Станислав Лем
Непобедимият (4)

Първият

От всички страни го заобикаляше потискащ, лъскав мрак. Задушаваше се. С отчаяни усилия се мъчеше да разкъса обвилите го, нематериални сякаш въжета и като потъваше все по-дълбоко с пресекнал в подпухналото гърло вик, той напразно търсеше оръжие, беше гол; за последен път събра всичките си сили, за да извика. Един оглушителен звук го накара да се събуди. Още замаян, Рохан скочи от койката, знаеше само, че е обгърнат от мрак, в който непрестанно звучи сигнал за тревога. Това вече не беше кошмарен сън. Той запали лампата, навлече комбинезона и хукна към асансьора. На всички етажи край клетката на асансьора се бяха събрали хора. Чуваше се проточеният звук на сигналите, по стените горяха червени надписи: „ТРЕВОГА“. Той се втурна в командния пункт. Астрогаторът, облечен като през деня, стоеше пред главния екран.

— Дадох вече отбой — каза спокойно той. — Това било само дъжд, Рохан, но погледнете. Много красива гледка.

Наистина екранът, който показваше горната част на нощното небе, се разгаряше от безброй искри от изпразвания. Дъждовните капки падаха отвисоко, удряха се в невидимото прикритие на силовото поле, покрило като огромна чаша „Непобедимият“, и превръщайки се мигновено в микроскопични пламъчета, осветяваха целия пейзаж с мигаща светлина, прилична на стократно увеличено северно сияние.

— Би трябвало по-добре да се програмират автоматите… — каза със слаб глас Рохан, отърсил се вече напълно от съня. Не му се спеше вече. — Трябва да кажа на Тернер да не включва анихилацията. Инак първата шепа пясък, довеяна от вятъра, ще ни събуди през нощта…

— Да предположим, че това беше пробна тревога. Един вид маневра — отвърна астрогаторът, чието настроение, изглежда, неочаквано беше се подобрило. — Сега е четири. Можете да се приберете в каютата, Рохан.

— Откровено казано, нямам желание. Вие?…

— Наспах се вече. Четири часа са ми достатъчни. След шестнадесет години, прекарани в безвъздушното пространство, ритъмът на съня и бодърствуването нямат вече нищо общо със старите земни навици. Мисля върху максималното осигуряване на изследователските групи, Рохан. Трудна работа е да мъкнеш навсякъде със себе си енергоботите и да пускаш силовите полета. Какво е вашето мнение?

— Можем да дадем на хората индивидуални емитори. Но и това не е разрешение на всички въпроси. Човек, затворен в силов мехур, не може да докосне нищо… вие знаете какво нещо е това. А ако прекалено се намали радиусът на силовата защита, човек може да обгори. Виждал съм такива случаи.

— Дори мислех никого да не пускам на сушата и да работя с помощта на роботи с дистанционно управление — призна си астрогаторът. — Но това е приемливо за няколко часа, за един ден, а на мене ми се струва, че ще останем по-дълго тук…

— Тогава какво възнамерявате да правим?

— Всяка група ще си има изходна база, защитена от силово поле, но на отделните изследователи трябва да се осигури свобода на движенията. Иначе ще бъдем така добре защитени от случайности, че няма да постигнем нищо. Има едно задължително условие — всеки от работещите извън силовата защита трябва да бъде охраняван от човек, който ще бди за безопасността му. Да не се изгубваш от погледа — това е основният принцип на Регис III.

— Къде ще ме изпратите мене?

— Искате ли да работите на „Кондор“?… Виждам, че не ви се иска. Добре. Остават градът и пустинята. Избирайте.

— Избирам града. Все ми се струва, че в него е скрита тайната…

— Възможно е, в такъв случай утре, собствено днес, защото вече съмва, ще вземете вчерашната си група. Ще ви дам още два арктана. Струва си също така да вземете със себе си ръчни лазери, защото имам чувството, че „то“ действува от малко разстояние…

— Кое?

— Де да знаех. Аха. Вземете също кухня, та да бъдете съвсем независими и в случай на нужда да можете да работите без постоянни доставки от кораба…

* * *

Червеното, почти студено слънце се спусна по небосклона. Сенките на гротескните постройки се удължаваха и се сливаха. Вятърът преместваше подвижните дюни от едно място на друго между металните пирамиди. Рохан седеше на покрива на тежкия транспортьор и гледаше с бинокъла Гралоу и Хен, които ровеха извън силовото поле в подножието на една „медена пита“. Ремъкът, на който висеше ръчният светлиномет, му убиваше на врата. Той го отмести, колкото можеше по-назад, без да изпуска двамата от очи. Плазменият оксижен светеше в ръката на Хен като дребен, но ослепително блестящ брилянт. От вътрешността на транспортьора се разнесоха ритмично повтарящите се звуци на призивния сигнал, но той не обърна нито за момент глава. Чуваше как шофьорът отговаря на базата.

— Навигаторе! Заповед на командира! Трябва веднага да се върнем! — извика възбудено Ярг, като подаде глава през люка на куличката.

— Да се връщаме ли? Защо?

— Не зная. Непрекъснато предават сигнала за незабавно връщане, и четири пъти EV.

— EV ли!? Ох, как съм се вдървил! С една дума, трябва да бързаме. Подай микрофона и изстреляй сигнални ракети.

След десет минути всички хора от външната зона бяха вече във всъдеходите. Рохан поведе малката колона с най-голямата възможна за хълмист терен скорост. Бланк, който изпълняваше функциите на свързочник, внезапно му подаде слушалките. Рохан се спусна в металното помещение с мирис на нагряна пластмаса и се вслуша в размяната на сигнали между групата на Галагер, която работеше в западната пустиня, и „Непобедимият“. Вентилаторът разрошваше косата му. Изглежда, щеше да има буря. Барометрите от сутринта показваха ниско налягане, но едва сега от хоризонта изпълзяха тъмносини, равни облаци. Небето над тях беше чисто. Не можеха да се оплачат от липса на електрически смущения — слушалките така пращяха, че връзката се поддържаше само по морза. Рохан слушаше групите условни сигнали. Беше се включил късно и не можеше да се ориентира за какво става дума. Разбра само, че групата на Галагер също се връща с пълна скорост в базата и че на кораба е вдигната на крак бързата помощ и всички лекари са извикани да заемат местата си.

— Лекарите в готовност — каза той на Балмин и Гралоу, които го гледаха въпросително. — Някакъв нещастен случай. Но сигурно не е нещо особено. Трябва да е станало свличане, може би е затрупало някого…

Той каза това, понеже му беше известно, че хората на Галагер трябваше да се заемат с геоложки разкопки на определеното от разузнавача място. Всъщност самият той не вярваше, че това е само обикновен нещастен случай по време на работа. От базата ги деляха само шест километра, но, изглежда, другата група беше извикана значително по-рано, защото в момента, когато видяха тъмния, вертикален силует на „Непобедимият“, те пресякоха съвсем пресни следи от вериги, а при такъв вятър следите биха изчезнали за по-малко от половин час.

Приближиха се до границата на външното поле и започнаха да викат командния пункт, за да им отворят проход. Наложи се да чакат необичайно дълго, докато отговорят на повикването им. После пламнаха условните синкави светлини и те влязоха във вътрешния периметър. Там вече беше групата от „Кондор“. Значи не геолозите на Галагер, а тя беше пристигнала преди тях. Едни от всъдеходите бяха край пандуса, други преграждаха пътя, цареше хаос, хората тичаха, като затъваха до колене в пясъка, автоматите бляскаха с фенерите си.

Смрачаваше се вече. Известно време Рохан не можеше да се ориентира в този хаос. Внезапно отвисоко избликна сноп ослепително бяла светлина. Големият прожектор превърна ракетата в огромен морски фар. Той намери в пустинята една колона от светлини, които се клатушкаха ту нагоре, ту надолу, ту настрани, сякаш наистина се приближаваше корабна флота. Отново блеснаха светлините при отварянето на силовото поле. Машините не бяха още спрели, а насядалите по тях хора на Галагер започнаха да скачат на пясъка, от пандуса се зададе втори прожектор на колела, в шпалира на струпаните, изтласкани настрана машини идваше група хора; те бяха обкръжили една носилка, на която лежеше човек.

Рохан разблъска преградилите пътя му хора в момента, когато носилката мина край него, и се вцепени. В първия момент беше помислил, че наистина се е случило нещастие, но човекът на носилката беше с вързани ръце и крака.

Като се мяташе с цялото си тяло така, че скриптяха въжетата, с които беше вързан, той издаваше с широко отворена уста скимтящ, ужасен глас. Групата отмина след водещия я светлинен кръг на прожектора, а Рохан все още чуваше в мрака това нечовешко скимтене; то не приличаше на нито един от звуците, които беше чувал през живота си. Бялото петно светлина с движещите се в него фигурки ставаше все по-малко, издигна се по пандуса и потъна в широко отворената врата на товарното помещение. Рохан започна да разпитва какво се е случило, но наоколо бяха хората от групата за „Кондор“, които знаеха колкото него.

Доста време мина, докато се съвзе дотолкова, че да може да въведе горе-долу някакъв ред. Спряната колона от машини, ревейки с моторите си, потегли нагоре по пандуса; пламнаха светлините над асансьора, насъбралата се в подножието му тълпа започна да се стопява; Рохан се качи горе между последните, заедно с тежко натоварените арктани, чието спокойствие му се струваше като коварна подигравка. В ракетата се чуваха продължителните звънци на информаторите и вътрешните телефони, по стените все още пламтяха призивните алармени сигнали за медицинския персонал, но след малко и те угаснаха — ставаше все по-спокойно. Част от екипажа слезе долу в столовата; той чуваше разговорите в изпълнения със стъпки коридор, един закъснял арктан тежко крачеше към помещението за роботите, най-после всички се пръснаха, а Рохан продължи да стои като парализиран, изгубил сякаш надежда да разбере какво се е случило, обзет сякаш от сигурност, че обяснение на всичко това не може и няма да

— Рохан!

Пред него стоеше Гаарб. Викът му стресна Рохан. Той трепна.

— Вие ли сте?… Докторе… видяхте ли? Кой е той?

— Кертелен.

— Какво!? Това е невъзможно…

— Гледах го до края…

— До какъв край?

— Бях заедно с него — каза с неестествено спокоен глас Гаарб.

Рохан виждаше как светлините в коридора проблясват в очилата му.

— Изследователската група в пустинята — измърмори той.

— Да.

— И какво му е станало?

— Галагер определи мястото въз основа на сеизмичните сондажи… озовахме се в лабиринт от малки, криволичещи теснини — каза бавно Гаарб, сякаш не на него, а като че ли се мъчеше сам да си припомни реда на събитията. — Там имаше меки скали от органичен произход, издълбани от вода, пълни с пещери и дупки, трябваше да оставим горе всъдеходите… Движехме се близко един до друг, бяхме единадесет души. Ферометрите показваха наличност на големи количества желязо; започнахме да го търсим. Кертелен мислеше, че там има скрити машини…

— Да, и на мене беше казал нещо подобно… и какво стана после?

— В една от пещерите на плитко, под самата повърхност на тинята — там има дори сталактити и сталагмити, — той намери нещо като автомат.

— Наистина ли?

— Не, не това, което мислите. Абсолютно изгнил, разяден обаче не от ръжда, сплавта му е неръждаема, а от корозия, прегорял до половината, с една дума — остатъци.

— Но може би други…

— Но този автомат е най-малко на триста хиляди години…

— По повърхността му се е утаил варовик в зависимост от това, как се е изпарявала водата, която е капела от сталактитите на тавана. Галагер сам направи сравнителен анализ според скоростта на изпаряването и на получаването на утайката и според дебелината й. Триста хиляди години е най-ниската граница… Впрочем този автомат прилича знаете ли на какво? На развалините!

— Значи не е никакъв автомат…

— Не, сигурно се е движел, но не на два крака. И не като краб. Впрочем нямахме време да го изследваме, защото веднага след това…

— Какво стана?

— Непрекъснато преброявах хората. Бях със силово прикритие, трябваше да ги охранявам, нали разбирате… но всички бяха с маски, знаете как е, всички си приличат един на друг, а комбинезоните им също така нямаха определен цвят, защото бяха изцапани с глина. По едно време изчезна един човек. Извиках ги всичките и започнахме да го търсим. Кертелен много се радваше на своето откритие и продължаваше да тършува… Помислих си, че се е заврял в някое разклонение на теснината… Там имаше много такива, но всичките бяха плитки, къси и добре осветени… Внезапно той излезе иззад завоя срещу нас. Беше вече в такова състояние. Нигрен беше с нас, мислеше, че това е топлинен удар…

— Е, какво всъщност му е станало тогава?

— В безсъзнание е. Макар че всъщност не е. Може да ходи, да се движи, само че не може да се установи контакт с него. Освен това е изгубил способността да говори. Чухте ли гласа му?

— Да.

— Сега вече малко се е уморил. Преди беше още по-лошо. Не позна никого от нас. В първия момент това беше най-страшното. „Кертелен, къде се губиш“, му извиках аз, а той ме отмина, сякаш беше съвсем оглушал, мина между нас и тръгна нагоре из теснината, но с такава крачка, по такъв начин, че всички просто изстинахме. Беше съвсем като… като че ли го бяха сменили с друг. Не реагираше на извиквания и се наложи да го гоним. Какво стана там! С една дума, трябваше да го вържем, иначе нямаше да можем да го доведем обратно.

— Какво казват лекарите?

— Както обикновено, говорят латински, но освен това друго не знаят. Нигрен и Сакс са при командира, можеш да идеш и да попиташ…

Таарб се отдалечи с тежки стъпки, наклонил своеобразно глава. Рохан се качи в асансьора и потегли нагоре към командния пункт. Той беше празен, но когато Рохан мина край картографските кабини, чу пред притворената врата гласа на Сакс и влезе вътре.

— Като пълно загубване на паметта. На това прилича — говореше неврофизиологът.

Той беше застанал гърбом към Рохан и гледаше рентгеновата снимка, която държеше в ръка. На бюрото над отворения бордов дневник седеше астрогаторът; бе вдигнал глава и беше се опрял на пълните със старателно навити звездни карти шкафчета. Слушаше мълчаливо Сакс, който бавно започна да поставя снимката в плика.

— Амнезия. Обаче изключителна. Не само че е забравил кой е, но е загубил и говора си, способността да пише, да чете; всъщност това е нещо повече от амнезия: пълно разпадане, унищожение на личността. От нея не е останало нищо освен най-примитивни рефлекси. Той може да ходи и да яде, но само ако му дават в устата. Хваща, но…

— Вижда ли, чува ли?

— Да. Несъмнено. Но не разбира това, което вижда. Не различава хората от машините.

— Рефлекси?

— Нормални. Поражението е централно.

— Централно ли?

— Да. На мозъка. Някакво пълно изтриване на паметта; от нея няма и следа.

— Следователно онзи човек от „Кондор“…

— Да. Сега вече съм сигурен. Същото е.

— Виждал съм подобно нещо… — съвсем тихо, почти шепнешком каза астрогаторът. Той гледаше Рохан, но без да му обръща внимание. — Това беше в пространството…

— Ах, да, зная! Как не съм се сетил! — възбудено каза неврофизиологът. — Амнезия след магнитен удар, нали?

— Да.

— Никога не съм виждал такива случаи. Познавам това заболяване само на теория. Това се е случило отдавна, по време на преминаване с голяма скорост през силни магнитни полета?

— Да. Следователно — в специфични условия. Не е толкова важна силата на полето, колкото неговият градиент и бързината на протичащите промени. Ако има в пространството високи градиенти, а случват се и скокообразни покачвания — индикаторите ги откриват от разстояние. По-рано не е имало индикатори…

— Наистина… — повтаряше лекарят. — Наистина… Амерхатен е правил такива опити с маймуни и котки. Подлагал ги е на въздействието на големи магнитни полета, докато те изгубвали паметта си…

— Да, нали това има някаква връзка с електрическите дразнители на мозъка…

— Но в този случай — гласно разсъждаваше Сакс — освен рапорта на Гаарб имаме показанията на всички негови хора. Силно магнитно поле… но то трябва да има стотици хиляди гауси?

— Стотици хиляди са малко. Необходими са милиони — сухо каза астрогаторът. Едва сега неговият поглед се спря на Рохан. — Влезте и затворете вратата.

— Милиони?! Апаратите на кораба нямаше ли да открият такова поле?

— Зависи — отвърна Хорпах. — Ако е концентрирано на много малка повърхност, — ако обемът му е, да кажем, като този глобус — и ако е екранирано отвън…

— С една дума, ако Кертелен си е поставил главата между полюсите на гигантски електромагнит…

— И това е малко. Полето трябва да осцилира с определена честота.

— Но там не е имало никакъв магнит, нито каквато и да било машина освен някакви ръждясали остатъци — нищо, само измити от водата теснини, чакъл и пясък…

— И пещери — подхвърли меко и някак безразлично Хорпах.

— И пещери… мислите ли, че някой го е вмъкнал в една от тези пещери, че там има магнит — не, това…

— А вие как си обяснявате това? — попита командирът с такъв тон, сякаш разговорът му беше вече скучен и бе му омръзнал. Лекарят мълчеше.

В три и четиридесет през нощта из целия кораб се разнесе продължителният звън на сигналите за тревога. Хората скачаха от койките и като псуваха на поразия и се обличаха в движение, хукваха към местата си. Рохан отиде в командния пункт пет минути след първия сигнал на звънците. Астрогатора още го нямаше там. Рохан изтича до големия екран. На изток черната нощ просветваше от безбройни малки светлинки. Изглеждаше така, сякаш рой метеори, излязъл от един радиант, атакуваше ракетата. Той погледна контролните часовници за полето. Автоматите бяха програмирани от самия него, следователно те не биха реагирали на дъжд или пясъчна буря. От невидимата в мрака пустиня летеше нещо и се пръсваше като огнени мъниста, изпразванията ставаха на повърхността на полето и загадъчните куршумчета, които отскачаха в пламъци, чертаеха параболи от все по-бледа светлина или пък се свличаха по изпъкналото енергетично прикритие. Върховете на дюните изскачаха за секунда от тъмнината и отново изчезваха, стрелките лениво потрепваха — мощността, изразходвана от системата емитори на Дирак за унищожение на загадъчната бомбардировка, беше сравнително малка. Рохан погледна системата на спектроскопическите индикатори в момента едва когато чу зад гърба си стъпките на командира.

— Никел, желязо, манган, берилий, титан — прочете на ярко осветената скала астрогаторът, като заставаше до него. — Всичко бих дал, за да се разбере какво е това.

— Дъжд от металически частици — каза бавно Рохан. — Съдейки по изпразванията, техните размери сигурно са малки…

— С удоволствие бих ги видял отблизо… — измърмори командирът. — Как мислите, да рискуваме ли?

— Да изключим полето?

— Да. За част от секундата. Малка част от тях ще попадне в периметъра и ще ги отделим от останалите, като включим отново полето…

Рохан доста дълго не отговаряше.

— Какво пък, защо не — отвърна най-после малко колебливо той.

Но преди командирът да отиде до командния пулт, светлинните точки изгаснаха така внезапно, както се бяха появили, и се спусна такава тъмнина, каквато има само на лишените от луни планети, които се въртят далече от централните съзвездия на Галактиката.

— Пропадна ни ловът — измърмори Хорпах.

Той остана доста дълго с ръка върху главния изключвател, после кимна леко с глава на Рохан и излезе. Стенещият звук на сигналите за отбой изпълни всички сектори. Рохан въздъхна, погледна още един път към пълния с черен мрак екран и отиде да спи.