Сидни Шелдън
Голо лице (8)

Глава осма

— Нещо за пиене?

Макгрийви поклати мрачно глава, без да откъсва поглед от Джад. Джад си наля втора солидна порция скоч, докато Макгрийви го изучаваше безмълвно. Ръцете му още не се бяха успокоили. Уискито обаче го сгря и той се поотпусна.

Макгрийви беше пристигнал в офиса две минути след като електричеството беше възстановено. Съпровождаше го флегматичен полицейски сержант, който седеше и си водеше записки в стенографски бележник.

Макгрийви проговори.

— Нека да повторим още веднъж всичко, доктор Стивънс.

Джад си пое дълбоко дъх и започна отначало, като съзнателно сдържаше гласа си спокоен и нисък.

— Заключих кабинета и отидох до асансьора. Осветлението в коридора угасна. Помислих си, че лампите на по-долните етажи може да работят и реших да тръгна надолу. — Джад се поколеба, остатъците от страха още не искаха да го напуснат. — Видях някой да се изкачва по стълбите с фенерче в ръка. Извиках му. Помислих, че е Бигелоу, нощният пазач. Но не беше.

— Кой беше?

— Казах ви — изрече Джад. — Не зная. Не ми отговориха.

— Кое ви накара да помислите, че идват да ви убият?

Джад с мъка сдържа гневното възклицание. Не трябваше да ядосва Макгрийви; беше много важно той да му повярва.

— Последваха ме до кабинета ми.

— Значи вие мислите, че са били двама мъже решени да ви убият?

— Най-малко двама — каза Джад. — Чух ги да си шепнат.

— Казахте, че след като сте влезли в приемната, вие сте заключили външната врата, която извежда към коридора? Така ли е?

— Да.

— И че след като сте влезли във вашия кабинет, сте заключили вратата към приемната?

— Да.

Макгрийви доближи вратата, която водеше от приемната му към кабинета му.

— Опитаха ли се да насилят тази врата?

— Не — призна Джад.

Спомни си колко озадачен беше от този факт.

— Така — каза Макгрийви. — Вратата от приемната ви към коридора изисква специален ключ, за да се отключи отвън, след като веднъж вече сте я заключили.

Джад се поколеба. Разбра накъде клони Макгрийви.

— Да.

— Кой има ключове за тази брава?

Джад усети лицето му да аленее.

— Керъл и аз.

Гласът на Макгрийви изведнъж стана метален.

— А хората, които почистват? Как влизат вътре?

— Имаме специална уговорка с тях. Керъл идваше три дни в седмицата по-рано сутринта и ги пускаше вътре. Свършваха, преди да дойде първият ми пациент за деня.

— Не изглежда особено практично. Не е ли било възможно да влизат в кабинета ви по времето, когато почистват и другите помещения на етажа?

— Правех го заради картоните, които съдържат особено поверителна информация за моите пациенти. Предпочитам неудобствата пред възможността вътре да влизат непознати хора, когато ме няма наоколо.

Макгрийви хвърли един поглед на сержанта, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Доволен, той се обърна към Джад.

— Когато влязохме в приемната ви, вратата беше отключена. Отключена, а не насилена.

Джад не каза нищо.

Макгрийви продължи.

— Току-що ни казахте, че единствените хора, притежавали ключове за тази брава, сте били вие и Керъл. А ключът на Керъл е у нас. Помислете добре, доктор Стивънс. Кой, освен вас има ключ за тази врата?

— Никой.

— Тогава как предполагате, че са влезли тези хора?

И на Джад изведнъж му проблесна.

— Направили са копие от ключа на Керъл, когато са я убили.

— Възможно е — призна Макгрийви. Студена усмивка докосна устните му. — Ако те са направили копие, тогава трябва да открием остатъци от парафин по ключа. Ще го предам на лабораторията за изследване.

Джад кимна. Беше извоювал победа, на която обаче не беше съдено да преживее много.

— И така — започна Макгрийви, — според вас двама мъже — ще приемем за момента, че няма замесена жена — са притежавали копие на ключа, с помощта на който се вмъкват в кабинета ви, за да ви убият. Така ли е?

— Да — каза Джад.

— Преди малко споменахте, че след като сте влезли в кабинета си, сте заключили вратата. Вярно ли е?

— Да — каза Джад.

Гласът на Макгрийви беше станал почти мек.

— Но ние заварихме и тази врата отключена.

— Трябва да са имали ключ и за нея.

— Тогава, след като са я отключили, защо не са ви убили?

— Вече ви казах. Чуха гласовете от магнетофона и…

— Значи двама отчаяни главорези си създават главоболията да прекъснат електрозахранването за цялата сграда, да ви сгащят в кабинета ви, да се вмъкнат с взлом в него — и после изведнъж да се изпарят във въздуха и без косъм да падне от главата ви? — Гласът му беше изпълнен с презрение.

Джад усети студен гняв да се надига в гърдите му.

— За какво намеквате?

— Аз ще го произнеса вместо вас, докторе. Не мисля, че някой е бил тук и не вярвам някой да се е опитвал да ви убие.

— Добре, не ми вярвайте — каза гневно Джад. — А какво ще кажете тогава за осветлението? А за нощния пазач Бигелоу?

— Той е във фоайето.

Сърцето на Джад подскочи.

— Мъртъв?

— Нямаше го, когато влязохме. Имало изгорял предпазител в централното електрическо табло. Бил долу и отстранявал повредата. Успя да пусне захранването точно когато пристигнахме.

Джад го изгледа с празен поглед.

— О — въздъхна накрая той.

— Не знам какви игри въртите, доктор Стивънс — продължи Макгрийви, — но от този момент нататък не ме търсете за нищо. — Той се спря до вратата. — И ми направете една услуга. Не ми се обаждайте повече. Ако се наложи, аз ще ви потърся.

Сержантът затвори бележника си и последва Макгрийви навън.

Ефектът от уискито беше отминал. Отишла си беше и еуфорията; остана единствено дълбоката депресия. Нямаше никаква представа какво да предприеме по-нататък.

Беше се озовал пред загадка без решение. Почувства се като лъжливото овчарче, на което накрая вълците наистина изяли стадото. Оставаше само една възможност. Беше толкова ужасяваща, че дори не смееше да си я признае. Но нямаше друг изход.

Трябваше да се изправи пред възможността да се окаже параноик.

Разум, претоварен от напрежение, можеше да породи чудовища, които да изглеждат съвсем реални. А той наистина не се беше щадил. Не беше вземал отпуск от години. И съществуваше вероятност смъртта на Хансън и Керъл да са послужили за катализатор, отприщил разума му в съвсем погрешна посока, така че и най-незначителното събитие да бъде тълкувано по напълно превратен начин. Хората, страдащи от параноя си живееха в собствен свят, където и най-безобидните случки се тълкуваха като заплаха за живота им. Например случката с колата, която го беше блъснала. Ако това наистина беше преднамерен опит за убийство, нямаше ли да е по-логично шофьорът да слезе от колата, за да провери дали е успял опитът му? А двамата мъже, които се бяха вмъкнали в кабинета? Не беше възможно да знае дали наистина са въоръжени. Нямаше ли един параноик да приеме, че са дошли да го убият? Много по-логично беше да си помисли, че са дребни крадци. След като са чули гласовете от кабинета, бяха духнали. Та нали ако бяха убийци щяха да отворят отключената врата и щяха да го убият. Как можеше да открие истината? Знаеше, че е безполезно да се обръща повече към полицията. Не съществуваше човек, към когото да се обърне за помощ.

Една идея започна да се оформя в главата му. Беше родена от отчаянието, но колкото повече я оглеждаше, толкова повече смисъл започваше да придобива тя. Отвори телефонния указател и започна да прелиства жълтите страници.