Джон Кейс
Танцуващият с духове (2)

1.

Западен Бейрут

Две години по-късно

Седяха на въртящи се столчета около малка пластмасова маса под собственическия поглед на полковник Сандърс — симпатичния дъртак от емблемата на Кей Еф Си. През големите прозорци се лееше слънчева светлина. Зад крайбрежния булевард плажът се виеше като златна панделка, а Средиземно море блестеше като огледало.

Хаким, по-възрастният мъж, седеше със събрани на масата ръце като ученик в началните класове, който чака да започне часът. Ръцете му бяха красиви, с дълги изящни пръсти и грижливо оформени нокти.

— Твърде много! — каза той и кимна към прозорците.

По-младият мъж, чието име беше Бободжон Симони, присви очи и кимна.

— Знам. Много е светло.

По-възрастният мъж поклати глава.

— Имах предвид стъклата. Ако избухне бомба в кола…

Бободжон гризна от пилешката хапка, после изтри ръце с книжна салфетка.

— Това беше отдавна. Вече никой не се бие. Различно е. — Смачка салфетката и я остави на подноса.

Чичо му изсумтя.

— Винаги е различно — каза той, — докато нещо не гръмне.

Бо се изкиска. Е, сигурно би могъл да отвърне нещо остроумно, но това не беше по неговата част, а и в ресторанта беше твърде шумно. На една от централните маси врещеше бебе. Зад тезгяха управителят гълчеше разстроена касиерка, а по вътрешната уредба звучаха ретро ритмите на Тони Бенет и Оум Калтоум.

По-възрастният мъж вирна брадичка към образа на прочутия полковник, лепнат на витрината.

— Дали е бил евреин, как мислиш?

Бо се огледа.

— Кой?

Чичо му кимна към рекламата.

— Собственикът. Устата му е като на евреин.

Бо сви рамене. Облечен беше с черна тениска и грижливо изгладени маркови дънки. Скъпи мокасини и още по-скъп часовник допълваха тоалета му. Всичко беше купено преди седмица от търговски център на няколко пресечки от новия му апартамент в Берлин.

— Ако е евреин — продължи чичо му, — месото сигурно е от позволеното и по нашите изисквания.

„На кого му пука“, помисли си Бо. Но на глас каза само:

— Сигурно.

Бо всъщност не знаеше много за евреите. Чувал беше, че в „Алънуд“ имало двама-трима, но…

— Хайде да се поразходим — каза чичо му, сякаш изведнъж му беше писнало от ресторанта и всичко останало.

Вън Зеро и Халид седяха в беемвето и пушеха. Като видяха Аам Хаким да излиза от ресторанта с племенника си, изскочиха от колата. Деветнайсетгодишни, двамата бяха облечени в ризи с къс ръкав, кецове и дънки. Зеро държеше хартиен плик с мазно петно от едната страна. Халид пристъпяше до него, понесъл спортен сак през рамо. Понеже вече бяха обядвали, а и не отиваха на футболен мач, Бо предположи с голяма доза увереност, че в книжния плик и в сака носят нещо доста по-тежко от сандвичи и спортна екипировка.

Денят беше прекрасен. Но в Бейрут всички дни бяха такива. Малко по-надолу по плажа, близо до курортния комплекс „Самърленд“, сърфисти пореха вълните под безоблачното небе.

Двамата с чичо му тръгнаха под ръка, свели глави в разговор. Вървяха бавно към виенското колело покрай улични продавачи на кокосови орехи и варена царевица. Беше неделя и крайбрежният булевард гъмжеше от народ. Деца с ролери, влюбени двойки, хора, излезли да потичат за здраве. Момичета със забрадки и дълги роби, момичета с къси поли. Сирийски командоси се подпираха на крайбрежната стена и се перчеха с тигровите ивици на униформите си.

— Е, харесва ли ти Берлин?

Бо кимна.

— Става.

Чичо му се усмихна.

— Кое ти харесва най-много?

— Работата.

— Естествено, че ще ти харесва работата — каза чичо му. — Имах предвид извън нея.

Бо сви рамене. Накрая каза:

— Архитектурата.

— Сериозно?

— Да. Харесва ми. Модерна е.

Чичо му вървеше, забил поглед в земята, челото му бе набраздено от дълбок размисъл.

— А фустите?

Бо едва не се задави. Чичо му се усмихна.

— Фустите в Берлин са много разпасани! — каза той и хвана племенника си за ръката. — Така съм чувал.

Бо не можеше да повярва, че си говорят за това. Усети, че се изчервява. Отклони поглед и измърмори нещо, което сам не разбра.

Чичо му се засмя високо и го дръпна по-близо. После изведнъж стана сериозен.

— Намери си приятелка — нареди той. — Германка, холандка… няма значение. Води я на кино, на ресторант. Нека те видят с нея. И махни брадата.

Бо се изуми за пореден път.

— Но… това е забранено!

Чичо му поклати глава.

— Прави каквото ти казвам. И стой далеч от джамиите. Гъмжат от доносници.

Мина секунда, преди да проумее. После се усмихна.

— Добре.

— Онзи твой приятел… Уилсън… той неверник ли е?

— Ами… — започна Бо, но не довърши — имаше и по-любезни начини да се каже, че Уилсън не е мюсюлманин.

Чичо му го изгледа нетърпеливо.

— Имаш ли му доверие?

— Да.

Хаким изопна скептично лице.

— Християнин?

— Не е християнин. Никакъв не е.

Чичо му се намръщи.

— Всеки е някакъв.

Бо поклати глава.

— При него е различно. Не е религиозен.

— Което означава, че господин Уилсън е… какъв?

Бо се замисли. Накрая каза:

— Бомба.

Хаким се усмихна. Харесваше мелодрамата.

— Каква бомба?

— Умна бомба.

Отговорът, изглежда, допадна на възрастния мъж, защото той спря пред количка за сладолед и купи по един на клечка и за двамата. Когато продължиха нататък, Хаким попита:

— Та тази твоя бомба… защо иска да ни помогне?

— Защото е ядосан.

Хаким изсумтя.

— Всички са ядосани.

— Знам, но… гневът на Уилсън е праведен. Целим едно и също.

Чичо му изпухтя пренебрежително, сведе поглед и поклати глава.

— Не мога да повярвам, че се доверяваш на американец.

— Той не е американец. Тоест е, но и не е. Хората на Уилсън са като нас.

— Искаш да кажеш, че са бедни.

Бо поклати глава.

— Не просто бедни… — Спряха да проследят с поглед един израелски реактивен самолет, който проточи дирята си по небето извън обхвата на противовъздушните оръдия, скрити в бедняшките квартали. Ято гълъби се спусна към стара жена недалеч от тях, и по-точно към торбичката с царевица, която старицата държеше. — Те са… каквито сме били ние преди. Хора на пустинята.

Чичо му изсумтя.

— Живели са в шатри! — настоя Бо.

— Гледаш твърде много филми.

Племенникът му сви рамене.

— Било е много отдавна. Но те не са забравили. Точно като нас.

Бо не беше от красноречивите, иначе би могъл да добави „образно казано“. Защото никой от неговото семейство не беше живял в шатра, ако не се броят палатките в бежанските лагери на Червения кръст. Бащата на Бо беше работник от Кайро, емигрирал в Албания след войната от шейсет и седма^[1]. Израснал бе в двустаен апартамент в едно от бедняшките предградия на Кайро. Беше арабин, да, но не от онзи вид араби, които яздят коне и ловуват със соколи. Колкото до майка му… тя беше петата дъщеря на албански селянин. Мюсюлманка — да. Арабка — не. Въпреки това той не беше забравил.

Аам Хаким отхапа от шоколадовата глазура на сладоледа и продължи бавно напред.

— Този Уилсън… я пак ми кажи от колко време го познаваш.

Никакво колебание този път:

— От четири години, осем месеца и три дни.

— Значи не от много отдавна.

Бо се изхили. Горчиво.

— На мен пък ми се струва, че го познавам от векове. Пък и бяхме заедно двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Все едно бяхме женени.

Ред беше на чичо му да вдигне рамене.

— Ще трябва да го изпитаме. Не искам да работя с луд човек!

— Той не е луд.

Хаким изгледа скептично племенника си.

— Дори малко?

Бо се ухили.

— Е, мъничко може би.

Чичо му изсумтя, доволен, че преценката му се е оказала правилна.

— В какъв смисъл?

— Дребна работа — обясни Бо, — но…

— Какво?

— Ами понякога си мисли, че е герой от роман.

Хаким го зяпна сащисан. Не беше съвсем сигурен какво има предвид племенникът му.

— От роман? — попита той.

Бо кимна.

— Нещо като онзи тип Махфуз? Египтянинът, дето спечели Нобеловата награда за литература? Романи като неговите ли?

Бо отхапа от сладоледа си. Шоколадовата глазура и ваниловият пълнеж пленително се смесиха в устата му.

— Не, чичо. Де да бяха като неговите.