Сандра Браун
Копринената паяжина (6)

Шеста глава

Сутринта беше красива и свежа. На Катлийн й се искаше някакъв каприз на природата да предотврати днешното пътуване до Бъфало Ривър. Очевидно желанието й нямаше да бъде изпълнено, така че не й оставаше нищо друго, освен да се облече подходящо за екскурзията и да вземе малката брезентова раница.

Беше длъжна да се подготви за евентуални нежелани, но възможни проблеми с децата и натика в нея бинтове, антисептичен лосион, средство против комари, крем против слънчево изгаряне, цинков окис срещу слънчеви изгаряния, марли, таблетки против стомашни киселини, аспирин, резервни кърпи, чорапи и чифт дрехи за себе си. Сигурно ще забрави нещо много необходимо, но сега не се сещаше за нищо повече; затвори ципа на раницата, преметна я през рамо, излезе от бунгалото си и тръгна към трапезарията.

Закуската мина без произшествия. Катлийн се концентрира в храната пред себе си, като си заповяда да не обръща внимание на Ерик, който влезе и веднага стана част от шумния, активен пчелен кошер. Децата, които щяха да участват в екскурзията, бяха твърде превъзбудени, за да закусят нормално. Когато звънецът удари, всички се втурнаха към автобуса и настъпи луда борба за местата до прозорците.

— Пожелавам ви да прекарате добре, но внимавайте — Една махна с ръка на децата.

— Ще се върнем навреме за вечеря, за която, сигурна съм, ще бъдат напълно готови — каза Катлийн със смях.

— В такъв случай ще ви чакам — с крайчеца на очите си Една забеляза, че и Ерик се качва на автобуса. Погледна Катлийн, като че ли искаше да каже нещо, но после размисли, потупа я само по ръката и й пожела приятен ден.

Катлийн заговори любезно с шофьора, който беше карал и стария, раздрънкан училищен автобус от нейното юношество. Апаратурата на Ерик беше внимателно поставена и осигурена на едно от празните задни места, но той беше задържал камерата при себе си. Седна на другата редица седалки — от Катлийн го делеше само тясната пътечка.

Най-сетне всички се настаниха, шофьорът запали мотора и потеглиха. Не можеше и да се помисли за разговор сред неописуемия шум — децата пееха високо, спориха, предизвикваха се, надсмиваха се едно на друго, и всичко това под акомпанимента на равномерното боботене на автобуса.

Катлийн беше седнала точно зад шофьора и живописната панорама пред очите й отпускаше опънатите й нерви с всеки изминат километър. Когато по някое време се осмели да погледне Ерик, видя, че той я наблюдава най-безсрамно. Усмихна й се някак боязливо отначало, но после, когато тя не му обърна гръб и не го изгледа гневно с каменно изражение на лицето, усмивката му се разшири и Катлийн не можа да потисне импулсивното си желание да му отговори.

В продължение на няколко километра минаваха през сънливи планински градчета, разположени от двете страни на двупосочната магистрала. Изглеждаха едни и същи тези градчета, всяко от тях имаше бензиностанция, комбинирана с бакалница. Някои имаха дори и пощи. Много често пощата беше само пригоден за целта фургон, но над него неизменно се вееше американското знаме.

И къщите, обикновено разположени близо до магистралата, изглеждаха еднакви. По просторите висеше пране. На верандите отпред имаше шезлонги за отмора привечер. Но всяка къща, без значение колко незначителна на вид, беше благословена с грандиозната красота на планинската панорама. Наоколо имаше градини, натежали от плодовете на лятото, всяка една — с плашило. Катлийн знаеше, че тези малки късчета земя не се поддържат само за удоволствие — те осигуряваха с храна някои семейства в продължение на месеци.

В едно от тези градчета Катлийн направи кратка почивка, за да даде възможност на децата да ползват тоалетната на бензиностанцията и да изпият по една изстудена напитка.

Винаги чувствителна към неговото присъствие, Катлийн неочаквано осъзна, че Ерик не е сред групата деца около нея. Огледа се и забеляза, че изкачва прашна пътечка към самотна къща, кацнала на обрасъл с дървета хълм.

Последва го инстинктивно от другата страна на пътя и видя какво беше привлякло вниманието му. На изкривената нестабилна веранда на къщата седеше старец и свиреше на нещо като цигулка. Седеше на метална пейка, отмъкната по всяка вероятност от някоя автобусна спирка; избелял „Рейнбо Бред“ знак едва се различаваше сред ръждата и люспещата се боя.

Кожата на стария човек беше кафява, суха и пресечена с дълбоки бръчки. Рядка бяла коса стърчеше от главата му в комичен безпорядък. Беше с дънков работен комбинезон, който се държеше само на една презрамка. Нямаше риза и отпуснатите меса на гръдния му кош трептяха, докато свиреше на инструмента си.

Вероятността инструментът, подпъхнат под двойната му брадичка, да бъде определен като цигулка, беше доста далечна, но Катлийн беше сигурна, че никой не се бе отнасял с толкова обич дори и към Страдивариус. С мазолести пръсти, пожълтели от никотина, старецът съумяваше да извлече от инструмента си мелодия с весел ритъм; сигурно само той знаеше тона му и можеше да свири на него.

Посрещна Ерик с беззъба доброжелателна усмивка и тропна с мазолестия си гол крак по небоядисаните стъпала на верандата.

Когато камерата на Ерик започна да бръмчи, Катлийн застина в благоговение. Старецът ни най-малко не се впечатли от насочения срещу му уред, който явно не принадлежеше към неговия век. Ерик се придвижи по-близо, докато накрая се сви на стъпалата на верандата, близо до краката на стареца, с камера, насочена към набръчканото му лице.

Отвори се врата и се появи жена на същата възраст. Пристъпи напред, като бършеше ръцете си в дрипава кърпа. Усмихна се и когато забеляза, че камерата на Ерик се насочва към нея, стеснително прибра няколко раздърпани кичура бяла коса, измъкнали се от стегнатия на тила й кок. Избелялата басмена рокля висеше на слабата й фигура като на закачалка; краката й, също като на съпруга й, бяха боси и почти толкова мазолести и загрубели. Метна кърпата на рамо и започна да пляска с ръце под такта на музиката.

Когато старецът престана да свири, тя се наведе над него и звучно го целуна по бузата.

— Тази е моята любима песен — каза тя с дрезгав глас. Ерик се изправи и пое ръката на жената в своята, вдигна я към устните си и леко я целуна. Тя се засмя и запремига с редките си обезцветени мигли като кокетка на бал.

— Благодаря и на двама ви — каза Ерик, преди да се обърне и да скочи от стъпалата на верандата. В сянката под нея лежаха три мързеливи кучета, които едва погледнаха със сънливи очи натрапника.

Ерик вдигна глава и забеляза Катлийн, изправена между него и издълбания от коловози прашен път. Когато се изравни с нея, усмихна й се и докосна леко лицето й със свободната си ръка, преди да кимне с глава към автобуса, който нетърпеливо ги зовеше с клаксона си.

— Защо направи това? — запита тя, когато подновиха пътуването. — Защо поиска да ги запечаташ на лента?

Децата пееха тихо някаква песен и можеше да се разговаря по-леко.

— Защото бяха красиви — отговори той просто. — Не мислиш ли и ти така?

Да, сега ги виждаше с неговите очи. Но сама не би ги възприела така. Сигурно нямаше дори да ги забележи, ако Ерик не я беше насочил към тях.

— Да — каза тя тихо. — Те наистина бяха красиви.

Погледът му спря на устните й и през сините му очи пробяга израз на отчаяние и копнеж.

— И ти също — прошепна той така, че да го чуе само тя. Когато очите му отново срещнаха нейните, Катлийн почувства, че се стопява под синия им огън. — Съжалявам за онази нощ — продължи той тихо. — Твое право бе да кажеш „не“.

Снощи двамата с Би Джи бяха изпили по кутия бира и си бяха поговорили дълго. От разговора им Ерик научи доста неща. Беше разбрал отказа й и това уталожи гнева му.

Катлийн много искаше да чуе извинението му, да го види да пълзи в краката й и да си посипва главата с пепел, докато я умолява да му прости. Но когато чу сега искреното съжаление в гласа му, призна, че и тя има вина.

— Не постъпих честно с теб, не играх по правилата — прошепна на свой ред тя.

— Когато те срещнах, Катлийн Хейли, оставих книгата с правилата настрана. Отсега нататък ние сами ще си създадем наши собствени правила, към които ще се придържаме. Това достатъчно честно ли е?

Невъзможно й беше да се съпротивлява на нежността в усмивката му и страстта в очите му.

— Да, Ерик, да — съгласи се с готовност.

Ерик й отпрати невидима за другите целувка и тя почервеня, наведе за миг очи, преди да ги вдигне отново, за да поеме топлината на неговите в себе си.

Няколко километра след градчето на име Ясиер шофьорът зави надясно и автобусът запълзя по лъкатушещ планински път, който ги отведе до бреговете на Бъфало Ривър.

Преди векове реката бе прорязала дълбок пролом в планината. На много места по протежение на бреговете й над бързата вода се надвесваха скали. Сега стени от сив камък, обвити в лиани, се протягаха над реката и напомняха за Висящите градини на Семирамида. В тази част от страната реката беше широко известна с предлаганите възможности за плуване с кану, риболов и други водни спортове. Катлийн идваше на това място от години и виждаше как то се превръща в процъфтяваща туристическа атракция. През всяка от двуседмичните смени на лагера тя довеждаше децата тук за еднодневна игра край бързеите на реката. От близкия магазин вземаха назаем приспособления, които наподобяваха големи вътрешни гуми с възможност за сядане в тях. Върху скалист хълм беше монтирано корито — то слизаше надолу покрай брега до гладките плоски скали, над които кипеше бързеят. Седнали в откритите гуми, туристите преминаваха със смях и викове през това място на реката до около половин километър надолу, където бързото течение ги отнасяше — там водата се успокояваше достатъчно и човек можеше да се изправи и прецапа до брега.

Преминаването на бързея по този начин беше истинско приключение, но напълно безопасно, тъй като водата тук не беше по-дълбока от метър. Независимо от това, Катлийн всеки път следеше децата с напрежение. Днес нейната група беше смесена с тази на Майк Симисън и на още една възпитателка — Патси. Така че отговаряха почти за четиридесет деца.

Ерик прекара първия час след пристигането им плътно зад камерата си: катереше се с децата по скалистия хълм, снемаше възбудата от очакваното преживяване, изписана на лицата и в гласовете им, камерата му улавяше възторга им, докато се спускаха надолу по бялата пяна на бързея. Когато реши, че вече не е останало нищо за снимане, върна камерата си в автобуса за сигурност и се съблече по бански. Тялото му беше съвършено. Той се плискаше с децата, крещяха заедно — изцяло се отдаде на насладата от играта с тях, а те, от своя страна, ревностно си съперничеха за спечелване на вниманието му.

Следобед, на открито, възпитателите и Ерик настояха всички да си починат половин час, преди отново да влязат във водата.

Беше около два часът, когато Майк Симпсън се измъкна от реката и се отпусна върху скалистата плитчина.

— Хей, Катлийн, не сме броили децата от обяд. Не мислиш ли, че трябва да направим това сега?

— Прав си — съгласи се тя.

Всички прекарваха така весело, че беше пропуснала тази задължителна подробност. По настояване на Ерик и за радост на децата, и тя се беше спуснала няколко пъти по бързея. Заедно с Ерик, Майк и Патси започнаха проверката — извикваха децата по имена и отмятаха върху списъка присъствието им.

— Някой липсва — обади се тя стреснато, след като прехвърли децата от своята група.

— Все още има деца над бързея — обади се Ерик успокоително.

Но минутите течаха и въпреки че повториха проверката, резултатът беше същият — едно дете липсваше.

— Джейми! — възкликна Катлийн. — Къде е Джейми? — Огледа се, вече изпаднала в паника, като че ли го очакваше да се появи пред очите й само по силата на волята й. — Виждал ли го е някой?

— Хайде да не се паникьосваме — обади се Майк. — Ще разпитам децата и ще разберем кога и къде са го видели за последно.

— Аз ще сторя същото с моята група — предложи Патси.

— Направете го внимателно — няма защо да плашим и децата — предупреди ги Катлийн.

— Да, разбира се — Майк изтича към групата си.

Ерик я погледна:

— Ще проверя в гората на отсрещния бряг. Ти се огледай тук.

— Благодаря. Ерик… — хвана го отчаяно за ръката.

— Знам — каза той с разбиране. — Ще го открием, не се безпокой.

Катлийн отиде до щанда за продажба с отстъпки и запита за Джейми. Никой не го беше виждал. Отиде и до магазина, откъдето бяха наели приспособленията за плуване. Собственикът не беше виждал Джейми, но някой му беше донесъл гума, която бяха открили в реката, спряла в ниско надвиснали клони. Страх обхвана Катлийн. Дали Джейми не беше погълнат от бързата река и отнесен надолу по течението, преди да успее да извика? Той е толкова малък. Можеше да плува, но не много добре.

В главата й се блъскаха безразборно кошмарни картини. Джейми — крещеше вътрешно тя. — Изтича обратно до реката с надеждата, че Майк може да го е открил. Но лицето на Майк беше мрачно като това на Патси, когато и тя се присъедини към тях.

— Катлийн, какво да правим? — попита Майк. За първи път, откакто го познаваше, откритото му лице на вечен оптимист беше напрегнато и имаше следи от стрес.

— Ще трябва да се обадим на полицията. На горските рейнджъри — показваше по-голямо спокойствие, отколкото чувстваше.

И точно тогава Патси извика развълнувано:

— Ето ги!

Катлийн се обърна мигновено и видя Ерик и Джейми да слизат от стръмна скала на другия бряг на реката.

— Благодаря ти, Боже! — шепнеше тя, докато двамата газеха през реката към тях.

Когато се изправиха пред нея, не знаеше дали да притисне детето до себе си, или да му се скара строго. Не направи нито едното, нито другото. Ерик отново пое нещата в ръцете си.

— Хей, Катлийн, погледни какво е намерил нашият малък скаут! — каза той бодро, но с предупреждение в очите.

— Да-а, виж, Кати — изпя с тънкото си гласче Джейми. В ръка държеше камъче, наподобяващо острие на индианска стрела — Ерик казва, че може да е на чероките или някои други индиански племена. Какво мислиш — истинска ли е? Ерик е сигурен, че е истинска. А ти какво мислиш, Кати?

Сериозните кафяви очи погледнаха невинно нагоре към нея и Катлийн беше обзета от силно желание да протегне ръце към слабичкото дребно телце и да го притисне към себе си.

Но знаеше, че това само щеше да стресне и смути детето. Въздържа се и отговори колкото можа спокойно:

— Сигурна съм, че е истинско острие на стрела, но не знам на кое племе е принадлежала. Когато се върнем в лагера, ще прегледаш някоя от книгите на Би Джи — може да откриеш нещо.

— Окей — засмя се Джейми и изтича при другите.

Сега, когато неочакваното изпитание приключи, Катлийн почувства, че коленете й омекват и сигурно щеше да се отпусне върху горещия каменист бряг, ако Ерик не й беше предложил ръцете си и здравото си силно тяло.

Леко смутени, Майк и Патси побързаха да се отдалечат към децата, които продължаваха да лудеят в реката. Всички бяха някак помръкнали от преживяната тревога през последния час.

— Къде го намери? — запита Катлийн с треперещ глас.

— Ела тук — хвана я за ръка и я притегли зад паркирания автобус. Веднага щом се скриха от очите на другите, Ерик я прегърна нежно и леко я притисна към себе си — като че ли тя беше тази, която се беше загубила и най-сетне отново бе намерила своя дом.

Космите на гръдния му кош погъделичкаха носа й, когато той притисна главата й към него; докато говореше, ръката му успокоително галеше гърба й.

— Джейми не си е помислил и за момент, че се е загубил и че се тревожим за него. Затова ти дадох знак да не се нахвърляш срещу му. Каза ми, че трябвало да отиде до тоалетна — разсмя се. — До „двете нули“, така ми каза. Решил да се скрие в гората отсреща. Свършва си работата, но забравя да се върне на брега — така се увлича от нещата наоколо… Намерих го, погълнат в изследване на това парче скала — убедих го, че сигурно е острие индианска стрела. Детето живее в свой собствен свят и не е разбрало колко дълго време го е нямало и колко много се бяхме разтревожили за него.

— Ерик, ако му се беше случило нещо… на него или на някое друго дете… аз… — потрепери от ужас, нямаше сили да довърши мисълта си.

— Знам, знам. Но сега всичко отмина и никой не е пострадал. По-късно ще кажа на Джейми никога повече да не се отделя от другите и да не остава сам.

— Благодаря ти — прошепна тя в мекия килим на космите под устните й.

— Няма ли да получа някаква награда? — запита той нежно, постави пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето.

Беше така близо до нея и толкова силен. Имаше нужда от него. И тя само кимна в отговор на въпроса, преди главата му да се отпусне леко надолу и устните му да докоснат нежно нейните. Това беше целувка, пълна с обич, ласка и копнеж, като налят със сок плод. Когато отдръпна устни, Катлийн остана притисната до него още няколко вълшебни мига.

Върнаха се при реката — вървяха един до друг и Ерик не махна ръка от раменете й.

През остатъка от времето им на бързея Катлийн се опита безуспешно да се държи нормално, но до края беше нервна и напрегната. Стрелките на ръчния й часовник се движеха безкрайно бавно, но все пак дойде моментът да надуе свирка и да събере всички за обратния път към лагера.

В автобуса седна до Ерик, без да се преструва, че не иска това. Отпусна се на неудобната седалка до него веднага щом всички се качиха и приключи с преброяването. Когато той й предложи ръката си, подаде с готовност своята и до лагера пътуваха с вплетени една в друга длани.

Пристигнаха в Маунтин Вю малко след определения час за храна. На децата им беше разрешено да вечерят, преди да си вземат душ, и да си починат, както беше според правилата на лагера. Наскачаха от автобуса, горящи от желание да споделят чудесата на деня си с другите малчугани. Изморените им придружители не бяха така екзалтирани и изглеждаха доста раздърпани и унили, когато влязоха в трапезарията.

Катлийн разказа накратко за изчезването на Джейми на Една и Би Джи — и двамата настояха да разберат причината за мрачното й изражение и пребледняло лице. Съгласиха се, че е постъпила правилно, като не му се е скарала, но решиха Би Джи да поговори с него и да го предупреди за опасностите, които крие всяко отделяне от другите.

Катлийн успя да хапне малко под строгия поглед на Ерик, но беше все още много разстроена от ужасния инцидент този ден. Никога не беше посрещала с такава радост звънеца за лягане, както тази вечер.

Докато се влачеше уморено по стъпалата към верандата на трапезарията с решението веднага да се прибере в бунгалото си, ръката му здраво я хвана.

— Хайде, идваш с мен — каза Ерик решително.

— Какво? — опита се неуспешно да освободи ръката си. — Искам да си легна — ужасно съм уморена.

— Да, знам. Но първо трябва малко да се отпуснеш.

— Ако се опиташ да заспиш в състоянието, в което си, ще сънуваш само кошмари.

Без съмнение беше прав, но тя не се предаде много лесно — още повече че вървяха по посока на неговото бунгало.

— Къде ме водиш?

— На малка разходка с колата.

Това не беше отговорът, който очакваше да чуе, но кога ли Ерик Гуджонсън беше правил нещо, което тя е очаквала?

— Разходка с кола? — повтори тя със слаб глас. — Къде?

Усмихна й се и зъбите му проблеснаха сред загорялото му лице.

— Почакай и ще видиш — подразни я той и обгърна с ръка раменете й, като я притегли.

Тя тръгна послушно — нямаше нужната воля и сила да спори и с радост го остави той да я води. Носеше върху крехките си рамене цялата отговорност за собствения си живот в продължение на толкова много години без каквато и да било подкрепа отстрани — обстоятелствата я бяха принуждавали сама да поема плюсовете и минусите от решенията си. Истинско облекчение беше да отстъпи тази отговорност на някого, макар и за малко.

Помогна й да влезе в колата, преди сам да се отпусне пред волана. Пресякоха широкия двор на лагера и минаха през портала.

— Отиваме към мястото за плуване — обади се тя, когато той взе завоя в тази посока.

— Да, но ще трябва да повървим малко, за да стигнем дотам, закъдето сме тръгнали. Искам да ти покажа нещо.

Нощта беше сравнително хладна и във въздуха се носеше усещане за дъжд. Ерик беше оставил прозорците и от двете страни отворени; Катлийн отпусна глава на облегалката, затвори очи и се потопи в успокоителните ласки на хладния въздух, който облъхваше лицето й.

Отвори очи, когато колата спря до мястото за плуване.

— Приятно е, но съм го виждала и преди — каза тя сухо.

Ерик се засмя.

— Явно се чувстваш по-добре. Възстановена е силата на острото ти езиче — отвори вратата откъм нейната страна и я измъкна навън. — Хайде, стегни се. Ще се наложи да повървиш малко.

Вместо да тръгне към реката, както очакваше, той пое към гората, като я влачеше след себе си.

— Ерик — обади се тя с тревога в гласа. — Сигурен ли си…

— Че знам къде отивам? — завърши той изречението й. Слабата лунна светлина не можеше да проникне през гъстите клони на дърветата, които се сплитаха над тях като огромен причудлив чадър. — Да, знам къде съм. Открих това място онази нощ, когато бях твърде… разгорещен… и имах голяма нужда от охлаждане. — Стисна ръката й и тя се изчерви.

Вървяха няколко минути, без да говорят. Изглежда, познаваше добре местността — помагаше й да избягва пълзящите растения, увиснали отгоре, и големите валчести камъни по пътя им.

— Къде?

— Слушай! — прекъсна я той. — Не чуваш ли реката?

Спряха и тя напрегна слух. Ясно чу шум от течаща вода.

Пресякоха последната бариера от дървета и лунната светлина разкри пред очите им крайната цел на Ерик. Край реката се простираше затворено пространство, покрито с бял, фин като захар пясък. То преминаваше естествено в покритото с дребни камъчета корито на реката. На около 30 метра нагоре по течението имаше големи скали, които образуваха точно тук малък бързей. Близо до песъчливия плаж водата се спускаше надолу с доста голяма скорост. Огромни дъбове и брястове протягаха клони над реката и оформяха естествен навес над нея. На това място тя беше тясна и създаваше чувство на интимност и закътаност. Беше наистина красиво.

— Как откри това място? — запита Катлийн с благоговение.

Беше истински изненадана — толкова години бе идвала тук, а не познаваше този малък рай. Но той беше доста встрани от познатите пътеки и в област, опасна за разходки с децата.

— Казах ти вече, че трябваше да се справя някак онази нощ с чувството на неудовлетвореност, меко казано — усмихна се. — Ела.

Изтичаха към брега на реката. Ерик беше донесъл одеяло от колата, което разстла на пясъка. Катлийн се спря, съблече се и остана по бикини. По-рано през деня беше вързала връзките им на врата в панделка между гърдите си, за да може да използва по-пълно слънчевите лъчи. Горната част на бикините й можеше да се носи с връзки или без тях, така че сега спокойно влезе в реката.

— О! Студена е! — възкликна тя, когато водата забълбука над глезените й.

— Не и когато свикнеш с нея — успокои я Ерик.

Той навлезе по-навътре, но водата не мина над коленете му. Клекна, като се опитваше да се пребори с бързото течение, а после седна на каменистото дъно с гръб към него.

— Все едно че се намираш във водовъртеж — отбеляза той.

Бързото силно течение заплашваше да наруши всеки миг равновесието й, докато пристъпваше боязливо към средата на реката, за да се присъедини към Ерик. Когато стигна до него, се опря с ръка на рамото му и се отпусна леко във водата. В първия миг тя я вледени и почти спря дъха й.

— Как издържаш на този студ? — запита го Катлийн, когато все пак седна на дъното и протегна крака пред себе си.

— Ще свикнеш — отговори й той. — Прекрасно е, нали? След няколко мига трябваше да се съгласи с него.

Забързаната надолу река, равномерното приспивно бълбукане й действаше успокоително, отмиваше напрежението й. Опря се на лакти, повдигна горната част на тялото си, като го наклони назад, отдели се леко от дъното на реката и краката й заплуваха по течението. Беше наистина прекрасно, но тази поза я затрудняваше. Бързата вода се вмъкваше в чашките на сутиена на бикините й, дърпаше ги надолу.

— Има опасност да загубя бикините си — тя се засмя нервно.

— Мога да отстраня този проблем — каза Ерик.