Дъглас Престън
Ден на гнева (23)

23.

В единайсет и двайсет пастор Ръс Еди се носеше бързо по новия асфалтиран път, който минаваше през върха на Червеното плато, в своя очукан пикап „Форд F–150“ от 1989 г. Вятърът, който духаше през отворения му прозорец, разлистваше страниците на Библията на седалката до него, а кръвта му пулсираше от объркване, гняв и тревога. Значи в крайна сметка не беше Лоренцо. Обаче въпреки това той беше пиян и се беше държал нагло — и богохулстваше по най-отвратителен начин. Еди нямаше нищо общо със смъртта му — той се беше самоубил. Но в крайна сметка такъв е бил Божият план. А Бог знаеше какво прави.

Неведоми са пътищата Господни.

Повтаряше си го отново и отново. През целия си живот бе очаквал да го призоват — да му се открие Божественият замисъл. Пътуването му бе дълго и мъчително. Бог го бе изпитал сурово като Йов, беше му отнел съпругата и сина при развода, бе му отнел кариерата, парите, самоуважението.

А сега и това с Лоренцо. Индианецът беше осквернил името на Бога и на Исус с отвратителни и злостни думи, а Бог пред очите му го бе поразил със смърт. Пред собствените му очи. Оказа се обаче, че Лоренцо не е бил крадец — Еди го бе обвинил несправедливо. Какво означаваше това? Къде беше тук Божията воля? Какъв бе Божият замисъл за него?

Неведоми са пътищата Господни.

Пикапът се давеше и трополеше по лъскавия черен асфалт, направи широк завой, мина между отвесните скали от пясъчник и долу пред погледа му се показа група кирпичени къщи, полускрити между тополите. Отдясно, на около километър и половина бяха двете нови писти и хангарите. А зад тях, на ръба на платото се намираше самият комплекс на „Изабела“, заобиколен от двойна телена ограда.

Знаеше, че по-голямата част от комплекса е под земята. Сигурно входът беше в оградената площ.

„Моля те, Отче небесен, направлявай ме“, помоли се пасторът.

Еди се спусна в малката зелена долина. В далечния край имаше стара дървена постройка, която вероятно бе някогашният търговски пост на Накаи Рок. Към него вървяха двама мъже и една жена. Други се движеха близо до вратата. Бог ги бе събрал заради него.

Пое си дълбоко въздух, намали скоростта и паркира пред постройката. Написана на ръка табела над вратата гласеше: „Търговски пост Накаи Рок, 1883 г.“

През мрежестата врата преброи вътре осем човека. Почука на дървената рамка. Никакъв отговор. Почука по-силно. Мъжът в предната част на помещението се извърна и Ръс остана поразен от очите му. Бяха толкова сини, че сякаш бяха заредени с електричество.

Хейзълиъс. Сигурно беше той.

Ръс прошепна набързо една молитва и влезе.

— С какво мога да ви помогна? — попита мъжът.

— Казвам се Ръс Еди. Пастор съм в мисията „Събрани в Твоето име“ в Блу Гап — изстреля той. Почувства се глупаво и се засрами.

Със сърдечна усмивка мъжът се откъсна от стола, на който се бе облегнал, и се приближи.

— Грегъри Норт Хейзълиъс — представи се той с топло ръкостискане. — Радвам се да се запознаем, Ръс.

— Благодаря, господине.

— Какво мога да направя за вас?

Ръс усети как го обзема паника. Къде бяха думите, които беше репетирал, докато пикапът се катереше по Дъгуей? Езикът му успя да ги намери.

— Чух за проекта „Изабела“ и реших да намина, да ви съобщя за мисията си и да ви предложа духовната си подкрепа. Събираме се всяка неделя в десет часа в Блу Гап, на четиристотин метра западно от водонапорната кула.

— Много ви благодаря, Ръс — искрено и сърдечно отговори Хейзълиъс. — Скоро ще ви посетим, а вие може би ще дойдете да разгледате „Изабела“. За съжаление в момента имаме много важно заседание. Бихте ли наминали следващата седмица?

По лицето на Ръс плъзна топлина.

— Ами, едва ли, господине. — Той преглътна. — Аз и паството ми се притесняваме от случващото се тук. Дойдох да получа някои отговори.

— Разбирам притесненията ви, Ръс, наистина. — Господин Хейзълиъс погледна към един човек, който стоеше близо до него — висок, ъгловат и грозен. — Пасторе, нека те запозная с Уайман Форд, нашият отговорник за връзките с местната общност.

Мъжът пристъпи напред с протегната ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, пасторе.

Хейзълиъс вече се бе оттеглил.

— Дойдох да говоря с него, не с вас — каза Еди с писклив и пресекващ от напрежение глас, който мразеше.

Хейзълиъс се обърна.

— Извинете, пасторе, не исках да проявявам неуважение. Просто в момента сме малко заети… Може ли да се срещнем утре по някое време?

— Не, господине.

— Позволете да ви попитам най-учтиво защо е толкова важно да го направим точно сега?

— Защото научих, че сте претърпели тежка загуба и смятам, че трябва да се справим с този проблем.

Хейзълиъс се вгледа в него.

— Имате предвид смъртта на Питър Волконски ли? — тихо попита той.

— Да, ако това е човекът, отнел живота си.

Мъжът на име Форд отново пристъпи напред.

— Пасторе, с радост ще си сътруднича с вас по тези проблеми. Работата е там, че в момента доктор Хейзълиъс се готви да направи поредното изпитание на Изабела и не разполага с времето, което би искал да ви отдели. Аз обаче имам време.

Еди не възнамеряваше да позволи да го отпратят към някакъв пиар лакей.

— Както ви казах, искам да говоря с него, не с вас. Нали той твърди, че е най-умният човек на земята? Онзи, който заявява, че останалите хора са глупаци? Човекът, построил тази машина, за да оспори Божието слово?

Настана кратко мълчание.

— Проектът „Изабела“ няма нищо общо с религията — заяви служителят за връзки с обществеността. — Това е строго научен експеримент.

Еди усети как в гърдите му се надига гняв — справедлив и силен гняв към Лоренцо, към бившата му съпруга, към съда, оповестил развода му, към цялата несправедливост на света. Сигурно така се е чувствал и Исус в храма, когато е прогонил лихварите.

Насочи треперещ пръст към Хейзълиъс:

— Бог отново ще те накаже.

— Стига толкова — каза Форд вече остро, но Хейзълиъс го прекъсна:

— Какво имате предвид с това „отново“?

— Четох за теб. Знам за съпругата ти, която порнографски е разголвала тялото си в списание „Плейбой“, която се е величаела и е живеела в лукс като уличница от Вавилон. Бог те е наказал, като ти я е отнел. А ти още не си се разкаял.

В стаята настана мъртвешка тишина. След малко Форд се обади:

— Господин Уордлоу, моля, изпратете пастор Еди навън.

— Не — обади се Хейзълиъс, — още не. — Обърна се към Еди със страховита усмивка, от която сърцето на проповедника се смръзна. — Кажете ми, Ръс, вие сте пастор в мисията наблизо, така ли?

— Точно така.

— Към кое вероизповедание принадлежите?

— Към никое официално. Евангелисти сме.

— Но все пак сте… какви? Протестанти? Католици? Мормони?

— Нито едно от тези. Ние сме преродени християни фундаменталисти.

— Какво означава това?

— Че сме приели Исус Христос в сърцето си като наш Бог и Спасител и сме родени отново чрез духа и водата — единствения истински път към спасението. Вярваме, че всяка дума в писанията е непогрешимото божествено слово на Господ.

— Значи смятате, че протестантите и католиците не са истински християни и Бог ще изпрати всички тях в ада, прав ли съм?

Еди се почувства неловко от това насочване на разговора към фундаменталистката догма. Но ако най-умният човек на света искаше да говори за това, Еди нямаше нищо против.

— Ако не са родени отново, тогава да.

— А евреите? Мюсюлманите? Будистите? Хиндуистите? Несигурните, търсещите, изгубените? Всички ли ще бъдат прокълнати?

— Да.

— Значи повечето хора на тази малка кална топка във външния ръкав на една второстепенна галактика ще отидат в ада — освен вас и няколко избрани ваши съмишленици, така ли?

— Трябва да разберете…

— Точно затова задавам тези въпроси, Ръс — за да разбера. Пак ви питам: вярвате ли, че Бог ще изпрати повечето хора на земята в ада?

— Да, вярвам.

— Сигурен ли сте в този факт?

— Да, Светото писание многократно го повтаря. „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“

Хейзълиъс се обърна към групата:

— Госпожи и господа, представям ви едно насекомо — не, един микроб, — който претендира, че познава Божията воля.

Лицето на Еди пламна. Мозъкът му мъчително се бореше да намери отговор.

Грозният мъж на име Форд се обърна към Хейзълиъс:

— Грегъри, моля те, не си създавай излишни неприятности.

— Само задавам въпроси, Уайман.

— Създаваш проблеми. — Мъжът отново се обърна към служителя по сигурността: — Господин Уордлоу? Отново ви моля да изведете господин Еди.

— Доктор Хейзълиъс е ръководителят и аз приемам заповеди единствено от него. — Той се извърна към ръководителя. — Сър?

Хейзълиъс не продума.

Еди не бе приключил с речта, която бе намислил, докато шофираше насам. Беше овладял гнева си и заговори с леденостудена убеденост, гледайки право в сините очи:

— Мислиш се за най-умния човек на света, но колко си умен всъщност? Толкова си умен, че според теб светът се е появил от някакъв случаен взрив, Големия взрив, а всички атоми просто ей така са се събрали и са създали живота без Божията помощ. Умно ли е това? Ще ти кажа колко е умно: толкова, че ще те изпрати право в ада. Ти участваш във войната срещу вярата, ти и безбожните ти теории. Вие искате да напуснете християнската нация, изградена от Отците основатели, и да превърнете страната в храм на удобния светски хуманизъм, където всичко е приемливо — хомосексуалността, абортите, наркотиците, сексът преди брака, порнографията. Но сега ще пожънете, каквото сте посели. Вече имаше едно самоубийство. Ето докъде ви доведе богохулството и омразата към Бога. Самоубийство. Бог отново ще изсипе върху ви божествения си гняв, Хейзълиъс. „Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя“, казва Господ.

Еди замълча задъхан. Ученият го гледаше странно, а очите му блестяха като студена стомана. С любопитно странен тон Хейзълиъс каза:

— Вече е време да си вървите.

Еди не отговори. Месестият охранител пристъпи напред.

— Насам, приятел.

— Не е нужно, Тони — Ръс ни изнесе малката си реч и знае, че вече е време да си върви.

Само че пазачът въпреки това направи още една крачка към него.

— Не се притеснявайте — каза Еди забързано, — нямам търпение да се махна от това безбожно място.

Когато мрежестата врата се затръшна зад гърба му, Еди чу спокойният глас да казва:

— Микробът изпъва пипалце, за да си тръгне.

Обърна се, притисна лицето си към мрежата и се провикна:

— „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ Йоан 8:32.

Завъртя се и бързо тръгна към пикапа си, а лявата половина на лицето му потрепваше от унижение и от безкраен, изгарящ гняв.