Дъглас Престън
Ден на гнева (17)

17.

Три часа сутринта. Форд отвори задната врата на къщата си и се плъзна в сенките с раница на гръб. Звезди бяха осеяли небето. В далечината се надигна вой на койоти и после заглъхна. Луната беше почти пълна, а пустинният въздух толкова нависоко беше съвсем чист и луната посребряваше всяка подробност от пейзажа. Беше красива вечер, помисли си Форд. Жалко, че нямаше време да й се наслади.

Огледа малкото селище. Другите къщи бяха тъмни, с изключение на последната в далечния край на лупинга, къщата на Хейзълиъс, където през прозорците в задната спалня се процеждаше жълтеникава светлина.

Къщата на Волконски се намираше на около четиристотин метра от другата страна на лупинга.

Форд се стрелна през огрения от луната двор и се шмугна под сенките на тополите. Движеше се бавно и избягваше огрените от луната места, докато стигна до къщата на Волконски. Огледа се, но нито забеляза, нито чу нещо.

Мина зад къщата и се долепи в сянката до задната врата. Беше запечатана с полицейска лепенка. Бръкна в раницата и извади ръкавици и нож. Опита бравата — разбира се, беше заключена. За кратко се замисли какви ще бъдат последиците, ако скъса лепенката, и реши, че си струва.

Сряза лентата, извади от раницата си кърпа, уви в нея един камък и натисна силно стъклото на прозореца, докато то потрепери и поддаде. Извади хлабавите парченца, бръкна вътре, отключи вратата и се вмъкна.

Усети миризмата на отчаянието на Волконски: застояла воня на цигари и марихуана, лош алкохол, варено зеле, застояло олио. Извади фенерче със светещ диод от раницата и освети ниско долу. В кухнята цареше безпорядък. Сиво-зелен мухъл се бе появил по една хартиена чиния с варено зеле и с чушлета, които сигурно стояха от дни извън хладилника. От препълнената кофа за смет се бяха изсипали бирени бутилки и малки шишенца от водка. Някои се бяха счупили на керамичните плочки по пода и парчетата бяха пометени в ъгъла.

Влезе в дневната, която служеше и за трапезария — килимът хрущеше от мръсотия, а диванът беше покрит с петна. По стените нямаше никаква украса с изключение на няколко детски рисунки, залепени с тиксо за една врата. На едната се виждаше космически кораб, а на другата — подобният на гъба облак след атомна бомба. Нямаше снимки нито на жена му, нито на децата, никакви сантиментални подробности.

Защо Волконски не беше взел рисунките? Може би не беше добър баща. Форд трудно можеше изобщо да си го представи като баща.

Вратата на спалнята беше отворена към коридора, но въпреки това вътре миришеше на застояло. Леглото изглеждаше така, сякаш никога не бе оправяно, сякаш чаршафите никога не бяха сменяни. От коша с капак висеше мръсно пране. В дрешника, наполовина пълен с дрехи, Форд намери костюм. Опипа материята — фина вълна — и разгледа лавицата. Волконски си беше донесъл много дрехи в тази пустош, някои от които бяха шик според траш модата. Явно не бе осъзнал в какво се забърква тук, поне от гледна точка на социалния живот. Но защо не ги бе взел на тръгване?

Форд тръгна по коридора към втората спалня, която беше превърната в кабинет. Компютърът го нямаше, но изключеното юесби и захранващите кабели бяха там заедно с принтер, специален високоскоростен модем и уай-фай устройство. Компютърни дискове бяха пръснати навсякъде. Сякаш някой ги беше прегледал набързо и беше захвърлил ненужните.

Отвори горното чекмедже на бюрото за компютъра и отвътре се показа още бъркотия: протекли писалки, изподъвкани моливи и страници с разпечатан програмен код за сглобяване — неща, чийто анализ отнема години. В следващото чекмедже намери мръсна купчина папки. Прегледа ги — още отпечатани части от код, бележки на руски, софтуерни схеми. Извади купчината и под нея откри плик, запечатан и с марка, без адрес и наполовина скъсан.

Форд извади двете парчета, разгърна ги и намери не писмо, а откъс от хексадецимален компютърен код. Написан на ръка. Датата в горната част на страницата беше понеделник, деня, когато Волконски беше заминал. Нищо повече.

Въпроси нахлуха в главата на Форд. Защо Волконски беше написал това, а след това го бе скъсал на две? Защо беше сложил марка, но не беше написал адрес? Защо го беше оставил? Какво означаваше кодът? И най-вече, защо го беше написал на ръка? Никой не пишеше на ръка компютърен код. Отнемаше адски много време и имаше нелепо огромна вероятност от грешки.

Хрумна му нещо: в силно секретна компютърна среда като тази на проекта „Изабела“ човек не може да копира, разпечатва, прехвърля или изпраща по имейл данни, без действието да бъде регистрирано. Само че компютърът няма как да разбере, ако пишеш на ръка. Пъхна листовете в джоба си. Каквото и да представляваха, имаха значение.

Откъм задната веранда се разнесе тихо скърцане на пясък под нечии стъпки.

Изключи фенерчето и замръзна на място. Тишина. След това нещо съвсем тихо изскърца между нечия подметка и кухненския под.

Не можеше да излезе от никоя врата — нито през кухнята, нито отпред, — без да го видят.

Друго тихо изскърцване от стъпка, по-близо. Влезлият знаеше, че Форд е тук, и се приближаваше към него съвсем бавно, несъмнено с намерението да му устрои засада.

Форд тихо прекоси килима към задния прозорец и се пресегна. Завъртя кръглата дръжка и стисна горния разделител, като натисна леко нагоре. Не поддаваше.

Нямаше време.

Бутна силно и рамката се плъзна нагоре. След части от секундата влезлият в къщата се втурна в стаята. Форд се метна през прозореца и разкъса пластмасовата мрежа точно когато два бързи изстрела от пистолет с малък калибър и заглушител разтърсиха прозореца над главата му. Претърколи се по тревата, а покрай него се посипа стъкло.

След миг се изправи и хукна, като се придвижваше на зигзаг в сенките на тополите. В далечния край на групата дървета хукна с всички сили през откритото пространство и се насочи нагоре по долината. Луната светеше толкова силно, че виждаше как сянката му тича до него.

Не чуваше изстрелите, но невидимите куршуми продължаваха да профучават със стръвен вой покрай ушите му. Би трябвало да е Уордлоу — никой друг не би могъл да има заглушител или да стреля така.

Форд хукна към тъмния силует на Накаи Рок, зави наляво зад скалата и хукна по пътеката към върха на ниските скали. Жуженето на поредния изстрел прозвуча от лявата му страна. Бързо скочи извън пътеката и се шмугна през свлеклите се скали към ръба, като се опитваше да остане под прикритието им. След малко се показа на върха с пламнали от усилието крака и спря, за да погледне назад. На шейсетина метра по-надолу забеляза тъмна фигура, която подскачаше през скалите подире му.

Форд отново хукна по ниския хребет на една гладка скала. Нямаше растителност, никакво прикритие, но поне не оставяше следи. Отпред успя да види няколко малки сухи дерета, които извиваха към далечния ръб на платото. След миг стигна първото. Скочи на дъното и хукна по пресъхналото корито в дерето, докато то направи остър завой с наближаването на края на платото. Долепи се до една изпъкналост в скалата и погледна назад. Преследвачът му беше спрял на ръба и оглеждаше песъчливата почва с фенерче.

Нямаше съмнение, че е Уордлоу.

Отговорникът по сигурността се изправи и прокара лъча на фенерчето нагоре-надолу по дерето, после тръгна към него с изваден пистолет.

Форд се покатери по другата страна, за да не го виждат. Когато изкачи дефилето и се показа за миг, последваха още два изстрела бързо един след друг, единият пръсна парченца от съседната скала.

Форд се втурна по една открита пясъчна площ с надеждата да стигне отсрещната страна, преди упоритият му преследвач да е изкатерил каньона. Тичаше направо, пресичайки откритото място, но толкова бързо, сякаш някой пронизва дробовете му с нож. Към края зави рязко към голо и вулканично пресъхнало речно корито от другата страна. Прикритието не беше добро, но отвъд него имаше масив от невероятни изострени скални стълбове, които щяха да му осигурят укритие и евентуално шанс да избяга. Скочи от последната дюна, шмугна се в коритото и тутакси се скри от погледа на Уордлоу.

Внезапно съзря шанса си и промени намеренията си. По средата на коритото имаше вдлъбнатина в скалата, в която растеше нисък зелен храст, достатъчно висок, за да го скрие. Бързо зави, шмугна се в храсталака и се сгуши долу. Не беше кой знае какво укритие — достатъчно бе Уордлоу само да насочи фенерчето си в правилната посока. Само че нямаше да го направи, защото щеше да допусне, че Форд се е насочил към чудесното укритие на скалите отсреща.

Минаха няколко минути и тогава той чу стъпките на Уордлоу, който тичаше по камъните, и задъханото му дишане, когато мина покрай него.

Преброи до шейсет, след това предпазливо надникна над храста. Сред скалните образувания видя бродещия лъч на фенерчето на Уордлоу, който търсеше все по-навътре в каменния лабиринт.

Форд скочи и хукна обратно към Накаи Рок.

След като избра заобиколен маршрут до дома си, Форд пропълзя зад къщата си. Заобиколи, увери се, че Уордлоу не е оставил някого на пост, и се вмъкна през задната врата. Луната се бе скрила и зората вече осветяваше небето на изток. Над платото се разнесе далечният рев на пума.

Влезе в спалнята с надеждата да поспи поне малко преди закуска. Спря и впери поглед в леглото.

Върху възглавницата имаше плик. Вдигна го и извади бележка. „Съжалявам, че те изпуснах — пишеше с едър и заоблен почерк. Имаше и подпис: — Мелиса.“

Форд пусна плика на възглавницата и мрачно си помисли, че трудностите на задачата му едва започваха да разкриват истинските си мащаби.