Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Четири след полунощ (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Library Policeman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 67 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2014)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Стивън Кинг. Четири след полунощ. Сборник (в две части)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

Художник: Петър Станимиров

Редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Душка Кордова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Глава 9
Библиотечния полицай (I)

1.

Наистина спа добре. Нямаше сънища, а на следващата сутрин под душа съвсем естествено му хрумна една идея — така идват идеите, когато тялото ти е отпочинало и умът ти не е бил буден толкова дълго, че да се задръсти от глупости. Обществената библиотека не беше единственото място, където можеше да се намери информация. Когато информацията е от областта на местната история — скорошната местна история, от която се интересуваш, това дори не е най-доброто място.

— „Газет“! — възкликна той и пъхна главата си под струята на душа, за да изплакне сапуна.

След двайсет минути вече беше долу — облечен, само без сако и връзка — и пиеше кафе в кабинета си. Бележникът отново беше пред него и на листа имаше начало на нов списък.

1. Арделия Лорц — коя е тя? Или коя е била тя?

2. Арделия Лорц — какво е направила?

3. Обществената библиотека на Джънкшън сити — ремонтирана ли е? Кога? Снимки?

В този момент иззвъня звънецът на вратата. Сам погледна часовника и тръгна да отвори. Минаваше осем и половина — време за започване на работа. Значи можеше да отскочи до „Газет“ в десет — време, в което обикновено правеше почивка за кафе — и да провери някои стари броеве. Кои точно? Все още се чудеше — някои несъмнено щяха да дадат резултат по-бързо от други, — докато бъркаше в джоба си за монета за вестникарчето. Звънецът звънна отново.

— Идвам веднага, Кийт! — извика той, излезе в антрето и хвана дръжката. — Недей да чупиш звъ…

В този миг вдигна поглед и видя зад тънкото перде, закачено на прозорчето на вратата, силует, много по-едър от този на Кийт Джордан. Умът му беше зает — повече го беше грижа за предстоящия ден, отколкото за този сутрешен понеделнишки ритуал — плащането на вестникарчето, но внезапно разхвърляните му мисли бяха пронизани от леденото острие на чист ужас. Не беше необходимо да вижда лицето — дори през пердето той позна формата, конструкцията на тялото… и, разбира се, шлифера.

Устата му се изпълни с вкус на червени дъвчащи бонбони — силен, сладък и неприятен.

Пусна дръжката на вратата, но закъсня с един миг. Бравата беше щракнала и в същия момент фигурата, която стоеше на прага, рязко отвори. Сам отхвръкна назад, в кухнята. Размаха ръце, за да запази равновесие, и успя да събори на пода и трите палта, които висяха на закачалката в антрето.

Библиотечният полицай влезе заедно със собствената си обвивка от студен въздух. Влезе бавно, като че ли пред него беше цялото време на света, и затвори вратата след себе си. В едната си ръка държеше вестника „Газет“ на Сам, грижливо увит и сгънат. Повдигна го като жезъл.

— Донесох ви вестника — каза Библиотечният полицай. Гласът му беше странно далечен, като че ли идваше до Сам през дебело стъкло. — Щях и да платя на момчето, но то бързаше да си отиде. Чудя се защо.

Придвижи се към кухнята — към Сам, който се беше свил зад плота и гледаше нашественика с огромните, шокирани очи на ужасено дете, на някакъв беден четвъртокласник Глупчо.

„Това си го представям — помисли Сам — или имам кошмар — толкова ужасен кошмар, че този който имах преди две нощи, изглежда пред него като сладък сън.“

Но не беше кошмар. Беше ужасяващо, но не беше кошмар. Сам нямаше време да се надява, че въпреки всичко е полудял. Лудостта беше нещо ужасно, но нищо не можеше да бъде толкова ужасно, колкото това нещо с форма на мъж, което беше влязло в къщата му — това нещо, което вървеше заедно със собствената си част от зимата.

Къщата на Сам беше стара и таваните бяха високи, но Библиотечният полицай трябваше да се наведе при влизането си, а дори и в кухнята върхът на сивата му филцова шапка почти стигаше тавана. Това значеше, че е висок много над два метра.

Тялото му беше увито в шлифер с оловния цвят на мъгла по здрач. Кожата му беше восъчнобяла. Лицето му беше безжизнено, като че ли той не разбираше нито от доброта, нито от любов, нито от милост. Устата му беше с очертанията на абсолютна, безстрастна власт и за миг Сам объркано помисли как беше изглеждала затворената врата на библиотеката — като прорез за уста върху лицето на гранитен робот. Очите на Библиотечния полицай изглеждаха като сребърни кръгчета, пробити от миниатюрни ловджийски сачми. Бяха оградени от розово-червена плът, която сякаш беше готова да започне да кърви. Нямаха мигли. Най-лошото от всичко беше следното: това беше лице, което Сам познаваше. Днес едва ли беше първият път, когато се беше свивал в ужас пред този черен поглед… Някъде далече в съзнанието си Сам чу глас, който каза със съвсем лека следа от фъфлене: „Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“

Белегът изпъкваше в географията на лицето му — точно както в представата на Сам, — минаваше през лявата буза, под лявото око, над хрущяла на носа. Като се изключи белегът, това беше мъжът от плаката… или може би не? Вече не беше сигурен.

„Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“

Сам Пийбълс, любимец на „Ротари клуб“ в Джънкшън сити, се подмокри. Почувства как пикочният му мехур се изпразни в топла струя, но това изглеждаше много далечно и маловажно. Това, което беше важно, беше, че в кухнята му имаше чудовище, а най-ужасното нещо за това чудовище беше, че Сам почти познаваше лицето му. Почувства как една тройно заключена врата на дъното на ума му се опитва да се отвори. Не мислеше за бягство. Мисълта да се измъкне беше извън въображението му. Той отново беше дете, което бяха хванали на местопрестъплението,

(книгата не е „Помагало за оратора“)

когато прави нещо ужасно лошо. Вместо да избяга

(книгата не е „Любими стихове на американския народ“)

той бавно се наведе над мокрите си слабини и се строполи между двата високи стола, които бяха до плота, с прострени сляпо над главата ръце.

(книгата е)

— Не — каза той с дрезгав, безсилен глас. — Не, моля ви, не, моля, моля, недейте. Ще бъда добър, моля не ми правете това.

Не можеше да каже нищо друго. Но това нямаше значение — великанът в шлифер с цвят на мъгла

(книгата е „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън)

стоеше точно над него.

Сам отпусна глава. Тя сякаш тежеше един тон. Погледна към пода и несвързано се помоли когато вдигне очи — когато има сила да вдигне очи — фигурата да я няма.

— Погледни ме — заповяда далечният, тътнещ глас. Беше гласът на бога на злото.

— Не — извика Сам с пищящ, бездиханен вопъл, после избухна в безпомощен плач. Не беше просто от ужас, макар че ужасът беше съвсем истински, съвсем силен. Имаше и студена тръпка на детска уплаха и детски срам. Тези чувства се залепиха като отровен сироп за това, което той не смееше да си спомни — нещото, което се отнасяше за книга, която никога не беше чел: „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън.

Бам!

Нещо удари Сам по главата и той изкрещя.

— Погледни ме!

— Не, моля, недейте — изплака Сам.

Бам!

Той вдигна глава, предпазваше очите си с омекнала като гума ръка и точно в този миг ръката на Библиотечният полицай се спусна отново.

Бам!

Удряше Сам със собствения му навит на руло вестник „Газет“, биеше го така, както се бие непослушно кученце, което се е напикало на пода.

— Така е по-добре — каза Библиотечният полицай. Ухили се, устните му разкриха върховете на остри зъби — зъби, които бяха почти като на куче. Бръкна в джоба на шлифера си и извади кожен портфейл. Отвори го и показа странната звезда с много лъчи. Тя проблесна на чистата утринна светлина.

Сега Сам не беше в състояние да откъсне очи от това безмилостно лице, тези сребърни очи с техните сачмени зеници. Лигите му течаха и той го знаеше, но не беше в състояние да спре дори тях.

— Имате две книги, които ни принадлежат — каза Библиотечния полицай. Гласът му все още идваше сякаш от разстояние или през дебело стъкло. — Госпожица Лорц е много разстроена от вас, господин Пийбълс.

— Изгубих ги — каза Сам и заплака по-силно.

Мисълта да излъже този човек за

(„Черната стрела“)

книгите, за каквото и да било не влизаше в сметката. Той беше целият авторитет, цялата сила, цялата власт. Беше съдия, съдебен заседател, палач.

„Къде е дежурният? — почуди се без всякаква връзка Сам. — Къде е дежурният, който проверява уредите и после се връща в нормалния свят? Нормалния свят, където неща като това не трябва да се случват?“

— Аз… аз… аз…

— Не искам да слушам несвързаните ви извинения — каза Библиотечният полицай. Затвори кожения си портфейл и го пъхна в десния си джоб. Същевременно бръкна в левия си джоб и извади оттам нож с дълго, наточено острие. Сам, който в продължение на три лета беше изкарвал пари като помощник в кантора, го позна — беше нож за рязане на картон. Несъмнено нож като този имаше във всяка библиотека в Америка. — Имате време до полунощ. После…

Той се наклони напред и протегна ножа в ръката си, бяла като на труп. Мразовитата обвивка от въздух блъсна Сам в лицето и той се вцепени. Опита се да изкрещи, но издаде само тих, неясен шепот.

Върхът на острието опря в плътта на гърлото му. Допирът му беше като допир на ледена висулка.

— Гледайте да намерите това, което сте изгубили, господин Пийбълс.

Ножът изчезна обратно в джоба. Библиотечният полицай се изправи отново в цял ръст.

— Има и нещо друго — каза той. — Много въпроси сте задавали, господин Пийбълс. Не питайте повече. Разбирате ли ме?

Сам се опита да отговори и успя да издаде само дълбок стон.

Библиотечният полицай се наведе. Буташе мразовития въздух пред себе си, както плоският нос на шлеп бута леден блок по реката.

— Не си пъхайте носа в неща, които не ви засягат, разбирате ли ме?

— Да — изкрещя Сам. — Да! Да! Да!

— Добре. Защото аз ще наблюдавам. И не съм сам.

Той се обърна, шлиферът му изшумоля. Прекоси кухнята към входа. Нито за миг не се обърна към Сам. Докато вървеше, премина през ярък сноп утринни слънчеви лъчи и Сам видя едно чудно, ужасно нещо — Библиотечният полицай не хвърляше сянка.

Стигна до задната врата. Хвана дръжката. Без да се обръща, каза с нисък, ужасен глас:

— Ако не искате да ме видите отново, господин Пийбълс, намерете онези книги.

Отвори вратата и излезе.

Едничка бясна мисъл изпълни ума на Сам минута след като вратата се затвори отново и той чу как краката на Библиотечния полицай тропат по задната веранда: трябваше да заключи вратата.

Надигна се, после го заля сивота и той падна по очи в безсъзнание.