Джон Кейс
Танцуващият с духове (11)

10.

Куала Лумпур

27 февруари 2005

Легнала на пода и заета с йогийските си упражнения, Андреа Кабът виждаше през прозореца кулите „Петронас“ да греят в далечината. Монументално модерни, те бяха еректиралото великолепие на града, неоспоримо доказателство в очите на малайците, че бъдещето принадлежи на исляма. Местните бързаха да уведомят всеки новопристигнал в Куала Лумпур западняк, че това са „най-високите кули-близнаци в света“. Недоизказана оставаше иронията, че сега вече кулите са по-високи и от Световния търговски център.

Жалко за което.

За Андреа, която беше наела малката едноетажна къща по-скоро въпреки гледката, а не заради нея, кулите бяха нещо като постоянно натякване. Издигнати на мястото на бивш хиподрум, високите сгради от стъкло и стомана отдаваха почит на исляма на едро и на дребно. Площадите около тях бяха разположени под ъгъл и оформяха звезда с осем лъча, пак там имаше шестетажен търговски център, джамия за шест хиляди богомолци, хотел и офиси на фирми като „Майкрософт“, „Ай Би Ем“ и „Блумбърг“. В изблик на архитектурна набожност писоарите бяха ориентирани по посока на Япония, така че хората в сградите пикаеха с гръб към Мека.

В посолството — на което Андреа дължеше дипломатическото си прикритие — съществуваше консенсус, че най-забележителната архитектурна характеристика на кулите е небесният мост, свързващ двете сгради на височина четиридесет и два етажа над улицата. Всички говореха, че било въпрос на безопасност. Ако някой лунатик блъснел самолет в една от кулите, хората можели да избягат по моста в другата. Което сигурно беше така, но ни най-малко не променяше факта, че в тукашното сексуално репресирано общество отдалеч кулите приличаха на гигантски вибратори, насочени към небето.

Къщичката на Андреа се намираше в центъра на ограден и добре охраняван комплекс в края на луксозния квартал Ампанг. Построена по поръчка на ЦРУ през осемдесетте години за тукашния шеф на разузнавателната централа, тя си имаше палмова градинка, плувен басейн с вградено осветление и луксозно обезопасено помещение, което служеше и за баня.

Въпросното помещение не беше просто „безопасно“. В голяма степен беше един голям сейф. Под ленените тапети имаше сандвич-панели с решетка от подсилена стомана и пълнеж от кевлар, който да спира куршумите. Подът и таванът бяха от бетон, а вратата можеше да отрази всичко по-малокалибрено от гранатомет. Имаше и монитор със собствено захранване, който приемаше данни от множеството камери в къщата и двора, както и радиопредавател, свързан със скрита антена от другата страна на улицата. Също като телефона в дневната, радиопредавателят се следеше денонощно от дежурния свързочник в американското посолство.

Така че къщата предлагаше възможната максимална сигурност в един град, който служеше за сборен център на джихадисти от целия свят. Андреа едва ли щеше да я застигне съдбата на Уилям Бъкли, шефа на местния филиал, отвлечен в Бейрут през осемдесетте.

Държеше снимка на Бъкли в сребърна рамка на тоалетката в спалнята си заедно със снимките на семейството си — мама и татко, сестра й, племенницата… и Бил. Всеки би предположил, че мъжът на снимката със сребърната рамка е роднина, съпруг или приятел. А те дори не се бяха срещали. Бъкли се мъдреше на тоалетката й като всекидневно напомняне, като нагледен урок какво да не прави.

За краткото време, откакто пое ръководството на офиса на ЦРУ в Куала Лумпур, Андреа често мислеше за Бъкли. Патриот, който запълвал свободното си време с конструиране на триизмерни макети в миниатюр на битки от Войната за независимост. Той беше прекарал по-голямата част от живота си в чужбина, в движение между осрани от мухи мюсюлмански столици, водейки умела и мръсна война срещу явлението, което арабите бяха започнали да наричат „Ал-Кайда“ — Базата.

Мрачен и потаен човек, той така и не си беше купил нито къща, нито апартамент. Живеел на хотел в централен Вашингтон. И явно е бил най-лошият си враг. Ако се съди по докладите, Бъкли беше станал жертва колкото на отвлеклите го терористи, толкова и на собственото си високомерие. Чувството му за недосегаемост било толкова дълбоко, колкото и погрешно. Насред градска партизанска война, в град, където нападенията с картечници и огнехвъргачки били всекидневие, Бъкли се настанил в мансарда. В Западен Бейрут! Странен избор, откъдето и да го погледнеш.

Бейрут беше разделен на две от така наречената „зелена линия“, изорана от бомби ничия земя, която разделяше града на Източен и Западен, християнски и мюсюлмански. В Източен Бейрут хората се молеха на Исус. В Западен се молеха на Аллах. Къде му е бил умът? Мансарда в Западен Бейрут? Със същия успех е можел да опъне палатка на стрелбище.

Андреа премина към следващата асана. С ледено изящество изпълни Посрещането на слънцето, вдигайки лице към кулите „Петронас“. „Бъкли! — помисли си тя. — Големият мъжкар!“ Най-важният шпионин в Близкия изток ходел на работа без ескортиращ автомобил.

В крайна сметка отвличането му отнело броени минути. Колата му, бежова хонда, била паркирана пред жилището му на улица „Танукхи“. Тъкмо потеглял, когато го засякло бяло рено. От реното изскочили двама мъже, които размахвали оръжия и крещели. Единият измъкнал Бъкли от хондата, другият грабнал куфарчето му. Натикали го на пода на реното пред задната седалка и му казали да си затваря устата. Реното потеглило, завило в първата пресечка и поело към крайбрежния булевард. След минути го спрели на пропускателен пункт, охраняван от ислямската милиция. Въоръжените мъже на пункта махнали на въоръжените мъже в колата да продължават. От пункта до бедняшкия квартал било близо. Там хвърлили шефа от ЦРУ в мазе без прозорци, завързали му очите и го оковали към бетонирана в пода халка.

Според доклад от агент, внедрен в „Хизбула“, разпитите на Бъкли продължили месеци. Източникът твърдеше, че американецът бил измъчван със съдействието на палестински лекар, който го тъпчел с дрога и следял жизнените му показатели.

Разпитите били съсредоточени върху операциите на ЦРУ в Ливан, включително отвличанията и покушенията, които Управлението било възложило на свои съюзници от ливанските въоръжени сили и християнските милиции. След това се разширили към предишните назначения на Бъкли. Беше работил в Египет и Сирия, включително и като член на комисията, която оценявала работата на агентите в Близкия изток. Това само по себе си е трябвало да преустанови по-нататъшната му работа в района, защото в случай на издънка — както и станало — прикритията на всички агенти в Близкия изток щели да се смятат за компрометирани.

Върнали го в ковчег. Дали бе починал от мъченията или от глад, жажда и прочие, не беше установено със сигурност. Не се знаеше и къде е бил държан по време на пленничеството си, нито колко пъти е бил местен.

Андреа беше чела показанията на други заложници, които разказваха как са ги местили от един зандан в друг по възможно най-жестокия начин. Вързани и със запушени усти, пленниците били натиквани в сандъци, прикрепени към шасито на камион. Малкото въздух, който влизал в сандъците, бил смесица от бензинови пари и прах. Ако случайно си настинал, може и да умреш по пътя. Единственият начин да оцелееш при подобно изпитание е да се изключиш напълно. Андреа беше тренирала за точно такава ситуация. Като всеки друг офицер от ЦРУ, когото изпращаха на опасен пост, и нея я бяха подлагали на инсценирани разпити във Фермата — тренировъчния комплекс на Управлението близо до Уилямсбърг, Вирджиния. „Затварянето“ беше част от тренировъчната програма — вкарваха те в тесен сандък и те оставяха да премислиш положението си за час-два. Или за ден-два.

Пак като част от подготовката си упорстваше и с йога упражненията всяка сутрин. Не толкова заради разтягането, колкото заради дишането. Правеше го от години и вече успяваше да забави по желание пулса си до малко под трийсет удара в минута. Ако продължеше още малко, сигурно щеше да умре или да изпадне в нещо като зимния сън на мечките. А какво по-добро от това, ако се озовеш в сандък?

Часовникът на китката й иззвъня тихо — знак, че трябва да тръгва. Имаше ангажимент в регионалния център за разпити предобед и не искаше да закъснява. Щяха да разпитват един човек по нейна заповед. Ако не друго, трябваше да е там и да гледа.