Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (13)

13

Началният изстрел разби веригата му и за пръв път от над двадесет години то напусна отъпкания коловоз, вряза се, къртейки парчета бетон, в гората и започна бавно да се завърта на място, стоварвайки с пращене широкото си чело върху храстите, отблъсквайки от себе си тръпнещите дървета. И когато се показа необятното мръсно чело с люлеещи се на ръждясалите нитове железни листове, Зеф акуратно и точно, така че, пази Боже, да не улучи реактора, изстреля фугасен заряд в двигателя — в мускулите му, в сухожилията му, в нервните му възли — и то закънтя с железен глас, изхвърли от вътрешностите си кълбо нажежен дим и спря завинаги. Но в нечистите му бронирани недра нещо още живееше, някакви оцелели нерви продължаваха да изпращат ненужни сигнали, да се включват и в същия миг да се изключват аварийните системи. Съскаха и плюеха пяна. То цялото още трепереше, едва-едва дращеше с оцелялата верига; страшно и безсмислено, като коремче на смачкана оса се вдигаше и спускаше над издъхващия дракон олющената решетеста тръба на ракетната установка. Няколко секунди Зеф погледа тази агония, после се обърна и тръгна към гората, влачейки гранатомета за ремъка. Максим и Глигана тръгнаха след него и излязоха на тиха полянка, която Зеф сигурно си беше набелязал още на идване. Легнаха в тревата и Зеф каза: „Хайде да изпушим по една.“

Той сви цигара на едноръкия, даде му огънче и също запали. Максим лежеше, опрял брадичка върху ръцете си, и между редките дървета гледаше как умираше железният дракон — жално дрънчеше с някакви последни зъбчатки, със свистене изпускаше от раздраните си вътрешности струи радиоактивна пара.

— Така и само така — каза Зеф с наставнически тон. — А ако правиш другояче, ще ти откъсна ушите.

— Защо? — попита Максим. — Аз исках да го спра.

— Затова — отговори Зеф, — защото гранатата можеше да рикошира в ракетата, и отивахме на кино.

— Аз целех веригата.

— А трябва да стреляш в челото — каза Зеф и дръпна от цигарата. — И въобще, докато си новак, не си пъхай гагата никъде пръв. Освен ако аз те помоля. Разбра ли?

— Да — каза Максим.

Всички тия поучения на Зеф не го интересуваха. И самият Зеф не го интересуваше особено. Интересуваше го Глигана. Но той, както винаги, равнодушно мълчеше, опрял протезата си върху издрания корпус на минотърсача. Всичко беше както обикновено. И всичко беше не така, както се искаше на Максим.

Когато преди седмица новопристигналите възпитаници бяха строени пред бараките, Зеф направо отиде при Максим и го взе в своя сто и четиринайсети сапьорски отряд. Максим се зарадва. Той веднага позна огнената брада и квадратната набита фигура. Стана му приятно, че са го познали в тази тълпа, където никой не го беше грижа за останалите и никой от никого не се интересуваше. Освен това Максим имаше всички основания да предполага, че Зеф — бившият знаменит психиатър Алу Зеф, образован и интелигентен човек, нямащ нищо общо с криминалната сбирщина, с която беше натъпкан арестантският вагон — някак си е свързан със съпротивата. А когато Зеф го заведе в бараката и му посочи място на наровете до едноръкия Глиган, Максим реши, че съдбата му окончателно е определена. Но скоро разбра, че греши. Глигана не пожела да разговаря. Той изслуша бързия тих разказ на Максим за съдбата на групата, за взрива на кулата, за процеса, между прозевките неопределено промърмори: „Какви ли не работи стават…“, легна и се обърна на другата страна. Максим се почувства измамен и тогава на нара се качи Зеф. „Добре се наплюсках преди малко“ — съобщи той на Максим, и без всякакъв преход започна нахално и с примитивна натрапчивост да подпитва за имена и явки. Може някога да е бил знаменит учен, образован и интелигентен човек, може би дори имаше някакво отношение към съпротивата, но сега правеше впечатление на обикновен сит провокатор, който от нямане какво да прави е решил преди лягане да обработи глупавия новобранец. Максим с мъка се отърва от него, а когато Зеф изведнъж сито и доволно захърка, още дълго лежа с отворени очи, спомняйки си колко пъти са го лъгали тук хората и обстоятелствата.

Нервите му вече не издържаха. Спомни си процеса, явно подготвен още преди групата да получи заповед да нападне кулата, писмените доноси на някакъв мерзавец, който знаеше за тях всичко и може би дори беше член на групата, филма, заснет от кулата по време на нападението, и своя срам, когато на екрана видя себе си, стрелящ с автомат по прожекторите, осветяващи сцената на този страшен спектакъл… В плътно затворената барака беше отвратително задушно, хапеха паразити, възпитаниците бълнуваха, а в отсрещния ъгъл на светлината на саморъчна свещ няколко криминални играеха на карти и дрезгаво си крещяха един на друг.

А на следващия ден гората също измами Максим. Тук не можеше да се стъпи, без да се натъкнеш на желязо, на мъртво ръждясало желязо, на тайно мърдащо, целещо се желязо, готово всяка минута да убива, на движещо се желязо, сляпо и тъпо разравящо останките от пътищата. Земята и тревата дъхаха на ръжда, в дъното на овразите се събираха радиоактивни локви, птиците не пееха, а пресипнало виеха като в предсмъртна мъка, нямаше животни, нямаше дори горска тишина — ту отляво, ту отдясно гърмяха и трещяха взривове, между клоните се кълбеше сивкав дим, а поривите на вятъра донасяха рев на износени двигатели…

И така тръгна: ден-нощ, ден-нощ. През деня отиваха в гората, която всъщност беше някогашен укрепен район. Буквално бе натъпкана с автоматични бойни устройства, самоходни оръдия, ракети на вериги, огнепръскачки, газохвъргачки — и всичко това не беше умряло за изтеклите повече от двайсет години, продължаваше да живее своя ненужен механичен живот, продължаваше да се цели, насочва, да изригва олово, огън, смърт. И всичко това трябваше да бъде задушено, взривено, убито, за да се разчисти трасето за строеж на нови кули. Нощем Глигана продължаваше да мълчи, а Зеф отново и отново досаждаше на Максим с разпити и биваше ту праволинеен до глупост, ту невероятно хитроумен и ловък. И имаше груба храна, и звучаха странните песни на възпитаниците, и гвардейците биеха някого по лицето, и два пъти на ден всички в бараките и в гората се гърчеха от лъчеви удари, а вятърът люлееше обесени бегълци…

Ден-нощ, ден-нощ…

— Защо искахте да го спрете? — изведнъж попита Глигана.

Максим бързо седна. Това беше първият въпрос, който му задаваше едноръкият.

— Исках да видя как е направен.

— Да не смятате да бягате?

Максим хвърли поглед към Зеф и каза:

— Е, не, защо? Все пак е танк, бойна машина…

— А за какво ви е притрябвала бойна машина? — попита Глигана. Държеше се така, сякаш рижият провокатор отсъстваше.

— Не знам — призна Максим. — Над това трябва още да помисля. Много такива ли има тук?

— Много — намеси се рижият провокатор. — И машини има много, и глупаци достатъчно… — той се прозина. — Колко пъти вече се опитваха. Пъхнат се вътре, поровят се, поровят се и се откажат. А един глупак — такъв като тебе — взе, че хвръкна във въздуха.

— Нищо, аз няма да хвръкна — студено каза Максим. — Тази машина не е от сложните.

— А за какво ви е все пак? — попита едноръкият. Той пушеше, легнал по гръб, хванал цигарата в изкуствените си пръсти. — Да речем, че я оправите. После какво?

— Ще пробива през моста — каза Зеф и се изхили.

— А защо не? — попита Максим. Направо не знаеше как да се държи. Този рижият като че ли все пак не е провокатор. Массаракш, какво изведнъж се лепнаха за него?

— Не можете да стигнете до моста — каза едноръкият. — Трийсет и три пъти ще ви застрелят по пътя. Дори да стигнете, ще видите, че мостът е вдигнат.

— А по дъното на реката?

— Реката е радиоактивна — каза Зеф и плю. — Ако беше нормална река, нямаше да има нужда от никакви танкове. Преплувай я където искаш, бреговете не се охраняват. — Той отново плю. — Впрочем, в такъв случай щяха да се охраняват… Така че не размахвай ръце, младежо. След като си попаднал тук задълго, приспособявай се. Ако свикнеш, ще оживееш. А ако не слушаш възрастните, още днес може да се видиш със Световното светило…

— Да се избяга не е трудно — каза Максим. — Аз мога да избягам още сега, веднага…

— Я го виж ти! — възкликна Зеф.

— … и ако имате намерение все така да си играете на конспирация… — продължи Максим, като демонстративно се обърна само към Глигана, но Зеф отново го прекъсна:

— Аз имам намерение да изпълня днешната норма — заяви той и стана. — Иначе няма да ни дадат да кльопаме. Хайде!

Тръгна напред, клатушкайки се между дърветата, а Максим попита едноръкия:

— Нима и той е политически?

Мъжът бързо го изгледа и отговори:

— Не, разбира се! От къде на къде.

Те тръгнаха подир Зеф, стараейки се да стъпват стъпка в стъпка. Максим вървеше последен.

— За какво е тук тогава?

— За неправилно пресичане на улицата — отговори едноръкият и Максим изгуби желание да разговаря.

Не бяха изминали и стотина крачки, когато Зеф изкомандва: „Стой!“ — и работата започна. „Легни!“ — изкрещя Зеф. Те се хвърлиха по лице върху земята, а дебелото дърво пред тях с протяжно скърцане се завъртя, подаде се тънко оръдейно дуло, което помръдна наляво-надясно, прицелвайки се, после нещо забръмча, чу се щракане и от черната дупка лениво изпълзя облаче жълтеникав дим. „Скапано се е“ — делово каза Зеф и стана пръв, отърсвайки панталона си. Взривиха дървото с оръдието. После имаше минно поле, после хълм-капан с картечница, която не беше развалена и дълго ги притискаше към земята, трещейки така, че кънтеше цялата гора; после имаше истинска джунгла от бодлива тел, едвам се промъкнаха, а когато все пак я преодоляха, по тях откриха огън някъде отгоре, всичко наоколо експлодираше и гореше. Максим нищо не разбираше, едноръкият мълчаливо и спокойно лежеше по корем, а Зеф стреляше с гранатомета по небето и изведнъж закрещя: „Бегом след мен!“ — и те хукнаха, а там, където бяха току-що, избухна пожар. Зеф сипеше страшни проклятия, едноръкият се подсмиваше. Навлязоха в гъсталака, но изведнъж нещо засвири, засъска, между клоните се събраха зелени облаци отровен газ и отново трябваше да бягат, да се промъкват през храстите, Зеф отново сипеше страшни проклятия, а на едноръкия мъчително му се повдигаше…

Най-сетне Зеф се измори и обяви почивка. Запалиха огън и Максим, като най-младши, се зае с обяда — супа от консерви, която трябваше да се свари в същото онова котле. Зеф и едноръкият — изпоцапани, изподрани — лежаха наблизо и пушеха. Глигана изглеждаше съвсем измъчен; беше вече стар и му беше най-тежко.

— Не мога да си представя — каза Максим — как сме успели да загубим войната при такова количество техника на квадратен метър.

— От къде на къде сме я загубили? — лениво попита Зеф.

— Не сме я спечелили — каза Максим. — Победителите не живеят така.

— В съвременната война няма победители — отбеляза едноръкият. — Тази война я загубиха всички. Спечелиха само Неизвестните Отци.

— На тях също не им е лесно — каза Максим, бъркайки супата.

— Да — сериозно рече Зеф. — Заради безсънните нощи и мъчителните размисли за съдбините на народа… Уморени и добри, всевиждащи и всеразбиращи… Массаракш, отдавна не съм чел вестници и вече забравих как бе по-нататък…

— Верни и добри — поправи го едноръкият. — Отдали се изцяло на прогреса и борбата с хаоса.

— Отвикнах вече от такива разговори — призна Зеф. — Тук при нас повечето са мутри и дебеловрати… Ей, момче, как те викаха…

— Максим.

— Да бе, вярно. Ти, Мак, бъркай повече. Мисли му, ако загори.

Максим бъркаше. После Зеф заяви, че е достатъчно, няма вече сили да чака. В пълно мълчание изядоха супата. Максим чувстваше, че нещо се е променило, нещо ще бъде казано днес. Но след обяда едноръкият отново легна и заби поглед в небето, а Зеф с нечленоразделно мърморене взе котлето и започна да обира дъното с хлебна коричка. „Да можеше да застреляме нещо… — мърмореше той. — Празен ми е стомахът, като че ли не съм ял… само ми се събуди апетитът…“ Чувствайки се неловко, Максим се опита да почне разговор за възможността да се ловува по тия места, но никой не подхвана. Едноръкият лежеше със затворени очи, изглежда, че спеше, а Зеф изслуша до края съображенията на Максим и само промърмори: „Какъв лов, бе, всичко тук е заразено, радиоактивно…“ И също се просна по гръб.

Младежът въздъхна, взе котлето и се промъкна към близкото ручейче. Водата беше прозрачна, изглеждаше чиста и вкусна, така че му се прииска да пийне и той загреба с шепа. Уви, котлето тук не биваше да се мие, нямаше и смисъл да пие: ручейчето беше радиоактивно. Максим приклекна, остави съдинката до себе си и се замисли.

Отначало кой знае защо се сети как Рада миеше съдовете след ядене и никога не му позволяваше да й помага под нелепия предлог, че това е женска работа. Спомни си, че тя го обича, и се почувства горд, защото досега нито една жена не го беше обичала. Много му се прииска да я види, но веднага с крайна непоследователност си помисли — добре, че я няма. Тук не е място за нея, не е място дори за най-лошите мъже, тук трябва да се докарат двадесет хиляди киберчистачи, или може би просто тази гора трябва да се анихилира заедно с всичко в нея и на нейно място да се отгледа нова — весела или дори мрачна, но чиста.

После му дойде наум, че е изпратен тук завинаги и се учуди на наивността на онези, които го заточиха и си въобразиха, че доброволно ще живее тук и на всичко отгоре ще им помага да строят в тая гора лъчеви кули. В арестантския вагон разправяха, че горите се простират стотици километри на юг, а военна техника се среща дори и в пустинята… „Не, тук няма да остана. Массаракш, вчера събарях тези кули, а днес да разчиствам място за тях, как пък не! Стига ми! До гуша ми дойде от глупости.“

„Глигана ми няма доверие. На Зеф се доверява, на мен — не. А аз нямам доверие на Зеф и, струва ми се, напразно. Сигурно изглеждам на Глигана също така достатъчно подозрителен, както ми се струва Зеф на мен. Е добре, едноръкият не ми вярва, значи отново съм сам. Мога, разбира се, да се надявам на среща с Генерала или Копитото, но това е твърде малко вероятно. Без съмнение мога да опитам да събера група от непознати, но — массаракш! — хайде да бъда честен пред себе си — не ставам за такава работа. Засега не ставам. Прекалено съм доверчив… Чакай, нека си изясня задачата. Какво искам всъщност?“

Няколко минути той изясняваше задачата. Получи се следното: трябва да свали Неизвестните Отци. Ако са военни, нека да служат в армията, а ако са финансисти, нека се занимават с финанси, каквото и да значи това. Да се състави демократично правителство — той повече или по-малко имаше представа какво означава демократично правителство и дори си даваше сметка, че републиката ще бъде поначало буржоазно-демократична, тя няма да реши всички проблеми, но ще прекрати беззаконието и няма да прави безсмислени разходи за кули и за подготовка на война. Впрочем той честно си призна, че си представя ясно само първата част от своята програма — свалянето на тиранията. Какво ще стане по-нататък, си представяше доста смътно. Нещо повече: дори не беше сигурен, че широките народни маси ще подкрепят идеята му за преврат. Неизвестните Отци бяха абсолютно нагли лъжци и мерзавци, но неясно защо се ползваха сред народа с несъмнена популярност. „Добре де, няма да гледам толкова надалече. Нека да видя какво стои между мен и дебелите вратове на Неизвестните Отци. Първо, въоръжените сили, добре дресираната Гвардия и армията, за която зная само, че някъде там, в една наказателна рота (странен термин!), служи Гай. Второ, и което е по-съществено, самата анонимност на Неизвестните Отци. Кои са те? Къде да ги търся? Откъде са се взели, къде се намират, как стават такива? Опита се да си спомни как е било на Земята по времето на революциите и диктатурите… Массаракш! Помня само възловите дати, най-главните имена, най-общата разстановка на силите, а са ми нужни подробности, аналогии и прецеденти… Например фашизмът. Как е било тогава? Помня, че беше гадно да чета и слушам за него. Имаше някакъв Гилмар, отвратителен като паяк кръвопиец. Чакай де, значи това не е било анонимно правителство… Да, много малко неща си спомням. Но това е било толкова отдавна и е било толкова гнусно, и кой би предположил, че ще се забъркам в такава каша? Да бяха тук чичковците от Галактическата сигурност или от Института по експериментална история, бързо биха си изяснили положението. Дали да не опитам да конструирам предавател?“ Тъжно се засмя, като си спомни, че веднъж вече е мислил за предавател тук, в този район при това. Не, очевидно трябва да разчита само на себе си. Добре. Срещу армията има само едно оръжие — друга армия. Срещу анонимността и загадъчността — разузнаване. Много просто.

„Във всеки случай трябва да се махна оттук. Ще се опитам да събера някаква група, но ако не стане, ще избягам сам. И обезателно с танк.

Тук има оръжие за сто армии… Поизносено е, наистина, двайсет години са това, пък е и автоматично, но трябва да опитам да го приспособя… Нима Глигана няма да ми повярва?“ — помисли той почти с отчаяние, взе котлето и затича обратно към огъня. Зеф и Глигана не спяха, а лежаха глава до глава и нещо тихо, но разпалено спореха. Когато видя Максим, Зеф бързо каза „Стига!“ и стана. Вирна рижата си брада, опули очи и закрещя:

— Къде се влачиш бе, массаракш! Кой ти разреши да се отдалечаваш? Трябва да работим, че няма да ни дадат кльопачка, трийсет и три массаракша!

И тогава Максим побесня. Като че ли за пръв път в живота си той изкрещя по човек с пълен глас:

— Да ви вземат дяволите, Зеф! Вие не можете ли да мислите за друго, освен за плюскане? Цял ден все това чувам от вас — плюскане, плюскане, плюскане! На, изплюскайте моите консерви, като сте умрели от глад!

Той блъсна котлето в земята, грабна раницата и започна да пъха ръце в ремъците й. Приседналият от акустичния удар Зеф го гледаше поразен със зяпнали уста, после се закиска така, че цялата гора закънтя. Едноръкият му пригласяше — това се виждаше, но не можеше да се чуе. Максим не издържа и също се засмя малко смутено.

— Массаракш! — изхърка накрая Зеф. — Това се казва гласище!… Не, приятелю — обърна се той към Глигана — ти помни какво ти казах. Впрочем, казах вече: стига… Стани! — кресна той. — Напред, ако искате… хм… да плюскате довечера.

И толкоз. Покрещяха, посмяха се, станаха сериозни и тръгнаха по-нататък. Максим с ожесточение обезвреждаше мини, изкъртваше от гнездата им картечниците, отвинтваше бойните глави на зенитните ракети, стърчащи от отворените люкове; отново имаше огън, съскащи струи сълзотворен газ, отвратителна смрад от разлагащи се животински трупове, разстреляни от автоматите. Бяха станали още по-мръсни, по-озлобени, по-окъсани, а Зеф хъркаше към Максим: „Напред, напред! Ако искаш да плюскаш — напред!“, а едноръкият беше вече съвсем измъчен и едва се влачеше далече зад тях, опирайки се на минотърсача като на патерица…

За тези часове Зеф окончателно омръзна на Максим, който дори се зарадва, когато червенобрадият изведнъж изрева и шумно потъна вдън земя. Младежът избърса потта от изцапаното си чело с мръсния си ръкав, бавно се приближи и спря на ръба на мрачна тясна дупка, скрита в тревата. Тя бе дълбока, непрогледна, лъхаше на студ и влага, нищо не се виждаше, чуваше се само някакво хрущене, дрънчене и неясни ругатни. Накуцвайки, Глигана се приближи, също надникна вътре и попита: „Той там ли е? Какво прави вътре?“

— Зеф! — извика Максим и се наведе. — Къде сте?

Отдолу прокънтя:

— Слизайте тук! Скачайте, меко е…

Максим погледна към едноръкия, но той поклати глава:

— Не е за мен това. Скачайте вие, а аз после ще ви спусна въже.

— Кой е тук? — изведнъж закрещя Зеф. — Ще стрелям, массаракш!

Максим седна на ръба на пукнатината, отблъсна се и скочи. Почти веднага затъна до колене в някаква рохкава маса. Зеф беше някъде наблизо. Максим затвори очи и няколко секунди поседя, привиквайки към тъмнината.

— Ела насам, Мак, тук има някой — крещеше Зеф. — Глигане! Скачай!

Мъжът отговори, че е уморен като куче и с удоволствие ще поседи горе.

— Както искаш — каза Зеф. — Но според мен това е Крепостта. После ще съжаляваш…

Едноръкият отговори неясно, гласът му беше слаб и, изглежда, пак му се повдигаше, не му беше до Крепостта. Максим отвори очи и се огледа. Седеше върху купчина пръст в средата на дълъг коридор с грапави циментови стени. Дупката в тавана беше или вентилационен отвор, или нещо друго. Зеф стоеше на двадесетина крачки от него и също се оглеждаше, като шареше с фенерчето наоколо.

— Какво е това тук? — попита Максим.

— Че отде да знам? — заядливо отговори Зеф. — Може да е някакво скривалище. А може да е Крепостта. Знаеш ли какво представлява Крепостта?

— Не — отговори Максим и започна да се смъква от купчината.

— Не знаеш… — разсеяно каза Зеф. Постоянно се оглеждаше, шареше с фенерчето по стените. — Какво знаеш тогава… Массаракш, преди малко тук имаше някой.

— Човек ли?

— Не знам. Промъкна се край стената и изчезна… А Крепостта, приятелче, е такова нещо, че ние бихме могли за един ден да си свършим цялата работа. А, стъпки…

Той клекна. Максим приклекна до него и видя верига от стъпки върху праха до стената.

— Странни следи — каза той.

— Да, приятелю — Зеф се огледа. — Такива и аз не съм виждал.

— Като че ли някой е вървял на юмруци — каза Максим, сви юмрук и го отпечата до една от стъпките.

— Наистина прилича — с уважение призна Зеф и насочи фенерчето в дълбочината на коридора. Там нещо слабо трептеше и отразяваше светлината — завой или стена. — Ще отидем ли да погледнем?

— Тихо — каза Максим. — Мълчете и не мърдайте.

В подземието цареше влажна, плътна тишина, но в коридора имаше нещо живо. Имаше някой там, отпред — Максим не можеше да определи точно къде и на какво разстояние — стоеше, притискайки се до стената — някой дребен, излъчващ слаба и непозната миризма, който ги наблюдаваше и беше недоволен от тяхното присъствие. Това беше нещо съвсем неизвестно и с неуловими намерения.

— Непременно ли трябва да ходим там? — попита Максим.

— Добре би било.

— Защо?

— За да видим — може би това все пак е Крепостта… Ако сме я намерили, тогава, приятелю мой, всичко ще бъде съвсем друго. Аз не вярвам в Крепостта, но щом говорят, откъде да знаеш… Не може пък всички да лъжат…

— Там има някой — каза Максим. — Не мога да разбера кой.

— Нали? Хм… Ако това е Крепостта, тук според легендите живеят остатъците от гарнизона или… Седят, разбираш ли, тук и не знаят, че войната е свършила. В разгара на войната те се обявили за неутрални, разбираш ли, затворили се и обещали, че ще взривят целия континент, ако някой се напъха при тях…

— А могат ли?

— Ако това е Крепостта, могат всичко. Да-а… Нали горе през цялото време има взривове, стрелба. Много с възможно да смятат, че войната още не е свършила. Някакъв принц или херцог командвал тук… Хубаво ще е да се срещне човек с него, да си поприказва…

Максим отново се вслуша.

— Не — каза той уверено. — Там няма нито принц, нито херцог. Това е някакво животно, или… Не, не е животно… Или?

— Какво „или“?

— Вие казахте, че тук има или остатъци от гарнизона, или?…

— Ааа, не, това са глупости, женски приказки… Сега ще видим.

Зеф зареди гранатомета, вдигна го и тръгна напред, като осветяваше с фенерчето. Максим крачеше до него. Няколко минути вървяха по коридора, после стигнаха до стена и завиха надясно.

— Вдигате много шум — каза Максим. — Там става нещо, а вие така сумтите…

— Че какво, да не дишам ли? — мигновено настръхна Зеф.

— И вашето фенерче ми пречи.

— Че как така пречи? Нали е тъмно?

— Аз виждам на тъмно — каза Максим, — а заради фенерчето нищо не мога да различа… Добре, аз ще тръгна напред, а вие стойте тук. Иначе нищо няма да разберем.

— Е, както искаш — произнесе Зеф с необичайно колеблив глас.

Максим отново затвори очи, отдъхна си от несигурната светлина, приведе се и тръгна покрай стената, като се стараеше да не вдига никакъв шум.

Неизвестният беше някъде наблизо. Максим се приближаваше към него с всяка крачка. Коридорът нямаше край. Отдясно се появиха врати, всички железни и заключени. Имаше течение. Въздухът беше леко влажен, лъхаше на мухъл и на миризмата на живия и топъл неизвестен. Отзад предпазливо шумолеше Зеф, който се страхуваше да не изостане. Почувствал това, Максим вътрешно се усмихна. Той се разсея буквално за секунда, но през това време непознатият изчезна. Максим спря в недоумение. Неизвестният току-що беше отпред, съвсем близо, а сега за миг сякаш се разтвори във въздуха и също така мигновено се появи съвсем близо зад гърба им.

— Зеф! — извика Максим.

— Да! — звънко се обади брадатият. Максим си представи как неизвестният стои между тях и върти глава в посока към гласовете.

— Той е между нас — каза Максим. — Да не вземете да стреляте.

— Добре — каза Зеф след кратко мълчание. — Нищо не виждам. Как изглежда той?

— Не знам — отговори Максим. — Мек е.

— Животно ли е?

— Не прилича.

— Нали каза, че виждаш на тъмно?

— Виждам, но не с очи! Помълчете малко.

— Не с очи… — промърмори Зеф и затихна.

Съществото постоя, пресече коридора, изчезна и след някое време отново се появи отпред. „И на него му е интересно“ — помисли си Максим. Той се мъчеше да предизвика у себе си симпатия към това същество, но нещо му пречеше — може би неприятното съчетание на неживотински интелект с животинска външност. Отново тръгна напред. Създанието отстъпваше, запазвайки постоянна дистанция.

— Какво става? — попита Зеф.

— Все същото — отговори Максим. — Може би то ни води нанякъде или ни подмамва.

— Как мислиш, ще се справим ли?

— То не се кани да ни напада. На него също му е интересно.

Той замълча, защото неизвестният отново изчезна и в същия миг Максим почувства, че коридорът е свършил. Озоваха се в голямо помещение. Все пак беше прекалено тъмно и почти нищо не виждаше. Чувстваше присъствието на метал, стъкло, ръжда, имаше и ток с високо напрежение. Няколко секунди стоя неподвижно, после се ориентира къде е ключът за осветлението, посегна към него, но в този момент съществото се появи отново. При това не беше само. Придружаваше го второ — подобно, но не абсолютно същото. Стояха до същата стена, до която и Максим; той чуваше дишането им — беше често и влажно. Максим замря, надявайки се, че ще дойдат по-близо, но те не се приближиха. Тогава той с всички сили сви зениците си и натисна ключа.

Изглежда веригата не беше в ред — лампите светнаха само за част от секундата, някъде с трясък изгърмяха бушони и светлината отново угасна, но Максим успя да види, че неизвестните същества са дребни, на големина колкото едро куче, стоят на четири крака, покрити са с тъмна козина и имат големи тежки глави. Очите им не можа да види. Странните създания незабавно изчезнаха, сякаш не ги е имало.

— Какво става при теб — разтревожено попита Зеф. — Какви са тия пламвания?

— Включих осветлението — отговори Максим. — Елате насам.

— А оня къде е? Ти зърна ли го?

— Почти не го видях. Приличат все пак на животни. Като кучета — с големи глави.

По стените се замятаха отблясъците на фенерчето. Зеф говореше, идвайки:

— А, кучета значи… Знам. Живеят тук, в гората, такива. Живи не съм ги виждал наистина, но застреляни много пъти…

— Не — каза Максим със съмнение, — все пак не са животни.

— Зверове са, зверове — каза Зеф. Гласът му звънко закънтя под високия свод. — Напразно се изплашихме с теб. Аз вече мислех, че са вампирите… Массаракш! Ами че това е Крепостта!

Той спря в средата на помещението, зашари с фенерчето по стените, по редовете циферблати, по разпределителните пултове. Блестеше стъкло, никел, избеляла пластмаса.

— Е, моите поздравления, Мак. Намерихме я с теб въпреки всичко. Само дето не вярвах. Напразно… А това какво е? Аха… Ами че това е електронен мозък, и всичко е под напрежение! Ах, дявол го взел, сега да беше тук Ковача. Слушай, а ти от тия работи нищо ли не разбираш?

— От кои именно? — попита Мак и се приближи.

— Ето, от цялата тая механика… Ами че това е пулт за управление! Ако се оправим с него, целият свят е наш! Всичката оная техника горе се управлява оттук! Ах, да можехме да се оправим, массаракш!

Максим му взе фенера, сложи го така, че светлината да се разсейва в помещението, и се огледа. Навсякъде имаше трупана от години прах, а на масата в ъгъла, върху постлана изгнила хартия, имаше чиния, изцапана с нещо черно, а до нея лежеше вилица. Максим мина край пултовете, докосна потенциометрите, опита се да включи електронната машина, хвана някаква ръчка, но дръжката й остана в пръстите му…

— Едва ли — каза накрая той. — Едва ли оттук може да се управлява нещо кой знае какво. Първо, всичко е прекалено просто, това е по-скоро или станция за наблюдение, или някоя контролна подстанция… Всичко тук е спомагателно… И машината е слаба, не стига дори за управление на десетина танка… И второ, всичко се разпада, не можеш нищо да пипнеш. Ток има, наистина, но напрежението е по-ниско от нормалното, а реакторът сигурно е съвсем износен… Не, Зеф, нещата не са толкова прости, колкото ви изглеждат.

Той изведнъж видя стърчащи от стената дълги тръби, завършващи с гумени наочници, придърпа алуминиевия стол, седна и допря очи до окулярите. За негово учудване оптиката се оказа в превъзходно състояние, но много необичайно беше това, което видя — един съвършено непознат пейзаж: бяло-жълта пустиня, пясъчни дюни, скелет от някакво метално съоръжение… там духаше силен вятър, струйки пясък се стичаха по дюните, мътният хоризонт се издигаше като стени на чаша…

— Я погледнете — каза той на Зеф. — Къде е това?

Зеф опря гранатомета до пулта, приближи се и погледна.

— Странно — каза той, като помълча. — Това е пустиня, която, приятелю, е на близо четиристотин километра оттук — отдръпна се от окуляра и вдигна очи към Максим: — Колко труд са вложили в това нещо мерзавците… А каква полза? Ето на, вятър духа из пясъците, а каква природа беше това! Мен преди войната, когато бях хлапе, ме водеха там на курорт.

Той стана, взе фенерчето и горчиво каза:

— Да вървим. Тук с теб нищо няма да разберем. Ще се наложи да чакаме, докато хванат и пратят при нас Ковача. Само че него сигурно няма да го пратят тук, а направо ще го разстрелят… Е, тръгваме ли?

— Да — отговори Максим, докато разглеждаше странните стъпки на пода. — Това тук ме интересува много повече.

— И напразно — каза Зеф. — Какви ли не зверове се мотаят тук.

Той нарами гранатомета и тръгна към изхода на залата. Озъртайки се към стъпките Максим го последва.

— Гладен съм — каза Зеф.

Закрачиха по коридора. Максим предложи да разбият една от вратите, но според Зеф това беше излишно.

— С това нещо трябва да се заемем сериозно — каза той. — Няма защо да си губим времето, още не сме си отработили нормата, а и тук трябва да се дойде със знаещ човек.

— На ваше място — възрази Максим — не бих разчитал много на Крепостта. Първо, тук всичко е изгнило и второ, тя вече е заета.

— От кого, бе? А, ти пак за кучетата! И ти си като другите. Ония дрънкат за вампири, а ти…

Зеф млъкна. В коридора закънтя гърлен възглас, многократно се отрази от стените и затихна. И веднага някъде отдалече се отзова друг такъв глас. Това бяха много познати звуци, но Максим не можеше да си спомни къде ги е чувал.

— Ето значи кой викал нощем! — каза Зеф. — А мислехме, че са птици…

— Странен вик.

— Дали е странен — не знам — възрази Зеф, — ама е страшничък. Нощем, като се развикат из цялата гора, душата ми слиза в петите. Що приказки се разправят за тия викове… Имаше тук един рецидивист, хвалеше се, че знаел уж този език. Превеждаше.

— И какво превеждаше?

— А, глупости. Че какъв език е това?

— А този рецидивист къде е?

— Изядоха го — каза Зеф. — Той беше строител, а групата им се заблуди в гората. Момчетата умрели от глад, знаеш как е…

Свиха наляво и далече пред тях се появи мътно и бледо петно светлина. Зеф угаси фенерчето и го скри в джоба си. Сега той вървеше напред, така че, когато спря рязко, Максим едва не се блъсна в него.

— Массаракш — промърмори Зеф.

На пода, напряко на коридора, лежеше човешки скелет.

Зеф свали гранатомета и се огледа.

— Това преди го нямаше — произнесе той.

— Да — каза Максим, — сложили са го току-що.

Зад тях, в дълбочината на подземието, изведнъж се чу цял хор от гърлени протяжни вопли. Те се смесваха с ехото. Звучеше така, като че ли хиляди гърла вият. Сякаш скандираха някаква странна дума от четири срички. Максим почувства подигравка, предизвикателство, насмешка. После хорът млъкна също така внезапно, както беше започнал. Зеф шумно си пое въздух и отпусна оръжието. Максим отново погледна скелета.

— Според мен това е намек — каза той.

— И според мен — изръмжа Зеф. — Да се махаме по-бързо.

Скоро стигнаха до отвора в тавана, качиха се върху купчината пръст и видяха над себе си разтревоженото лице на Глигана. Той лежеше по очи на ръба на дупката, спуснал вътре въже с примка.

— Какво става при вас? — попита той. — Вие ли виехте?

— Ще ти разкажем — каза Зеф. — Закрепил ли си въжето?

Те се изкатериха горе. Зеф сви за себе си и за едноръкия цигари, запали своята и известно време мълча, сякаш се мъчеше да си обясни видяното.

— Добре — каза накрая. — С една дума това е Крепостта. Там има пултове, компютър и други подобни. Всичко е в плачевно състояние, но енергия има. И ние ще извлечем полза от това, трябва само да намерим хора, които разбират… По-нататък… — той смукна от цигарата, широко отвори уста и пусна кълбо дим като развален газомет. — По-нататък, съдейки по всичко, там живеят кучета. Помниш ли, аз ти разправях за такива едни, с огромни глави. Те виеха… А като се замисля, може и да не са били те, защото, виждаш ли… как да ти кажа… Докато с Мак се разкарвахме вътре, някой сложи в коридора човешки скелет. Това е.

Едноръкият погледна първо него, после Макс.

— Да не са били мутанти? — попита той.

— Възможно е — каза Зеф. — Аз лично никого не видях, а Мак твърди, че е видял кучетата… но не с очи. С какво ги видя бе, Мак?

— И с очи ги видях — каза Максим. — И искам да добавя между другото, че там няма никого освен тия кучета. Щях да знам. И тия песове не са това, за което ги мислите. Не са животни.

Глигана не каза нищо. Стана, нави въжето, окачи го на колана си и отново седна до Зеф.

— Дявол знае — промърмори Зеф, — може и да не са животни… Тук всичко е възможно. На Юг сме…

— А може би именно тези кучета са мутантите? — попита Максим.

— Не — каза Зеф. — Мутантите са просто много уродливи хора. И са деца на обикновени хора. Мутанти… изобщо знаеш ли какво е това?

— Зная — каза Максим. — Но въпросът е колко далече е могла да отиде мутацията.

Известно време всички мълчаха и размишляваха. После Зеф каза:

— Е, щом си толкова образован, стига бърборене. Стани! — той се изправи. — Малко остана, но времето не чака. А ми се плюска… — той намигна на Максим — … направо патологично. Знаеш ли какво значи „патологично?“

Максим отговори, че знае, и те тръгнаха.

Оставаше да разчистят само югозападната четвърт на квадрата, но на никой не му се работеше. Преди време тук вероятно беше експлодирало нещо много мощно. От старата гора бяха останали само полуизгнили рухнали дънери и обгорели пънове, срязани като с бръснач, а на тяхно място вече се надигаше рядка млада горичка, почвата беше почерняла, овъглена и размесена с ръжда. Никаква техника не би могла да оцелее след такъв взрив и Максим разбра, че не за работа ги е довел тук Зеф.

От храсталака се подаде небръснат човек с мръсен арестантски комбинезон. Максим го позна — първия срещнат от него абориген, партньора на Зеф, вместилището на мировата скръб.

— Почакайте — каза Глигана, — аз ще поговоря с него.

Зеф заповяда на Максим да седне там, където е застанал. Той също седна и започна да се преобува, като си тананикаше бандитския романс „Аз момче съм храбро, знае ме махалата.“ Глигана се приближи до „вместилището на скръб“, двамата се скриха в храстите и започнаха шепнешком да разговарят. Максим ги чуваше прекрасно, но нищо не разбираше, защото говореха на някакъв жаргон, разпозна само повторената няколко пъти дума „поща“. Скоро престана да се вслушва. Чувстваше се уморен, мръсен: днес отново бе имал прекалено много безсмислена работа, прекалено много беше вдишвал разни гадости, беше получил прекалено много рентгени. И отново за този ден не можа да направи нищо истинско, нищо нужно, никак не му се връщаше в бараката.

После „вместилището на скръб“ изчезна, Глигана се върна, седна на един пън срещу Максим и каза:

— Е, хайде да си поговорим.

— Всичко наред ли е? — запита Зеф.

— Да — отговори Глигана.

— Казвах ти — произнесе Зеф, докато разглеждаше срещу светлината партенката си — имам нюх за такива като него.

— И така, Мак — каза Глигана, — ние ви проверихме, доколкото това е възможно при нашето положение. Генерала гарантира за вас. От днес ще се подчинявате на мен.

— Много се радвам — криво се усмихна Мак. Искаше му се да каже: „За вас пред мен Генерала не е гарантирал“, но само добави: — Слушам ви.

— Генерала съобщава, че не се страхувате нито от радиацията, нито от излъчвателите. Вярно ли е?

— Да.

— Значи вие можете всеки момент да преплувате Синята змия и това няма да ви навреди?

— Вече ви казах, че мога още сега да избягам оттук.

— На нас не ни е нужно да бягате… Значи, както разбирам, патрулните коли също не са страшни за вас?

— За самоходните излъчватели ли говорите? Не, не са.

— Много добре — каза Глигана. — Тогава задачата ви в близко време е да бъдете свързочник. Когато ви заповядам, ще преплувате реката и ще изпратите от най-близката поща телеграмите, които ще ви дам. Разбрахте ли?

— Това разбирам — бавно каза Максим. — Не разбирам друго…

Глигана го гледаше, без да мига — сух, жилав, осакатен старец, студен и безпощаден боец от четирийсет години. Боец, може би още от пелени, страшно и възхитително създание на свят, в който ценността на човешкия живот е нулева. Човек, който не познава нищо освен борбата, няма нищо освен нея, отрича всичко, освен нея. И в неговите внимателни присвити очи Максим четеше съдбата си за близките няколко години.

— Кажете.

— Искам да се разберем още сега — твърдо каза Максим. — Не желая да действам слепешката. Нямам намерение да върша неща, които според мен нямат смисъл и са ненужни.

— Например? — попита Глигана.

— Аз зная какво значи дисциплина. Известно ми е, че без дисциплина цялата ни работа не би струвала нищо. Но смятам, че дисциплината трябва да бъде разумна, подчиненият трябва да е сигурен, че заповедта не е безсмислена. Заповядвате ми да бъда свързочник. Аз съм готов да бъда такъв, годен съм за много повече, но щом това е нужно, ще бъда свързочник. Но аз трябва да знам, че телеграмите, които ще изпращам, няма да бъдат причина за гибелта на хора, които и без това са нещастни…

Зеф вирна брадата си, но Глигана и Максим го спряха едновременно.

— Беше ми заповядано да взривя кула — продължи Максим. — Не ми обясниха за какво е нужно това. Аз виждах, че това е глупава и смъртоносна авантюра, но изпълних заповедта. Загубих трима другари, а след това се оказа, че всичко е било капан, поставен от държавната прокуратура. И ви заявявам: стига! Вече нямам намерение да нападам кулите. Нещо повече, възнамерявам всячески да възпрепятствам операции от подобен род.

— Глупак! — възкликна Зеф.

— Защо? — попита Максим.

— Почакайте, Зеф — прекъсна го Глигана. Продължаваше да гледа Максим. — С други думи, Мак, вие искате да знаете всички планове на Щаба.

— Да. Не желая да работя слепешком.

— Ти, братко, си голям нахалник! — обяви Зеф. — Направо нямам думи, братле, за да опиша нахалството ти! Слушай, Глигане, той ми харесва. Да, вярно око имам.

— Вие искате да ви имаме прекалено голямо доверие — каза Глигана. — Трябва да го заслужите с обикновена работа.

— И това означава да взривявам глупавите ви кули? Наистина, аз съм само от няколко месеца в съпротивата, през цялото време все това слушам — кулите, та кулите… А аз не искам да взривявам кули, това е безсмислено! Искам да се бия срещу тиранията, глада, разрухата, корупцията, лъжата… Разбирам, че кулите ви мъчат, просто физически ви мъчат… Но дори срещу тях действате определено глупаво. Съвсем очевидно е, че кулите са ретранслатори, следователно трябва да ударим Центъра, а не да ги взривяваме една по една.

Глигана и Зеф заговориха едновременно.

— Откъде знаете за центъра? — попита Глигана.

— И къде ще го намериш тоя център? — попита Зеф.

— Това, че трябва да има център, е ясно за всеки поне малко грамотен инженер — презрително каза Максим. — А как да го намерим — ето задачата, с която трябва да се заемем. Не да се хвърляме срещу картечниците, не да губим хора напразно, а да търсим центъра…

— Първо, всичко това и без теб го знаем — каза Зеф, който започна да се ядосва. — И второ, массаракш, никой не е загинал напразно! На всеки поне малко грамотен инженер, сополанко сополив, трябва да му е ясно, че с унищожаването на няколко кули ние нарушаваме системата от ретранслатори и можем да освободим цял район. Затова трябва да умеем да взривяваме кулите. И ние се учим да правим това.

Разбираш ли, или не? И ако още веднъж посмееш, массаракш, да кажеш, че нашите момчета гинат напразно…

— Почакайте — каза Максим. — Пуснете ме. Ще освободите района, а после?

— Всякакви сополанковци се мъкнат тук и разправят, че гинем напразно! — каза Зеф.

— А после? — настояваше Максим. — Гвардейците ще докарат самоходни излъчватели и край!

— Как пък не! — възкликна Зеф. — За това време населението ще мине на наша страна и на ония ще им е малко трудно. Едно са десетина така наречени „дегенерати“ и съвсем друго — десет хиляди, сто хиляди озверели селяни.

— Зеф, Зеф! — предупредително се обади Глигана.

Брадатият нетърпеливо му махна с ръка да мълчи.

— Десетки хиляди озверели селяни, които ще разберат и за цял живот ще запомнят, че двайсет години най-безсрамно са ги мамили…

Глигана махна с ръка и се обърна.

— Чакайте, чакайте — каза Максим. — Какви ги приказвате? От къде на къде изведнъж ще разберат? Ами че те ще ви разкъсат на парчета. Та нали те смятат, че това е противобалистична защита…

— А ти какво смяташ? — със странна усмивка попита Зеф.

— Е, аз знам. Разказвали са ми.

— Кой?

— Доктора… и Генерала… Защо, това тайна ли е?

— Може би достатъчно сме говорили на тая тема? — каза Глигана тихо.

— А защо да е достатъчно? — също тихо и някак много интелигентно възрази Зеф. — Защо всъщност да е достатъчно? Ти знаеш какво мисля аз по този въпрос. Знаеш защо седя тук и защо ще остана тук до края на живота си. А аз знам какво мислиш ти. Тогава защо „достатъчно“? И двамата сме убедени, че за това трябва да се крещи по всички кръстопътища, а когато се стигне до работа, изведнъж си спомняме за дисциплината и започваме да играем по свирката на всички тия вождове, либерали, просветители, на тези неуспели Отци… А сега пред нас е това момче. Нима и такива като него не трябва да знаят?

— Може би именно такива не трябва да знаят — все така тихо каза Глигана.

Без да разбира, Максим гледаше ту единия, ту другия. Двамата изведнъж някак бяха престанали да приличат на самите себе си, сякаш повехнаха. В Глигана вече не се чувстваше онази стоманена твърдост, в която си бяха чупили зъбите толкова прокуратури и полеви съдилища. Зеф изгуби бохемската си вулгарност, а вместо нея се появи някаква тъга, някакво скрито отчаяние, някаква обида… Сякаш изведнъж си бяха спомнили нещо, за което е трябвало да забравят и те честно са се старали да го забравят.

— Аз ще му разкажа — каза Зеф. Той не искаше разрешение и не се съветваше. Просто съобщаваше. Глигана мълчеше и Зеф започна да говори.

Това, което разказа, беше чудовищно — и само по себе си, и затова, че не оставяше място за повече съмнения. През цялото време, докато говореше тихо, спокойно, с вежливи паузи, когато Глигана добавяше къси реплики, през цялото време Максим с всички сили се мъчеше да намери поне някакво противоречие в тази нова система на света. Но усилията му бяха напразни. Картината се очертаваше стройна, проста, безнадеждно логична и обясняваше всички известни на Максим факти, без да пренебрегва нито един. Това беше най-голямото и най-страшното откритие от всички, които бе направил на Обитаемия остров.

Излъчването на кулите не беше предназначено за дегенератите. То действаше върху нервната система на всяко човешко същество на тая планета. Физиологичният му механизъм не беше известен, но същността му се свеждаше до това, че облъчваният мозък губеше способност за критически анализ на действителността. Мислещият човек се превръщаше в човек вярващ, при това вярващ фанатично, въпреки набиващата се в очите реалност. На човек, намиращ се в обсега на излъчването, можеше да бъде внушено с най-елементарни средства каквото и да е и той приемаше внушението като светла и единствена истина, беше готов да живее за нея, да страда за нея, да умира в нейно име.

А незабележимото, вездесъщо, всепроникващо лъчение присъстваше винаги. Непрестанно го излъчваше огромна мрежа от кули, оплела цялата страна. Като гигантска прахосмукачка то изсмукваше от десетките милиони души най-малкото съмнение в онова, за което тръбяха вестниците, книгите, радиото, телевизията, което твърдяха учителите в училищата и офицерите в казармите, неоновите реклами над улиците, което се провъзгласяваше от амвоните на църквите. Неизвестните Отци насочваха волята и енергията на милионните маси накъдето им скимне. Внушаваха им да ги обожават, можеха да предизвикват и предизвикваха люта ненавист към вътрешните и външни врагове, при желание можеха да изпратят милиони за пушечно месо и милиони щяха да отидат да умират възторжено, можеха да накарат милиони да се избиват един друг в името на каквото и да е, можеха, стига да им хрумне, да предизвикат масова пандемия от самоубийства… Те можеха всичко.

А два пъти в денонощието — в десет сутринта и в десет вечерта, гигантската прахосмукачка се включваше с пълна мощност. За половин час хората изобщо преставаха да бъдат хора. Всички подсъзнателни напрежения, натрупани поради несъответствието между внушеното и реалността, се освобождаваха в пристъпа на трескав ентусиазъм, във възторжения екстаз на раболепието и преклонението. Тези лъчеви удари напълно потискаха рефлексите и инстинктите и ги заменяха с чудовищния комплекс за преклонение и дълг пред Неизвестните Отци. В такова състояние облъчваният напълно губеше способността да разсъждава и действаше като робот, получил заповед.

Опасност за Отците можеха да представляват само хора, които поради някакви физиологически особености бяха невъзприемчиви към излъчването. Наричаха ги „дегенерати“. Постоянното излъчване изобщо не им действаше, а лъчевите удари им причиняваха само непоносими болки. Изродите бяха сравнително малко, някъде около един процент, но те бяха единствените хора с ясно съзнание в това царство на сомнамбули. Само те запазваха способността да оценяват трезво обстановката, да възприемат света такъв, какъвто е, да го изменят и да го управляват. И най-гнусното беше това, че именно те осигуряваха на обществото неговия управляващ елит, наречен Неизвестните Отци. Всички те бяха дегенерати, но далече не всички дегенерати бяха Неизвестни Отци. И онези, които не бяха успели да влязат в елита, или не бяха поискали, или не знаеха, че съществува такъв елит, биваха обявявани за врагове на държавата и с тях постъпваха по съответния начин.

Максим чувстваше такова отчаяние, сякаш изведнъж бе открил, че Обитаемият остров в действителност е населен не с хора, а с кукли. Нямаше на какво да се надява. Планът на Зеф за превземане на някакъв що-годе значителен район изглеждаше просто авантюра. Имаха работа с огромна машина, прекалено проста и прекалено огромна, за да могат да се надяват да я разрушат с малки сили. В страната липсваше сила, способна да освободи огромния народ, който нямаше и представа, че не е свободен, който, според израза на Глигана, беше изпаднал от хода на историята. Тази машина беше неуязвима отвътре и устойчива към всякакви дребни смущения. При частично разрушаване незабавно се самовъзстановяваше. При раздразнение тя мълниеносно и по един и същ начин реагираше, без да се безпокои за съдбата на отделните си елементи. Единствена надежда даваше мисълта, че машината има Център, пулт за управление, мозък. Теоретично този Център можеше да бъде разрушен и тогава машината щеше да замре в състояние на неустойчиво равновесие, да настъпи момент, когато можеше да бъде направен опит да се тръгне по друг път, светът да бъде върнат върху релсите на историята. Но местоположението на Центъра се пазеше в дълбока тайна, пък и кой ще тръгне да го разрушава? Това не ти е нападение срещу кула. Това е операция, изискваща огромни средства, и преди всичко армии от хора, невъзприемчиви към излъчване или прости, леснодостъпни защитни средства. Но нямаше и не се предвиждаше нищо подобно. Няколкото стотин хиляди дегенерати бяха раздробени, разделени, преследвани, много от тях въобще се отнасяха към категорията на така наречените легални. Дори и да има начин да бъдат обединени и въоръжени, Неизвестните Отци биха унищожили тази мъничка армия, просто пращайки срещу нея самоходни излъчватели, включени на пълна мощност.

Зеф отдавна беше замълчал, а Максим все седеше с отпусната глава, ровейки с някаква пръчка черната пръст. Зеф се изкашля и неловко каза:

— Да, приятелю. Ето какво е истинското положение.

Изглежда той вече съжаляваше, че е разказал как всъщност стоят нещата.

— На какво се надявате тогава? — попита Максим.

Зеф и Глигана мълчаха. Младежът вдигна глава, видя лицата им и прошепна:

— Извинявайте… аз… такова… Прощавайте.

— Ние трябва да се борим — с равен глас произнеса Глигана. — Ние се борим, и ще се борим. Зеф ви съобщи една от стратегиите на Щаба. Съществуват и други, също толкова уязвими за критика и практически досега неизпробвани… Разбирате ли, всичко при нас сега е в период на формиране. Зряла теория на борбата не може да се създаде току-така отведнъж, на празно място…

— Кажете — бавно произнесе Максим, — това излъчване… еднакво ли действа върху всички народи от вашия свят?

Глигана и Зеф се спогледаха.

— Не разбирам — каза Глигана.

— Питам дали има някъде народ, в който да се намерят поне няколко хиляди души като мен?

— Едва ли — отвърна Зеф. — Освен може би при тия… мутантите… Массаракш, не се обиждай, Мак, но ти си явен мутант. Щастлива мутация, шанс едно на милион…

— Аз не се обиждам — каза Максим. — Мутантите значи… Те са по-нататък, на юг, нали?

— Да — отговори Глигана. Гледаше втренчено Максим.

— А какво всъщност има там? — попита младежът.

— Гора, после пустиня…

— И мутанти?

— Да, полузверове. Полудели диваци… Слушайте, Мак, оставете тая работа.

— Виждали ли сте ги някога?

— Виждал съм само мъртви — каза Глигана. — Понякога ги ловят в гората и ги бесят пред бараките за повдигане на духа.

— За какво?

— За шията! — кресна Зеф. — Глупак! Това са зверове! Те са неизлечими и по-опасни от всеки звяр! Нали съм ги виждал, ти такива неща не си и сънувал…

— А защо разширяват натам мрежата от кули? Да ги опитомят ли искат?

— Оставете, Мак — каза Глигана. — Безнадеждно е. Те ни мразят… А впрочем, правете каквото искате. Ние никого не държим насила.

Настъпи мълчание. После, някъде далече зад гърбовете им, се разнесе познато дрънчащо ръмжене. Зеф се приповдигна.

— Танк… — замислено каза той. — Да взема да го убия? Това е близо, осемнайсети квадрат… Не, утре.

Максим изведнъж се реши:

— Аз ще се заема с него. Вървете, ще ви догоня.

Зеф със съмнение го погледна.

— Ще се оправиш ли? — Да не хвръкнеш във въздуха…

— Мак — каза едноръкият, — помислете!

Зеф, който гледаше Максим, изведнъж се ухили.

— Ето значи за какво ти трябвал танк! Хитро момче! Не-е, не можеш ме излъга. Добре де, върви, ще запазя вечерята ти. Като се откажеш — идвай… Да, но имай предвид, че много от танковете са минирани, рови внимателно… Хайде, Глигане. Той ще ни догони.

Глигана понечи да каже още нещо, но Максим вече беше станал и крачеше към просеката. Не искаше повече да разговаря. Вървеше бързо, без да се обръща, хванал гранатомета под мишница. Сега, когато решението беше взето, чувстваше облекчение, предстоящата работа зависеше само от неговото умение и ловкост.