Джек Слейд
Господарката на Ранчото на бегълците (3)

3.

Маркус ван Кърк погледна безчувствено към мъртвия, който лежеше по гръб пред задния вход на шерифството. Очите на убития бяха изцъклени, с разширени зеници, в които се четеше предсмъртният ужас от схватката.

— Добро и вярно момче беше Лу — каза големият бос и тръгна нататък през задния двор, който вече бе осветен от многобройните фенери и факли.

Той мина покрай втория мъртвец, без дори да го погледне.

Искаше да подхвърли някаква презрителна забележка, но си премълча. Не искаше да я разгласява.

Този човек сам си бе подписал присъдата, така както Макс Росман и другите двама, единият от които дори не беше ранен, тъй като се спаси със скок от куршумите на Ласитър.

Макс Росман имаше късмет. Изстрелът на внезапно появилия се Лу Шелби го бе улучил в рамото. Скоро щеше да бъде във форма.

Единият помощник бе тежко ранен. Той беше изнесен на носилка.

Шерифът трябваше да отиде при лекар, който да извади куршума. Той седеше мрачен и видимо отчаян на един стол в стаята на управлението.

Ван Кърк го изгледа гневно.

— По дяволите, Макс, как можа да се случи това! Та вие бяхте четирима, при това тежко въоръжени. Защо не внимавахте повече?

— Вие бяхте наредили да го доведем жив, бос — защити се Макс Росмен вяло. — Затова не стреляхме по него. По дяволите, бос, този мъж е самият дявол в човешки образ.

— Трябваше да го ударите по главата — каза ван Кърк язвително. — Тогава щяхте спокойно да го довлечете при мен.

— Не мислех, че ще се съпротивлява — каза Макс Росман разкаяно. — Всичко стана много бързо. Въпреки това той нямаше никакъв шанс. Бяхме пресметнали всичко. Изчаквахме само удобния момент. И тогава се появи Лу Шелби и започна да стреля. Идиотът му с идиот! Стреля така добре, а копелето стоеше зад мен като зад преграда.

— Не обвинявай Шелби! — каза строго ван Кърк.

— На косъм ми се размина! — избухна Росман.

— Е, и? Това трябва да го има предвид всеки от нас. Лу Шелби се е придържал точно към указанията. В критична ситуация не бива да жалиш дори и най-добрия си приятел.

— И затова си получи заслуженото — каза Росман. — Този глупак!

— Ако кажеш още нещо такова за него, ще получиш лично от мен парченце олово — предупреди ван Сърк. Той повиши гласа си и се огледа наоколо. — Това важи за всички вас! Лу Шелби бе чудесно момче. Той пожертвува живота си за нас. Жалко, че нямаше късмет. Вземете пример от него. Очаквам, че в подобни ситуации вие също ще се държите твърдо и решително. Не можем да си позволяваме слабости. Иначе тук скоро ще настъпи краят на хубавия и живот.

Няколко от мъжете промърмориха нещо, което прозвуча като съгласие. Но никой не беше убеден в правотата на тези думи.

— Вярвам, че ти също разбра, Макс — обърна се ван Кърк към шерифа. — Повтарям още веднъж: Лу с раво е стрелял по тебе. Или ти не си съгласен?

Макс Росман разбра, че започва да става опасно. Той знаеше от опит, че заради такива различия в мненията неведнъж ван Кърк бе разчиствал терена. С помощта на куршум. Към неговите основни правила принадлежеше и това, че разногласията трябваше да бъдат премахнати завинаги от света по най-радикален начин. Росман се предаде.

— Прав сте, бос. Не помислих за това.

Ван Кърк се засмя доволен.

— О’кей, Макс. Виждам, че се разбираме отново. В двора отвсякъде се надигна шум. Прозвучаха и изстрели. В промеждутъците се носеше и сигнал на тромпет. Беше старият Джейми Харпър, ветеранът от мексиканските войни. Той не беше съвсем наред с главата, но владееше старите бойни сигнали както в най-добрите дни на живота си.

— Сигурен съм, че скоро ще го заловим — рече Ван Кърк. — Не може да открадне кон. Оборите бяха охранявани строго. Пеша той няма да стигне далече. Щом се разсъмне, започваме преследването. Чуйте, мъже! Искам го непременно жив! Който го залови, ще получи от мен 1000 долара в брой. Ние трябва да разберем кой е той. Явно не е обикновен скитник. Твърде много ум има в главата си.

— Може да го е изпратил някой — промърмори шерифът.

— Трябва да предвидим всичко — каза ван Кърк. — Може би правителството е започнало да проявява интерес към ничията земя. Възможно е той да е таен агент.

— Не мога да си го представя — каза Росман. — Положително щеше да се издаде, когато го затворих. Такива ги надушвам отдалеч. Като колеги, така да се каже.

— Може би е искал да разбере най-напред твоето минало — отвърна студено ван Кърк. — Поради това мисля, че Ласитър е един добре изпечен кучи син. Но може и да е един от тия, които искат да се скрият при нас. Може би в други градове са разлепени обяви за залавянето му. Естествено с друго име.

В нощта, която бавно отстъпваше пред зараждащия се ден, отново прозвучаха тромпетни сигнали.

— Възможно е да бъде нещо друго, бос — сподели Росман и пристъпи по-близо към него. Той искаше да му го каже на ухото, тъй като не бе нужно да го знае всеки. Росман искаше да изглади раздразнението, което предизвикаха неговите необмислени думи преди това. Ето защо се радваше, че му е хрумнала идея, която, както му се струваше, съвсем не бе за пренебрегване.

Ван Кърк се приведе видимо заинтересуван. Той знаеше, че понякога в главата на Росман се раждат добри идеи. Иначе нямаше да го направи шериф в това гнездо на престъпници.

— Да, какво таи дойде наум, Макс?

— Не съм сигурен — каза шерифът, — но изведнъж се сетих за Джеси Шерман.

Ван Кърк се заинтересува внезапно.

— Ранчото на бегълците! — потрепера той. — Да, по дяволите! Може и така да е, Макс. Не го бях помислил досега! Джеси наистина непрекъснато търси напълно пропаднали типове. Точно като нашия приятел Ласитър.

— Да, да, тя все още е обладана от нейните фиксидеи — каза Росман сдържано и се подсмихна. — Дали някога ще се вразуми?

— Остави я на мира — промърмори ван Кърк отстъпчиво. — Дотогава, докато не ни се изпречи на пътя, нека да си разиграва коня в двора на своето ранчо.

— Не бих го отминал така леко, бос. Опасявам се, че все още си точи ножа за теб.

— Какво говориш, Макс. Вече й доказах, че нямам нищо общо с тази история.

— Знам. И тя се направи, че ти вярва. Мисля, че все още се съмнява, че ти изпрати тогава баща й на гилотината.

— Което в действителност е самата истина — ухили се ван Кърк. — Случаят отдавна е забравен. Ти виждаш призраци, Макс.

— Вероятно. Въпреки това трябва да бъдем предпазливи.

— Правилно. Преди всичко трябва да заловим този играч. Не можем да му простим това, което направи тук. Иначе ще пропадне цялата дисциплина.

Те се погледнаха в очите. Стари съмишленици бяха те, дори приятели. Спореха само когато са насаме, на четири очи. Или както сега, когато говореха тихо помежду си.

— Всичко е наред, Макс. Вярвам, че не си ме разбрал криво за това, което преди ти стоварих на главата. Трябваше да го направя. Заради другите. Иначе няма да можем да поддържаме повече реда. И тогава един ден всеки ще започне да прави каквото си поиска.

— А ако Лу ме беше убил?

— В това се състои нашият риск, Макс — каза Ван Кърк сурово. — С тази съдба трябва да живеем. Ние всички. Така е. А сега трябва да се погрижа за преследването на Ласитър. Опасявам се, че някои от нашите хора считат това за съвсем проста работа.

— Само още един въпрос, бос. Наистина ли мислиш да пратиш двамата долу на гилотината?

— Момчето сигурно — отвърна ван Кърк тихо. — Какво ще стане с малката, трябва да помислим. Бърк има нужда от едно ново захарче за освежаване. Не искам да го ядосвам. При това той е един много, много добър човек.

— А ако се установи, че твоят девер Ейрън е „бил убит едва днес вечерта“?

— Тогава момчето ще поживее още дълго. И малката също, ако се окаже вярно. Това ще бъде наша моментна заблуда, а кой тук мисли дълго върху тия неща! Това, от което имаме нужда, са убийците. Всичко се подрежда както трябва. Ласитър уби Джоузеф, а Ейрън, моят скъп девер Ейрън, бе убит при грабеж. Край на проблема. Веднъж завинаги.

— Какво ще каже за това Естер?

— Няма да каже нищо, само ще мълчи.

— А ако се усъмни? Съмнението е близко до ума. Чрез нея ти се добираш до невероятно богатство.

— Аз? — изрече ван Кърк учудено. — Та наследницата е Естер. Най-вероятно е човек да се усъмни, че тя има пръст в тази работа.

— Но ти започваш да управляваш цялото това богатство. И… теоретически тя може да бъде против това да разполагаш дори с един-единствен долар от нейното наследство. Какво ще правиш тогава, Марк?

Ван Кърк се изхили нервно и високо.

— Тогава ще й се случи нещастие, Макс. Наистина ли си толкова тъп, или само се правиш на такъв?

— Дано само нямаме неприятности с Ласитър — рече той и отново стана сериозен. Росман се изправи и прикрепи с ръка превръзката на рамото си. — Отивам да ми извадят куршума.

Докторът установи, че раната не е дълбока.

— Веднага щом приключи малката операция, ще се включа в преследването. Трябва да претърсим цялата местност основно. Както при ловни хайки. И да проверим грижливо всяко възможно скривалище.

— Добър съвет, Макс.

Малко по-късно те напуснаха двора в различни посоки. Останалите мъже ги последваха. Всички бяха обхванати от треската на преследването и от пълната надежда за успешен край. Само чудо можеше да помогне на този дявол Ласитър да им се изплъзне от лапите.

Той нямаше шанс.

Възможностите на Ласитър действително бяха нищожни. Той безшумно се промъкваше в тъмнината. Често усещаше преследвачите зад себе си и в такива моменти се вкаменяваше. Много пъти ловците идваха толкова близо до него, че можеше да ги докосне.

Въпреки това той запази ледено спокойствие. Стана му ясно, че те го търсеха преди всичко в покрайнините. Проверяваха в мазетата, оборите и в полуразрушените къщи, които бяха необитаеми. Така те не пропускаха дори и ъгълче, освен това, в което биха се скрили сами в случай на нужда.

Ласитър се прокрадваше съвсем близо до къщите и широката главна улица. Тук преследвачите му минаваха като слепи покрай него, упътвайки се към мястото, от което някой извикваше, че е забелязал нещо подозрително.

Понякога прозвучаваше и тромпетът.

Ласитър бе виждал ветерана особняк вече три пъти съвсем отблизо. Между другото той също знаеше, че се казва Джейми Харпър и че другите го считат за побъркан.

Ласитър се радваше, че старият Джейми създава такава врява с тромпета си. Точно в тези моменти той можеше да си позволи да не бъде толкова безшумен.

Бе открил и още нещо, което можеше да бъде от голямо значение за него при определени обстоятелства.

Сега се доближаваше до най-голямата сграда в града. Тя се намираше зад едни високи стари дървета, а дворът й бе ограден с двуметрова стена. Отзад най-вероятно имаше охраняващи постове и ако собственикът бе помислил за всичко, трябваше да има зли кучета, каквито често се срещаха в местността.

Въпреки това Ласитър реши да рискува. Ако изобщо можеше да бъде някъде на сигурно място, то това беше именно тук.

Откри едно дърво, което бе само на пет метра от стената. Това бе една дебела топола със силно разклонена корона. Клоните й дори преминаваха над оградата.

Ласитър метна завоювания „Уинчестър“ през гърба си и се опита да се покатери. Първите два метра и половина нямаше клони. Само някакви жалки остатъци от тях.

Това бе изключително трудна работа. Ласитър потъна в пот, докато се добра до първия клон.

Едва се бе качил на него, когато в основата на дървото се появиха четирима мъже. Единият гледаше съсредоточено нагоре.

Ласитър имаше чувството, че този мъж го гледа право в лицето. Той спря дъха си.

Ръката му стискаше заредения „Ремингтън“. Беше решен да се предаде колкото е възможно по-скъпо.

— Може да се е покатерил горе — каза мъжът. — Ей, вижте там! Май има някой!

— Прав си, Джо! Това е той!

Вдигна пушката си и стреля в клонака на могъщото дърво.

Ласитър за малко да натисне спусъка и да открие огън срещу четиримата.

Как можаха да го открият? Той се бе притиснал така здраво към дебелия ствол, сякаш се бе сраснал с него.

В последния момент се въздържа.

Куршумите просвистяха в гъстия клонак на повече от половин метър от него.

Половин дузина врани излетяха, като грачеха дрезгаво и бързо удряха с криле.

Ласитър чувствуваше как потта се стича по челото му.

Мъжете под тополата се смееха.

— Видя ли това добре, Еидам? — извика един от тях.

А друг сухо добави:

— Може да се е превърнал във врана.

— Не бих се учудил, та нали е дявол — отбеляза трети.

Тичайки, пристигнаха и други мъже.

— Какво стана? — викаха те възбудено.

— Ейдам е тръгнал на лов за гарги, огладнял е! — хилеше се един от участниците.

След това се отдалечиха.

Това бе провал, който трябваше да бъде прикрит възможно най-бързо с необходимите мерки.

Ласитър изчака още малко. Едва след десетина минути той предприе опасното и стягащо гърлото катерене. Бе изпълнен със свирепа решителност. Трябваше да успее, тъй като сега единственият изход бе бягството напред.

Естер ван Кърк се намираше в гостната. Беше сама. Бе се изтегнала на копринения диван и гледаше някъде в пространството. До нея, върху малка мраморна масичка, лежаха парчета от разбита бутилка уиски. Естер бе изпила повече, отколкото можеше да понесе.

Тя гледаше безцелно. Мислите й се въртяха само около един-единствен непрекъснато повтарящ се въпрос.

Защо загинаха така внезапно нейните двама братя? И то един след друг! Дали това е случайност? Може ли съдбата да е наистина толкова жестока? Не се ли е намесила някоя друга сила?

Беше я потиснало някакво смътно предчувствие. Не в самото начало, когато Маркус й съобщи за жестоката смърт на Джоузеф. Това бе наистина едно разтърсващо известие, тъй като тя обичаше силно по-големия си брат Джоузеф. Естер прие нещата философски. В тази страна често ставаха такива работи. Джоузеф бе имал нещастието именно той да бъде убит от този кръвопиец с име Ласитър. Можеше да бъде и всеки друг.

Час по-късно Маркус Пристигна при нея с второто скръбно известие. Брат й, Ейрън, който притежаваше голямо търговско предприятие в Ростон, бе убит при обир в дома му.

Маркус й го съобщи по възможно най-безболезнен начин, с израз на дълбока скръб. Той също бе разтърсен извънредно много.

Извършителите бяха заловени и чакаха сега присъдата си. Естествено и тримата щяха да бъдат обесени, дори и това младо момиче.

Естер ван Кърк не изпитваше състрадание, а само жестока омраза. Беше се усамотила в гостната с бутилка уиски. А в главата й кръжаха непрестанно тези тежки мисли, които не водеха към нищо.

Това, че ставаше наследничка на едно огромно състояние, изобщо не я интересуваше. Какво бяха парите в сравнение с човешкия живот! Те са боклук! Тя бе загубила двамата най-обичани от нея на света роднини. Ейрън и Джоузеф означаваха за Естер много повече от законния й съпруг Маркус ван Кърк.

Те я бяха предупредили за този брак. Не се разбираха особено добре с Маркус ван Кърк. В действителност никога не се говореше открито, но се чувствуваше, че под бляскавата повърхност на брака им се крие нещо гнило. Маркус ги бе канил неведнъж да започнат съвместно предприемачество. Той им обещаваше примамливи печалби, ако те се включеха при определени от него условия. Ейрън и Джоузеф обаче никога не се съгласиха. Маркус беше видимо ядосан, но това вече бе забравено.

Най-после Маркус ван Кърк се бе докопал до целта си. С помощта на жестоката съдба.

Естествено щеше да вложи цялото й наследство в своето предприемачество и щеше да стане още по-богат и по-могъщ. А с това без съмнение щеше да порасне и авторитетът на Естер.

Маркус имаше големи планове за бъдещето, които сега можеше да реализира много по-бързо. Най-напред искаше да направи политическа кариера и да построи железопътна линия в тази част на Оклахома. Щом това място, тази ничия земя, бъде истински отворено, благополучието нямаше да се бави дълго.

Това слабо интересуваше Естер ван Кърк. Тя притежаваше всичко, можеше да задоволи всяка своя прищявка, която бе способна да измисли. Единственото, което още желаеше, бяха деца. Тя искаше да има най-малко пет деца и да бъде добра майка. Още като младо момиче си бе мечтала за това. Но засега мечтите й не се сбъдваха. Те бяха женени едва от година, така че все още нямаше повод за безпокойство.

Нейните любими братя Ейрън и Джоузеф нямаше да могат да я видят. Това бе ужасно.

Естер си наля отново и отпи. Вече не чувствуваше вкуса на уискито, но продължаваше да пие. Мислеше, че ще й стане по-леко, като замъгли по този начин мозъка си, докато спре да мисли изобщо и заспи дълбок сън.

Поне единият да бе останал жив! Когато тя се ожени, те се заклеха винаги щом има нужда от помощ да бъдат до нея.

Сега тя бе сама на този свят.

Защо пък сама? Нали имаше Маркус!

— Маркус? — прошепна тя пияна. — Да, Маркус…

Дойде й внезапна идея. Трябваше да говори с него. Имаше нужда от силен мъж, на чието рамо да се облегне и да се наплаче истински.

Естер бе все още по нощница, макар че нощта скоро щеше да свърши. Олюлявайки се, пристъпи към прозореца и отвори едното крило. С широко отворена уста тя вдишваше свежия въздух. Птичките вече се пробуждаха.

Изведнъж от далечината се дочу тромпетен сигнал. Беше за сбор на кавалерията. Някъде навън армията отново се събираше.

Естер ван Кърк затвори прозореца. С несигурни крачки тя тръгна през стаята, залитна срещу едно кресло, разпери ръце и въпреки голямата съпротива загуби равновесие.

Инстинктивно се подпря с несигурна ръка. След това падна по корем върху килима и рече изненадано:

— О, по дяволите!

И тогава чу, че вратата се отваря. Някой влезе в стаята. Това можеше да бъде само мъжът й. Тя се изправи с мъка. Цялата стая се въртеше пред погледа й. Затвори лявото си око и спря да вижда предметите двойни. Сега можеше да стигне със сигурност до някое кресло. Естер се стегна и се насочи направо, но походката й наподобяваше тази на човек, хванал морска болест.

Най-после тя се тръшна върху един мек фотьойл, затвори очи и простена:

— О, Маркус! Моля те, не казвай нищо. Не знаех как да постъпя. Исках само да забравя всичко.

Естер сложи ръце на лицето си и започна да хълца. Сега бе напълно безпомощна. Косата й се бе отпуснала върху челото. Само разкаяно клатеше глава.

— Разбирам ви напълно, мадам — каза един напълно непознат за нея глас. — Действително това е жесток удар за вас.

Бавно, съвсем бавно разтвори ръцете си, в които бе скрила обляното със сълзи лице. С неясен поглед тя гледаше непознатия мъж, който стоеше пред нея в разкъсани, мръсни и окървавени дрехи. Силното му лице изглеждаше така, сякаш го е валял порой от камъни. Това бяха следите от юмруците на Бърк Мортън.

— Кой… кой сте вие? — заекна Естер ван Кърк. — Какво…

Тя млъкна, клатейки глава. Говоренето й струваше усилия. Още повече, че не можеше да намери верните думи, толкова бе пияна.

Едрият, странен мъж се приближи до малката мраморна масичка и си наля уиски в чашата на Естер. Напълни я до самия ръб и я изпразни на един дъх.

— Какво правите тук? — прозвуча несигурно гласът й. — Аз… — и с широко отворени уста пое въздух, за да нададе вик за помощ.

Но не се стигна до това. Мъжът се озова светкавично до нея и сложи ръка върху устата й.

— Успокойте се, мадам — каза той кротко. — Не трябва да се страхувате от мен. Няма да ви сторя нищо лошо. И не се плашете, като чуете името ми. Казвам се Ласитър.

Той все още държеше предвидливо ръката си на устата й. Тя трепна конвулсивно, разтвори още по-широко очите си и изкрещя сподавено под ръката му.

Той я стисна още по-здраво.

— Моля ви, мисис ван Кърк, изпълнете желанието ми и се дръжте съвсем спокойно. Няма да ви се случи нищо неприятно. Заклевам се. Обещавате ли да не крещите? Само тогава ще ви пусна!

Естер първо поклати глава. След това кимна, доколкото й позволяваше здравата му хватка.

Той я пусна, но бе готов да заглуши моментално един евентуален крясък.

Но това не бе нужно. Изведнъж тя се отпусна. Бе преодоляла страха си изненадващо бързо.

— Вие сте убили брат ми Джоузеф — промълви Естер развълнувано. — Как мога да не се страхувам от вас! — тя сложи отново ръце на лицето си и се наведе напред. Раменете й трепереха. — Как изобщо влязохте тук? — изхлипа тя. — Мъжът ми каза, че сте затворен.

— Избягах — каза той с тих глас. — Росман искаше да ме заведе при съпруга ви. Вероятно той щеше да иска нещо от мен. Тогава успях да надхитря Росман и неговите партнъори. Не чухте ли врявата в града? Всички ме търсят трескаво. Единственият ми шанс бе тази къща. Никога няма да се усъмнят, че съм тук.

Тя отново свали ръцете си. Сега се владееше напълно.

— Искате да ме използувате за заложница? — попита Естер. — Вярно ли е?

Той се засмя:

— Аз не се бия срещу жени, мисис ван Кърк.

— Какво тогава искате?

— Първо, едно сигурно скривалище — отговори той. — А може би ще успея да ви убедя в истината. Не съм убил брат ви Джоузеф. Бърк Мортън хвърли ножа. Всичко доказва, че той уби Джоузеф напълно умишлено. Мисля, че това бе хладнокръвно, предварително замислено убийство.

По мокрото й лице се изписа силна уплаха. Ласитър имаше чувството, че е стигнала до отговора на въпроса, над който тя самата дълго бе размишлявала. Въпрос, който започна да я измъчва отново.

Иначе щеше да реагира със спонтанна съпротива и щеше да приеме това чудовищно обвинение като лъжа.

Но Естер остана спокойна. Ласитър така и очакваше.

— Това е безсмислица — каза тя. — За какво му е трябвало на Мортън да прави това! Имаш ли обяснение?

— О, да, мадам, имам. Или още не знаете, че и вашият брат Ейрън също е убит? Вчера вечерта, когато братът и сестрата Кели са му били на гости. Но съм твърдо убеден, че това е станало тази нощ.

Тя го гледаше уплашено и същевременно заинтригувано. Беше наясно със смисъла на неговите думи. Не искаше да повярва. Всичко в нея се противопоставяше на действителността.

Естер протегна ръцете си, сякаш се съпротивляваше.

— Не! Не ви вярвам, Ласитър! Вие сте един проклет и жалък лъжец. Кой би трябвало да бъде заинтересуван от това?

Ласитър продължи неумолимо нататък.

— Вашият съпруг, мисис ван Кърк!

Естер подскочи, но успя да се овладее изненадващо бързо. За него това бе нов знак, че тя самата си е направила такива заключения.

— Вие сте луд, Ласитър! — изсъска тя ледено. — Вие сте един дявол. Представяте се за невинно ангелче, а същевременно искате да сторите зло на семейството ми. Вие сте направо един дяволски кучи син!

— Бяха ли богати братята ви? — попита Ласитър делово. — Оставиха ли голямо наследство?

— Вие мислите, че Маркус е искал по този начин да се добере до богатството им?

— Само ако е имало такова.

— Да, има. И според закона аз съм пълноправната наследница. Следователно никой друг освен мен не е заинтересуван толкова много от убиването им. Чувате ли, Ласитър! В багажа на брата и сестрата са намерени 20 000 долара. Точно толкова, колкото са откраднати от Ейрън. Това не е ли достатъчно доказателство?

— Щом ви задоволява, мадам.

— Да, задоволява ме — изрече тя нервно. — Защо не прехвърлите вината за убийствата на мен? В края на краищата така излиза.

Той искаше да отговори, но не можа. Вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената.

Ласитър отскочи встрани. Неговият „Уинчестър“ политна високо. Същевременно той се приведе.

Трима мъже стояха в рамката на вратата.

Те държаха револвери в ръцете си и викаха нещо високо. Думите им не се разбираха. Заглушаваше ги трясъкът и плющенето на изстрелите.

Може би викаха на Ласитър да се предаде. Но неговата бърза реакция направи валиден само един глас, този на оръжията.

Едновременно два куршума одраскаха и без това разраненото тяло на Ласитър. Другите изстрели прелетяха покрай него.

Коленичил, той изпразни завоювания „Уинчестър“. С поразяваща бързина.

Отново бе улучен. Ласитър изрева и се претърколи по килима. Изглеждаше, сякаш е тежко ранен. Но това бе пак драскотина.

Със стиснати зъби Ласитър изпрати последните си куршуми и видя как тримата мъже се свлякоха накуп, поразени от неговите изстрели. При това двама от тях нададоха пронизителни викове, преди да се строполят окончателно.

Ехото от изстрелите още се носеше из къщата. Чак сега Ласитър забеляза, че по лицето му тече кръв. Главата му бучеше и тътнеше бясно.

Всичко пред очите му се въртеше. Обземаше го слабост. Не бе усетил как в разгара на сражението един изстрел го бе засегнал в главата.

И отново някой се появи на вратата. Ласитър виждаше смътно мъжа, но успя да забележи, че е добре облечен. Това трябваше да е самият Маркус ван Кърк.

Ласитър просто падна върху килима и се изпъна. Защо имаше кръв по лицето си? Той затаи дъх. Не трепваше. Трябваше да изглежда като мъртъв. Само така съдбата можеше да го помилва за по-дълго време.

Той бе много изтощен, за да може да се съпротивлява. Освен това оръжието му бе празно. Преди да успее да извади двата револвера, ван Кърк щеше да го застреля.

Ласитър чу стъпки, ван Кърк застана до него и го срита с ботуш.

Заболя го, но Ласитър остана ням и неподвижен.

— Убили са го най-после, копелето! — чу той ръмженето на ван Кърк. След това чу и въпроса:

— Естер, добре ли си?

— Да, всичко е наред, Маркус. Бях ужасно изплашена. Той се появи така внезапно в стаята ми.

— Така си и помислих — избоботи той. — Чух няколко мъже да говорят за една смешна случка при онова старо дърво. Реших да проверя още веднъж. И там ме обзе правилно съмнение.

— Щастлива съм, че дойде, Маркус.

— Какво искаше той от теб? Отдавна ли е тук?

— Не, отпреди малко. Разказваше ми, че бил невинен. Не бил убил Джоузеф. Мисля, че искаше аз да се застъпя за него пред тебе.

— Това вече не е нужно. Той получи, каквото заслужаваше. Кой тогава е убил Джоузеф?

— Не каза нищо.

Бученето вече бе спряло в ушите на Ласитър. Той чуваше добре какво говорят двамата помежду си.

Жената бе предпазлива. Трябваше да помисли. Беше си изработила определена тактика. В такъв случай думите на Ласитър не бяха хвърлени на вятъра.

— Жалко, че е мъртъв — каза ван Кърк. — Щеше да е по-добре, ако го видех с въжето около врата.

— Това вече не е от значение — каза тя провлачено.

— Имаш право, скъпа — отговори. — Какъв дявол само. Добре, че най-сетне е мъртъв. Между другото той уби вече петима от хората ми. Двама в двора на затвора и трима — тук. Ласитър обезвреди почти всички мъже в града. Росман и единият му по-мощник са ранени. Бърк Мортън е със счупен глезен и засега е извън строя. Жалко, с удоволствие бих му задал няколко въпроса. Макс мислеше, че той е таен агент на правителството. Онези кучета във Вашингтон стават все по-внимателни.

— И какво от това? Остави — каза Естер. — Нали няма от какво да се страхуваш, Маркус. Та ти си един верен на закона гражданин.

— Вярно е. Въпреки това не гледат с добро око на тези институции, които искат да се намесят тук. Ние сме достатъчно силни, за да се грижим сами за реда.

По стълбите се чуха тежки стъпки.

— Ей, бос! — извика шериф Росман. — Къде се криете?

Ласитър разпозна дрезгавия глас на плешивия пазител на закона. Той не беше сам. Това се разбираше по стъпките. След няколко секунди щяха да влязат в стаята.

Ласитър нямаше нито миг за губене. Не можеше да продължава да играе ролята на мъртвец, когато е наблюдаван от толкова много хора.

Той премигна и с един поглед прецени цялата обстановка.

Ван Кърк стоеше на три крачки от него, до фотьойла на жена си, и гледаше към вратата.

— В стаята на Естер съм, Макс — извика той. — Убихме копелето, но за жалост отново има няколко жертви. Ела и виж сам.

Ласитър не се колеба дълго. Той скочи така внезапно, че ван Кърк и неговата жена нададоха викове на изненада. Ван Кърк посегна към револвера си, но Ласитър вече се носеше със скок към него.

Достигна го, преди да е успял да извади пистолета си. Удари го с ремингтъна странично в главата.

Ван Кърк политна назад. Той беше зашеметен, но въпреки това се опитваше да вдигне колта си.

Ласитър действуваше бързо и неумолимо. Ван Кърк бе невероятно здрав мъж и затова го удари повторно с револвера си. Чак тогава бандитският бос замъгли очи.

Естер ван Кърк бе като парализирана. Тя дори не викаше. Ласитър забеляза това едва накрая.

Вече бе минал зад гърба на изпадналия в безсъзнание и преди той да се строполи на земята, го прихвана с лявата си ръка през гърлото.

В отворената врата се появи шерифът. Няколкото мъже зад него изреваха диво, когато видяха в какво положение се намира техният бос.

Ласитър вече бе опрял оръжието си в слепоочието му. Той нямаше какво повече да каже.

— О’кей, Ласитър — прогърмя Макс Росман, който държеше лявата си ръка на превръзка. — Ти отново имаш думата, но не бързай да се радваш предварително.

— Не мърдай! — заповяда Ласитър. — Ще държа ван Кърк, докато се споразумеем.

— Елате, мадам — каза Росман. — Ще ви отведа на сигурно място.

— Не! — изкрещя тя. — Ще остана при съпруга си!

— По собствена воля? — попита с недоумение Росман. — Този човек е опасен престъпник. Той е кръвопиец. Побеснял звяр. Мадам, не забравяйте какво причини той в този град. Не можете да бъдете нито за секунда сигурна за живота си.

— Оставам тук, където ми е мястото. При моя мъж — каза тя енергично. — А сега изчезвайте заедно с хората си, шерифе! И не измисляйте повече глупости. Вече успяхте да направите достатъчно!

— Мадам, но аз…

— Не искам да слушам нито дума, мистър Росман! — извика Естер. — Вървете си, по дяволите! Трупове също не искам да виждам! — добави тя бързо. — По-живо, размърдайте се!

Естер можеше да бъде дяволски енергична. Ласитър имаше чувството, че тя скоро предпазливо ще закомандва и мъжа си.

Ван Кърк все още висеше в хватката на Ласитър, но вече в пълно съзнание. Ласитър държеше пистолета, опрян в главата му.

— Легни, ван Кърк! Ръцете на гърба!

Големият бос се подчини. Страхът се таеше дълбоко в душата му. При това го гризеше и съвестта.

Ласитър извади от джоба си една кожена връв и здраво завърза с нея ръцете му.

Шерифът и неговите помощници бяха изнесли мъртвите и бяха изчезнали.

— Можете да си вървите, мадам — каза той. — Не бих искал да ви въвличам в цялата тази история.

Това засяга само мъжа ви.

— Какво си намислил? — изпъшка ван Кърк. Той се обърна по гръб и се изправи. Това не му бе трудно, макар че беше вързан.

— Искам само да освободя брата и сестрата на Кели — отговори Ласитър. — След това вие трябва да върнете конете ни и всичко останало, което ни бе отнето при арестуването. Разбира се, и двадесетте хиляди долара, които вашите хора намериха в багажа на Кели. Ясно ли е?

Той се засмя дяволски. Лицето на ван Кърк се изкриви.

— Парите на моя девер Ейрън! — изкрещя той, без да се владее. — Кели са ги откраднали от него. Сега принадлежат на жена ми. Нямате право на това, Ласитър.

— Точно това очаквах да кажете — ухили се Ласитър. — Но изобщо не е доказано, че Кели са убийците на Ейрън Спърк. Двамата твърдят обратното. И още нещо, ван Кърк. Ако те са истинските убийци, то трябва да бъдат дадени на съд там, където са извършили престъплението. Или тук, в щата Оклахома, има други закони?

Ван Кърк гледаше разярено в пода.

— Проклет да сте, Ласитър.

Ласитър си наля още едно уиски. Поръси малко върху кърпата си и притисна с нея раната на слепоочието си, която все още кървеше леко. Започна да го пари, но лицето му не трепна.

— А сега искам да се освежа, мадам — обърна се той към Естер ван Кърк. — Искам да се изкъпя и избръсна. Бъдете така мила и ми намерете чисти дрехи. В тези вече не мога да се понасям.

— Ще се погрижа за това — каза жената уморено.

Нищо чудно, сигурно цялата нощ не беше мигнала.

— Естер! — извика мъжът й. — Няма да изпълняваш желанията на този човек!

— Ако не го направи, ще съжалявате за това, ван Кърк — каза Ласитър спокойно. — В крайна сметка ще взема вашите дрехи, а вас самия ще разходя гол из града.

Ван Кърк пребледня. Той стисна устни и се вгледа отново жлъчно в килима.

Ван Кърк го слушаше с лукаво изражение.

— Какво си намислил, Ласитър? Искаш откуп за мълчанието си? Или може би трябва да те включа в сделките си?

— Това не ме интересува — отвърна му Ласитър студено. — Имам съвсем други желания. Нямам намерение да вземам каквото и да било от теб, нито пък да се намесвам под някаква форма.

— Искаш само да си отидеш свободно, заедно с двамата Кели? — попита раздразнено ван Кърк. — Мисля, че това не е най-важното за теб.

— Е, ще направя още нещо — засмя се Ласитър. — Може да се стигне дори до примирие между нас.

Ван Кърк го погледна с невярващи очи. Просто не можеше да разбере подобни добронамерени гости.

— Искаш да си стиснем ръцете. А, Ласитър?

— Запланувал, съм нещо голямо — отговори той. — Повече не мога и не искам да ти кажа. След време ще узнаеш за какво става дума. Но още не съм се подготвил достатъчно добре. Може да си заслужава и твоите усилия, ван Кърк. Но ако бъдем врагове, ще има още много убити. И ти сам ще бъдеш виновен за това. Приеми предложението ми! Няма да съжаляваш. В замяна аз няма да се меся в семейните ти проблеми, които трябва да уредиш. Е, добро ли е предложението?

Ван Кърк размисляше напрегнато.

— Ще мълчиш ли пред жена ми? — попита той.

— Естествено — каза Ласитър и изпита не за първи път тежкото бреме на нечистата съвест.

Това беше неумолимо твърда борба. Но до други лъжи не можа да се стигне.

— Отивам да приготвя банята — рече Естер. — Ако желаете, мога да ви предложа от дрехите на моя мъж. Както виждам, горе-долу сте еднакви на ръст.

Изглежда, ван Кърк щеше да избухне отново, но размисли навреме и отново наведе глава. Щеше да бъде значително по-добре, ако прикрие яда си. Той беше убеден, че все някога ще настъпи часът на неговото отмъщение. И тогава ще бъде безмилостен към този дявол Ласитър.

Красивата жена напусна стаята.

Ван Кърк гледаше Ласитър с неприязън.

— Скоро ще отидеш в ада, сатана!

— Остави чувствата си за друг път! — пунтира го Ласитър. — Те няма да ти помогнат сега. Какво ще кажеш да си поговорим съвсем цивилизовано? Искам да ти задам няколко въпроса. Мога ли да разчитам на отговор?

— Какво искаш да знаеш?

— Защо нареди да убият Джоузеф Спърк?

— Това е лъжа! — засмя се ван Кърк, но думите му не прозвучаха убедително. — Ти сам го уби. С ножа на Бърк Мортън. И ти го знаеш. Взел си го от стената, след като Мортън го е хвърлил по тебе, и след това си намушкал моя девер.

— Бърк имаше още един, втори нож. Той изглежда точно като този, който аз извадих от стената. Слушай, ван Кърк! Не съм вчерашен. Нямам намерение да се замесвам в тъмните ти дела. Искам само да бъда оставен на спокойствие. Намери си убиец някъде другаде. Или просто остави историята да бъде забравена. Аз искам само да ме оставите на мира, разбираш ли! И няма да позволя да обесите тези млади хора. Знам със сигурност, че те не са убили Ейрън Спърк. И ти го знаеш още по-добре от мен.