Сандра Браун
Копринената паяжина (13)

Тринадесета глава

В първия момент Катлийн глупаво се втренчи в горещата течност, която бързо попи в панталоните на Сет. Но рефлексите й поеха контрола над положението и тя извика:

— О, Сет, скъпи, съжалявам.

Впусна се към подноса, грабна салфетка, върна се бързо при него и започна да попива горещото кафе в скута му, преди да успее да протестира.

— Катлийн — каза й той със смях. — Скъпа моя, не си създавай излишен труд. — Болезнени стонове излизаха между стиснатите й пребледнели устни. — Единственото хубаво нещо на парализата ми е, че е нужно нещо наистина болезнено, за да го усетя тук долу — подсети я той нежно, като взе салфетката от ръката й. — Върви си изпий кафето. Изглеждаш така, като че ли едно кафе ще ти дойде добре.

Върна се като автомат до канапето и се отпусна на него, без да направи опит да налее друго кафе. Не мислеше, че треперещите й ръце ще могат да се справят със задачата. Стисна ги в скута си и Сет трябваше да отиде с количката си до масичката с подноса и сам да се обслужи.

Засмя се леко, когато се върна на мястото си.

— Машините за сухо почистване ще изтеглят това петно, но ако не могат — ще си купя нов костюм от магазините на Кирчоф. Чувам, че есенните им колекции са страхотни.

Погледна към госта си с широка усмивка, но Ерик не сподели шегата му. Той гледаше втренчено петното на скута на Сет, който току-що беше облян с гореща течност, без изобщо да реагира. Беше останал безчувствен.

Половин час по-късно Ерик стана, за да пожелае лека нощ.

— Тази вечер беше истинско удоволствие за мен. Благодаря ви. Хейзъл. Катлийн — пресече стаята с дългите си крака и спря пред инвалидния стол на Сет. — Очаквам с нетърпение да започне общата ни работа.

— И аз също — каза твърдо Сет и му се усмихна топло. — Ако ме извиниш, ще оставя Катлийн да те изпрати до вратата. Мисля, че по-добре ще бъде Джордж да смени колкото е възможно по-бързо дрехите ми.

— Ще те придружа до вратата на стаята ти — обади се успокоително Хейзъл и веднага застана собственически зад стола му.

Коленете на Катлийн едва я поддържаха права, когато стана и тръгна с Ерик към широкия свод, който водеше към антрето.

— О, Катлийн! — Сет се спря и се обърна към тях. — Обещах да покажа на Ерик системата на осветяване на басейна ни. Би ли била така добра да го заведеш отзад и да му я демонстрираш, преди да си отиде?

Кръвта диво запулсира в ушите й. Трябваше да остане сама с него!

— Р-разбира се.

— Лека нощ тогава — Сет й изпрати целувка по въздуха и се отдалечи с Хейзъл.

Веднага щом двойната врата с прозорец от ецвано стъкло се затвори зад тях, Катлийн обърна нападателно лице към Ерик.

— Трябва ли да видиш басейна?

— Непременно — маската на добрите маниери беше паднала. Чертите му бяха неподвижни и жестоки. Хвана я за ръка и практически я затегли зад себе си. Катлийн се спъваше и залиташе със сандалите си с висок ток и най-сетне успя да извика задъхано:

— Пусни ме!

Все едно че не беше казала нищо. Той не намали хода си, нито облекчи натиска върху ръката й.

Когато стигнаха беседката край басейна, той я хвърли към тъмната й стена и я закова там с тялото си.

Ръцете му притискаха нейните от двете страни на лицето й без грижа дали й причинява болка или не. Лицето му я принуди да се свие от страх. Беше го видяла такова само веднъж — минута преди да удари двете момчета в бара на Кресънт Хотел.

— Искам да знам. И искам да знам истината сега. Той мой син ли е? — гласът му не беше познатият глас на Ерик. Не беше гласът, който я беше приспивал с горещи любовни думи в ухото й. Този глас сега трептеше от ярост и омраза.

Катлийн се опита да се измъкне от хватката му, но тялото му само я притисна още по-силно, железните му юмруци заплашваха да пречупят крехките й китки.

— Отговори ми, дявол да те вземе! Кога се роди? Малката ти хитрост няма да ми попречи да разбера това.

Беше помислил, че нарочно е изляла кафето!

— Пусни ме! — думите направо излетяха през устните й, които сякаш се бяха сковали от гняв.

— Няма такъв шанс — изръмжа той. — Не, докато не ми кажеш истината. Той мой син ли е?

Тялото му притискаше нейното и независимо от гнева си, стегнатият възел на желанието, който спеше в нея почти две години, бавно започна да се развива и да я обсебва заедно с усета на твърдите му мускули и мъжкия му мирис.

Опита се да се бори с това горещо, властно желание, което все повече я обезсилваше. Затвори за миг очи, за да не вижда вбесеното му лице.

— Отговорът ми ще има ли някакво значение? — запита тя с — както се надяваше — презрителен тон.

— За лъжлива мръсница като теб вероятно не. Но за мен — да.

С мъка задави надигащо се ридание. Колко жесток и несправедлив беше! А тя го беше обичала! Той беше този, който мамеше жена си, мамеше и нея. А си разрешаваше да я обижда така.

Прииска й се да му причини равностойна болка.

— Да! — изсъска тя. — Твой син е. Е, и? Ти нямаш никакви права над него. — Главата й се притисна към твърдата повърхност на стената, в очите й святкаше предизвикателство.

Очите му се впиха невярващо в лицето й, търсеха в него признаци на измама. А после учудване и страхопочитание омекотиха чертите му, които миг след това се вдълбаха в израз на безкрайна тъга. Но скоро яростта му се върна с още по-голяма сила и той изръмжа в лицето й:

— Питам се знае ли Сет каква малка разгонена кучка си е взел за съпруга!

Катлийн отново безуспешно се опита да се освободи.

— Веднъж вече ме нарече така. Това беше лъжа тогава, лъжа е и сега. Ти не знаеш нищо за мен, Ерик.

Мустаците му докоснаха челото й.

— Не знам ли? — дъхът му се блъсна в лицето й. — Мога веднага да докажа колко добре те познавам.

— Не — замоли се тихо Катлийн, когато почувства, че вмъква бедрото си между краката й. — Не — повтори тя с желание да убеди сама себе си.

Силното му бедро я притискаше към стената. Палците му се въртяха в хипнотизиращи кръгове над пулса й в двете й китки, докато отпусна юмруци. Покри дланите й със своите, като успя да вложи еротичност дори и в това просто докосване. Дъхът му изгаряше лицето й.

— Ще те изхвърля от себе си, ти, малка… разгонена… разгонена… — устните му жадно се притиснаха към нейните.

Отначало Катлийн издаваше гневни звуци дълбоко в гърлото си, но много скоро те се превърнаха във въздишки на екстаз. Ръцете му се спуснаха надолу по ръцете й до раменете й, плъзнаха се по гърба й, разтвориха ципа на блузата й. Отслабена от силата на целувката му, тя не можеше да се съпротивлява. А и не искаше.

Той смъкна надолу блузката й. Гърдите й се изляха в очакващите ги ръце. Той зарови лице в цепката между тях, вдиша опиянен от аромата й, устните и ръцете му се наслаждаваха на кадифената мекота на кожата й.

Ръцете й несъзнателно обгърнаха врата му, притеглиха главата му още по-плътно към тялото й и я задържаха там. Почувства ръцете му да обхващат стегнатите й бедра.

Напрегна се към нея и я подтикна с настоятелните си ръце. По-нагоре. По-близо. Той започна да се движи ритмично срещу нея. Отговори му със същото. Тялото му я галеше в най-интимната й част, подлудяваше я, възпламеняваше я…

Катлийн полетя към онова безумие на върховно удоволствие, което не беше забравила. Понесе се към него, преди да разбере какво става и да си възвърне контрола върху себе си. Бурята вътре в нея я обля. „Ерик, Ерик“ — стенеше тя при всеки разтърсващ спазъм.

Когато свърши, притисна се отпуснато към него, в мъчителен опит да успокои дишането си. Неговото собствено дишане неравномерно пареше врата й. Пръстите й се вплитаха в косата му, която все още помнеше от онази тяхна единствена нощ. „Ерик“ — прошепна тя с въздишка на изтощение, преситена от любов.

Той неочаквано я отхвърли от себе си към стената.

Устните, които я бяха дарили с такова удоволствие само преди минути, сега се извиха в цинична подигравка.

— Катлийн, ти току-що доказа, че съм прав — подигра я той. — Ти не си достойна да бъдеш майка на моя син.

* * *

Дни по-късно Катлийн все още не беше на себе си от случилото се. Дори не й се искаше да се опита да разбере защо Елиът упорито размахва фактури пред лицето й.

— Катлийн, обърни ми внимание. Попитах те дали си върнала тази поръчка. Сет е на телефона. Хейзъл — Елиът направи красноречива гримаса — е с него и с оплакването, че клиентите търсят нови поло — ризи в есенни цветове и не могат да намерят нито една.

Тя с мъка се осъзна, което й даде възможност най-сетне да схване думите на Елиът.

— Не са ли вече в магазина? Поръчах по дузина от този тип ризи във всяка разцветка и различни размери за всеки от трите магазина. Как така няма да има нито една от тях в склада?

— Не ми е ясно — отговори Елиът и прокара озадачено пръсти през грижливо поддържаната си коса. — Ще говориш ли със Сет? Никога не съм го чувал така разстроен.

Катлийн вдигна телефона и спокойно каза в слушалката:

— Здравей, Сет. Не разбирам проблема, но съм сигурна, че ще намеря разрешение.

— Катлийн, проблемът е, че нямаме нито един от най-основните ни артикули и вината за това е твоя. Искам да знам защо?

Катлийн никога не беше чувала такова раздразнение в гласа на Сет. При това то беше насочено към нея!

— Аз ли съм виновна?

— Да. Веднага се свързах с отдела за доставки. Стоката е получена от нас — от теб — на тринадесети юли. Ти си я отказала, поставила си инициалите си на документа за отказ и си ги върнала веднага. Как можа да направиш такова нещо?

— Не съм го направила аз! — извика тя. Елиът повдигна изразително вежди. Никога досега не беше чувал остри думи между Катлийн и съпруга й. Катлийн притисна треперещи пръсти към челото си. Защо, след като беше вече толкова разстроена, трябваше към всичко друго да се прибави и това? Опита се да бъде логична. — Сет, има някаква грешка. Изобщо не съм виждала тази стока. Никога не съм подписвала нищо с инициали или по друг начин.

— Катлийн, в момента държа в ръка много чисто копие на поръчката с ясните ти инициали върху нея — как ще обясниш това? Трябва да позная поне подписа на жена си, когато го видя! — Катлийн прехапа устни в усилие да сдържи желанието си да му изкрещи обратно. Усещаше очите на Елиът върху себе си, знаеше, че Хейзъл злорадства до Сет.

Хейзъл!

Започна да разбира. Беше ли способна тази жена да направи подобно нещо? Би ли жертвала печалбите на магазините само за да предизвика скандал между нея и Сет? До този момент Катлийн не беше допускала това, но, изглежда, беше я подценила.

— Сет, аз никога не съм връщала тази поръчка — повтори тя отново.

Сет въздъхна тежко.

— Ще се обадя пак на Ралф Лорън и ще се опитам да измоля да ни изпратят отново стоката. Междувременно не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че клиентите ни няма да отидат на друго място.

— Ще дойда при теб след малко.

Постави бавно слушалката на място с невиждащ поглед. С ъгъла на очите си видя Елиът, който застана зад нея, постави внимателно ръце на раменете й и я обърна към себе си.

— Седни. Трябва да поговорим.

Подчини се, прекалено разстроена, за да протестира.

— Какво става с теб, Катлийн? През последните три дни се държиш като зомби. Освен това изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

— Знаеш какво искам да кажа. Къде изчезна тази енергична виталност, с която бяхме свикнали? Къде е нашата Литъл Мери Съншайн? Хм?

Катлийн не се притесняваше от Елиът. Той беше привлекателен, висок и строен, винаги добре облечен. Изрусяваше косата си и я поддържаше добре в момчешка прическа. Лицето му беше силно загоряло и Катлийн подозираше, че такова беше и тялото му. Правите му бели зъби и деликатната уста придаваха чар на усмивката му.

Сивите му очи под гъстите мигли имаха характерен открит поглед, който понякога можеше да бъде надменен и обиден. Можеше да бъде приеман като красив мъж, ако не се намесваше това негово подчертано презрително отношение към света и неговите обитатели. Но с нея се държеше добре и приятелски. Тя избегна познатия открит поглед и промърмори:

— Не мога да спя добре напоследък. Това е всичко.

— Не ми се вярва, че причината е само тази, но след като не желаеш да ми я кажеш, това си е твое право. Какво, мислиш, е станало с тази поръчка?

— Не знам.

— А аз съм цар на Сиам — седна на ъгъла на бюрото й и залюля крак в скъпа обувка.

„Небесносини платнени обувки, представи си!“ — помисли си развеселено Катлийн.

— Спомняш ли си случая, когато госпожа Вандърслайс поръча онази бална рокля за дъщеря си? Тогава ти поръча размер десети, а беше изпратен размер дванайсети. Дъртата кучка направи страхотен скандал, обвини те, че възприемаш дъщеря й като дебелана, спомняш ли си?

— Да, но…

— Чуй ме първо — продължи той. — Спомняш ли си, когато продаде еднакви рокли на двете дъртачки за галаконцерта на операта? Спомняш ли си разправията, която направиха?

— Да — как можеше да я забрави? Озадачено сбърчи чело. — Елиът, какво искаш да ми кажеш с тази дълга заплетена история?

— Че някой преднамерено саботира работата ти, моето момиче.

— Но кой?

— Знаеш това толкова добре, колкото и аз — наведе се към нея и прошепна театрално: — Хейзъл Бейби.

Катлийн стана и се приближи към прозореца на малкия си офис.

— Не съм поръчала размер дванадесети за момичето на Вандърслайс, нито бих продала еднакви рокли на две светски дами.

— Точно.

— Но какъв може да бъде мотивът на Хейзъл? — зачуди се Катлийн. Допускаше, че предположението му може би е правилно.

— Защото толкова силно те ревнува, че всеки път, когато те погледне, буквално пръска отрова във въздуха около теб — направи жест с ръце толкова описателен и комичен, че Катлийн се разсмя, независимо от сериозността на разговора им. — А ако питаш мен — продължи Елиът, — що се отнася до Сет, тя не би си дала и плюнката за него.

— Елиът, престани! — реагира Катлийн. Грубият му език беше едно от нещата, които не харесваше.

— Слушам, Девствени уши — отговори й той с преувеличена учтивост. — На Хейзъл не й пука ни най-малко за него, но за нея е от значение да го контролира и да зависи от нея. Начинът, по който го манипулира, е направо гаден. А той е напълно сляп по отношение на сестра си. Не знае, че е манипулиран.

На Катлийн не й се искаше да признае, че е така, но Елиът беше напълно прав. Когато ставаше въпрос за Хейзъл, недъгът на Сет не беше толкова парализата му, колкото слепотата му.

— Внимавай с тази кучка, Катлийн — предупреди я Елиът. — Тя си е поставила за цел да те нарани. Знам това.

Катлийн опита да се изсмее на мрачните предсказания на Елиът, но звукът, който излезе от гърлото й, прозвуча повече като приглушен стон. Елиът се приближи зад нея и я целуна по врата. Беше свикнала с неговите демонстрации на отношението му към нея и не им обръщаше внимание — знаеше много добре, че те не изразяват нищо повече от обикновено приятелско чувство. Но днес се оттегли от него и скръсти защитно ръце пред гърдите си. Потрепери, въпреки че не беше студено.

— Какво има, Катлийн? По-сериозно е от Хейзъл Кирчоф, нали?

— Не разбирам какво искаш да кажеш — опита да се измъкне.

— Разбираш много добре. Ти си нервна и разсеяна. Нито умът ти, нито сърцето ти са тук. Какво има?

Бившият ми любовник и баща на детето ми се върна, за да ме тормози. Това ли трябваше да каже? Трябваше ли да каже на Елиът и на всички други какво става с нея? Ще й повярват ли? Усмихна се накриво. Елиът ще й повярва. От някои от разказите за любовните му приключения й бяха настръхвали косите. Нейният разказ нито ще го изненада, нито ще го шокира.

Но тя самата беше разтърсена до сърцевината на същността си от повторното появяване на Ерик в живота й. Случилото се онази нощ близо до басейна беше истинско безобразие. Не беше изненадана от опита му да прави любов с нея. Не, не любов. Секс. Освен това беше повече от ясно, че опитът му беше замислен като наказание. След като беше достатъчно голям мерзавец да прелъсти, макар и семеен, невинното създание, каквото беше преди две години, нищо чудно сега да иска да възстанови овехтялата вече любовна афера оттам, където я беше оставил — независимо от факта, че и тя беше вече семейна.

Не, Катлийн не беше изненадана от неговото поведение — изненадана беше от своите реакции. Защо не беше показала по-голяма неотстъпчивост? Вместо това с радост бе усетила тялото му. Беше се наслаждавала на вкуса на устните му и на главозамайващия аромат на одеколона му, примесен с неговия мирис на мъж. Умелото докосване на ръцете му я беше довело до…

Господи! Тя покри лице с ръцете си от срам при спомена за случилото се.

— Катлийн! Добре ли си? — запита Елиът разтревожено.

— Да, да, добре съм. Просто съм уморена. Ако можеш да поемеш нещата тук, ще отида в главния офис и после ще се прибера вкъщи. Искам да прекарам остатъка от деня с Терън.

Събра нещата си и излезе, но докато стигне административните офиси на магазините „Кирчоф“, отново почувства пронизващия ужас, който изпита при последните думи на Ерик.

Той няма да предприеме нищо, за да я раздели от детето й, нали? Не беше чак толкова жесток. Освен това, дори и да се опита, никога не ще може да се наложи. Терън е неин. Ерик си имаше друга жена при зачеването на бебето. Винаги може да го обвини, че я е изоставил, ако се стигне дотам. Но всъщност той не я беше напуснал. Това беше направила тя.

Страхът от евентуално дело за настойничество върху детето заемаше второ място обаче пред ужаса от опустошителния удар, който Ерик ще нанесе на живота й, ако каже на Сет истината. Това ще унищожи съпруга й. Сет гледаше на Терън като на свой син. От деня, в който й беше предложил ръката си, той не беше споменал нито дума за бащата на Терън. Никога не казваше „детето ти“; за него бебето винаги беше „нашето дете“ — още по време на бременността й. Никога не пропускаше да нарече Терън „синът ми“. От всяка гледна точка — с изключение само на една — Терън принадлежеше на Сет.

През тези две години Катлийн беше изключително почтена спрямо Сет и никога не даде и най-малък повод за съмнение относно предаността й към Сет. Той често й беше предлагал да излиза, да се сприятелява по-свободно извън дома им, но тя беше отклонявала тези предложения — доволна беше да си стои вкъщи с него. Сет беше наистина забележителен човек. Вършеше огромна работа и отиваше на много по-голям брой места, отколкото някой можеше да очаква от него. Двамата разхождаха Терън в Голдън Гейт Парк. Ходеха до Жирардели за сладоледени соди. Ходеха на кино и на вечери. Разбира се, Джордж винаги ги придружаваше и поемаше върху себе си усложнените транспортни проблеми, но Сет беше направил всичко възможно да не допусне тя да се откаже от нещо, което обича да върши, заради него.

По-късно обаче започна да показва умора, която преди тя не бе забелязвала. Изглеждаше по-малко склонен да излиза и като че ли се чувстваше най-добре, когато седеше край басейна, докато тя плуваше; понякога просто си седяха там, отпиваха от питиетата и си говореха. И цветът на лицето му не изглеждаше добре. Беше попитала Джордж, но отговорите му бяха неясни и уклончиви. Реши да телефонира на лекаря му, но неговите дълги обяснения не й казаха нищо, въпреки че звучаха много професионално.

Тези притеснения за Сет не я напуснаха през последните няколко дни — всъщност от деня на ненавременното пристигане на Ерик в дома им. Офисите на Сет бяха празни. На една от вратите все пак имаше бележка, от която разбра, че двамата с Хейзъл са на обяд. Компютърът на Клеър беше покрит — и тя беше отишла на обяд.

Катлийн отвори със замах широката врата и я затвори зад себе си — със стягане в гърдите си спомни за първия ден, в който мина през нея. Отиде до стерео апаратурата на библиотеката и пусна радиото. После се приближи до прозорците, спусна щорите и стаята потъна в полуздрач.

Кой знае колко време трябваше да чака — нямаше да е лошо да подремне малко. Изобщо не беше мигвала през последните няколко нощи.

Събу обувките си, отпусна се на удобното кожено канапе и затвори очи. Беше полутъмно и тихо. И заспа само след няколко минути.

Сънят й беше особено приятен — Ерик беше в него. Но не сърдитият ожесточен мъж от онази вечер, а предишният Ерик, оня с веселите искрици в очите и устни, винаги готови за усмивка.

В съня й той се наведе над нея и отмести с малкия си пръст къдрица от бузата й. Почувства топлината на дъха му върху лицето си. Устните му покриха нейните.

Ръката му лежеше твърдо на кръста й, но сега започна да се придвижва нагоре. Пълзеше бавно върху ребрата й, така бавно, като че ли ги броеше. Обхвана в шепата си долната част на гръдта й, залюля я леко на дланта си.

Изведнъж темпото се засили, устните му станаха по-властни, по-изискващи. Тялото му се отпусна леко върху нейното, притисна я йод тежестта си. Търсещите му пръсти я изгаряха през тънката тъкан на скъпата й рокля…

Всичко беше така истинско. Целувките му бяха така топли, а ръката така точно и умело разпалваше желанието й. Тялото му беше така тежко. Така тежко…

Катлийн рязко отвори очи и подсъзнателният й страх беше потвърден. Това не беше сън. Ерик лежеше до нея на канапето. Размаха яростно ръце и крака срещу него.

— Остави ме да стана, Ерик! — извика тя гневно. — Махни се от мен!

Той неочаквано изпълни командата й. Стана от канапето със сатанински смях.

— Питах се кога ще се събудиш. Или този твой малък сън беше само преструвка? — погледът му се плъзна надолу и спря на гърдите й. — Не, не е преструвка — подигра се злобно той.

— Затваряй си устата. Не искам дори да съм в една стая с теб.

Катлийн обу бързо обувките си и безрезултатно се опита да оправи косата си.

— Трябва да ти извия врата като на пиле за това, че си родила сина ми, без аз да знам дори. С радост бих те убил за това.

У Катлийн нямаше нито капка съмнение в истинността на думите му.

— Как щеше да обясниш появата на Терън на жена си!

Ерик се втренчи в нея. На лицето му не се четеше нито вина, нито съжаление за това, че е открила измамата му. Нищо подобно. То изразяваше само смаяна озадаченост и пълно неразбиране. Той бавно направи крачка назад, все още с този замаян израз на лицето. Ръцете му се отпуснаха безсилно надолу.

Тя мина край него, отиде до прозорците, вдигна щорите и стаята се потопи в ярката безмилостна следобедна светлина. Изключи с рязко движение стереото — и незабавно съжали за това. Заглъхването на музиката направи тишината в стаята още по-осезаема.

Той се върна при прозорците и се вторачи в движението по улицата долу. Най-сетне проговори с глас, който не оставяше място за каквито и да било съмнения:

— Катлийн, аз нямам жена. Никога не съм бил женен.

Катлийн се обърна рязко и го погледна смаяно. Отпуснатите в отчаяние черти на лицето му отразяваха собствената й безпомощност в момента.

Преди някой от тях да каже каквото и да било, Джордж отвори вратата и Сет влезе със стола си в офиса. Доброто му настроение се беше възстановило. Когато ги видя, той каза весело:

— Каква приятна изненада! Ако знаех, че ме чакате, щях да съкратя обяда си. Как си, Ерик?

Все още зашеметен и с притъпени реакции, Ерик се обърна и автоматично подаде ръка на Сет.

— Добре съм — прокашля се той и повтори механично: — Добре съм.

— Прекрасно. Готов ли си да започнем работа върху нашия проект? Установи ли се някъде? — както обикновено, лицето на Сет беше открито и откровено, излъчваше готовност да помогне, да разбере и… да прости.

— Да — отговори Ерик. — Купих си жилище. В този момент представлява само четири голи стени. Ще трябва да го мебелирам.

Сет се засмя.

— Голям късметлия си. Катлийн е истински талант в това отношение. Сигурен съм, че с радост ще ти помогне. Нали, Катлийн?