Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guns of the Timberland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Източник: Кантая

 

Издание:

„Универс“

История

  1. — Добавяне

Глава 4

В банката на Тинкърсвил Нобъл Уилър извърна тежкото си наедряло тяло в стола да изгледа посетителя си. Беше повече от очевидно, че Джад Девит беше ядосан.

Девит се друсна в стола от другата страна на бюрото и положи бялата си шапка върху бюрото. Черната му коса беше сресана в съвършена прическа. Лицето му беше четвъртито, а главата сякаш беше издялана от гранит. Тази сутрин очите му бяха твърди и нетърпеливи. Джад Девит обичаше хубавия бой, но този специално съдържаше неща, които не го привличаха особено.

Победата се бе просмукала и в кръвта му, и той вече започваше да проявява нетърпение всеки път когато му противоречаха или се изправяха на пътя му. А сегашната операция изискваше голяма бързина и той нямаше никакво желание да тъпче на едно място. Особено когато от първата редица го наблюдаваше Колийн Райли.

Клей Бел не се беше огънал. Той не само бе имал арогантността да предизвика открито Джад, но и публично бе пребил един от най-коравите му дървосекачи. А с това вече бе привлякъл и вниманието на Колийн, което още повече бе обтегнало нервите му.

— Става въпрос за тоя мъж Бел — започна направо Девит. — Той има сметка при теб, и ще бъде главната пречка на пътя ни към тази дървесина. Отказва да измести добитъка си, и ако ти не го вразумиш да го направи, ще се наложи да го свършим вместо него.

Уилър размърда едрото си тяло и се изплю в плювалника. Замислено подръпна краищата на пожълтелите си мустаци.

— Не — изрече накрая той. — Не мога да се намесвам. Аз ти подсказах за тая дървесина, но в никакъв случай не мога да си позволя да се излизам на открито. Успеем ли да прогоним добитъка на Бел от онзи участък, това ще е краят му, и ти го знаеш много добре. Ти си тук само докато изсечеш дървесината, но аз нямам намерение да ходя където и да било другаде. Каквото и да ми се наложи да правя, ще трябва да го правя под прикритие.

— Ами ако поиска възобновяване на кредита си?

— Там вече мога да го отрежа без да ме е страх. Ще му кажа, че след твоята поява тук положението му вече става съвсем неясно и объркано.

Девит кимна.

— Това наистина ще свърши добра работа. Той ще има дяволска нужда от пари, за да се бие.

Девит се надигна да си тръгва, но Уилър го притисна със знак обратно на стола му.

— Наистина ли нямаш никаква представа за тоя мъж Бел?

— Че какво има тук да зная? — изрече нетърпеливо Девит. — Той е застанал на пътя ми и това ми е достатъчно.

— Седни спокойно, Джад, и ме изслушай. Аз също имам дял в тази работа. — Уилър положи дебелите си ръце върху масата и се приведе напред. — Ти си умен мъж, Девит. Вършиш си работата както трябва, и това ми харесва. Много не ти пука как си постигаш целите, и това също ми допада. Но не прави никакви грешки с този мъж тук. Бел е боец.

— Боец, а? Ще му дръпна такъв хубав бой, че да ме помни докато е жив! — изсмя се Джад без всякакъв хумор в гласа си.

— Чуй ме добре! Бел е воювал с команчите още на четиринайсетгодишна възраст. После е отишъл в Ню Орлийнс, не знам с какво се е занимавал. След това две години е бил рейнджър в Тексас, а после е постъпил в кавалерията по време на Гражданската война. Там е станал майор. След войната е прекарвал стада, ловувал е бизони, и е търсил злато чак до Банък и Алдър Гълч. Този мъж знае как и кога да се бие.

Джад Девит беше целият погълнат от думите на Уилър и не отделяше поглед от събеседника си. Сега вече имаше повод за поредното раздразнение. Защо не му бяха разказали всичко това по-рано? Този мъж можеше да бъде опасен… само фактът, че се е издигнал до чин майор беше достатъчен; това означаваше или способност да ръководи, или пък приятели на съответните постове. Но и в двата случая той определено представляваше опасност.

— Тези, които го познават, твърдят, че бил изключителен стрелец. Наистина, откакто е пристигнал тук, не е вадил револвер, но това не означава нищо. И не се заблуждавай, че е сам! Тоя Ханк Рууни е стар вълк от прериите. Ръш Джаксън е бил рейнджър в същия отряд с Бел, а Монтана Браун е бил сержант под командването му през войната.

— Ще имаме закона на наша страна — увери го Девит. — А освен това разполагаме с достатъчно хора и пари. Този контракт за връзка с централния път за Мексико е достатъчно лакомо парче, а икономиите от транспорта ще ни върнат с лихвите похарченото за изкореняването на Бел оттук.

Джад Девит прекрачи прага на банката в слънчевия ден. Захапа пурата си и я запали, примижавайки срещу слънцето. Чувстваше се в добро настроение; перспективата за силов сблъсък винаги го възбуждаше приятно. Бел можеше да се окаже по-опасен, отколкото бе предполагал, и при това с приятели.

Това беше най-лошото при тия мъже от Запада. Човек никога не можеше да знае със сигурност кой е изправен срещу него. Нито пък кой е в неговото обкръжение. Небръснатият субект седнал до теб на пейката в кръчмата можеше да се окаже с диплома от Оксфорд. Много авантюристично настроени млади чужденци бяха дошли тук привлечени от романтичния ореол, с който беше обвит западът, в търсене на приключения и развлечение, като повечето от тях бяха безмилостни бойци, без страх пред никого.

Девит повдигна поглед към пътеката която водеше към планините. Можеше да издържи и тежък товар. Утре натоварваше на фургоните двигателя с животинска тяга и гатера и потегляше веднага. Маршрутът му минаваше по стария път през Емигрант Гап и преходът им щеше да демонстрира пълното безсилие на Бел.

Той замислено дъвчеше края на пурата си оглеждайки улицата. Ако работите потръгнеха според очакванията му, това щеше да се окаже последното му начинание в тази страна. Той вече растеше и придобиваше нови мащаби. Нямаше смисъл да се занимава повече с такива ограничени начинания. В страна като тази мъж с глава като неговата можеше да открие множество възможности, но той искаше да се придвижи на изток, да навлезе в кръга на едрите финансови акули. Имаше нужните качества, и стъпеше ли веднъж там, нищо нямаше да му попречи да мери ръст и с най-големите.

Бел ли? Та той беше поредния кравар. Вярно, малко труден и опърничав. Джад Девит се изкикоти. Труден ли? Той щеше да му покаже няколко номера. Щеше да го научи какво означава да бъдеш наистина твърд. Нямаше нужда се вадят револвери; краварят сам бе предложил да поговорят с юмруците си и когато дойдеше онзи час…

Устните му хищно оголиха зъбите; той се върна на разговора си с Нобъл Уилър. Банкерът очевидно се бе разшетал доста, за да открие онова, което му споделил за Бел. Събраната информация беше обширна и изчерпателно. Защо ли си беше направи целият този труд? СТруваше си да се замисли човек.

Джад Девит познаваше добре себе си и нямаше тайни от себе си. Беше мъж несковаван от скрупули, боец, за когото не съществуваше нищо друго, освен победата. Не подбираше никакви средства по пътя си към целта.

Той бе планирал ходовете си с изключително внимание, като бе изучавал картите, доставени му от Уилър, и други карти, не толкова подробни, на областта. Беше подценил Бел, но и старецът в банката не беше за подценяване. Нобъл Уилър явно бе имал нещо повече наум освен печалбите от тай ??? контракта, от които той щеше да получи дял. Девит му бе отделил един съвсем малък процент от тази печалба, и Уилър се бе съгласил прекалено овчедушно.

Девит нямаше и най-малката представа как Уилър се бе докопал до информацията за тай ??? контракта за централния път до Мексико. Уилър бе дошъл в Санта Фе и се бе свързал с Девит, като му бе обяснил, че знае местонахождението на находище от дървесина неколкостотин мили по-близо, отколкото бе предполагал Девит.

Банкерът му бе показал умело начертаните си карти, с посочени източници на вода, и стария маршрут през Емигрант Гап. Девит изпрати Трип и Уилямс да разузнаят за дървесината без да вдигат никакъв шум. Те се промъкнаха през Просеката когато снегът още не се беше стопил и нямаше стада прехвърлени към високите равнини, след което се бяха измъкнали все така незабелязани. Докладът им беше повече от оптимистичен. Близостта на дървесината до границата щеше на практика да удвои печалбата, която щеше да получи от сделката.

Девит не губеше и секунда. Веднага влезе във връзка с Франк Чейс в Уошингтън. Чейс задейства механизма за получаване на концесия за дървесина, но Джад нямаше намерение да изчаква продължителните юридически процедури или уморителната столична бюрокрация да си размърда задниците. Той беше организирал преместването в областта с оборудването си, и сега щеше да сече участъка на Дийп Крийк; а ако молбата му за концесия не успееше да мине, какво от това?

Той замислено въртеше пурата между зъбите си и разглеждаше вече променената ситуация. Дали не беше пропуснал нещо? Чейс щеше да се оправи в Уошингтън. Железницата щеше да откаже вагони на Бел за превоз на добитъка му, а Уилър нямаше да възобнови кредита му. За да воюваш, са нужни пари, и то здрави, а от Уилър той знаеше и до последния цент финансовото състояние на Бел.

 

Докато яздеше коня си към планината Пайъти, Клей Бел бе стигнал до същото заключение, както и Девит. Щяха да му трябват пари.

Огледа гората с едно вече променено око. Състоеше се основно от смесени ели и масивен бор. Бел беше съвсем наясно с проблемите на Джад Девит. Но тези планини, оголени от горите си, щяха да бъдат съсипани завинаги, съща както и цялата околност. Тънкият почвен слой щеше да се отмие, хълмовете щяха да лъснат като плешиви глави, и този горист оазис щеше да принадлежи само на миналото.

Пътят му се виеше през дърветата и след това премина в поредица от тревисти ливади. Добитъкът от равнините вече бе започнал да се разпръсва; животните пасяха сочната гъста трева на богатите на вода планински равнини.

Вятърът прошумоля в гъстата трева и някъде далеч над хребета на планината Пайъти се рееше орел. Всичко беше като застинало. Конят му приведе глава и захрупа сочната трева. Стройните борове стърчаха като стражи пред непристъпен замък, сякаш издялани всички един по една и съща мярка.

Мисълта, че почти не познава тази част на участъка от Дийп Крийк, която лежеше отвъд реката и на запад от Просеката го разтревожи. Времето му бе погълнато от грижите по добитъка и изграждането на сградите, така че почти не бе имал възможност да се поразгледа по-подробно наоколо. Това, което знаеше със сигурност, бе местността беше дива и сурова, гъсто залесена, без никакви проходи или пътища, като единственият проход минаваше през собствения му участък.

На един по-слабо залесен участък Бел опъна поводите. От мястото, на което се намираше, погледът му се плъзгаше над върховете на дърветата и той свободно виждаше пространството, обгърнато отвред от планини.

Вляво и точно пред него по пътя му се издигаше масивният хребет на планината Пайъти, най-високото място на много мили наоколо. Далеч на запад се зъбеха нащърбените хребети, оформящи далечната стена на басейна, чийто единствен изход беше Просеката. Той дълго време не отдели поглед от този участък, взирайки се напрегнато във всеки връх на дърво чак до реката, сякаш да разбере какво се крие зад тях.

В пукнатините и гънките на планината се гушеха последните останки от снеговете, а вятърът който долиташе от слоновете, беше студен и пронизващ. Това беше добра земя, за добри хора. Той се опита да си я представи оголена и опустошена, превърната в безжизнена пустиня без тези великолепни дървета, и остра болка го жегна. Това беше девствена гора, недокосната от човешка ръка, с тук-там малки плешивини, причинени от пожари от мълния.

Веднага след като се бе настанил в участъка, той беше установил противопожарно наблюдение на Пайъти, и за последните няколко години поне десетина пъти заедно с всичките си работници бе излизал да гаси пожари. Обикновено бяха успявали да спрат разпространението на пламъците и да задушат огъня с бързи и точни усилия. Веднъж обаче им се бе наложило да се борят с огнената стихия в продължение на няколко дни и той се бе видял принуден да наеме още хора от града, за да потушат пожара.

Той продължи да язди, поемайки по дългата пътека, която водеше нагоре по склона, понякога криволичеща и навлизаща под дърветата, а понякога излизаща на откритата част от планината. Веднъж зърна планински лъв, и поне дузина пъти попада на следи от елен.

Този ден беше ред на Бил Кофин да дежури на върха на Пайъти.

— Идва някакъв конник — каза му той. — Изглежда на жена.

Беше висок, добре сложен млад мъж с руса коса и замислено лице. Спокоен, но държелив и способен.

Кофин му подаде бинокъла и Клей се вгледа с интерес в конника. Утрешният въздух беше чист и слънцето ярко, но пътят откъм града от време на време се закриваше от храсти и висока жилава трева, зад които ездачът изчезваше понякога. Най-накрая, след като конят и ездачът се показаха иззад един пясъчен хълм, той я позна. Беше Колийн Райли.

Това беше пътека, която можеше да се преодолее само от опитен ездач с добър планински кон и той върна бинокъла на Кофин.

— Слизам долу.

Дръпна поводите на коня и после се извърна на седлото.

— Девит вероятно ще потегли днес.

Слънцето започваше да напича и той прихлупи шапката ниско над очите си. Заспуска бързо коня по стръмния и опасен участък, копитата се подхлъзнаха последните няколко фута, после го пусна в лек галоп през жилавата трева и мескитовите храсти. Излезе на пътеката точно в момента, в който се появи и Колийн, само на двадесетина ярда от него.

— Здравей, каубой! — поздрави го тя весело. — Къде си се запътил?

— Да те посрещна. — Той посочи към планинския връх. — Видях те като идваше.

Тя хвърли поглед към върха, после го върна върху него; загледа го с ясни очи. Беше стегнат и красив и тази сутрин, висок и могъщ мъж, изпънал до пръсване сивата си вълнена риза, така както само един истински мъж може да го прави.

— Чакаме гости — добави той, — и не бихме искали да изглеждаме негостоприемни.

— Клей — нарече го тя по малкото му име без дори да го осъзнае, — не бива да си имаш неприятности с Джад. Той е непреклонен, прекалено даже понякога. Защо не му продадеш участъка си?

— Не ме молил за това. А дори и да го беше направил, пак нямаше да му го продам. Това е моят дом, и той ми харесва. Нямам намерение да подвивам опашка и да хуквам накъдето ми видят очите при първата опасност. Няма да ми е за пръв път.

Очите й проследиха пътеката към постройките в устието на Гап.

— Имаш чуден изглед.

Той пусна коня си по пътеката и двамата потеглиха един до друг.

— Привлече ме гледката, също както и тревата — призна той. — Обичам пред мен да има простор.

Колийн изведнъж рязко дръпна поводите на коня си.

— Но… но пътеката минава точно през твоите врата!

Клей Бел извади торбичката си с тютюн и започна да си свива цигара; въздържа се от коментар.

Тя се обърна към него.

— Джад ще има много проблеми докато си прекара машинариите през тия врати, нали?

— Да, ма’ам, и аз мисля така — изгледа я Бил, лукаво ухилен.

— Но ти няма да го пуснеш?

— Позна.

— Но ти не притежаваш участъка с горите!

— Нито пък Джад. Освен това аз имам предимството за първо ползване. Аз дори съм хвърлил сили и средства да го подобря, и да предотвратя пожарите. А той иска да унищожи всичко, което ние сме съхранили.

Тя се извърна в седлото си.

— Но ти не разбираш! Траверсите са предназначени за железницата, а железните пътища изграждат страната.

— Също и говеждото месо.

За пръв път тя започна да гледа на ситуацията с други очи. Познаваше Джад Девит от три години и беше свикнала да го вижда да прегазва всяко препятствие изпречило се на пътя му. Сега, гледайки Клей Бел, тя изведнъж проумя, че той представляваше препятствие, съвсем различно от онези, с които се беше сблъсквал Девит до този момент. Такова, което едва ли щеше да позволи да бъде прегазено.

— Ще има неприятности — изрече мрачно тя. — Големи неприятности.

— Колийн — обърна се той към нея, посочвайки към фермата и после към равнините в низината — това съвсем не беше лесно да се построи, повярвай ми. Без водата и ливадите от горните части на планината сме загубени. Напълно. Все едно, че съм умрял. Воювах с индианци и крадци на добитък когато се заселих тук. Двама от първите ми работници са погребани тук. И ти си мислиш, че аз ще свия знамена само защото Джад Девит си е наумил да изсече земята ми?

Те продължиха да яздят и Ханк Рууни им отвори портата, хвърляйки мигновен поглед към Колийн.

— Няма ли да влезеш? — запита Клей, като се обърна без да дочака отговора й. — Ханк, кажи на готвача да ни приготви кафе. Ще бъдем на верандата.

След като седнаха, тя се огледа с явен интерес. Ездата и студеният въздух на ранното утро бяха поруменили бузите й. Той я огледа с одобрение. Имаше бистър ум и бърз разсъдък, който той харесваше. Колкото и да беше млада, вече не беше дете. Беше станала жена с всичките им присъщи женски инстинкти. Той внезапно изпита някаква несигурност. Тя беше първата жена, сядала някога на верандата му, оглеждала околностите на фермата му.

— Много е странно човек да се озове изведнъж в сърцето на Запада — проговори тя. — Чичо ми обичаше да ни разказва истории за Бил Лонгли и Джон Уесли Хардин. Те действителни личности ли са били?

— Някои от тях още се навъртат наоколо.

— Познаваш ли Стаг Харви и Джак Килбърн? Те наистина ли са толкова опасни, както говорят?

Той й хвърли бърз поглед.

— Къде ги видя?

— О, разговарях с Боб снощи. Нали го познаваш, мистър Трип искам да кажа. Той е бригадир на дървосекачите, които работят за Джад. Онзи служител от хотела ми каза кои са те.

Готвачът донесе кафето, малко намусен, загдето го занимават с такива глупости по никое време. После видя Колийн и преглътна на сухо. Внимателно забърса и без това чистата маса пред нея и после постави изискано чашата.

Трип е разговарял с Харви и Килбърн? Да ги наема? Не, каза си той, още е прекалено рано за това. Та Девит още не е наясно каква битка именно ще се разиграе. И въпреки това фактът не беше за пренебрегване. И двамата мъже се биеха само за пари. Бяха опасни и безмилостни, но само срещу заплащане; струваха си парите, които получаваха.

Той вдигна поглед над чашата си и погледна момичето от другата страна на масата. Това беше не само първият път, когато жена сядаше на верандата му, но и първият път от много месеци насам, когато изобщо някой беше сядал на масата срещу него. Тя се вписваше съвсем естествено в обстановката, сякаш беше родена и отраснала тук. Гледаше към долината с умиротворени черти и спокойни очи.

Тя се огледа, внезапно доловила вниманието му. За пръв път от началото на срещата им се вгледаха директно един в друг, и всичко в него изведнъж сякаш намери покой. Лек руменец погали бузите й.

— Твоето място е тук — проговори изведнъж той. — Това трябва да е твоят дом.

Тя го изгледа с любопитство, после обиколи с поглед обления от слънце двор на фермата, меките сенки покрай стените, хладината на мястото след жегата в долината. Защото дори и долината, със своето пастелно зелено и кафяво, допринасяше за покоя на мястото. Тя обичаше, разстоянията и усамотението. Никога не беше принадлежала към момичетата, зависими от другите за развлеченията и забавите.

Думите му отекнаха в съзнанието, и леко потръпна като от страх, но въпреки това думите му бяха толкова проникнати от искреност и истина, че обсебиха цялото й внимание и едва не я накараха да каже „да“.

Беше ли това нейната страна? Дали наистина мястото й беше тук, под склона на Емигрант Гап? Във въздуха се носеше лекия аромат на дивите рози примесен с аромата на кафето, мириса на стара кожа, и чистата ярка топлина на слънцето.

И почти веднага съзнанието й се разбунтува срещу тази кощунствена мисъл. Как бе посмяла дори да си го помисли, дори и за миг? Та тя щеше да се омъжва за Джад Девит!

— Грешиш — възрази му спокойно тя. — Аз съм градско момиче. За мен това е просто една екскурзия сред природата.

Очите му се присвиха леко в присмехулно изражение.

— Така ли?

— Джад Девит е мъж, с когото би се гордяло всяко момиче — изрече тя. — Той върши грандиозни неща. Мъжете го уважават за неговите способности.

— Тези грандиозни неща… не са ли те всички единствено само за Джад Девит? А и не трябва да забравяте, че вие досега сте го виждали само да побеждава. Мъжът се познава единствено само в поражението.

Тя го изгледа отново и нещо в очите й накара сърцето й да прескочи един удар.

— А ти? Губил ли си някога?

— Повече от веднъж.

Той втренчи към планината. Тънка следа от дим се проточи към небето. Само след секунди към небето се стелеше кълбо.

— Джад Девит идва насам. — Той се изправи на крака. — Иска ми се да доведеше всичките си хора наведнъж. Колкото по-скоро разберат срещу какво са се изправили, толкова по-добре.

Той отвори и задържа вратата докато тя мине пред него и двамата излязоха отвън. Готвачът дрънчеше с тенджерите в кухнята; никой друг не се виждаше наблизо.

— Толкова ли си нетърпелив да срещнеш неприятностите?

— Не чак толкова, но щом ми е дошла на крака, защо да карам да чака?

— Хората му обичат да се бият. И са свикнали да побеждават.

Той ги видя да се приближават; четирима конника. Хвърли поглед към върха на планината Пайъти и вид още две кълба дим.

Хладнокръвно обмисли ситуацията. Вероятността Джад да използва сила, за да си пробие път още при първия сблъсък беше малко вероятна. Щеше да направи опит да тръгне с рогата напред, после щеше да се прегрупира и да използва някакъв номер, без значение дали законен или полузаконен. Но един мъж с оръжие можеше да брани дома си дълго време.

Той се приближи до седлото и измъкна пушката си от калъфа.

— Няма да я използваш, нали?

— Само ако ме принудят. — В очите му се появи загадъчен блясък. — Тоест ако твоят човек се опита да си пробие път със сила.

Той остана прав, наблюдавайки конниците. Начело яздеше Джад Девит, и то много добре. Малко вдясно и зад него яздеше Боб Трип, а другите двама ги следваха отблизо. Клей чакаше. Потта се стичаше по шията му и той опъна дълбоко от цигарата си, после я захвърли на земята.

Те приближаваха, и той беше готов да ги посрещне. Той пристъпи пред портата и остана така, висока и самотна фигура, а зад него от двете му страна се издигаха каменните стени на сградите.