Сандра Браун
Копринената паяжина (2)

Втора глава

За миг й се прииска да го удари по самодоволното лице, но не й достигна смелост. Вместо това — заради приятелите си — каза учтиво:

— Здравейте, господин Гуджонсън.

— Влез и седни, Катлийн — обади се Би Джи. — Господин Гуджонсън иска да знае някои подробности за Маунтин Вю. Казах му, че историята на лагера може да бъде обяснена най-добре от теб — ти си живяла тук. Ще отидем на вечеря по-късно.

Тъй като Една и Би Джи седяха в единствените два фотьойла в стаята, Катлийн нямаше друг избор, освен да седне до Ерик на канапето. Докато сядаше, смутено придърпа надолу късите си панталонки.

— Как мина денят за теб, Една? — запита тя.

Тази семейна двойка й беше много скъпа — всъщност те бяха заместили рано загиналите й родители. И двамата бяха навлезли в шейсетте си години, но бяха здрави и жизнени. Любовта им към сирачетата, които идваха всяко лято в лагера, и грижите им за тях бяха трогателни.

Катлийн винаги мислеше за Харисънови като за нещо общо и — странно наистина — те си приличаха и физически. И двамата бяха ниски и закръглени. Очите на Една имаха топъл кафяв цвят, а тези на Би Джи бяха сиви, но с едно и също излъчване на открито доброжелателство. Походката им също беше еднакво целенасочена — дори жестовете им си приличаха.

Катлийн се съмняваше много дали някога някой от тях е допускал отрицателна мисъл дори и за най-безскрупулния човек. Те откриваха добрата и положителна страна у всеки и във всичко. Сега, докато си мислеше за това, Катлийн осъзна, че удивителната прилика между тях не беше толкова изненадваща предвид четирийсетте години съвместен живот.

— В едно от бунгалата имаше пробита тръба и цял ден се мотах с нея — говореше междувременно Би Джи. — Но смятам, че спестих една надница на водопроводчик. Ще се разбере след ден-два — добави той със смях.

— Благодаря ти, скъпи — Една го потупа ласкаво по коляното. — Утре ти предстои да поработиш по тази капризна климатична инсталация.

— Чуваш ли, Ерик? — Би Джи разтвори преувеличено безпомощно ръце. — Тези жени никога не са доволни.

— О, ти! — възкликна тихо Една и бутна обичливо съпруга си ПО рамото. После прехвърли вниманието си към младия мъж, който следеше с интерес изблиците на обич между тях. — Ерик, Катлийн дойде в нашия лагер, когато беше на четиринайсет години. Не искам да те смущавам, Катлийн, но съм сигурна, че Ерик ще иска да чуе разказа ти. — В ласкавите й очи имаше тревога, но усмивката на младата жена я успокои.

— Знаеш, че винаги говоря с удоволствие за Маунтин Вю.

Катлийн си наложи да се обърне с лице към Ерик. Близостта му силно я смущаваше — ясно изразената му мъжественост беше една реалност, която не можеше да игнорира и на която тялото й неволно реагираше.

— Когато бях тринайсетгодишна, родителите ми загинаха при инцидент с лодка. Нямах роднини, нито братя или сестри. Приятели от нашата църква ме оставиха в сиропиталището в Атланта. За него се твърди, че е най-доброто в страната. Но ми беше трудно да се приспособя към новия си живот след годините, прекарани в защитена и наситена с обич семейна среда. Успехът ми в училище падна чувствително. Станах агресивна. Накратко — превърнах се в досадно, нетърпимо дете.

Би Джи се разсмя, но Една му отправи укоряващ поглед и смехът му заглъхна.

— Следващото лято от сиропиталището ме изпратиха тук. Реагирах отрицателно на идеята — както впрочем реагирах на всичко по това време. Смятах, че всички, включително и Бог, се отнасят към мен крайно несправедливо. Но това лято целият ми живот се промени.

В гласа й звъннаха сълзи и тя отправи трепереща усмивка към Харисънови.

— Би Джи и Една не допуснаха да разруша живота си с озлобление и омраза. Научиха ме отново да обичам, като ме обградиха с любов тогава, когато бях най-отблъскваща. Отново започнах да се държа като нормално човешко същество, а не като ранено животно. Дължа им огромна благодарност и знам, че никога не ще мога да изплатя дълга си към тях.

— Ти си го изплатила хиляди пъти досега, Катлийн — Една погледна Ерик през сълзите в очите си. — Катлийн идваше при нас всяко лято, докато порасна твърде много, за да бъде лагерник. Когато стана студентка, предложихме й да идва при нас като възпитателка. Тъй като познава добре от личен опит болките и разочарованията на децата тук, тя се сближава с тях много полезно, отколкото всеки друг. Виждали сме я да постига чудеса дори и с най-отчуждени и трудни деца. Когато се освободи място в Съвета на директорите, предложихме го на Катлийн. Отначало отказваше, но ние настоявахме. И никой няма причини да съжалява за подобно решение. Миналата година съвсем сама събра достатъчно пари за монтиране на две баскетболни табла и на климатична инсталация в трапезарията.

Катлийн почервеня от тази според нея незаслужена похвала. Смущението й се усили, когато вдигна очи и срещна втренчения поглед на Ерик.

Усетил притеснението й, той насочи вниманието си към домакините.

— С удоволствие ще чуя повече за успеха ви тук, но точно сега умирам от глад. Ще можем ли да продължим разговора си в трапезарията?

— Ето едно момче по мой вкус! — възкликна весело Би Джи, като се изправи и плесна с ръце по бедрата си.

— Не разчитайте да разговаряте по време на вечеря, Ерик — предупреди Една. Малкото му име прозвуча леко и естествено. — Трапезарията ни не предразполага особено много към сериозни разговори.

Ерик се разсмя, хвана небрежно Катлийн за ръката и я поведе към вратата.

— Няма значение. За мен е важен и духът на лагера.

— О, ако търсиш духа на лагера ни, трапезарията е най-точното място — разсмя се Би Джи.

— Ще бъде ли нарушение на правилата, ако си внеса камерата в нея? — запита Ерик.

— За нас това няма никакво значение — отговори му Една. — Докато си тук, сам ще си определяш правилата.

— Благодаря ви, госпожо Харисън.

— Една — поправи го тя.

Погледна я с усмивка, която можеше да украси корица на списание.

— Една, ще изтичам само до колата си и ще се присъединя към вас след минутка. Запазете ми място на опашката, Би Джи.

— Непременно. Катлийн, защо не придружиш Ерик? Така ще бъдем сигурни, че няма да се лута в погрешна посока.

Катлийн отвори уста да протестира, но нима можеше да каже нещо, което да не прозвучи неучтиво? Неизвестно защо, не й се искаше да остава сама с Ерик. Може би защото чарът му прекалено силно й напомняше за Дейвид Рос. Или, както Ерик сам беше предположил, защото по принцип се отнасяше с подозрение към журналистите изобщо. В програмата на Маунтин Вю нямаше нищо скрито и може би защото лагерът й беше толкова скъп, настръхваше при мисълта, че някой може да започне да ровичка за скандал там, където няма такъв.

— Вие двамата побързайте — иначе ще си останете гладни. Няма да разрешим на никой да получи втора порция, докато вие не си вземете полагаемото — пошегува се Една.

Би Джи и Една се отправиха към трапезарията, хванати под ръка.

— Къде е колата ви? — запита Катлийн.

— Паркирана е до бунгалото ми.

Тя се обърна и пое по пътечката между дърветата към бунгалата, определени за гости.

Не беше далече, но докато стигнаха до паркирания му блейзър, остана без дъх. Може би защото извървя разстоянието прекалено бързо. Той, изглежда, усещаше, че не се чувства добре с него. Докато отваряше капака на багажника, стори й се, че вижда трапчинка на бузата му, прикрита отчасти от мустаците.

Той отвори черна пластмасова кутия, извади от нея патрон за видеокамерата. Катлийн никога не беше виждала отблизо видеокамера и беше заинтригувана против волята си.

— Ще можеш ли да носиш това? — Той посочи с глава нещо като дълга кръгла чанта.

— Разбира се — отговори тя веднага, протегна ръка и едва не я изкълчи, когато се опита да я вдигне. Не очакваше, че чантата е толкова тежка.

— Какво има вътре?

— Триножник.

— Тежи цял тон — оплака се Катлийн.

— Знам. Затова те помолих да ми помогнеш — намигна й шеговито. — Освен това само аз имам право да докосвам камерата си.

Умело затвори капака с една ръка и двамата се отправиха обратно през двора към трапезарията. Не размениха нито дума, а и Катлийн много се съмняваше дали би могла да каже нещо. Докато стигнат, тежестта на триножника я остави почти без дъх.

Ерик кавалерски задържа вратата и тя успя да му хвърли гневен поглед, преди да влезе. Посрещнаха ги гласовете на двеста деца, събрани заедно.

— Къде да поставя триножника? — запита той, като оглеждаше помещението.

— Това е въпрос с повишена трудност, господин Гуджонсън — измърмори тя едва чуто.

— Тц-тц, госпожице Хейли.

— Ето ви и вас — Една прекъсна добре подбрания хаплив отговор на Катлийн, като се засуети около тях. — Ерик, защо не си монтираш съоръженията върху подиума? Там никой няма да те безпокои. Побързайте да си вземете храна и елате при нас на най-отдалечената маса. Там е сравнително по-тихо.

Ерик пое калъфа от Катлийн и го остави заедно с камерата си на подиума.

— Да тръгваме ли? — Ерик потърка нетърпеливо ръце и посочи с глава към оставената на шубера храна.

— Разбира се — отговори хладно Катлийн. — Смятам, че ще бъдете изненадан от храната. По-вкусна е и от домашната.

— Точно сега всичко ще бъде добре дошло за мен. Цял ден не съм ял нищо и съм гладен като вълк.

— Да не се страхувате за фигурата си? — подхвърли тя подигравателно.

В очите му проблеснаха весели искрици, когато погледна надолу към нея.

— Не. Много по-голямо удоволствие за мен е да следя вашата.

Катлийн прехапа устни, за да задържи хапливия си отговор на нахалната му закачка. Трябваше да го представи на жените, които работеха в кухнята на Маунтин Вю и три пъти на ден осигуряваха на лагерниците и управата вкусна храна. По-голямата част от тях бяха достатъчно възрастни да бъдат майки на Ерик, но всички реагираха кокетливо на прекомерната му хвалба по повод на храната.

Много бързо чиниите им бяха натрупани с печено и зеленчуци. Катлийн протягаше ръка за чаша леден чай с мента, когато Ерик я хвана и демонстративно я помириса.

— От вас ли лъха аромат на праскови?

Праскови? Гланцът й за устни? Пребори се с импулса да прекара нервно език по тях. Очите му съсредоточено оглеждаха лицето й, като че ли се опитваха да открият нещо неуловимо.

— Праскови? — повтори тя невинно. — О, разбира се, плодовият сладкиш с праскови на таблата ви.

Вдигна към него очи с чувство на победител, за да установи с трепване, че той не приема обяснението й. Топлината в очите му, приковани върху лицето й, я изпълни с неясна тревога; дръпна ръката си няколко пъти, преди той да разтвори пръсти и да я освободи.

— Прекрасно. Обичам праскови.

Отговорът му засили вътрешното напрежение на Катлийн — неизвестно защо, тя откри в него нюанс на неясна заплаха.

Присъединиха се към другите възпитатели и Харисънови, които вечеряха на отделна маса. Ерик беше представен на всички и той се извини предварително, ако обърка или забрави някои имена през първите няколко дни.

Вечеряше с апетит, но любезно отговаряше на всички въпроси. Според Катлийн възпитателките бяха прекалено и отблъскващо внимателни към него, но Ерик се отнесе към всички по един и същ начин, независимо от това колко грознички или симпатични бяха.

Истински любимец на жените, помисли си тя язвително.

— Разкажете ни за себе си, Ерик — обади се Би Джи. Ерик сви скромно рамене.

— Няма кой знае какво за разказване.

— Хайде, хайде, Ерик, всички знаем, че си доста известен в своята област. Бил си в Азия, нали? — запита Една.

— Да, имал съм някои интересни командировки. Бях и в Саудитска Арабия по време на Пустинна буря.

— Били ли сте някога в опасност? — запита една от по-младите възпитателки със затаен дъх.

Ерик се усмихна.

— Няколко пъти. Обикновено снимам само горещи новини.

Колкото и да се опитваха, не можаха да го накарат да разкаже някаква героична случка, а всички бяха убедени, че има такива. Преди да бъде изпратен в лагера, на Една й е било съобщено, че Ерик Гуджонсън е един от най-добрите оператори на компанията и освен това е човек, който умее да прибави човешка ангажираност към всяка тема, независимо от шаблонния или изключителния й характер.

След като привърши вечерята, Ерик се извини.

— Искам да направя няколко снимки, докато децата са все още сравнително кротки — каза той.

— Добра идея — съгласи се Би Джи. — Нещо да помогнем?

— Не, просто се дръжте нормално. Истински се надявам, че няма да привлека вниманието на децата. Искам да се държат, както в момента. Мога обаче да ползвам компетентната помощ на моя главен помощник — носач.

Катлийн не разбра, че има предвид нея, докато групата не замълча. Погледна го озадачено.

— Моята помощ? — възкликна тя учудено.

— Ако нямаш нищо против. Запозната си вече с апаратурата.

— Но аз само…

— Моля те, Катлийн, нямаме време за губене — прекъсна я той.

Тя погледна очаквателните лица наоколо и като разбра, че няма избор, го последва.

— Какво се опитваш да правиш? — запита го с гневен шепот, докато пресичаха трапезарията. — Знаеш, че нямам никаква представа от проклетите ти техники.

— Така е, но независимо от това, имам нужда от теб.

— Защо?

Стигнаха до малкия подиум, от който Би Джи обикновено правеше важни съобщения за цялата група. Ерик метна камерата на рамо и погледна през нея. На Катлийн й направи впечатление, че не присви лявото си око. Зачуди се как фокусира зрението си.

— Стой неподвижно за минута! — заповяда й той, като обърна камерата към нея.

Беше ужасена, когато нагоди лещите на камерата само на няколко инча от гърдите й и започна да върти разните циферблати около тях.

— Какво? — отскочи шокирано назад.

— Казах да стоиш неподвижно — протегна свободната си ръка и я притегли по-близо.

— Ще махнеш ли това нещо от мен? Знам, че се мислиш за много интересен, но аз не съм на това мнение.

Той вдигна глава и я погледна нетърпеливо.

— Използвам само бялата ти блузка за балансиране на цвета.

— Какво точно означава това? — Беше частично успокоена, но все още подозрителна.

— Това означава — отговори й той с бавен, премерен тон, с който човек обикновено се опитва да обясни нещата на някой глупак, — че в камерата има измерително приспособление. При всяко използване съм длъжен да проверя осветлението и да балансирам цвета срещу нещо изцяло бяло. Заявявам ти, че мотивите ми са напълно почтени.

— Защо моята блуза, а не, да речем, покривка за маса?

Единият ъгъл на устните му се дръпна нагоре в предизвикателна усмивка.

— Казах само, че съм почтен, а не глупак.

Катлийн мина бързо край него и тръгна обратно към масата. Когато се отпусна сърдито на стола си, Би Джи я запита:

— Всичко в ред ли е? Ерик готов ли е да започне да снима?

— Предполагам — измърмори тя и се въздържа да добави, че няма нищо общо с действията на господин Гуджонсън, дявол да го вземе!

През следващия половин час тя бъбреше безцелно с другите възпитатели и преднамерено не погледна нито веднъж към Ерик. Той съумя — независимо от ръста си — да остане почти незабележим, докато се движеше между масите и записваше лудориите на децата, които започнаха своите игри. Когато приключи, изсвири високо, за да привлече вниманието на всички. Гласът му гръмна в трапезарията:

— Казвам се Ерик. Иска ли някой от вас да се види по телевизията?

Реакцията естествено беше оглушителна. Катлийн наблюдаваше с отмъстително задоволство струпването на викащите едно през друго деца около него — всяко от тях изискваше да му бъде отделено достатъчно време да се криви пред камерата. Но както с всичко друго, той се справи и с това с присъщия си замах и компетентност.

Остави децата да лудеят пред камерата цял час. Накрая прекрати щуротиите, отнесе камерата си на подиума и се върна на масата при възпитателите, като бършеше покритото си с пот чело.

— Ти си или светец, или мазохист — засмя се Една. — Защо се самоподложи на такова мъчение?

— Вие сама ще разберете, че няма нищо по-сплашващо от лещите на една камера. Дори най-общителните си глътват езика пред нея и проявяват задръжки. Затова реших да ги оставя да се държат колкото си искат глупаво пред камерата, за да привикнат с нея. Утре вечер ще им пусна лентата на монитора. Надявам се, че по този начин магията на камерата ще се износи и те ще започнат да не ме забелязват. Този е единственият начин, който може да ми осигури техните естествени реакции.

— Сбъркал си призванието си, моето момче — обади се Би Джи. — Трябвало е да станеш детски психолог.

Прозвуча звънецът за лягане и както всяка вечер, в продължение поне на петнайсет минути децата ги обсипваха с протести и молби. Знаеха много добре обаче, че ще трябва да спазят часа за лягане и в края на краищата се отправиха към бунгалата си.

Всички възпитатели — с изключение на Катлийн, която имаше по-особени задачи в лагера — бяха задължени да проверят дали всяко дете е добре загърнато в леглото си. Разменени бяха пожелания за лека нощ и постепенно на масата останаха само Харисънови, Катлийн и Ерик.

— Ерик, тук ние ставаме рано — предупреди Една. — Закуската е в седем и половина.

— Няма страшно, ще бъда тук в седем и половина. Ще може ли до получа за през деня термос с кафе?

— Разбира се — каза Би Джи. — Как го искаш?

Белите му зъби проблеснаха в тъмнината.

— Черно като катран и по-горещо от ада.

Би Джи го тупна приятелски по рамото и се разсмя.

— Все повече и повече те харесвам, момчето ми. Хайде, скъпа, уморен съм.

Една се надигна от стола.

— Катлийн, ти познаваш лагера най-добре. Ерик ще прекара следващите няколко дни с твоята група, ще наблюдава децата и заниманията им, ще опознава и лагера. Някакви проблеми?

Последва неудобна пауза, нарушавана само от щурците наоколо. Катлийн беше стресната от мисълта през следващите дни да бъде следена отблизо както от камера, така и от оператора зад нея.

— Катлийн? — Обезпокоеният глас на Една проряза тъмнината.

— Не, няма проблеми, защо да има… Опитвах се да измисля, някои интересни неща, които бихме могли да направим.

— И аз помислих за това — обади се Ерик. — Написал съм много свободен сценарий. В колата е. Ела с мен, за да ти го дам веднага. Сутринта ще можем да поговорим за възможността да изпълним на практика предложенията ми.

— Ето една добра идея! — възкликна Би Джи. — А сега е време за нас, старците, да си лягаме. Една?

— Окей. Лека нощ.

— Лека нощ — отговориха едновременно Катлийн и Ерик.

Възрастната двойка потъна в тъмнината. Тук, на върха на планината, нощта беше истинска — естествена и чиста. Тъмното й кадифе не се нарушаваше от градски светлини, във величествения небесен купол не се врязваха надменно високи сгради. Небесният свод беше обсипан със звезди, за съществуването, на които човекът от града лесно забравяше, тъй като не ги виждаше — изкуствената светлина на обкръжението му го отдалечаваше от тях.

Катлийн кипеше вътрешно, но внимаваше да не достави допълнително удоволствие на Ерик Гуджонсън, като му покаже, че е успял да наруши вътрешното й равновесие. Вървеше до него със сигурни стъпки по познатите пътеки и едва потисна смеха си, когато го чу да ругае приглушено, след като бе ударил главата си в нисък клон. Сега той носеше и камерата, и триножника, но за нейна голяма изненада, дишането му остана равномерно. Беше привикнал очевидно на този товар. Само да почака, докато утре приложи в действие някой от плановете си! Те достатъчно бързо ще докажат кой е наистина здрав и силен.

— Ще отворя вратата на колата, за да имаме малко светлина — каза той и добави: — Мисля, че сценарият ми е тук някъде. — Освободи капака и внимателно постави камерата си в подплатената й кутия.

Изправи се и се обърна с лице към Катлийн. Преди тя да разбере какво смята да прави, той постави ръце на гърба й и я притегли към себе си. Наведе глава и леко я докосна с устни. После я целуна силно и бързо.

Катлийн беше ужасена.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите?

— Очевидно е какво — въпросът е излишен.

— Нито ми е приятно, нито ми е интересно, господин Гуджонсън. И ако този видеофилм не е от такова голямо значение за лагера, ще ви изпратя веднага да си опаковате багажа и да се махате оттук. Но за съжаление така, както са поставени нещата, съм принудена да работя с вас.

— Точно това си и мислех.

— Къде е този проклет сценарий?

— Няма такъв. Излъгах, за да те отведа сама в тъмната гора.

Катлийн му обърна разярено гръб и закрачи обратно в тъмнината.

Гласът му долетя до нея като подигравателно предизвикателство — или сладко обещание:

— Ще те видя утре сутринта, Катлийн.