Ерик Найт
Ласи (16)

Шестнадесета глава
„Никога не вярвай на куче!“

Камионът с решетката влезе в един двор. Желязната врата, вкопана в сивата стена, се затръшна зад него. Камионът продължи пътя си и спря непосредствено пред висока входна врата.

Ласи лежеше спокойно в един ъгъл. В камиона имаше и други кучета. Докато пътуваха през града, те не спираха да лаят и да вдигат шум. Ласи обаче не се помръдваше. Лежеше неподвижна и изключваше околния свят, също както по времето, когато боледуваше в скривалището си. Само очите й бяха нащрек.

Не промени достойното си държание и когато решетката на камиона бе свалена. Останалите кучета, повечето мелези, залаяха буйно и се втурнаха навън. Двамата мъже ги хващаха едно по едно и ги хвърляха в една голяма бетонна клетка. Ласи обаче не се помръдна, докато в колата не остана нито едно куче.

Може би спокойствието и кралското й изражение заблудиха единия кучкар. Може би той си спомни с каква лекота младата жена я бе отвела до камиона.

Въоръжен с късо въже с примка на края, той се качи при нея, но Ласи и сега не помръдна. Беше твърде горда, за да се противи като другите кучета и да надава вой за изгубената си свобода. Така и сега покорно позволи на чуждите ръце да й надянат примката на врата. Когато въжето се опъна, тя се изправи послушно и последва мъжа, както я бяха учили. Двамата слязоха по задния капак на камиона и тръгнаха по коридора. Стъпките им отекваха шумно по цимента, но Ласи нито дърпаше въжето, нито караше да я теглят.

Това още повече приспа вниманието на мъжа и малко преди да стигнат мястото, където помощникът му държеше решетката отворена, той се наведе да развърже въжето.

И Ласи остана свободна.

Тя се втурна да бяга като падащ към земята слънчев сноп. Мъжът направи огромен скок, за да й пререже пътя, но в сравнение със скоростта на животното, човекът имаше реакции на охлюв. Още преди да е успял да се помръдне, Ласи профуча между крака му и стената. Хукна надолу по коридора, но скоро се изправи пред непреодолимо препятствие: проходът се стесняваше и свършваше с дебела стена. От другата страна нямаше нищо освен заплашително зейналата дупка на камиона, с който я бяха докарали тук. Той беше спрял толкова близо до входа, че не беше оставил дори сантиметър свободно пространство. Ласи се обърна и хукна обратно — право срещу мъжете, които я преследваха. Избягна протегнатите им ръце, промуши се между краката им, видя стълбата вляво и хукна по нея. Стълбата извеждаше в широк коридор.

Грамадната постройка, в която беше попаднала, скоро се огласи от викове на изненада. Коридорът се напълни с хора. Множество ръце посягаха да я хванат, когато профучаваше покрай отворените врати. Без да спира, Ласи се озова чак в другия край на коридора. Но тогава трябваше да спре. Коридорът завършваше с гладка стена. Високо горе имаше прозорец, но беше затворен.

Ласи се обърна светкавично. Дългият коридор се беше напълнил с хора. И всички крачеха към нея. Кучето се огледа тревожно. От двете страни на коридора имаше много врати, но всички бяха затворени. Нямаше къде да избяга!

Хората, които я гонеха, очевидно бяха стигнали до същото заключение, защото двамата мъже с островърхи шапки, които вървяха начело, се обърнаха към останалите преследвачи и гласът на първия прозвуча заповеднически:

— Моля всички да останат по местата си. Ей сега ще я хванем. Само не мърдайте, моля ви, за да не може да се върне по коридора. Няма да ви ухапе, не се бойте, тя не е зло куче.

Мъжът се обърна и тръгна бавно към плячката си. Помощникът му го следваше с мрежата. Вече бяха съвсем близо.

Ласи вдигна гордо глава и зачака. Разбираше, че е обкръжена, но не изпадна в паника.

И използва първата възможност за бягство. Точно до нея се отвори една грамадна врата и проехтя внушителен чиновнически глас:

— Какво става отвън? Не знаете ли, че се провежда съдебно заседание и…

Гневният чиновнически глас не можа да продължи. В следващата секунда покрай него се стрелна нещо като огнено кълбо и едва не го събори на земята, защото хвърчеше със скоростта на изстреляно от оръдие гюлле. Лицето на мъжа се изкриви, чертите му изразиха ужас и обидено служебно достойнство. Той хвърли изпълнен с презрение поглед към двамата мъже с островърхите шапки и затръшна вратата.

Вътре обаче се вдигна адски шум, защото Ласи тичаше насам-натам из голямата зала и търсеше възможност да се изплъзне. За съжаление не намери изход. Всички врати бяха затворени. Накрая я обкръжиха в един ъгъл. Все пак тя остана господарка на това малко пространство, защото хората не смееха да се доближат. Крясъците и тътренето на столове лека-полека заглъхнаха и единственият шум, който остана, беше удрянето на едно чукче.

— Добре ли разбрах — това ли е непознатият свидетел, с който защитата обеща да ни изненада?

Голямото помещение му отговори с луд смях. Младите мъже в тъмни роби се ухилиха до ушите. Даже внушителната фигура с огромна бяла перука зад съдийската маса си разреши една кратка усмивка, защото съдията беше известен надлъж и нашир със своето остроумие. Освен това днешното съдебно заседание беше дълго и уморително. Забележката на съдията щеше да бъде отпечатана във вестниците и щеше да стане известна на цялата страна: „За кой ли път съдия Маккайър, този известен с остроумието си правист, даде блестящо доказателство, че притежава чудесно чувство за хумор. По време на съдебното заседание срещу…“

Великият мъж кимна дружелюбно и перуката се смъкна на челото му. В този момент Ласи му отговори с кратък лай.

Съдията засия.

— Приемам, че това е утвърдителен отговор. И ще добавя, че това е най-интелигентният свидетел, който е заставал пред мен през последните двадесет години. Той е първият, който умее да отговаря с недвусмислено да или не.

Залата отново се огласи от гръмки смехове. Младите мъже в дълги роби закимаха като китайски мандарини и се наведоха напред.

Старият Маккайър днес беше в чудесно настроение.

Сега обаче съдията реши, че той единствен има право да определя колко да трае смехът, и удари с чукчето си. Челото му се набръчка. Очите му изпущаха мълнии.

— Разсилен! — извика той. — Разсилен!

Един униформен служител се втурна към съдийския стол и отдаде чест.

— Разсилен, какво е това?

— Куче, милорд.

— Куче! — Съдията хвърли поглед към Ласи, която все още беше обкръжена в ъгъла. — Потвърдихте собственото ми подозрение, разсилен. Наистина е куче — съгласи се благосклонно той. После повиши глас: — Е, как мислите, къде трябва да се намира то?

— Мисля, че знам какво има предвид Ваша светлост.

— И какво имам предвид?

— Милорд желае кучето да бъде отстранено.

— Точно така. Махнете го оттук! Веднага!

Разсилният огледа залата, засегнат в честолюбието си, но още повече смутен. Толкова отдавна служеше в съда, но никога не се бе сблъсквал с подобен проблем. Може би през цялата история на съдебните заседания не беше възниквал такъв проблем. Може би в правните книги и разпоредби изобщо не беше отбелязан служебно признат метод, според който да се реши един такъв случай. Беше помислено за всяка дреболия — но за кучета? Служителят не си спомняше нищо подобно.

„Кучета. Как се извеждат кучета от съдебната зала?“ Може би някъде имаше упътване по този въпрос, но разсилният го беше забравил. А щом не разполагаше със служебно предписание, той не можеше…

Изведнъж лицето на разсилния се разведри. Беше намерил решението. Служебната йерархия. Обърна се към мъжа, който беше отворил вратата и неволно бе пропуснал Ласи да влезе.

— Маклош! Махнете това куче оттук! Откъде влезе?

Пазачът почервеня от справедливо възмущение и изгледа яростно началника си.

— Без съмнение е избягало от Фергюсън и Донъл. Двамата бяха в коридора с мрежа в ръце.

Разсилният му обърна гръб и преведе чутото на съдията на служебен език.

— Кучето е избягало от полицията, милорд. Двама служители чакат отвън. И тъй като грижата за бездомните кучета е задължение на полицията…

— Не бих искал да го оформя като служебно разпореждане, разсилен, но извънслужебно, разбрахте ли ме — извънслужебно…

Младежите в дългите роби отново се ухилиха с възхищение.

— … извънслужебно ще ви кажа, че наистина е тяхно задължение. Пуснете ги да влязат и им заповядайте да махнат това животно.

— Веднага, милорд.

Разсилният хукна към вратата.

— Махнете го оттук, бързо, преди да се е разлудувало отново — пошепна глухо той.

Кучкарите влязоха в залата с мрежа в ръце.

Целият състав на съда се надигна с интерес. Това беше истинско разнообразие посред досадното съдебно дело в този скучен ден.

Двамата мъже се запътиха към ъгъла бавно и предпазливо.

— Ей сега ще го махнем оттук, милорд — обади се притеснено единият.

Но още преди да е довършил изречението си, Ласи се втурна да бяга. Познаваше мрежата, този опасен неприятел. Трябваше да й се изплъзне.

И залата отново се превърна в лудница. Младежите с готовност се възползваха от случая и се разкрещяха като ученици, подушили забавление:

— Ура, ето го тук!

— Я виж, Уотсън, там е, до съдийската маса!

— Олеле! Кой ме ритна по пищяла?

Те се надвикваха с удоволствие, скачаха насам-натам и в необузданото си веселие правеха всичко възможно да попречат на мъжете с мрежата. Всеки път, когато изглеждаше, че кучето ще бъде заловено, се хвърляха в краката им с оправданието, че им помагат да го заловят.

Все пак забавлението не продължи дълго.

Ласи беше заклещена до стената. Мъжете се наредиха в полукръг и запристъпваха към нея, плътно един до друг. Никъде не се виждаше пролука. Над нея имаше отворен прозорец. Тя скочи на перваза, изправи се там и се поколеба. Бетонният двор се намираше най-малко на шест метра под нея, а на входа все още чакаше камионът, с който я бяха докарали.

Уверени в победата си, мъжете пристъпваха напред. Знаеха, че кучето няма да посмее да скочи, и разпънаха мрежата.

Ласи стоеше върху перваза и трепереше. От лявата й страна беше покривът на камиона. Той беше само на три метра от нея, но и това разстояние изглеждаше непреодолимо. Тя се приведе, лапите й потръпнаха, сякаш търсеха по-добра опора. Мускулите й се напрегнаха.

Кучето не е като котката. То е научено да се бои от високото като човека. И въпреки това Ласи просто нямаше друг избор. Приведе се напред, напрегна всичките си мускули, застина неподвижна за миг и… скочи. Хвърли се колкото се може по-напред, за да падне върху покрива на камиона. Още докато летеше надолу, тя знаеше, че няма да успее. Инстинктите за време и равновесие й подсказаха, че няма да се приземи добре.

Тя изпъна предните си лапи и с последни усилия се залови за покрива на камиона. Увисна за момент, задните й лапи отчаяно се опитаха да намерят опора. Ласи падна тежко на земята и известно време лежа зашеметена.

Всички присъстващи в залата на съда се хвърлиха към прозорците. Един от кучкарите изкрещя победоносно:

— Сега вече го хванахме!

Той повика помощника си и хукна към вратата, но острата заповед на съдията ги накара да спрат. Маккайър ги изгледа със смръщено чело, а когато заговори, веселото настроение на деня се изпари в миг.

— Това е съдебно заседание. Бъдете така добри да напуснете съдебната зала спокойно и в мълчание. Господа, съдебното заседание продължава.

Чукчето удари по масата и никой не посмя да помръдне, докато отзвуча прастарият трикратен вик:

— Слушайте! Слушайте! Слушайте!

Мърморейки под носа си, двамата мъже излязоха от залата. Щом се озоваха в коридора, хукнаха като подгонени.

— Проклет дявол! — изпъшка по-възрастният. — Ще му дам да се разбере! Само почакай да го…

Когато слязоха в двора, учудването им беше безкрайно. Камионът си беше там. Точно до него беше мястото, където кучето падна и повече не помръдна. Само че кучето не беше там. Дворът беше празен.

— Това вече преля чашата, Донъл — изсъска старият. — Бях сигурен, че ще го намерим тук мъртво, а какво стана? Къде да го търсим сега?

— Прескочило е стената, мистър Фергюсън!

— Два метра — и при това след онзи страшен скок от прозореца! По дяволите, Донъл, това не е куче, това е някой вампир!

Двамата влязоха в едно помещение на партера и продължиха разговора си.

— Мистър Фергюсън, вампирът не е ли животно с крила?

— Точно така, Донъл. Точно това имах предвид. Едно животно трябва да има крила, за да се прехвърли през тази стена.

Донъл се почеса по главата.

— Веднъж гледах един филм за вампири — промърмори замислено той.

Старият го изгледа с укор.

— Стига, Донъл. Аз се опитвам да установя как можа да се случи всичко това, а ти ми разправяш за филми. Никога няма да напреднеш в службата, чуваш ли, ако продължаваш така. Въпросът сега е: какво ще правим?

Донъл прехапа уста.

— Не знам.

— Добре, тогава помисли. Какво щеше да направиш, ако беше сам?

Донъл потъна в дълбок размисъл. Най-после по лицето му пробяга нещо като усмивка.

— Ще вземем колата, ще обиколим града и ще го потърсим!

Другият поклати глава, сякаш се беше отчаял от човешкия род.

— Донъл, няма ли най-после да се научиш?

— Какво още имам да уча?

— Трябват ти допълнителни часове, това е то! — отговори натъртено Фергюсън. — Колко пъти съм ти казвал? Като служител на обществото ти трябва да спазваш работното си време. Ако започнеш да работиш по всяко време на деня и нощта, няма да мине много дълго и от теб ще се очаква да си на разположение по всяко време.

— Прав сте. Не помислих за това.

— Не бил помислил! Ти въобще не мислиш. Вземи пример от мен и мисли за всичко, момчето ми. Само тогава ще напреднеш.

Младият мъж сведе засрамено глава.

— Сега ще напишем доклад — продължи по-възрастният.

Той взе хартия и молив и задъвка крайчето му. Това продължи доста дълго.

— Трудна работа, Донъл — проговори най-после той. — Днешната случка ще бъде нещо като черна точка за целия ни отдел. Тук съм от двадесет и четири години и през цялата си служба не съм изпуснал нито едно куче. Просто не знам как да съобщя за днешното бягство.

Донъл отново се почеса по главата. Това му помогна да се сети.

— Вижте какво, мистър Фергюсън, не бихме ли могли да го забравим? Не пишете нищо и толкова.

Възрастният мъж го изгледа с възхищение.

— Идеята ти не е лоша, Донъл. Най-после показа, че си научил нещо. Забрави обаче една много важна подробност. Случилото се в съдебната зала. Още дълго ще има да се говори за това.

— Така е — кимна възбудено Донъл. — Но вие спокойно можете да твърдите, че сме заловили онзи дявол. Ако решат да направят проверка, ще им покажем едрия уличен пес с червеникавата козина, дето го хванахме сутринта. В доклада си ще пишете с едно куче по-малко и така… отделът няма да получи черна точка.

— Отлично, Донъл!

Без да се бави, старият се зае за работа.

Писането му отне почти половин час и му струваше доста усилия. Тъкмо свърши, когато се позвъни. Вратата се отвори, влезе един полицай. Зад него вървяха младата жена и мъжът, които бяха срещнали на моста.

— Тук е отделът за бездомни кучета, мистър — съобщи полицаят.

Мъжът излезе напред.

— Казаха ми, че ако се поемат съответните разходи, мога да получа всяко куче, което не е потърсено от собственика си — заговори той.

— Вярно е, мистър.

— Добре, аз… или по-скоро тази млада дама, тоест… тя иска да вземе колито, което хванахте тази сутрин.

— Колито? — повтори машинално Фергюсън, докато трескаво размисляше. — Коли значи. Не, тази сутрин не сме улавяли никакво коли, мистър.

Младата жена пристъпи напред.

— Моля ви се, не се опитвайте да хитрувате! Много добре знаете, че присъствах, когато тази сутрин уловихте женско куче коли, и при това се отнесохте много лошо с него — много добре знаете това. Ако се опитате да ме излъжете, капитан Маккейт веднага ще се заеме със случая.

Фергюсън се почеса зад ухото.

— Добре, ще ви кажа точно какво стана. Кучето избяга.

— Какво?

— Кучето избяга, мадам. Всеки в тази сграда може да ви каже същото. Измъкна се от примката, качи се в съдебната зала, вдигна адски шум, скочи от прозореца, а после прескочи стената — и изчезна.

— Изчезна!

Жената го изгледа втренчено.

— Не съм сигурен, че казвате истината — намеси се младият мъж. — За да се уверя, ще подам писмено запитване.

Той записа нещо в джобното си тефтерче и се обърна към вратата. Жената го последва с весело лице.

— Съжалявам, Етелда — промълви меко той, докато излизаха от сградата.

Жената се усмихна.

— Няма нищо. И така съм доволна. Не разбираш ли, тя е свободна. Свободна, Майкъл! Макар че не мога да я взема, тя е отново на свобода!

Долу на партера Фергюсън даде воля на гнева си.

— Сега, разбира се, трябва да съобщя, че кучето е избягало! Онези глупаци непременно ще отправят запитване към властите и ще се наложи да обяснявам защо не съм могъл да им дам кучето. — Той грабна изписания лист и гневно го разкъса. — Толкова добра работа свърших, и напразно. Нека това ти бъде за урок, Донъл. До какво заключение стигна след всичко случило се?

— Никога да не пиша фалшив доклад — отговори съвестно Донъл.

— О, не! — възрази презрително Фергюсън. — Никога няма да напреднеш, Донъл, никога. Поуката, която трябва да си извадиш, е следната: никога не вярвай на куче! Ето ти например днешната случка. През цялото време колито се държа като бебе в пелени — така да се каже. Повярвах й само за миг и тя изхвърча като огнено кълбо в деня на Страшния съд. Бях сигурен, че ще се уплаши и няма да скочи — а какво стори тя?

— Скочи — отговори Донъл.

— Правилно! Решихме, че е мъртва, а какво се оказа?

— Че е жива.

— Точно така! После си казахме, че няма да прескочи стената, а какво направи тя?

— Прескочи я.

— Ето ти на! А поуката от цялата тази история, Донъл, е следната: докато работиш тук, нямай доверие на проклетите кучета. Никога! Те са… ами, те просто не са хора!