. Втори път смених занятието си. Прибра ни той при себе си и животът потече тихо и спокойно. Край на мечтите за подвизи, на детските романтични увлечения. Неусетно бях станал един улегнал, почтен фотограф. Тогава реших да се обадя на татко, да му се похваля. Но не получих отговор. Проверих чрез легацията. Починал един месец след моето бягство. Удар. Стана ми много мъчно, но не можах да си обясня защо пък тъкмо тогава го беше слетял този удар. Случайно, как другояче? И животът отново потече по старому. Имах син — Любо, едър и хубав, който скоро щеше да свърши колежа. Често ми помагаше в ателието. Беше умно, схватливо момче и аз с нетърпение очаквах да му оставя цялата си работа, парите си. Виждах, че много не му допада, той беше буен, жив, любознателен, но не допусках… Мислех си — всъщност мнозина не обичат професията си, но се примиряват. Нали му осигуряваше охолен, спокоен живот? И един ден…

С дълбока въздишка той бръкна във вътрешния джеб на сакото си и извади от кожения портфейл едно кратко писмо.

— Чуйте!

Вдигна към очите си измачкания лист и зачете:

— Мили татко, не ми се сърди…

После се извърна към мене с виновен, сломен глас:

— Пък аз дори такава бележка не бях оставил. Измъкнах се… Но да продължа: „Не ми допада тази работа, за която ме тъкмиш. Да стоя цял ден до апарата и да се кланям. Моля, усмихнете се! Наклонете глава насам! Изглеждате очарователно. Не, не мога повече. Искам и аз да видя света.“

В очите му бяха избликнали сълзи. Ръцете му с пожълтялото писъмце се отпуснаха безволно върху коленете.

— Какво не опитах: полиция, вестници, радио, детективи — напразно! Сякаш потъна в земята. И сега — уви! — ми стана ясно какво е преживял някога баща ми, клетият.

Изведнъж инвалидът заговори с неподозирана живост:

— Защо човек разбира живота, когато е вече много късно? Защо? Ех, ако би могло някак си по-напред да бъдеш баща, а сетне син, та да знаеш… Нелепо, нали? И все пак, ако децата знаеха…

Той отпусна изморено глава на гърдите си.

— Един ден по телефона ми се обади някакъв груб глас. Каза ми горе-долу следното: „Синът ви е в наши ръце. Ако ви е мил животът му, трябва до края на седмицата да ни броите откуп пет хиляди фунта. Вземете още днес сумата от банката и я носете със себе си, докато ви я поискаме. Не се опитвайте да ни издадете на полицията. Предупреждаваме ви — Любо е заложник.“ Веднага след този разговор се свързах с полицейския участък.

Инспекторът Томас, наш стар познат, ми нареди да предам без съпротива сумата на бандита, който ще се яви да я получи. А детективите ще имат грижата да го пипнат. Но какво беше учудването ми, когато след пет минути същият глас ми се обади отново по телефона „Знаем, че предупредихте полицията. Съветваме ви да не разчитате на нейната помощ, ами да приготвите парите.“ Не посмях да подиря инспектора втори път, а направо поех към банката. По пътя забелязах, че на двадесетина крачки отзад ме следват двама едри мъжаги, безспорно хората на Томас. В банката взех парите, сложих ги в джеба и излязох. Двамата ми телохранители тръгнаха след мене. И тъкмо прекрачвах изходната врата, внезапно звънците проехтяха, а вратата се щракна автоматически зад мене. Настана суматоха. Някой беше пуснал в действие системата за тревога. В салона вече не можеше нито да се влиза, нито да се излиза, докато не пристигне полицията. Вътре беше останала и моята охрана. Тогава до мене се приближи един млад господин и с усмивка посочи вратата: „Убедихте ли се, че сме по-силни от Томас? Затова дайте сумата!“ Лявата му ръка беше мушната в джеба на сакото и оттам, под плата, стърчеше застрашително дулото на пистолета. Подадох му парите. „А Любо? Кога ще го пуснете?“ — пошепнах с разтреперани устни. Младежът отвърна злобно: „Вие опитахте да ни предадете…“ После изтича навън и се метна в минаващия автомобил… Цяла седмица чаках да ми върнат Любо, моето дете. Такава тревожна, кошмарна седмица! Накрая разбрах, бандитите са го убили, за отмъщение… Аз отдавна се оплаквах от повишено кръвно налягане, навярно наследственост… Ударът ме повали ненадейно.

Не ме уби, но ето, виждате докъде ме докара… След два месеца, все още прикован в леглото, получих писмо от Любо… Обаждаше се от Суматра… Кратко, лаконично: „Засега не ме търсете! Отново тръгвам на път. Ще се върна, когато сам се издигна в живота.“ Обадих се пак на инспектора Томас. „Ясно е — реши той. — Бандитите въобще не са виждали твоя Любо. Научили са само за изчезването му. А те имат хора навред. И са решили така да ти измъкнат парите. Нов трик. За пръв път ми се случва.“

Времето минаваше, а от Любо никаква вест. Никаква! Тогава ми хрумна нова мисъл. Тя стана моя идея-фикс. Трябва да изкупя вината пред баща си! След това моят син ще се върне…

Непознатият разпери безпомощно ръце.

— И ето ме, дойдох. Тъй както мечтаехме със Стефан някога, под спалния вагон — с куфари, облепени с етикети. Намерих запустелия бащин гроб, обрасъл с пирей, с прогнил полегнал кръст. Направих му паметник и всеки ден нося цветя… Закъсняла, безполезна почит…

— А Стефан? — запитах аз. — Какво стана с него?

— Още щом пристигнах, отидох с автомобил да видя нашата къща. На мястото й се издигаше нова светла кооперация. До нея още стоеше Стефановата къща — все същата, както я помнех, с ламаринената куличка над еркера, с железния балкон и с изтърканата каменна стълба. Само по-остаряла. На двора беше построена нова беседка и вътре играеха на табла двама души. Без да слизам от колата, попитах дали познават Стефан Спиров. Единият играч излезе на улицата. „Аз съм — представи се той. — Какво обичате?“ Изглеждаше много по-млад от мене, здрав, червендалест, изпечен. Когато му казах кой съм, той раздруса ръката ми. После се провикна зарадван. „Татко, ела да го видиш! Няма да го познаеш.“ Излезе и баща му, ръкувахме се сърдечно. А Стефан не спираше: „Двамата ми сина са в университета, на лекции. Ще ги видиш довечера. Нали ще дойдеш? Не отказвай!“ Аз измислих някаква работа, за да отклоня поканата. Но той не ме пускаше. „Брей! — цъкаше с уста Стефан. — Живи бяхме да се видим. Та, казваш, в Австралия живееш? Блазе ти! Пък аз… Като ме хванаха тогава в Аден, тозчас ме върнаха в България. Нямах късмет! Е, как караш? Добре изглеждаш… Хубаво облечен, с автомобил…“ Не посмях да му възразя. Наистина, как да му кажа всичко, що съм преживял? Трябваше, а не посмях… Да му кажа, че съм един жив труп… Обещах, че ще намина на другия ден, а ето вече цял месец съм тук и все отлагам… Там, до него, са баща му, майка му, синовете му… А пък аз…

Изморен от дългия разказ, развълнуван, нещастникът млъкна отново, устремил невиждащ поглед към струпаните върху гроба цветя.

Мълчах и аз. Всъщност какво можех да му кажа?

Той въздъхна тежко:

— Дали и моят Любо някога ще донесе цветя на гроба ми?

Рояк врабчета изпърха от клоните на отсрещния кипарис, подплашени от прилетялата гургулица, която тутакси подхвана своето изпълнено с копнеж гукане. Западът неусетно беше заруменял. Вятърът се усили. В остри лъкатушки прелитна подранил прилеп.

Инвалидът махна с ръка, отчаян и унил.

— Прощавайте. Отегчих ви, нали?… Но така си е — всеки с грижите си…

Хвана дръжката на количката и бавно се отдалечи по алеята, докато се изгуби зад първия завой.