Николай Райнов
Глупава хубавица

Имало една мома — много хубава. Но колкото била хубава, дваж повече била глупава. Сума момци идвали да я искат, но като й разберат ума — отивали си, както били дошли. Само един беден момък, добър по сърце, я харесал толкова много, че решил да я вземе.

„Нищо, че е глупава — рекъл си той. — Като се омъжи, ще поумнее.“

Оженили се те и заживели в селото на момъка. Но дните си минавали, а хубавицата не поумнявала. Един ден, като се скъсали ризите и на двамата, мъжът я пратил да отиде при майка си — да я попита как да ушие ризи. Нарамила жената платното и тръгнала. Като вървяла през полето, стигнала до една шипка. Храстът я закачил за дрехата. Обърнала се жената и запитала шипката:

— Защо ме дърпаш, шипко? Да не би да искаш ти да ушиеш ризите?

Храстът се понавел от вятъра и жената си помислила, че й кима с глава.

— Добре тогава — рекла. — Като ти се иска толкова, уший ги! Но гледай да станат по-скоро! Виждам, че имаш много игли; ако се стегнеш, и до довечера ще ги ушиеш.

Метнала тя платното на щипката и на тръгване я запитала:

— Е, кога да дойда за ризите? Утре ли?

Шипката се клатела, платното се развявало на нея, а жената си мислела, че храстът й кима с глава в знак на съгласие.

— Само че гледай добре да ги ушиеш, скъсване да нямат! Разбра ли?

Шипката се разклатила още веднъж. Жената си отишла. А след нея минал по същия път един търговец, събрал платното и го отнесъл да го продава.

Жената се похвалила на мъжа си, че дала платното на шипката — да ушие ризи.

— Бива ли тъй? — викнал той. — Де се е чуло шипка ризи да шие? Много ще намериш вече платното!

На другия ден той пратил жената да копае. Вдигнала тя мотиката и тръгнала. Но й дошло на ум да си прибере ризите от шипката. Като стигнала до храста, гледа — няма ни ризи, ни платно.

— Ей, шипко! Уши ли ризите?

Шипката заклатила клони.

— Като ги уши, къде са? Дай ми ги де!

Шипката пак закимала.

— Кажи де, къде ги дяна? Не искаш ли да кажеш? Тогава ще те изскубна от корен. Давай по-скоро или ризите, или платното!

Понеже шипката и тоя път не отговорила, жената се развъртяла с мотиката и я изтръгнала от корен. Под корена се провидяло гърне с жълтици. То било толкова голямо и тежко, че жената не могла да го помръдне. Затекла се у дома си, та казала на мъжа си:

— Ти ми се караше вчера, че съм дала платното на шипката, но да знаеш какво стана сега! Отидох да си искам платното, а тя не го даваше. Пък аз почнах да я бия: бих я, бих я, додето почна от страх жълто да бълва. Цяла делва набълва: ей такава голяма! А жълтото да видиш какво е: на колелца, на колелца!

Мъжът отишъл да види какво е станало. Натоварил парите на колата и се върнал вкъщи. Никой не го видял, че кара жълтици, но нали жена му била глупава — можела да изкаже пред съседите, а те да съобщят на властта. Загрижил се мъжът що да прави, та жена му да не узнае къде ще скрие парите.

— Жено — рекъл, — силна градушка ще удари, та ще избие много хора. Хайде да изкопаем трап, па да те скрия вътре.

Изкопали голяма яма, жената влязла в нея, а мъжът я покрил с рогозка. Пръснал по рогозката просо и пуснал кокошките да го изкълват. Жената си мислела, че наистина вали град. Но по едно време й се приискало да види силна ли е градушката. Натъкмила си окото на една дупка и погледнала. Кокошката я клъвнала и окото я заболяло.

— Олелеее! — викнала жената. — Страшна градушка вали — щеше да ми извади окото!

И се прибрала отново в трапа. А мъж й в това време скрил парите. После вдигнал рогозката и казал на жена си, че градушката е престанала, да излезе.

Излязла тя и първата й работа била да разкаже на съседката си как намерили с мъжа си делвата с жълто. Разчуло се из село, че са намерили пари. Повикали мъжа в управлението. Когато тръгнал, той видял, че жена му стои на вратата.

— Слушай, булка! — рекъл. — Аз отивам в управлението, а ти пази добре къщата! Най-добре ще бъде да се не отделяш от вратата.

Това било в турско време. Управителят турчин разпитвал дълго мъжа, но нали той не знаел добре турски, мъчно можел да се оправи. Забавил се. Жената му го чакала, чакала, па си рекла:

— Я да вървя да видя защо се бави още мъж ми!

И понеже й било заръчано да се не отделя от вратата, тя се засилила, та я откачила и я понесла на гърба си. Заедно с нея отишла в управлението. Като я видял, мъжът й се засрамил. Всички се изсмели.

— Защо мъкнеш тая врата тук? — попитал мъжът.

— Че нали ми каза да не се отделям от вратата? Почаках те, па като видях, че се бавиш, рекох да видя защо не идваш още. Затова дойдох.

— Разбрах защо си дошла, но защо носиш вратата?

— Та мигар си забравил, че ми поръча да се не отделям от нея? Как да я оставя?

Тогава мъжът рекъл на управителя:

— Нали я виждаш колко е умна? С който ум е надигнала вратата да я носи чак тук, с тоя ум е и разказвала, че уж съм намерил пари.

Управителят се обърнал към жената и я запитал:

— Кога намерихте с мъжа си парите под шипката?

— Кога ли? Когато валя силната градушка, та моето око отече, а твоето изтече съвсем.

Управителят бил сляп с едното око. Град не бил падал в селото от една година. Всички разбрали, че жената говори глупости. Пуснали и нея, и мъжа й.

Като си отишъл вкъщи, мъжът рекъл на жена си:

— Това, дето намерихме под шипката, не е жълтици, ами е едър боб. Добре запомни, че пак ще ми направиш някое зло с тия свои уста, които не знаят какво приказват.

— Ами къде е бобът, дето го намерихме?

— Къде ще е? Ей го там, на полицата.

Мъжът бил оставил шепа жълтици на полицата, па ги бил покрил с една паница. Мислел да си накупи с тях това-онова.

През деня, додето мъжът бил на нивата, из селото минал грънчар, да продава грънци.

— Ха грънци, хаааа! — викал той и карал колата.

Жената излязла и го запитала:

— Чичо бе, продаваш ли ги за боб?

— За всичко ги продавам — рекъл грънчарят.

Тя му изнесла една жълтица — да му покаже колко едър е бобът. Той взел жълтицата, дал на жената две големи гърнета и я запитал дали има много от тоя боб.

— Дал Господ — отвърнала тя и му донесла шепа жълтици.

Грънчарят грабнал парите, оставил биволската кола с грънците и си отишъл. Жената го почакала, па като разбрала, че не ще се върне, почнала да разтоварва гърнетата и да ги реди по коловете на градинския плет. Всички наредила, само за едно гърне не останал празен кол. Тогава тя ги погледнала и им рекла:

— Хайде, мили гърнета, посместете се, че сторете място на братчето си!

Но те се не мръднали.

— Слушайте! — викнала им тя. — Смествайте се, додето е време, че ще ви изпочупя до едно!

Гърнетата не помръднали и тоя път. Тогава тя грабнала една тояга, развъртяла се и счупила всички грънци, па сложила на един кол онова гърне, за което нямало по-преди място. Сетне седнала на вратнята да чака мъжа си. Прияло й се. Отрязала си хляб и почнала да яде. По едно време забелязала, че биволите, както били легнали до колата на грънчаря, преживят. Единият гледал право към нея. Сторило й се, че й се криви.

— Ей, биволе — рекла. — Защо ми се кривиш? Не се ли виждаш какъв си черен?

Биволът продължавал да си преживя. Жената кипнала. Станала и му викнала:

— Скоро спри, че ще те заколя!

И като видяла, че не разбира от дума, грабнала ножа и го заклала.

— Отдавна ми се ядеше зеле с говеждо — рекла. — Я да видя на колко пъти ще може да се сготви!

И като нарязала бивола на едри късове, почнала да ги внася в градината и да ги реди по зелките; на всяка зелка по мръвка. А кучето вървяло след нея и ядяло месото. Тя го хванала, отвела го в зимника и го вързала за чепа на бъчвата с вино, па се върнала да дореди мръвките. Но като се обърнала по едно време, видяла, че кучето мъкне връвта с чепа и се облизва. Върнала се булката в зимника. Гледа — виното тече от бъчвата. Уплашила се тя да я не бие мъжът й. Грабнала един чувал с брашно и го изсипала на пода. Мислела си, че брашното ще попие виното и тя ще го събере след това. Но виното тече, тя сипва брашно, по нозете й се лепи червено тесто. Почудила се що да прави: от зло отива към по-зло.

Дошъл мъж й. Видял какво е напакостила жена му, хванал се за главата и рекъл:

— Къде да те дяна, жено, и що да правя с тебе?

А тя отвърнала:

— Какво има за чудене? Хвани ме, та ме изтегли, че не знам как да изляза от това блато!

Тогава той разбрал, че глупава жена не поумнява.