Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lassie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Корекция
didikot (2010)

Издание:

Ерик Найт. Ласи

Редактор: Цанко Лалев

ISBN 954–657–084–2

ИК „Пан ’96“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ласи от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ласи
Lassie Come-Home
АвторЕрик Найт
Първо издание1940 г.
САЩ
ИздателствоБългарско издание: Просвета
Оригинален езиканглийски
ЖанрПриключенски
ISBNISBN 9546570842

Ласи“ е роман от английския писател Ерик Найт, издаден през 1940 г. Разказва се за историята на едно шотландско коли, което изминава повече от хиляда километра, за да се върне при своя стопанин.

Четвърта глава
Ласи се връща у дома

Джо Караклоу бавно излезе от училище и… спря като закован.

Силен вик се изтръгна от гърдите му:

— Ласи! Ласи!

Джо се втурна към кучето си, коленичи и зарови пръсти дълбоко в гъстата му козина. Обзет от дива радост, той скри лице в гривата на Ласи и я потупа по хълбока. След малко се изправи. Идеше му да скача и танцува от щастие. Момчето и кучето се държаха по много различен начин. Докато момчето не беше на себе си, кучето седеше най-спокойно и само размахването на опашката издаваше колко се радва да види малкия си приятел. Сякаш искаше да му каже: „Защо се вълнуваш толкова? Мой дълг е да те чакам, и аз дойдох. Какво необикновено има в това?“

— Да вървим, Ласи — подвикна момчето.

После се обърна и хукна надолу по улицата. В първия момент дори не бе помислил каква е причината Ласи да се върне при него. Каза си, че това е истинско чудо, и побърза да прогони надигащите се съмнения.

Защо да си блъска главата, след като най-прекрасното нещо на света се беше случило? Ласи се върна, и толкова.

Само че нещо продължаваше да го безпокои. Нима баща му беше откупил Ласи обратно? Или имаше друга причина?

Джо помисли малко и още веднъж се опита да се успокои.

Вече тичаше по главната улица и сега въодушевлението му зарази и Ласи. Изведнъж тя го задмина, направи няколко скока и залая с онези тонове на бурно щастие, които успяват да издадат кучетата, макар и рядко. Отвори широко устата си, както много често правят колитата, за да изразят доброто си настроение. В такива случаи стопаните им се кълнат, че кучетата се смеят от радост.

Едва когато стигнаха до бюрото по труда, Джо забави крачка. Един от мъжете, които стояха там, се провикна:

— Ей, момче? Как успя да си върнеш кучето?

Думите бяха произнесени на широкия йоркширски диалект и Джо отговори по същия начин. Макар че в училище говореха „чист“ английски, децата бяха достатъчно учтиви да отговарят на възрастните на диалекта, на който се обръщаха към тях.

— Чакаше ме до вратата на училището — изкрещя в отговор Джо.

И в този миг истината блесна в ума му. Баща му не беше откупил кучето от новия му собственик, иначе всички в Грийнал Бридж щяха да го знаят. В такова малко селце всеки знаеше какво става в къщата на съседа, а повечето жители на тяхното село щяха вече да са осведомени за нещо толкова важно като връщането на Ласи.

Ласи беше избягала!

Младият Караклоу продължи пътя си с помръкнало лице. Вървеше бавно и размишляваше. Зави по стръмната уличка, която се изкачваше към дома му, и щом стигнаха до вратата, се обърна и тъжно заповяда на кучето си:

— Стой зад мен, Ласи.

Джо постоя малко пред вратата, потънал в мислите си, със смръщено чело. После се постара да изглежда колкото се може по-равнодушен, отвори вратата и влезе.

— Мамо — извика той, — имам една изненада за теб.

И протегна ръка, сякаш това движение можеше да му помогне да опази онова, което желаеше толкова много.

— Ласи се върна — обясни той.

Веднага забеляза как очите на майка му се разшириха от гняв. Баща му, който седеше на обичайното си място пред огъня, вдигна глава. После погледите на родителите му се отправиха към кучето, което послушно следваше момчето по петите. И двамата гледаха Ласи, но не казваха нито дума.

Животното сякаш разбра какво означава тази тишина. То спря за миг, после продължи напред със сведена глава, както правят кучетата, когато усещат, че са извършили нещо лошо — само че не знаят какво. Ласи отиде до постелката пред камината и замаха с опашка. Знак, че е готова да поправи грешката си, все едно каква е тя.

Изглежда обаче, че този път нямаше да има прошка, защото мъжът отвърна очи от кучето и отново се загледа в огъня. Така изключи Ласи от полезрението си.

Бавно, много бавно, кучето се сви на кълбо и се отпусна на килима, така че тялото му докосваше стъпалото на мъжа. Той побърза да го издърпа. Кучето сложи глава върху лапата си и също като мъжа се загледа в огъня, сякаш златната страна на мечтите, създадена от пламъците, криеше отговора на въпросите му.

Жената се раздвижи първа. Тя опря ръце на хълбоците си и издаде дълга, шумна въздишка — въздишка, която ясно изразяваше отчаянието й. Джо я погледна и заговори в отчаян опит да я спечели на своя страна. Гласът му трепереше от надежда.

— Излязох от училище и тя беше там. На мястото, където винаги ме е чакала. Точно на входа. Седеше и ме чакаше. Никога не сте виждали такава радост. Как размахваше опашка… Толкова се зарадва, като ме видя…

Джо продължи да говори, думите се лееха като поток от устата му. Струваше му се, че ако говори и говори, майка му и баща му няма да произнесат страшните думи, които очакваше да чуе. Потокът от думи можеше да отложи присъдата.

— От пръв поглед разбрах, че й е мъчно за дома. Мъчно й е за всички нас. Затова си казах, че е най-добре да я взема. Можем просто да я…

— Не!

Този вик беше на майката. Първата дума, която произнесе от влизането им. Джо млъкна уплашено, но почти веднага заговори отново. Бореше се за онова, което обичаше, макар че почти не се надяваше да го постигне.

— Но тя се върна, мамо. Можем да я скрием. Никой нищо няма да разбере. Ще кажем, че не сме я виждали, и те ще…

— Не! — повтори енергично майката.

После му обърна гръб и продължи да нарежда масата. Като всички селски жени започна да се кара, защото студените и груби думи прикриваха истинските й чувства:

— Кучета! Кучета! Кучета! — викаше тя. — Направо се поболявам като чуя тази дума. Не мога да ги понасям. Ласи е продадена и край! Вече не е наша и колкото по-скоро се махне от очите ми, толкова по-добре. Хайде, махай я оттук, и побързай, защото не се знае кога ще се появи онзи Хайнс, онзи проклет всезнайко! — При тези последни думи гласът й стана остър и подигравателен, защото имитираше начина по който говореше Хайнс. Кучегледачът на херцог Рюдлинг идваше от Лондон и затвореното му южно — английско произношение дразнеше местните хора, които говореха бавно и отворено.

— Това е всичко, което имах да кажа — заключи твърдо майката. — Не ти остава нищо друго, освен да преглътнеш случилото се и да го смелиш. Тя е продадена, затова трябва веднага да я отведеш при този, на когото принадлежи.

Джо усети, че не може да очаква помощ от майка си, и се обърна към баща си, който продължаваше да седи до огъня. Ала бащата се държеше така, сякаш не е чул нито дума от казаното дотук. Джо издаде напред долната си устна, което показваше вродена упоритост, и се замисли какво още може да каже. Сега обаче се намеси и Ласи. Тя реши, че караницата е свършила, защото в стаята се беше възцарила тишина, затова се надигна бавно и пристъпи към мъжа. Мушна тясната си муцуна в ръката му, съвсем леко, за да покаже, че се нуждае от вниманието и подкрепата на господаря си. Обаче мъжът отдръпна ръката си далече от обсега на кучето и продължи да се взира в огъня.

Джо видя всичко. Осмели се меко да възрази срещу поведението на баща си.

— Татко — започна тъжно той, — би могъл поне да я поздравиш. Тя не е виновна за нищо, а и толкова се радва, че си е вкъщи. Погали я поне веднъж!

Бащата на Джо отново не помръдна, сякаш не чуваше думите на сина си.

— Знаеш ли, може би в кучкарника не се грижат добре за нея — продължи Джо, макар да знаеше, че думите му са напразни. — Смяташ ли, че я хранят както трябва? Я погледни козината й. Мисля, че е започнала да оредява? Дали не е добре да слагаме във водата й за пиене отвара от ленено семе? Нали така се постъпва, татко, ако козината на кучето е загубила блясъка си.

Бащата на Джо, който продължаваше да седи до огъня, кимна бавно с глава. Но ако той не беше забелязал, че синът му е минал в настъпление, госпожа Караклоу смръщи заплашително чело.

— Така е — извика гневно тя, — ти нямаше да бъдеш истински Караклоу и кореняк йоркширец, ако не разбираше от отглеждане на кучета много повече, отколкото от бъркане на яйца. — Гласът й кънтеше в къщата. — Велики Боже, понякога наистина си мисля, че мъжете от нашето село се грижат повече за кучетата си, отколкото за собствените си деца. Наистина! Времената са толкова лоши, но нима някой е тръгнал да си търси работа? Не и не! Предпочитат да получават помощи и аз се обзалагам, че на повечето им е все едно дали децата им гладуват, стига само да имат достатъчно храна за кучето си!

Бащата на Джо раздвижи краката си и момчето побърза да прекъсне майка си.

— Ласи наистина изглежда зле, мамо. Готов съм да се обзаложа на каквото искаш, че не я хранят както трябва.

— Ами да — отговори злобно майка му, — от онзи дяволски всезнайко Хайнс наистина може да се очаква какво ли не! Той сигурно краде най-доброто месо за себе си. Никога в живота си не съм срещала такъв скъперник и подлец!

Докато говореше, тя устреми поглед към кучето и тонът й веднага се промени.

— Господи! — изплъзна се от устата й. — Тя наистина не изглежда добре. Бедното ми момиче, ей сега ще й приготвя нещо за ядене. Доколкото разбирам от кучета, тя наистина има нужда да се подкрепи.

В този миг госпожа Караклоу осъзна, че проявеното съчувствие е в очевидно противоречие с думите, които беше изрекла преди малко. За да се защити и да заглади непростимата си грешка, тя отново надигна глас и започна да гълчи:

— Но щом се наяде, трябва да се върне в кучкарника. А когато я махнете оттук, не искам ново куче в къщата си, чувате ли? Толкова се мъчих, докато я отгледам, грижех се за нея като за малко дете. И какво получих за усилията си?

Без да спира да мърмори, госпожа Караклоу затопли в една тенджерка храната на кучето. След малко я сложи пред муцуната на Ласи и двамата с Джо доволно проследиха как кучето се нахрани с голям апетит. Само мъжът не удостои дори с поглед красивото коли, което някога му принадлежеше.

След като Ласи се нахрани, госпожа Караклоу вдигна съдината. Джо пристъпи към камината и свали от лавицата грижливо сгъната кърпа и една четка. Седна на килимчето пред камината и се зае да реши дългата козина.

Отначало мъжът продължаваше да гледа огъня; след малко обаче започна да хвърля бегли погледи към кучето и седналото пред него момче. Накрая не издържа, обърна се и протегна ръка.

— Не се прави така, момче — дрезгавият му глас беше мек и загрижен. — Щом си се хванал с една работа, научи се да я вършиш както трябва. Ето виж как се прави!

Той взе от ръката на сина си четката и кърпата, коленичи на килимчето и се зае с гъстата козина на кучето. Първо я изтърка навсякъде с кърпата, после внимателно вдигна с една ръка тясната, аристократична муцуна, докато с другата сръчно изчетка снежнобялата грива на колито и изкусно оформи така наречените „чорапки“, „престилчица“ и „поличка“.

За известно време в къщата се възцари тихо блаженство. Мъжът забрави всичко друго, беше погълнат от заниманието си. Джо беше приседнал на килимчето до баща си, наблюдаваше внимателно и се опитваше да запомни всяко движение на четката. Защото знаеше — както всъщност и всички в селото — че на мили наоколо няма друг човек, който да е в състояние да приготви едно коли за изложба на кучета по-добре от Сам Караклоу. Най-голямото желание на Джо беше един ден да стане също толкова добър в отглеждането на кучета, колкото беше баща му.

Госпожа Караклоу беше първата, която се сети за онова, което всички бяха прогонили от съзнанието си. Ласи вече не беше тяхно куче.

— Вижте какво! — извика раздразнено тя. — Няма ли най-после да махнете това куче от къщата ми?

Изведнъж бащата на Джо се ядоса. Йоркширският диалект, който оцветяваше в тъмни тонове гласовете на селските мъже, направи и неговия по-суров от обикновено.

— Ти наистина ли искаш да я отведа обратно в този вид? Та тя прилича на мръсно бельо!

— Моля ти се, Сам! — не отстъпваше жената. — Ако не побързаш да я отведеш обратно…

Тя млъкна внезапно и всички наостриха уши. Някой приближаваше по пътечката в градината.

— Видяхте ли? — извика ожесточено жената. — Ето ви го и Хайнс.

Тя забърза към вратата, но преди да е стигнала до нея, някой натисна бравата. Наистина беше Хайнс. Мършава, дребна фигурка в сюртук на карета, бричове и гамаши. Мъжът се поколеба за миг, но като забеляза кучето пред камината, пристъпи напред и извика:

— Така си и мислех! Сигурен бях, че ще я намеря тук.

Бащата на Джо се надигна бавно.

— Исках само да я почистя малко — проговори смирено той и се изправи с обичайната си тромавост. — Вече сме готови и тъкмо смятах да ви я доведа.

— Обзалагам се, че точно това щяхте да направите — отвърна иронично Хайнс. — Разбира се, че искахте да я доведете обратно! Сигурно щяхте да ми я върнете лично. Но след като случайно съм тук, мога да я взема и сам.

Той извади от джоба си въже, втурна се към Ласи и нахлузи примката през главата й.

Дръпна я силно и кучето послушно се изправи. Сви опашка и запристъпва след мъжа към вратата. Хайнс спря на прага и се обърна.

— И да се разберем — изрече на сбогуване той, — аз не съм вчерашен и случайно също познавам проклетите ви йоркширски номера. Познавам и вас, и кучетата ви, които все се връщат у дома. Вие ги обучавате да бягат от новите си собственици и да се прибират право вкъщи, а после ги продавате на друг. Но трябва да знаете, че при мен това е невъзможно, гарантирам ви го. Случайно и аз знам няколко хитрости…

Той млъкна изведнъж, защото бащата на Джо пристъпи към него с лице, пламнало от гняв.

— Аз… хм. Желая ви добра вечер — завърши набързо Хайнс и се втурна навън.

Вратата се затвори. Хайнс и кучето си отидоха. В къщата се възцари потискаща тишина, но госпожа Караклоу не се сдържа:

— Няма да търпя, не, няма да търпя такова нахалство! — изфуча сърдито тя. — Да нахлуе в къщата ми, без дори да помоли за разрешение, и да си остане с шапката на главата, сякаш е самият херцог. И всичко това само заради едно куче. Е, Ласи вече я няма и ако питате мен, добре е, че се отървахме от нея. Може би най-после ще имаме малко спокойствие. Надявам се да не я видя никога вече!

Докато майката гълчеше и нареждаше, Джо и баща му седяха пред огъня. И двамата се взираха в пламъците, неподвижни и мрачни; всеки потънал в мислите си, както правят хората от Северна Англия, когато нещо ги е засегнало до дън душа.