Сидни Шелдън
Голо лице (4)

Глава четвърта

Сутрешните издания на вестниците излязоха със сензационни заглавия за садистичното убийство на Керъл Робъртс. Джад се изкушаваше от мисълта да се обади в телефонната централа и да им поръча да известят клиентите му, че днешните сеанси се отлагат за друг ден. Не беше мигнал цяла нощ и сега очите му пареха, сякаш имаше пясък под клепачите си. Но след като разгледа списъка на пациентите за деня, реши, че за двама от тях отлагането можеше да се окаже фатално; другите можеха да почакат. Реши да действа по нормалната процедура; първо — щеше да е по-добре за пациентите, и второ — щеше да е добра терапия за самия него да държи ума си далеч от случилото се.

Джад отиде рано в кабинета си, но завари коридора претъпкан с репортери, телевизионни коментатори и фотографи. Той отказа да ги пусне вътре или да направи какъвто и да е коментар. Накрая успя да се отърве от тях. Отвори бавно вратата към кабинета си, изпълнен с нервно очакване. Но напоеният с кръв килим беше изнесен, а всичко останало беше подредено на привичните си места. Стаята имаше нормален вид. Само дето Керъл никога повече нямаше да влезе вътре с ослепителната си усмивка.

Джад чу да се отваря външната врата. Първият му пациент беше дошъл.

Харисън Бърк представляваше забележителен среброкос мъж, прототип на бизнес ръководител от голям мащаб, какъвто всъщност и беше: вицепрезидент на корпорацията Интернешънъл Стийл. Първият път, когато Джад се срещна с него, се бе запитал, дали директорът беше създал стереотипния си имидж или имиджът беше създал директора. Някой ден Джад щеше да напише книга за характеристиките на лицата: грижовното изражение на лекаря, вживяното лице на адвоката в съда, физиономията и фигурата на актрисата — това бяха универсалните общоприети критерии: външното за сметка на вътрешното, лицето — за сметка на душата.

Бърк се изтегна на дивана и Джад насочи вниманието си към него. Десет минути му бяха достатъчни, за да се увери, че Харисън Бърк е параноик с наклонност към човекоубийство. Всички сутрешни вестници гъмжаха с подробности за убийството, станало предната нощ в същата тази стая, в която се намираше в момента, но Бърк не обели и дума за това. Беше типично за неговото състояние; за него външният свят не съществуваше.

— По-рано не ми вярвахте — каза Бърк, — но сега вече разполагам с доказателства, че са по петите ми.

— Мисля, че бяхме решили да не губите присъствие на духа, Харисън — отвърна внимателно Джад. — Спомнете си, вчера стигнахме до извода, че въображението може да ни изиграе…

— Не е въображението ми — изкрещя Бърк. Той се изправи и седна на кушетката. — Сега вече имам сигурни доказателства, че се опитват да ме убият!

— Защо не си легнете и не се опитате да се отпуснете? — предложи успокояващо Джад.

Бърк се изправи на крака.

— Само това ли имате да кажете? Та вие дори не се опитвате да изслушате доказателствата ми! — Очите му се присвиха. — Как да съм сигурен, че и вие не сте един от тях?

— Знаете много добре, че не съм от тях — каза Джад. — Аз съм ваш приятел и се опитвам да ви помогна.

Изпита остър пристъп на разочарование. Прогресът, който си мислеше, че е успял да постигне през последния месец, напълно отсъстваше. Пред него отново стоеше същият параноик, прекрачил прага на кабинета му преди два месеца.

Бърк беше започнал работа в Интернешънъл Стийл като пощаджийче. За двайсет и пет години отличният му външен вид и приветливата му личност му бяха извоювали място под самия връх. Следващият президент на корпорацията щеше да носи неговото име. Но преди четири години жена му и трите му деца бяха изчезнали в пламъците на стихиен пожар, погълнал вилата им в Саутхамптън. През това време Бърк прекарваше приятно времето на Бахамските острови с любовницата си. Преживя трагедията много по-тежко, отколкото някой можеше да предполага. Възпитан като ревностен католик, той беше неспособен да се отърси от чувството за вина. Започна да изпада в мрачни настроения и взе по-рядко да се вижда с приятели. Вечер си оставаше вкъщи като преживяваше отново и отново агонията на съпругата и децата си, изгорели в пламъците на вилата му, докато в друга част от мозъка си той лежеше със своята любовница. Все едно че непрекъснато прожектираше един и същи филм в съзнанието си. Обвиняваше изцяло себе си за трагичната смърт на своето семейство. Ако беше останал при тях, трагедията нямаше да се случи. Тази мисъл се превърна в мания. Той беше същинско чудовище. Съзнаваше го напълно и Господ го знаеше също. Разбира се, че не беше тайна и за околните! Те го ненавиждаха със същата сила, с която се ненавиждаше и самият той. Хората му се усмихваха и се пишеха дружелюбни, но през цялото време го чакаха да покаже истинската си същност, за да го пипнат за врата. Но той не беше вчерашен. Спря да се храни в директорската столова и нареди да му носят обяда в кабинета. Избягваше всяко възможно човешко присъствие.

Преди две години компанията трябваше да си избира нов президент; наеха си човек отвън, като подминаха Бърк. Година по-късно се беше разкрил пост за изпълнителен вицепрезидент. Отново назначиха друг човек, като го пренебрегнаха най-безцеремонно. Сега вече имаше налице всички доказателства за наличието на широк заговор срещу него. Започна да шпионира колегите си. Нощем поставяше подслушвателни устройства в кабинетите на другите директори. Шест месеца по-късно го заловиха. Не го изгониха само заради изключително дългия му стаж във фирмата и високия пост, който заемаше в момента.

Обзет от искрено желание да му помогне, президентът на компанията започна да го облекчава от някои от задълженията му. Но вместо да помогне, този жест затвърди още повече убеждението на Бърк, че те наистина бяха решени да го премахнат. Те се бояха от него, защото той беше по-умен от тях. Ако той станеше президент, всичките щяха да изхвърчат на часа, защото всички до един бяха тъпи идиоти. Започна да прави все повече и повече грешки. Когато му ги посочваха, той негодуващо отричаше да са негови. Някой целенасочено вмъкваше грешки в докладите му, променяше цифрите и данните, като се опитваше да го дискредитира. Скоро той откри, че не само хората от компанията заговорничат срещу него. Следяха го навсякъде. Подслушваха телефона му, отваряха пощата му. Страхуваше се да яде, за да не го отровят. Застрашително започна да губи тегло. Президентът на компанията сериозно се разтревожи и му уреди среща с доктор Питър Хадли, като настоя на всяка цена Бърк да отиде. След като побеседва половин час с Бърк, доктор Хадли телефонира на Джад. Графикът му беше запълнен до краен предел, но след като разбра от Питър, че работата е изключително сериозна, Джад неохотно се съгласи да го поеме.

И сега Харисън Бърк лежеше по гръб върху покритата с дамаска анатомична кушетка със стиснати покрай тялото юмруци.

— Разкажете ми какви доказателства имате за заговора срещу вас.

— Снощи се промъкнаха в дома ми. Искаха да ме убият. Но аз не им се дадох. Сега спя в работната си стая и съм сложил допълнителни секретни брави на всички врати, за да не могат да се доберат до мен.

— Сигнализирахте ли в полицията за взлома в къщата ви? — запита Джад.

— Разбира се, че не! И полицията е с тях. Имат заповед да ме застрелят. Но няма да посмеят, когато около мен има хора, и затова винаги се движа в тълпата.

— Радвам се, че ме информирахте за това — каза Джад.

— Какво предлагате да направим? — запита го живо Бърк.

— Слушам ви много внимателно — каза Джад. Той му показа магнетофона. — Записвам всичките ни разговори, така че ако ви убият, ще имаме на разположение доказателства за заговора срещу вас.

Лицето на Бърк пламна от възторг.

— Господи, ами че това е чудесно! Магнетофон! Сега вече наистина лошо им се пише!

— Защо не си полегнете? — предложи Джад.

Бърк кимна и се плъзна върху кушетката, като притвори очи.

— Капнал съм. Не съм мигнал от месеци. Не смея да задремя даже и за секунда. Просто не можете да си представите какво е всички да ви желаят злото.

Аз ли не знам, помисли си Джад за Макгрийви.

— Вашият прислужник не ги ли чу да се вмъкват? — запита Джад.

— Не ви ли казах? — изненада се Бърк. — Изхвърлих го преди две седмици.

Джад прехвърли бързо през паметта си последните сеанси с Харисън Бърк. Само преди три дни Бърк му беше описал схватката с прислужника си. Значи и усетът му за време беше засегнат от болестта.

— Не си спомням да сте го споменавали — изрече внимателно Джад. — Сигурен ли сте, че сте го освободили преди две седмици?

— Вие ме бъркате с някой — изръмжа Бърк. — Как, по дяволите, мислите, че съм стигнал до поста вицепрезидент на една от най-големите корпорации в света? Защото имам брилянтен ум, докторе, и е добре да не го забравяте.

— Защо го изхвърлихте?

— Защото се опита да ме отрови.

— Как?

— С едно блюдо от шунка и яйца. Беше им сложил арсеник.

— Опитахте ли го? — запита Джад.

— Разбира се, че не — изсумтя Бърк.

— Тогава откъде разбрахте, че е било отровно?

— Усещам отровата по миризмата.

— Какво му казахте?

Израз на задоволство премина по лицето на Бърк.

— Нищо не съм му казал. Само го спуках от бой.

Чувство на безсилие обхвана Джад. Беше сигурен, че може да му помогне, стига да разполага с достатъчно време. Но времето беше изтекло. Това беше вечната опасност при психоанализата — под отдушника на свободно протичащите асоциации тънката корица на цивилизацията можеше да се пръсне и да изскочат на свобода всички примитивни страсти и емоции, гушещи се плътно притиснати в разума подобно на уплашени диви зверове в нощта. Свободният поток на речта беше първото стъпало към свободата. Но в случая с Бърк то се беше превърнало в бумеранг. Сеансите бяха освободили всички потиснати страхове, заключени до този момент в душата му. Бърк бе започнал да показва забележително подобрение с всеки сеанс, съгласявайки се с Джад, че не съществува никакъв заговор срещу него, че той е само претоварен с работа и емоционално изтощен. Джад чувстваше, че води Бърк към точката, от която после могат да започнат задълбочения анализ и да атакуват проблема в самия му корен. Но се оказа, че Бърк е надхитрил лекаря си. Всъщност, той беше изпитвал Джад, предоставяйки му инициативата в опита си да го хване в капан и да разбере дали и той не е един от тях. Харисън Бърк беше подвижна бомба със закъснител, която можеше да експлодира всеки момент. А той нямаше никакъв близък роднина, който да бъде уведомен за това. Дали Джад не трябваше да се обади на президента на компанията и да му каже какво предчувства? Направеше ли го, това означаваше да сложи край на кариерата на Бърк в бизнеса. Щяха да го настанят в нервно-психиатрична клиника. Беше ли наистина прав с диагнозата си, че Бърк е параноик със склонност към човекоубийство? Искаше му се да се консултира и с друг лекар, но Бърк никога не би склонил. И Джад разбра, че му се налага да вземе решението сам.

— Харисън, ще ви помоля да ми обещаете нещо — каза Джад.

— Какво обещание? — запита подозрително Бърк.

— Ако се опитат да ви прекарат, тогава ще им се наложи да използват насилие спрямо вас, за да ви затворят… Но вие сте достатъчно умен, за да се хванете на уловките им. Така не ще посмеят да ви пипнат.

Очите на Бърк блеснаха.

— За бога, но вие сте на прав път — каза той. — Значи такъв е техният план! Е, нас двамата вече не могат да прецакат, нали така?

Джад чу да се отваря и затваря външната врата на приемната. Погледна часовника си. Беше се появил и следващият му пациент.

Джад спокойно изключи магнетофона.

— Мисля, че за днес стига — каза той.

— Всичко ли записахте на магнетофона? — запита жадно Бърк.

— Всяка дума — потвърди Джад. — Никой не ще посмее да ви докосне. — Той се поколеба. — Мисля, че днес не е необходимо да ходите на работа. Защо не си отидете у дома и си починете?

— Не мога — простена Бърк, с изпълнен с отчаяние глас. — Не отида ли в кабинета си, ще махнат името ми от табелката върху вратата и ще сложат нечие друго име. — Той се приведе поверително към Джад. — Бъдете много внимателен. Ако научат, че сте ми приятел, и вие ще загазите.

Бърк се приближи до вратата към коридора, открехна я на сантиметър и огледа бдително коридора вляво и вдясно. После бързо се изниза.

Джад се вгледа подир него. Умът му беше изпълнен от болка заради това, което му се налагаше да причини на Харисън Бърк.

Може би ако Бърк беше дошъл при него преди шест месеца… И изведнъж една мисъл вледени съзнанието му. Не беше ли се превърнал вече Харисън Бърк в убиец? Възможно ли беше той да е замесен в убийствата на Джон Хансън и Керъл Робъртс? И Бърк, и Хансън бяха негови пациенти. Нищо чудно да се бяха засичали при него. В последните месеци няколко пъти приемните часове на Бърк се бяха случвали след тези на Хансън. А Бърк си имаше навика да закъснява редовно. Можеше да се е сблъскал няколко пъти в коридора с Хансън. Това би било достатъчно да се задейства параноята му, да го накара да си помисли, че Хансън го преследва по петите и го заплашва. При случая с Керъл пък Бърк я виждаше всеки път, когато идваше в кабинета му. Беше ли възможно болният му разум да е изтълкувал присъствието й като заплаха за живота му и да е решил да я премахне? От колко време в действителност беше болен Бърк? Съпругата му и трите му деца бяха изгорели в пламъците на случаен пожар. Случаен ли? Трябваше да провери това.

Отиде до вратата към приемната и я отвори.

— Заповядайте — каза той.

Ан Блейк се изправи грациозно и се отправи към него с топла усмивка върху лицето. Джад изпита същото разтърсващо чувство, както и когато я беше видял преди няколко седмици. Тогава за пръв път откакто бе загинала Елизабет усети дълбоко емоционално привличане към жена.

Двете изобщо не си приличаха. Елизабет имаше руса коса, дребна фигурка и сини очи. Ан Блейк беше с черна коса и невероятни виолетови очи, обрамчени от дълги и тъмни ресници. Беше висока, със стройна и вълшебно оформена фигура. Притежаваше жив разум и класическа патрицианска простота, които биха я направили да изглежда недостъпна, ако не беше топлината в очите й. Гласът й беше нисък и мек, със съвсем лека дрезгавина.

Беше на около двайсет и пет години. Несъмнено беше най-красивата жена, която Джад някога беше срещал. Но имаше и още нещо, освен красотата, което го беше пленило. Това беше присъствието на една почти осезаема сила, която го привличаше към нея, някаква необяснима реакция, която го караше да се чувства като че ли я познава от цяла вечност. Чувства, за които си беше мислил, че са умрели безвъзвратно, отново изплуваха, като го изненадваха със своята виталност.

Тя се бе появила в кабинета му преди три седмици без предварителен час. Керъл й беше обяснила, че денят му е запълнен до краен предел и физически му е невъзможно да приеме нов пациент. Но Ан спокойно беше попитала дали може да изчака. Беше престояла два часа в приемната, докато накрая Керъл се беше съжалила над нея и я въведе при Джад. Спомни си, че я беше помолил да седне, а тя му се бе представила. Ан Блейк. Домакиня. Джад я беше запитал какъв е проблемът й. Тя се беше поколебала, преди да отговори, че не може да каже със сигурност. Дори не беше сигурна дали въобще има някакъв проблем. Неин близък лекар й бил споменал, че Джад е един от най-блестящите психоаналитици в страната, но когато той се беше заинтересувал за името на колегата си, тя деликатно премълча. Но каквото и да твърдеше Ан, Джад беше сигурен, че е взела името му от телефонния указател.

Беше се опитал да й обясни, че му е абсолютно невъзможно да я поеме, програмата му беше запълнена до край. Предложи й да я препоръча на поне половин дузина добри психоаналитици. Но Ан беше непреклонна. Искаше той да я лекува. Накрая Джад вдигна ръце. Изглеждаше абсолютно нормална, ако не се смяташе леката й напрегнатост, която очевидно се дължеше на някакъв лесно разрешим проблем. За пръв път наруши правилото си да не приема пациенти без препоръката на друг лекар и дори се отказа от почивката си на обяд, за да започне лечението й. През изминалите три седмици се беше появявала два пъти седмично и въпреки това Джад знаеше за нея почти толкова, колкото и първия път. Но за сметка на това пък разбра още нещо за себе си — беше влюбен. За пръв път след смъртта на Елизабет.

По време на първия им сеанс Джад запита дали обича съпруга си, като се ненавиждаше за желанието си тя да каже „не“. Но тя потвърди.

— Да. Той е почтен мъж и много силен.

— Мислите ли за него като за баща? — беше я запитал Джад.

Ан беше втренчила невероятните си виолетови очи в него.

— Не. Не съм търсила бащинска фигура. Имах прекрасно и щастливо детство.

— Къде сте родена?

— В Ривиър, малко градче близо до Бостън.

— И двамата ви родители са още живи?

— Татко е жив. Мама почина от сърдечен удар, когато бях на дванайсет години.

— Добри ли бяха взаимоотношенията на родителите ви?

— Да. Те се обичаха много.

Ти си най-яркото доказателство за това, помисли си щастливо Джад. При всичките болестни отклонения и нещастия, на които беше ставал свидетел ежечасно до този момент, тя приличаше на глътка кристален априлски въздух.

— Имахте ли брат или сестри?

— Не. Бях единствено дете. И много разглезено при това.

И тя му се усмихна. Беше открита, сърдечна усмивка, без всякакво лукавство или превземка.

Разказа му, че е живяла в чужбина с баща си, който работил за държавния департамент, и след като се оженил повторно, отишла да работи в ООН като преводачка. Владееше перфектно френски, италиански и испански. Срещнала бъдещия си съпруг на Бахамските острови, когато била на почивка там. Притежавал строителна фирма. Отначало не била привлечена особено от него, но той бил упорит и постоянстващ поклонник. Оженили се два месеца след първата им среща. От деня на сватбата им били изминали шест месеца до този момент. Живеели в едно имение в Ню Джърси.

Това беше всичко, което Джад успя да научи през шестте сеанса на лечение. Още нямаше и най-малката представа за това какво представлява проблемът й. Явно съществуваше някаква спънка от емоционално естество, която не й позволяваше да му разкаже. Спомни си някои въпроси, които й беше задал по време на първия им сеанс.

— Засяга ли съпруга ви вашия проблем, мисис Блейк?

Не последва никакъв отговор.

— Съвместими ли сте със съпруга си във физическо отношение?

— Да. — Смутено.

— Мислите ли, че има връзка с друга жена?

— Не. — Със забавно изражение.

— А вие имате ли връзка с друг мъж?

— Не. — Този път гневно.

Той се поколеба, опитвайки се да предугади най-добрия подход, с който да разруши бариерата помежду им. Реши да опита методиката на изстрела с максимално разсейване: щеше да пробва всяка важна тема, докато не напипа оголения нерв.

— Карате ли се за пари?

— Не. Той е много щедър.

— Някакви проблеми със свекървата?

— Той е сирак, а татко живее в Калифорния.

— Били ли сте вие или вашият съпруг някога пристрастени към наркотиците?

— Не.

— Подозирате ли съпруга си в хомосексуални наклонности?

Нисък, топъл смях.

— Не.

Той продължи атаката, защото нямаше друг избор.

— Имали ли сте някога сексуална връзка с друга жена?

— Не. — Укорителен поглед.

Беше засегнал алкохолизма, фригидността, бременността, от която тя се боеше — всичко, за което можеше да се сети. А тя всеки път го беше изглеждала със замислените си интелигентни очи и беше поклащала глава. Всеки път, когато се опитваше да я притисне, тя му се изплъзваше с думите:

— Моля ви да имате търпение с мен. Нека аз самата се подготвя.

Щеше да вдигне ръце при всеки друг пациент. Но при нея знаеше, че е длъжен да помогне. Нямаше да понесе раздялата си с нея.

Беше я оставил да говори за всичко, което представлява интерес за нея. Тя беше обиколила много страни заедно с баща си и познаваше забележителни хора. Притежаваше бърз ум и невероятно чувство за хумор. Той откри, че и двамата обичат едни и същи книги, музика, пиеси. Беше топла и приятелски разположена към него, но Джад не долавяше дори и най-слаб признак, че тя се отнася към него като нещо повече от лекуващ лекар. Иронията беше наистина горчива. В продължение на години беше търсил подсъзнателно жена като Ан, и сега, когато най-сетне се беше появила в живота му, трябваше да я излекува и да я върне обратно при съпруга й.

Сега, след като Ан влезе в кабинета му, Джад се прехвърли в стола до кушетката и я зачака да легне.

— Не, днес не — произнесе тя спокойно. — Просто дойдох да видя дали не мога да ви помогна с нещо.

Той се втренчи безмълвен в нея. Нервите му така се бяха изопнали през изминалите два дни, че неочакваното й съчувствие го разклати. Гледаше я, без да откъсва очи, и с огромно усилие на волята потисна желанието си да излее пред нея всичко, което му се беше събрало за тия дни. Да й разкаже за погълналия го кошмар, за Макгрийви и идиотските му подозрения. Но съзнаваше много добре, че няма право. Той беше лекар, а тя — негова пациентка. Съществуваше и нещо още по-лошо. Беше влюбен в нея, а тя беше недосегаемата съпруга на човек, когото той дори не беше виждал.

Тя стоеше пред него и го гледаше. Той кимна, неспособен да проговори.

— Толкова много обичах Керъл — наруши мълчанието тя. — Кой би могъл да й причини това зло?

— Не знам — изрече Джад.

— Полицията няма ли някаква представа кой може да го е извършил?

Нямат представа ли!, помисли горчиво Джад. О, да можеше да й разкаже всичко.

Ан го изгледа с любопитство.

— Полицията си има своите теории за това — каза Джад.

— Знам колко ужасно се чувствате. Исках само да дойда и да ви кажа колко много съжалявам за случилото се. Дори не бях сигурна, че ще ви открия тук днес.

— Нямаше да идвам — каза Джад. — Но… е, ето ме пред вас. След като и двамата сме дошли, защо да не си поговорим малко за вас?

Ан се поколеба.

— Не съм сигурна, че има за какво повече да си говорим.

Джад усети как сърцето му подскочи. Господи, не й позволявай да каже, че никога повече няма да се видим.

— Следващата седмица заминаваме със съпруга ми в Европа.

— Това е чудесно — успя да изтръгне той от себе си.

— Страхувам се, че ви губя времето, доктор Стивънс, и ви моля да ме извините.

— Моля ви, недейте — каза Джад.

Откри, че гласът му е станал дрезгав. Тя му се изплъзваше. Но, разбира се, тя не можеше да го осъзнае. Той се превръщаше в малко момче. Разумът му го обясни в студени клинични термини, докато стомахът му се свиваше от физическата болка, причинена от нейното заминаване. Завинаги.

Тя отвори дамската си чантичка и извади пари. Имаше навика да му плаща в брой след всеки сеанс, за разлика от другите пациенти, които му изпращаха чекове.

— Не — каза бързо Джад. — Вие дойдохте при мен като приятел. И аз съм… ви много благодарен.

Направи нещо, което досега не беше правил за никого от пациентите си.

— Бих искал да дойдете още веднъж — каза той.

Тя го погледна спокойно.

— Защо?

Защото не мога да понеса мисълта, че си отивате толкова скоро, каза си той. Защото никога повече няма да срещна жена като вас. Защото ми се иска аз да ви бях срещнал първи. Защото ви обичам. На глас той произнесе:

— Мислех си, че можем… все пак да осъществим, макар и малък напредък. Да поразговаряме, за да се убедим, че наистина сте се справили с проблема.

Тя се усмихна закачливо.

— Искате да кажете — да се върна, за да си взема дипломата?

— Нещо такова — произнесе той. — Ще дойдете ли?

— Щом желаете… разбира се. — Тя се изправи. — Не ви дадох никаква възможност за успех с мен. Но знам, че вие сте чудесен лекар. Когато и да ми потрябва помощ, ще ви потърся.

Тя протегна ръката си и той я стисна. Беше топло и твърдо ръкостискане. Усети отново горещия вихър на токовете, протекъл между телата им, и се зачуди дали тя не усеща това.

— Ще се видим в петък — каза той.

Проследи я с поглед да излиза през прекия изход към коридора и после тежко се отпусна в един стол. Никога не се беше чувствал толкова самотен през целия си живот. Не можеше да остане така и да бездейства. Отговорът задължително съществуваше и ако Макгрийви нямаше намерение да си размърда задника, той беше длъжен да го открие, преди Макгрийви да го е съсипал. Лейтенант Макгрийви подозираше, че е авторът на две убийства, нещо, което той все още не можеше да опровергае. Всеки момент можеха да го арестуват, което означаваше да съсипят кариерата му. Беше влюбен в омъжена жена, която щеше да види само още веднъж. Насили се да погледне малко по-розово на нещата. Не можеше непрекъснато да се трови само с мисли за най-черното.