Станислав Лем
Непобедимият (3)

„Кондор“

Отдалече ракетата приличаше на наклонена кула. Впечатлението се засилваше от положението на заобикалящите я пясъци: от запад пясъкът беше навеян много по-високо, отколкото откъм изток, поради постоянната посока на ветровете. Наблизо бяха няколко влекача, почти напълно засипани, дори застиналият с вдигнат капак енергомет беше засипан от дюните до средата на корпуса. Но под кърмата се виждаха отворите на дюзите, защото тя се намираше в една незасипана вдлъбнатина. Благодарение на това беше достатъчно да се изгребе тънкият слой пясък, за да се открият разпръснати край пандуса предмети.

Хората от „Непобедимият“ се спряха в края на насипа. Всъдеходите, с които идваха, вече бяха заобиколили в кръг целия терен и пуснатите от емитерите силови полета се свързаха в защитен купол. Транспортьорите и инфороботите бяха оставени на няколко десетки метра от мястото, където пясъчният пръстен опасваше основата на „Кондор“, и хората гледаха надолу от върха на дюната.

Между пандуса на кораба и пясъка имаше около пет метра, сякаш нещо го беше задържало изневиделица в момента, когато е бил спущан. Клетката на асансьора обаче беше стабилно изправена, а празната кабина с отворени врати сякаш ги канеше да влязат. Отстрани се подаваха от пясъка няколко кислородни бутилки. Алуминиевите им стени блестяха, сякаш бяха захвърлени само преди няколко минути. Малко по-нататък от дюната се подаваше част от някакъв син предмет, който се оказа пластмасов бидон. Впрочем във вдлъбнатината под кораба имаше много разхвърляни предмети: пълни и празни консервени кутии, теодолити, фотоапарати, бинокли, стативи и манерки — някои запазени, някои леко повредени.

„Сякаш някой ги е изхвърлял на купища от ракетата!“ — помисли Рохан, като провря глава в мястото, където в тъмния отвор се виждаше люкът за екипажа: капакът му не беше добре затворен. Малката летяща разузнавателна група на Дьо Врие съвсем случайно се бе натъкнала на мъртвия кораб. Дьо Врие не се беше опитал да влезе в него, а веднага беше съобщил в базата. Едва групата на Рохан щеше да открие тайната на двойника на „Непобедимият“. Техниците вече тичаха направо от машините и носеха сандъците с инструменти.

Рохан забеляза един издут предмет, покрит с тънък слой пясък, отмести го с върха на обувката си, като мислеше, че е някакъв малък глобус, все още не разбирайки какво е това, вдигна бледожълтеникавата топка от земята. Почти извика; всички се обърнаха към него. Той държеше човешки череп.

После намериха и други кости, а също и един цял скелет, облечен в комбинезон. Между отпуснатата долна челюст и зъбите на горната още стоеше наустникът на кислородния апарат, а стрелката на манометъра показваше 46 атмосфери: Ярг приклекна, отвори вентила на бутилката и газът излетя с провлечено свистене. В съвършено сухия въздух на пустинята по стоманените части на редуктора нямаше ни най-малка следа от ръжда и винтовете се въртяха съвсем лесно.

Механизмът на асансьора можеше да бъде пуснат в действие от платформата на кабината, но в мрежата сигурно нямаше ток, защото натискането на копчетата не даде резултат. Изкачването на четиридесетметровата клетка на асансьора беше доста трудно и Рохан се колебаеше дали няма да е по-добре да прати горе няколко души с летяща чиния, но в това време двамата техници, привързани с въжета, запълзяха по клетката. Останалите мълчаливо наблюдаваха изкачването.

„Кондор“, кораб от съвсем същия клас като „Непобедимият“, беше напуснал дока само няколко години преди него; те почти не се различаваха един от друг. Хората мълчаха. Макар че всъщност никой не беше говорил за това, но може би всички биха предпочели да видят разбити при катастрофа — дори и от експлозия в реактора — остатъци от кораба. Фактът, че той стоеше тук, полузарит в пясъка на пустинята, наклонен безжизнено на една страна (сякаш почвата се беше поддала под натиска на кърмовите подпори), потопен в хаоса от предмети и човешки кости и същевременно привидно тъй непокътнат, замая всички. Техниците се изкатериха до люка за екипажа, отвориха без усилие капака и се скриха от очите на останалите. Нямаше ги доста дълго и Рохан започна вече да се безпокои, но неочаквано асансьорът трепна, вдигна се на един метър височина и после се спусна обратно на пясъка. Същевременно от отворения вход се показа фигурата на единия от техниците; той им даде знак с ръка, че могат да се качват.

Рохан, Балмин, биологът Хегеруп и един от техниците, Кралик, потеглиха нагоре. По стар навик Рохан гледаше огромния изпъкнал корпус край парапета на кабината и за първи, но не и за последен път през този ден се вцепени от учудване. Титаново-молибденовите плочи на бронята бяха ситно очукани и изстъргани с някакъв ужасно твърд инструмент; следите не бяха много дълбоки, но бяха толкова нагъсто, че цялата обвивка на кораба изглеждаше като надупчена от шарка. Рохан дръпна Балмин за ръката, но той вече беше забелязал това необикновено явление. И двамата се опитаха да огледат по-добре очуканата броня. Всички дупчици бяха малки, сякаш издълбани с острия край на длето, но Рохан знаеше, че няма такова длето, което да може да надраска циментираната повърхност. Това можеше да бъде резултат само на химическо въздействие. Но той не успя да види повече, защото асансьорът завърши краткото си пътешествие и те трябваше да влязат в барокамерата.

Корабът беше осветен отвътре: техниците бяха пуснали вече аварийния генератор, задвижван от сгъстен въздух. Край високия праг имаше голяма купчина извънредно ситен пясък. Вятърът го беше навял през полуотворения люк. В коридорите изобщо нямаше пясък. Помещенията в третия сектор бяха чисти, подредени и добре осветени, само тук-там лежеше по някой захвърлен предмет — кислородна маска, пластмасова чиния, книга, част от комбинезон — но така беше само в третия сектор. Долу, в картографските и звездните кабини, в столовите, каютите на екипажа, в радарните постове, в главния разпределителен пункт за двигателите, в главните и междинните коридори, цареше необясним хаос.

Още по-ужасна картина представляваше командният пункт. Там на екраните и на часовниците нямаше нито едно оцеляло стъкло. При това, понеже стъклата на всички уреди бяха от вещество, което не се чупи на парчета, изглежда, някакви удивителни силни удари ги бяха превърнали в сребрист прах; този прах покриваше пултовете, креслата и дори кабелите и контактите. В библиотеката се търкаляха, като изсипан от чувал булгур, микрофилми, които се бяха полуразвили и заплели в големи лъскави кълба, скъсани книги, счупени пергели, спектрални и аналитични ленти, купища от големите звездни каталози на Камерон, над които беше издевателствувал някой, късайки яростно, но и с непонятно търпение една след друга техните дебели, твърди пластмасови страници. Входовете на клубното помещение и съседната прожекционна зала бяха преградени от купища смачкано облекло и парчета кожа от разпраната тапицерия на креслата. Всичко изглеждаше така, сякаш ракетата, както се изрази боцманът Тернер, е била нападната от стадо павиани. Хората преминаваха от сектор в сектор, загубили просто способността да говорят при вида на това разрушение. В малката навигационна кабина до стената имаше изсъхнал труп на свит на кълбо човек, облечен в панталони и изцапана риза. Някой от техниците, който първи беше влязъл там, бе хвърлил върху него брезент. Това всъщност беше една мумия с изсъхнала, залепена за костите кафява кожа.

Рохан беше един от последните, които напуснаха „Кондор“. Виеше му се свят, повръщаше му се и той превъзмогваше повтарящите се пристъпи с цялата сила на волята си. Имаше чувството, че е преживял кошмарен, невероятен сън. Но лицата на хората около него му доказваха, че всичко, което е видял, е истина. Бяха изпратени кратки радиограми на „Непобедимият“. Част от екипажа остана в изоставения „Кондор“, за да приведе горе-долу в порядък кораба. Преди това обаче Рохан им каза да снимат щателно всички помещения на ракетата и да направят точни описания на състоянието, в което ги бяха заварили.

Те се връщаха с Балмин и Гаарб, един от биофизиците; водач на транспортьора беше Ярг. Широкото му, обикновено усмихнато лице сега сякаш беше се смалило и потъмняло. Многотонната машина подскачаше от време на време, нещо, което никога не се беше случвало на опитния водач, и се провираше между дюните, като пръскаше настрани гигантски фонтани пясък. Пред нея пълзеше безпилотният енергобот с автоматично управление и ги пазеше със силовото си поле. Те мълчаха през цялото време; всеки се беше замислил. Рохан почти се страхуваше от срещата с астрогатора, защото фактически не знаеше какво да му каже. Едно от най-ужасните поради своето абсолютно безсмислие открития той щеше да запази за себе си. В банята, в седмия сектор, той беше намерил парчета сапун със следи от човешки зъби. Невъзможно е да са били гладни: складовете бяха пълни с почти недокоснати запаси от храна; дори млякото в хладилниците се беше запазило съвсем добре. На средата на пътя ги извика по радиото един малък всъдеход, който летеше към тях, оставяйки зад себе си облак от прах. Те намалиха скоростта, тогава и всъдеходът спря. В него имаше двама души, немладият вече техник Магдоу и неврофизиологът Сакс. Рохан изключи силовото поле и те можеха вече да чуват гласовете си. След неговото тръгване открили в хибернатора на „Кондор“ замразено човешко тяло. Имало известна надежда този човек да бъде съживен; и Сакс беше взел цялата необходима апаратура от „Непобедимият“. Рохан реши да се върне със Сакс, като се мотивира с това, че всъдеходът на учения няма силово прикритие. Но в действителност той се радваше, че ще се отложи разговорът с Хорпах. Те завиха на място и се понесоха обратно, като вдигаха облаци от пясък. Около „Кондор“ беше оживено. Непрекъснато вадеха от дюните най-различни предмети. На отделно място под бяло покривало лежаха, поставени в една редица, човешки трупове, те бяха повече от двадесет. Пандусът работеше, дори статичният реактор произвеждаше вече електричество. Забелязаха ги още отдалече по вдигналия се прахоляк и им отвориха проход в силовото поле. Там беше лекарят, малкият доктор Нигрен, но без асистенти той не искаше дори да прегледа намерения в хибернатора човек. Използувайки привилегиите си, Рохан се качи с двамата лекари в ракетата — защото той заместваше в момента командира; изпочупените уреди, които предишния път преграждаха входа на помещенията, бяха отстранени по време на отсъствието му. Термометрите в хибернатора показваха минус седемнадесет градуса. Двамата лекари се спогледаха без думи, но Рохан все пак знаеше за хибернацията толкова, колкото да разбере, че температурата е прекалено висока за пълна обратима смърт, а пък е ниска за хипометричен сън. Не изглеждаше човекът в хибернатора да е бил специално приготвен за летаргия в съответните условия, той по-скоро беше попаднал случайно тук, по същия непонятен и безсмислен начин, по който бе станало и всичко друго на „Кондор“. И действително, когато се облякоха в термостатични скафандри и след като отвъртяха винтовите колела и отместиха тежкия люк, те видяха простряно на пода по очи тяло на човек, облечен само в бельо. Рохан помогна на лекарите да го пренесат на малката тапицирана маса под трите безсенчести лампи. Тя не беше истинска операционна маса, а легло за някои манипулации, които понякога се извършват в хибернатора. Рохан се страхуваше от лицето на този човек, защото познаваше повечето от хората на „Кондор“. Но този му беше непознат. Ако не беше ниската температура и втвърдените му крайници, би могло да се помисли, че намереният спи. Клепачите му бяха спуснати; в сухата, херметическа кабина кожата дори не бе изгубила естествения си цвят, само беше малко по-бледа. Но тъканта под нея бе пълна с микроскопични ледени кристалчета. Двамата лекари за втори път се разбраха с очи, без да си говорят. После започнаха да приготовляват приборите си. Рохан седна на една от празните койки. Двете дълги редици койки бяха старателно постлани; в хибернатора не бе нарушен обикновеният ред. Няколко пъти звъннаха инструментите, лекарите си шепнеха нещо, накрая Сакс се отдалечи от масата и каза:

— Нищо не може да се направи.

— Мъртъв — каза Рохан, но това по-скоро беше единственият възможен извод от думите на лекаря, отколкото въпрос към него.

В това време Нигрен се приближи до пулта на климатизатора. След малко въздухът се раздвижи от топъл полъх. Рохан стана, за да излезе, но видя, че Сакс се връща при масата. Лекарят вдигна от пода една малка черна чанта, отвори я и Рохан видя в нея апарата, за който неведнъж беше чувал, но който той досега не беше виждал в действие. Сакс педантично, с необикновено спокойни движения размотаваше сплетените кабели, които завършваха с плоски електроди. Той постави шест от тях на черепа на мъртвия и ги привърза с еластична лента. Приклекна, извади от торбата три чифта слушалки, постави си едните и все така приведен, започна да върти копчетата на оставения в чантата апарат. Със затворените си очи лицето му придоби израз на пълно съсредоточаване. Внезапно той присви вежди, наведе се още повече, стисна с ръка копчето и рязко свали слушалките.

— Колега Нигрен — каза той със странен глас.

Малкият доктор взе от него слушалките.

— Какво?… — затаил дъх, прошепна с разтреперани устни Рохан.

Апаратът в корабния жаргон се наричаше „подслушвач на гробовете“. С него можеше да се „подслуша“ мозъкът на умрял човек, чиято смърт е настъпила неотдавна или тялото му не е започнало още да се разлага, както беше в този случай, поради ниската температура, а по-точно можеше да се подслуша това, което е изпълвало в последните мигове съзнанието му.

Апаратът изпращаше в черепа електрически импулси; те се движеха по пътя на най-малкото съпротивление — тоест по тези нервни влакна, които са представлявали функционално цяло в момента преди агонията. Резултатите не винаги са сигурни, но се говореше, че на няколко пъти по този начин са получавани информации с необикновено значение. В случай като този, когато от повдигане булото на тайната, което забулваше трагедията на „Кондор“, зависеше толкова много, прилагането на „подслушвача на гробовете“ беше една необходимост. Рохан се бе вече досетил, че неврологът изобщо не е разчитал да съживи умрелия човек и е дошъл фактически само за да чуе какво ще му предаде неговият мозък. Той стоеше неподвижно, чувствуваше, че устата му е странно суха и сърцето му бие тежко. Сакс му подаде втория чифт слушалки. Ако жестът му не беше тъй прост и естествен, Рохан не би имал смелостта да си ги сложи. Но той направи това под спокойния тъмен поглед на Сакс, който бе приклекнал с единия си крак до апарата и въртеше едва забележимо копчето на усилвателя.

Отначало не се чуваше нищо друго освен шума на токовете и той дори усети облекчение, защото не искаше да чуе нищо. Без дори да си дава сметка за това, той желаеше мозъкът на непознатия човек да остане ням като камък. Сакс се надигна и му намести слушалките. И тогава Рохан видя през светлината, заляла бялата стена на кабината, една сива, сякаш посипана с пепел картина, замъглена и увиснала в пространството на неопределено разстояние. Той неволно затвори очи и това, което бе видял преди малко, стана почти ясно. Беше нещо като коридор в ракетен кораб, с тръби по дължината на тавана; целият коридор беше задръстен от човешки тела. Те сякаш се движеха, но фактически трепереше и се вълнуваше цялата картина. Хората бяха полуголи, по тях висяха на парцали остатъци от дрехите им, а тяхната неестествено бяла кожа беше покрита с някакви тъмни петна, сякаш се беше изприщила. Но може би и това явление беше само случаен страничен ефект, защото стените и подът бяха изпъстрени със същите черни запетайки. Цялата картина се люлееше, разтегляше, свиваше и вълнуваше като снимка, направена през дебел пласт вода. Рохан потръпна от ужас и рязко отвори очи; картината посивя и почти се изгуби, като само преграждаше със сянката си силната светлина на заобикалящата го действителност. Но Сакс отново докосна копчетата на апарата и Рохан чу — сякаш в собствената си глава — едно слабо нашепване: „… ала… ама… лала… ала… ма… мама…“

И нищо повече. Токът за усилване внезапно измяука, започна да бучи и изпълни слушалките с повтарящи се като силно хълцане изпищявания, прилични на див, подигравателен, ужасен смях. Но това беше само токът; хетеродинът просто беше започнал да генерира прекалено силни трептения…

Сакс нави шнуровете, подреди ги и ги постави в торбата, а Нигрен вдигна края на платнището и го метна върху лицето на мъртвеца, чиято затворена до този момент уста, може би от топлината (в хибернатора беше вече почти горещо — във всеки случай по гърба на Рохан течеше пот), леко се разтвори и прие израз на безкрайно учудване. И точно такава изчезна под белия саван.

— Кажете нещо… Защо нищо не казвате?! — избухна Рохан.

Сакс притегна ремъците на калъфа, стана и се приближи до него.

— Овладейте се, навигаторе…

Рохан присви очи, стисна юмруци, но усилията му, колкото и големи да бяха те, останаха напразни. Както обикновено в такива случаи, той се изпълваше с ярост и именно нея му беше трудно да овладее.

— Извинете… — избъбри той. — Но какво значи всичко това?

Сакс разкопча скафандъра си, който се свлече на пода, и привидно високият му ръст се стопи. Той отново стана слаб, прегърбен човек с тесни гърди и тънки, нервни ръце.

— Зная не повече от вас — каза той. — А може би и по-малко.

Рохан нищо не разбираше, но се хвана за последните му думи.

— Как така?… Защо по-малко?

— Защото не съм бил тук — не съм видял нищо друго освен този труп. Вие сте тук от сутринта. Тази картина нищо ли не ви говори?

— Не. Те — те мърдаха. Дали са били още живи тогава? Какво беше това по тях? Тези петънца…

— Не мърдаха. Това е оптическа измама. Енграмите се фиксират като фотографиите. Понякога се получава разместване — образите се наслагват по няколко наведнъж; но в този случай нямаше такова нещо.

— А тези петънца? И те ли са оптическа измама?

— Не зная. Всичко е възможно. Но ми се струва, че не са. Какво мислите за това, Нигрен?

Малкият лекар беше свалил вече скафандъра си.

— Не зная — каза той. — Може би това не е бил артефакт. Нали нямаше по тавана?

— Петънцата ли? Не. Само по тях… и по пода. И няколко по стените…

— Ако това беше втора проекция, те щяха да покрият цялата картина — каза Нигрен. — Но това не е сигурно. Прекалено много случайности има в такова зафиксиране…

— А гласът? Това — това бръщолевене? — разритваше го отчаяно Рохан.

— Една дума се чу ясно: „мама“. Чухте ли я?

— Да. Но имаше и още нещо. „Ала… лала“… повтаряха се.

— Повтаряха се, защото претърсих цялата кора на темето — измърмори Сакс. — Тоест цялата област на слуховата памет — обясни той на Рохан. — Това е най-необикновеното…

— Думите ли?

— Не. Не думите. Умиращият може да мисли за каквото и да било; ако мисли за майка си, това е съвсем нормално. Но неговата слухова кора е съвършено празна, разбирате ли?

— Не. Нищо не разбирам. Как така празна?

— Обикновено прослушването на теменната област не дава резултат — обясни Нигрен. — Там има извънредно много енграми, прекалено много зафиксирани думи. Все едно да се опитате да четете сто книги наведнъж. Получава се хаос. А той — Нигрен погледна дългата фигура под бялото платно, — той няма там нищо. Никакви думи освен тези няколко срички.

— Да. Преминах от сенсоричния център на говора чак до Silcus Rolandi — каза Сакс. — Затова се повтаряха сричките, били са последните фонематични структури, които са оцелели.

— А останалите? А другите?

— Няма ги. — Сакс, изгубил сякаш търпение, така вдигна тежкия апарат, че кожената му дръжка изскърца. — Просто ги няма и край. Моля да не ме питате какво е станало с тях. Този човек е изгубил цялата си слухова памет.

— А картината?

— Това е нещо друго. Видял е. Може да не е разбрал какво гледа, но и фотоапаратът нищо не разбира, а въпреки това фиксира всичко, към което го насочиш. Впрочем не знам дали той е разбирал или не…

— Ще ми помогнете ли, колега?

Двамата лекари вдигнаха апаратите и излязоха. Вратата се затвори. Рохан остана сам. Обхвана го такова отчаяние, че той отиде при масата, вдигна платното, отметна го и като разкопча ризата на мъртвеца, която се беше размразила и бе станала съвсем мека, внимателно прегледа гърдите му. Трепна, когато го докосна, защото дори и кожата бе станала еластична; с размръзването на тъканта мускулите бяха омекнали, неестествено повдигнатата досега глава се отпусна назад, сякаш този човек наистина беше заспал.

Рохан търсеше по тялото му следи от някаква загадъчна епидемия, от отравяне, ухапване, но не намери нищо. Два пръста на лявата ръка се разтвориха и откриха малка раничка. Тя беше леко отворена и започна да кърви. Червени капки започнаха да се стичат на бялата пенопластова обвивка на масата. Това беше вече прекалено за Рохан. Без дори да покрие мъртвеца със савана, той избяга от кабината и хукна към главния изход, като разблъскваше събралите се пред него хора, сякаш нещо го гонеше.

Ярг го спря пред барокамерата, помогна му да си сложи кислородния апарат и дори пъхна наустника в зъбите му.

— Нищо ли не се знае, навигаторе?

— Не, Ярг. Нищо! Нищо!

Не забелязваше заедно с кого се спуска с асансьора. Двигателите на машините виеха. Вятърът се засилваше и вълни от пясък се носеха и шибаха по грапавата, неравна повърхност на корпуса. Рохан изобщо беше забравил за тая странна грапавина. Той отиде при кърмата и като се вдигна на пръсти, докосна с върха на пръстите си дебелия метал. Бронята беше като скала, именно като много стара, изветряла повърхност на скала, покрита с твърди издатини. Той видя между транспортьорите високата фигура на инженер Ганонга, но дори не понечи да го запита какво е мнението му за това феноменално явление. Инженерът знаеше колкото него. Тоест — нищо. Нищо.

Връщаше се с още десетина души с най-големия транспортьор. Беше седнал в ъгъла на кабината. Чуваше гласовете на другите сякаш от много далече. Боцманът Тернер говореше нещо за отравяне, но му възразиха шумно:

— Отравяне ли? С какво? Всички филтри са във великолепно състояние. Резервоарите са пълни с кислород. Водните запаси са непокътнати… ядене, колкото щеш…

— Видяхте ли как изглеждаше този, дето го намерихме в малката навигационна? — попита Бланк. — Познавах го… Не бих се сетил кой е, но на ръката му имаше пръстен…

Никой не му отговори. Като се върна в базата, Рохан отиде направо при Хорпах. Астрогаторът се беше ориентирал вече в положението благодарение на телевизионното предаване и рапорта на групата, която се бе върнала по-рано и бе донесла направените неколкостотин снимки. Рохан неволно почувствува облекчение, че не му се налага да рапортува за всичко, което е видял.

Астрогаторът го погледна внимателно, стана от масата, на която върху картата на местността бяха натрупани много снимки. Бяха сами в голямата навигационна кабина.

— Стегнете се, Рохан — каза той. — Зная какво чувствувате, но на нас ни е необходим преди всичко разум. И хладнокръвие. Трябва да се доберем до същността на тази объркана история.

— Имали са всички защитни средства: енергороботи, лазери, антиматериомети. Главният антимат е точно до кораба. Имали са всичко, което имаме и ние — с безцветен глас каза Рохан. Внезапно той седна и каза: — Извинете…

Астрогаторът извади от стенното шкафче бутилка коняк.

— Старо средство, но върши работа понякога. Изпийте това, Рохан. Някога са го употребявали по бойните полета…

Рохан преглътна мълчаливо парещата течност.

— Проверих сборните броячи на всички силови агрегати — каза той с такъв тон, сякаш се оплакваше. — Нищо не ги е нападало. Даже и един изстрел не са дали. Просто — просто…

— … са полудели? — продължи спокойно астрогаторът.

— Бих искал поне в това да бъда сигурен. Но как е възможно?

— Видяхте ли бордовия дневник?

— Не. Гаарб го е взел. При вас ли е?

— Да. След датата на кацването има само четири бележки. Те се отнасят за развалините, които вие изследвахте — и… за „мушици“.

— Не разбирам. Какви мушици?

— Не зная. Написано е точно така — той вдигна от масата една отворена книга. — „Никакви следи от живот на сушата. Състав на атмосферата…“ Това са данни от анализите… ето, тук… „В 18:40 завръщащият се от развалините втори патрул от всъдеходи е попаднал в локална пясъчна буря с голяма активност на атмосферно електричество. Радиовръзка бе установена въпреки смущенията. Патрулът докладва за големи количества мухи, които покриват…“

Астрогаторът прекъсна и остави книгата.

— А по-нататък? Защо не свършите?

— Това е именно краят. Така свършва последната бележка.

— И няма нищо повече?

— Останалото можете да видите.

Той му подаде отворената книга. Страницата беше покрита с нечетливи драсканици. Рохан се вглеждаше с разширени очи в хаоса от преплетени линии.

— Това е май буквата „б“ — каза тихо той.

— Да. А тук е „Г“. Главно „Г“. Също като че ли го е писало малко дете… не намирате ли?

Рохан мълчеше с празната чаша в ръка. Беше забравил да я остави. Помисли си за неотдавнашните си амбиции: мечтаеше сам да командува „Непобедимият“. Сега беше благодарен на съдбата, че не той ще трябва да вземе решение за по-нататъшната съдба на експедицията.

— Извикайте, ако обичате, командирите на специализираните групи. Рохан! Събудете се!

— Извинете. Съвещание ли?

— Да. Да дойдат всички в библиотеката.

След четвърт час всички седяха в голямата квадратна зала, чиито стени бяха покрити с цветен емайл; в тях бяха скрити книгите и микрофилмите. Най-отвратителното може би беше невероятната прилика между помещенията на „Кондор“ и на „Непобедимият“. Това беше естествено, корабите бяха близнаци — но Рохан, където и да погледнеше, не можеше да се отърси от картините на лудостта, които се бяха врязали в паметта му.

Тук всеки си имаше свое определено място. Биологът, лекарят, планетологът, електрониците и свързочниците, кибернетиците и физиците седяха на подредените в полукръг кресла. Тези деветнадесет човека представляваха стратегическият мозък на кораба. Астрогаторът стоеше отделно, под спуснатия наполовина бял екран.

— Запознали ли са се всички присъствуващи с положението на борда на „Кондор“?

Отговори му многогласно утвърдително измърморване.

— До този момент — каза Хорпах — екипажите, които работят в периметъра на „Кондор“, са намерили двадесет и девет тела. В кораба са намерени тридесет и четири, едно от които напълно се е запазило благодарение на замразяването му в хибернатора. Доктор Нигрен, който току-що се е върнал оттам, ще ни докладва за общото положение…

— Не мога да ви кажа много нещо — каза малкият доктор, като ставаше от стола. Той бавно се приближи до астрогатора. Беше с една глава по-нисък от него. — Намерихме само девет мумифицирани тела освен онова, за което спомена командирът и което ще бъде изследвано отделно. Всъщност това са скелети или части от скелети, изровени от пясъка. Мумификация е настъпила вътре в кораба, където е имало благоприятни условия: много ниска влажност на въздуха, практическа липса на гнилостни бактерии и невисока температура. Телата, които са се намирали на открито, са се разлагали главно през дъждовните периоди, защото пясъкът съдържа големи количества окиси и железни сулфати, които влизат в реакция със слаби киселини… Впрочем мисля, че тези подробности не са съществени. Ако се наложи точно да се представят протеклите процеси, с това ще се заемат колегите химици. Във всеки случай при външните условия не е могло да настъпи мумификация, още повече че тук се е прибавило и въздействието на водата и на разтворените в нея вещества, а също и въздействието на пясъка, продължило редица години. С последното може да се обясни и полирането на костната повърхност.

— Извинете — прекъсна го астрогаторът. — Най-важна в този момент е причината за смъртта на тези хора, докторе…

— Никакви симптоми на внезапна смърт, поне по най-добре запазените тела — поясни веднага лекарят. Не гледаше към никого и сякаш наблюдаваше нещо невидимо в повдигнатата си към лицето ръка. — Видът им е такъв, сякаш са умрели от естествена смърт.

— В смисъл?

— Без външно, внезапно въздействие. Някои дълги кости, намерени отделно, са счупени, но тези повреди са могли да настъпят по-късно. За да се определи това, са необходими по-обстойни изследвания. Тези, които са облечени, имат запазена кожа и скелетите им са неповредени. Никакви рани, ако не се смятат малките одрасквания, които със сигурност не биха могли да причинят смърт.

— Е, тогава как са загинали?

— Не зная това. Може да се приеме, че са загинали от глад или от жажда…

— Запасите им от вода и храна са неизразходвани — се обади от мястото си Гаарб.

— Зная това.

За момент настъпи мълчание.

— Мумификацията представлява преди всичко лишаване на организма от вода — обясни Нигрен. Все още не поглеждаше никого от присъствуващите. — Мастните тъкани се променят, но все пак могат да бъдат открити. А ето… тези хора всъщност са ги изгубили практически. Точно както след дълго гладуване.

— Но ги имаше у този, който намерихме в хибернатора — подхвърли застаналият зад последния ред кресла Рохан.

— Това е истина. Но той вероятно е умрял от измръзване. Сигурно е попаднал по неизвестен за нас начин в хибернатора; може би просто е заспал, когато температурата е започнала да спада.

— Допускате ли възможността за общо отравяне? — попита Хорпах.

— Не.

— Но, докторе… не можете така категорично…

— Мога да кажа следното — отвърна лекарят. — Отравяне в планетарни условия може да настъпи или в дробовете от вдишани газове, или през хранопровода, или през кожата. Един от най-запазените трупове беше с поставена кислородна маска. В бутилката имаше кислород, който би му стигнал за повече от десет часа…

„Това е истина“ — помисли си Рохан. Спомни си онзи човек, опънатата кожа на черепа му с остатъци от потъмнели петна на скулите и очните кухини, от които се сипеше пясък.

— Те не са могли да изядат нещо отровно, защото няма нищо за ядене тук — тоест на сушата. А те не са предприели никакъв риболов в океана. Катастрофата е станала веднага след кацането им. Само един патрул са успели да изпратят към развалините. Това е всичко. Впрочем, тъкмо идва Макмин. Колега Макмин, свършихте ли?

— Да — отвърна биохимикът от вратата.

Всички обърнаха глави към него. Той мина по средата между седналите и застана до Нигрен. Не беше свалил дългата си лабораторна престилка.

— Направихте ли анализите?

— Да.

— Доктор Макмин изследва тялото на човека, който беше намерен в хибернатора — обясни Нигрен. — Я ни кажете направо какво намерихте.

— Нищо — каза Макмин.

Косите му бяха толкова светли, че не можеше да се определи дали просто не са вече побелели, а очите му бяха сиви. Дори клепачите му бяха покрити с големи лунички. Но сега това дълго, конско лице не разсмиваше никого.

— Никакви органични или неорганични отрови. Всички ензимни групи на тъканите са в нормално състояние. Кръвта също. В стомаха има остатъци и от смлени сухари и концентрат.

— Тогава как е загинал? — попита Хорпах. Той продължаваше да бъде съвсем спокоен.

— Просто е замръзнал — отвърна Макмин и едва в този момент забеляза, че е с престилка. Откопча катарамите и я хвърли настрани върху едно свободно кресло. Гладката тъкан се свлече и падна на пода.

— Е, и какво е вашето мнение? — каза неотстъпчивият астрогатор.

— Нямам мнение — отвърна Макмин. — Мога само да кажа, че тези хора не са се отровили.

— Някакво бързо разпадащо се радиоактивно вещество? Или твърдо излъчване?

— Твърдото излъчване в смъртна доза оставя следи: пукване на капиляри, петехии, промени в кръвната картина. Такива изменения няма. Няма такова радиоактивно вещество, чиято смъртоносна доза, взета преди осем години, не би оставила никакви следи. Местната степен на радиоактивност е по-ниска от земната. Тези хора не са се срещнали с никаква форма на радиация. Гарантирам ви за това.

— Но нали все пак ги е убило нещо! — възбудено каза планетологът Балмин.

Макмин мълчеше. Нигрен тихо му каза нещо. Биохимикът кимна с глава и като премина между седналите, излезе. Тогава Нигрен слезе от подиума и седна на мястото си.

— Положението не е добро — каза астрогаторът. — Във всеки случай не можем да чакаме помощ от биолозите. Иска ли някой да каже нещо?

— Да.

Стана Сарнер, атомен физик.

— Обяснението за гибелта на „Кондор“ се крие в самия него — каза той. Изгледа един след друг всички със своите очи на далекогледа птица. В сравнение с черните му коси ирисът на очите му изглеждаше почти бял. — Тоест — то е там, само че засега не можем да го разшифроваме. Хаосът в каютите — непипнатите запаси, положението на пръснатите трупове, повредите в инсталацията — всичко това означава нещо.

— Ако нямате какво повече да кажете… — подхвърли разочаровано Гаарб.

— Не бързайте. Намираме се в тъмнина. Трябва да потърсим друг път. Засега знаем съвсем малко. Имам чувството, че нямаме смелостта да си припомняме някои от нещата, които видяхме на борда на „Кондор“. Затова с такава упоритост се връщахме към хипотезата за отравяне и предизвиканата от него всеобща лудост. В интерес на самите нас — и заради загиналите — трябва да разглеждаме безпощадно фактите. Моля, по-скоро внасям категоричното предложение всеки от нас да каже тук какво най-силно го е потресло на „Кондор“. Това, което може би не е споделил с другите. За което е помислил, че трябва да го забрави.

Сарнер седна. Рохан след кратка вътрешна борба каза за парчетата сапун, които беше видял в банята.

После стана Гралев. На борда под купищата скъсани карти и книги било пълно с изсъхнали изпражнения.

Друг някой каза за консервена кутия със следи от зъби. Сякаш някой се беше опитвал да прегризе тенекията. Гаарб се беше изплашил най-много от драскулките в бордовия дневник и бележката за „мушичките“. Той не се ограничи с това.

— Да кажем, че от тектоничния ров в „града“ е бликнала вълна отровни газове и вятърът я е довял до ракетата. Ако вследствие на невнимание люкът не е бил плътно затворен…

— Открехнат беше само външният люк, колега Гаарб. За това свидетелствува пясъкът в барокамерата. Вътрешният е бил затворен…

— Може да са го затворили после, когато са усетили отровното действие на газовете…

— Та това е невъзможно, Гаарб. Вътрешната клапа не може да се отвори, когато е отворена външната. Те се редуват в отварянето и това изключва всяко невнимание или нехайство…

— Но едно нещо е вън от всяко съмнение за мене — че всичко е станало неочаквано. Всеобща лудост — не говоря тук за случаите на психоза по време на полет в безвъздушно пространство; има случаи на психоза, но в безвъздушно пространство, а не на планетите. Всеобща лудост, която обхваща целия екипаж, е възможна само в резултат на отравяне…

— Или вдетиняване — забеляза Сарнер.

— Какво? Какво казахте? — вцепени се от изненада Гаарб. — Това… шега ли е?

— Аз не се шегувам в такива положения. Казах за вдетиняването, защото никой не го спомена. А въпреки това — драскулките в бордовия дневник, разкъсаните звездни атласи, с мъка рисуваните букви… видяхте ги, нали?

— Но какво значи това? — попита Нигрен. — Като определено заболяване ли да третираме това явление?

— Не. Нали няма такова, докторе?

— Със сигурност.

Отново настъпи мълчание. Астрогаторът се колебаеше.

— Това може да ни тласне по погрешен път. Резултатите от некроптичните подслушвания никога не са сигурни. Просто вече не зная какво още може да ни навреди. Доктор Сакс…

Неврофизиологът описа изображението, получено от мозъка на замръзналия в хибернатора, като не забрави да спомене за сричките, които са останали в слуховата памет на мъртвеца. Това предизвика цяла буря от въпроси; кръстосаният им огън засегна и Рохан, защото той беше взел участие в експеримента. Но до никакво решение не се стигна.

— Тези петна ми напомнят „мушичките“… — каза Гаарб. — Момент. А може би причините за смъртта са били различни? Да кажем, че екипажът е бил нападнат от някакви отровни насекоми — в края на краищата не може да се открие следата от малко убождане върху мумифицираната кожа. А този, който намерихме в хибернатора, просто се е опитвал да се скрие от насекомите, за да избегне съдбата на другарите си… и е замръзнал.

— Но защо е получил амнезия пред смъртта си?

— Тоест защо е загубил паметта си, нали? С абсолютна сигурност ли е установено това?

— Дотолкова, доколкото са сигурни резултатите от некроптичните изследвания.

— Но какво ще кажете за хипотезата за насекоми?

— Нека се изкаже по този въпрос Лауда.

Това беше главният палеобиолог на кораба; той стана и изчака да утихнат всички.

— Неслучайно говорихме досега за така наречените „мушички“. Всеки, който поне малко се ориентира в биологията, знае, че никакви организми не могат да живеят извън определен биотоп, тоест извън доминиращ комплекс, който се състои от среда и всички живеещи в нея видове. Така е в целия изследван Космос. Животът или създава огромно разнообразие от форми, или изобщо не възниква. Насекомите не са могли да се появят без едновременното развитие на земни растения, на други, успоредно развиващи се организми, безгръбначни и тъй нататък. Няма да ви излагам сега общата теория на еволюцията, мисля, че е достатъчно да ви уверя, че това е невъзможно. Тук няма никакви отровни мухи, нито пък други членестоноги, ципокрилести или паяковидни. Няма също и никакви сродни на тях форми.

— Не можете да бъдете толкова сигурен в това! — извика Балмин.

— Ако бяхте мой ученик, Балмин, нямаше да се качите на този кораб, защото не бихте взели изпита си при мене — каза невъзмутимо палеобиологът и присъствуващите неволно се усмихнаха. — Не знам как сте с планетологията, но по еволюционна биология — двойка!

— Разговорът започва да се превръща в типичен спор на специалисти… не е ли жалко за времето?… — прошепна някой на Рохан от задния ред.

Рохан се обърна и видя широкото, изгоряло лице на Ярг, който му намигна многозначително.

— Следователно това не са насекоми от местен произход — настояваше на своето Балмин. — Може да са донесени отнякъде…

— Откъде?

— От планетите на Новата…

Сега вече всички започнаха да говорят едновременно. Дълго време събранието не можеше да се успокои.

— Колеги! — каза Сарнер. — Зная откъде е взел тази идея Балмин. От доктор Гралоу…

— Какво да се прави — не отричам авторството си — подхвърли физикът.

— Великолепно. Да кажем, че не можем вече да си позволяваме лукса да правим правдоподобни хипотези. Че се нуждаем от налудничави хипотези. Да бъде така. Колеги биолози! Да кажем, че някакъв кораб от планетите на Новата е докарал тук тамошните насекоми… Биха ли могли те да се адаптират към местните условия?

— При положение, че хипотезата е налудничава — могат — съгласи се от своето място Лауда. — Но дори и налудничавата хипотеза трябва да обяснява всичко.

— В смисъл?

— В смисъл, че трябва да изясни какво е изпохапало цялата външна броня на „Кондор“, и то до такава степен, че както ми казаха инженерите, корабът не е в състояние да излети, преди да му се направи основен ремонт. Смятате ли, че някакви насекоми са се приспособили към консумирането на молибденова сплав? Това е едно от най-твърдите вещества в целия Космос. Инженер Петерсен, с какво може да се пробие бронята?

— Ако е добре циментирана, всъщност нищо не може да я пробие — каза заместник главният инженер. — Може малко да се издраска с диаманти, но за това са необходими тонове и хиляди часове работа. По-скоро с киселини. Но с неорганични киселини, и то те би трябвало да действуват в температура не по-ниска от две хиляди градуса и при съответните катализатори.

— А какво според вас е изхапало бронята на „Кондор“?

— Нямам понятие. Корабът изглежда така, сякаш е бил в киселинна баня при съответната температура. Но как е направено това — без плазмова дъга и без катализатори, — не мога дори да си представя.

— На̀ ви „мушички“, колега Балмин — каза Лауда и си седна.

— Мисля, че няма смисъл да продължаваме дискусията — обади се астрогаторът, който беше мълчал до този момент. — Може би много рано я започнахме. Но не ни остава нищо друго, освен да продължим изследванията. Ще се разделим на три групи. Едната ще се заеме с развалините. Втората с „Кондор“, а третата ще предприеме няколко експедиции в западната пустиня. Това е максимумът на нашите възможности, защото, дори и да пуснем в действие част от машините на „Кондор“, не мога да извадя от периметъра повече от четиринадесет енергобота, а третата степен си остава задължителна и занапред…