Джон Кейс
Танцуващият с духове (27)

26.

Белград

12 април 2005

Майк Бърк затвори телефона. Адресът на Уилсън беше пощенска кутия на затвор?

Пъхна ръце дълбоко в джобовете си и тръгна обратно към хотела. Добрата новина беше, че вече разполагаше с име, истинско име — нещо, с което Коваленко не можеше да се похвали. Разполагаше дори с адрес. Е, нещо като адрес.

Но това беше и лоша новина. Защото този конкретен адрес не внушаваше увереност. Напротив, наливаше вода в обвиненията на Коваленко, че Бърк е постъпил безотговорно, регистрирайки корпорация за Д’Анкония.

От друга страна (явно имаше много други страни покрай този Уилсън), човекът беше възпитаник на „Станфорд“. Значи не можеше да е чак толкова лош, нали? Разбира се, че не можеше.

Абсурдността на тази мисъл не убягна на Бърк, докато си пробиваше път през снежните улици на Белград. Ако Уилсън е завършил „Станфорд“, коефициентът му на интелигентност несъмнено е висок. Но това още не го прави светец. За да стигнеш от университетското игрище до затворническия двор в Уайт Диър, трябва или да си много лош човек, или да си пълен загубеняк. Бърк се надяваше на второто.

 

 

След като се прибра в хотела, Бърк набра Лондон. Минаха петнайсет минути, докато се свърже, а когато най-после успя, му казаха, че Коваленко не е там. Секретарката му, британка на име Джийн, предложи на Бърк да остави съобщение.

— Предайте му, че знам кой е Д’Анкония — каза той.

— Кой?

Той й продиктува името буква по буква и остави номера си в „Еспланада“.

Тя повтори детайлите, после цъкна с език.

— Трябва да ви кажа — добави секретарката, — че господин Коваленко е извън обхват в момента. Ще се опитам да предам съобщението ви, но…

— Извън обхват?

— Нещо такова.

— И колко извън обхват е? — попита Бърк.

Жената вдиша през зъби като знак за съжалението си.

— Може да продължи няколко дни.

Бърк изпъшка.

— Това е доста важно — каза той.

— Сигурна съм, че е така.

— По-скоро спешно дори.

Секретарката въздъхна.

— Може би трябва да говорите с агент Гомес. Той го замества.

— Добре — каза Бърк. — Прехвърлете ме.

Няколко секунди тишина, после секретарката се обади отново.

— Боя се, че не е в кабинета си. Да му кажа ли да ви се обади?

„Тези хора работят ли изобщо? Поне един?“, зачуди се Бърк. Затвори телефона, преметна крака през ръба на леглото и седна. Нещо се смачка в джоба му при движението. Картончето, което рецепционистът му беше дал предния ден. Бърк поседя още минута, като се чудеше какво да прави. От една страна, го глождеше любопитство на кого се е обаждал Уилсън в Украйна. От друга, беше достатъчно съобразителен и разбираше, че точно такива неща виждат сметката на хитрата сврака. Най-добре беше да остави по-нататъшното ровене на Коваленко.

Да бе, помисли си той и набра номера от картончето. Две кратки позвънявания, после — запис. За негова изненада, гласът беше женски, със силен акцент и много секси:

Свързахте се „Украински невести“. Моля слушайте внимателно, за да изберете подходящия за вас вариант.

Ако искате да получите наша брошура, моля натиснете едно, оставете име и точен адрес.

Ако искате да се свържете с наш представител, моля натиснете две и оставете телефонен номер, на който да ви открием.

Или… може би е най-добре да посетите подробния ни уебсайт на адрес ukrainebrides — една дума, — точка org. Благодаря ви.

Бърк затвори. Тръшна се назад в леглото, като си мислеше: „Той иска да се жени?! Сякаш си няма достатъчно проблеми и без това.“

 

 

Гомес се обади следобед на следващия ден. Първите му думи бяха:

— Здравата си загазил, приятел.

— Какво? Кой се обажда?

— Агент Гомес. — После гласът му се промени изведнъж. Стана почти закачлив. — Нещо против да запиша разговора ни?

Бърк си пое дълбоко дъх.

— Защо да съм загазил?

Гомес се изкиска.

— За записа… нямаш нищо против, нали?

Бърк изскърца със зъби.

— Да — каза той. — Нямам. Та защо да съм загазил?

Прещракване.

— Ами тази сутрин си поприказвах с един човек — започна Гомес и направи пауза за по-голям ефект.

Бърк чакаше. На края не издържа и каза:

— И?

— Поговорих си с агент Коваленко.

— Супер! — отбеляза Бърк.

— Предадох му съобщението, което си оставил. И че си се обадил от Белград. Той беше много заинтригуван как си успял да стигнеш там без паспорта си.

Бърк не знаеше какво да каже. Понечи да смънка нещо за двойното си гражданство, после усети слабостта в собствения си глас и се ядоса — колкото на Гомес, толкова и на себе си.

— Не съм направил нищо нередно, по дяволите.

— Хей! Я по-полека, ако обичаш.

— Само се опитах да помогна. — Направи пауза, после продължи: — И защо Коваленко не ми се обади лично?

На хиляда мили разстояние специален агент Едуардо Гомес стоеше до прозореца на офиса си и гледаше през щорите към дърветата на Гросвийнър Скуеър.

— По работа е — каза Гомес.

— Какво?

Гомес прехапа устни.

— Няколко дни няма да е на разположение.

Всъщност, както Гомес добре знаеше, Коваленко беше в клиника „Мейо“ — отлетял беше за Щатите в отчаян опит да спаси живота си, макар че оставаше неясно от какво. Личният лекар на Коваленко твърдеше, че му няма нищо и че аномалиите в томографското му изследване са често срещани и не са повод за тревога. Но Коваленко не обичаше да поема рискове. Особено когато ставаше въпрос за собственото му здраве. Искаше второ мнение, за предпочитане от американски лекар, който е учил в „Харвард“. Така че беше зарязал разследването и се беше метнал на самолета.

Рей Коваленко беше хипохондрик. Всички го знаеха. Никой не говореше за това. Възползвайки се от отсъствието му, Гомес се беше настанил в неговия кабинет и беше проверил някои от сайтовете, които шефът му бе посещавал често. Находките бяха ужасяващи. Коваленко бе сърфирал из медицински сайтове така, както други сърфираха из интернетското порно.

Центровете за контрол на болести, световната организация за здраве на животните, потребителският гид за редки заболявания бяха на едни от първите места в списъка му с „най-посещавани“. Този човек наистина имаше нужда от помощ. Но като много хора в неговото състояние не искаше и да чуе за това. Беше медицински параноик, чийто водещ житейски принцип беше класифицираният достъп до информация. И не само в личния му живот. Професионалното му битие беше също толкова непрозрачно, може би защото си даваше сметка, че тайните са най-ценната разменна монета в информационната ера.

Затова делегирането на отговорности не му се удаваше добре. А това означаваше, че когато отсъстваше, водените от него случаи зацикляха. И тежко на онзи, проявил нечуваната глупост да си напъха носа там, където не му е работата. В крайна сметка обаче да прикриваш Коваленко не беше трудно. Приемаш пристигащите за него съобщения и си траеш. Всеки може да се справи.

Междувременно човекът от другата страна на линията, онзи в Белград — Бърк, — крещеше:

— Какво означава пък това? „Няма да е на разположение за няколко дни“! Имате ли изобщо представа за какво става въпрос?

— Разбира се — излъга Гомес.

Проточи се скептично мълчание. Накрая Бърк попита:

— Казахте ли му, че знам кой е Д’Анкония?

— Уведомен е — отговори Гомес. — От секретарката си. Затова се обаждам.

— Но той не е могъл да се обади лично? — попита Бърк.

— Защо просто не дадете информацията на мен? — предложи Гомес. — Аз ще предам всичко на агент Коваленко. — Звучеше почти отегчено.

Бърк издаде звук, нещо средно между кикот и ръмжене. Ако кажеше на този тип, че Д’Анкония всъщност е бивш затворник на име Джак Уилсън, който е лежал във федерален затвор на име „Алънуд“, това щеше да е краят. ФБР щеше да продължи работата си по случая, а Бърк щеше да остане с празни ръце и под ударите на бурята.

Може би Коваленко щеше да постъпи така, както беше редно. Може би щеше да възстанови паспорта на Бърк и да вдигне възбраната върху дейността на „Ахерн и съдружници“. Но можеше и да не го направи. Като цяло Коваленко не правеше впечатление на човек, който играе по правилата.

— Всъщност — каза Бърк — май ще изчакам. Предпочитам да говоря лично с него. Сложно е и… Кажете на господин Коваленко, че ще държа връзка. — И с тези думи затвори.

Отпусна се назад в леглото и се загледа в отражението на автомобилните фарове по тавана. Може би трябваше да се върне в Дъблин. Това би било най-лесното нещо. Би могъл да даде информацията на Дохърти. Но какво би спечелил от подобен ход? Дохърти беше пионка. В тази игра всичко зависеше от Коваленко. А Коваленко не беше вкъщи.

Следователно най-добре би било, ако намери начин да засили позицията си, реши Бърк. Да събере още информация, така че когато с Коваленко седнат на игралната маса, да разполага с нещо повече от едно име.

Би могъл да хване самолета за Дъблин още тази вечер. Но защо, какво ще прави там? Ако се върне в Ирландия, само ще се мотае, ще тъгува за Кейт и ще пие със Стария.

Но ако замине за езерото Блед, би могъл да научи нещо ценно. Уилсън няма да е там, разбира се. Но онзи Чеплак, човекът с тетрадките, може би знае къде е отишъл. И ако Бърк изрови тази информация, Коваленко волю-неволю трябва да прояви известна отстъпчивост.

Посегна към картончето, което Милич му беше дал, и набра номера с кода на Словения. Телефонът звъня дълго, после добре почерпен мъжки глас отговори:

— Zdravo?

Леле-мале, помисли си Бърк. И се гмурна в дълбокото:

— Господин Чеплак?

— Jeste?

— Търся сина на Юри Чеплак?…

— Да! Аз съм!