Ерик Найт
Ласи (7)

Седма глава
… тогава остава само честността

Беше точно така, както каза майка му. Нещата не бяха както по-рано. Джо го усещаше с всеки изминал ден. Първо, Ласи повече не се появи пред училището — очевидно пазачът на кучкарника най-после беше намерил начин да я задържи. Беше я заобиколил с препятствия, които дори тя не можеше да преодолее.

Всеки ден, когато излизаше от училище, Джо преживяваше един дълъг миг на радостно очакване, очите му се стрелваха към мястото, където обикновено седеше Ласи. Но тя вече не се появи.

По време на часовете момчето се опитваше да се съсредоточи в уроците си, но мислите му непрекъснато се връщаха към Ласи. Трябваше да се пребори със спомените си. Един ден взе решение, че няма да я чака, че никога вече няма да я търси с очи на излизане от училище. Но колкото и твърдо да го беше решил, погледът му неволно се насочваше към мястото пред портата, и това ставаше всеки следобед, когато прекосяваше широкия двор на излизане от училище.

Ласи вече я нямаше, затова и целият живот беше станал по-различен.

Да, не само по отношение на Ласи бяха настъпили промени. Джо често размишляваше колко много се беше променил животът му. Родителите му все по-често му се караха за дреболии, на които никога по-рано не бяха обръщали внимание. Така например, когато закусваше и слагаше захар в чая си, майка му през цялото време го наблюдаваше. Тя стискаше здраво устни, но понякога не се удържаше и му се скарваше:

— Не слагай толкова много захар, Джо. Защото… не е полезно за здравето.

Майка му беше постоянно в лошо настроение — и това също беше една от настъпилите промени.

Един ден, докато се приготвяше да излезе на обичайните покупки за края на седмицата, майка му се държа наистина странно. При това той само й предложи да му направи ростбиф.

— Защо в неделя никога не ядем ростбиф, мамо? Толкова отдавна не съм хапвал ростбиф. Ами йоркширски пудинг? Бих го излапал целия.

По-рано родителите му се гордееха с апетита му. Смееха се и твърдяха, че момчето им яде като слон — и винаги му слагаха допълнително. Този път обаче майка му не се засмя, даже не му отговори. Остана за миг неподвижна, после захвърли пазарската си чанта и се скри в спалнята, без да каже нито дума. Баща му дълго стоя загледан в стълбите, после скочи и без да даде някакво обяснение, грабна шапката си, изскочи навън и шумно затръшна вратата.

Имаше и други неща, които не бяха както по-рано. Често, когато се връщаше у дома, Джо забелязваше, че майка му и баща му се гледат сърдито. Щом влезеше, те преставаха да говорят, но по лицата им личеше, че пак са се карали.

Веднъж се събуди късно през нощта и ги чу да говорят в кухнята. Това не беше обичайното тихо мърморене, което познаваше от миналите дни, този път си разменяха остри думи, зли и гневни, а когато Джо седна в леглото, чу сърдития глас на баща си:

— Казвам ти, обиколих навсякъде и дори на двайсет мили оттук няма никаква възможност…

Много неща не бяха както по-рано. Да, накрая Джо почна да мисли, че нищо, ама нищичко не е както преди. И колкото и да размишляваше, стигаше все до едно и също: Ласи.

Когато Ласи беше при тях, домът им беше уютен, топъл, красив и дружелюбен. Сега, когато я нямаше, всичко се беше объркало. Отговорът изглеждаше прост: ако Ласи се върнеше при тях, животът щеше да бъде същият както по-рано.

Джо размишляваше усилено. Майка му го убеждаваше да забрави Ласи, но това беше невъзможно. Можеше само да се преструва, че я е забравил, можеше да престане да говори за нея. Но дълбоко в него Ласи продължаваше да живее.

Той поддържаше упорито спомена за нея. Седеше на чина си в училище и мечтаеше за своето коли. Може би, казваше си той, може би един ден мечтата ще стане действителност: той ще излезе от училище, а тя ще го чака пред портата. Представяше си я толкова отчетливо, сякаш беше до него. Виждаше златно кафявата козина да блести на слънцето, виждаше умните й очи, наострените уши, вдигнати и издадени напред, за да уловят всеки звук. Защото слухът на кучето е по-развит от зрението му и пръв му подсказва, че господарят му е наблизо. Ласи щеше да размаха опашка, за да го поздрави и да отвори муцуната си за щастливата „усмивка“ на колитата.

После щяха да тръгнат към къщи, да тичат по главната улица, весели и щастливи както по-рано.

Така си мечтаеше Джо. Макар че вече не можеше да говори за кучето си, той не преставаше да мисли за него и да се надява, че някой ден отново ще бъдат заедно.

 

 

Ранният северно английски здрач вече се спускаше над хълмовете, когато Джо се върна вкъщи. Когато влезе, майка му и баща му вдигнаха глави.

— Защо се прибираш толкова късно? — попита майката с рязък глас. Джо разбра, че родителите му пак са се карали. Това се случваше все по-често в последно време.

— Трябваше да остана след часовете — отговори Джо.

— Какво си направил, та те оставиха наказан?

— Учителят ми нареди да седна, а аз не го чух.

Майка му се подпря на масата.

— А защо беше станал?

— Погледнах през прозореца.

— Погледнал си през прозореца? Защо е трябвало да гледаш през прозореца?

Джо не отговори. Как да им обясни? По-добре да не казва нищо.

— Не чу ли какво те попита майка ти?

Баща му беше ядосан.

— Добре, тогава отговори: защо по време на урока си станал да погледнеш през прозореца?

— Просто трябваше!

— Това не е отговор. Какво означава: просто трябваше?

Положението беше безнадеждно — баща му, който обичайно показваше разбиране, сега беше по-сърдит от майка му. Джо не можа да удържи думите, които се изплъзнаха от устата му.

— Наистина трябваше да го направя. Беше почти четири часът — времето, когато тя идваше да ме вземе. Чух кучешки лай. Толкова ми заприлича на нея, та си помислих, че е тя. Наистина повярвах, че е дошла. Не знам точно как стана, дори не помислих какво правя, мамо. Наистина. Изправих се и погледнах през прозореца, за да видя тя ли е, или не, и не чух как господин Тимс ми заповяда да си седна. Мислех, че е Ласи, но не беше тя.

Майката на Джо не можа да удържи гнева си.

— Ласи, Ласи, Ласи! — повиши глас тя. — Не желая да чувам повече името й! Никога ли няма да има спокойствие в тази къща?

Даже майка му не го разбираше!

Това беше най-страшното от всичко. Защо поне майка му не разбра?

Изведнъж му дойде много. Усети как кръвта запулсира в слепоочията му. Обърна се и хукна към вратата. Прекоси с два скока градината и се скри в настъпващата нощ. Не спря да тича, докато не стигна блатото.

Не, нещата нямаше да се променят. Никога.

Беше вече съвсем тъмно, когато Джо чу шум от стъпки и гласа на баща си.

— Ти ли си, Джо, момчето ми?

— Да, татко!

Баща му вече не беше разгневен. Изведнъж Джо усети каква утеха се излъчва от близостта на грамадната, силна фигура, която изникна от мрака.

— Разходи ли се, Джо?

— Да, татко — отговори момчето.

Знаеше, че баща му трудно „влиза в разговор“. Сам Караклоу имаше нужда от време, за да намери думите, с които да изрази мисълта си.

Той усети бащината ръка върху рамото си и двамата тръгнаха бавно през блатистата равнина. Дълго не проговориха. Очевидно им беше достатъчно да са заедно. Най-после бащата заговори отново:

— Хубаво е да се поразходи човек, нали, Джо?

— Да, татко.

Бащата кимна и изглежда остана доволен от въпроса си и от отговора на момчето. Закрачи по-бързо и Джо трябваше да прави огромни крачки, за да се пригоди към сигурната, мъжка походка на баща си. Двамата изкачиха безмълвно един хълм, после тръгнаха по сипея и скоро стигнаха до скалите. Тук приседнаха на една каменна плоча. Лунният сърп се издигна между облаците и двамата вече можеха да видят цялото блато, разпростряло се в краката им.

Джо видя как баща му пъхна в устата си късата глинена лула, а после разсеяно претърси джобовете си, докато осъзнае какво прави. Накрая отпусна ръце и засмука празната лула.

— Нямаш ли тютюн, татко? — попита Джо.

— Не, момчето ми. Аз… ами, тъй като времената са такива, каквито са, реших да се откажа от пушенето.

Джо смръщи чело.

— Ти си се отказал, защото сме бедни и не можеш вече да си купуваш тютюн, така ли, татко?

— Не, момчето ми, не сме бедни — отговори твърдо баща му. — Само… времената вече не са каквито бяха и… ами, аз и без това пушех прекалено много и смятам, че ще ми се отрази много добре, ако за известно време престана да пуша.

Джо седеше до баща си, потънал в мислите си, и се взираше в мрака. Татко му се опитваше „да направи нещата по-леки за него“. Момчето знаеше много добре, че баща му желае да му спести грижите, които измъчват възрастните. Изведнъж Джо усети, че е благодарен на баща си за това — на своя голям, силен татко, който го беше последвал в блатото, за да го утеши.

Той протегна ръка, за да се докосне до баща си.

— Не ми ли се сърдиш, татко?

— Не, Джо. Един баща никога не се сърди сериозно на момчето си. Никога! Той просто иска да разбере как стоят нещата. Това беше, което исках да ти кажа. Не мисли, че сме твърде строги с теб. Не сме имали такова намерение. Само трябва да знаеш, че винаги трябва да си останеш честен и почтен, Джо, през целия си живот. Никога не го забравяй, каквото и да се случи. При всички обстоятелства трябва да останеш честен.

Джо не каза нищо. Баща му говореше спокойно, като на себе си, без жестове и мимики; просто седеше съвсем тихо и говореше спокойно в мрака на нощта.

— А тогава, когато имаш най-малко, Джо, трябва да полагаш двойно повече усилия, за да останеш почтен — защото честността е всичко, което ти е останало. Щом като и без това нямаш нищо, остани поне честен. Честността е нещо много особено: няма два вида честност, само една-единствена. Честният си остава винаги честен. Разбираш ли ме?

Не беше разбрал всичко. Но веднага проумя, че то е от голямо значение за баща му, след като е произнесъл цяла реч. Обикновено той казваше само „да“ и „не“, но сега полагаше усилия да обяснява. И Джо имаше достатъчно разум, за да схване онова, което баща му се опитваше да обясни.

— Чуй ме, Джо. Седемнадесет години работих в мината „Уелингтън“. Седемнадесет години, в добри и в лоши времена, на цели смени и на половин смяна, докато я затвориха завинаги. Бях добър работник и всеки от другарите ми може да го потвърди. През тези седемнадесет години срещнах много дебелоглави хора, Джо. Дузини, които работеха заедно с мен. И нито един от мъжете, с които работех, не би могъл да каже днес, че Сам Караклоу поне веднъж е взел нещо, което е принадлежало на друг, или е казал нещо, което не отговаря на истината. Никога не забравяй това, Джо: в цялата западна област няма нито един човек, който да може да каже, че Сам Караклоу някога е постъпил нечестно. Това исках да кажа, когато ти обясних, че трябва да държим на онова, което имаме. Има само един начин да си честен, няма два. А ти си достатъчно голям, за да разбереш, че когато си продал нещо на някого, получил си пари и си ги похарчил, вече нищо не може да се промени. Стореното си е сторено. Ласи беше продадена и с това престана да съществува за нас.

— Но, татко, тя…

— Тихо, Джо, не казвай нищо. Вече не можем да променим нещата. Колкото и да ми възразяваш, аз ще ти отговоря пак: тя е продадена. Взехме парите на херцога и ги изхарчихме. Ласи е негова и толкоз.

Сам Караклоу помълча малко, после отново заговори като на себе си:

— Може би така беше най-добре. Откровено казано, беше ни трудно да я изхраним. Куче като Ласи яде не по-малко от едно здраво дете.

— По-рано можехме да я храним добре.

— Да, Джо, но трябва да се примириш с някои неща. По-рано имах работа. Но сега… Всъщност, по-добре е да ти го кажа направо — сега получавам помощи за безработни. А с тях не може да се храни куче — не може да се издържа дори семейство. Ето затова е по-добре, че я продадохме. Погледни на нещата и от другата им страна, момчето ми. Нали не искаш Ласи да се разболее, да изглежда занемарена и слаба? Сигурно не искаш да стане като кучетата на някои от съседите ни, нали?

— Никога нямаше да я оставим да гладува, татко. Все щяхме да измислим нещо. Аз щях да ям по-малко и…

— Виж, Джо, не бива да говориш така.

Двамата мълчаха дълго, след това мъжът заговори отново:

— Погледни го по този начин, Джо. Ти обичаш много това куче, нали?

— Нали знаеш, татко.

— Добре, тогава би трябвало да бъдеш доволен, че Ласи води по-добър живот, отколкото при нас. Само си помисли, Джо: сега й дават много ядене, има си цял кучкарник на разположение, широка площадка за разходка… Има и хора, които се грижат за нея. Разбери, Джо, тя живее като принцеса в собствен дворец с парк. Така си е, Ласи е истинска принцеса. Това е добре за нея, нали?

— Но, татко, тя щеше да бъде много по-щастлива, ако…

Мъжът издаде дълбока въздишка.

— Ах, Джо! Ти никога не си доволен. Добре, тогава ще ти кажа просто и ясно как стоят нещата. Най-добре си избий Ласи от главата, защото никога вече няма да я видиш.

— Но тя може пак да избяга и…

— Не, момче, не! Ласи вече няма да бяга. Последният път беше наистина последен. Ласи няма да се върне при теб — никога!

— Какво са й направили? — прошепна с мъка Джо.

— Ами, последния път, когато я върнах, херцогът направо побесня. Разкрещя се и на мен, и на Хайнс, и на целия свят. Тогава аз също му се разкрещях, нищо, че е херцог, защото аз не му дължа нито пени. И го заплаших, че ако Ласи избяга още веднъж, никога вече няма да я види. Тогава той ми каза, че ако кучето наистина избяга, мога спокойно да си го задържа, но той щял да се погрижи Ласи никога вече да не бяга. Скоро след това я отведе в имението си в Шотландия. Щял да я подготви за изложбата на кучета. Хайнс отиде с него, а също и половин дузина други елитни кучета. След изложбата ще я отведе отново в Шотландия и никога няма да я върне в Йоркшир. Тя ще остане цял живот там и това означава сбогуване завинаги, и мисля, че това е късмет за нея. Ласи няма да се върне. Не исках да ти го казвам, момче, но сега мисля, че е по-добре да го знаеш. Това е положението и ти трябва да свикнеш, момче. Нещо, което не може да се промени, трябва да се изтърпи, Джо. Затова покажи, че си мъж, и нека не говорим повече за това — особено пред майка ти.

Джо скочи от скалния блок и се запрепъва напред в мрака. И сам не знаеше как слезе от скалите. Опомни се, когато вече вървяха по пътеката през блатото. Баща му не го утешаваше, той просто крачеше до него и продължаваше да смуче празната си лула. Едва когато наближиха селото и видяха първите осветени прозорци, Сам Караклоу заговори отново:

— Преди да си влезем, искам да те помоля за нещо, Джо. Искам да бъдеш по-внимателен към майка си. Ти ставаш голямо момче и трябва да се опиташ да се държиш като мъж и да разбираш жените. Жените не са като мъжете, Джо. Те трябва да си стоят в къщи и да се задоволяват с онова, което им предлага животът. А онова, което им липсва — ами, не им остава нищо друго, освен да седят и да си мечтаят за невъзможни неща. А когато нещата се объркат, те не знаят какво друго да направят, освен да повишат глас и да наговорят лоши неща на мъжете. Но който е истински мъж, ще им даде тази малка възможност да се утешат. Защото истинският мъж знае, че жената не го прави от злоба, когато гълчи и го ругае и дава воля на езика си. Затова не си го слагай много на сърцето, когато майка ти се кара с мен или постоянно те кори. Тя носи тежък товар и това поставя търпението й на голямо изпитание. Ето затова трябва да бъдем търпеливи, Джо, ти и аз. И може би — някой ден — положението ще се промени и времената ще станат по-добри. За всички ни. Разбираш ли ме, момче?

Бащата на Джо протегна ръка и улови студените пръсти на сина си. Притисна ги здраво, за да му вдъхне кураж.

— Да, татко — отговори Джо. После замислено погледна към светлинките на селото. — Татко, далече ли е Шотландия?

Мъжът спря и сведе глава към широките си гърди. Дишаше тежко, на тласъци.

— Пътят е дълъг, Джо, много, много по-дълъг, отколкото някога ще изминеш ти, мисля. Много дълъг път.

След тези думи двамата заслизаха към селото.