Джек Слейд
Господарката на Ранчото на бегълците (12)

12.

Момчето лежеше кротко върху една кожена постеля и спеше. То бе на шестнадесет години, както знаеше Ласитър.

Те го наблюдаваха през тесния отвор на прозореца, през който лунната светлина падаше точно върху лицето на Питър Кронин, сина на сенатора от Арканзас.

— Както виждаш, той е добре — прошепна Джеси.

— И ти мислиш, че няма да го открият лесно тук?

— Сам видя колко е трудно да се намери тази малка долина. Щеше ли да се оправиш сам?

— Само с много късмет.

— И така. Сега можеш да го вземеш, щом пожелаеш. След това ще станеш големият герой на Арканзас.

— В момента това не е най-важното за мен.

— Освен това ще ти бъде трудно да го отведеш. На него тук много му харесва. Сприятелил се е с двамата индианци. Заедно ходят на лов и за риба. Това е един съвсем нов начин на живот за него. Доставя му голямо удоволствие да създава грижи на семейството си. Аз написах всичко това и го занесох в редакцията на един вестник. Момчето прочете статията с огромно въодушевление. Желае баща му да се потревожи още малко.

— Как всъщност бе отвлечен той?

— Той не знае нищо за това — изсмя се артистично Джеси. — Погрижих се да се запознае случайно с едно красиво момиче от племето чероки. Той се влюби в нея от пръв поглед. Тя го покани да я посети. Момчето се вмъкна тайно в индианския резерват на Оклахома. Там срещна своето нежно цвете и момичето го доведе тук. Това е една истинска чиста любов, поне от гледна точка на момчето. Неговото цвете го посещава всеки ден. Той си мисли, че тя го прави тайно, като успява да заблуди своите хора. В действителност тя е омъжена и посещенията й са известни на цялото племе. Но Питър бленува за своята голяма любов. За него това е като приказка.

— Една красива приказка.

— И той изобщо не знае, че е станал жертва на чудовищно отвличане — тя отново се засмя по своя неповторим начин. На Ласитър му се прииска да я прегърне.

— Тогава да го оставя да посънува още малко — засмя се и той. — А ние трябва да тръгваме обратно. Ела…

Беше го обхванало някакво необяснимо вътрешно безпокойство.

Бяха се добрали до скривалището за един час. Вървяха по една криволичеща през лабиринт от скали пътека. На Ласитър щеше да му бъде трудно да открие пътя сам.

Можеше да бъде напълно спокоен за мястото, където се намираше момчето.

Бяха вървели почти половин час, когато Джеси внезапно спря. Тя го погледна сериозно.

— Искам да разбера още нещо, Ласитър. Защо не желаеш да станеш прочутият герой на Арканзас?

Той се засмя:

— Знаеш ли, Джеси този път искам да се въздържа. Такива лаври поемам само ако действително съм ги заслужил.

Внезапно тя се долепи до него и го обгърна с ръце.

— Желая те, Ласитър. Да, по дяволите, желая те. Дори си мисля, че съм влюбена в теб.

Той я целуна.

— Мисля, че чувствата ни са взаимни, Джеси. Какво ще кажеш да ги изпробваме?

Джеси отново стана сериозна.

— Но не сега, скъпи мой. Не знам, имам някакво предчувствие, което ме подлудява. Аз…

От далечината долетяха добре познати звуци. Там се стреляше.

Изглежда, се бе разгоряла дива схватка. Ласитър и Джеси затичаха с все сила натам.

Първите ездачи бавно приближаваха Ранчото на бегълците. Те стояха на един изстрел разстояние и просто изчакваха.

Сам Шерман отново бе на крака. Той организираше защитата на ранчото и разпределяше мъжете по определените за тях места. На всеки важен пункт имаше човек. Така нападателите щяха да останат изненадани.

Но групата ездачи изчакваше. Поради голямото разстояние не можеше да се разбере кой е нападателят.

— Сигурно Финигън замисля отново някаква хитрост — изръмжа Сам Шерман.

— Внимавайте, мъже! Докато тези там стоят на показ, другите ще се опитат да се промъкнат от всички страни. Всеки да стои на поста си! Независимо колко ще продължи. Трябва само да запазим спокойствие, тогава нищо няма да ни се…

Една страшна експлозия заглуши неговите думи.

Взривната вълна се понесе през двора. От задната страна на общата барака се изправи към небето огнен стълб.

От всички страни трещяха изстрели. От склада и близките навеси бягаха насам хората на Шерман.

Някои от тях залитаха. Бяха ранени. Шерман и приятелите му от каторгата ги прикриваха с огъня си. Цялото Ранчо на бегълците се беше превърнало в преизподня. Само главната къща стоеше още непокътната.

— Насам! — викаше Сам. — Всички в къщата!

А на най-доверените си хора той каза тихо:

— Мисля, че това ще бъде последната ни битка. Той светкавично вдигна пушката си и застреля един нападател, който се бе приближил твърде много.

Неговите приятели и съратници стреляха също много точно. За няколко секунди противниците загубиха половин дузина мъже.

— По дяволите! Това не е Финигън! — изрева Сам Шерман. — Това е ван Кърк с неговите кръвопийци.

Последва кратко затишие. Смехът на ван Кърк се чуваше направо като от ада. Звучеше ужасяващо. Лудостта го бе обхванала заедно с радостта от победата.

— Да, това съм аз, Сам! — извика той тогава. — Сега ще изиграем последния си рунд, приятелю! Вече се справих с Финигън. Но на теб ще ти дам шанс, ако пожелаеш. Това означава, ако пожелае Джеси. Тя трябва да изпълни едно мое желание.

— Какво искаш от нея, проклет предател?

— Искам онова момче!

— За да станеш негов освободител! — Сам се засмя застрашително. — Значи отново нищо не си разбрал. Ще се правиш на герой. Така само ти се струва, гадино! Този път дойде твърде късно. Джеси вече отвежда момчето на сигурно място. Тя ще докаже, че не го е отвлякла. Този път планът ти се провали, ван Кърк!

Маркус ван Кърк не отговори. Сякаш му бяха отрязали езика! Той гледаше диво бушуващите пламъци.

Единствено главната къща не гореше. Но това бе въпрос само на време. Ван Кърк бе дал нареждане да се опази тази сграда. Мислеше си, че отвлеченото момче е в нея.

Но сметката му беше излязла крива.

— А къде е Ласитър? — изрева ван Кърк.

Сам Шерман се засмя отново. Това беше смях на мъж, който вече се бе простил с живота.

— Замина с Джеси! — извика той тържествуващо. — Не можеш вече да ги настигнеш.

— Пали! — извика ван Кърк и гласът му премина във фалцет.

Веднага след тази заповед пламъците обгърнаха стените на къщата, която в по-голямата си част бе изградена от дърво. Затворените вътре щяха да издържат още известно време. Може би десет минути. И тогава трябваше да излязат. Нямаха друг избор. Иначе щяха да изгорят мъчително, задушавайки се от дима, или щяха да потърсят по-бърза смърт в една последна безсмислена атака.

Сам Шерман събра около себе си своите приближени.

— Можете да се предадете — каза им той. — Това е вашият единствен шанс. Ако излезете с вдигнати ръце, няма да ви разстрелят веднага. Дори ван Кърк не е такъв подлец. Тогава той ще ви вземе в своята банда.

Всички те бяха стари храбреци. Бяха преминали през много изпитания и всеки имаше свое собствено достойнство. Това бе един таен кодекс на честта, който не можеше да бъде разбран от нито един от намиращите се навън.

— Ще се бием с теб до края, Сам — отговори Ейдам Шарки от името на всички.

— Къде е Рут Кели? — попита Сам.

— Още преди два часа й казах, че трябва да се скрие някъде навън — каза Шерки. — Брат й тръгна с нея. Така и така това не беше тяхна работа.

Мъжете се спогледаха още веднъж. Те бяха обречени на смърт и го знаеха.

Сам погледна тримата си брадати съратници, с които бе извършил бягството. Едно бягство, направо в пъкъла.

— Тогава да им устроим поне още един вихрен танц — каза той ледено.

И те се приготвиха за последната си битка.

На изток вече се развиделяваше, когато Ласитър и Джеси съгледаха горящото ранчо. Джеси изкрещя:

— О, господи!

— Вече е късно — каза Ласитър. — Там няма какво повече да се спасява, Джеси.

Тя протегна ръката си напред.

— Това е ван Кърк! — извика тя. — Значи се е свързал с Финигън.

Маркус ван Кърк седеше като император върху един голям жребец. Неговият силует се очертаваше ясно на фона на червеното утринно небе като силует на пълководец, който беше победил.

От горящата къща изскочиха и последните защитници на Ранчото на бегълците.

Те бягаха зигзагообразно, претъркулваха се, стреляйки зад всяко възможно прикритие, скачаха отново и се понасяха вихрено. Бълващи огън и куршуми дяволи, които искаха да отведат със себе си в ада колкото се може повече неприятели.

Това бе една от най-страшните и ужасяващи битки, които Ласитър някога беше преживявал.

И той стоеше тук бездействуващ. Щеше да е самоубийство да се включи в това безсмислено сражение.

Джеси, изглежда, също бе разбрала това. Тя стоеше онемяла и неподвижна. Като мраморна статуя.

Броят на привържениците на Сам Шерман непрекъснато намаляваше. Сега се стреляше само от някои места.

Тогава пред останалите ездачи се появиха внезапно двама мъже на коне. Единият бе Сам Шерман, а до него, клатейки се, стоеше Венемаса.

Ван Кърк изрева уплашено.

От всички страни трещяха изстрели.

Сам Шерман и Венемаса нямаха шанс. Но часът на ван Кърк също беше ударил.

Улучен от куршумите на Сам Шерман, той се свлече от жребеца си.

Тогава настъпи тишина.

Един едър мъж с превръзка на лявата ръка гледаше към мъртвия ван Кърк. Това бе Макс Росман. Шерифската значка върху гърдите му отразяваше вече първите слънчеви лъчи. Той размахваше умолително здравата си ръка и крещеше нещо.

В този момент изтрещя още един изстрел.

Сам Шерман отново се бе изправил. Никой не бе забелязал, че в него бе останала още частица живот.

Шерифът се повали като отсечено дърво.

И тогава стана нещо, което дори и Ласитър не бе предвидил. По билото на отсрещния склон на падината се появиха конници. Бе един ескадрон от кавалерията. Отляво и отдясно на офицера яздеха двама шерифи на САЩ.

Ласитър пак постави ръка на рамото на Джеси.

— Те са дошли да заловят отново баща ти — каза той. — Трябваше да се очаква, че ще го потърсят тук. Да вървим, Джеси! Не можем да направим нищо повече.

Тя го погледна тъжно. Но не след дълго кимна смело.

— Така е най-добре — каза тихо тя. — А ние трябва да се погрижим и за момчето.

— Да, така е — отвърна Ласитър и тръгна с нея. — Най-добре ще бъде да заведем момчето при семейството му.

— Ако той изобщо желае това.

— Няма проблем. Ще го убедя, че е виновен пред родителите си.

— А какво ще стане с мен?

— Защо питаш?

— Аз бях господарката на Ранчото на бегълците.

— Ще намериш едно ново начало, Джеси…

Те навлязоха още по-навътре в гъстата растителност и след това паднаха заедно върху топлата земя.

Колко красив можеше да бъде животът…