Сидни Шелдън
Голо лице (2)

Глава втора

Керъл Робъртс чу вратата на приемната да се отваря и затваря и стъпките на влезлите мъже; и преди още да вдигне глава вече знаеше какви са. Бяха двама. Единият беше грамаден мъжага, най-малко шест фута и три инча, целият мускул; имаше едра глава с дълбоко хлътнали стоманеносини очи и отегчена, невесела уста. Другият беше по-млад, с чисти и чувствени черти, оживявани от кафяви и будни очи. Мъжете нямаха и най-малка прилика помежду си и въпреки това на Керъл й се сториха по-неразличими дори и от еднояйчни близнаци.

Бяха полицейски агенти. Беше ги подушила. Още докато приближаваха бюрото й, тя усети струйките пот да бликват под мишниците й въпреки надеждната козметична преграда срещу изпотяване. Умът й се замята в паника над всички възможни причини за появата на ченгетата. Дали не беше заради Чик? Господи, та последните шест месеца дори и не беше помислял да кривне. От онази нощ в апартамента му, когато я бе помолил да му стане жена и беше обещал най-тържествено да скъса с бандата.

Може би Сами? Той служеше във военновъздушните сили отвъд океана и каквото и да му се беше случило, едва ли щяха да изпратят тия двамата да й го съобщят. Не, те бяха дошли единствено заради нея. Тя редовно си носеше марихуана в чантата и някой педал с голяма уста се беше раздрънкал. Но защо пък двама? Опита се да си внуши, че тия не могат и с пръст да я пипнат. Онова малко антрацитено курве от Харлем принадлежеше на миналото и никой повече не можеше да я разкарва нагоре-надолу. Никога вече. Тя беше секретарка на един от най-големите психоаналитици в страната. Паниката на Керъл се усили с приближаването им. Не можеше така лесно да отмре споменът за толкова години спотайване във вонящите и претъпкани апартаменти под наем, докато Белият Закон громеше вратите на парчета и отмъкваше я баща, я сестра, я братовчед.

Нищо обаче от бурята в нейната душа не остави сянка върху лицето й. Първият поглед разкриваше пред двамата детективи млада и изящна чернокожа жена с кадифена кожа, облечена в бежова рокля със съвършена кройка. Гласът й прозвуча студен и равнодушен:

— С какво мога да ви помогна?

В този момент лейтенант Андрю Макгрийви, по-възрастният детектив, забеляза разширяващото се петно от пот под мишницата й. Той автоматично го съхрани като нещо интересно за размишление по-нататък. Секретарката май беше нещо на тръни. Макгрийви измъкна портфейла си с износената полицейска значка, забодена върху напуканата изкуствена кожа.

— Лейтенант Макгрийви от Деветнадесети полицейски участък — представи се той. Кимна към партньора си. — Детектив Анджели. От отдела по убийствата сме.

Убийства? Някакъв мускул върху ръката на Керъл затрептя произволно. Това е само Чик! Убил е някого. Нарушил е клетвата си към нея и се е върнал при бандата. Ограбил е някого и после го е пречукал, или… него са пречукали? Мъртъв? Това ли са дошли да й съобщят? Тя усети как потта й се усилва. Внезапно улови внимателния поглед на Макгрийви върху лицето си. Разбра, че вече я беше маркирал. Тя и колегите му нямаха нужда от думи. Разпознаваха се още от пръв поглед. Не би и могло да бъда другояче, защото се знаеха от векове.

— Бихме искали да се срещнем с доктор Джад Стивънс — каза по-младият.

Гласът му беше внимателен и учтив, и подхождаше идеално на външността му. Тя едва сега забеляза малкия кафяв пакет вързан с канап, който той държеше в ръка.

Думите му за миг попиха в съзнанието й. Значи не беше Чик. Или Сами. Или марихуаната.

— Съжалявам — изрече тя, като с мъка прикри облекчението си. — Доктор Стивънс в момента е зает. Има пациент.

— Няма да отнеме повече от две-три минути — каза Макгрийви. — Искаме само да му зададем няколко въпроса. — Той направи пауза. — Ако не може тук, ще го поканим в полицейското управление.

Тя ги изгледа озадачена. Каква работа, по дяволите, можеха да имат тия двамата от отдела по убийствата с доктор Стивънс? Каквото и да им беше на ума, доктор Стивънс беше чист като сълза. Тя го познаваше твърде добре. Колко време беше минало оттогава? Четири години. Всичко беше започнало през нощта в сградата на съда…

 

 

Беше три часът сутринта и лампите в съдебната зала обливаха всичко в призрачна светлина. Залата беше стара, уморена и овехтяла, напоена с вкиснатия аромат на страха, който се беше просмуквал и наслоявал с годините подобно на многократно нанасяни един върху друг слоеве боя.

Керъл извади чист маркототевски късмет със съдията Мърфи, защото отново го завари върху съдийската пейка. Предният път, когато бе стърчала срещу него, беше само преди две седмици, и тогава я бяха пуснали условно на свобода. Първо нарушение на закона. Което всъщност означаваше, че копелетата я бяха пипнали за пръв път. Сега обаче нямаше да й се размине. Съдията едва ли щеше да се размекне отново.

Случаят преди нейния беше почти на привършване. Висок, хубав мъж, застанал пред съдията, обясняваше нещо за своя клиент — дебел мъж в белезници, който трепереше неудържимо. Добре му работи ченето на тоя хубавец, заключи тя. Той излъчваше атмосфера на доверие и сигурност — нещо, което я караше да завижда на разтреперания дебелак. Тя си нямаше такъв защитник.

Мъжете пред нея освободиха пейката и тя чу да произнасят името й. Изправи се и притисна коленете едно в друго в напразен опит да се пребори с обзелата я тръпка. Съдебният пристав я побутна леко напред към пейката. Писарят подаде обвинителния акт на съдията.

Съдията Мърфи погледна първо Керъл, после листа хартия пред себе си.

— „Керъл Робъртс. Проституция, скитничество, притежание на марихуана и оказване на съпротива при арест.“

Последното си беше долна клевета. Полицаят я беше изблъскал яката и тя му го върна с удар в ташаците. Какво си мислеше оня въшльо, та тя беше гражданка на Съединените щати.

— Ти беше тук и преди няколко седмици, нали, Керъл?

Гласът й прозвуча несигурно.

— Така мисля и аз, ваша светлост.

— И аз те пуснах условно.

— Да, сър.

— На колко години си?

Тя беше подготвена за въпроса.

— Шестнайсет. Днес имам рожден ден. Щастлив рожден ден, Керъл — каза тя и заплака; ридания разтърсиха тялото й.

Високият, спокоен мъж през това време се беше отстранил до една маса, където събираше някакви документи и ги прибираше в кожено куфарче. Дочул стенанията на Керъл, той повдигна глава и се загледа в нея. После се обърна към съдията Мърфи.

Съдията обяви почивка и двамата изчезнаха в покоите му. След четвърт час съдебният пристав въведе Керъл в кабинета на съдията, където високият мъж разгорещено убеждаваше за нещо Мърфи.

— Късметлия момиче си, Керъл — обърна се към нея съдията Мърфи. — Получаваш още една възможност. Съдът те поверява на личната опека на доктор Стивънс.

Значи това дълго копеле не беше адвокат, а някакъв шарлатанин? Пет пари не даваше, даже и да беше Джак Изкормвача. Само да успееше да я измъкне от тая воняща дупка, преди да са загрели, че днес съвсем не навършваше шестнайсет години.

Докторът я качи на колата си. Заприказва й, без да иска никакви отговори, като й даде възможност да се оправи и да обмисли всичко. Той спря пред една модерна жилищна сграда на Седемдесет и първа улица, която гледаше към Ийст Ривър. Зданието имаше портиер и пиколо и ако се съдеше по спокойния начин, по който го поздравиха и двамата, човек можеше да си помисли, че любимото занимание на доктора е да води всяка сутрин в три часа малолетни курвета у дома си.

Керъл никога не беше попадала в апартамент като този на доктора. Всекидневната беше цялата в бяло с две дълги, ниски кушетки, покрити със златист туид. Между кушетките беше поместен огромният квадрат на масичката за кафе с дебело стъкло отгоре. Върху стъклото лежеше разтворен и подреден шах с резбовани венециански фигури. По стените висяха модерни платна. Във вестибюла постоянно включен монитор следеше площадката между асансьора и входа към апартамента. В ъгъла на всекидневната се гушеше барче с матови стъкла и рафтове с кристални чаши и бутилки. През прозореца се виждаха дребните лодки в далечината на Ийст Ривър.

— Не знам защо, но тия съдилища винаги ми изстъргват стомаха — каза Джад. — Защо да не спретна набързо едно малко угощение за рождения ти ден?

И той я заведе в кухнята, където тя наблюдаваше как сръчно и бързо приготви мексикански омлет, изпържи картофите по френски, препече филийките по английски, направи салата и кафе.

— Това му е хубавото да си ерген — заяви той. — Готвя само тогава, когато съм гладен.

Значи той беше ерген без вързано маце у дома. Успееше ли да му скрие шайбата, на всички щяха да им паднат шапките. След като Керъл си омете чиниите, той я заведе в спалнята за гости. Спалнята беше в синьо, доминирана от голямо двойно легло с кувертюра в синьо каре. До стената беше изправен нисък дрешник от тъмно дърво с бронзови дръжки.

— Можеш да спиш тук — каза той. — Сега ще ти потърся някаква пижама.

Керъл се огледа като замаяна и подсвирна. Браво, Керъл! Удари джакпота! Това копеленце си умира по дребни и черни затворнически дупета. И тъкмо твоят задник е извадил късмета.

Тя се съблече и прекара следващия половин час под душа. Когато излезе от банята с хавлия, увита около съблазнителното си лъскаво тяло видя, че копелето беше оставило комплект пижами върху леглото. Тя се изсмя с разбиране и дори не ги и докосна. Захвърли хавлията и се насочи към всекидневната. Стаята беше празна. Надзърна през вратата, водеща към работния му кабинет. Завари го седнал на една голяма и удобна маса със старомоден лампион, надвесен над главата му. Стаята му пращеше по шевовете от книги — от пода до тавана. Тя се приближи откъм гърба му и го целуна по врата.

— Хайде да започваме, бебчо — прошепна тя в ухото му. — Така ме надърви, че ще се пръсна. — Тя се притисна с цялото си тяло в него. — Какво чакаме още, татенце? Ако не ми го зачукаш още сега, направо откачам.

Той я гледа в продължение на секунда със замислени тъмносиви очи.

— Не ти ли стигат досегашните ти неприятности? — запита я меко. — Вярно, не можеш да промениш факта, че си се родила с черна кожа, но кой ти е казал, че не можеш да бъдеш нищо друго, освен шестнайсетгодишно курве — почитателка на марихуаната?

Тя го изгледа изумено. Да не беше объркала нещо? Може би имаше нужда от предварителна подготовка, за да го вдигне? Да я нашиба с камшик? Или беше от типа на преподобния отец Дейвидсън? Щеше да си прочете молитвата върху черния й задник, после щеше да я възвиси и накрая щеше да й го зачука така, че само топките му да останат отвън. Опита отново. Промуши ръка между бедрата му, погали го и прошепна:

— Хайде, бебчо. Набримчи го.

Той нежно се освободи и я сложи да седне в едно кресло. Никога досега не беше изпадала в такова изумление. Нямаше вид на педал, но може ли човек да е сигурен в днешно време?

— Как го предпочиташ, бебчо? Само ми кажи, и веднага ще ти го вдигна.

— Добре — каза той. — Хайде да си полафим.

— Искаш… да си поговорим?

— Именно.

И те си поговориха. Цяла нощ. Това беше най-странната нощ в живота на Керъл до този момент. Доктор Стивънс прескачаше от една тема на друга, сменяше предмета, сякаш я изпитваше. Питаше я за мнението й за Виетнам, за гетата и вълненията в колежите. И всеки път, когато на Керъл й се струваше, че е открила какво се таи зад въпросите му, той сменяше темата. Говориха за неща, за които си нямаше и хабер, и за неща, в които тя считаше себе си за абсолютен експерт. Месеци след това тя лежеше будна в мрака, мъчейки се да си припомни точната дума, идея, магическата фраза, които я бяха преобразили. Никога не успя да си я спомни, защото разбра, че такава дума просто не съществуваше. Доктор Стивънс беше направил най-простото. Беше поговорил с нея. Като човек с човек. Никой не беше постъпвал така с нея преди. Беше се отнесъл с нея като с човешко същество, като равен, чиито мнения и чувства уважаваше.

Някъде през нощта тя внезапно проумя, че е съвсем гола и отиде в спалнята да облече пижамите му. Той дойде при нея, приседна на ръба на леглото и продължиха разговора си. Говориха за Мао Цзедун, хула-хуп и контрацептивите за жени. За родители, които никога не са били женени един за друг. Керъл му разказа неща за себе си, които не би разказала на никой друг. Неща, потискани дълго време в подсъзнанието. И когато накрая вече се унасяше в сън, разбра, че е напълно изтощена. Сякаш беше претърпяла изключително тежка операция, през време на която бяха извели от тялото й тонове отрова.

Сутринта след закуска той й протегна сто долара.

Тя се поколеба:

— Аз те излъгах. Вчера нямах рожден ден.

— Знам — ухили се той. — Но ще го запазим в тайна от съдията. — Тонът му се промени. — Можеш да вземеш парите, да се пръждосаш и никой няма да те безпокои до следващия път, когато те арестуват. — Той направи пауза. — Трябва ми секретарка. Мисля, че ставаш за тази работа.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Убиваш ме. Та аз не мога нито да стенографирам, нито да печатам на машина.

— Ще можеш, след като завършиш училище.

Керъл го изгледа втренчено и изведнъж изрече ентусиазирано:

— Дори и не ми беше идвало на ум. Та това е страхотно!

Нямаше търпение да изхвърчи от апартамента със стотарката в джоба и да я размаха под носа на момчетата и момичетата пред дрогерията на Фишман в Харлем, където се събираше тайфата им. С тия пари можеше да се зареди с дрога за цяла седмица.

Когато се върна пред магазина на Фишман времето сякаш изобщо не беше помръдвало. Лицата им си бяха все така нерадостни и дъвчеха все едно и също. Беше си у дома. Но апартаментът на доктора не й излизаше от ума. Но не обзавеждането я беше впечатлило. Просто беше толкова чисто и… приветливо. Сякаш беше малко островче в друг свят. И той й беше предложил билет до него. Какво можеше да загуби, ако приемеше? Можеше да пробва от майтап, да го убеди, че е на погрешен път. Не можеше да стане друга.

За нейна голяма изненада обаче, тя се записа във вечерно училище. Напусна мебелираната си стая с ръждясала, напукана мивка, спукано тоалетно гърне и скъсано перде на прозореца, както и раздрънканата желязна кушетка, където вземаше акъла на клиентите си. Там тя беше красива и богата наследница в Париж, Лондон или Рим, а мъжът, който набиваше чемберите отгоре й, беше красив принц, съхнещ за ръката й. И всеки път, щом дареше поредния оргазъм на поредния мъж, той се изтърколваше от нея и мечтата й умираше. До следващия мъж.

Заряза стаята и всичките си принцове без дори да се обърне за сбогом и се върна при своите родители. Доктор Стивънс я издържаше по време на обучението й. Завърши гимназия с отличен успех. Докторът присъстваше в деня на дипломирането и сивите му очи блестяха от гордост. Някой вярваше в нея. Тя вече беше нещо за някого. Работеше през деня в универсалния магазин на Недик, а вечер караше курсове за секретарка. На другия ден след завършването на курса започна работа при доктор Стивънс и си нае апартамент.

През изминалите четири години докторът винаги се беше отнасял с нея със същата съдбовна учтивост, както през първата им нощ. Отначало си мислеше, че ще й подхвърли какво е била и какво е станала. Но накрая проумя, че за него тя винаги е в настоящето. Всичко, което беше направил за нея, беше на помощ, за да може да се осъществи. Всеки път, когато срещнеше трудност, той бе отделял време, за да разискват двамата. От няколко седмици се питаше да сподели ли с него какво се беше случило между нея и Чик, да го попита, дали е добре да му разкаже за миналото си, но все отлагаше. Жадуваше нейният доктор Стивънс да се гордее с нея. Беше готова на всичко. Беше готова да легне с него, да убие, когото той й посочи…

И сега тия две копелета от отдела по убийствата искаха да го видят.

Макгрийви започна да проявява признаци на нетърпение.

— Какво става, мис? — попита я той.

— Разпоредил е да не го тревожа, когато при него има пациент — изрече Керъл. Тя мярна изражението, появило се на лицето му. — Ще му позвъня. — Вдигна слушалката и натисна зумера на вътрешната връзка.

Тридесет секунди след това гласът на доктор Стивънс се разнесе в приемната.

— Да?

— Дошли са двама детективи да се срещнат с вас, доктор Стивънс. От отдела по убийствата са.

Тя се вслуша за някаква промяна в гласа му… нервност… страх. Не долови нищо.

— Кажете им да ме изчакат — каза той и затвори.

Вълна от гордост я обзе. Нея можеха да я накарат да се изпоти, но при него тия номера не минаваха. Изгледа ги предизвикателно.

— Чухте какво каза.

— Колко време ще престои при него пациентът му? — запита я Анджели, по-младият от двамата.

Тя погледна часовника върху бюрото.

— Още двайсет и две минути. Това е последният му пациент за деня.

Двамата мъже се спогледаха.

— Ще почакаме — въздъхна Макгрийви.

Седнаха на близките столове. Макгрийви я загледа проницателно.

— Май съм те виждал някъде — каза той.

Тя не се заблуждаваше. Това копеле проучваше почвата.

— Така ви се струва. Всички секретарки си приличаме — отвърна Керъл.

 

 

Точно след двайсет и две минути Керъл дочу изщракването на бравата на страничната врата, която водеше от кабинета на доктора право в коридора. Няколко минути по-късно се отвори и вратата към приемната и доктор Джад Стивънс пристъпи в стаята. Той се поколеба за миг, като зърна Макгрийви.

— Познаваме се с вас — каза той.

Само не можеше да си спомни откъде.

Макгрийви кимна безстрастно.

— Да-а… лейтенант Макгрийви. — Той кимна към Анджели. — Детектив Франк Анджели.

Джад и Анджели стиснаха ръце.

— Заповядайте вътре — покани ги той.

Мъжете влязоха в кабинета му и вратата се затвори след тях. Керъл ги проследи с поглед и се опита да размисли. Едрият детектив беше настроен враждебно към доктор Стивънс. Но възможно беше това да е естественото му състояние. Керъл беше сигурна само в едно — трябваше да носи роклята си на химическо чистене.

 

 

Кабинетът на Джад беше обзаведен като всекидневна от френски каталог. Работното бюро отсъстваше. Вместо него в стаята бяха разхвърляни удобни столове люлки и ъглови масички с автентични старинни лампи. В дъното на стаята се виждаше вратата, която извежда към коридора. Подът беше застлан със скъп килим в богати шарки, а в единия ъгъл на стаята имаше удобен диван, покрит с дамаска. Макгрийви отбеляза за себе си, че по стените отсъстваха каквито и да било дипломи. Но той беше проверил подробно всичко свързано с доктора, преди да дойде при него. Стига само да пожелаеше, доктор Стивънс би могъл да покрие всички стени и пода с дипломи и свидетелства.

— Това е първият кабинет на психиатър, в който влизам — изрече Анджели, без да крие възхищението си. — Бих искал да обзаведа и моята къща по този начин.

— Тази обстановка отпуска пациентите ми — обясни Джад. — И между другото, аз съм психоаналитик.

— Извинявам се — каза Анджели. — Каква е разликата?

— Около петдесет долара на час — обади се Макгрийви. — Моят партньор изкарва значително по-малко.

Партньор. И изведнъж на Джад му светна пред очите. Бяха застреляли партньора на Макгрийви, а самият Макгрийви беше сериозно ранен по време на щурмуването на един магазин за спиртни напитки преди четири — или пет? — години. Бяха арестували някакъв дребен хулиган на име Еймъс Зифрен. Адвокатът на Зифрен пледираше, че клиентът му не бил виновен поради невменяемост. Бяха повикали Джад като експерт да провери доколко отговаря това на истината. И той установи, че пациентът му беше безнадеждно невменяем с напреднала пареза. На базата на заключението му Зифрен отърва кожата и го изпратиха в психиатрична клиника.

— Сега вече си спомних откъде ви познавам — каза Джад. — Случаят Зифрен. Тогава получихте три огнестрелни рани; партньорът ви загина.

— И аз не съм ви забравил — каза Макгрийви. — Отървахте убиеца от въжето.

— С какво мога да ви помогна?

— Трябва ни малко информация, докторе — каза Макгрийви.

Той кимна към Анджели. Анджели започна да развързва пакета, който носеше със себе си.

— Бихме искали да идентифицирате една вещ — произнесе Макгрийви с непроницаем тон.

Анджели отвори пакета и измъкна отвътре жълт дъждобран.

— Да сте го виждали преди?

— Май че е моят — каза Джад с изненада.

— Вашият е. Поне вашето име е извезано вътре.

— Къде го намерихте?

— Къде мислите, че сме го намерили?

Двамата мъже пред него вече не бяха същите. Лицата и на двамата бяха станали непроницаеми.

Джад се вгледа изучаващо в Макгрийви за момент, после взе една лула от масата пред него и започна да я пълни с тютюн.

— Мисля, че ще е по-добре, ако ми обясните за какво става дума — изрече той спокойно.

— Става въпрос за този дъждобран, доктор Стивънс — проговори Макгрийви. — Ако се окаже, че е ваш, бихме искали да узнаем къде и как сте го загубили.

— Няма никаква тайна. Тая сутрин, когато идвах на работа, валеше. Шлиферът ми е на химическо чистене и сложих този дъждобран. Ходя с него за риба. Един от пациентите ми беше дошъл леко облечен и аз му го дадох. — Той внезапно спря разтревожен. — Какво му се е случило?

— На кого? — запита Макгрийви.

— На моя пациент — Джон Хансън.

— Шах — произнесе меко Анджели. — Улучихте десетката. Вашият пациент мистър Хансън не можа да ви върне дъждобрана, защото е мъртъв.

Внезапен шок разтърси Джад.

— Мъртъв?

— Някой е забил нож в гърба му — каза Макгрийви.

Джад го изгледа недоверчиво. Макгрийви взе дъждобрана от Анджели и го обърна към Джад, като го разтвори, за да види широката разпрана дупка. Хастарът на дъждобрана беше покрит с тъмни и засъхнали петна. Джад усети как му се повдига.

— На кого му е притрябвало да го убива?

— Надявахме се вие да ни го обясните, доктор Стивънс — каза Анджели. — Кой би могъл да знае по-добре това от неговия психоаналитик?

Джад разтърси безпомощно глава.

— Кога се е случило това?

Макгрийви отговори на въпроса му.

— Тази сутрин в единайсет. На Лексингтън авеню, през една пресечка от блока с вашия кабинет. Поне пет дузини граждани трябва да са го видели как пада, но са били дяволски заети с подготовката за прекарването на празника по случай раждането на Христос, така че са го оставили да му изтече кръвта в снега.

Джад стисна ръба на масата така, че пръстите му побеляха.

— По кое време беше тук Хансън тази сутрин? — запита Анджели.

— В десет часа.

— Колко време продължават сеансите ви, доктор Стивънс?

— Петдесет минути.

— Веднага ли си тръгна след това?

— Да. Чакаше ме друг пациент.

— Хансън през приемната ли излезе?

— Не. Пациентите ми влизат през приемната, но напускат през тази врата. — Той посочи към вратата в ъгъла, водеща към външния коридор. — За да не се засичат едни с други.

Макгрийви кимна.

— Значи Хансън е бил убит само няколко минути след като си е тръгнал оттук. Защо е идвал при вас?

Джад се поколеба.

— Съжалявам, не мога да обсъждам с вас взаимоотношенията между лекар и пациент.

— Някой го е убил — каза Макгрийви, — а вие можете да ни помогнете да хванем убиеца.

Лулата на Джад беше угаснала и той отново положи усилия да я разпали.

— От колко време ви е пациент? — Този път беше Анджели. Полицейски тандем.

— От три години — каза Джад.

— Какъв беше неговият проблем?

Джад се поколеба. Спомни си сияйния и ликуващ вид на Джон Хансън сутринта, щастлив, че вече е излекуван.

— Той беше хомосексуалист.

— Значи е бил някоя от неговите дружки — изрече кисело Макгрийви.

— Той беше хомосексуалист — каза Джад. — Хансън бе излекуван. Тази сутрин му казах, че той вече не се нуждае от мен. Щеше да се върне при семейството си. Той има… имаше… съпруга и две деца.

— Педал със семейство? — запита недоверчиво Макгрийви.

— Често се случва.

— Може би някой от хомо дружинката му не е искал да го изпуска като бройка. От дума на дума и са се скарали. Юнакът е загубил контрол, измъкнал нож и го наръгал в гърба.

Джад се замисли.

— Възможно е — изрече той бавно, — но не ми се вярва.

— Защо, доктор Стивънс? — запита Анджели.

— Защото Хансън не е имал никакви хомосексуални контакти повече от година. Струва ми се, че е по-вероятно някой да се е опитал да го обере. А Хансън не беше от хората, които ще се оставят ей така.

— Смел женен педал — обобщи тежко Макгрийви.

Извади пура и я запали.

— Има само едно нещо, което не пасва на предположението ви за обира. Портфейлът не е бил докоснат. Имаше над сто долара.

Той следеше реакцията на Джад.

— Ако сме сигурни, че гоним някой луд, ще ни бъде по-леко — намеси се Анджели.

— Не е задължително — възрази Джад. Той се приближи до прозореца. — Погледнете тая тълпа долу. Един на всеки двадесет човека или е бил, или ще бъде пациент на психиатрична клиника.

— Но ако един човек е луд…

— Не е задължително да му личи външно — обясни Джад. — На всеки очевиден случай има най-малко десет такива нерегистрирани.

Макгрийви изучаваше Джад с нескрит интерес.

— Изглежда познавате доста добре човешката натура, докторе, нали така?

— Не съществува такова нещо като „човешка натура“ — каза Джад. — Както не съществува и животинска такава. Опитайте се да получите нещо средно между заек и тигър. Или катеричка и слон.

— От колко време сте практикуващ психоаналитик, докторе? — полюбопитства Макгрийви.

— От дванайсет години. Защо?

Макгрийви повдигна рамене.

— Изглеждате добре. Обзалагам се, че доста от вашите пациенти се влюбват във вас, а?

Очите на Джад станаха ледени.

— Не разбирам накъде клоните.

— О, я стига, докторе. Разбира се, че ви е ясно. И двамата сме хора с богат жизнен опит. Представете си само, че някой педал влиза при вас и… що да види? Млад, красив лекар, пред когото може да си изплаче мъката. — Тонът му стана съвсем доверителен. — Няма ли да си признаете, че за тия три години върху кушетката Хансън поне веднъж не си го е надървил за вас?

Джад го изгледа без всякакво изражение.

— Това ли е вашата представа за човек с богат жизнен опит, лейтенант?

Макгрийви беше непоклатим.

— Могло е да се случи. И ще ви кажа още нещо, което също е могло да се случи. Вие споменахте, че сте съобщили на Хансън, че не е необходимо повече да ви вижда. Възможно е това да не му е харесало, защото за тия три години е станал зависим от вас, и да сте се посдърпали.

Лицето на Джад потъмня от гняв.

Анджели разреди напрежението с въпроса си.

— Можете ли да се сетите за човек, който би могъл да го ненавижда, докторе? Или някого, когото той би могъл да ненавижда?

— Ако имаше такава личност — изрече Джад, — аз щях да ви я кажа. Считам, че познавах всичко, свързано с Джон Хансън. Той беше щастлив. Никого не ненавиждаше и не познавам или знам за такъв, който да го е ненавиждал.

— Браво на него. Вие действително сте голяма работа, докторе — каза Макгрийви. — Ще вземем картона му с нас.

— Не.

— Тогава ще го вземем със съдебно разпореждане.

— И да го вземете, вътре няма нищо, което да ви е от полза.

— Тогава какво лошо има в това, ако ни го дадете? — запита Анджели.

— Може да причини мъка на съпругата и децата му. На съвсем погрешен път сте. Ще откриете, че Хансън е убит от непознат.

— Не го вярвам — изсумтя Макгрийви.

Анджели опакова отново дъждобрана и върза пакета с канап.

— Ще ви го върнем, когато приключим с всички експертизи по него.

— Можете да го задържите — процеди Джад.

Макгрийви отвори вратата към коридора.

— Ще поддържаме връзка, докторе — каза той и излезе.

Анджели кимна на Джад и последва шефа си.

Джад още стоеше изправен до вратата с объркани мисли, когато Керъл влезе в кабинета му.

— Всичко наред ли е? — запита тя колебливо.

— Някой е убил Джон Хансън.

— Убил го?

— Бил е наръган с нож — каза Джад.

— О, Господи! Но защо?

— Полицията не знае.

— Какъв ужас! — Тя видя очите му и мъката в тях. — Мога ли да ви помогна с нещо, докторе?

— Би ли затворила кабинета, Керъл? Ще отида да видя мисис Хансън. Бих искал аз да я подготвя за тая вест.

— Не се тревожете. Ще се погрижа за всичко — успокои го Керъл.

— Много ти благодаря.

И Джад излезе.

Половин час по-късно, когато момичето тъкмо привършваше с подреждането на картоните и заключваше бюрото си, вратата откъм коридора се отвори. Беше след шест и зданието вече беше затворено. Керъл изгледа мъжа, който се приближаваше с усмивка.