Брам Стокър
Дракула (23)

Глава двадесет и трета

Дневникът на доктор Сюърд

3 октомври. Времето в очакване на завръщането на Годалминг и Куинси Морис течеше крайно мъчително. За да ни поразсее малко, професорът ни разказа някои от нещата около графа, за които го бе осведомил приятелят му Арминиус от Будапеща.

— Приживе Дракула бил необикновен човек: боец, държавник, учен, алхимик… Имал блестящ ум, знания, надхвърлящи тези на който и да е негов съвременник, и сърце, непознаващо нито страх, ни угризения. Така по някакъв начин и вероятно с помощта на окултни познания умствената му енергия се запазила след физическата му смърт, макар че изглежда, паметта му не е непокътната. В някои отношения е като дете, но е в непрекъснат процес на растеж и съзряване, доколкото в случая могат да бъдат употребени тези понятия. Той експериментира, и то сполучливо, и ако не сме ние да се изправим насреща му, ще стане родоначалник на нов вид същества, чийто път ще минава по-близо до смъртта, отколкото до живота.

— Ох, и стана така, че всичко това се обръща срещу жена ми! — изстена Харкър. — А по какъв начин експериментира? Ако знаем повече по този въпрос, може би по-лесно ще го победим.

— Още със своето пристигане той започна бавно, но сигурно да изпробва силата и възможностите си; детинският му, но огромен мозък работи. Ние не можем да знаем каква част от него е била загубена със смъртта и какво ново е придобил при неестествения и запретен от Бога и природата досег с непознатите измерения на отвъдното. Но за нас инфантилността на ума му е добре дошла, защото ако още в самото начало се бе сетил да опита някои неща, отдавна щеше да е извън нашия контрол. Мисълта, че разполага с векове пред себе си му позволява лукса да не бърза.

— Май не схващам всичко — каза Харкър. — Обяснете се с думи прости.

— Ще се опитам, младежо — отзова се професорът, хващайки го приятелски за рамото. — Нали видяхте как той изпробва знанията си? Послужи си с лудия зоофаг, за да проникне в болничната сграда. Но не това е най-значимото. В началото сандъците му биваха транспортирани от други, докато той не разбра, че би могъл да върши това и сам. По този начин никой друг освен него не ще знае местоположението на убежищата му. Ала не се отчайвай, приятелю; той прибягна до това твърде късно. С изключение на едно, всичките му леговища бяха очистени и неутрализирани и преди слънцето да залезе нашата задача ще е изпълнена. Вече не ще разполага с никакво скривалище. Часовникът ми сочи един часа и ако всичко е наред, Артър и Куинси трябва да са на път за насам. Днес е наш ден и е нужно да напредваме внимателно, без да изпускаме никаква възможност.

Разговорът бе прекъснат от един удар по вратата на входното холно помещение. Всички застанахме нащрек, а Ван Хелсинг, държейки пред себе си едно разпятие, рязко отвори. Беше пощальонът, който, след като се окопити от това странно посрещане, ни предаде една телеграма. Отпратихме го, затворихме вратата и я прочетохме: „Внимавайте! Дракула току-що мина през Карфакс (сега е 12.45 ч), после се отдалечи много забързано в южна посока. Изглежда, че е тръгнал да обикаля, за да ви търси. Мина.“

— Слава господи! — възкликна Джонатан. — Скоро ще се счепкаме с него!

— Не бързайте да се радвате — каза рязко Ван Хелсинг — Засега е още дневно време и вампирът е ограничен в човешки облик и възможности. Така че не ще може да стигне скоро до тук. Това, за което трябва да се молим, е лорд Артър и Куинси да дойдат преди него.

Половин час по-късно по вратата се чу леко и в същото време отсечено почукване. Сърцата ни отново забиха ускорено. Спогледахме се и отворихме, отскачайки в същото време встрани. За наша радост се оказа, че това бяха Лорд Годалминг и Куинси Морис. Влязоха задъхани и първият съобщи в скоропоговорка:

— Всичко мина добре. Намерихме и двете места. Имаше по шест сандъка във всяко от тях. Извършихме нужното. Вече са непригодни за употреба от вампира.

— Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме тук — добави Куинси. — Но ако той не се появи до пет часа, по-добре е да си идем. Не ще бъде разумно да оставим сама мисис Харкър след залез слънце.

— Ще дойде не след дълго — обади се Ван Хелсинг. — Съдейки по телеграмата на мисис Мина, той трябва да е пристигнал в Бърмъндси, малко след като вие сте си тръгнали и фактът, че още не е тук, означава, че е отишъл в Майл Енд… Внимание! Пригответе се!

В същия миг в ключалката на вратата се чу прещракване от ключ. С рефлекса си на ловец, имал стотици премеждия по света. Куинси Морис светкавично посочи мястото, което всеки от нас трябва да заеме. Ван Хелсинг, Харкър и аз се скрихме зад вратата, така че когато тя се отвори, да застанем между нея и вампира. Годалминг и Куинси препречиха прозореца. Няколкото секунди, които изтекоха, ни се сториха кошмарно дълги. Графът не бързаше, което означаваше, че допуска възможността за някаква изненада.

Той се озова в помещението с внезапен скок, така че колкото и да бяхме подготвени, се стреснахме. В движенията му имаше нечовешка гъвкавина. Пръв измежду нас реагира Харкър, който се хвърли пред вратата на вътрешната стая. Щом ни видя, вампирът ни отправи една злобно-лукава усмивка, която откри дългите му зъби и тутакси се превърна в презрителна гримаса. Но изражението му отново се промени, когато видя, че всички едновременно тръгваме към него. Жалко, че не бяхме обмислили по-добре плана си за нападение, защото в същия миг се улових, че се питам какво всъщност трябва да направим. Не знаех дори, дали оръжията, които размахвахме, ще послужат за нещо. Очевидно Харкър бе вече решил да провери това, тъй като вдигна един голям извит нож и внезапно нападна. Ударът бе и силен, и бърз, но графът с дяволска бързина успя да го избегне. Следващия миг острието се заби в сърдечната му област, като при това разпра дрехата му и по земята се разсипаха куп банкноти и монети. Изразът на лицето на графа бе станал тъй застрашителен, че изпитах страх за Харкър, чийто нож вече се спускаше за нов удар. Тогава, инстинктивно се спуснах напред, издигайки пред себе си разпятието и нафората. Почувствах някаква необичайна сила да преминава по ръката ми, така че почти не се учудих, като видях чудовището да отстъпва, още повече, че и другите бяха тутакси последвали моя пример. Невъзможно е да се опишат бесът и разочарованието, които се излъчваха от графа. Восъчното му лице прие зеленикав оттенък, очите му запламтяха още по-зловещо, а розовият белег на челото му започна да се червенее като прясна рана. Внезапно той се шмугна край Харкър и сграбчвайки пътем колко то се може повече от парите, пръснати по пода, се хвърли през прозореца сред оглушителен шум от счупени стъкла.

Всички се впуснахме натам и погледнахме към двора. Той стоеше в средата му невредим и с вдигнато към нас лице извика:

— Мислехте си, че ще можете да се справите с мен! Така, в редичка сте като телета в кланица. Ще съжалявате за всичко. Всеки един от вас! Въобразявате си, че сте ме оставили без скривалище, но аз разполагам с много други. Моето отмъщение тепърва предстои. Разпръснал съм убежищата си по целия свят и времето е на моя страна. А жените, които обичате, вече ми принадлежат…

И с последен пренебрежителен жест бързо излезе от дворната порта.

— Това, което усетих, е, че все пак вече се страхува от нас. Имаше нещо в тона му, което ми го подсказа — промълви Ван Хелсинг.

Прибрахме останалите пари на графа, а всичките му документи изгорихме в камината. Слънцето вървеше към залез. Професорът предложи:

— Да се върнем при мисис Мина. Тук вече нямаме какво да правим, а тя се нуждае от защитата ни. Но не трябва да се отчайваме. Остава само един сандък с пръст и трябва да го намерим. Ако успеем да постигнем това, ще сме победили окончателно.

Завръщането ни бе тъжно. Мисис Харкър ни посрещна с тревожен поглед и се хвърли в прегръдките на мъжа си. Червеникавата следа на челото й ни напомни нейната несигурна участ и това още повече ни хвърли в униние.

— Помнете все пак, — каза тя — че тази душа, причинила толкова злини и болки, трябва да бъде унищожена в лошата й част, та да може добрата да получи духовно безсмъртие. И че това трябва да се извърши не с омраза, а със състрадание.

— Нека Бог позволи да попадне в ръцете ми и с удоволствие ще запратя цялата му душа без остатък в ада — изръмжа Джонатан.

— Замълчи, моля те! — продължи съпругата му. — Помисли си само, че един ден бих могла да стана като него и че и на мен би могло да ми бъде отказано всякакво милосърдие. Надявам се, че думите ти се дължат на прекомерните болка и отчаяние.

Настъпи неловко мълчание.

Преди часа за лягане Ван Хелсинг даде на съпружеската двойка по една камбанка, с която да бият тревога в случай на опасност. Без тяхно знание бе взето решение Куинси, Годалминг и аз през нощта поред да дежурим в коридора.

Дневникът на Джонатан Харкър

3–4 октомври, около полунощ. Бях заспал, въпреки намерението ми да бодърствам, когато внезапно Мина ме събуди. Бе седнала в кревата с тревожно изражение на лицето. Тя вдигна пръст към устните си, правейки ми знак да мълча, и прошепна в ухото ми:

— Тихо! Има някой в коридора.

Станах безшумно и отворих внимателно вратата. Навън, седнал на един стол, седеше мистър Морис.

— Върнете се в леглото — ми каза той с равен глас — Всичко е наред. През нощта ще стоим на пост тук. Не можем да си позволим повече никакви рискове.

Неговият поглед и стойка излъчваха такава безапелационност, че не възразих нищо, върнах се до Мина и й казах какво става. Тя ме прегърна. Въздъхна облекчено и веднага отново заспа.

 

4 октомври, сутринта. Още по тъмно, преди зазоряване Мина отново се събуди.

— Иди да повикаш професора — ме помоли тя.

— Защо? — попитах.

— Имам една идея. По всичко изглежда, че е възникнала в мозъка ми в спящо състояние и е съзряла, без да усетя точно как е станало това. Искам Ван Хелсинг да ме хипнотизира преди изгрев-слънце и да ме накара да говоря. Побързай, скъпи, че не остана много време.

Сега на стола в коридора седеше доктор Сюърд. Съобщих му, че Мина желае веднага да се види с Ван Хелсинг.

Две или три минути по-късно професорът се намираше по халат в стаята ни, а Морис, лорд Годалминг и Сюърд стояха отвън пред вратата, потънали в догадки.

— Какво се е случило, моето момиче? — усмихнато попита Ван Хелсинг.

— Искам да ме хипнотизирате — възбудено каза тя. — Направете го, преди да е изгряло слънцето. Чувствам, че от това ще произлезе нещо. Побързайте, че малко време остава?

Той мълчаливо й направи знак да седне в леглото. Гледайки я съсредоточено, започна да движи длани около лицето й. Мина малко по малко започна да притваря очи и челото й се покри с капчици пот. Професорът направи още няколко движения с ръце и Мина отвори очи, но изражението и погледът й не бяха предишните. Вдигайки десница в знак, че е необходима абсолютна тишина, в същото време Ван Хелсинг кимна към вратата, с което ме подкани да пусна и останалите да влязат. Подчиних се и вървейки на пръсти, те се събраха около леглото.

— Къде се намирате сега? — отекна силно гласът на професора.

— Не зная. Сънят няма свое определено място.

След като изтекоха няколко минути пълно мълчание и от двете страни. Ван Хелсинг ме помоли да дръпна завесите, за да влезе малко светлина, тъй като вече бе започнало да се развиделява. Сторих това и той отново й заговори:

— А сега къде се намирате?

— Не зная. Всичко е много странно за мен.

— Какво виждате?

— Не виждам нищо; тъмно е.

— Какво чувате?

— Шум от вода. Плиска се на малки вълни. Чувам ги навън.

— Тогава сте на кораб?

Споходени от една и съща мисъл, всички се спогледахме тревожно. Отговорът прозвуча почти веднага:

— О, да!

— Какво още чувате?

— Шум от стъпки насам-натам. Чувам също тракане на верига и плясък като от разпъване на платна.

— А вие какво правите?

— Лежа неподвижно… много неподвижно. Като че ли съм мъртва.

Гласът й заглъхна в дълбока сънна въздишка и тя отново затвори очи. Слънцето се беше вече вдигнало и денят разпукваше. Доктор Ван Хелсинг сложи длани на раменете на Мина и внимателно й наклони главата към възглавницата. Известно време тя остана неподвижна, сетне изведнъж се събуди, отваряйки очи и оглеждайки ни изпитателно.

— Говорих ли? — попита напрегнато.

Професорът й възпроизведе разговора и тя възкликна:

— Няма нито минута за губене. Може би още не е съвсем късно!

Морис и Годалминг се запътиха към вратата, но професорът ги спря:

— Не тръгвайте, приятели. Този кораб, който и да е той, е вдигнал котва, докато тя говореше. В огромното лондонско, пристанище много кораби отплуват по едно и също време. Кой измежду тях е нужният нам? Сега знаем защо графът държеше толкова на парите при последния сблъсък. Възнамерявал е вече да бяга! Съобразил е, че с един-единствен сандък на разположение и група хора по петите му този град не е най-подходящото място за него. Затова е грабнал единственото му останало преносимо убежище и бяга от тази страна. Мисли си, че е успял да се измъкне, но се лъже. Ще го преследваме!

— Но каква нужда има да се тръгне след него, след като вече не е наоколо и няма да ни безпокои? — поиска да узнае Мина.

— Драга мисис, сега трябва да го преследваме по-усърдно от всякога, дори ако ще да е до пъкъла.

Тя побледня и попита с отпаднал глас:

— Защо?

— Просто защото той може да живее, ако мога така да нарека състоянието му, векове, докато вие сте само една простосмъртна. Откакто беляза шията ви, той е една постоянна опасност.

Успях да я прихвана в последния миг, преди да припадне.