Дъглас Престън
Ден на гнева (65)

65.

Бърн Улф се сви в сянката на титановата врата, зад войниците. Хората от тълпата се бяха изсипали по въжетата, като че ли обладани от зли духове, и сега ги бяха притиснали към скалите отзад. Войниците никога не бяха изпадали в подобно положение — озверяла тълпа от техни съграждани американци, цивилни, сред които имаше и жени. Същинска лудост! Кой бяха тези хора? От Клонка Давидова ли бяха? От Ку-клукс-клан? Бяха облечени разнообразно и бяха въоръжени с какво ли не — от пушки и пистолети до нинджа-стрели и ловни лъкове.

Мнозина от тях размахваха импровизирани кръстове и притискаха войниците, които вече нямаше накъде да отстъпват.

Най-накрая Дорфлър се провикна:

— Това е собственост на американското правителство. Оставете оръжията. Веднага.

От тълпата напред пристъпи мършава фигура с голям револвер в ръка.

— Аз съм пастор Ръс Еди. Тук сме като армия на Бога, за да разрушим тази пъклена машина и Антихриста вътре. Отдръпнете се и ни пуснете да минем.

Хората от тълпата бяха облени в пот, очите им искряха зловещо на изкуствената светлина, а телата им се олюляваха от възбуда. Някои плачеха и по лицата им се стичаха сълзи. Още хора продължаваха да се спускат по въжетата. Броят им като че ли нямаше край, като че ли нямаше и как да бъдат спрени.

Улф ги наблюдаваше ужасено и втренчено. Изглеждаха като обладани от някаква сила.

— Пет пари не давам кои сте — рязко отговори Дорфлър, — нито защо сте тук. За последен път ви казвам: хвърлете оръжията.

— Или какво? — попита Еди по-смело.

— Или хората ми ще отбраняват себе си и това американско правителствено съоръжение, използвайки всички налични средства. Веднага хвърлете оръжията.

— Не — заяви хилавият пастор. — Няма да оставим оръжията. Вие сте агенти на новия световен ред, войници на Антихриста!

Дорфлър тръгна към Еди с протегната ръка.

— Дай ми оръжието, приятел — високо нареди той.

Еди насочи револвера към него.

— Погледни се — насмешливо му каза Дорфлър, — стреляш ли с това, ще бъдеш единственият, на когото ще навредиш. Дай ми го. Веднага.

Прозвуча изстрел и Дорфлър учуден отскочи назад. Падна, претърколи се и отново се надигна, вадейки собственото си оръжие. Явно носеше бронежилетка.

Втори изстрел от револвера отнесе горната част на главата му.

Улф се метна на земята и запълзя на ръце и колене, докато не се прислони под укритието от твърд камък. Край него изригна оглушителен шум като в края на света: автоматична стрелба, експлозии, писъци. Той се сви като бебе, покри главата си с ръце и се опита едва ли не да потъне в скалата, докато навсякъде край него трещяха и гърмяха изстрели, а куршумите се удряха и отскачаха от камъните наоколо. Падаха отломки. Шумотевицата продължи сякаш цяла вечност, а хората се разкъсваха от смъртни крясъци и от влажните и разкъсващи шумове на куршумите. Притисна ушите си с ръце и се опита да прогони шума.

Бурята отмина и след миг всичко притихна — освен бученето в ушите му.

Остана свит на топка, скован и безчувствен.

Усети на рамото си нечия ръка. Бутна я.

— Спокойно. Всичко е наред. Стани.

Държеше очите си затворени. Нечия ръка стисна ризата му, грубо го издърпа да се изправи, при което откъсна половината му копчета.

— Погледни ме.

Улф вдигна лицето си и отвори очи. Беше тъмно — прожекторите бяха изпочупени от изстрелите. Навсякъде лежаха трупове, като в пъкъла, дори по-зле от пъкъла — наполовина съсечени хора, разпилени части от тела. Имаше ужасно тежко ранени хора, някои издаваха странни звуци, гъргореха, кашляха, неколцина пищяха. Тълпата вече влачеше труповете към ръба на площадката и ги изхвърляше.

Разпозна човека, който го стискаше: същият този пастор Еди, започнал престрелката, при която загина Дорфлър. Беше опръскан с кръвта на други хора.

— Кой си ти?

— Аз съм просто… компютърен специалист.

Еди го погледна внимателно.

— С нас ли си? — тихо го попита той. — Приемаш ли Исус Христос за свой спасител?

Улф отвори уста, но се чу само някакво грачене.

— Пасторе, нямаме много време — чу се нечий глас.

— Винаги има време да спасиш нечия душа — погледна го Еди с притъмнял поглед. — Повтарям: приемаш ли Исус Христос за свой спасител? Време е да избереш на чия страна си. Дойде Денят на Страшния съд.

Улф най-сетне успя да кимне.

— На колене, братко. Ще се помолим.

Улф почти не съзнаваше какво прави. Приличаше му на сцена от Средните векове, на насилствено покръстване. Опита се да коленичи с треперещите си крака, но не го направи достатъчно бързо и някой го дръпна надолу. Изгуби равновесие и падна настрани, а ризата му се разтвори.

— Да се помолим — подкани го Еди, коленичи до Улф, стисна и двете му ръце в своите и сведе чело, докато не докосна ръцете на Улф в своите. — Отче наш, приемаш ли този грешник сега, когато е в нужда? А ти, грешнико, приемаш ли Истинското слово, че трябва да се преродиш?

— Какво… дали…? — опита да се съсредоточи Улф.

— Повтарям: приемаш ли Исус за свой спасител?

На Улф му се догади:

— Да — побърза да отговори той. — Да, приемам… Приемам.

— Хвала на Бога! Да се помолим!

Улф сведе глава и силно стисна очи. Какво ставаше, по дяволите?

Чу гласа на Еди:

— Да се помолим на глас — настоя той. — Покани Исус в сърцето си. Ако го направиш свободно и искрено, ще видиш царството небесно. Лесно е. — Той стисна ръце и започна да се моли на глас.

Улф мърмори с него известно време и после усети как гърлото му се затваря.

— Трябва да се молиш заедно с мен — каза Еди.

— Аз… не… — отвърна Улф.

— Но за да приемеш Исус, трябва да се молиш. Трябва да го поканиш…

— Не, няма.

— Приятелю, скъпи мой приятелю, това е последният ти шанс. Денят на Страшния съд ни очаква. Предстои възнесението. Говоря ти не като враг, а като човек, който те обича.

— Обичаме те — подеха гласове от тълпата. — Обичаме те.

— Сигурно сте обичали и войниците, които убихте — каза Улф. Беше ужасен от онова, което правеше. Откъде се взе тази внезапна и щура смелост?

Усети как дулото на оръжие леко докосва слепоочието му.

— Последен шанс — долетя тихият глас на Еди. Усещаше колко стабилно е дулото в ръката на мъжа.

Улф затвори очи и не каза нищо. Усети лекото потрепване, когато ръката се стегна, когато пръстът натисна спусъка. Внезапен гръм — и после нищо.