Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dracula, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Брем Стоукър. Дракула

Редактор: Пламен Гулев

Художник: Вихрен Михайлов

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Елена Ананиева

ИК „Гулев“, София

ИК „Петекс — Petex“, София, 1991

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и четвърта

Дневникът на Мина Харкър

5 октомври. Събрахме се, за да чуем какво ще разкаже доктор Ван Хелсинг относно проучванията му около бягството на граф Дракула, с които той се бе нагърбил през последните часове. Думите му бяха приблизително следните:

— Тъй като вече стана ясно, че вампирът е тръгнал обратно към Трансилвания, необходимо беше да се проверят имената на плавателните съдове, отплавали в посока именно на Черно море. След някои справки из пристанището открих, че единственият кораб, взел курс натам, е „Царица Екатерина“. Тръгнал е от Дулитъл Хуорф в посока Варна и няколко други пристанища в района. Тогава отидох в Дулитъл Хуорф и срещу няколко суверена, раздадени наляво на дясно, научих следното: Вчера следобед около пет часа там дошъл един мъж висок, слаб, възблед, с изразен нос и много бели зъби. Особено впечатление направил пронизителният му, изпепеляващ поглед. Всичко в този човек говорело, че е нетърпелив и бърза. Изваждайки куп пари, поискал билет за първия кораб, тръгващ към Черно море. После поискал да говори с капитана, който се отзовал, узнавайки, че непознатият плаща добре. Неколцината наблюдатели недалеч видели, че в началото капитанът нещо ругаел и се дърпал, но после двамата стигнали до съгласие. Тогава непознатият попитал къде може да наеме кола. Упътили го и не след дълго той се появил, карайки сам една каруца, върху която имало огромен сандък. Свалил го сам и това било за отбелязване, защото после пет-шест човека едвам успели да го качат на борда. След това той и капитанът дълго разисквали въпроса къде и как да бъде положен сандъкът. Капитанът избълвал куп ругатни на различни езици и му казал сам да се заеме с това. Пътникът отказал, твърдейки, че е много зает, след което напуснал палубата и никой повече не се сетил за него, тъй като всички имали прекалено много работа. „Царица Екатерина“ не могла да отплава навреме, понеже по реката изпълзяла мъгла, която ставала все по-гъста, докато накрая обгърнала кораба. Капитанът отново се разпсувал на всевъзможни езици, но нищо не можело да се направи. Точно когато бил най-бесен, високият и слаб индивид пак се появил и попитал къде са прибрали сандъка му. Капитанът го уверил, че много би искал да види и него, и сандъка в ада, но пътникът останал невъзмутим и слязъл в трюма с боцмана, за да види къде е местоположението на странния му багаж. После се върнал на палубата и постоял известно време там сред мъглата. Впоследствие повече не го видели, нито пък си спомнили за него. Мъглата скоро се разпръснала и корабът отплавал…

След като професорът млъкна, всички запазихме мълчание, очаквайки, че ще добави още нещо. И действително отново заговори, като ме погледна, тъй като поне в началото думите му бяха предназначени за мен:

— И така, мисис Мина, поне за известно време ще можем да си отдъхнем, тъй като врагът ни е в морето. Пътуването му ще бъде дълго — платноходите са бавни. Колкото до нашето, което ще предприемем по суша, то ще е достатъчно бързо, за да го пресрещнем там. Нашата надежда е да връхлетим върху му, когато е в сандъка, тъй като тогава е обезсилен. Така ще можем да го унищожим. Разполагаме с немалко дни, за да изградим плана си. Вече говорих и със собственика на кораба. Той ми показа и фактури, и други документи. Сандъкът ще бъде разтоварен във Варна и предаден на юридически пълномощник, някой си Ристикс, след като той представи своите пълномощия. Когато собственикът ме попита дали не се касае за нещо нередно, за да телеграфира до Варна да се извърши разследване, отговорих му, че не е необходимо. Не бива да намесваме в това нито полицията, нито митническите власти. Налага се да действаме сами.

Тогава аз още веднъж попитах дали наистина е необходимо да тръгнат в преследване на вампира, тъй като мисълта, че Джонатан ще ме остави, за да отиде с тях е мъчителна. Ван Хелсинг ми отговори този път троснато, че е абсолютно необходимо и че причините за това са ми известни. При което той добави:

— Ако някой друг, условно да го наречем полумъртвец, се бе опитал да направи това, което той успя, всичките столетия нямаше да му стигнат. В този обаче явно всички непознати и дълбоко скрити сили на природата са фокусирали своето действие по изключителен начин. Местностите, където той е живял, а сетне е бродил в сегашното си състояние, са, изглежда, пълни с геологически и химически странности. Не е случайно например, че именно из въпросните райони съществуват предания за живата вода…

Използвайки настъпилата пауза, аз попитах:

— Но графът не ще ли си вземе поука от това поражение? Нормално е, да се предположи, че той повече няма да се върне в Англия.

— Не можем да се осланяме на подобно предположение, защото примирението не му е присъщо. Приживе той многократно е преминавал турската граница и е нападал турците в собствената им територия. Бил е редовно разбиван поради малочислеността на дружините си, но това спряло ли го е? Връхлетявал отново и отново. Обърнете внимание на неговата упоритост и последователност. Решава да отиде в някой голям град в западния свят. И какво прави? Започва търпеливо да се подготвя: изучава чужди езици, проучва чужди форми на социален живот, закони, финанси, обичаи… И всичко това извършва съвсем сам от дъното на една разрушена гробница в една забравена от цивилизования свят страна! О, ако тези незнайни сили, които той владее, действаха в името на доброто, а не на злото, представете си какъв принос това щеше да представлява за нашия свят! Ала, уви, не е така. И ние ще трябва да се борим. И то да се борим тайно, защото в настоящия просветен и позивистично настроен век неверието на хората към всичко онова, което стои извън пределите на материалистичното, работи в полза на Дракула и в наш ущърб…

С това Ван Хелсинг приключи словоизлиянията си и всички се разотидохме по стаите си.

Тази нощ чувствам чудно спокойствие. Така или иначе нечистото присъствие вече не витае наоколо… Обаче, поглеждайки се в огледалото, видях червеникавата следа на челото си и това ми напомни, че все, още не съм съвсем свободна от него…

Дневникът на доктор Сюърд

5 октомври. Преди да се съберем всички, както се бяхме уговорили, доктор Ван Хелсинг и аз разменихме насаме по няколко думи. И двамата бяхме наблюдавали мисис Харкър и бяхме открили някой промени в нея. По всичко личеше, че страшната отрова, течаща във вените й, започва да се проявява. Графът е имал определена цел, когато я е подложил на това, което Ван Хелсинг нарича „кървавото кръщение на вампира“. Тя започна все по-често и продължително да мълчи и да се затваря в себе си. Професорът ми обърна внимание и на наченките на изменения във физическия й облик: зъбите й са станали по-остри, а погледът й е придобил известна пронизителност и твърдост. Но онова, което най-вече ни тревожи, е нейната нарастваща резервираност към нас. Опасяваме се, че е възможно графът да е започнал да получава информация за нас чрез нея, както в хипнотичен транс тя ни предаде сведения за него.

— Това, което трябва да правим, е — каза професорът — вече да държим в тайна от нея нашите планове, за да не може да предупреди Дракула. Непосредствено преди да се съберем днес, ще й кажа, че по причини, които засега не ми е възможно да упомена, тя не бива да присъства.

Казах на Ван Хелсинг, че напълно споделям неговото виждане.

 

По-късно. Изпитахме голямо облекчение, когато мисис Харкър ни уведоми чрез съпруга си, че не ще присъства на съвещанието ни, за да можем да си говорим по-свободно. Професорът и аз разменихме по един поглед и по този начин негласно се разбрахме засега да си мълчим пред останалите относно нашите подозрения и опасения. После Ван Хелсинг се впусна в едно конспективно изложение на фактите:

— „Царица Екатерина“ е отплавал от Темза вчера сутринта и дори да се движи с максимална скорост, ще пристигне във Варна след най-малко три седмици. Обаче ние по суша ще можем да стигнем до там за три дни. Така че, вземайки предвид каквото и да е затруднение, което би могло да се изправи пред нас, ще бъде достатъчно да тръгнем на седемнадесето число от този месец. По този начин винаги ще смогнем да бъдем във Варна най-малко един ден преди пристигането на кораба и да го изчакаме спокойно. Разбира се, ще се движим въоръжени…

— Като се има предвид, че в страната на графа вълците май изобилстват, — вмъкна Куинси — ще бъде добре да си вземем „уинчестъри“. Освен това, ако отчетем и обстоятелството, че онези места са ни непознати, не би трябвало да тръгваме точно навреме. Какъв смисъл има да изчакваме тук? Тази нощ и утре можем да се приготвим, след което веднага и четиримата се отправяме на път.

— Четиримата? — откликна Харкър с въпросителен тон, поглеждайки озадачено.

— Разбира се! — реагира тутакси професорът — вие ще трябва да останете тук, за да наглеждате съпругата си.

Харкър се замисли за малко, после тихо каза:

— Ще обсъдим това по-късно. Ще говоря и с Мина.

Тогава си помислих, че е дошъл моментът, в който професорът да предупреди Джонатан да не осведомява жена си за нашите планове. Затова се изкашлях дискретно и го погледнах многозначително. В отговор Ван Хелсинг само вдигна показалец към устните си и се отдалечи.

Дневникът на Джонатан Харкър

5 октомври, следобед. Заедно със заника на слънцето тишината в стаята се проникна от някаква особена тържественост. Мина, която до този момент бе спала спокойно, изведнъж отвори очи и ми каза нежно:

— Джонатан, искам да ми обещаеш нещо. Можеш да попиташ и Ван Хелсинг, дали желанието ми е уместно и ако той каже, че не е, си свободен да нарушиш дадената си дума. То се състои в следното: не споменавай пред мен нищо за замислите ви срещу графа. Не го прави, дори и да видиш, че те моля на колене и със сълзи на очите.

Тя имаше толкова тревожен вид, че не ми оставаше нищо друго, освен да й кажа „обещавам“ и в този миг усетих, че между ни се затваря някаква врата.

 

6 октомври, сутринта. Друга изненада. Мина ме събуди рано, за да ме помоли да извикам доктор Ван Хелсинг. Той се отзова веднага и попита дали да събере и останалите.

— Не е необходимо — отвърна тя. — Ще говоря и с тях по-късно. Всъщност исках да ви кажа, че трябва да пътувам с вас. Не ме прекъсвайте, моля ви се. Налага се да говоря сега, защото може би по-късно не ще бъда в състояние да го сторя. Зная, че ако графът ме призове, ще се отзова, и ако ми каже да го направя скришом, ще използвам всякаква хитрост за тази цел. Бидейки с всички вас, ще бъда по-добре пазена и защитена, отколкото ако съм само с един от вас, а освен това ще ви бъда полезна, щом като под хипноза мога да разкривам неща, за които и аз самата съм в неведение.

— Мисис Мина, има смисъл в това, което казвате. Ще дойдете с нас — изрече професорът след кратък размисъл.

Оставихме я да си доспи, след което се събрахме с другите и решихме да отпътуваме на следната утрин. Според Ван Хелсинг във Варна ще трябва да действаме, още щом корабът пристигне. Ще се качим на борда, ще намерим сандъка и ще поставим върху него една дива роза, тъй като според поверието така вампирът не ще може да излезе. По-късно при удобен случай ще отворим сандъка и…

— Аз лично няма да чакам този удобен случай — обади се Морис. — Веднага на място ще приключа с този изрод, ако ще да е пред очите на цяла тълпа и независимо от последствията.

— Много добре! — с усмивка отвърна Ван Хелсинг. — Радвам се, че сте готов на всичко, младежо. Но повярвайте, никой от нас не ще отстъпи пред опасностите. А аз само казвам това, което мисля, че трябва да направим, без да мога да твърдя със сигурност, че всъщност ще е точно то. Сега да сложим личните си дела в ред, та да не оставим след себе си нищо висящо, защото съвсем не е сигурно дали въобще ще се завърнем…