Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guns of the Timberland, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Източник: Кантая

 

Издание:

„Универс“


Глава 1

Двамата ездачи по пътя към Дийп Крийк яздеха необезпокоявани в ранното утро. Наоколо не се забелязваше нищо обезпокоително.

Бездънното небе се издигаше яркосиньо и бездънно изпълвайки простора до целия хоризонт. Пътят пред тях криволичеше в бяла тясна ивица чезнеща в пустинната равнина. От двете страни на пътя се простираха обширни равнини с разпръснати тук-там ръждиви храсти, стигащи чак до сините възвишения, а в долчинките по течението на Дийп Крийк се гушеха гъстозелени тревисти ливади и изобилие от върби.

Далеч зад тях, сякаш изникнали от нищото, се издигаше планинската верига Дийп Крийк, разпростряла се върху площ от петдесет квадратни мили. Полите й представляваха хаотично струпване на голи скали или камънаци изпъстрени тук-там със жилавите храсталаци на пустинята. По дължината на хребета на различни интервали се виждаха гъсти букети на боровите върхове.

Грубият кръг на речния басейн се врязваше в планинската верига на Дийп Крийк, която представляваше високо, гъсто залесено плато, нарязано от каньоните и долините на реките Дийп и Кейв, отрупани от девствена дървесина. Високите ливади бяха застлани от тучни пасища, обилно напоявани от потоци; вътрешните склонове на планините, с изключение на поразените от мълнии и обгорели участъци, гъсто обрасли със стройни борове и ели.

Само един път прекосяваше участъка на Дийп Крийк, една отдавна изоставена пътека прокарана и използвана от първите пионери дръзнали да стъпят по тия краища, и по-късно като прехода между две спирки, но за доста кратко време. От много години насам фургон не беше минавал по този път; покоят му беше нарушаван единствено от ездачите на Б-Бар.

— В града има нови личности — обади се Бил Кофин, нарушавайки тишината след изминатите три мили в прохладната тиха утрин. — Една страхотна блондинка.

Клей Бел опъна от цигарата си, ни видя, че е угаснала, и след като грижливо я стисна откъм върха за всеки случай, я захвърли на земята. Тук нямаше опасност от пожар, но дългогодишният навик от живота в горите взе връх.

— Двама дървари — добави Кофин. — И някаква градска клечка… всичките издокарани.

— Много говориш. — Клей извади принадлежностите си и започна да си свива цигара. Хвърли поглед на Кофин; едва забележими следи от смях напъплиха в ъгълчетата около очите му. — Че какво ще търсят дървари в Тинкърсвил?

— Направо ми взе думите от устата. — Бил Кофин беше строен и добре сложен млад каубой, добър с ласото или коня. — А и чудя се каква ли работа ще има тази руса красавица в градчето?

— Искаш да кажеш, че още не си й направил предложение ли?

— Нямах възможност. Зърнах я само за миг и после изчезна нейде.

— Умно момиче.

Тинкърсвил се простираше сред суровата пустош на равнината близо до Дийп Крийк. Представляваше една улица от магазини с бутафорни фасади и половин дузина улички с къщи, боядисаните от които се брояха на пръстите на едната ръка; имаше и две-три кирпичени. В периферията на градчета сред някакви кирпичени руини три момчета играеха на ловци и индианци и съдейки от бурните им крясъци, имаха успех.

На влизане в града се разминаха с един едър мъж на кон и с навъсено лице.

Кофин се обърна ухилен към Бел.

— Швабе не може да забрави шамарите, дето му ги раздаде тогава. Види ли те някъде и му се дръпва лайното.

Улицата беше напечена от слънцето и тиха. Пред един магазин кокошка кълвеше огризка от ябълка. Проснато в праха нечие куче се припичаше на слънцето. На ръба на дъсчения тротоар седяха двама мъже с високи ботуши и шапки килнати на тила, друг се беше облегнал на стълба на рамадата и пушеше цигара. Присви очи като ги видя и вдигна ръка за поздрав.

Клей Бел огледа улицата със задоволство. Той беше сговорчив мъж с широки плещи и тесни бедра на пустинен ездач, мъж спокоен и способен, от онези мъже, в които хуморът клокочеше близо до повърхността им. Носеше револвера с онази небрежност и естественост, с които носеше шапката или ризата си.

Познаваше хората от града и ги обичаше. Беше дошъл тук напълно непознат, а сега беше част от едно цяло. Преди това обаче не се беше привързвал никъде за дълго.

Едър мъж в едноцветна вълнена риза извън колана излезе от Хоумстейк. Беше с панталони навити до коленете, и високи ботуши с връзки. Добре позната униформа на дървосекача.

Любопитство примесено с тревога се размърда в душата на Бел… единствената дървесина в пределите на поне десет мили около Тинкърсвил се намираше в собствения му участък около Дийп Крийк.

Тропот на бягащи копита се разнесе откъм дървения мост в горния край на градчето, а след него трополенето и на кабриолет. Тя навлезе в улицата и двама изискани чернокожи я докараха до ездачите с енергичен галоп.

Кабриолетът рязко спря пред тях и вдигнатият прах я покри за секунди; след малко прахът започна да се сляга.

Едър мъж в ботуши с връзки подхвърли юздите на компаньона си и скочи леко от кабриолета. Тъмният му добре ушит костюм и бялата плетена шапка бяха в рязък контраст с невзрачните дрехи на мъжете наоколо.

Студена и безжалостна самоувереност излъчваше походката му. Всяко негово движение говореше за неотложна и важна работа. Той беше видял Клей Бел да язди коня си и си беше отбелязал сорта Б-Бар.

Вдигна ръка.

— Хей, ти.

Бил Кофин сръга Бел.

— Я виж ти — изрече той с понижен глас, — това нещо иска да говори с теб.

Гладкообръснатото и белокожо лице на едрия мъж беше открито, но Бел инстинктивно усети, че този мъж не беше новак в работата си. Най-малкото поне в обичайния смисъл на думата. Бел зачака; обветреното му лице не изразяваше нищо, само очите му измерваха непознатия мъж.

— Ти ли си Бел?

Няколко минувача спряха и обнадеждено се обърнаха към източника на грубия глас. Гласът съдържаше предизвикателство, а това предполагаше търсена свада, която се посрещаше добре от гражданите на Тинкърсвил. Защото освен неясните и смътни подмятания за приказни златни находища, цените на добитъка и начина на обличане на някоя екстравагантна особа по танцовите вечеринки нямаше за какво друго да се говори.

Клей Бел изчака мъжът да се приближи до коня му и една тогава проговори. Но дори и тогава се позабави, оставяйки мъжът да го огледа.

— Да, аз съм — отвърна той.

Драсна клечка кибрит о ботуша си и я поднесе до цигарата си, държейки я в шепата си. Дясната му ръка по навик остана неподвижна. Старият Сам Тинкър го беше забелязал, а и Бил Кофин си извлече нужните заключения.

Бел зачака; мъжът и грубите му маниери определено не му се понравиха. Той беше прекосил улицата така, сякаш беше негова и се бе обърнал към Бел сякаш беше някакъв изпаднал индианец.

— Ти ли си човекът, дето води онова стадо на Б-Бар до Дийп Крийк?

— Сигурно трябва да съм аз. — Клей спокойно изучаваше мъжа, като си отбеляза силната, почти животинска челюст, мощното костеливо лице, и обтегнатата бяла кожа. В очите му нямаше топлина. Имаше само зле потискано нетърпение и арогантност.

— Е, тогава махай ги оттам! Започвам сеч в тая планина и в равнината зад нея. Още следващата седмица.

— Добитъкът ми му харесва там. — Бел огледа края на цигарата си. — Нямам намерение да ги местя оттам докато самите те не ми го покажат. А що се отнася да сечта в този участък, ти няма да припариш там сега или когато и да било друг път.

Той говореше спокойно, но със студена самоувереност, която разгневи едрия мъж. Клей Бел си имаше своя собствена осанка на достойнство извоювано сред далечните бойни пътеки далеч от Тинкърсвил.

Седеше отпуснат върху седлото си и попиваше топлината на сутрешното слънце след хладината на ранната езда. Обичаше този град, овехтялата червенина на тухлените сгради, двете квадратни и мощни сгради от сив пясъчник, и построените набързо магазини с фалшиви фасади и шперплат, които допълваха общата картина. Обичаше дори и изтърканите и полирани перила, сенките под входните навеси. За първи път се чувстваше особено привързан към дадено място и това чувство сгряваше гърдите му.

— Ти сигурно не знаеш кой съм аз. — Усмивката на непознатия мъж беше повече от съжалителна. — Аз съм Джад Девит.

Клей го изгледа през цигарения дим с внезапно развеселен поглед.

— Я виж ти! Това е наистина интересно. Само дето не съм чувал досега за Джад Девит. А пък колкото за кравите ми, не мисля че за тях би имало голямо значение дали съм чувал за теб или не.

Зрителите се изхилиха, а някакъв мъж дори шумно се изсмя. Устните на Девит се свиха от гняв, а лицето му пламна. Той беше свикнал да се отнасят към него с респект, и студената увереност на този кравар тук го изкара от релси.

— Без значение дали си чувал за мен или не, веднага си изкарваш стадото от горите, чуваш ли ме! — Той направи пауза. — Нямам навик да повтарям думите си.

Клей Бел опъна дълбоко от цигарата си и после издуха пушека, без да бърза да отговаря. Настояването на Джад беше дошло съвсем изневиделица, и бе забило пръст в раната. Участъкът от Дийп Крийк за него беше нещо повече от една ивица земя, повече от едно добро пасище за кравите му. За него то беше самият живот. До момента, в който бе зърнал Дийп Крийк, никъде не бе желал да отсяда за повече от месец-два, а тогава разбра, че мястото му е само тук. Бе обикнал тази земя така, както само един мъж може да обича една жена. Не коя да е жена, а жената, единствената жена.

Но нищо от това не се прочете по лицето му. Той се бе научил да живее без да дава израз на мислите си. Секундите отминаваха една подир друга. Накрая погледна покрай цигарата си към Джад Девит и се усмихна.

— Съжалявам, приятелю. Тази земя ми харесва. Кравите също я обикнаха. Никъде няма да ги местя.

Още докато говореше насмешката се промъкна в очите му, защото той бе разбрал какво представлява Джад Девит. Пред него стоеше силен и опасен мъж, мъж, който не бе свикнал да губи, който се вземаше твърде насериозно. Този мъж не притежаваше чувството за хумор на Бел, и насмешката му само го разгневи.

Гневът на Девит нарастваше с всяка изминала секунда. Ухлените физиономии на зяпачите направо го влудяваха, а присмехулното изражение на Бел преля чашата на гнева му.

— Някой от тези дни — проговори той, за миг изгубил контрол над себе си — някой ще те смъкне от коня ти и ще те напляска здраво!

Клей се усмихна и положи длани върху рога на седлото пред себе си.

— Защо някой, ти не искаш ли да си опиташ късмета, мистър?

Джад Девит се бе обърнал и бе тръгнал към кабриолета. Това го свари вече в гръб. Той бавно се извърна и изгледа Бел; моментният му гняв бе отстъпил място на ледена решимост.

— Когато му дойде времето, каубой, аз лично ще се погрижа за това. А когато се захвана за нещо, винаги го довеждам докрай, обещавам ти!

Той се извърна и продължи към кабриолета си.

Клей Бел го проследи с поглед. Не бяха много мъжете, способни да отговорят на такова прямо предизвикателство, а малцина бяха тези, които биха оставили впечатлението, произведено от Джад ДЕвит. Никой от околните мъже не беше останал с убеждението, че Джад Девит бяга от юмручния сблъсък. Той просто не беше още готов.

Мъжът беше и едър. Беше поне с тридесет фунта по-тежък от сто и деветдесетте на Клей Бел.

Клей обмисляше ситуацията докато гледаше кабриолета да се отдалечава.

— Бил — извърна се той изведнъж в седлото си — върни се в ранчото и кажи на Ханк Рууни да вземе ония крави от Стоун Кап и да ги откара на Дийп Крийк.

— Разбира се, шефе — отвърна Кофин с явна неохота. — Щеше ми се да зърна още веднъж оная русокоса красавица. Страхотно парче, направо огън!

— Ти се връщаш в ранчото, а русокосите красавици ги оставяш на мен!

Прехвърлянето на кравите от Стоун Кап до Дийп Крийк щеше да стане едва след две седмици, но ефектът от този ход щеше да е двоен. Това щеше недвусмислено да покаже на всички къде възнамеряваше да направи постоянното си местожителство; и също така, в случай че нещата се развиеха неблагоприятно, добитъкът му щеше да има двуседмичен престой на тучно пасище с изобилна вода.

Той поведе коня си по улицата до къщата на Тинкър, като обмисляше по-нататък ситуацията. В тая част на страната нямаше много на брой ферми, а неговата беше в най-добрия участък на десетки мили наоколо, а без Дийп Крийк той никога нямаше да постигне нещо крупно с онова, което би му останало.

Беше скитал навред до момента в който бе стигнал до Тинкърсвил и се бе установил в участъка на Дийп Крийк. Човекът, който му беше казал за Дийп Крийк, беше самият Сам Тинкървил, седнал в излъскания си стол, облегнат на единия си лакът, с разрошена прошарена коса.

Клей Бел съвсем ясно си спомняше деня, в който кракът му бе стъпил за пръв път на тази улица, с кон уморен от дългите преходи, а самият той покрит с прах. Дръпна поводите на коня и погледна по улицата; градът по нищо не се различаваше от другите градове по запада… и въпреки това той изпитваше някакво чувство, съвсем различно отпреди.

Беше оставил коня си в една конюшня, след като се бе погрижил за него; той самият също бе закусил. Беше се разходил по улицата, разглеждайки града, а очите му не се откъсваха от близките до града хълмове.

— Минаваш през града ли?

В този момент за пръв път бе видял Сам Тинкър. Едър и дебел възрастен мъж с лукави очички който рядко се откъсваше от стола си.

— Да… Какво има в ония хълмове?

Тинкър го огледа.

— Животновъдец ли си?

— Мисля да стана. Прекарвал съм стада по пътищата.

— Яздиш като войник.

— Бях. В кавалерията.

Сам Тинкър беше ставал свидетел как много мъже бяха идвали и си отивали в продължение на повече години, отколкото искаше да си спомня. Тинкърсвил беше негов град. Той беше посял семената и бе акуширал при раждането му. Искаше творението му да израсне, но както трябва, в правилна посока.

— Участъкът там горе — посочи към хълмовете той, — са най-доброто място за паша на кравите в целия свят. Тревата е тучна цяло лято, а водата не секва и за миг. Човек може да си пасе стадата там на равното докато дойдат жегите и после да ги премести в района на Дийп Крийк, за да се закръглят съвсем.

— Кой е там горе?

— Никой. Местността е такава, каквато си е от сътворението. Няма даже и трапери. — Тинкър размести огромната си маса върху стола. — на цели мили гори със страхотна дървесина, от която могат да паднат чудни пари. Така си сто и си чака стопанина.

И когато утринното слънце огря хълмовете, той вече беше сред тях. Всичко беше така, както му го беше описал ]Тинкър, и дори още по-хубаво. Беше започнал да майстори първата колба още същата сутрин, довърши я и после после направи и един корал преди да се върне в града. После прати да извикат Ханк Рууни и нещата бяха поели обичайния си ход.

До този момент не беше имало и най-малкото смущение в напредъка на Б-Бар, а областта беше добър пазар за говеждото му месо, защото фермите тук не изобилстваха. Навред имаше пръснати мини, а миньорите ядяха говеждо. Можеше да посрещне текущите разходи с местните продажби, така че започна да уголемява стадата си.

Джад Девит изглеждаше сигурен в себе си и сигурно вече бе оформила плановете си как да изсече цялата област около Дийп Крийк. Явно беше много бърз и потаен в начинанията си, защото до този момент до ушите на Бел не беше достигнала дори и най-малкия слух за това, какво се готвеше на участъка му.

Бел се отдалечи от дима на Тинкър и свърна в салона през ветрилообразните врати. Още един чифт такива врати делеше салона от фоайето на хотела. Приближи се до бара, отбелязвайки си наум присъствието и на двама мъже с вълнени ризи и панталони навити до крачолите.

Най-близкият дървосекач се извърна и му хвърли поглед. Беше едър и груб мъж с широко, но приятно лице, корав и набит, но с добро настроение.

— Ти май си нямаш друга работа, та си търсиш белята, каубой! Оня там, дето говореше с теб, беше Джад Девит Бика!

— Така ли?

В момента съзнанието му беше изцяло обсебено от мисълта за участъка на Дийп Крийк. Не биваше да има никакви провали на този етап. Пашата му беше необходима да качи добитъкът му за пазара, и ако някакви проблеми го принудеха да ги махне от това изумително пасище и да ги премести в изсъхналите и напукани равнини, където тревата още сега беше беше жълта, той щеше да загуби десетки фунта живо тегло от всяко животно, а с него и много пари. Колкото по-тежки бяха животните му, толкова повече щеше да получи за тях на пазара, а той имаше голяма нужда от пари. А за капак на всичко в равнините нямаше да капне и капка дъжда в близките три месеца.

Дървосекачът обаче не се отказваше така лесно.

— Джад е прегазвал и къде по-юначни от теб! Виждал съм го да търкаля трима, даже четирима като теб наведнъж! Стане ли дума за сечене на дърва, земя или жена, Джад винаги получава онова, което иска, и можеш да заложиш и последния си долар, че ако е решил да изсече целия участък на ДИйп Крийк, ще го направи!

— Няма да може.

— При него такава дума не съществува в речника му! — Едрият дървосекач се приближи още. — Казвам се Уот Уилямс, каубой, и работя от доста време при Джад Бика. Той каза, че ония гори са негови, и точка! Има и още нещо, — приведе се доверително към Бел едрият мъжага — той ще докара петдесет от най-здравите дървосекачи в страната да работят за него!

Бел гаврътна чашата си и се извърна от бара. Уот Уилямс му се ухили в лицето. Целият кипеше от чувство за хумор и жажда да си почеше ръцете. Имаше широки рамене и големи ръце, а току-що беше обърнал две двойни чаши.

— Бел — повика го той, запътвайки се подир него — с удоволствие приемам офертата ти, която предложи на шефа, още сега!

Уот замахна още докато изговаряше последните думи. Клей обаче ясно б видял намерението му още преди движението. Беше разбрал какво му е на ума на мъжа още докато той пресичаше залата, по начина, по който движеше краката си. И в мига, в който Уот замахна, Клей се дръпна назад и заби един ляв и десен юмрук в лицето му. Левият удар се стовари в окото на Уилямс тъкмо в мига, в който влизаше, но десният попадна твърде назад към ухото. Уот залитна, но въпреки всичко се опита да запази равновесие. Бел пристъпи напред и когато Уилямс отново влезе, той финтира, и после му стовари един съкрушителен десен прав в челюстта. Ударът сякаш закова Уилямс във въздуха докато правеше крачка напред, той се олюля и рухна в праха, стоварвайки се като отсечен с брадва.

Бел изгледа приятеля на рухналия дървосекач, но онзи на бара само го изгледа със зяпнала уста, сякаш не вярващ на очите си. Бел се обърна и влезе в хотелското фоайе.

Ед Милър вдигна глава над счетоводната книга, отбелязвайки си наум раздраните кокалчета, и си извлече необходимите заключения. Той беше необщителен мъж с минало, за което никой от околните си нямаше и най-малка представа. Притежаваше таланта да научава почти всичко, които ставаше в Тинкърсвил без дори да проявява и най-малкия видим интерес.

Беше станал свидетел на сблъсъка на Девит и Бел на улицата. В бара имаше дървосекачи. Нещо тежко се бе строполило на пода. Клей Бел имаше раздрани кокалчета и никакви други видими признаци за поражения. Изводът се налагаше сам.

— Върна ли се вече Харди Тибот?

Милър поклати глава.

— Още не, Клей. Закъснява. Никой не е дошъл в града освен онзи дървосекач, никой освен семейство Райли. Съдията Джеймс Д. и щерка му.

Клей Бел се поколеба. Ръцете му останаха неподвижни върху плота. Харди трябваше вече да се е върнал. Дали закъснението му нямаше нещо общо с Девит? Тази мисъл го разтревожи и той остана неподвижен, колебаещ се как да постъпи най-добре в тая ситуация.

— Трябва да видиш момичето на Райли, Клей! — понижи гласа си милър. — Човече, да бях на твоите години веднага й скачах.

— Блондинка ли е?

— Колийн Райли? Какво говориш! Тъмночервена коса и очи пълни с Ирландия… аха, ето я, тъкмо слиза по стълбите.

Клей се обърна небрежно и без да бърза, изпълнен с любопитство. Изгледа я за миг, и после пак. Погледите им се срещнаха и за един миг останаха слети един в друг.