Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Контакт
Включено в книгите:

Избрани фантастични произведения в два тома. Том втори

Непобедимият. Из „Приказки за роботи“. Из „Кибериада“. 137 секунди. Маска. Из „Summa Technologiae“. Библиотека на XXI век
Оригинално заглавие
Niezwyciezony, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2013)

Източник: http://todorginchev.data.bg (през http://sfbg.us)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция от NomaD

Поражение

Като всяка истинска история, разказът на Рохан беше чудат и нестроен. Защо облакът не беше нападнал нито него, нито Ярг? Защо не беше се докоснал и до Тернер, преди той да напусне амфибията? Защо Ярг най-напред избяга, а после се върна? Да се отговори на последния въпрос, беше сравнително лесно. Върнал се е, както предполагаха всички, когато се е отърсил от паниката и си е дал сметка, че от базата го делят петдесет километра, които е невъзможно да измине пеша с наличния запас от кислород.

Но първите два въпроса си оставаха загадка. Отговорът можеше да бъде за всички хора от жизнено значение. Но разсъжденията и хипотезите трябваше да отстъпят място на действието.

Хорпах научи за съдбата на Рохановата група след полунощ, половин час по-късно корабът стартира.

Прехвърлянето на космически кръстосвач от едно място на друго, отдалечено само на двеста километра, е много неблагодарна работа. Корабът трябва да се движи през цялото време, поддържан отвесно, което води до значителен преразход на гориво. Непригодените към такава работа двигатели изискваха непрестанната намеса на електронните автомати и въпреки това стоманеният колос се придвижваше в нощта, поклащайки се леко, сякаш се намираше на повърхността на леко развълнувано море. За наблюдателя, застанал на повърхността на Регис III, тази гледка би била необикновена — един едва забележим в блясъка на изхвърляните пламъци силует, който лети в мрака като огнена колона.

Не беше също лесно да се спазва правилният курс. Наложи се да се издигнат над атмосферата и после да навлязат в нея с кърмата напред.

Всичко това поглъщаше цялото внимание на астрогатора, още повече че търсеният кратер беше скрит от тънък слой облаци. Накрая все пак „Непобедимият“, още преди да съмне, кацна в кратера, на два километра от старата база на Реняр; суперкоптерът, машините и кабините бяха прибрани в периметъра на кръстосвача, а една мощно въоръжена спасителна група докара към обяд всички оцелели хора на Рохан — здрави, но в безсъзнание, — девет на брой. За болните трябваше да се приготвят допълнително две помещения, защото в корабната болница нямаше вече места. Едва когато това беше направено, учените се заеха с разгадаването на тайната, която беше спасила Рохан и — ако не беше нещастният случай с вайера — би спасила и Ярг. Това беше непонятно, защото и двамата не се различаваха от останалите нито по външен вид, нито по облекло, нито по въоръжението си. Едва ли би могло да има значение това, че двамата заедно с Тернер са се намирали в малкия всъдеход.

Същевременно Хорпах бе изправен пред дилемата какво да прави по-нататък. Положението бе толкова ясно, че би могъл да се върне в базата с данните, които оправдаваха завръщането и изясняваха трагичния край на „Кондор“. Това, което най-много бе заинтригувало учените — металните псевдонасекоми, симбиозата им с механичните „растения“ по скалите и накрая въпросът за „психиката“ на облака (а при това не се знаеше дали съществува един облак, или има повече и дали дребните облаци могат да се свържат всички едновременно в една монолитна цялост) — всичко това, взето заедно, не би го накарало да остане на Регис III и един час дори, ако не беше фактът, че все още липсваха четирима души от групата на Реняр заедно с него самия.

Следите на загиналите бяха въвели групата на Рохан в теснината. Нямаше съмнение, че беззащитните хора ще загинат там, дори и мъртвите жители на Регис да ги оставят на мира. Следователно налагаше се да се провери местният терен, защото лишените от способността за разумни действия нещастници можеха да разчитат само на помощта на „Непобедимият“.

Единственото, което можаха да установят относително точно, беше радиусът на издирването, защото изгубилите се в тази местност, пълна с пещери и оврази, не можеха да се отдалечат на повече от няколко десетки километра от кратера. Те имаха малко кислород в апаратите, но лекарите твърдяха, че не е опасно за живота да се диша въздухът на планетата, а замайването от разтворилия се в кръвта метан не може да има голямо значение при състоянието, в което се намираха тези хора.

Теренът на издирванията не беше много обширен, но беше изключително труден и неравен. Претърсването на всички кътчета, пукнатини, подземия и пещери дори и при благоприятни условия щеше да им отнеме няколко седмици. Под скалите на криволичещите теснини и долини се криеше втора система издълбани от водата коридори и пещери, които само тук-там излизаха на повърхността. Беше напълно възможно изгубилите се да се намират в едно от тези скривалища, а освен това не можеше да се разчита, че всички те са на едно място. Лишени от памет, те бяха по-безпомощни от деца, защото децата поне гледат винаги да са заедно. При това местността беше седалище на черните облаци. Мощното въоръжение на „Непобедимият“ и неговите технически средства малко можеха да им помогнат в търсенето. Най-сигурната отбрана, силовото поле, изобщо не можеше да се използува в коридорите на планетните подземия. Следователно оставаше алтернативата — или незабавно да се върнат, което беше равносилно на смъртна присъда за изчезналите, или пък да започнат рисковани издирвания. Те имаха някакъв шанс само в продължение на близките няколко дни. Хорпах знаеше, че при по-нататъшните търсения биха могли да открият само останките на тези хора, а не самите тях.

Сутринта на следващия ден астрогаторът извика специалистите, обясни им положението и заяви, че разчита на помощта им. Вече имаха на разположение шепа „метални насекоми“, които беше донесъл в джоба на куртката си Рохан. На изследването им беше посветено почти цяло денонощие. Хорпах искаше да знае има ли възможност да се обезвредят радикално тези творения. Отново възникна и въпросът, какво е спасило Ярг и Рохан от атаката на „облака“?

По време на съвещанието „пленниците“ заемаха почетно място по средата на масата в един затворен стъклен съд. Бяха останали само около десетина парчета, защото останалите бяха унищожени по време на изследванията. Тези творения напомняха с точната си тройна симетрия буквата V, с три островърхи рамена, свързани в едно централно надебеляване, черни като въглен в пряка светлина, а в отразена пък опалносини и маслинени на цвят като коремите на някои земни насекоми; бяха образувани от множество малки плоски стени, като розетковия шлайф на брилянт; те имаха микроскопична и винаги една и съща вътрешна конструкция. Нейните елементи, неколкостотин пъти по-малки от песъчинка, образуваха един вид автономна нервна система, в която можеха да се различат относително независими една от друга подсистеми.

По-малката част от тях между раменете на V представляваше командна система на движенията на „насекомото“, което имаше в микрокристалната структура на раменете един вид универсален акумулатор и същевременно трансформатор на енергия. В зависимост от това, по какъв начин бяха притиснати микрокристалчетата, те създаваха или електрическо, или магнитно поле, или пък променливи силови полета, които можеха да нагреят до сравнително висока температура централната част; тогава натрупаната топлина се излъчваше еднопосочно навън. Това предизвикваше движение на въздуха от типа на реактивните и им даваше възможност да се издигнат в различни посоки. Отделните кристали не толкова летяха, колкото прелитаха от място на място, и не бяха даже по време на лабораторните експерименти способни да ръководят точно полета си. Затова пък, когато свързваха краищата на раменете си, те създаваха агрегати, чиито аеродинамични качества се увеличаваха с нарастването на броя им.

Всяко кристалче се свързваше с три други; освен това то можеше също да се свърже с края на рамото си с централната част на друго кристалче, което създаваше възможности за многопластов строеж на растящата по този начин конструкция. Свързването не трябваше да става само чрез допир, защото достатъчно беше само да се доближат краищата, и създаденото магнитно поле поддържаше цялата група в равновесие. При определен брой „насекоми“ агрегатът започваше да показва редица закономерности, в зависимост от „дразненето“ с външни дразнители можеше да промени посоката на движението, формата, очертанията и честотата на вътрешните пулсирания. При определена промяна в тях знаците на полето се променяха и вместо да се привличат, металните кристалчета се разделяха и преминаваха в състояние на „индивидуално пръсване“.

Освен системата за управление на тези движения всяко черно кристалче съдържаше и втора система на свръзка, по-често неин фрагмент, защото тя изглеждаше като част от някакво по-голямо цяло. Тази висша цялост, която вероятно се получаваше при свързването на огромно количество елементи, беше фактически този двигател, който привеждаше облака в действие. Обаче познанията на учените свършваха тук. Те не се ориентираха във възможностите за разрастване на висшите системи и за тях остана неясен проблемът за „интелекта“ на облака. Кронотос предполагаше, че толкова повече кристалчета се обединяват в едно цяло, колкото по-труден проблем за разрешение срещнат. Това звучеше доста убедително, но нито кибернетиците, нито информационниците знаеха нещо за такъв тип конструкция, която определя размерите си в зависимост от своите намерения.

Част от донесените от Рохан „насекоми“ бяха повредени. Но другите бяха запазили типичните си реакции. Отделеното кристалче можеше да лети, да се издига и да стои неподвижно на определена височина, да се спуска, да се приближава към източника на дразнения или да го избягва, освен това беше съвсем безопасно, не отделяше дори под заплаха от унищожение (а изследователите опитваха да ги унищожават с химични средства, висока температура, силови полета и облъчване) никакъв тип енергия и можеше да бъде унищожено като някое малко земно бръмбарче с една-единствена разлика — не беше толкова лесно да се смачка кристално-металната му броня. Обаче когато се свържеха в сравнително малък агрегат, „насекомите“ започваха да си създават магнитно поле; ако им се въздействуваше с друго магнитно поле, двете полета се неутрализирваха; при загряване се опитваха да се освободят от топлината чрез инфрачервено излъчване. Но опитите не можеше да бъдат продължени, защото учените разполагаха само с шепа кристалчета.

На въпроса на астрогатора от името на „Главните“ отговори Кронотос. Учените настояваха да им се даде време за по-нататъшни изследвания, а преди всичко искаха да се осигури по-голямо количество кристалчета. Затова предлагаха да се изпрати в теснината експедиция, която, търсейки изчезналите, би могла в същото време да достави най-малко няколко десетки хиляди псевдонасекоми.

Хорпах се съгласи. Но беше на мнение, че вече няма право да рискува живота на хората. Реши да изпрати в теснината една машина, която досега не беше взимала участие в нито една акция. Това беше осемдесеттонният автоматичен всъдеход със специално предназначение, използуван обикновено в условия на силна радиоактивност, огромни налягания и температури. Тази машина, наричана в корабния жаргон „Циклоп“, се намираше на самото дъно на кръстосвача и беше пристегната солидно от стрелите на товарния кран. По принцип тя не се използуваше на повърхността на планетите, а откровено казано, „Непобедимият“ изобщо още не беше използувал своя „Циклоп“. Ситуациите, които изискваха такава крайност, можеха — по отношение на всички кораби на базата — да се преброят на пръстите на едната ръка. Да се изпрати за нещо „Циклоп“, на корабния жаргон означаваше да се даде поръчение на самия дявол; досега никой не беше чувал някой „Циклоп“ да е претърпял някъде поражение. Извадената с помощта на кранове машина беше поставена на пандуса, където с нея се заеха техниците и програмистите. Освен обикновената система емитори на Дирак за силово поле тя притежаваше кълбовиден антиматериомет и затова можеше да изхвърля антипротони във всяка посока, или на всички страни едновременно. Монтираният в бронирания корем на „Циклоп“ емитор му позволяваше благодарение на интерференцията на силовите полета да се издига на няколко метра над земята, следователно машината не беше зависима нито от терена, нито пък се нуждаеше от колела или вериги. Отпред тя имаше бронирана зурла, през отвора на която се подаваше инхаусторът — вид телескопична „ръка“, която можеше да изпълнява местни сондажи, да взима отвън проби от минералите и да извършва много различни работи. „Циклоп“ наистина беше снабден със силна радиостанция и телепредавател, но беше приспособен и към автономно действие благодарение на електронния мозък, който го ръководеше. Техниците от оперативната група на инженер Петерсен вкараха в този мозък приготвената съответно условията програма: астрогаторът беше съобразил, че в теснината връзката с машината ще се загуби.

Програмата предвиждаше издирване на изчезналите, които „Циклоп“ трябваше да въведе във вътрешността си, като най-напред прикрие и тях, и себе си с друга, външна спрямо неговата собствена силова преграда и едва след това — под нейното прикритие — да отвори проход през вътрешното силово поле, което предпазваше неговия собствен корпус. Освен това машината трябваше да вземе голямо количество кристалчета от тези, които я нападнат. Тя можеше да употреби антиматериомета си само в краен случай — ако предпазното силово поле бъде заплашено от смазване, — защото анихилационната реакция щеше неминуемо да доведе до реактивно облъчване на терена, което от своя страна би могло да застраши живота на изчезналите, а те биха могли да бъдат близо до мястото на сблъскването.

„Циклоп“ беше дълъг осем метра, беше също така и порядъчно „широкоплещест“ — диаметърът на корпуса му беше повече от четири метра. Ако някоя теснина се окажеше недостъпна за него, той би могъл да я разшири или със стоманената си „ръка“, или като изкърти скалите със силовото си поле. Но и изключването на полето не можеше да му навреди, защото собствената му керамично-ванадиева броня беше твърда като диамант.

Във вътрешността на „Циклоп“ беше поставен автомат, който трябваше да се заеме с изгубилите се, а до него бяха поставени койки за тях. Най-после след проверката на всички устройства бронираният корпус с удивителна лекота се спусна по опустелия пандус и сякаш повдиган от невидима сила — защото, дори и при най-голяма скорост, изобщо не вдигаше вълни от пясък, — той премина означения със сини светлини проход в прикритието на „Непобедимият“ и бързо се скри от очите на събралите се под кърмата хора.

Радиотелевизионната връзка между „Циклоп“ и командния пункт в продължение на един час беше безупречна. Рохан разпозна края на теснината, в която бяха нападнати, по-големия, приличен на църковна кула обелиск, прикриващ до известна степен отвора в скалните стени. При първата морена от големи камъни скоростта едва забележимо се намали. Атомният двигател на „Циклоп“ работеше толкова безшумно, че застаналите пред екрана хора чуваха дори шуртенето на скрития под каменните грамади поток.

Свързочниците приемаха образ и звук до два и четиридесет, когато „Циклоп“ бе вече преминал по-достъпната част на теснината и бе достигнал лабиринта от ръждиви храсталаци. Благодарение усилията на техниците бяха предадени и получени още четири съобщения, но петото беше вече така неясно, че те можеха само да се досещат какво е неговото съдържание: електронният мозък на „Циклоп“ докладваше за успешното си придвижване напред.

Тогава, съобразно с изготвения план, Хорпах изпрати от „Непобедимият“ летяща сонда, снабдена с телевизионен ретранслатор. Тя се издигна право нагоре и изчезна след няколко секунди. Но в централата започнаха да постъпват нейните сигнали — и веднага на екрана се появи вижданият от една миля височина живописен пейзаж, пълен с неравни скали, покрити с ръждиви и черни храсталаци. След една минута всички видяха някъде долу „Циклоп“, който се придвижваше по дъното на голямата теснина, блестейки като стоманен юмрук. Хорпах, Рохан и командирите на специалните групи стояха пред екраните на командния пункт. Предаването беше добро, но понеже се предвиждаше, че то може да се влоши или пък да се прекъсне съвсем, на старт чакаха други сонди, които щяха да служат като ретранслатори. Главният инженер беше на мнение, че в случай на атака връзката с „Циклоп“ сигурно ще се прекъсне, но така поне щяха да наблюдават неговите действия.

Електронните очи на „Циклоп“ не можеха да видят това, но застаналите пред екраните благодарение на по-големия обхват на зрителното поле, който осигуряваше височината на телесондата, забелязаха, че до изоставените в скалната врата транспортьори, които преграждаха пътя, остават само неколкостотин метра. „Циклоп“ трябваше, след като изпълни задачите си, на връщане да вземе двата сблъскали се всъдехода на буксир.

Празните транспортьори изглеждаха отвисоко като зеленикави кутийки; до единия от тях се виждаше почти овъглена фигура — трупът на човека, който Рохан беше поразил с вайера си.

Точно преди завоя, зад който стърчаха стълбовете на скалната врата, „Циклоп“ се спря и се приближи до гривата от метална растителност, достигнала почти до самото дъно на теснината. Хората напрегнато следяха движенията му. Наложи му се да отвори отпред силовото поле, за да прекара през тесния проход инхаустера, който като някакво удължено оръдейно дуло на края със зъбчата шепа се протегна от отвора, обхвана един храст и без видимо усилие го откъсна от скалата, след това машината се отдръпна и изпълзя заднишком към дъното на теснината.

Цялата операция протече гладко и изправно. Чрез издигнатата над теснината телесонда бе установена радиовръзка с мозъка на „Циклоп“, който им съобщи, че пълната с „насекоми“ „проба“ е затворена в резервоара.

„Циклоп“ достигна на сто метра от мястото на катастрофата. Там стоеше, опрян с бронираната си задна част в скалата, тиловият енергобот на Рохановата група, в самия скален проход бяха сблъскалите се транспортьори, а още по-нататък се намираше вторият енергобот. Едва забележимото потрепване на въздуха над него показваше, че той продължаваше да създава защитно силово поле, така както го беше оставил Рохан след поражението на своя отряд. „Циклоп“ най-напред дистанционно изключи емитерите на този енергобот, а след това увеличи мощността на реактивната тяга, издигна се във въздуха, леко премина над корпусите на наклонилите се транспортьори и отново се спусна върху камъните, но вече от другата страна на прохода. Точно в този момент някой от наблюдателите издаде предупредителен вик. Той се разнесе в командния пункт на „Непобедимият“, отдалечен на шестдесет километра от теснината, когато черната четина на склоновете й започна да дими и се стовари на вълни върху земната машина с такава ярост, че тя в първия момент съвсем изчезна, сякаш отгоре й беше хвърлена покривка от смолист дим. Но веднага голяма зигзаговидна светкавица прониза атакуващия облак. „Циклоп“ не беше употребил страшното си оръжие: само създадените от облака силови полета се бяха сблъскали с неговото силово прикритие. Сега, облепено с дебел слой вряща чернилка, то сякаш внезапно се материализира, ту се издуваше като огромен мехур от лава, ту се свиваше и тази странна игра продължи доста време. Наблюдаващите имаха чувството, че скритата от очите им машина се мъчи да отблъсне безбройните нападатели, които ставаха все повече и повече, защото все нови и нови облаци се спускаха като лавини на дъното на теснината. Вече не се виждаше блясъкът на силовата сфера, а само в глухата тишина продължаваше страховитата борба на две неживи, но огромни сили. Най-после някой от застаналите пред екрана въздъхна: в потрепващия черен мехур се образува тъмен улей; облакът се превърна в огромен смерч, който се издигна на върховете на най-високите скали и захванат за невидимия противник долу, се завъртя бясно горе в километричен Малстрьом, като проблясваше опалносиньо. Никой не промълви нито дума, всички разбраха, че облакът се опитва да смачка по този начин енергетичния мехур, в който машината се намираше като ядка в черупка.

Рохан с крайчеца на окото си видя как астрогаторът отваря уста, за да попита застаналия до него главен инженер дали полето ще издържи — но не каза нищо. Не успя.

Черният вихър, стените на теснината, гъсталакът, всичко това мигновено изчезна. Гледката беше такава, сякаш на дъното на теснината беше изригнал вулкан. Стълб от дим и кипнала лава, скални парчета и накрая — голям, обгърнат от воали пара облак се стрелна нагоре, докато парата, получила се вероятно от кипящата вода на потока, достигна километър и половина височина, където кръжеше телевизионният ретранслатор. „Циклоп“ беше пуснал в действие антиматериомета си.

Никой в командния пункт не се и помръдна, не се обади дори, но същевременно никой не можеше да овладее обхваналото го чувство на отмъстително удовлетворение: това, че то беше неразумно, не намаляваше неговата сила. Можеше да се приеме, че облакът най-после беше намерил подходящ противник. Всички връзки с „Циклоп“ се бяха прекъснали в момента на атаката и от този момент хората виждаха само това, което им предаваха през седемдесетте километра потрепваща атмосфера ултракъсите вълни на летящата сонда. За битката, която се беше разразила в затворената теснина, научиха и хората извън командния пункт. Тези от екипажа, които бяха заети с разглобяването на алуминиевата кабина, захвърлиха работата си. Хоризонтът на североизток засия, сякаш оттам щеше да изгрее второ слънце, по-силно от увисналото в средата на небето; след това този блясък изчезна в един стълб от дим, който започна да се събира в огромна гъба.

Техниците, които следяха действието на телесондата, трябваше да я изтеглят от полесражението и да я издигнат на четири километра височина. Едва тогава тя излезе от зоната на силните въздушни течения, предизвикани от непрестанните експлозии. Не се виждаха затворилите теснината скали, косматите склонове, нито черният облак, който беше излязъл от тях. Екраните се пълнеха с кипящи вълни от огън и дим, нашарени от параболите на пламтящи парчета; акустичните индикатори на сондата непрестанно предаваха ту по-силен, ту по-слаб грохот, сякаш значителна част от континента бе обхваната от земетресение.

Това, че чудовищната битка не свършваше, беше повече от удивително. След няколко десетки секунди дъното на теснината и цялата местност около „Циклоп“ трябваше да се нажежат до температурата на топене, скалите започнаха да се снижават, срутваха се и се превръщаха в лава и наистина вече се виждаше карминовият блясък на нейния поток, който бе започнал да си пробива път към изхода на теснината, на няколко километра от центъра на боя. Хорпах за момент помисли, че електронните изключватели на антиматериомета са засекли, защото изглеждаше невъзможно облакът да продължава атаката срещу такъв унищожителен противник, но това, което се показа на екрана, когато по нова заповед сондата бе издигната още по-високо, до границите на тропосферата, доказа, че той греши.

Сега зрителното поле обхващаше около четиридесет квадратни километра. На този издълбан от теснини терен започна странно раздвижване. С привидно забавени движения (така изглеждаше само поради отдалечеността на наблюдателния пункт) от покритите с утайки скални склонове, от доловете и пещерите бликаха все нови и нови черни кълба, те се издигаха, съединяваха се, концентрираха се в движение и бързаха към полесражението. Може би за минута всичко изглеждаше така, сякаш непрестанно спущащите се в самия център тъмни лавини щяха да задушат атомния огън, щяха да го смажат и изгасят със самата си маса, но Хорпах познаваше енергетичните резерви на построеното от човешки ръце чудовище.

Един оглушителен, непрестанен гръм, който се носеше откъм високоговорителите, изпълни командния пункт; същевременно трикилометрови пламъци пронизаха тялото на атакуващия облак и после бавно започнаха да се въртят, като се превърнаха в нещо като огнена мелница, цели пластове въздух трепереха и се огъваха от високата температура, чийто източник започна да се премества.

„Циклоп“ по неизвестни причини тръгна назад и без да прекъсне нито за момент да се сражава, започна бавно да се оттегля към изхода на теснината. Може би неговият електронен мозък беше предвидил възможността атомните експлозии да подкопаят скалните склонове, които биха могли да се срутят върху машините, и макар че тя щеше да излезе невредима и от такова положение, това би затруднило свободното й маневриране. Важното беше, че сражаващият се „Циклоп“ се опитваше да излезе на открито пространство и в кипналите вълни вече не се различаваше кое е огънят на антиматериометите му, кое е димът на пожара, кои са частите на облака и кое е лавата на срутващите се скални стълбове.

Изглеждаше, че размерите на катаклизма са достигнали вече своята кулминация. В следващия миг обаче стана нещо невероятно. Картината пламна, нажежи се до ужасна ослепителна белота, покри се с милиарди избухвания и при новата вълна антиматерия бе унищожено всичко около „Циклоп“ — въздухът, разбитите парчета, парата, газовете и димът, — всичко това бе превърнато в твърдо излъчване, то разпука на две теснината и на пространство с радиус един километър затвори облака в обятията на анихилацията и излетя във въздуха, като че ли беше изхвърлено от катастрофа в самата вътрешност на планетата.

„Непобедимият“, който беше на седемдесет километра от епицентъра на този чудовищен удар, се залюля, сеизмичните вълни преминаха през пустинята, транспортьорите и енергоботите на експедицията, струпани до пандуса, подскочиха на местата си, а след няколко минути от планините долетя горещ вихър, опърли светкавично лицата на хората, които търсеха прикритие зад машините, и като вдигна стена от виещи се пясъци, полетя нататък в голямата пустиня. Някое парче сигурно беше улучило телевизионната сонда, макар че тя се намираше на тринадесет километра от центъра на катаклизма. Връзката не се прекъсна, но поради многото смущения приеманата картина значително се влоши. Измина една минута и когато димът бе отнесен малко настрани, Рохан, напрягайки поглед, видя следващия етап на сражението.

То не беше още свършило, както той беше склонен да допусне преди малко. Ако атакуващите бяха живи същества, унищожението, на което бяха подложени, сигурно щеше да принуди следващите редици да отстъпят или поне да се спрат пред прага на разпаления ад, но там мъртвото воюваше с мъртво, атомният огън не угасна, промени само формата и посоката на главния си удар — и тогава Рохан за пръв път разбра, или по-скоро се досети без думи как са изглеждали битките, водени някога на пустинната повърхност на Регис III, в които едни роботи са смазвали и разбивали други; с какви форми на селекция си е служила мъртвата еволюция и какво означаваха думите на Лауда, когато казваше, че псевдонасекомите като най-добре приспособени са победили. И същевременно му хрумна мисълта, че тук някога вече е ставало нещо подробно, че мъртвата, нерушима, зафиксирана чрез слънчевата енергия в кристалчетата памет на билионния облак сигурно съдържа знания за подобни схватки, че именно с подобни самотници, тежко бронирани гиганти, с атомни мамути от рода на роботите, е трябвало да воюват преди стотици векове тези мъртви трошички, които на пръв поглед не представляваха нищо в сравнение с всеунищожаващите, пронизващи свободно скалите пламъци на изпразванията. Това, което им е позволило да преживеят и което е станало причина металните стени на тези чудовища да бъдат разпрани като някакви дрипи и разхвърляни из голямата пустиня, която е засипала с пясък скелетите на някога прецизните електронни механизми — това е някаква невероятна, неописуема смелост, ако може да се употреби тази дума за кристалчетата на титанския облак. Но каква друга дума имаше той за това?… И въпреки усилията си той не можа да сдържи своето възхищение при вида на по-нататъшните му действия, след цялата досегашна хекатомба…

Защото облакът продължаваше нападенията си. Сега вече на повърхността му, по цялото гледано отвисоко пространство, едва се подаваха тук-там най-високите върхове. Всичко друго, цялата насечена от теснини местност изчезна в прилива на черните вълни, които се носеха концентрично от всички страни, за да се втурнат в огнения улей, в центъра на който беше скритият зад щита на потрепващия блясък „Циклоп“. Но този заплащан с огромни, на пръв поглед безсмислени загуби напор не беше лишен от шанс.

Рохан и всички хора, застанали безпомощно пред гледката, която им показваше екранът в командния пункт, започнаха да разбират това. Енергетичните запаси на „Циклоп“ бяха практически неизтощими, но постепенно при огъня на непрестанната анихилация, въпреки мощните защитни средства, въпреки екраниращите, антирадиационни огледала, малка част от звездната температура се предаваше на антиматериометите, завръщаше се в своя източник и вътре в машината сигурно ставаше все по-горещо. Затова атаката продължаваше така яростно, затова се водеше от всички страни едновременно, колкото по-близо до бронята ставаха поредните стълкновения на антиматерията с дъжда от полетели на гибел кристалчета, толкова повече се нагряваха всички апаратури. От доста време вече никой човек не би могъл да издържи във вътрешността на „Циклоп“, може би неговата керамитова броня се бе нажежила вече до вишневочервено — но хората виждаха под купола от дим само синкавия мехур на пулсиращия огън, който бавно, крачка след крачка, пълзеше към изхода на теснината и по този начин мястото на първата атака на облака се показа на три километра на север с ужасяващата си, покрита с пластове от лава и сгурия повърхност. С увиснали по разтрошените скали остатъци от изгорелия храсталак и със застиналите в тях метални буци от улучените с термичен удар кристалчета.

Хорпах нареди да се изключат високоговорителите, които до този момент изпълваха командния пункт с оглушителен гръм, и попита Язон какво ще стане, когато температурата във вътрешността на „Циклоп“ надмине границата на издръжливостта на електронния мозък.

Ученият не се поколеба нито за момент:

— Антиматериометът ще бъде изключен.

— А силовото поле?

— Полето — не.

Огнената битка се пренесе вече в равнината пред изхода на теснината. Мастиленият океан кипеше, издигаше се, виеше се и с адски скокове се втурваше в огнената паст.

— Сигурно вече — каза Кронотос в тишината на онемелия, бурно развълнуван образ на екраните.

Измина още една минута. Изведнъж блясъкът на огнения улей отслабна. Облакът го покри.

— На шестдесет километра от нас — отговори техникът свързочник на въпроса на Хорпах.

Астрогаторът нареди да се вдигне тревога. Всички хора бяха излезли на работните си места. „Непобедимият“ прибра пандуса и асансьора и затвори люковете. На екрана се появи нов блясък. Огненият улей отново се появи. Сега вече облакът не го атакуваше; само отделни части от него, обхванати от огъня, светваха: останалата част от облака започна да се оттегля към пресечената местност, като навлизаше в пълния със сенки лабиринт, и пред очите на наблюдаващите се показа „Циклоп“ — той беше привидно невредим, продължаваше да се движи назад съвсем бавно, като поразяваше с непрекъснат огън цялата околност — камъните, пясъка и дюните.

— Защо не изключва антиматериометите? — извика някой.

Сякаш чула думите му, машината изгаси пламъците, обърна се и като увеличи скоростта си, насочи се към пустинята. Летящата сонда я придружаваше отвисоко, по едно време хората видяха как нещо като огнена нишка лети с невероятна скорост право в лицата и преди да разберат, че антиматериометът на „Циклоп“ е стрелял в сондата, а това, което виждат, е ивица анихилирани по пътя на изстрела частици въздух — те се дръпнаха инстинктивно, потръпнаха сякаш от страх, че изпразването ще се откъсне от екрана и ще избухне вътре в командния пункт. Веднага след това картината изчезна и екранът се изпълни с ярка пустота.

— Разби сондата! — извика техникът от пулта за управление. — Астрогаторе!

Хорпах нареди да се изстреля втора сонда: „Циклоп“ беше вече толкова близо до „Непобедимият“, че те го видяха веднага след като сондата набра височина. Нова бляскава ивица — и тя също бе унищожена. Преди да изчезне картината, те успяха да видят в зрителното поле на сондата своя кораб; „Циклоп“ беше на не повече от десет километра от него.

— Полудял ли е — каза възбудено вторият техник при апаратурата.

Тези думи сякаш подсказаха нещо на Рохан. Той погледна командира и разбра, че Хорпах мисли също като него. Обзе го усещането, че всичките му крайници, главата, цялото му тяло се наливат с оловото на безсмислен, лепкав сън. Но бяха издадени заповеди: командирът нареди да се изстреля най-напред четвърта, после пета сонда. „Циклоп“ ги унищожаваше една след друга, като добър стрелец, който се забавлява със свалянето на хвърляни панички.

— Трябва ми цялата мощност — каза Хорпах, без да извръща глава от екрана.

Главният инженер удари с две ръце по разпределителните клавиши като пианист, който изсвирва акорд.

— Стартова мощност след шест минути — каза той.

— Трябва ми цялата мощност — повтори Хорпах със същия тон, а в командния пункт стана толкова тихо, че се чуваше цъкането на предавателите зад емайлираните прегради, сякаш там се будеше рой пчели.

— Обвивката на реактора е още студена — започна главният инженер.

Тогава Хорпах се обърна с лице към него и за трети път все така, без да повишава тон, каза:

— Трябва ми цялата мощност.

Инженерът мълчаливо протегна ръка към главния изключвател. В дъното на кораба се чу късото изсвирване на сирените за тревога и подобно на някакви далечни барабани им отговориха стъпките на побягналите към бойните си места хора. Никой не говореше нищо, но сега всички вече разбираха, че е станало невъзможното. Астрогаторът се готвеше за борба със своя собствен „Циклоп“.

Стрелките на уредите, проблясвайки, се нареждаха в редица като войници. Индикаторът за разпределение на мощността показваше върху скалите пет и след това шестцифрени числа. Някъде искреше проводник — миришеше на озон. В задната част на командния пункт техниците разговаряха с условни знаци, като си показваха с пръсти коя контролна система трябва да се включи.

Преди да бъде простреляна, поредната сонда показа продълговатата муцуна на „Циклоп“, който се промъкваше през ивиците от скали; екранът отново заслепи хората със сребристата си празна белота. Всеки момент машината щеше да се появи в зоната на непосредствената видимост; боцманът на радиолокаторите чакаше вече при апарата, който издигаше външната носова телекамера над върха на кораба, благодарение на което се увеличаваше зрителното й поле. Техникът свързочник изстреля следващата сонда. „Циклоп“ сякаш се беше насочил право към „Непобедимият“, който чакаше, притихнал и затворен, в пълна бойна готовност, под бронята на силовото си поле. От носа му на равни интервали излитаха телесонди. Рохан знаеше, че „Непобедимият“ може да спре заряда от антиматерия, но трябваше да погълне ударната енергия в ущърб на своите енергетични резерви. В създалото се положение най-разумно му се струваше отстъплението, тоест да стартира и да влезе в стационарна орбита. Очакваше всеки момент такава заповед, но Хорпах мълчеше, сякаш разчиташе да се събуди по някакъв непонятен начин електронният мозък на машината. И наистина той попита, като гледаше изпод тежките си клепачи движенията на тъмната фигура, която безшумно пълзеше сред дюните:

— Викат ли го?

— Да. Няма връзка.

— Дайте му авариен стопсигнал.

Техниците се суетяха край пултовете. Два, три, четири пъти просветнаха светлинки под ръцете им.

— Не отговаря.

„Защо не стартира? — не можеше да разбере Рохан. — Не иска да се признае за победен? Хорпах! Що за абсурд! Раздвижи се… сега Хорпах… сега ще издаде заповед.“

Но астрогаторът само отстъпи една крачка.

— Кронотос?

Кибернетикът се приближи.

— Да?

— Какво ли са му направили?

На Рохан веднага му направи впечатление формата: „те“ — беше казал Хорпах, сякаш наистина имаше работа с мислещ противник.

— Автономните устройства са на криотрони — каза Кронотос и всички почувствуваха, че това, което ще каже, ще бъде само предположение. — Температурата се е увеличила, изгубили са своята свръхпроводимост…

— Знаете ли това, докторе, или гадаете? — попита астрогаторът.

Това беше един странен разговор, защото всички гледаха напред в екрана, на който, вече без посредничеството на сондата, се виждаше „Циклоп“; той се движеше плавно, но въпреки това не много уверено, защото на моменти се отклоняваше от курса си, сякаш не беше сигурен къде точно отива. Той няколко пъти стреля, преди да улучи ненужната вече телесонда.

Всички видяха как тя пада като блестящ факел.

— Единственото, което съм в състояние да си представя, е резонансът — каза след кратко колебание кибернетикът. — Ако тяхното поле е интерферирало в честотата на самовъзбуждането на електронния мозък…

— А силовото поле?

— Силовото поле не екранира магнитното.

— Жалко — сухо забеляза астрогаторът.

Напрежението постепенно спадаше, понеже „Циклоп“ вече явно не се насочваше към кораба-майка. Разстоянието между тях, минимално до преди минута, започна да расте. Изтръгнатата от човешките ръце машина се насочи към просторите на северната пустиня.

— Главният инженер да ме замести — каза Хорпах, — а останалите, моля, да слязат долу.