Луис Ламур
Стрелците от гористите равнини (5)

Глава 5

На идване Джад не бе пропуснал да забележи начина, по който сградите на фермата диктуваха прохода през Гап. Това също беше нещо, за което бяха длъжни да го предупредят. Как бе пропуснал Уилър да му го съобщи?

Цепнатините ва скалните стени представляваха амбразури за стрелба, и той само с един поглед проумя, че стигнеше ли се до стрелба, двама души спокойно можеха да защитават Гап срещу петдесет. Челюстта му се втвърди при вида на безгрижно застаналата фигура на Клей Бел пред портата.

В следващия миг зърна и Колийн Райли и беззвучно изпсува. Какво бе накарало това момиче да дойде в този пущинак толкова рано?

На двадесетина ярда пред Бел Девит опъна поводите на коня.

— Прокарваме маршрут до дървесината на Дийп Крийк — произнесе той. — Можем ли да прокараме оттук гатера?

— Тук пътят е затворен.

— Така ли? — Девит се отпусна върху рога на седлото си. — Вие се осмелявате да блокирате обществен път? Маршрутът на дилижанса?

Клей Бел не бързаше; зави си спокойно цигара преди да продължи. Искаше да изчака и останалите конници на Девит. А и освен това не беше трудно да се забележи, че човекът пред него нервничеше.

— Има вече петнадесет години откак дилижансът вече не минава оттук. А пътят минава през Тинкърсвил. На никого не е било позволено да мине оттук откакто аз се нанесох, без специално разрешение.

Девит усети как го обзема студен гняв. За капак и Колийн беше тук свидетел на неговото унижение.

— Прекалено много си позволяваш, Бел. Ти си просто един натрапник, незаконно настанил се на държавна земя. Вие, фермерите се опитвате да обсебите цели участък без да имате за това и най-малкото законно право.

Клей се усмихна и пъхна цигарата между устните си. Преднамерено не бързаше.

— Ти си умен мъж, Девит. Трябваше да хвърлиш едно око на моите права на собственост върху земята преда да започваш каквото и да е. Аз съм подал молба за закупуване на този участък и съм получил разрешението. Притежавам всичката земя в Емигрант Гап, заедно с всичко, което е върху, под и в нея. Освен това — добави той, — притежавам също така и хиляда акра в подножието на прохода. Ти не можеш да направиш и крачка през земята ми с каквото и дървосекаческо оборудване да си се домъкнал, нито сега, нито когато и да било по-късно.

Джад Девит застина неподвижен върху седлото си. Само за миг беше сразен, и се налагаше да измисли бързо някакъв начин да спаси поне малко от достойнството си, докато успее да продължи с начинанието си. В същото време той оцени по достойнство удара на Бел. Клей Бел беше много хитър, и Девит се увери, че никакви блъфове със сила могат да стреснат този човек.

— Отказваш ми правото на проход? Не можеш да направиш това, Бел. Всеки човек има право да достъп до собствеността си. Съгласно закона ти нямащ право да ме спираш.

Клей опъна дълбоко от цигарата си. Фургоните с оборудването на Девит трополяха все по-наблизо.

— Притежаването на собственост си има своите законови основи, Девит. А аз съм в притежание на тази собственост. Също така паса и добитък в участъка на Дийп Крийк. Съжалявам, Девит, ти просто се опитваш да сечеш неправилно картите.

Търпението на Джад Девит започваше да се изчерпва.

— Какво ще кажеш тогава, ако се опитаме да използваме сила? — запита грубо той.

Боб Трип хвърли мигновено панически поглед върху Девит; устните му изразиха ням протест. Девит понякога биваше заслепен от усещането си за брутална сила и не беше в състояние какво се е изправило срещу тях.

— Не можеш — отвърна късо Бел. — Опиташ ли се да си пробиеш път със сила, ще замирише на барут.

— Ние сме четирима, а ти — един.

— Да.

Джад Девит не откъсваше погледа си от мъжа пред него. Нетърпението му вече почваше да го разяжда отвътре, а гневът продължаваше да расте от факта, че между целта му и него беше застанал някакъв си мъж. Обзе го див и заслепен стремеж да смачка, да прегази този мъж пред него и да продължи. Разполагаше с трима корави мъже зад себе си, патили и препатили, всички въоръжени. Зад тях идваха и другите. И въпреки това нещо сякаш не му даваше.

Това беше самият мъж пред него.

Това беше Клей Бел, и нещо в начина, по който се държеше. Бел не беше нито разтревожен, нито възбуден. Той не даваше признак за никакво вълнение. Просто чакаше Девит да направи своя ход.

Внезапна мисъл проряза съзнанието на Джад Девит. Това беше проумяването на факта, че за Клей Бел всичко това просто една рутина, с нищо ново в нея. Че той играеше в игра, в която всички ходове и техните контраходове му бяха абсолютно познати, докато самият Девит изпитваше несигурност.

— Добре — произнесе накрая той, — ти ме спря. Но аз ще изсека Дийп Крийк, дори и ако се наложи да мина през трупа ти!

Той изви коня си, но гласът на Бел го спря на средата на движението му.

— Девит?

— Какво?

— Какво ще кажеш за твоя труп?

Девит се втренчи в Бел и изведнъж проумя нещо, което досега не му беше идвало наум — че и той също може да бъде убит. Това беше нелепо, и въпреки това…

— Колийн? Тръгваш ли с нас?

Тя се качи на седлото си и побутна коня към портата, която Бел държеше отворена за нея.

— Внимавай — прошепна тя. — Познавам го! Той няма да се спре пред нищо!

В подножието на склона Джад Девит спря до фургоните.

— Задръж фургоните — каза той на Уилямс. — По-късно ще се качим на платото.

— По-добре ни изпрати походна кухня. Имаме съвсем малко храна.

— Няма да бивакувате тук! — изрече Клей Бел седнал върху седлото на жребеца си. — Това е все още моя земя, Девит. Няма да позволя никакъв бивак върху нея. Законът забранява абсолютно. А сега изчезвайте! Дръпнете се зад онази бяла скала. Това е границата на моята земя.

Лицето на Девит побеля съвсем.

— Проклет да съм, ако…

— Назад. — Гласът на Клей Бел съдържаше всичко друго, само не и благост. — Тръгвайте или ще застрелям всяко животно във впряга ви! Веднага!

Девит махна с ръка към хората си. Лицето му щеше да се пръсне от гняв.

— Дръпнете ги! Нека да си направи кефа! — Той се обърна към Бел. — Ще съжаляваш страшно много за това! — каза той. — Аз ще имам грижата…

— Движение! — повтори Бел. Той побутна коня си напред, притискайки го о жребеца на Девит.

Девит се поколеба за миг с разкривено и грозно лице; после сбута коня си назад, без да отделя и за миг очите си от Бел, докато премина линията маркирана до бялата скала.

Клей бързо изви коня си и без да поглежда назад го пусна в лек галоп по пътя към фермата си. Джад Девит се загледа след него, изпсува горчиво, после пришпори коня си към града. Двамата с Колийн яздеха рамо до рамо, но той не проговори и дума.

Беше загубил още първото сражение с Бел, но следващият път… следващият път…

— Джад?

— О… извинявай, Колийн, страхувам се, че съм нещо разсеян. Тая бъркотия ме уморява.

— Защо не се откажеш, Джад? Защо не си отсечеш трупите на друго място?

Той й е усмихна да прикрие раздразнението си.

— Не се тревожи за това, Колийн. Това си е мой проблем.

Тя яздеше мълчаливо до него. Виждаше го, че е решен на всичко. Беше прекалено твърдоглав, за да се откаже още сега.

— Джад… той ще воюва.

— Разбира се.

— Ще загинат хора. Нищо ли не означава животът им за теб?

— Означава, разбира се, че означава! Но не може един човек да спира пътя на прогреса! Железницата трябва да продължи!

— Можеш да набавиш траверсите отвсякъде другаде.

— С цената на много по-големи разходи. И за много повече време. Но те са тук, под ръката ми, и аз нямам намерение да се отказвам от тях.

Той едва ли дочу протестите й. Умът му вече пришпорваше напред, опитвайки се да намери начин да заобиколи това идиотско препятствие. Не можеше да няма поне още един маршрут към участъка на Дийп Крийк, към долината и платото. Трябваше да говори с Уилър.

Колийн замълча. Въздухът захладя с приближаването им към града. След малко пътят тръгна успоредно на реката и тя усети полъха от течението и от пустинните върби. Тя забави коня си; пред погледа й отново изплува Клей.

Чертите му бяха чисти и ясни, загорели от слънцето и вятъра. Имаше нещо и в походката му… забеляза също, че Джад Девит беше респектиран. Клей Бел не беше разтревожен пред перспективата да си има неприятности. Той не беше хабил излишни думи, не беше се опитвал да се пъчи или придава важности. И въпреки това беше победил; беше принудил Джад Девит да отстъпи.

А Джад Девит никога нямаше да му го прости.