Джек Слейд
Господарката на Ранчото на бегълците (2)

2.

Затворът се състоеше от едно-единствено помещение, което се намираше под земята. Точно в средата на двора на управлението, който бе обграден отвсякъде с дебели стени.

Това беше една четиристенна яма, над която бе поставена здрава стоманена решетка. Стените бяха от гладки дървесни стволове, с грижливо отстранени кори и клони. Освен това тези греди бяха намазани с такова масло, че дори и катерица не би могла да се покатери по тях.

Ласитър и другите двама заловени бяха хвърлени, оковани заедно, в тази яма.

Още не бяха имали възможност да разговарят.

— Вие наистина ли сте двойката Кели? — попита Ласитър, макар и да не му бе много до приказки. Главата още го болеше ужасно. Най-добре да се бе търкулил да поспи малко. Но му беше любопитно.

— Да, аз съм Рут — каза момичето. — А това е моят брат Дъглас Кели.

Ласитър се облегна на гладката стена, без да се интересува от смазката, която полепваше по дрехите му. Те и без това не можеха да бъдат спасени, тъй като се бяха разкъсали по време на боя и сега бяха само едни дрипи.

— Чувал съм за вас — каза той. — Бяхте извършили някакво престъпление, ако не се лъжа.

— Теб какво те засяга, Ласитър? — тросна се момичето.

Те не можеха да се виждат в тъмнината. Само малко звездна светлина проникваше отгоре през решетката. Луната се бе отдалечила твърде много, за да осветява тук, долу.

— О’кей, забрави това, бейби — каза Ласитър. — Разкажете ми малко за друго. Откога сте в Бъфало?

— Не по-дълго от теб, Ласитър.

Той намери в джоба си половин пакетче цигари и запали.

— Дай една и на мен — помоли Рут Кели.

— И на мен — прозвуча в тъмнината гласът на Дъг.

Ласитър ги почерпи.

— Как е главата ти, Дъг?

— Горе-долу добре. Ще го преживея.

— Можеше да си мъртъв.

— Да, по дяволите. Не бе добре от моя страна да се опълчвам срещу този дивак. Можеше да ми струва скъпо. На тебе също, Ласитър.

— Вярно е — потвърди Рут. — Мислех, че ще те обесят.

— Така изглеждаше. Кажи ми, ти трябва да си видяла. Кой всъщност хвърли камата?

— Беше Мортън. Той има два еднакви ножа. Този, който бе в ръката ти, го скри един негов приятел. Затънал си Ласитър.

На това той не можа да отговори нищо. Рут изникна внезапно пред него и постави ръце върху раменете му.

— Съжалявам, Ласитър — промълви тя. — Ако мога, ще направя всичко за теб. Дъглас също. Ще бъде ли от полза, ако свидетелствуваме за теб?

Той чувствуваше, че тя е покрусена, макар и да се държеше все още на положение. Това бе един вид защитна черупка. В действителност тя се чувстваше безпомощна и всеки момент беше готова да се разплаче.

— Защо не кажеш нещо? — прохълца тя. — По дяволите, преди малко аз само ти се ядосах. Затова ти се нахвърлих, тъй като ти твърдеше, че сме извършили престъпление.

Ласитър се подсмихна, но двамата не можеха да видят това.

— А не сте ли? — попита той сериозно. — Четох във вестника една статия за двойката Кели. Там се разказваше как сте измамили няколко богаташа и сте натрупали малко състояние.

— Всичко това е лъжа — възпротиви се тя. — Вярно е, че сме мошеническа двойка, Ласитър, но ние сме съвсем дребни риби. Тук-там сме олекотили някой и друг богат джоб с по няколко хиляди, но не така, че да сме причинили на някого болка. Хората, които твърдят това, са го разгласили, за да прикрият собствените си машинации. Те всички бяха типове, които имаха тайни любовници или проиграваха хиляди на залагания. Чрез нас двамата се сдобиха внезапно със сигурно алиби. Негодниците направиха това, за да могат да задоволяват тайните си желания. Ето защо искат да ни вкарат в затвора.

— Трябвало е да бъдете по-ловки. Нужно е било да си боядисаш косите, Рут, или да си купиш няколко перуки. С тия червени коси ще ви разпознаят навсякъде.

— Вече сме мислили за това — каза Рут малко смутено, — но ние сме доста открити. Това, което имаме, ще ни стигне, колкото да живеем. Тук няма хубави перуки.

— Те и без това вече не ни трябват — каза Дъг. — Няма да се измъкнем от тази каша. Мисля, че ще ни лепнат най-малко две години. Може би и повече.

— Ще ви се — прозвуча отгоре ръмжащият глас на Росман. — Знаете ли какво ще стане с вас? Ще ви окачим на въжето. И двамата. Вместо двете годинки.

Той се изсмя злобно.

Двамата Кели спряха изплашено дъха си.

— Ще ни обесите? — простена Рут. — Това не е вярно, шерифе. Искате само да ни изплашите, нали?

Тя се разсмя, но смехът й прозвуча несигурно.

— Вчера сте били в Ростон — каза неумолимо шерифът. — Не бяхте ли там на гости на известния Ейрън Спърк?

— Да, но…

Тя млъкна изплашено. Можеше да се предположи, че й се е случило нещо много страшно.

— Вие сте го убили — изкиска се дяволски шерифът.

— Не е вярно!

— Били сте му на гости. Той ви е пуснал в къщата си, без да предполага колко сте опасни. Държал се е приятелски с вас. За благодарност вие не само сте му задигнали парите, но и сте го убили. Надупчили сте го с ножове. Един куриер преди малко ни донесе тази новина. Дигнали сте му 20 000 долара. Намерихме парите в багажа ви. Бяхте ги скрили добре, зашити в дрехите. Но ние се поровихме грижливо. За ваше нещастие.

Той не можеше да удържи смеха си, докато произнасяше чудовищното обвинение.

— Не! — изкрещяха едновременно братът и сестрата. — Не!

Нищо друго не можаха да направят, за да изразят отчаянието си. То се бе стоварило върху тях като лавина. Не виждаха никакъв изход.

Рут Кели се вкопчи в Ласитър.

— Не е вярно! — шепнеше тя възбудено. — Никога никого не сме убивали! Заклевам се, Ласитър! О, господи! Какво ще правим сега?

— Ласитър няма да ви помогне! — извика шерифът злобно. — Той сам си има достатъчно трудности. А, Ласитър! Сега ще пуснем стълбата. Босът иска да те види. Но не прави глупости, като се качиш горе. Тук освен мен има още трима мъже с пушки. Нямаш никакъв шанс.

Момичето все още се притискаше към Ласитър.

— Не можеш ли да ни помогнеш? — стенеше тя. — Ти си силен. Сигурно можеш…

Шерифът имаше дяволски остър слух.

— Не се измъчвай, бейби! — извика той. — Нямаш още причина да се косиш. Ако се представиш добре, ще обесим само брат ти. Той ще плати за двама ви.

Ласитър забеляза как момичето се ококори. След това тя започна да хлипа. Той я притисна към себе си и й прошепна в ухото:

— Не губи надежда, Рути!

Ласитър я потупа успокояващо по гърба. Решетката се отвори над главите им и шерифът каза:

— Сега ще спуснем стълбата. Тук, от дясната страна. Трябва само да поопипаш стената. Така ще я намериш бързо.

Ласитър притисна момичето още веднъж към себе си.

— Кураж, Рути! Те искат само да ви изплашат. Не могат да си позволят просто така да обесят някого, чиято вина не е доказана в действителност.

Той изрече последните думи високо и ясно. Шерифът Макс Росман се изсмя ехидно.

— Скоро ще разберете какво можем да си позволим!

Ласитър намери въжената стълба и се покатери. Този престъпник — пазител на закона — не преувеличаваше. Бандитите, които властваха в този малък град на ничия земя, действително можеха да си позволят всичко. Тук отдавна нямаше закони. Затова насам се стремяха бегълци от всички посоки на света. Тук те намираха подслон. Оттук можеха да се промъкват през границата към своите обекти на нападения и да се наслаждават сравнително спокойно на плодовете на престъпленията си.

Този проблем нямаше да бъде решен скоро. Щеше да продължи още много години, докато тук бъде установен някакъв ред.

Ласитър бе изпратен да открие убежището на една особено опасна банда. Неин предводител беше жена. Това бе всичко, което се знаеше засега.

Тази банда не се занимаваше с „нормалните“ обири на банкови и пощенски конвои или с кражби на добитък. Тя работеше в съвсем друг бранш. Бандитите отвличаха и изнудваха. Естествено те взимаха само хора, чиито роднини можеха да заплатят порядъчно големи суми. И това се случваше през определени периоди от време.

Затова Ласитър трябваше да проведе необходимите разследвания с пълно спокойствие и изключителна предпазливост. Само така бандата нямаше да подуши нищо и да унищожи единствената улика. А това означаваше да го убият. В такива случаи човек не можеше да бъде достатъчно предпазлив, а споменатата банда бе особено брутална и безскрупулна.

Ласитър достигна горния ръб на намазаната с масло дървена стена и изпълзя на четири крака.

Тук, горе, луната осветяваше всичко. Трима мъже стояха в полукръг и държаха в ръцете си пушките, за които говореше шерифът.

— Легни по корем, ръцете на гърба! — заповяда Росман, когато Ласитър понечи да стане. — Не прави глупости или моите хора ще те направят на решето. Това не е красива смърт. Виждал ли си досега някого, надупчен от джепанета? Ще стреляме точно с такива. Сачмите са за зайци и яребици. Тялото ти ще се напълни с такива топченца и ти дълго ще се мъчиш и ще крещиш. Считай това за предупреждение!

Ласитър се направи, че не е чул и се изправи. Не вярваше мъжете да почнат да стрелят веднага. Все пак големият бос искаше да говори с него, а това щеше да е невъзможно, ако му занесяха трупа на Ласитър.

Той бе предвидил правилно.

— Легни по корем! — изфуча Росман. — И ръцете на гърба! Изпълнявай или ние ще ти помогнем.

— Да не би да напълнихте гащите? — изръмжа Ласитър. — Четирима сте и сте въоръжени до зъби. Аз бих се срамувал.

Той се изсмя презрително. Шерифът и тримата му придружители не можаха да отговорят нищо. По дяволите, не искаха да се покажат страхливци.

Тогава шерифът каза грубо:

— Знам, че дебнеш удобен момент, Ласитър. Но ние няма да ти предоставим такъв. Не можеш да ни провокираш. А сега — по корем! Не прави щуротии!

Ласитър поклати отрицателно глава.

— Ако искате да легна по корем, трябва да ме принудите. Хайде, опитайте!

Трябваше да го заведат непременно жив при ван Кърк. Сега Ласитър го знаеше със сигурност. Те се колебаеха. Ласитър се изплю.

— Жалки страхливци! Изглежда, ван Кърк се е обградил с малодушни мъже — той подуши въздуха. — Да, вече намирисва. От страх май си напълнихте гащите.

Това беше достатъчно за шерифа. Лицето му се изкриви от гняв. Дългите краища на мустаците му трепереха. Гласът му гъгнеше.

Прицелете се! Искам го по корем!

Тримата насочиха оръжието си към Ласитър и опряха дулата в тялото му.

Макс Росман мина изотзад и извади револвера си, за да повали Ласитър с един удар.

Ласитър отмести главата си в последния момент и отскочи от земята. Излетя високо, като изстрелян от катапулт. Бе събрал цялата си сила и дива ярост в това внезапно нападение.

Те страхотно го бяха раздразнили. Проклятие, сега щяха да го опознаят! Още повече че за него това бе единственият шанс.

Ако сега не проявеше решителност, едва ли щеше да получи друга, дори и наполовината като тази, добра възможност.

Сега можеха да се решат много неща. Иначе само след няколко часа щеше да увисне на някой клон и никога повече нямаше да види слънцето.

А също и сестрата, и братът Кели тогава щяха да бъдат погубени. Момичето вероятно нямаше да загуби живота си, но тези негодници щяха да я убият по друг начин.

Ударът с револвер на шерифа престъпник не попадна в тила на Ласитър. Ръбатото оръжие изщрака върху лявото му рамо и за миг на Ласитър му се стори, че му е счупена ключицата.

Едновременно с това той нанесе с главата си удар в корема на Росман.

Остана доволен, когато чу воя на Макс Росман. Единственото нещо, което би могло да има лоши последици за него, бе това мъжете да забравят, че са обещали да го заведат жив на големия бос ван Кърк.

Ласитър беше вече на крака и се хвърли към олюляващия се шериф.

Това бе борба на живот и смърт. Не биваше да предприема и най-малкото отстъпление. Трябваше да се бие с всички възможни средства. Атаката на Ласитър срещу шерифа Росман приличаше на сблъсък между развилнели се демони.

Тримата юначаги с ловни пушки изобщо не го интересуваха. Концентрира се единствено върху шерифа. С дивото си нападение той го събори на земята и вкопчени един в друг, всеки се опитваше да вземе надмощие.

Ласитър се превъртя и шерифът Росман застана върху него. За прикритие от куршумите. А също и от ударите с приклади.

Секунди изтекоха от внезапната атака на Ласитър, а тримата помощници на шерифа стояха като парализирани. Явно не можеха да реагират достатъчно бързо на изменилата се ситуация.

Но не и Макс Росман, плешивият шериф с гадни мустаци като на тюлен.

Заслепен, той заудря Ласитър с лапите си. Това бе като картечен огън, но Ласитър му отвръщаше със същото.

Неговите удари бяха значително по-точни от тези на Росман, който в сляпата си ярост бе загубил ориентация.

Но копелето забеляза това и промени тактиката си. Внезапно ръцете му се сключиха около гърлото на Ласитър. Направи го точно в момента, когато Ласитър нанесе два удара в правоъгълната челюст на плешивата му глава.

Яростта му бе дала нечовешки сили. Той като че ли не усещаше юмруците на Ласитър, които сякаш потъваха в чувал, пълен с пясък. Беше невероятно, че понасяше всички тези удари.

И сега огромните лапи се затягаха като железни клещи около гърлото на Ласитър.

Но той знаеше добро противодействие. Заби с удар показалеца и средния пръст на дясната си ръка право в очите на Росман.

Желязната хватка около гърлото му се разхлаби. Най-после си пое дъх. Беше му станало лошо, пред очите му се бяха появили червени петна, тъй като шерифът бе спрял за момент оросяването на мозъка му с кръв. Още половин секунда бе нужна, за да го изпрати в царството на сенките.

Росман закри лицето си с ръце и започна да вие като заловен в капан койот.

Ласитър изтегли ножа от колана му и го допря до гръкляна му. Росман отново лежеше върху него и представляваше жива преграда между него и тримата охраняващи, които не знаеха какво да предприемат със своите ловни пушки.

Вляво от себе си Ласитър забеляза револвера на Росман. За щастие — в обсега му. Той сграбчи светкавично оръжието и го зареди.

— Едно движение и ще останете без водач! — предупреди той.

Тримата не реагираха, изчаквайки удобния момент. Все някога, мислеха, глупакът трябваше да им предостави такъв.

Оръжията все още бяха насочени към Ласитър. Шерифът нищо не можеше да различи със сълзящите си очи.

Ласитър го хвана с лявата ръка за реверите и го отблъсна малко от себе си. Дулото на 45-калибровия револвер се опря недружелюбно в лицето на шерифа.

Така той се изправи заедно с Росман на крака. Задъханият, пребит от бой пазител на закона беше като марионетка в ръцете му.

— Сега ще дойдеш с мен! — изръмжа Ласитър. — Искам да видя каква физиономия ще направи ван Кърк, като го посетим.

В следващия момент Ласитър мина зад шерифа и насочи револвера в тила му.

— Хвърлете пушките! — заповяда той. — Сваляйте коланите! Живо!

— Макс, какво…

— Правете каквото казва! — простена Макс Росман. — По дяволите, спипа ни натясно.

Гласът му трепереше от яд и отчаяние. Трите пушки паднаха на земята. След тях и коланите.

— А сега извадете двамата Кели от дупката! — заповяда Ласитър.

Тримата мъже не помръдваха. Те чакаха да чуят какво ще им заповяда техният водач.

Росман се опита да спечели време.

— Какво ще дадеш в замяна?

— Предварително нищо — каза Ласитър. — Просто не искам те да увиснат на въжето.

— Прекалено много искаш.

— Кажи им да измъкнат двамата! — изсъска Ласитър. — След това ще уредим всичко.

Самият той не знаеше какво ще стане после. Най-сетне успя да придвижи нещата малко напред. Но със собственото си освобождаване и с това на двойката Кели проблемът съвсем не се решаваше.

Едва когато оставеха този престъпнически град далеч зад гърба си, можеха да се почувствуват наполовина избавени.

Но как да се измъкнат от този ад? Веднага щом другите разберат какво се е случило, щеше да започне безмилостно преследване. Вероятно ван Кърк принадлежеше към тези безскрупулни главатари, които при беда нямаха милост и към собствените си хора.

Всичко това Ласитър го бе изпитвал на гърба си. Да, имаше такива водачи. Те не се смиляваха над живота и на най-добрия си приятел или роден брат, ако от това зависеше собствената им сигурност.

Ласитър бе видял как ван Кърк наблюдаваше трупа на своя девер. Нямаше и следа от мъка по лицето му. От това излизаше, че Джоузеф Спърк бе жертва на отдавна замислено убийство.

Маркус ван Кърк бе използувал момента, когато започна побоят в салона.

Последва бруталната смърт на Ейрън Спърк от съседния град. Убийство, което те искаха да припишат на брата и сестрата Кели.

Всичко това доказваше, че Маркус ван Кърк бе човек, който минаваше през трупове. Безмилостен дори към собствените си приятели.

— Няма да напуснете живи този град — изпъшка Макс Росман, който все още изпитваше силни болки. — По дяволите, Ласитър, бъди разумен. Защо не опиташ да се споразумееш с ван Кърк. Имам чувството, че той иска да говори с теб за нещо определено.

— Това вече е друго нещо — каза Ласитър. — Затова засега аз определям правилата на играта.

— Докато все още можеш.

— Кажи им да спуснат въжената стълба! Веднага! Нямам време за губене.

— Извадете ги! — заповяда Росман. — Така и така няма да бъде за дълго. След няколко часа отново ще ги заловим. Тогава ще съжаляваш, Ласитър.

Тримата придружители се приближиха до дупката.

Единият се наведе, за да отвори решетката, а другият взе навитата въжена стълба.

Внезапно се случи нещо непредвидено.

Тялото на шерифа помръдна внезапно. За стотни от секундата.

Първо трепна, по-късно Ласитър чу изстрела.

Росман политна назад. Падна, свличайки се върху Ласитър.

За втори път при задната врата на шерифското управление проблесна изстрел.

Но Ласитър бе отскочил и куршумът буквално пропищя покрай главата му.

Той се премести още малко встрани и движейки се, стреля с револвера.

Отново се чу изстрел. Ласитър с поразяваща бързина изпрати пет куршума с тежкия шерифски колт.

В тъмнината откъм управлението се разнесе вик. Ласитър се насочи със зареден пистолет към мястото и забеляза как някакъв човек се свлича на земята.

Той хвърли бърз поглед назад и видя, че помощниците на шерифа посягат към пушките си.

Бързо залегна до поваления, взе му револвера и уинчестъра, който лежеше до него.

Тримата помощници на шерифа най-после докопаха оръжието си.

Те вече не трябваше да мислят за Росман. Той бе мъртъв или най-малкото — ранен. Тайнственият изстрел, който го повали, бе решаващият сигнал. Ситуацията се бе изменила. Ласитър също го знаеше. Повече не трябваше да си прави илюзии.

След няколко минути в този град щеше да настъпи ад. Тогава можеше да го спаси само някакво чудо. Или хладнокръвието.

Той пъхна двата револвера в колана си и стреля светкавично по тримата представители на реда.

Улучи двама. Третият се добра с изключителен скок на сигурно място зад един варел за събиране на дъждовна вода.

Двамата простреляни мъже изпразниха пушките си. Ласитър се хвърли назад. Мина през вратата и след това — през стаята. Видя своя собствен колан с револвера „Ремингтън“, окачен на стената. Взе го и го метна през рамо. Патрондашът бе пълен.

Излезе на верандата и огледа улицата. Първите две заведения се намираха на петдесет метра от шерифството. Улицата бе започнала да се пробужда.

Ласитър прибяга под защитата на навесите и изчезна в тъмнината между следващите две къщи.

Не беше стигнал далече, когато градът се изпълни с невероятен шум.

Започваше дивото преследване. Но Ласитър не се хвърли в панически бяг.

В такива случаи имаше едно основно правило: човек трябва да има железни нерви и да бъде предпазлив. Това бе решаващо за живота му.

Всеки ход трябваше да се обмисля хладнокръвно. Това точно правеше Ласитър…